Разопаковах сватбените подаръци, когато сестра ми се обади. Все още бях облечена в лека копринена нощница, остатък от сватбената нощ, а слънцето нахлуваше през прозорците на новия ни апартамент, рисувайки златни петна по пода. Във въздуха се носеше аромат на кафе и щастие. Стефан беше излязъл да купи кроасани и аз се наслаждавах на тишината, подреждайки красивите, но леко безлични предмети, които щяха да бележат началото на новия ми живот. Сервизи за хранене, кристални чаши, сребърни прибори. Символи на един подреден и предвидим живот. Живот, за който копнеех.
Телефонът извибрира върху кухненския плот, прекъсвайки мечтанието ми. Беше Мая. Усмихнах се. Сигурно се обаждаше, за да ме дразни за пропуснатия полет до Бали. Меденият ни месец трябваше да започне след два дни.
„Лилия?“, гласът ѝ беше слаб, накъсан, сякаш идваше от много далеч. Усмивката ми веднага изчезна.
„Мая? Добре ли си? Звучиш странно.“
Последва мълчание, нарушавано само от плиткото ѝ, хрипливо дишане. По гърба ми полазиха ледени тръпки.
„Мая, какво има?“, настоях, а сърцето ми започна да бие учестено в гърдите.
„Нямам много време, Лили“, прошепна тя. „Скоро ще умра.“
Думите увиснаха във въздуха, тежки и нереални. За миг реших, че е някаква жестока, неуместна шега. Мая винаги е била драматична, царица на театралните изяви, но това беше прекалено.
„Стига глупости, Мая. Какво е станало? Пак ли се скарахте с онзи…“
„Не е шега“, прекъсна ме тя, а в гласа ѝ се долавяше стоманена нотка на отчаяние, която ме накара да повярвам. „Болна съм. Много. Лекарите… казаха, че е въпрос на седмици. Може би месец, ако имам късмет.“
Подът под краката ми сякаш се разтвори. Вкопчих се в кухненския плот, за да не падна. Сватбените подаръци, блестящи и нови, изведнъж ми се сториха гротескни, подигравка с крехкостта на живота. Седмици. Месец.
„Каква болест? Откога знаеш? Защо не ми каза нищо?“, изстрелях въпросите един след друг, а паниката стягаше гърлото ми.
„Няма значение. Не исках да ти развалям сватбата. Исках да си щастлива. Но сега… сега имам нужда от теб, Лили. Моля те.“
Плачеше. Тихо, безпомощно, както не я бях чувала да плаче от дете. Мая, моята по-голяма сестра, винаги силната, винаги тази, която се грижеше за мен след смъртта на майка ни. Сега тя молеше за помощ.
„Идвам“, казах без никакво колебание. „Веднага тръгвам.“
Когато Стефан се върна, усмихнат, с книжен плик, от който се носеше аромат на масло и печено тесто, аз вече бях събрала една чанта. Той ме погледна объркано, усмивката му бавно се стопи.
„Какво става? Къде отиваш?“
Обясних му накратко, с треперещ глас, преглъщайки сълзите. Лицето му премина през гама от емоции – от недоумение, през съчувствие, до едва доловимо раздразнение.
„Бали?“, попита тихо той.
„Разбира се, че отменяме медения месец, Стефан!“, почти извиках. „Сестра ми умира!“
Той кимна, прегърна ме и каза, че разбира. Но аз видях сянката на разочарованието в очите му. Нашият перфектен старт беше отложен за неопределено време. Чувствах се виновна, но нямах избор. Семейството беше на първо място. Винаги е било.
Нанесох се при Мая същия ден. Апартаментът ѝ, обикновено безупречно подреден и стилен, сега беше потънал в полумрак. Тежките завеси бяха спуснати, а във въздуха се носеше тежка миризма на прах и лекарства. Мая лежеше на дивана, завита с дебело одеяло, въпреки юлската жега. Беше отслабнала, с тъмни кръгове под очите, бледа и крехка като порцеланова кукла. Гледката разби сърцето ми.
Първите дни преминаха в мъгла от грижи и тиха скръб. Готвех ѝ супи, които тя едва докосваше. Четях ѝ книги, докато тя се унасяше в неспокоен сън. Говорех със Стефан по телефона всяка вечер, уверявайки го, че всичко е наред, докато усещах как дистанцията между нас расте с всеки изминал ден. Той не разбираше. Никой не можеше да разбере.
Мая отказваше да говори за болестта си. Всеки път, когато повдигах темата, тя просто поклащаше глава и прошепваше: „Няма смисъл, Лили. Просто бъди с мен.“ И аз бях. Държах ръката ѝ, докато спеше, и се опитвах да не мисля за бъдещето. За моето бъдеще.
Един следобед, около седмица след като се нанесох, Мая спеше дълбоко, упоена от болкоуспокояващите. Аз седях в креслото до дивана и преглеждах някакво списание, без реално да виждам картинките. Телефонът ѝ, оставен на масичката за кафе, иззвъня. Беше кратък, рязък звук за получено съобщение. По навик погледнах към екрана. И тогава светът ми се срина за втори път в рамките на една седмица.
