Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Важно поверие за храната на Сирни Заговезни
  • Новини

Важно поверие за храната на Сирни Заговезни

Иван Димитров Пешев март 17, 2024
sdfvsbfgngfnhjmhj.png

На 17 март в неделя е Сирни Заговезни

Понеже „без прошка не може да се заговее“, до вечерята на Сирни заговезни трябва да завърши обичаят „прошка“, изпълняван през цялата Сирна неделя (в някои райони на западните територии, населени с българско население, го наричат „Прочка“). По-младите обикалят по-стари роднини и близки – свекър, свекърва, тъст и тъща, кумове, по-възрастни братя и сестри. От тях искат прошка и целуват ръка на домакините; води се разговор в духа на следното: – „Прощавай, мале, тате…“, – „Просто да ти е (традиционна разговорна форма на „простено да ти е“), Господ да прощава“.

На празничната трапеза има винаги храни, приготвени от млечни и яйчени продукти: баница със сирене, варени яйца, халва с орехови ядки. Практикува се т.нар. „хамкане“ (ламкане, ласкане): на конец/шнур/ширит (кълчищен, червен конец или мартеница), окачен на греда на тавана над трапезата (или въобще – прикрепен над нея), се завързва сварено обелено яйце, парче бяла халва или въглен. Конецът се завърта в кръг и всеки член от семейството, главно децата, се опитва да хване хапката с уста. Яйцето или въгленът, употребени в такъв ритуал, се смятат за лечебно средство. С водата от варенето на яйцето се мият лицата на другия ден (Чисти понеделник) за предпазване от бълхи и мухи, черупките се изхвърлят на улицата – пак против бълхи.[1] Също така, конецът от него може да послужи и за гадания – след наричания/заклинания, се пали и по начина на горене се гадае.

Популярни са и други обичаи, свързани с очистителната сила на огъня, обединени под наименованието „Заговезнишки огън“. Сред тях са:

прескачане от мъжете на клади (кракът на когото е минал през огъня минава за неуязвим за змийско ухапване),

обреди от типа на т.нар. майски прът (вариант на майското дърво, при който построението се изгаря – например обичаят Паликош),

внасяне на главня от обредния огън у дома,

песни и хорà около огъня, – но в стари времена само мъжете са се събирали там.

Освен това в Южна България, старопланински и средногорски села са запазени обичаите „оратник“ и „о̀рата ко̀пата“ – в чиито ритуали също е включено използването на огън. Произходът на тези обичаи вероятно е много древен и имената им изглежда идват от глагола оратя, който значи говоря.

Оратникът е парче дърво, което се пъха в огъня, подобно на бъдник. От своя страна, о̀рата ко̀пата има брачно-еротична насоченост. Още преди Заговезни ергените си правят стрели от пръчки и предварително се упражняват да ги хвърлят на голямо разстояние с помощта на импровизиран лък. Когато на Поклади запалят оратник на някоя височина до селото или в самото село, всеки се опитва да запрати запалената си стрела в двора на момичето, което харесва (родителите на девойките са взели доколкото могат противопожарни мерки, но иначе се въздържат да се бъркат в тези дни в отношенията им).

Стрелите са израз на сексуалните въжделения на момците, а за по-голяма яснота те се отдават и на разни волнодумства и цинизми по адрес на избраницата си, произнасяни в речитатив и започващи с фразата „Ората копата“. Последното се обяснява и като опит да изприказват гласно, каквото имат по-пиперливо наум, преди да са започнали постите, но най-вече поведението им се приема за ласкателно по отношение на момите (те после събират стрелите и се хвалят една-на друга с ухажорите си).

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Откриха стар ръкопис от Родопите с плашещо сказание: България изчезва през 2084 г.
Next: Голяма компания, която има магазини и в България, ще намали цените

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.