Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Мъж се появи на собственото си погребение и майка му припадна
  • Новини

Мъж се появи на собственото си погребение и майка му припадна

Иван Димитров Пешев февруари 15, 2024
dfvdsfkvkfkbfkbfg.png

Историята познава много поливалентни състезатели, които са еднакво успешни в различни спортове. България има своите такива примери с Никола Димитров-Фъц (футболист и състезател в северната комбинация), Александър Шаламанов (футбол и алпийски ски) и Никола Цанев (футбол и хокей на лед).

Спортът познава един много любопитен случай на състезател, който е много успешен в две коренно различни дисциплини.

Това е човек, роден на територията на една държ ава, живял в друга и починал в трета. Темата за кончината му също е изключително интересна, тъй като става дума за личност, която веднъж успява да победи смъртта, да се прояви на погребението си… и да го отложи с повече от 60 години. 

Алфред Ейсенбайсер е роден на 7 април 1908 г. в град Чернивци на територията на Австро-Унгарската империя. След края на Първата световна война градът, който днес е в територията на Украйна, е присъединен към Румъния. Ейсенбергер започва да играе футбол в местния Ян Черновиц (клубът на местните етнически германци). През 1930 г. се мести друг местен клуб – Драгош Вода и още същата година попада в националния отбор на Румъния, където е по-известен с името Алфред Ферару или Фреди Ферару. Момъкът е бил строен, красив и е хващал окото на всички мадами.

С румънския представителен тим отива да играе на първото в историята световно първенство, проведено в Уругвай през 1930 г. Там Ферару действа в халфовата линия и в двата мача на Румъния (победа с 3:1 над Перу и загуба с 0:4 от Уругвай).

Завръщането от Мондиала води до една от най-невероятните и стряскащи истории, каквато вероятно може да бъде видяна само във филмите.

Студена вана, която взима на кораба по обратния път от уругвайската столица Монтевидео до Европа, става причина футболистът да се разболее от пневмония. По време на пътуването през Атлантическия океан състоянието му се влошава изключително много.

В италианския град Генуа представителите на румънския национален отбор са принудени да го оставят в местна болница. Сигурни, че той изживява последните си дни, викат свещеник, който да даде последно причастие на халфа.

При пристигането на тима в родината хората забелязват отсъствието на Алфред. Разпространяват се слухове, че е починал. Майка му научава от неговите съотборници, че синът й е оставен на смъртно легло в Генуа.

Отчаяната женица започва да подготвя погребението на 22-годишното си момче, въпреки че тялото липсва.

Но в деня, когато ритуалът трябва да се извърши, Ейсенбайсер се прибира в Чернивци. Когато майка му го вижда на прага на къщата, припада. След като се съвзема, не може да повярва, че синът й е „възкръснал“. Той е блед, ужасно отслабнал, но е жив. Оказва се, че е оцелял по чудо, защото в онези години пневмонията е смъртоносно заболяване.

На Фреди са му необходими още два-три месеца, за да укрепне и оздравее напълно.  Когато е напълно готов за играе, отново рита топката за местния отбор Драгош Вода. След две години се мести в Букурещ, за да носи екипа на Венус

В столицата започва да съвместява футбола с друг спорт – фигурно пързаляне. Дори става национален шампион при двойките и представя Румъния на европейското първенство през 1934 г. в Зеефелд (Австрия), където заедно с Ирина Тимчич заемат седмото място.

Две години по-късно двамата участват на Зимните олимпийски игри в Гармиш-Партенкирхен и завършват на 13-о място с резултат 9,0.

Той е първият от тримата футболисти в историята, които са участвали на световно първенство и на Зимна Олимпиада. Другите двама са шведът Орвар Бергмарк (Мондиал’58 и Осло’52 в бендито) и българинът Александър Шаламанов (Мондиал’66, Мондиал’70 и Скуо Вали’60 в ските).

През 1939 г. Алфред Ейсенбайсер отново участва на европейско първенство по фигурно пързаляне, но този път заедно с Илеана Молдован. Представянето им в Давос (Швейцария) е слабо и финишират на последното девето място.

В същото време изявите на халфа на футболния терен са значително по-успешни. С екипа на Венус (Букурещ) печели шампионската титла през 1934, 1947 и 1939 г. През 1944 г., на 36-годишна възраст, румънският национал прекратява кариерата си.

И тук започва друга интересна част от неговата биография. Според едни информации Алфред отива да живее в Германия още през 1944 г. Според други, остава в Румъния и продължава да се състезава във фигурното пързаляне, за да стане шампион през 1954, 1955 и 1958 г. заедно с Ирина Тимчич, която тогава вече е с нова фамилия – Минкулеску. Едно е сигурно, Алфред Айсенбайсер все пак се мести в Германия. На 1 юли 1991 г. умира на 83-годишна възраст в Берлин. Този път наистина…

Continue Reading

Previous: Пенсионерите ликуват: Увеличиха им парите със…
Next: Хей, уволнен си, казва управителката на портиера, без да знае, че той ще й бъде шеф на следващия ден

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.