Програмата за дипломиране в училище 26 е към своя логичен край. Дефилето на празничните номера вече се беше състояло, всички учители произнесоха речи.
Константин Гаврилович, директорът на училището, беше последният, който излезе пред микрофона. Мъжът на възраст малко над четиридесет години беше назначен наскоро на тази длъжност, но вече беше успял да свикне с нея и се чувстваше уверен на новото си място, дори повече от уверен. Приближавайки се до микрофонната стойка, той погледна събралите се възпитаници и учители с лукава усмивка.
Във всичките му движения, жестове и мимики се усещаше някаква надменност, увереност в собствената му изключителност и дори превъзходство над околните. Сред вече вчерашните ученици той изведнъж забеляза Кристина, възпитаничка на 11. б, която го гледаше внимателно. Това момиче беше дъщеря на един пазач, който работеше тук, в 26-о училище.
За да бъдем точни, тя беше само официално пазач. През последните шест месеца дъщеря ѝ работеше за нея. Това беше същата Кристина, която директорът беше срещнал с поглед.
Бог знае какви мисли го бяха обзели, когато я погледна, но в главата на момичето се въртяха спомени от вчера. Предния ден беше отишла при Константин Гаврилович и горещо го молеше да не уволнява майка ѝ, но директорът не се вслуша в молбите ѝ и подписа заповедта. Анна, майката на Кристина, беше болна от няколко месеца и не можеше да работи самостоятелно.
Нещо повече, медицинската и социалната комисия отказвали да ѝ предоставят инвалидност с аргумента, че заболяването се лекува. С други думи, на Анна не е била изплащана пенсия за инвалидност. Тя нямала съпруг, така че, за да могат двете някак да съществуват, дъщеря ѝ трябвало да работи като техник в училището, замествайки майка си.
Кристина казала всичко това на директора предния ден, но той бил непреклонен. Не го интересуваше фактът, че лишава семейството от единствения му доход. Никога не беше виждал Анна, защото беше поел ръководството на училището преди два месеца, когато жената вече беше тежко болна.
И макар че тази работа предизвика по адрес на ученичката подигравки от страна на учениците и дори на някои учители, момичето с горчивина възприе решението на Константин Гаврилович. И ето че той застана пред микрофона и произнесе пред възпитаниците традиционното за директора на училището прощално слово. Наред с други неща той засегна и темата за родителите.
„Вашите родители – каза директорът, – са опора в живота, не само в детството, но и в живота на възрастните, в който сега навлизате. Вашите родители ще ви подкрепят винаги, докато са живи. И без значение на колко години сте, вие си оставате техни деца за цял живот.
Затова се грижете за тях.“ Изведнъж Кристина, която седеше тихо на мястото си, буквално подскочи. Всички се обърнаха към нея.
А директорът, прекъсвайки речта ѝ, попита. „Искаш ли да кажеш нещо?“ Краткият отговор на момичето вкара Константин Гаврилович в смут. Той рязко побледня и се отдръпна настрани….
Седемнайсет години преди тези събития една млада и успешна бизнесдама на име Анна седеше сутрин на трюма и се взираше в отражението си. В него се виждаше едно щастливо момиче. Днес тя се беше омъжила по голяма любов.
Може би щастието, което човек намира, след като е претърпял загуба, скръб и страдание, е особено ценно. То връща към живота, учи на вяра и благодарност в най-широкия смисъл на тези думи. След смъртта на родителите си Анна не излизала от дома си почти месец.
Но бизнесът, който беше наследила, голяма строителна фирма, изискваше нейната пряка намеса и участие. Фирмата имаше повече от хиляда служители и работният процес трябваше да бъде контролиран. Тогава работата и ангажираността бяха тези, които я издърпаха напред.
Три месеца по-късно, на едно благотворително събитие, Анна се запознава с Костя. Той беше един от организаторите на събитието. Човекът също имаше труден период в живота си, преминаваше през нещо подобно.
