Вече три години Настя живееше и работеше в града. Не успя да влезе безплатно в юридическия институт, а майка ѝ, която се трудеще на две места в селището, нямаше как да плати обучението. Разбира се, тя щеше да се оправи някак – да вземе кредит, да измисли нещо. Но Настя реши друго – сама да се справи с трудностите си. Така и започна работа като сервитьорка в кафе.
Милиони не спечели, а и за това време не успя да постъпи там, където мечтаеше. Затова пък срещна любовта си. Данил беше градско момче, живееше сам в двустайно жилище, останало след смъртта на баща му. Майка му ги беше изоставила, когато той беше едва на десет. Служил беше в армията като водач на бойна машина, изучи се за автотенекеджия и работеше в автосервиз. Един ден в кафенето той забеляза Настя – към нея се бяха нахвърлили полупияни клиенти, а момчето се намеси да я защити. После я изпрати до дома ѝ.
Още от онази вечер те разбраха, че това е любов. Скоро Настя се премести при Данил от наетата стаичка и заживяха заедно. Вече мислеха за сватба, но решиха да изчакат, да съберат пари и да си устроят празника, за който мечтаеха.
А после на Данил му дойде призовка – мобилизираха го заедно с други момчета с военни специалности. При раздялата той прегърна плачещата Настя:
— Не плачи – каза той. – Набързо ще се справим с враговете и ще се върна.
— Ще те чакам – бършейки сълзите си, отвърна тя. – Само пази себе си.
— Разбира се – усмихна се Данил. Така го запомни тя: стоеше до автобуса, гледаше я с тревога в очите, но въпреки това се усмихваше.
Дните се занизаха безкрайно. Настя спеше с телефона под възглавницата – ами ако звънне. Данил се обаждаше рядко, когато командирите му разрешаваха. След месец тя усети отпадналост и виене на свят. Помисли, че е от нерви, и отиде в болницата. Анализите показаха, че хемоглобинът ѝ е наред, а терапевтът я прати на гинеколог.
— Бременна сте, пет-шест седмици – усмихна се лекарката след прегледа.
— Как така? – ахна Настя. – Нали пиех таблетки!
— Явно сте пропуснали няколко пъти, спомнете си – спокойно отвърна докторката.
И наистина, Настя си припомни: миналия месец, притеснена за Данил, тя съвсем забравила за себе си и за хапчетата.
— Запазваме ли бебето? – попита лекарката, заглеждайки озадачената пациентка.
— Да, разбира се – тихо отвърна Настя. – Само как ще се справя? Сама съм.
— Не сте нито първата, нито последната – меко каза докторката. – Детето е най-важното. Анализите ви са добри, млада сте, ще успеете.
От болницата Настя излезе окрилена. Искаше веднага да се обади на Данил, но се отказа – той не е на курорт, сам ще се свърже, когато може. Седмица той мълча. Настя се поболя от тревога и веднъж все пак набра номера му. „Абонатът е извън зоната на обслужване“ – отвърна студен глас. Тя не си намираше място, докато след два дни не звънна телефонът.
— Настя, любима, здравей! – чу се познатият глас. – Прости, че не се обаждах, нямахме връзка.
— Как си? – попита тя с треперещ глас.
— Всичко е наред, работим – бодро отвърна той. – А ти как си?
— Данил, ще имаме бебе – каза Настя след кратка пауза.
Той замлъкна, а после извика от радост:
— Настьона, момиче мое, това е най-хубавата новина в живота ми!
— Наистина ли се радваш? – разрида се тя.
— Разбира се! Ще си имам син!
— Или дъщеря – усмихна се Настя.
— Пази се, мила – сериозно каза Данил. – Ще се върна, ще се оженим.
— Вече не искам голяма сватба – призна тя. – Само да си до мен.
— Ще бъда – тихо отвърна той. – Най-важното е да пазиш себе си и мъничето.
Това беше последният им разговор. Мина ден, седмица, месец. Данил не се обаждаше. Настя набираше номера му – отново „извън зоната“. Тя се надяваше, че е само проблем с връзката, но тревогата ѝ растеше. Два месеца след онзи разговор тя отиде във военкомата.
— Нямаме точни данни – навел глава, каза военният комисар. – Но изглежда вашият Данил е попаднал в плен заедно с други бойци.
Като видя наедрялото ѝ коремче, той добави:
— Не бива да се тревожите в това положение.
— Защо мълчахте досега? – плачеше Настя. – Чакам поне някаква вест!
— Информацията не е потвърдена, затова не съобщихме. Но майка му вече знае.
— Майка му? – изненада се тя. – Тя не го е отглеждала.
— Въпреки това беше тук миналата седмица – сви рамене комисарят.
Настя поклати глава. Майката се сети за сина си – какво ли ѝ трябва? Но най-важното беше: Данил да се върне жив.
Една вечер тя се забави в кафенето заради банкет. Колежките ѝ се стараеха да не я товарят, но бременността не е болест, а и шефът нямаше да ѝ прости, ако се скатава. Прибра се Настя у дома изморена, загъната в шал – ноемврийският студ прорязваше до кости. Пред входа, на пейчицата, седеше жена в елегантно палто. Щом видя Настя, тя се изправи.
— Вие ли сте Настя?