Името на изпращача беше непознато. Само една буква. „В.“
Представи си ужаса ми, когато прочетох съобщението, изписано с леденостудени, главни букви: „ВРЕМЕТО ИЗТИЧА, МАЯ. ПАРИТЕ ИЛИ ЖИВОТА ТИ. ТОЙ ЗНАЕ ВСИЧКО.“
Сърцето ми спря. Това не беше съобщение, свързано с болест. Това беше заплаха. Чиста, неприкрита заплаха. Внезапно всичко се промени. Болничната стая се превърна в затвор. Грижата за сестра ми се превърна в страх. А тихата скръб беше заменена от леден, пълзящ ужас. Кой беше „В.“? Какви пари? И какво знаеше „той“?
Погледнах спящата Мая. Лицето ѝ беше спокойно, почти ангелско. Но сега, под тази маска на болна жена, аз виждах нещо друго. Виждах тайни. Виждах лъжи. И знаех, че животът ѝ е в опасност, но не от болест. От нещо много, много по-лошо.
Глава 2: Разкриването на лъжата
Стоях като вкаменена, втренчена в екрана на телефона. Пръстите ми стискаха студената пластмаса толкова силно, че кокалчетата ми побеляха. Думите пулсираха пред очите ми, по-страшни от всяка медицинска диагноза. „ПАРИТЕ ИЛИ ЖИВОТА ТИ.“ Това не беше езикът на лекарите. Това беше езикът на улицата, на тъмния свят, който виждахме само по филмите.
Трябваше да действам. Трябваше да знам. С треперещи ръце отключих телефона на Мая. За щастие, знаех паролата ѝ – рождената дата на майка ни. Сърцето ми блъскаше в гърдите, докато отварях съобщенията. Имаше само няколко разговора. Един с мен, пълен с баналности отпреди „болестта“. Един със Стефан, в който му благодареше за красивата сватба. И един с „В.“.
Разговорът беше кратък, но всяка дума беше като удар с нож.
В.: „Къде са?“
Мая: „Трябва ми още време. Моля те.“
В.: „Времето свърши. Той губи търпение.“
Мая: „Ще ги намеря. Обещавам.“
И след това последното съобщение, което току-що бях прочела.
Почувствах прилив на гадене. Цялата ми грижа, цялата ми съпричастност през последната седмица… всичко се основаваше на лъжа. Тя не умираше от болест. Тя умираше от страх.
В този момент Мая се размърда на дивана. Очите ѝ се отвориха бавно, все още замъглени от съня. Когато ме видя, с нейния телефон в ръка и с изражение на абсолютен ужас на лицето ми, тя разбра. Цветът се отдръпна от лицето ѝ, оставяйки я мъртвешки бледа.
„Лили…“, прошепна тя.
„Кой е В., Мая?“, попитах, а гласът ми беше дрезгав и неузнаваем. „Какви пари? Какво става, по дяволите?“
Тя се опита да седне, но се свлече обратно на възглавниците, внезапно изглеждайки още по-болна и слаба отпреди. Но сега знаех, че това е театър. Или поне част от него.
„Не е това, което си мислиш.“
„А какво е?“, повиших тон, неспособна да сдържа гнева и предателството, които кипяха в мен. „Ти ми каза, че умираш! Аз отмених медения си месец! Зарязах съпруга си, за да бъда до теб, да те държа за ръка, докато си отиваш! А през цялото време е било лъжа!“
Сълзи се стичаха по бузите ми, горещи и гневни.
„Не е лъжа!“, извика тя, а в гласа ѝ се появи предишната ѝ сила. „Наистина умирам, Лили! Може да не е от рак, но ако не намеря тези пари, съм мъртва! Разбираш ли? Мъртва!“
Тя зарови лице в ръцете си и се разтресе от ридания. Този път те звучаха истински. Истерични. Пълни с неподправен ужас. Гневът ми леко се уталожи, заменен от объркване и страх. Седнах на ръба на масичката за кафе, все още стискайки телефона.
„Обясни ми. От самото начало.“
Тя пое дълбоко въздух, опитвайки се да се успокои. Разказът ѝ излизаше на пресекулки, прекъсван от хлипания и дълги паузи. Картината, която започна да се оформя, беше по-мрачна и по-сложна, отколкото можех да си представя.
Всичко започнало преди около година. Мая, която работеше като мениджър на проекти в голяма строителна фирма, се забъркала в нещо, което наричаше „малка финансова схема“. Опитвала се да помогне на свой колега и приятел, Александър, да прикрие липсващи средства от един от проектите. В началото сумата била малка. Лесно можела да бъде покрита при следващия транш. Но дупката ставала все по-голяма. Александър ставал все по-отчаян. А Мая, водена от сляпа лоялност или може би нещо повече, затъвала все по-дълбоко с него.
Накрая, когато липсата достигнала колосална сума, те били разкрити. Но не от фирмата. А от един от основните инвеститори в проекта. Човек на име Виктор.
