Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • 10 години след развода Симо най-сетне каза истината за Мариана Векилска
  • Новини

10 години след развода Симо най-сетне каза истината за Мариана Векилска

Иван Димитров Пешев април 8, 2024
casdcdasfvfdsvfgbnh.png

Той е Симеон Колев – радиоводещ и мотиватор, чийто дълбок глас ни буди всяка сутрин от ефира на БГ Радио в компанията на ефирната си половинка – Богдана.

Малцина обаче си спомнят, че преди 10 години Симо бе част от друг дует, а именно – двамата с журналистката Мариана Векилска бяха семейство.

Раздялата им бе дъвкана с месеци в медиите, но те отдавна вече са поели всеки в собствената си посока и вече могат да говорят спокойно за това, без бурни емоции. Ето какво сподели Симо в тази връзка:

„Не можеш да обвиняваш някой, който следва сърцето си, защо те е изоставил. Не искам да изглежда сякаш Мариана е лошо момиче. Не, тя не е жена, която просто е загърбила семейството си. Тя просто е огън жена. И на мен ми беше много трудно да бъда и майка, и баща за сина ми. Особено много, когато сутрин трябва да съм мобилизиран в радиото пред хората, а душата ми страдаше. Но това е минало“.

Това призна радиоводещият в студиото на „Търси се“ по Би Ти Ви.

Преди повече от 10 години той се раздели с голямата си любов – журналистката Мариана Векилска. Според нея, любовта им вече си е отишла и не е виновен трети човек за тяхната разлъка.

„Тогава ходих на психолог и сега е точно моментът да благодаря на Детелина. Но аз имах всякакви моменти. Знам, че има хора, които не продължават, сриват се, самосъжаляват се, жертви. Но мен бащинството ми даде крила в онзи момент. И сега, като погледна назад, се чувствам щастлив, защото децата вече са добре, големи са, утвърдени, щастливи“, с усмивка споделя Симо, който вече се чувства „еволюирал“.

„Чак сега от три години насам отворих сърцето си и живея с друга жена, която ме прави щастлив. И мога да кажа, че вече съм много различен от човека Симо, който беше преди 10 години. За добро е“, сподели той.

„Симеон Колев е уникален човек, който аз поканих да работим с него четири години в общинския съвет. Разбрах, че той е изключително работлив и имаше много идеи. Бях му предложила по-висока политическа позиция, но той не я прие, искаше да си остане в радиото“, каза за Колев бившата кметица Йорданка Фандъкова.

„Заедно с нея направихме много неща. Отказах да стана политик, защото винаги следя три критерия за себе си, да ги има: да бъде забавно, да е важно за средата и хората и да ми носи пари. Е, интуицията ми каза, че това не е за мен“, смее се Симо.

В момента той се чувства „леко прегорял“ в Бг радио, защото всеки ден от него се изисква да е в настроение, „росен като репичка“ и да мотивира всяка сутрин хората.

„А то никак не е лесно. С Боги от време на време си прехвърляме думи, реплики, но не всеки ден ти е кеф да се усмихваш. Но смятам, че да сме „ядрени централи на енергия“, с Богдана ни е хубаво“, прави равносметка Симо.

Той е доволен и че с порастването на двете си деца – Габриела, която е от първия брак на Мариана Векилска с футболиста Георги Донков, и неговият син – Момчил, който е 10 клас, Колев има повече време за себе си.

„И сега се чудя какво хоби да си намеря, защото ми се е отворило едно свободно време, което трябва да запълня“, с усмивка споделя Симеон Колев.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: От 4 яйца, чаша захар и половинка мляко става нежен разкош! Чийзкейкът да се скрие, защото това е в пъти по-вкусно!
Next: Осъдиха изпълнителя на кючека Моя страна, Фараона незабавно трябва да…

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.