Няколко месеца преди това майка му, с която живеел сам в малко село, била починала внезапно. Костя се е занимавал със земеделие и е бил много успешен. След смъртта на майка си обаче той решил да продаде бизнеса и да напусне родното си място.
Било му много трудно да остане там, тъй като всичко му напомняло за загубата. Костя решава да похарчи част от приходите за благотворителност в памет на майка си и за да се утеши. Анна се влюби в този мил и щедър човек буквално от първата среща.
Той беше смел, самоуверен и макар външно да не беше особено красив, физическата му форма го правеше привлекателен. А силата, съчетана с доброта, действа очарователно. А Анна, чувствайки се до Костя слаба, но защитена жена, се разтопи и отвори сърцето си.
Отношенията им се развиха бързо. Съвсем скоро те започнаха да живеят заедно. Младият мъж се грижеше за момичето, красиво го ухажваше, подаряваше цветя и подаръци.
Анна му отговаряше, като го допускаше до все по-тесен кръг от близки хора. Тъй като Костя имал способности и опит в бизнеса, той постепенно започнал да ѝ помага да ръководи бизнеса си. А след това зае поста на първи заместник-директор, защото с негова помощ бизнесът на компанията вървеше нагореһттр://news.bg
Той вършеше цялата рутинна работа за директора, провеждаше срещи, срещаше се с партньори, следеше за дисциплината в екипа. „Скъпа, не бива да ореш като впрегатен кон, това не е женска работа, бизнес“ – казваше той на Анна, – „остави го на мен, а ти просто бъди наоколо и вдъхновявай мъжа си за действие“. И тя, като всяка друга жена, не можеше да спори с това.
Стигна се дотам, че Костя почти изцяло ръководеше фирмата, а Аня, напълно доверявайки му се, подписваше документи само когато беше невъзможно да се мине без него. Скоро той ѝ предложи брак и тя, разбира се, даде съгласието си. Всичко вървеше възможно най-добре и Аня наистина се чувстваше щастлива.
И така, настъпи този дългоочакван ден. Булката седеше пред огледалото и, усмихвайки се, си мислеше за нещо. Многобройните приятни неприятности бяха останали зад гърба й.
Всичко беше готово. И днес беше необходимо само да изчака стилиста си и да се приведе в подходящ вид. Скоро, много скоро тя щеше да може да се обади на този, който я върна към живота, на своя съпруг.
В службата по вписванията Аня изобщо не се притесняваше. Напротив, душата ѝ беше изпълнена с някакво топло спокойствие, което не можеше да се каже за годеника ѝ. Костя явно беше нервен, като от време на време избърсваше челото и дланите си.
Аня забеляза, че докато чакаше тържествената почест, младоженецът погледна към входната врата. – Скъпи, очакваш ли някой друг? Някой трябва да дойде. – Не – отвърна Костя, – всички са се събрали, просто съм малко притеснен.
Но булката предчувстваше, че той чака някого. И тя се оказа права. Само Аня и в най-смелата си фантазия не можеше да си представи кой след няколко мига ще влезе в тържествената зала.
По-точно казано, не да влезе, а да нахлуе. Това бяха оперативните работници от екипа за реагиране. – Не се паникьосвайте, всички остават на местата си – заповяда офицерът.
Лицата на гостите на булката се изпънаха от изненада. Няколко мъже в униформи и с пистолети се приближиха до Анна и ѝ казаха да тръгне с тях. Момичето беше толкова шокирано от този развой на събитията, че дори не попита за какво става дума.
– Ръцете – каза й един от маскираните мъже. – Покажи ми ръцете си. Булката протегна и двете си ръце и след секунда те бяха оковани с белезници.
Когато Аня беше изведена от службата по вписванията, някои от гостите казаха, че това е толкова оригинален сценарий за сватба. Някой предположи, че полицаите са истински, но очевидно това беше грешка. Но истината беше такава, за каквато никой не се беше сетил, и само един от присъстващите знаеше за какво става дума, защото той я беше организирал …
Младоженецът се оказа измамник; той умело беше организирал всичко. Веднъж, когато Аня трябваше да подпише десетина рутинни документа наведнъж, Костя бързо ѝ сложи два фиктивни документа. Единият насочваше значителна част от активите на фирмата към подставена фирма, зад която стоеше той, а другият документ по идея на измамника изпращаше годеницата му направо в затвора.