„Той е ‘В.’“, прошепна Мая, избягвайки погледа ми. „Виктор е… той не е просто бизнесмен, Лили. Той е опасен. Той знае всичко, вижда всичко. Вместо да ни издаде, той ни предложи сделка. Да работим за него. Да му върнем парите, с огромна лихва, разбира се. И да му правим услуги.“
„Услуги? Какви услуги?“, попитах, а стомахът ми се сви на топка.
„Финансови. Прехвърляне на средства, подписване на документи, които не разбирах напълно… Неща, които изглеждаха на ръба на закона, а може би и отвъд него. Александър се занимаваше с повечето неща. Аз бях просто… гарант. С лицето си, с името си.“
Преди няколко месеца обаче, Александър изчезнал. Просто се изпарил. Спрял да отговаря на обажданията, напуснал апартамента си, сякаш потънал вдън земя. И целият дълг, цялата отговорност, се стоварила върху Мая. Виктор ѝ дал срок. Срок, който изтичал след броени дни.
„Той иска половин милион, Лили. Нямам ги. Продадох колата, бижутата… всичко, което можех. Но не е достатъчно. Той ми каза, че ако не ги намеря, ще ме намери той. И тогава… тогава наистина ще умирам.“
Тя ме погледна, а в очите ѝ имаше отчаяна молба. „Измислих историята с болестта, защото бях в паника. Не знаех какво да правя. Исках да си до мен. Страх ме е да съм сама. И… надявах се, че може би ти и Стефан… че може да помогнете.“
Последната част от изречението ѝ прозвуча като шамар. Значи затова. Не просто за подкрепа. За пари. За нашите сватбени пари. За спестяванията ни. За бъдещето ни.
Станах и отидох до прозореца, дръпнах тежката завеса. Слънчевата светлина нахлу в стаята, осветявайки прашинките, танцуващи във въздуха. Градът отвън живееше своя нормален живот. Хора бързаха за работа, пиеха кафе, смееха се. А тук, в този сумрачен апартамент, моята сестра беше заложник в кошмар, който сама си беше създала.
Чувствах се измамена. Използвана. Но под всичко това, под гнева и разочарованието, се надигаше и нещо друго. Страх. Истински, леден страх за нея. Защото, гледайки я как трепери на дивана, знаех, че не преувеличава. Опасността беше реална.
„Трябва да отидем в полицията“, казах твърдо, обръщайки се към нея.
Тя избухна в истеричен смях, който бързо премина в кашлица. „В полицията? Лили, ти не разбираш. Виктор има хора навсякъде. В полицията, в съда… той ще го представи така, че аз да изглеждам като единствения виновник. Ще ме вкарат в затвора за години. Ако преди това не ми се случи нещо ‘случайно’.“
Тя стана и дойде до мен, хващайки ръцете ми. Нейните бяха леденостудени. „Няма изход. Освен парите. Трябва да намерим парите.“
Погледнах я в очите. Моята сестра. Жената, която ме отгледа, която ме защитаваше от всичко. Сега тя ме гледаше с очите на давещ се, който ме дърпаше надолу със себе си. И аз трябваше да реша. Дали да я пусна и да спася себе си, или да се гмурна в мътните води заедно с нея.
Глава 3: Срещата със звяра
В следващите дни апартаментът на Мая се превърна в щаб на отчаянието. Тишината беше заменена от трескави разговори, шепот и постоянно звънене на телефони. Мая се опитваше да се свърже със стари приятели, далечни роднини, бивши колеги – всеки, който би могъл да ѝ заеме пари. Резултатът беше унизителен и безплоден. Хората или нямаха, или не искаха да се замесват.
Аз, от своя страна, бях разкъсвана между два свята. Вечер водех напрегнати разговори със Стефан. Той беше бесен. Не само за лъжата, но и за ситуацията, в която бяхме въвлечени.
„Тя те манипулира, Лилия!“, повтаряше той всяка вечер. „Това е нейният проблем, не наш! Имаме ипотека, имаме планове! Не можем да хвърлим всичките си спестявания в тази черна дупка!“
„Това е сестра ми, Стефан! Не мога да я оставя!“, отвръщах аз, а гласът ми трепереше от умора и безсилие.
Той беше прав, разбира се. Имахме кредит за жилището, който бяхме взели съвсем наскоро. Младият ни семеен живот тепърва започваше, а вече беше изправен пред изпитание, което можеше да го унищожи. Всеки лев беше пресметнат. Идеята да дам парите, събирани с толкова труд, на някакъв престъпник, за да покрия дълга на сестра си, ме ужасяваше. Но идеята да не направя нищо и да я оставя на произвола на съдбата, ме ужасяваше още повече. Това беше моралната дилема, която разяждаше душата ми.
Междувременно съобщенията от „В.“ продължаваха да пристигат. Те ставаха все по-кратки и по-заплашителни. „48 ЧАСА.“, „ЗНАМ КЪДЕ ЖИВЕЕ СЕСТРА ТИ.“, „НЕ МЕ КАРАЙ ДА ИДВАМ ЛИЧНО.“
Мая беше на ръба на нервен срив. Тя почти не спеше, не се хранеше и подскачаше при всеки шум. Гледах я как се разпада пред очите ми и знаех, че трябва да направя нещо. Нещо различно. Да чакаме и да се надяваме на чудо очевидно не работеше.
