Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Кой войвода превръща българите в господари в Родопите?
  • Новини

Кой войвода превръща българите в господари в Родопите?

Иван Димитров Пешев март 20, 2024
voevoododaskdsa.png

Днес ще споделим историята на един изключителен български войвода. Той успешно отблъсква нападенията на османските големци и защитава българите в Родопите и Одринско. Според песен, посветена на него, той превръща „турците в рая, а българите в господари“ в Родопите. Говорим за Ангел Кариотов, по-известен като Ангел войвода.

Кой е Ангел войвода Ангел Кариотов е роден през 1812 година в село Козлук, в Пловдивска област. Съществуват няколко версии за начина, по който се превърна в хайдутин. Най-известната от тях е свързана с неговата сестра. Младият Ангел се занимавал с овцевъдство.

Турците редовно идвали при него и вземали от овцете му. Той дълго време търпял, докато един път не нападнали неговата сестра. Това преляло чашата на търпението и Ангел Кариотов решава да се откаже от животновъдството и да стане хайдутин. Продължително време следил турците, които са обидили неговото семейство, и накрая ги убил. Показва труповете им на площада на селото и накарал местния поп да напише следния надпис върху техните тела: „Това ще се случи на всеки, който посегне на честта на българската жена“

Какво прави Ангел войвода различен Създава единствения български манастир в Османската империя В различие от повечето хайдути, той постига нещо изключително – успешно осигурява финансирането за изграждането на Араповския манастир, намиращ се на няколко километра от Асеновград.

Интересното при този манастир е, че единствен е построен по времето, когато Османската империя е владяла нашата територия. Защитава българите от лихвари Ангел войвода постига нещо изключително в Одринско. Местните българи му се оплакват от Мушон бей – евреин лихвар от Цариград, който вземал двойно и тройно от тях. Ангел войвода и двама негови другари отиват в Цариград, откриват дюкяна на евреина.

След това го убиват и връщат златото на селяните в Одринско. Оказва се, че Мушон бей е близък приятел на везира и османците изпращат голяма потерия след него. Дружината на Ангел войвода е обградена от нея, затова изпраща съобщение до главатаря на турците Джелал Ахмед със следния текст: „С първия куршум ще улуча хрътката ти“ – Току Джелал прочел това и любимата му хрътка била ударена от куршум.

„С втория куршум ще улуча полумесеца на знамето ти“ – Щом Джелал прочел и това, знамето му било отнесено от втория куршум. „С третия куршум ще улуча главата ти, ако не върнеш хората си назад“ – Тук вече турският главатар решил да не рискува. Заповядал на своите хора да се върнат и отказал да преследва Ангел войвода. Песните за Ангел войвода

Ангел войвода приключва своя земен път в Хилендарския манастир през 1864 година. Тъй като е неграмотен, моли един от монасите да запише неговите завети, които се пазят в библиотеката на манастира. За разлика от повечето хайдути, Ангел войвода въвежда организация, ред и дисциплина в своята дружина, която служи за пример на Георги Раковски.

Той не се стреми към богатство, затова остава в народния фолклор с множество песни. В най-известната от тях се споменава: „Докато Ангел войвода със своята дружина царува в Родопите, турците са рая, а българите – господари“.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Дядо ми завеща къщата на село, като преди да си отиде ми каза да копая до ябълката на двора
Next: Всяка перална машина има този бутон – улеснява почистването и премахва лошата миризма

