Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Емигрант от Чикаго дари 1 000 000 лева на родното си село в Родопите
  • Новини

Емигрант от Чикаго дари 1 000 000 лева на родното си село в Родопите

Иван Димитров Пешев март 11, 2024
sdfbvfdsgbgfnghnhgnhg.png

46-годишният родопчанин Васил Байрактаров, който от 22 години живее и работи в Чикаго, дари над 1 милион лева за изграждането на парк за спорт, отдих и туризъм в родното си село Црънча, което е на 18 километра южно от град Доспат и на 30 километра югоизточно от град Гоце Делчев.

То попада в историко-географската област Чеч. Новата придобивка за близо 600-те жители бе тържествено открита на събора на селото на 17 юни, съобщиха от Община Доспат.

Паркът е изграден върху собствен имот на Васил Байрактаров и се простира върху площ от 6 декара. Намира се на около 400 метра от края на Црънча по посока Скалето.

В него има мини футболно игрище с изкуствена трева, стадион за тенис и волейбол, който също с изкуствено покритие, многофункционална сцена с обща площ от 30 квадратни метра, детска площадка, барбекю с лятна и зимна част. Има и построена чешма с четири чучури. Равномерно на различни места в парка са монтирани 32 пейки. Изграден е и самостоятелен санитарен възел. Правят впечатление зелените площи и още други площадки оформени с цветен трошен камък, а подходите са направени с паваж.

„Васил реши да направи и остави нещо трайно в родното си село. Идеята се роди преди около година“, каза кметът на Црънча Недко Хаджиев.

На изток покрай скалните забележителности на селото минава друг път, прокаран от емигранта, който води към старото шосе за благоевградското село Ваклиново. От парка се разкрива живописна гледка към каньона на реката, планините в Северна Гърция и Югозападна България.

Той може да се ползва денонощно, тъй като са поставени 64 лампи. Дори учениците ще могат да провеждат част от игрите си в учебните програми тук. Училището в Црънча е защитено и в него учат 28 деца, но няма такава добра база, добави Хаджиев.

46-годишният Васил Байрактаров е роден, израснал е и е учил в селото, като дори по постоянен адрес все още се води жител на родопското село. Паркът е направен в памет на баща му Рамиз, починал преди 2 години. Затова и на изградената в него чешма има плоча със снимката му, както и с образа на съпругата му Емине.

Преди 22 години синът им, който завършил езикова гимназия, а след това учил в УНСС, заминал за САЩ. Васил се установил в Чикаго, като първоначално бил шофьор на камион. След това започнал да купува собствени камиони, докато успял да придобие голям автопарк със стотици ТИР-ове. Освен бизнес в транспорта и логистиката Байрактаров развива успешно интересите си и в областта на недвижимите имоти.

„Пари има много по света, но те отиват винаги в големите центрове. Така е и в България. В райони като родния ми Чеч не се инвестира. Здравеопазването е далече, на минимум час и половина път. Затова и средната продължителност на живот е ниска. Хората там са искрени и отрудени, исках да ги зарадвам“, казва 46-годишният мъж.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: В следващите 24 часа предупреждение за половин България от НИМХ
Next: Гагарин търсил контакт с Ванга два пъти заради НЛО?