Една сутрин, след поредната безсънна нощ, взех решение. Мая спеше, изтощена от плач. Аз се облякох тихо, взех дамската си чанта и излязох. Не казах на никого къде отивам. Дори на себе си не смеех да го призная напълно.
Щях да се срещна с Виктор.
Намерих адреса на офиса му с лекота. „В-Груп Холдинг“ се помещаваше на последния етаж на една от най-новите и лъскави стъклени сгради в центъра на града. Всичко крещеше за пари, власт и легитимност. Но аз знаех какво се крие зад тази фасада.
Сърцето ми биеше до пръсване, докато се качвах в асансьора. Репетирах наум какво ще кажа. Ще бъда разумна. Ще го помоля за отсрочка. Ще предложа план за изплащане. Ще апелирам към човечността му, ако изобщо имаше такава.
Офисът беше огромен, минималистичен и студен. Бяла кожа, хром и стъкло. Млада, перфектно изглеждаща секретарка ме посрещна с безизразна усмивка.
„Имате ли уговорен час с господин Виктор?“
„Не“, отговорих, опитвайки се гласът ми да не трепери. „Казвам се Лилия. Става въпрос за сестра ми, Мая.“
При споменаването на името на Мая, усмивката на жената леко се сви. Тя натисна един бутон на интеркома. „Господин Виктор, тук е една жена. Лилия. Сестрата на Мая.“
Последва кратка пауза. След това от интеркома се чу дълбок, спокоен глас, който ме накара да настръхна. „Нека влезе.“
Вратата на кабинета се отвори безшумно. Виктор стоеше до огромен прозорец, от който се разкриваше гледка към целия град. Беше висок, облечен в безупречен тъмен костюм. Косата му беше леко прошарена по слепоочията, което му придаваше вид на зрял и респектиращ бизнесмен. Когато се обърна към мен, видях лицето му. Беше красив, с остри черти и проницателни, ледено сини очи. Очи, които сякаш виждаха право през теб.
„Госпожице… или вече госпожо?“, попита той с лека, подигравателна усмивка. „Поздравления за сватбата. Чух, че е била прекрасна.“
Знаеше за сватбата ми. Знаеше коя съм. Разбира се, че знаеше. Той знаеше всичко.
„Дошла съм да говоря за сестра ми“, казах, заставайки пред огромното му бюро от махагон.
„Разбира се“, кимна той и ми посочи едно от кожните кресла. „Седнете. Мая е… разочарование. Имах големи надежди за нея. Интелигентна, амбициозна. Но е твърде емоционална. И избира приятелите си зле.“
Той седна срещу мен, сплете пръсти и ме погледна очаквателно. Изведнъж всичките ми репетирани думи се изпариха. Чувствах се като мишка, застанала пред котка.
„Тя няма парите“, казах направо. „Няма откъде да ги намери.“
„Това наистина е проблем“, отвърна той със същото спокойно изражение. „Проблем, който трябва да бъде решен. Договорите трябва да се спазват. Дълговете трябва да се плащат. Така работи светът, Лилия. И моят свят.“
„Ние можем да ви ги изплащаме. На вноски. Дайте ни време. Аз ще гарантирам…“
Той се засмя. Не беше силен, а тих, снизходителен смях. „Ти? Ти ще гарантираш? С какво? Със заплатата си на… какво работиш, впрочем? Учителка? Счетоводителка? Или може би разчиташ на парите на съпруга си? Чух, че е млад и перспективен програмист.“
Усетих как кръвта се отдръпва от лицето ми. Той знаеше и за Стефан.
„Вижте“, каза той, навеждайки се напред. Тонът му стана по-твърд, а ледената любезност изчезна. „Аз не съм банка. Не давам кредити и не правя разсрочени плащания. Когато някой вземе нещо мое, аз си го искам обратно. Цялото. И веднага. Мая и нейният приятел не просто взеха пари. Те ме предадоха. Опитаха се да ме измамят. Аз не търпя предателство.“
„Но Александър е изчезнал! Тя не може да носи отговорност за всичко!“, запротестирах аз.
„О, може. И носи. Когато влизаш в игра, трябва да знаеш правилата. А правило номер едно е: никога не играй с пари, които не можеш да си позволиш да загубиш. Правило номер две: никога не ме лъжи.“ Той се облегна назад. „Имам предложение за теб. Понеже си направи труда да дойдеш, и понеже не обичам семейни трагедии. Намалявам сумата. Наполовина. Но я искам до края на седмицата. В брой. Без повече отлагания, без повече истории за болни сестри. Това е последната ми оферта.“
Той се изправи, давайки ми да разбера, че срещата е приключила.
„А ако не ги намерим?“, попитах с пресъхнало гърло.
Той отиде до прозореца и погледна надолу към града.
„Надявам се да не се стига дотам“, каза той тихо, без да се обръща. „Защото тогава ще трябва да стана креативен. И повярвай ми, нито ти, нито сестра ти, нито новият ти съпруг ще харесате моята креативност.“
Излязох от кабинета му с треперещи крака. Заплахата беше ясна, неприкрита и всеобхватна. Вече не ставаше въпрос само за Мая. Ставаше въпрос за всички ни. Бях отишла там с надеждата да намеря решение, а вместо това бях погледнала звяра в очите. И той беше видял мен.
