Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Млада жена се омъжи за швейцарски богаташ и когато почина, изненадата ѝ беше голяма
  • Новини

Млада жена се омъжи за швейцарски богаташ и когато почина, изненадата ѝ беше голяма

Иван Димитров Пешев март 29, 2024
casdvdfsvsfdbdfbdgnhg.png

Марсел Амфу е живял през целия си живот просто. в къщата му нямало нито храна, нито вода. Това му позволило да спести огромни суми пари.

Неговият дом се намирал в швейцарските Алпи, между двата луксозни ски курорта, така че стойността му се е увеличила през годините. Може би не изглежда така, но беше много здрав човек.

Той искал да сподели богатството си с други, затова направил къщи в имението си за роднини и приятели, да живеят там и да не плащат наем. На 67-годишна възраст той не се интересувал много от жени, но среща Сандрин Девиард, красива 25-годишена парижанка.

Съседите го предупредили за това, че тя е с него само заради парите му. Сандрин се занимавала с недвижима собственост и знаела точно колко „струва“ Марсел. Хората забелязвали тази двойка, съвременна млада жена и старец.

Струваше му се, че го е направила, но Марсела не го е грижа. Той се радваше твърде много на живота си. През 2011 г., въпреки неодобрението на цялата общност, те се оженват. Всеки вече я беше подозирал, а след сватбата й даде още по-голяма причина да се съмнява.

Тя продължила да живее и работи в Париж, и Марсел я посещавал само когато той имал време. След една година брак, Марсел бил с двамата си приятели, когато пострадали при автомобилна катастрофа. Другите оцелели, но Марсел бил убит. Селяните смятали, че Сандрин е виновна за злополуката. Тя плачела на погребението.

Малко по-късно тя започва да настоява неговите наематели да се изнесат.

Все пак се оказало, че Марсел е направил изненада. Той оставил всички къщи, които построил за наемателите си, които живеят в тях. Той оставил парите на своето семейство и приятели. Сандрин не получила нищо. В крайна сметка тя все пак се омъжила за него с полза, но Марсел не бил толкова уязвим, колкото другите си мислели.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Асен Василев категоричен: Влизаме в еврозоната, случи ли се това
Next: Не идвай на сватбата. Там ще има само богаташи, казала дъщерята на баща си. И горко съжалила

Последни публикации

  • След дълга и изтощителна работна смяна исках единствено уюта на дома. Мислех само за топъл душ, тишина и легло, в което да се разпадна на спокойствие. Но още щом поставих ключа в ключалката, нещо ме дръпна обратно в реалността.
  • Загубих бебето си в тридесет и втората седмица и се прибрах от болницата с празни ръце.
  • Сутринта пак ме събуди болката. Не беше остра, а упорита, сякаш някой ме дърпаше обратно към леглото, към старостта, към онова „няма смисъл“, което се промъква тихо, когато човек остане сам твърде дълго.
  • Аз съм на двадесет и шест, а съпругът ми Владо е на двадесет и седем. Женени сме от две години, а преди четири месеца се преместихме в къщата, която трябваше да бъде нашата мечта.
  • Бях още в униформа, лепнеща по гърба ми, а болката в крака ми се опитваше да изяде мислите ми една по една.
  • Ключът изстина в дланта ми още преди да го пъхна в ключалката. Металът сякаш помнеше чужди пръсти, чужда бързина, чужда вина.
  • Поех дълбоко въздух, пръстите ми трепереха над екрана на телефона. Това беше последният шанс, който им давах.
  • Пискливият звук на сърдечния монитор беше единственото, което не ме лъжеше.
  • Миналия месец татко ми каза, че е променил напълно завещанието си, така че всичко да отиде при нея. Той го каза нежно, добавяйки: „Трябва да се грижим за Лив.“ Но леката усмивка, която тя ми хвърли, ми остана в ума.
  • Никога не бях казвала на семейството на съпруга си, че разбирам испански.
  • На двадесет и седем години съм и дълго време бях убеден, че в любовта съм пълен провал. Личният ми живот се свеждаше до кратки увлечения и учтиви раздели. Нищо истинско, нищо трайно.
  • След дългото боледуване на съпруга ми тишината не беше спокойствие. Беше остатък от шум, който си беше отишъл, а в ушите ми още кънтеше. Понякога, когато стоях сама в кухнята, ми се струваше, че ще чуя отново онова равномерно писукане, от което се бях научила да разпознавам страх, надежда и безсъние само по една промяна в ритъма.
  • Ноемврийският вятър гонеше сухи листа по тротоара, а Андрей стоеше пред витрината на бижутерийния магазин и гледаше отражението си. Петдесет и две години. Сивина по слепоочията. Скъпо палто. Часовник, струващ повече от годишната заплата на обикновен човек.
  • Той беше човекът, за когото пишеха лъскавите списания. Успешни инвестиции, луксозни вили, яхти, охрана, заседания зад затворени врати. Имаше всичко, което може да се купи.
  • „Виж я ти, твоята селянка е дошла да дояжда остатъците!“ изсмя се Алла, докато сочеше с пръст в изискания ресторант.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • След дълга и изтощителна работна смяна исках единствено уюта на дома. Мислех само за топъл душ, тишина и легло, в което да се разпадна на спокойствие. Но още щом поставих ключа в ключалката, нещо ме дръпна обратно в реалността.
  • Загубих бебето си в тридесет и втората седмица и се прибрах от болницата с празни ръце.
  • Сутринта пак ме събуди болката. Не беше остра, а упорита, сякаш някой ме дърпаше обратно към леглото, към старостта, към онова „няма смисъл“, което се промъква тихо, когато човек остане сам твърде дълго.
  • Аз съм на двадесет и шест, а съпругът ми Владо е на двадесет и седем. Женени сме от две години, а преди четири месеца се преместихме в къщата, която трябваше да бъде нашата мечта.
  • Бях още в униформа, лепнеща по гърба ми, а болката в крака ми се опитваше да изяде мислите ми една по една.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.