Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Поклон! Чочо Владовски си отиде разочарован и тъжен
  • Новини

Поклон! Чочо Владовски си отиде разочарован и тъжен

Иван Димитров Пешев март 7, 2024
chochovladovski.png

На 20 март чаровният певец Чочо Владовски от култовата група „Тангра“ щеше да навърши 65 години. Смъртта винаги една ненавреме. Често нелепо рано. И след нея остават недоизписани
нотни листа, застинали струни на китара, неизпети песни и тъга. Споменът капе
като сълза.

В последното си интервю за вестник „Над 55“, дни преди да си отиде от този свят,
виртуозът – басист и създадател на култувата група „Тангра“ Константин Марков говори за новите си песни, създадени през отминалите месеци,
за концерта през октомври, на който ще представят най-новия албум на групата,
за сладкото опиянение от работата, която му предстои. Но животът е това, което
се случва, докато правим планове за бъдещето, са казали мъдреците. Мнозина ще
кажат, че това е клише, но всеки ще се съгласи, че това е самата истина.

Тези дни ни връщат към спомена за още един от забележителните групари на „Тангра“.
На 20 март Чочо Владовски щеше да навърши 65. Но преди петнадесет години съдбата
реши друго.

 

 

В този ден майката на сина му, който носи неговото име, тревожно му звъни. Напразно.
Часове наред телефонът не отговаря. Светлозара го намира бездиханен, вече отлетял
към света, за който все си мислим, че е по-добър от този, в който живеем. Само
студените стени на апартамента в „Лозенец“ са чули, какво е прошепнал той в последния си миг. Но какво е оставил Чочо знаем
всички, които години наред сме припявали песента за онази странна хазайка, което
„вместо да пита за наема, носи каничка с кафе“ .

„Богатство“ е втория златен хит, който Владовски изпява с „Тангра“. Идва и „Любовта,
без която не можем“, но преди това, още четиринадестгодишен, напетият осмокласник,
вече е радвал с гласа си публиката в кварталното читалище Пробуда“. Вещият откривател
на таланти Митко Щерев пръв го забелязва и го взима в „Диана експрес“.

Солистът обаче, твърде бързо „слиза от влака“, за да стане част от „Сребърните
гривни“, където е свирил и неговия брат Трошан. Харесва го и Емил Димитров, който
го включва в програмата си, заедно със „Синьо-белите“. Но докато младият изпълнител
преживява първите радостни трепети на рокаджия, в баща му те пораждат само огорчение
и разочарование.

 

 

Професор Христо Владовски е виртуоз-флейтист. Солист на Симфоничния оркестър
на Българското национално радио и на Софийската филхармония. В същото поприще
той вижда и сина си. Още повече, че като педагог маестрото е давал уроци и е откривал
пътя към голямото изкуство на много млади таланти. Разбира се и Чочо е принуден
да вземе флейтата още като дете. Но това не е неговия инструмент. Докато той завижда
на брат си, който се вихри в дебрите на рока, баща му е безпощадено упорит в стремежа
си да направи сина си флейтист. Доказателство е двойката, която му пише като негов
учител в музикалното училище.

Но тя не е края, а началото на звездния път на Чочо Владовски. Само няколко години
след това той ще изпее „Нашият град“. Тази песен бележи началото на един нов жанр
в родната литература-рокпоезията. Негов създател е Александър Петров. преди да
бъде признат за живия класик сред текстописците, Сашо е един младеж, който току
що е взел дипломата за завършено филологическо образование и се чуди кой път да
хване.

 

Учител не му се става. Докато влезе в някой вестник, дълго трябва да лъска килимчето
пред поредната мастита редакторска врата. Така че переспективите не са кой знае
колко светли. И тогава, неговият далечен родственик , големият композитор Борис
Карадимчев, му предлага да напише стихотворение, което да стане текст за песен.
Ще я изпее самодейна група от Добруджанския край. Указанията на гуруту са: Стиховете
да разказват най-общо живота, за любовта и … още нещо. Дотогава Петров не е
писал нищо поетично. Той решава, че след като момчетата са от малък град, е най-добре
да му направи снимка от думи. И тя се оказва със стойността на картина от старите
майстори.

„Нашият град“, „в който освен да се влюбиш друго няма какво да се случи“ става тотален хит. Звучи във филма „Оркестър без име“. Пее я цяла България и
всеки е сигурен, че в нея се разказва за неговото родно място. За нула време авторът
на текста получава пари, за каквито баща му, мастит инженер, само може да мечтае.
Той вече е открил своята професия.

Скоро след това творческият тандем създава и песента „Богатство“ . То е открито
на последния етаж в една невзрачна мансарда под звездите“. Но на обитателите й
завиждат всички.

 

На сцената Чачо диктува новата мода на младото поколение. Той е със дълга до
раменете смолисто черна коса, рокерско яке, широки, чарлстон, панталони и академични
очила. Доста различен от дотогавашните естрадни величия. Публиката мигом се влюбва
в него. Владовски вече е на върха. Разхожда се шармантно из телевизионния екран.
Бохем, чаровник, с чувство за хумор, той е идеалният образ, по който въздишат
всички съзряващи тинейджърки.

Три години по-късно, славата е само тъжен спомен. Солистът трябва да се раздели
с „Тангра“. „Нашият град“ е свалена от репертоара. Мотивът: депресира публиката
от малките селища. Истината обаче е друга – рокаджиите са решили да сменят стила
си. Новият не е Чочовият. Той занапред ще гради кариерата си сам.

Идва ноември 1989, промените, хаосът… Владовски решава да замине в Канада. Там преди това е емигрирал брат му Трошан. Чочо вече е женен за операционната
сестра Данела Минковска от екипа на професор Чирков. Тя отказва да го последва.
Шест месеца зад океана за напълно достатъчни, да разбият на парченца идеята му
никога повече да не се върне в България. Тук го очаква съдбовна среща.

 

 

Лили Иванова го кани да се включи в концертите й. Тя не знае нищо за него преди приятели да я запознаят. Скоро творческото партньорство прераства в любов.
Двамата хранят изключително уважение един към друг. На сцената обаче, всеки е
сам. В историята остава само един техен дует – песента „Чико от Порто Рико“.

В следващите години тежка болест бележи живота на някогашния красавец. От мъжът-канара
остава само скелетът, облечен в кожа, черната брада и святкащите очи. Ходи трудно.
Тежи четиридесет килограма. Алкохолът е бягство, утешение, но не и спасение. Понякога
не взема лекарствата, които го държат жив. Няколко пъти лекарите го връщат от
отвъдното. На 16 декември 2006 година, обаче не успяват. Наскоро при него се пресели
и брат му Трошан.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Починалият нелепо Ники Димов е спечелил 10 000 лева от Сделка или не
Next: Скандал! Гонят Ергенът от БТВ?

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.