Глава 4: Появата на съюзник
Връщането в апартамента на Мая беше като завръщане в клетка. Тя ме чакаше, крачейки нервно из хола. Когато видя изражението на лицето ми, разбра, че нещата са се влошили. Разказах ѝ за срещата, за студените очи на Виктор, за прикритите му заплахи, които вече включваха и мен, и Стефан.
Мая се свлече на дивана, победена. „Знаех си. Няма изход. Свършено е с мен.“
В този момент на пълно отчаяние, на вратата се позвъни. И двете подскочихме. За миг си помислих, че е някой от хората на Виктор. Мая пребледня още повече. Отидох предпазливо до вратата и погледнах през шпионката.
Беше по-малкият ни брат, Петър.
Отдъхнах си с облекчение и отворих. Петър, който беше на двадесет години и учеше право в университета, ни погледна притеснено.
„Какво става? Мама и татко ми звъняха. Казаха, че Мая е много болна. Опитах се да ѝ звънна, но не вдига. Ти също. Какво има?“
Той влезе и огледа хаоса в апартамента, спря поглед върху разплаканата Мая и напрегнатото ми лице.
„Не е болна“, казах тихо аз, затваряйки вратата. „Или поне не така, както си мислиш.“
Решихме да му кажем истината. Или поне по-голямата част от нея. Спестихме му най-страшните детайли, но му обяснихме за дълга, за изчезналия Александър и за заплахите. Петър слушаше внимателно, а младежкото му лице ставаше все по-сериозно. Той не беше като нас. Беше по-аналитичен, по-спокоен. Може би защото учеше право, той гледаше на проблема не като на семейна драма, а като на казус.
„Виктор…“, каза той бавно, сякаш опитваше името на вкус. „Собственикът на ‘В-Груп’? Чувал съм за него. В университета се носят легенди. За това как е започнал, за методите му. Казват, че е безскрупулен, но брилянтен. Че винаги е три хода пред всички останали.“
Той седна на един стол и се замисли. „Нямате никакви документи, нали? Никакви договори за този ‘дълг’? Всичко е устно?“
Мая кимна. „Всичко е на доверие. Или по-скоро на страх.“
„Това е добре и зле“, продължи Петър, разсъждавайки на глас. „Зле е, защото няма как да докажете, че ви изнудва. Но е добре, защото и той няма как да докаже по законен път, че му дължите тези пари. Това означава, че единствените му оръжия са незаконни – заплахи, насилие…“
„Които са напълно достатъчни!“, прекъсна го Мая.
„Да, но това го прави уязвим. Ако направи грешна стъпка, ако остави следа, може да бъде хванат.“ Петър ме погледна. „Трябва да разберем всичко за него. За бизнеса му, за враговете му, за слабите му места. Всеки има слабо място.“
За пръв път от дни видях искра надежда. Може би наивна, може би младежка, но беше нещо. Петър донесе лаптопа си от колата и го постави на масата.
„Фирмата му е публична, нали? Това означава, че финансовите му отчети трябва да са достъпни. Ще започнем оттам. Ще търсим несъответствия, съмнителни сделки, връзки с офшорни компании. Всичко.“
Докато Петър започна да рови из дебрите на интернет, аз се обадих на Стефан. Трябваше да му кажа за новата, намалена сума, и за заплахата към него. Реакцията му беше предвидима.
„Значи сега и аз съм замесен? Страхотно! Просто прекрасно!“, избухна той. „Лили, това излиза извън контрол! Трябва да се махнеш оттам! Да се обадим в полицията и да оставим сестра ти да се оправя сама!“
„Не мога, Стефане, не разбираш ли? Той ни заплаши и двамата! Вече сме вътре, независимо дали ни харесва или не!“
„Тогава даваме парите!“, изкрещя той от другата страна на линията. „Даваме му проклетите пари и да се приключва! Ще изтегля нов кредит, ще продам акциите, които ми остави дядо! Не ме интересува! Просто искам това да свърши и да си върна жена си!“
Затворих телефона с разтуптяно сърце. Предложението му беше щедро, отчаяно и… погрешно. Инстинктът ми подсказваше, че дори да платим, Виктор няма да ни остави. Човек като него не просто искаше парите си. Той искаше власт. Искаше да знае, че ни държи в ръцете си. Даването на парите просто щеше да отвори врата за нови изнудвания.
„Не трябва да плащаме“, казах на глас, обръщайки се към Петър и Мая. „Поне не още. Трябва да намерим начин да се защитим.“
Петър вдигна поглед от екрана. „Мисля, че намерих нещо. Малко е, но е начало. Една от дъщерните фирми на ‘В-Груп’, регистрирана на екзотичен остров, е сключила договор за консултантски услуги с друга фирма. На пръв поглед нищо нередно. Но собственикът на втората фирма… е Александър.“
Мая ахна.
