Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Без категория
  • Жена ми изчезна преди 15 години, когато излезе да купи пелени. Миналата седмица я срещнах в супермаркета, а първото нещо, което каза, беше: „Трябва да ми простиш.“
  • Без категория

Жена ми изчезна преди 15 години, когато излезе да купи пелени. Миналата седмица я срещнах в супермаркета, а първото нещо, което каза, беше: „Трябва да ми простиш.“

Иван Димитров Пешев февруари 4, 2025
Screenshot_4

Никога няма да забравя този ден.

Беше вече късно, когато Елена облече якето си, целуна ме по бузата и каза:

— Ще се върна бързо, само да купя пелени.

Дъщеря ни, Лилия, беше съвсем малка тогава, а ние водехме обикновен, спокоен живот. Елена беше грижовна майка, любяща съпруга. Нищо не предвещаваше трагедията, която щеше да се случи.

Тя излезе… и никога не се върна.

Чаках я един час, после два, после цяла нощ. Обадих се в болниците, на полицията, на всички наши приятели. Колата ѝ беше открита три дни по-късно – изоставена на паркинга пред супермаркета. Никакви следи от насилие, никакви бележки, нищо. Просто беше изчезнала.

Полицията така и не откри никакви следи. Някои смятаха, че е напуснала доброволно, други – че е станала жертва на престъпление. А аз… не знаех в какво да вярвам.

Изминаха петнадесет години.

Научих се да живея без нея. Лилия порасна, стана прекрасна млада жена, но никога не спря да пита за майка си.

— Мислиш ли, че е жива? – питаше ме понякога.

Не знаех какво да ѝ отговоря.

А после, миналата седмица, я видях.

Просто така, между рафтовете в супермаркета.

Замръзнах на място.

Тя почти не се беше променила – същата коса, макар и с няколко сиви кичура, същите очи… Но имаше нещо различно в нея.

Когато ме видя, ръката ѝ потрепери – почти изпусна кутията със сок.

И първото нещо, което каза:

— Трябва да ми простиш.

В главата ми крещяха хиляди въпроси.

— Да ти простя?! Ти изчезна, остави ме сам с малко дете, без да кажеш и дума! Къде беше?

Елена затвори очи и пое дълбоко въздух.

— Моля те, изслушай ме.

Мълчах.

Тя извади телефона си, бързо потърси нещо и ми показа снимка.

На екрана – тя, лежаща на болнично легло. Бледа, с тънки тръби, свързани с ръцете ѝ.

Почувствах как целият ми свят се преобръща.

— Какво…?

— Не съм напускала. Бях отвлечена.

Тя започна да разказва.

Онази вечер, когато излезе да купи пелени, към нея се приближил мъж. Усмихнал се, попитал я за посоката. И после… всичко потънало в мрак.

Събудила се на непознато място – малка стая без прозорци, с една-единствена слаба крушка на тавана.

Не знаела защо я държат там. Не знаела какво искат от нея. Опитвала се да избяга, но било невъзможно. Единственото, което я държало да не полудее, били мислите за Лилия.

— Всеки ден мислех за вас. Как я учиш да ходи, как расте…

Затворих очи. Не знаех кое е по-лошо – да я загубя или да осъзная, че през всичките тези години е била там… в плен.

— Как успя да избягаш? – попитах накрая.

Елена стисна устни.

— Един ден охраната беше по-малко. Някой ми помогна да се измъкна. Заведоха ме в болницата. Дълго време се възстановявах. Мислех, че няма да мога да се върна… че вас вече ви няма.

— Защо не ни потърси?

Тя въздъхна.

— Страхувах се. Страхувах се, че ще ме мразиш. Страхувах се, че Лилия няма да иска да ме види.

Стояхме между рафтовете с паста, а между нас висяха 15 години болка.

— Къде живееш сега? – попитах тихо.

— В приют за жени, – отвърна, без да ме погледне. – Нямам никого… освен вас.

Поех дълбоко въздух.

— Лилия трябва да знае.

Когато Лилия я видя, замръзна.

Минаха няколко секунди… а после се втурна в прегръдките на майка си.

И двете плачеха.

Гледах ги и разбрах: никога няма да върнем тези 15 години.

Но може би, просто може би, можем да започнем отначало.

И това беше единственият правилен избор.

Continue Reading

Previous: Как обикновеният дафинов лист кара стайните растения да цъфтят великолепно: Стимулира растежа и се бори с болести и вредители
Next: Каймак-торта: Върховна вкусотия без брашно и тесто, само от 3 продукта!

