Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Важно! Всички родени между 1950 и 1990 г., не забравяйте да прочетете това!
  • Новини

Важно! Всички родени между 1950 и 1990 г., не забравяйте да прочетете това!

Иван Димитров Пешев март 10, 2024
sadvdfvdsfvbgfbgfbgf.png

На първо място, ние сме оцелели и ние сме родени нормално, въпреки че нашите майки, когато са били с главоболие са пили аспирин, яли са консерви и са работили до последните дни на бременността и никога не са били тествани за диабет…

Като деца, ние се возехме в автомобили, без колани и въздушни възглавници, карахме колело и летни кънки без каска на главата…

Пиехме вода от маркуча за поливане на градината, а не от бутилки, закупени в големи търговски вериги.

Пиехме от една бутилка и никой не е умрял, заради това…

Хапвахме млечен сладолед, бял хляб с масло или свинска мас и чесън, пиехме безалкохолни напитки със захар, но не сме били с наднормено тегло, защото ние постоянно си играехме навън…

Излизахме на сутринта и играехме по цял ден, на криеница, граничари, крадци и ченгета, кралици, каубои и индианци и всичко останало, което въображение на едно дете е в състояние да роди.

Често родителите ни не можеха да ни намерят по цял ден, а шамарът бе част от образованието, а не насилие в семейството.

Никога не сме имали никакви проблеми. Прекарвахме целия ден в състезания с бордове от отпадъци от мазето, карайки колело по улицата,забравяйки, че нямаме даже спирачки.

След няколко падания, счупени пръсти и натъртвания, сме се научили как да решаваме проблемите си. Ние нямахме въображаеми приятели. Ние не добавяхме приятели в социалните мрежи, а в крайна сметка имахме истински приятели!

Ние нямахме проблеми с концентрацията в училище…

Не ни даваха хапчета за хиперактивност. Ние нямахме училищни психолози и педагози, но все пак завършвахме училище. Ние не продаваме лекарства пред училището. Ние нямахме PlayStation, Nintendo, 100 кабелни канала, ние не разполагахме с видео рекордери, съраунд звук, мобилни компютри, интернет, чат стаи…

Имахме приятели и те бяха реални, бяха всичко! Играехме с лък и стрела, правехме си крепост от сняг, хвърляхме фойерверки за Нова година, четяхме купчина комикси! Отивахме с велосипед или пеша до къщата на приятелите ни, за да бъдем заедно, без предварителна уговорка!

Когато се стигнеше до проблеми със закона, родителите не ни плащаха гаранцията, за да ни измъкнат. В действителност, те често бяха по строги от самия закон! Последните 50 години са били най продуктивните година в историята на света. Нашите поколения са направили най-добрите изобретатели и учени и до днес. Имахме свобода, правото на грешка, успех и отговорност. Научихме се да живеем с тях! Вие принадлежите към това поколение!

Честито! Може би е добре да споделите това с други хора, които са имали късмета да пораснат като истински деца, преди адвокати, държавни и правителствени ръководители да започнат да определят как да живеем!

Може би искате да изпратите това съобщение и на децата си, за да видят, как са израснали родителите им? Здравейте поколение! Всеки от нас е ангел с едно крило и можем да летим само прегърнати!

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: След трудните времена за тези зодии най-накрая започва хубав период! В списъка ли сте?
Next: От 1000 до 10 000 лв. за килограм черен трюфел: България е най-големият производител в Европа

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.