Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Вече е звездичка, танцувах за него, обяви Неделя Щонова след Денсинг старс
  • Новини

Вече е звездичка, танцувах за него, обяви Неделя Щонова след Денсинг старс

Иван Димитров Пешев април 10, 2024
sadvdfsbvfdsbfdngnhg.png

След блестящото си изпълнение снощи д-р Щонова написа тъжен пост във Фейсбук.

Участничката в предаването Dancing Stars д-р Неделя Щонова отбеляза, че специално е танцувала в снощния лайв заради баща си, който вчера е имал рожден ден.

За съжаление той вече не е между живите, но Неделя му посвети специален пост във профила си във фейсбук, видя Plovdiv24.bg.

Моят татко вече е звездичка.

Но вчера той имаш рожден ден.

Снощи танцувах за него.

Точно преди да излезем … погледнах небето … очите ми се напълниха със сълзи … благодарих … прегърнах го … видях очите му … най-красивите сини очи на света … и си спомних …

Мозамбик.

Мапуто.

Закрит басейн с дължина 50 метра.

Аз съм на 8 години.

Стоя права на стартово блокче номер 8 и трябва да скоча.

На метър пред мен треньорът държи една летва над която трябва да прелетя, когато скачам от блокчето във водата, за да бъде отскокът правилен. Иска да ме научи да “рисувам“ красива и правилна парабола с тялото си по време на летежната фаза.

Иска да бъда като делфин.

Страх ме е. Много ме страх.

Отказвам се, слизам от блокчето и трепереща отивам при татко.

Той ме води на тренировка по плуване и гледа от трибуните.

– Не мога. Страх ме е! – казвам и се разплаквам.

Но татко остана безкомпромисен.

Беше абсолютно супер железен:

– Можеш да се откажеш, но аз ще бъда разочарован. Моето момиче не е страхливец! Събери смелост и скачай!

И ми разказа една случка от неговата военна служба. После допълни:

– Винаги полагай усилия за да се справиш още по-добре. Можеш. Отиди и го докажи на себе си! Не на мен! Трябва да устоиш до края, Недялче! Ти можеш да скочиш!

Върнах си вярата. Върнах се на стартоворо блокче. Броих до 7 и скочих. Прелетях над летвата и се приземих във водата горе-долу по правилен начин.

Летежна фаза от около 3 секунди.

Това беше най-ефективната ментална тренировка в живота ми.

Помня я и сега осезателно, сякаш е тогава.

Тези три секунди във въздуха бяха първите от полета на моето хвърчило към рая.

Когато излязох от водата, потърсих татко с очи.

Погледнах го. В този момент на устните му се появи съвсем лека усмивка. А на мен очите ми се замъглиха. Капките от водата по мокрото ми лице се сливаха със сълзите. Надявах се никой да не разбере, че плача.

Изпитах гордост и прилив на сили, облекчение и щастие.

Не разочаровах татко. И повярвах, че мога, защото проверих на какво съм способна.

Моят татко е моят истински герой. Има треньори, които вярват в победата повече от играчите. Татко така вярваше в мен! Но именно тази вяра те учи на толкова много неща!

Даже след години … точно тази вяра е в основата и на супер трудните поддръжки … с безумните му там летежни фази … … които ми се налага да усвоявам сега във формата.

Но моя татко така ме е научил!

Хора, вярвайте на децата си!

Моят татко не ми е купувал всичко, което искам, но ме научи на ценности.

И на това да се боря за мечтите си.

Научи ме на труд.

На дисциплина.

И точно на тази вяра.

Баща ми е родопчанин.

Баба Неделя го ражда зад една врата на къщата ни в Девин.

Татко е строг. И справедлив.

Има “златни ръце“. Сам си е строил толкова много неща. И мен ме научи. И нас ни научи да обичаме думичката “градеж“.

Мисля, че това е думичката.

Градеж.

Всеки ден аз гледам на себе си като на Зидарче!

Дали изграждаш себе си, тялото си, танц, взаимоотношения, бъдеще, параклис, училище, бранд, империя или мост …

Когато с цялата си душа, любов, труд и визия за нещата … искаш да правиш света по-добро и по-красиво място …

Чудесата се случват!

Мили ми зидарчета …

Благодаря за всичко, което ми казвате и пишете …

Поклон.

Вие сте невероятно отзивчива и градивна публика … и аз ви обичам!

Благодаря за подкрепата!

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: България плаче! Ето я загиналата 23-годишна жена – майка за пример, работила в училище
Next: Важна промяна за документите за настоящ и постоянен адрес

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.