Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Без категория
  • Марта Вачкова не издържа по БТВ: На прага сме на нещо ужасно
  • Без категория

Марта Вачкова не издържа по БТВ: На прага сме на нещо ужасно

Иван Димитров Пешев март 1, 2025
Screenshot_11

„Мартеницата е символ на това да вплетеш добра мисъл за другия. И когато му я подариш – да искаш здравето му и живота му. Трябва да има човешка обич. Не може омразата да е повече от радостта и любовта“. Това каза пред bTV актрисата Марта Вачкова. Свикнали сме да я виждаме на сцената, пред камерите, в сериали и филми, но от скоро намери ново свое място за изява – галерията.

„Сърцето ми е свито от това, което гледахме снощи, защото имам чувството, че наистина сме на прага на нещо ужасно. И неща, които бяха заявявани и ние не вярвахме, че ще станат – са на път да станат. И точно както ни казваха, че Русия ще нападне Украйна и никой не вярваше – но то се случи. Сега пак имам чувството, че нещо още по-страшно идва. И аз не знам как се живее радостно и щастливо на фона на това, което се случва в света“, каза тя по повод вчерашния разговор на президентите на САЩ и Украйна.

„Живеем не само в тревожни времена, а и във времена, в които сме толкова разделени, толкова се мразим и толкова открито и лесно заявяваме омразата си. Това ме съсипва, това не е моето време. Утеха намирам само сред най-близките и сред спомените назад, в които щастливи живеехме и мислехме, че вече никога няма да има война“, смята Марта Вачкова.

„Съсипана съм за децата. Днес е 1 март, празник, който всички деца чакат. Да сложат мартеничките, да си разменят в училище. Някога помня как на ръцете слагахме толкова мартеници, че вече нямаше място на едната ръка, започвахме да слагаме на другата. Толкова хубав празник. А в какво живеят сега децата? Какво чуват? Особено децата на Украйна“, каза още тя.

„Камбаните, които бият, трябва да ги чуваме. Звънецът, който звъни, е страшен. Моята тревога е, че вървим към наистина големи размирици. Това, което се случи в България – което направиха „Възраждане“. Да заявяваш така открито, че мразиш – откъде дойде това? Откъде дойде това да имаш право да обиждаш, да плюеш, да си арогантен и груб? Имам чувството, че ние мразим себе си“, допълни Марта Вачкова.

Continue Reading

Previous: Николай Степанович отново не беше спал цяла нощ. Той се тревожеше за пренебрегнатия си ишиас
Next: Красиво, но много зле облечено момиче на около 25 години подреждаше дома си. Макар че в нейния собствен, това е силна дума.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.