Последни публикации

  • Съпругата ми и аз си лежахме на дивана, гледахме MasterChef както обикновено. Вечерта беше тиха, само приглушените звуци от телевизора нарушаваха спокойствието на апартамента ни. Ани беше свила крака под себе си
  • Четиридесет години. Точно толкова се бяха изнизали, откакто Маргарита за пръв път прекрачи прага на голямата административна сграда в центъра на града. Четиридесет години, в които всеки ден беше почти копие на предишния
  • Родителите на съпруга ми, Мартин, се държаха с нашия дом като с техния. Не беше просто въпрос на гостоприемство; беше въпрос на собственост. Те имаха ключ. Отначало това изглеждаше като мил жест, гаранция за „ако се случи нещо“. Но „нещо“ се случваше всеки ден.
  • След десет години брак открих, че съпругата ми ми изневерява — с моя собствен брат.
  • Имам невидимо увреждане, което ми пречи да стоя прав дълго време. Болестта нямаше сложно име, но беше като котва, хвърлена от краката ми директно към центъра на земята. Всеки ден беше битка с гравитацията
  • Думите на баща ми бяха последният завет, който получих от него, прошепнати в стерилната тишина на болничната стая, докато апаратът до леглото му отмерваше последните удари на едно изтормозено сърце
  • След часове тежко раждане лекарите решиха да направят спешно секцио на жена ми. Не можех да вляза вътре, затова чаках отвън. Коридорът на болницата беше тих, стерилен и безкраен. Всяка изминала секунда
  • Наех едно момиче. Казваше се Деница. Влезе в офиса ми за интервю – тиха, сдържана, с очи, които сякаш попиваха всяка подробност от луксозната обстановка, без да издават и капка възхищение или завист
  • Тишината в къщата беше неестествена. Не беше спокойствието на уютен дом, а затишие пред буря, напрегнато очакване на неизбежния взрив. Всяка скръцнала дъска на паркета, всяко изщракване на хладилника в кухнята отекваше в съзнанието ми като изстрел
  • Брат ми Петър и жена му Михаела живееха на ръба, но не по онзи опасен, безразсъден начин. Техният ръб беше планински. Бяха запалени туристи, пристрастени към адреналина на височината, към разредения въздух
  • Тишината. Това беше всичко, за което копнеех. Тишината беше лукс, който някога приемах за даденост, а сега беше по-ценен от злато. В моята собствена къща тишината беше изчезващ вид, застрашен от инвазията на три малки, шумни създания, които не бяха мои, но чието присъствие определяше целия ми живот.
  • Студеният метал на ключовете тежеше в джоба ми като котва, напомняне за нещо спечелено с труд, нещо мое. Всяка извивка на колата, всяка полирана повърхност, беше резултат от безсънни нощи, прекарани над чертежи
  • Майка ми ми каза, че има нова връзка — десет години след като загуби баща ми. Десет години. Цяло десетилетие на тишина в къщата, която някога ехтеше от смеха му. Десет години, в които я гледах как бавно се свива в себе си
  • Салонът беше нейното убежище, нейната крепост, изградена с години на неуморен труд, безсънни нощи и един банков кредит, който все още тежеше на плещите ѝ като воденичен камък
  • На семейна вечеря вече личеше коремчето ми. Опитах се да го прикрия с по-широка блуза, с начина, по който седях леко прегърбена на масата, сякаш погълната от вкуса на гозбите на майка ми. Но въздухът в стаята
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Съпругата ми и аз си лежахме на дивана, гледахме MasterChef както обикновено. Вечерта беше тиха, само приглушените звуци от телевизора нарушаваха спокойствието на апартамента ни. Ани беше свила крака под себе си
  • Четиридесет години. Точно толкова се бяха изнизали, откакто Маргарита за пръв път прекрачи прага на голямата административна сграда в центъра на града. Четиридесет години, в които всеки ден беше почти копие на предишния
  • Родителите на съпруга ми, Мартин, се държаха с нашия дом като с техния. Не беше просто въпрос на гостоприемство; беше въпрос на собственост. Те имаха ключ. Отначало това изглеждаше като мил жест, гаранция за „ако се случи нещо“. Но „нещо“ се случваше всеки ден.
  • След десет години брак открих, че съпругата ми ми изневерява — с моя собствен брат.
  • Имам невидимо увреждане, което ми пречи да стоя прав дълго време. Болестта нямаше сложно име, но беше като котва, хвърлена от краката ми директно към центъра на земята. Всеки ден беше битка с гравитацията
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.