„Той не е изчезнал“, продължи Петър, а очите му блестяха от вълнение. „Той просто е сменил отбора. Виктор не го е наказал. Наградил го е. Сключили са сделка. Цялата вина е прехвърлена на теб, Мая. А Александър е получил нова самоличност и сигурен бизнес.“
Предателството беше пълно. Не само че Александър беше оставил Мая да поеме цялата вина, но го беше направил в съюз с техния мъчител. Мая беше просто пионка в много по-голяма игра.
„Това променя всичко“, казах аз. „Това означава, че имаме нещо срещу тях. Нещо, което те не искат да се разчува.“
Надеждата, макар и крехка, се завърна. Вече не бяхме само жертви, които чакат присъдата си. Бяхме трима. И имахме първата си следа. Задачата все още изглеждаше невъзможна, но поне вече имахме посока. Трябваше да намерим Александър. И трябваше да намерим адвокат. Истински, добър адвокат, който не се страхува от хора като Виктор.
Глава 5: Ходът на царицата
Намирането на адвокат, готов да се изправи срещу Виктор, се оказа почти толкова трудно, колкото намирането на половин милион. Първите няколко, с които се свързахме, учтиво отказаха, щом чуха името му. Някои дори не криеха страха си. „Този човек е твърде влиятелен“, каза ни един възрастен адвокат. „Ще ви смачка, преди да сте стигнали до съда.“
Точно когато започвахме да се отчайваме, Петър се сети за едно име, което беше чувал в университета – Симона. Преподавателите му говореха за нея с комбинация от страхопочитание и неодобрение. Тя беше известна с това, че поемаше невъзможни казуси и ги печелеше с нетрадиционни, понякога брутални методи. Наричаха я „Акулата“.
Кантората на Симона не приличаше на другите. Беше малка, на тиха уличка, без лъскава табела. Вътре беше пълно с книги и папки, подредени в организиран хаос. Самата Симона беше жена на около четиридесет години, с къса, тъмна коса, остър поглед и цигара, която постоянно димеше в ъгъла на устата ѝ. Тя ни изслуша без да каже и дума, без да покаже никаква емоция, докато аз и Мая ѝ разказвахме цялата история. Петър добави и това, което беше открил за Александър.
Когато свършихме, тя дръпна дълбоко от цигарата си и издуха дима към тавана.
„Значи, нека да обобщя“, каза тя с дрезгав глас. „Сестра ви е участвала в присвояване на средства. Била е разкрита от изнудвач с мафиотски методи, който сега я заплашва. Партньорът ѝ я е предал и работи за изнудвача. А вие тримата искате да се изправите срещу един от най-силните хора в държавата, без никакви пари и без никакви солидни доказателства. Правилно ли съм разбрала?“
Кимнахме мълчаливо. Представено по този начин, положението ни изглеждаше още по-безнадеждно.
Тя се засмя. „Харесва ми. Има предизвикателство.“
Симона се съгласи да поеме случая, но при едно условие. „Ще правите точно каквото ви кажа. Без импровизации, без емоционални изблици, без тайни. Аз съм начело. Ясно?“
Съгласихме се. Първата ѝ задача беше да ни накара да спрем да се държим като жертви.
„Виктор ви заплашва, защото знае, че ви е страх“, обясни тя. „Трябва да му покажем, че играта се е променила. Ще спрете да отговаряте на съобщенията и обажданията му. Пълно радиомълчание.“
„Но той ще дойде! Ще прати хората си!“, изпадна в паника Мая.
„Нека дойде“, отвърна спокойно Симона. „Искам да съберем доказателства за тормоз. Петър, искам да инсталираш камери в коридора пред апартамента. И звукозаписващи устройства вътре. Всичко трябва да се документира.“
Следващата ѝ стъпка беше да започне контраатака. „Докато Петър рови за мръсотия около Александър, аз ще се заема с Виктор. Ще подам официални запитвания до всички държавни институции за дейността на фирмите му. Данъчни, митници, комисия за финансов надзор. Няма да намерим нищо съществено, той е твърде умен за това. Но ще го подразним. Ще му покажем, че вече не си има работа с две уплашени жени, а с някой, който знае къде да рови. Ще го накараме да стане нервен. А нервните хора правят грешки.“
През следващите няколко дни животът ни се преобърна. Под ръководството на Симона, ние преминахме от пасивна защита в активна офанзива. Петър прекарваше часове в ровене из фирмени регистри и социални мрежи, опитвайки се да намери слабо място в новия живот на Александър. Аз бях свръзката между всички, координирайки действията и опитвайки се да успокоявам Мая, която беше на ръба на силите си.
Стефан беше в пълно неведение за новата ни стратегия. Бях му казала само, че сме наели адвокат и работим по въпроса. Той беше скептичен, но спря да настоява да плащаме, поне засега. Дистанцията между нас обаче ставаше все по-голяма. Живеехме в различни светове. Моят беше свят на конспирации, страх и тайни планове. Неговият беше светът на нормалния живот, който аз бях напуснала.
Както Симона предсказа, мълчанието ни вбеси Виктор. Съобщенията спряха и бяха заменени от директни обаждания, на които не отговаряхме. Една вечер, докато вечеряхме сандвичи, на вратата се почука. Силно, настоятелно.