По същество Ани официализирала сделка, която означавала финансиране на престъпна дейност. Костя не е получил тези пари, тъй като не ги е изпратил на себе си. Но не съжаляваше за това, защото ако не елиминираше Ани по този начин, рискуваше да загуби сумата, която беше получил от първия подписан акт.
Анна била осъдена на 10 години, но преди това, още докато била разследвана в следствения арест, разбрала, че е бременна. Съдът отчита това като смекчаващо вината обстоятелство и вместо исканите от прокурора 13 години в колония със строг режим ѝ дава общо 10 години. Анна ражда момиченце, което дава фамилията си и нарича Кристина.
След раждането майката и детето били преместени в специализирана колония, където имало дом за бебета. През първите месеци момиченцето растяло там, а майка му го посещавала само няколко пъти на ден, за да го нахрани. Когато Кристина поотраснала, двете били прехвърлени заедно в заселническа колония, където режимът бил доста лоялен.
Там те излежават цялата си присъда. Когато ги освобождават, Аня се сблъсква с обичайните за бившите затворници проблеми – липса на пари, невъзможност да си намери работа, роднини, които са ѝ обърнали гръб. Неблагоприятното положение заплашвало с раздяла майката и дъщерята, тъй като органите на настойничеството обръщали внимание на семейството им.
Нещастната майка за пръв път постъпила на работа в храма. Там ѝ позволили да живее и за работата ѝ давали храна и малки суми пари. Аня не била религиозна, но вярвала в Бога и започнала да се моли в компанията на псалмопевеца.
Две седмици по-късно, един ден след литургията, Аня разговаряла с една енориашка, стара болна жена, която живеела недалеч от църквата. Старицата била шокирана от историята на бездомницата и я поканила да остане при нея. „Живея сама, а апартаментът ми е от две стаи.
Вече ми е трудно. При мен идва едно момиче от социалната служба, помага ми в къщата. Защо не останеш при мен, ще ми помагаш в домакинската работа.
Ще направим на теб и на дъщеря ти временна регистрация, ти ще можеш да си намериш работа, а Кристинка ще тръгне на училище през есента. Защо, ще живееш, докато си стъпиш на краката. Анна не знаеше как да благодари на любезната си баба….
Живеейки със самотната пенсионерка, Анна усърдно се грижела за нея, подреждала апартамента и го поддържала чист. След като се регистрирала, Анна си намерила работа като чистачка в едно училище, защото никъде другаде не я приели с криминално досие, въпреки доброто ѝ образование. С течение на времето Кристина успешно учи в училище, което кара майка ѝ да се гордее с нея.
Животът ѝ постепенно се подобрявал. Анна мислела да отвори нов малък бизнес, но я застигнало тежко заболяване, което нарушило плановете ѝ. Тя се нуждаела от операция, но нямало квоти.
Анна нямаше откъде да вземе пари за платени услуги. „Мамо – каза тогава Кристина, – ще отида да търкам подове вместо теб, мога да го направя, знам как се прави“. „Много е трудно, дъще“, отговори Анна, „и не за това те родих и отгледах“.
Но момичето било твърдо решено и започнало да ходи на работа вечер. Една вечер Христина, изхвърляйки събрания училищен боклук, намерила в уличния контейнер куфарче. Точно в деня, в който отишла при директора с молба да не уволнява майка ѝ.
Куфарчето не било евтино. Не можеха да го изхвърлят, помисли си ученичката и не сгреши. По-късно, когато собственикът се хвана за изчезването, казвайки, че колата му е била открадната, стана ясно.
Крадецът сигурно се е изплашил след кражбата и в паниката си е скрил или просто е изхвърлил доказателствата. Грабвайки куфарчето си, Кристина бързо се върна в училището. Там отворила находката и започнала да преглежда съдържанието, за да разбере кой е собственикът.
