Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • 97-годишна жена разплака социалните мрежи: Родих 8 момчета и 8 момичета, но всички ме забравиха
  • Новини

97-годишна жена разплака социалните мрежи: Родих 8 момчета и 8 момичета, но всички ме забравиха

Иван Димитров Пешев февруари 29, 2024
dfvdfvdfgdfhgfhjhj.png

97-годишна жена нашумя в социалните мрежи, след като разказа във видео, че има 16 деца , но нито едно от тях не я посещава и не се интересува от нея. Болезнената история беше публикувана в TikTok и бързо беше изпълнена с коментари от потребители, показващи своята съпричастност към жената.

Изабел Мендес Хименес е 97-годишна жена, която живее в обикновено ранчо в Мексико. И въпреки напредналата си възраст, тя прекарва дните си в работа, за да се справя. Тя има 16 деца, които са се изселили от селото и все по-рядко я посещават.

 

– Имам 16 деца, но съм по-сама от всякога. Родих осем момчета и осем момичета. Всички са женени и са ме забравили, казва тъжно тя във видеото, публикувано в TikTok.

– Децата ми срещнаха жени и мъже от други градове и никога не са се връщали тук. Те се грижат за семействата си, а аз оставам сама, продължава тя.

Историята беше оповестена от мексиканския журналист Джейми Торал, който разкри ежедневието на жената в социалните мрежи, надявайки се тъжното й описание на ежедневието да достигне до ушите на децата.

 

В историята си Изабел обяснява, че е останала вдовица на 33 години, но дори тогава не е изпитала същата болка, която изпитва сега, в ежедневието си на самота. Според нейния разказ роднината, която най-често я посещава, е един от внуците й, който е на 23 години.

Историята, публикувана за първи път във вестник Nationen, докосна сърцата на хората по целия свят.

За да свързва двата края, жената продава текстил за покривки, но работата й става все по-трудна с всеки изминал ден, тъй като през последните години зрението й се влошава все повече. Жената прекарва дните си с домашните си любимци: няколко котки и малко куче.

В интервюто Изабел казва, че нейната диета се състои от сирене, месо и няколко други храни. Нейната история, която беше споделена в социалните медии, стана вирусна в TikTok, където видеото получи повече от 37 милиона гледания и много хора изразиха интерес да се свържат с нея и да предложат помощ.

Надяваме се с цялото си сърце тя да получи цялата помощ, от която се нуждае, и най-вече някои от децата й да се върнат и да й направят компания.

Continue Reading

Previous: Гълъбина от Ергенът развърза език след отпадането – ето какво сподели за Християна и задкулисните игри
Next: Идва първият частен влак у нас! Обещават чудеса

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.