Сърцата ни замряха. Погледнахме към малкия монитор, свързан със скритата камера в коридора. Двама едри мъже с късо подстригани коси и кожени якета стояха пред вратата. Не казаха нищо. Просто стояха и гледаха към вратата. След около пет минути, които ни се сториха като вечност, единият от тях залепи малък плик на вратата и си тръгнаха.
Изчакахме десет минути, преди да се осмеля да отворя. В плика имаше само една снимка. Беше снимка на мен и Стефан, направена на сватбения ни ден. Щастливи, усмихнати, безгрижни. На гърба с червен маркер беше написано само едно изречение: „Не замесвай семейството си в чужди каши.“
Това беше директен удар под кръста. Заплахата вече не беше само към Мая. Беше лично към мен. Към моя живот, към моето щастие. Виктор ми показваше, че знае кое е най-ценното за мен и не се колебае да го използва.
Внесох снимката вътре и я показах на другите. Мая се разплака. „Това е заради мен. Трябва да се предам. Ще отида при него, ще направя каквото иска…“
„Не!“, прекъсна я Симона, с която разговаряхме по високоговорител. „Точно това иска той. Иска да те пречупи. Това е ход на отчаяние. Означава, че сме го притеснили. Той вече не е сигурен в контрола си и затова прибягва до примитивни заплахи. Продължаваме по план. Петър, имаш ли нещо?“
„Да“, отвърна Петър, а гласът му беше напрегнат. „Мисля, че да. Александър. Той има слабост. Голяма. Има дъщеря.“
Оказа се, че Александър има дете от предишна връзка, за което почти никой не знае. Момиченце на седем години, което живее с майка си в малък град. Той го обожавал. Пращал пари всеки месец, посещавал го тайно. Това беше единствената му уязвима точка. Единственото нещо, което го свързваше с предишния му живот.
„Добре“, каза Симона след кратка пауза. „Това е нашият коз. Няма да заплашваме детето, разбира се. Ние не сме като тях. Но ще използваме тази информация. Ще накараме Александър да избира между лоялността си към Виктор и безопасността на семейството си.“
Планът беше рискован и морално спорен. Щяхме да използваме нечия най-голяма любов срещу него. Но в тази война, правилата на честната игра отдавна не важаха. Трябваше да направим своя ход. И той трябваше да бъде решителен.
Глава 6: Сянката на миналото
Планът на Симона беше колкото гениален, толкова и опасен. Тя искаше аз да се свържа с бившата приятелка на Александър, майката на дъщеря му. Не за да я заплашвам, а за да я „предупредя“.
„Ще ѝ се обадиш“, инструктира ме Симона по телефона. „Ще се представиш за стара позната на Александър. Ще ѝ кажеш, че се притесняваш за него, защото се е забъркал с много опасни хора. Ще споменеш името на Виктор. Ще намекнеш, че тези хора знаят за нея и за дъщеря ѝ. Искам да я уплашиш. Достатъчно, за да се обади на Александър и да му вдигне скандал. Искам той да разбере, че съюзът му с Виктор вече не гарантира анонимността и сигурността на семейството му.“
Колебаех се. Това беше жестока манипулация. Да използвам една невинна жена и детето ѝ, за да постигна целите си.
„Нямаме друг избор, Лилия“, каза Симона твърдо. „Това е като в шаха. Понякога трябва да жертваш пешка, за да спасиш царицата. В случая, пешката е спокойствието на тази жена, а царицата е животът на сестра ти.“
Съгласих се, макар да усещах горчив вкус в устата си. Намерихме номера на жената, казваше се Диана. Събрах цялата си смелост и се обадих. Разговорът беше един от най-трудните в живота ми. Говорих с нея с треперещ глас, играейки ролята на загрижена приятелка. Както и очаквахме, тя изпадна в паника. Заплака, започна да задава въпроси, на които аз отговарях уклончиво, засилвайки мистерията и страха. Когато затворих телефона, се чувствах мръсна. Но знаех, че съм задвижила механизма.
Междувременно, официалните запитвания на Симона започнаха да дават резултат. Не в смисъл на законови нарушения, а в смисъл на раздразнение. Виктор беше привикан за обяснения в няколко институции. Това бяха просто формалности, но те му губеха време и го караха да се чувства наблюдаван. Един ден, докато ровеше в стари фирмени документи, Петър се натъкна на нещо странно.
„Вижте това“, каза той, сочейки към един стар договор за партньорство, сключен преди повече от двадесет години. „Това е една от първите фирми на Виктор. Но той не е бил единственият собственик. Имал е съдружник.“
Той посочи едно име, подписано до това на Виктор. Прочетох го и сърцето ми пропусна удар. Името беше на баща ни, Димитър.
Погледнахме се с Мая, напълно шокирани. Баща ни? Да е бил съдружник на Виктор? Той никога не беше споменавал за това. Нашият баща беше тих и скромен човек, притежаваше малка работилница за мебели, която едва свързваше двата края. Идеята, че някога е бил партньор с финансов хищник като Виктор, беше абсурдна.
Обадихме се на баща ни и го попитахме директно. Отначало той се опита да отрече, да омаловажи връзката. Но когато му казахме, че животът на Мая е в опасност и че Виктор е замесен, той се пречупи. И ни разказа история, която не бяхме чували никога.
