Когато бях на 22 години, срещнах бъдещия си съпруг, който беше с 14 години по-голям от мен. Ще ви разкажа как се запознахме. И двамата бързахме да стигнем до офиса. Аз отивах на интервю за работа. И двамата бързахме и не се забелязвахме един друг.
По едно и също време се вмъкнахме през вратата и се прегърнахме. Наеха ме като секретарка на ръководителя на компанията, който беше мой съперник на входната врата. В продължение на две седмици работихме като нормални хора, но в края на втората седмица той се появи на вратата ми с прекрасен букет цветя.
Три месеца по-късно се оженихме и тогава се разрази адът. Отначало ми харесваше, че той решаваше всичките ми проблеми и не ме въвличаше в своите, но после разбрах, че просто не ми вярва и ме смята за недалновидна. По-късно той напълно ми отне гласа. Не участвах в нито една област от живота му. Той вземаше всички решения вместо мен. Дори решаваше какъв цвят да си боядисам косата.
Скоро след това започна да повишава глас по мой адрес, да хвърля неща по мен и да ме нарича с не най-приятните имена. След шест месеца живот в златна клетка забременях. През цялата ми бременност съпругът ми така и не ме избра. Отнасяше се с мен като с кралица, носеше ме на ръце, обсипваше ме с подаръци и комплименти.
Мислех, че се е променил, или по-скоро, че синът ни го е променил, но грешах. След раждането на сина ми съпругът ми започна да се отнася с мен по-сурово. Не минаваше ден без побой.
За дума, казана в неподходящ момент, за поставяне на неправилна маса, за повдигане на крака или дори за лошо кафе получавах шамар по лицето, гърба или стомаха, в зависимост от това коя част нямах време да защитя.
По онова време не се чувствах като съпруга, а като домашен любимец, който е обучен на тоалетна и получава шамар, когато сгреши. Бях на 24 години и цялото ми тяло изпитваше болка, бях на ръба на колапса и нямаше смисъл да казвам нищо за психиката си.
Реших, че в моя случай разводът е единственият изход. Да не забравяме, че съпругът ми разполагаше с неограничени пари, каза, че ще му трябват няколко минути, за да ме лиши от сина ми. Колкото и да мечтаех за нормален живот без насилие, синът ми е моето крило, без него съм за никъде.
Сега живея под един покрив със съпруга си. Тези рани под очите на сина ми и по цялото ми тяло няма да имат време да заздравеят. Това е нещо обичайно за мен, но пиша тази история с надеждата, че някой ще ми помогне да се измъкна от този ад с детето ми, което расте в нездравословна атмосфера.