— Да, а вие кой сте? – попита тя хладно.
— Аз съм майката на Данил, Олга Николаевна – отвърна жената с подигравателна усмивка.
— И какво искате?
— Освободи моя апартамент – отсече тя.
— Вашият? Това е апартаментът на Данил!
— Той принадлежеше на моята майка, значи е мой. Лесно ще го докажа.
Настя зяпна.
— Вие сте го изоставили като дете, а сега предявявате права? Интересно какво ще каже Данил.
— Не те засяга къде съм била – озъби се Олга. – И неговото мнение не ми трябва, при това него вече го няма.
— Какво говорите? – почти извика Настя. – Той е жив!
— Вярваш в приказки? – изсмя се жената. – И не очаквай пари за него. Аз съм майка му, а ти си никоя, дори не сте женени.
Олга още нещо крещеше, но Настя не я слушаше и влезе в блока.
— Утре да те няма, иначе идвам с районния! – чу се след нея. – И коремът ти няма да ме трогне!
През нощта Настя сънува кошмар: Олга крещеше, после се появи Данил – хлопаше по прозореца с костелива ръка. Събуди се от реален шум – някой блъскаше по вратата. Часът беше седем и половина сутринта. На прага стоеше Олга Николаевна.
— Защо спиш още? – изсумтя тя, изблъска Настя и влезе в апартамента. – Събирай си нещата и се разкарвай.
— Няма да си ходя никъде – отвърна спокойно Настя. – Тук живее моят годеник и скоро ще имаме дете.
— Много умна, а? – Олга надвеси глава над нея. – А имаш ли адресна регистрация тук? Градска?
— Имам временна, Данил я извади.
— Данил го няма вече – изръмжа жената. – Събирай се или ще извикам кварталния, а ако той не помогне – приятели от пазара. Ей, тях ще ги зарадва коремът ти.
Настя разбра, че спорът е безсмислен. Със сълзи събра багажа си, прощавайки се наум с тяхното с Данил „гнездо“. Той някога бе споменал, че формално апартаментът е на майка му, но през всичките години го смятал за свой. Не е вярвал, че тя ще се появи и ще изгони бременната му годеница.
Настя се обади на колежката си Юля и разказа какво се е случило.
— Мога да те приютя за две седмици – каза Юля. – После родителите ми се връщат от санаториума, разбираш.
— Благодаря, приятелко – оживи се Настя. – Само да издържа до отпуската по майчинство.
След две седмици тя замина при майка си в селището. Валентина Петровна отдавна я канеше да си дойде, да доизкара бременността и да роди на спокойствие. Във влака Настя стискаше телефона, ала заветният номер мълчеше. „Къде си, Данил?“ – шепнеше тя, стараейки се да не мисли за лошото.
На голяма гара влакът спря за четирийсет минути. Настя слезе на перона да поеме въздух и да си купи кифличка – там винаги ухаеше на прясна печива. Докато чакаше на опашката, се унесе в мисли, а след миг усети болка в корема. Контракциите започнаха преждевременно – сигурно заради всички преживявания. Тя се върна във вагона, извикаха лекари и я откараха в местния родилен дом.
Акушерката я прегледа: седем месеца, преждевременно раждане.
— Къде са документите? Карта на бременността? – строго попита тя.
— Откраднаха ми всичко на гарата – простена Настя. – Бях на отчет в града.
— Без документи не мога да те приема – отсече акушерката. – Чакай лекаря, той ще реши.
Настя остана в коридора, придържайки се за стената от болка. Тогава ѝ звънна телефонът. Тя вдигна с трепереща ръка.
— Настя, любима, здравей! – чу се гласът на Данил. – Жив съм! Освободиха ни от плен, скоро ще си дойда. Как си? А бебчето?
— Данечка – разрида се тя, – майка ти ме изгони, заминах при моята. А сега раждам! На гарата, по-рано от срока. Докараха ме в родилния, но без документи не ме приемат.
— Къде си? – извика той, пропускайки останалото покрай ушите си.
Настя каза адреса и загуби съзнание. Данил се втурна при командира си, молейки за помощ. Онзи го изслуша, изруга чиновническите порядки и се обади в министерството. Само след половин час главният лекар на родилния дом вече носеше Настя на ръце към операционната. Направиха ѝ секцио, след малко тя се свести в отделението. Бебчето – момченце – лежеше в кувьоз, слабо, но живо.
Сутринта Данил се обади:
— Имаме си син – каза Настя. – Лекарите казват, че ще е добре, само ще остане под наблюдение.
— Ти си ми героиня – усмихна се той. – Като се върна, ще се оженим. Ще станеш ли моя жена?
— Даже и днес – засмя се тя.
— След месец идвам. У вашите, както се бяхме разбрали.
След месец Данил се върна – ранен, но жив. Комисуваха го. С Настя сключиха брак тихо, без пищна сватба, и останаха да живеят при Валентина Петровна в селището. Олга Николаевна, като научи, че синът ѝ се е върнал, не се зарадва – интересуваха я само парите. А Данил и Настя отглеждаха малкия Егора. Той започна работа в автосервиз, тя помагаше на майка си у дома и обмисляше да следва право задочно. Но това – по-късно. Сега най-важното беше семейството.