Вътре имало лаптоп и много различни документи. След като ги прочела, момичето разбрало, че куфарчето е принадлежало на директора на училището, тъй като на всеки документ било изписано неговото фамилно име. На някои от тях имало негов подпис „Гарант Елит“ – прочела ученичката на един от документите.
И тогава си спомних, че същото име имаше и във фирмата, която управляваше майка ми. Чудя се какво общо има той с нея? Но Кристина не осъзнаваше, че директорът не само има отношение към семейния им бизнес, но и го унищожи, пращайки майката на момичето в затвора. Кристина не включи лаптопа си и не се зарови по-дълбоко в документите, а сложи всичко в куфарчето си и го отнесе вкъщи след работа.
„Откъде взе това?“ Аня попита учудено, когато дъщеря ѝ показа находката. „Намерих го в кофата за боклук близо до училището ни“. Те включиха лаптопа…
И за ужас на Ани видяха на скрийнсейвъра снимка на щастливия Костя с млада жена в ръце. „Боже мой, да, това е той“, каза Аня и от шок седна на дивана. „Кой е той?“ – попита Кристина.
„Това е баща ти“, отвърна майка ѝ почти шепнешком. „Това е новият директор на училището ни, мамо“, възрази в недоумение ученичката. „Директорът? Значи той е бил фермер и е станал учител? Чудесно.“
Дочувайки дъщеря си в някои детайли от разказа, Аня проучи съдържанието на тетрадката. Тя беше пълна със снимки, видеоклипове и документи. „Е, добре, а това е още по-интересно.“
От получената информация Аня разбра, че Костя е близо до това да извърши нова измама. Беше се хванал на работа в училището, подправяйки документи за образованието си, за да съблазни една от учителките там. Баща ѝ, университетски преподавател, преди година получил огромно наследство в Израел и Костя като хищник се нахвърлил върху тази плячка.
И планът му почти проработва – сватбата е насрочена след две седмици. От гледаните видеоклипове Аня разбира още, че Костя е тясно свързан с престъпния свят, има поне три присъди и аферите си извършва по сигнал на някой авторитет. Но най-важното е, че лаптопът съдържаше документи, които недвусмислено доказваха невинността на Аня по делото, заради което я бяха осъдили.
„Ти!“ – дойде ругатнята. „Няма страшно, ще ти отмъстя. Ще ти направя изненада за празника, както ти веднъж направи на мен“.
И така, докато директорът произнасяше речта си, Кристина знаеше всичко за него. Когато го чу да говори за родителите, тя не можа да се сдържи, скочи и каза на висок глас. „Не всички татковци имат родители.
Някои от тях са престъпници, които извършват измами и подвеждат невинни хора“. Костя побеля като лист хартия при този отговор. Реши, че трябва да се махне оттук сега.
Но вече беше твърде късно. Около училището вече се беше събрал екип за извличане на хора. Когато се опитал да напусне актовата зала, измамникът бил хванат от полицията и му били поставени белезници….
Новината бързо стигнала до отчуждената годеница на Костя. И тя дойде с баща си професор, за да благодари на Ани и Кристина. „Вие ни спасихте“, каза момичето.
„Ако не бяхте вие, не се знае как щеше да свърши всичко това. Изглежда, че той можеше да се заеме с убийството“. В знак на благодарност богатият професор дава на Анна пари за лечение.
Операцията помогнала. И жената постепенно започнала да се връща към нормалния си живот. Междувременно Кристина тръгнала сама да учи в университета, без ничия помощ.
Съпричастен към Анна през трудните и същевременно щастливи дни на нейната рехабилитация, професорът не забелязал как се влюбил в нея. Чувствата им се разпалват. Мъжът ѝ предложил брак и Анна най-накрая разбрала какво е да се омъжиш истински за честен човек.
След сватбата тя успява да се занимава успешно с бизнес, като установява предишни делови отношения и реализира предварително замислени планове.