Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Богатите пенсионери в Родопите изумиха цяла България
  • Новини

Богатите пенсионери в Родопите изумиха цяла България

Иван Димитров Пешев април 27, 2024
vsdfvdbdfbgnhgnhg.png

Пари за децата, внуците, пестене за операции, пари за ресторанти, приятели, та дори и… леки жени. Така харчат средствата си „богатите пенсионери“ в Родопите.

Регионът е в дъното в страната по среден размер на пенсиите поради ред причини, но има и десетки, които достигат завидни размери – по 2000 лева на месец. Става въпрос за бивши миньори и енергетици.

 

„Дадох по 20 000 лева на децата, а те дори не ме поглеждат.

Живея сам и си спестявам парите. Имам повече, отколкото работещи хора. Но вече няма сили за забавления“, споделя  85-годишен мъж от село в региона, цитиран от „Родопи voice“.

Цял живот е прекарал в мините. В момента получава по две хилядарки на месец. Но е самотен и няма с кого дори да сподели последните си мигове на радост.

Не така обаче прави друг пенсионер в планината. Вдовецът редовно слиза от селото си до областния град.

„Имах малко дела, проблеми, загубих пари. Но набързо спестих 10 000 лева. Обядвам в ресторанти, черпя приятели като взема пенсията“, казва мъжът, чието име умишлено спестяваме.

Защото обича да харчи и за… леки жени. От най-евтините, 50 лева на сеанс, допълва той с мотив „все пак съм пенсионер, не баровец“.

„Всеки месец давам по 500 лева на децата, за да им помагам. Пенсията ми е 2000 лева. Повече от заплатите им взети заедно.

Ако не им помагам, досега да са напуснали страната и да остана съвсем сам“, казва пък Бекир. Живее скромно в родното си село, няма нужда от излишен лукс.

На месец над 2000 лева до тавана от 3400 лева получават около 35 000 пенсионери в страната, като тези с пенсии от 3400 лева за 762-ма, а над тавана получават 336 човека, сочат данните на НОИ.

Най-ниски са тези, които не са свързани с трудова дейност – военна инвалидност, социални пенсии за старост и инвалидност. Хората с такива пенсии взимат средно по 371,98 лева на месец.

Най-високи са пенсиите в в София – 809,54 лева, а най-ниски в Кърджали – 561 лева. Смолян пък е в „златната среда“.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Веско Маринов през сълзи с ефир: Страх ме е да отида у дома, вече никой не ме чака
Next: Турция: Европейците ще луднат по нашия електромобил, създаден е специално за тях

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.