Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Искат защита на най-новото богатство на България, струващо милиони, по подобие на киселото мляко
  • Новини

Искат защита на най-новото богатство на България, струващо милиони, по подобие на киселото мляко

Иван Димитров Пешев април 19, 2024
vsdfbvfdbdfbfgnhgmhj.png

Около 30 000 ловци на трюфели тръгват пролетта из горите, за да търсят ценната гъба, която се спотайва в корените на дърветата.

Цената й на международните пазари силно варира, но най-ценният и най-рядък – Алба, може да достигне 5-6 хиляди евро за килограм.

България е една от водещите страни в износа на трюфели в света, предимно на летния черен трюфел, който в момента се търгува по над 100 лева за килограм за първо качество и по 70-80 лева за второ. Често сме на първо място в света, каза пред “Телеграф“ шефът на Асоциация “Български трюфел“ Димитър Димитров.

Годишно за чужбина се изнасят между 100 и 500 тона – основно за Италия, Франция и Испания. Едва 1% от добитото количество остава в България. Просто търсенето е много малко – трюфелът у нас се използва основно в по-висока категория ресторанти, за разлика от чужбина, където може да се намери и в по-масовите заведения.

Обаче много често родната ценна гъба се представя като италианска от прекупвачите на Ботуша. И ако хапнете в ресторант ястие с италиански трюфел, има голяма вероятност ценната съставка всъщност да идва от родните гори. Стига се до куриози италианците да си правят фестивал на трюфела Алба с гъби родно производство. Просто защото нямат достатъчно свои.

“Това вреди на родния бизнес. Хората в чужбина, като чуят трюфел, очакват той да е италиански, а българският не му отстъпва, даже често е и по-хубав“, посочи Димитров.

По думите му вече се прокрадва идеята на българския трюфел да се осигури защитено географско наименование, каквото има вече за сиренето и киселото мляко.

“С министъра на земеделието Кирил Вътев имаме много добра комуникация, той е взел присърце въпроса с трюфела”, коментира Димитър Димитров.

По думите му обаче в бранша има още много проблеми за решаване. Най-наболелият е срокът, за който важат разрешителните. Сега ловците на трюфели имат право да си изкарат такъв документ предходния месец за следващия. Но те не знаят кога ценната гъба ще се появи в горите. Стига се дотам, че да научиш, че на едно място има трюфел на 10 май, но да не можеш да търсиш, защото през април не си си извадил разрешително, каза браншовикът.

По думите му, за да стане един човек ловец на трюфели, на първо място му трябват желание и упоритост. Следващата стъпка е да си взема обучено куче или такова, което сам да обучи.

Най-подходящи за търсене на трюфели са кучетата за лов на птици. Обучението може да отнеме само няколко месеца, но може да продължи и година и половина. Зависи до голяма степен от характера на четириногото.

Дали ще намериш трюфел в гората или не – до голяма степен е на късмет. Може стар ловец с дни да обикаля и да не открие нищо, а прохождащ в занаята да се натъкне на ценната гъба веднага. Може да обикаляш с дни и да останеш с празни ръце, но можеш и да изкараш няколкостотин лева за ден.

Има обаче и едно правило – там, където преди е имало трюфел, пак ще има. Затова ловците се опитват да си запазват териториите, понякога с незаконни средства. По-сериозни конфликти имаше преди години, но и сега се случват неща като пукане на гуми и чупене на стъкла на автомобили, коментира Димитров.

Преди години се е смятало, че трюфел има само в Североизточна България. Сега обаче е ясно, че той се среща навсякъде на територията на страната. Последно се развил добре в Северозападна България. Находищата са както в широколистни, така и в иглолистни гори, най-вече дъб, липа, габър, бор. Ценната гъба расте в симбиоза с дърветата, като се прикрепва към най-младите росни коренчета, по-тънки от човешки косъм. В много редки случаи, най-вече през лятото, излиза над земята. Макар целогодишно да има някакъв трюфел, най-силният сезон започва именно сега.