Последни публикации

  • Салонът беше нейното убежище, нейната крепост, изградена с години на неуморен труд, безсънни нощи и един банков кредит, който все още тежеше на плещите ѝ като воденичен камък
  • На семейна вечеря вече личеше коремчето ми. Опитах се да го прикрия с по-широка блуза, с начина, по който седях леко прегърбена на масата, сякаш погълната от вкуса на гозбите на майка ми. Но въздухът в стаята
  • Прекъснах връзка с близначката си на двадесет и девет, след като я хванах да целува годеника ми. Десет години. Десет години на студена, всепоглъщаща омраза, която изгради стени около сърцето ми
  • Къщата до нашата стоеше празна. Не просто необитаема, а сякаш изтръгната от времето – с олющена мазилка, която разказваше истории за отминали лета, и градина, превърнала се в дива, непокорна джунгла от бурени и саморасли храсти
  • Имам доведен син на тринадесет. Когато се омъжих за баща му, Петър, знаех, че няма да е лесно. Мартин беше загубил майка си преди три години и раната в сърцето му все още беше отворена, кървяща и болезнена
  • Почерпих се с място до прозореца с повече място за краката. Беше мой малък ритуал, мълчалива награда след поредната успешно сключена сделка. Полетът беше кратък, но тези няколко сантиметра допълнително пространство бяха символ
  • Въздухът в колата беше застоял и леко топъл, просмукан от умората на дългия път и сладкия аромат на забравени в жабката бонбони. Дванайсет часа шофиране бяха изцедили и последната капка енергия от мен и съпруга ми, Димитър
  • Новата жена на баща ми е по-млада от мен. Този факт сам по себе си беше достатъчно труден за преглъщане, хапче, което засядаше в гърлото ми всеки път, щом ги видех заедно. Тя, Лилия, с нейната порцеланова кожа и очи
  • Бях в чакалнята с другите родители в детската градина на дъщеря ми. Въздухът беше гъст от познатия мирис на пастели, пластелин и леко загорял сладкиш от кухнята. Беше онзи специфичен следобед, когато есента вече натежава с влагата си
  • Телефонът иззвъня остро, прорязвайки тишината на малката му квартира. Беше Димо, шефът му. Александър вдигна, като вече предусещаше неприятния тон, който щеше да последва. В последните седмици Димо ставаше все по-раздразнителен и взискателен, сякаш някаква невидима тежест го притискаше и той прехвърляше напрежението върху малцината си подчинени.
  • Тишината в къщата се беше превърнала в жив организъм. Дишаше в ъглите, пълзеше по скъпите тапети и тежеше върху раменете ми с непоносима сила. От седмици, откакто Стефан се прибра по средата на деня с лице
  • Всичко започна с едно телефонно обаждане. Беше вторник следобед, от онези сиви, безлични следобеди, в които времето сякаш е спряло, застинало в очакване на нещо – или на буря, или на слънце
  • На тридесет и четири години съм и току-що бях преживяла най-голямата болка в живота си – спонтанен аборт. Тишината в болничната стая беше по-оглушителна от всеки шум. Белите стени сякаш се свиваха около мен
  • Искам само съпругът ми и сестра ми да са с мен по време на раждането.
  • Станах в 4 сутринта, за да направя закуска за трудолюбивия си съпруг. Поне така си мислех. Че е трудолюбив. Че е мой. Че изобщо го познавам. В онази предутринна тишина, когато светът все още спеше своя дълбок
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Салонът беше нейното убежище, нейната крепост, изградена с години на неуморен труд, безсънни нощи и един банков кредит, който все още тежеше на плещите ѝ като воденичен камък
  • На семейна вечеря вече личеше коремчето ми. Опитах се да го прикрия с по-широка блуза, с начина, по който седях леко прегърбена на масата, сякаш погълната от вкуса на гозбите на майка ми. Но въздухът в стаята
  • Прекъснах връзка с близначката си на двадесет и девет, след като я хванах да целува годеника ми. Десет години. Десет години на студена, всепоглъщаща омраза, която изгради стени около сърцето ми
  • Къщата до нашата стоеше празна. Не просто необитаема, а сякаш изтръгната от времето – с олющена мазилка, която разказваше истории за отминали лета, и градина, превърнала се в дива, непокорна джунгла от бурени и саморасли храсти
  • Имам доведен син на тринадесет. Когато се омъжих за баща му, Петър, знаех, че няма да е лесно. Мартин беше загубил майка си преди три години и раната в сърцето му все още беше отворена, кървяща и болезнена
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.