Последни публикации

  • Думите на баща ми бяха последният завет, който получих от него, прошепнати в стерилната тишина на болничната стая, докато апаратът до леглото му отмерваше последните удари на едно изтормозено сърце
  • След часове тежко раждане лекарите решиха да направят спешно секцио на жена ми. Не можех да вляза вътре, затова чаках отвън. Коридорът на болницата беше тих, стерилен и безкраен. Всяка изминала секунда
  • Наех едно момиче. Казваше се Деница. Влезе в офиса ми за интервю – тиха, сдържана, с очи, които сякаш попиваха всяка подробност от луксозната обстановка, без да издават и капка възхищение или завист
  • Тишината в къщата беше неестествена. Не беше спокойствието на уютен дом, а затишие пред буря, напрегнато очакване на неизбежния взрив. Всяка скръцнала дъска на паркета, всяко изщракване на хладилника в кухнята отекваше в съзнанието ми като изстрел
  • Брат ми Петър и жена му Михаела живееха на ръба, но не по онзи опасен, безразсъден начин. Техният ръб беше планински. Бяха запалени туристи, пристрастени към адреналина на височината, към разредения въздух
  • Тишината. Това беше всичко, за което копнеех. Тишината беше лукс, който някога приемах за даденост, а сега беше по-ценен от злато. В моята собствена къща тишината беше изчезващ вид, застрашен от инвазията на три малки, шумни създания, които не бяха мои, но чието присъствие определяше целия ми живот.
  • Студеният метал на ключовете тежеше в джоба ми като котва, напомняне за нещо спечелено с труд, нещо мое. Всяка извивка на колата, всяка полирана повърхност, беше резултат от безсънни нощи, прекарани над чертежи
  • Майка ми ми каза, че има нова връзка — десет години след като загуби баща ми. Десет години. Цяло десетилетие на тишина в къщата, която някога ехтеше от смеха му. Десет години, в които я гледах как бавно се свива в себе си
  • Салонът беше нейното убежище, нейната крепост, изградена с години на неуморен труд, безсънни нощи и един банков кредит, който все още тежеше на плещите ѝ като воденичен камък
  • На семейна вечеря вече личеше коремчето ми. Опитах се да го прикрия с по-широка блуза, с начина, по който седях леко прегърбена на масата, сякаш погълната от вкуса на гозбите на майка ми. Но въздухът в стаята
  • Прекъснах връзка с близначката си на двадесет и девет, след като я хванах да целува годеника ми. Десет години. Десет години на студена, всепоглъщаща омраза, която изгради стени около сърцето ми
  • Къщата до нашата стоеше празна. Не просто необитаема, а сякаш изтръгната от времето – с олющена мазилка, която разказваше истории за отминали лета, и градина, превърнала се в дива, непокорна джунгла от бурени и саморасли храсти
  • Имам доведен син на тринадесет. Когато се омъжих за баща му, Петър, знаех, че няма да е лесно. Мартин беше загубил майка си преди три години и раната в сърцето му все още беше отворена, кървяща и болезнена
  • Почерпих се с място до прозореца с повече място за краката. Беше мой малък ритуал, мълчалива награда след поредната успешно сключена сделка. Полетът беше кратък, но тези няколко сантиметра допълнително пространство бяха символ
  • Въздухът в колата беше застоял и леко топъл, просмукан от умората на дългия път и сладкия аромат на забравени в жабката бонбони. Дванайсет часа шофиране бяха изцедили и последната капка енергия от мен и съпруга ми, Димитър
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Думите на баща ми бяха последният завет, който получих от него, прошепнати в стерилната тишина на болничната стая, докато апаратът до леглото му отмерваше последните удари на едно изтормозено сърце
  • След часове тежко раждане лекарите решиха да направят спешно секцио на жена ми. Не можех да вляза вътре, затова чаках отвън. Коридорът на болницата беше тих, стерилен и безкраен. Всяка изминала секунда
  • Наех едно момиче. Казваше се Деница. Влезе в офиса ми за интервю – тиха, сдържана, с очи, които сякаш попиваха всяка подробност от луксозната обстановка, без да издават и капка възхищение или завист
  • Тишината в къщата беше неестествена. Не беше спокойствието на уютен дом, а затишие пред буря, напрегнато очакване на неизбежния взрив. Всяка скръцнала дъска на паркета, всяко изщракване на хладилника в кухнята отекваше в съзнанието ми като изстрел
  • Брат ми Петър и жена му Михаела живееха на ръба, но не по онзи опасен, безразсъден начин. Техният ръб беше планински. Бяха запалени туристи, пристрастени към адреналина на височината, към разредения въздух
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.