Според Димитър Димитров климатичните промени вече влияят и върху тази ценна гъба. Сезонът се скъсява. Преди е започвал април, май. Сега заради по-топлото време трюфели могат да се намерят още през март. Горещите лета обаче скъсяват сезона. Ако преди трюфелът е продължавал до септември, то сега той изчезва още в началото на август. Липсата на снегове също се отразява неблагоприятно. За да има богат урожай, са необходими специфични условия – слънце и дъжд, които се редуват.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Нашенец показа цените в хипермаркет в Одрин, промоциите са страшни
Next: Стефани след Hells Kitchen: Съжалявам за това, което правих в предаването

Последни публикации

  • След дълга и изтощителна работна смяна исках единствено уюта на дома. Мислех само за топъл душ, тишина и легло, в което да се разпадна на спокойствие. Но още щом поставих ключа в ключалката, нещо ме дръпна обратно в реалността.
  • Загубих бебето си в тридесет и втората седмица и се прибрах от болницата с празни ръце.
  • Сутринта пак ме събуди болката. Не беше остра, а упорита, сякаш някой ме дърпаше обратно към леглото, към старостта, към онова „няма смисъл“, което се промъква тихо, когато човек остане сам твърде дълго.
  • Аз съм на двадесет и шест, а съпругът ми Владо е на двадесет и седем. Женени сме от две години, а преди четири месеца се преместихме в къщата, която трябваше да бъде нашата мечта.
  • Бях още в униформа, лепнеща по гърба ми, а болката в крака ми се опитваше да изяде мислите ми една по една.
  • Ключът изстина в дланта ми още преди да го пъхна в ключалката. Металът сякаш помнеше чужди пръсти, чужда бързина, чужда вина.
  • Поех дълбоко въздух, пръстите ми трепереха над екрана на телефона. Това беше последният шанс, който им давах.
  • Пискливият звук на сърдечния монитор беше единственото, което не ме лъжеше.
  • Миналия месец татко ми каза, че е променил напълно завещанието си, така че всичко да отиде при нея. Той го каза нежно, добавяйки: „Трябва да се грижим за Лив.“ Но леката усмивка, която тя ми хвърли, ми остана в ума.
  • Никога не бях казвала на семейството на съпруга си, че разбирам испански.
  • На двадесет и седем години съм и дълго време бях убеден, че в любовта съм пълен провал. Личният ми живот се свеждаше до кратки увлечения и учтиви раздели. Нищо истинско, нищо трайно.
  • След дългото боледуване на съпруга ми тишината не беше спокойствие. Беше остатък от шум, който си беше отишъл, а в ушите ми още кънтеше. Понякога, когато стоях сама в кухнята, ми се струваше, че ще чуя отново онова равномерно писукане, от което се бях научила да разпознавам страх, надежда и безсъние само по една промяна в ритъма.
  • Ноемврийският вятър гонеше сухи листа по тротоара, а Андрей стоеше пред витрината на бижутерийния магазин и гледаше отражението си. Петдесет и две години. Сивина по слепоочията. Скъпо палто. Часовник, струващ повече от годишната заплата на обикновен човек.
  • Той беше човекът, за когото пишеха лъскавите списания. Успешни инвестиции, луксозни вили, яхти, охрана, заседания зад затворени врати. Имаше всичко, което може да се купи.
  • „Виж я ти, твоята селянка е дошла да дояжда остатъците!“ изсмя се Алла, докато сочеше с пръст в изискания ресторант.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • След дълга и изтощителна работна смяна исках единствено уюта на дома. Мислех само за топъл душ, тишина и легло, в което да се разпадна на спокойствие. Но още щом поставих ключа в ключалката, нещо ме дръпна обратно в реалността.
  • Загубих бебето си в тридесет и втората седмица и се прибрах от болницата с празни ръце.
  • Сутринта пак ме събуди болката. Не беше остра, а упорита, сякаш някой ме дърпаше обратно към леглото, към старостта, към онова „няма смисъл“, което се промъква тихо, когато човек остане сам твърде дълго.
  • Аз съм на двадесет и шест, а съпругът ми Владо е на двадесет и седем. Женени сме от две години, а преди четири месеца се преместихме в къщата, която трябваше да бъде нашата мечта.
  • Бях още в униформа, лепнеща по гърба ми, а болката в крака ми се опитваше да изяде мислите ми една по една.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.