В младостта си, той и Виктор били приятели. Най-добри приятели. Заедно стартирали първия си бизнес – малка търговска фирма. Нашият баща бил сърцето на операцията – честен, трудолюбив, с идеи. Виктор бил мозъкът – амбициозен, безскрупулен, с невероятен нюх за пари. В началото всичко вървяло добре. Фирмата растяла. Но с растежа, растяла и алчността на Виктор. Той започнал да сключва сделки зад гърба на баща ми, да източва средства, да създава сложни схеми. Когато баща ми го уличил, Виктор му предложил избор – или да се включи в игрите му, или да си тръгне. Но не с празни ръце. Виктор го измамил. Чрез серия от сложни юридически маневри, той откраднал цялата фирма, оставяйки баща ми с минимална компенсация и куп дългове.
„Той съсипа живота ми“, каза баща ни с треперещ глас. „Отне ми всичко, в което вярвах. След това срещнах майка ви, създадохме вас… и реших да забравя. Да започна на чисто. Никога не съм искал да знаете за този провал, за това унижение.“
Изведнъж всичко си дойде на мястото. Това не беше просто изнудване заради финансов дълг. Това беше лично. Беше отмъщение. Виктор не просто е преследвал Мая заради парите. Той е преследвал дъщерята на човека, който някога се е опитал да му се противопостави. Това беше неговият начин да довърши това, което беше започнал преди двадесет години – да унищожи семейството ни напълно.
Това разкритие промени всичко. Вече не се борехме само за Мая. Борехме се с призрак от миналото на нашето семейство. Борехме се за честта на баща ни, за нашето име.
Ефектът от обаждането ми до Диана не закъсня. Два дни по-късно Симона ни се обади.
„Имаме го“, каза тя, а в гласа ѝ се долавяше триумф. „Александър се е свързал с мен. Паникьосан е. Иска да говори. Иска сделка.“
Оказа се, че Диана му е поставила ултиматум – или да се откъсне от Виктор и да гарантира тяхната безопасност, или никога повече няма да види дъщеря си. За Александър, изборът е бил лесен.
Срещнахме се с него на тайно място. Той беше уплашен, блед, сянка на самоуверения мъж, когото Мая описваше. Той потвърди всичко – че Виктор го е използвал, за да натопи Мая, че го е превърнал в свой роб, държейки го с компромати.
„Той има записи“, прошепна Александър. „На разговори, на срещи… Той записва всичко. Това е неговата застраховка. Държи ги в сейф в офиса си.“
Това беше бомба. Ако можехме да се доберем до тези записи, щяхме да имаме достатъчно, за да унищожим Виктор. Но как? Да се проникне в офиса му беше невъзможно.
Но тогава Александър каза нещо, което отново преобърна играта.
„Има един човек. Бивш шеф на охраната му. Казва се Ивайло. Виктор го уволни преди няколко месеца. Унизи го публично. Ивайло го мрази повече от всичко. И знае всичко за системите за сигурност. Знае как да влезе и да излезе, без никой да разбере.“
Нова фигура се появи на дъската. Потенциален съюзник, воден от същото чувство, което ни водеше и нас – жажда за отмъщение. Задачата беше ясна. Трябваше да намерим Ивайло. И да го убедим да ни помогне да извършим невъзможното – да оберем самия Виктор.
Глава 7: Кражбата
Да намерим Ивайло се оказа по-лесно, отколкото предполагахме. Александър ни даде негов стар телефонен номер, който, за наше учудване, все още беше активен. Симона пое задачата да се свърже с него. Разговорът беше кратък и директен. Тя не спомена имената ни, нито конкретната причина, просто каза: „Имаме общ враг. Искаме да си сътрудничим.“
Срещата беше уредена за следващата нощ, в изоставен склад в покрайнините на града. Атмосферата беше като от шпионски филм. Аз, Петър и Симона чакахме в колата, докато фаровете на друга кола не осветиха мрака. От нея слезе висок, плешив мъж с набито телосложение и лице, което сякаш беше издялано от камък. Това беше Ивайло.
Симона излезе да говори с него сама. Ние наблюдавахме от разстояние силуетите им, които разговаряха напрегнато. Не знаехме какво му предлага, какви аргументи използва, но след около половин час, те си стиснаха ръцете. Сделката беше сключена.
Когато Симона се върна в колата, лицето ѝ беше сериозно. „Съгласи се. Но иска сериозна сума пари и гаранция, че името му няма да бъде замесено по никакъв начин.“
„Нямаме пари“, каза Петър.
„Знам“, отвърна Симона. „Но Виктор има. В същия сейф, където държи записите, държи и пари в брой. За черни дни. Ивайло ще вземе парите. Ние ще вземем записите. Всички печелят. Е, освен Виктор.“
Планът беше дързък до лудост. Да се проникне в една от най-охраняваните сгради в града и да се обере сейфът на един от най-опасните хора в него. Чувствах се като герой в екшън филм, който не бях избирала да гледам.
Подготовката отне три дни. Три дни на напрежение, тайни срещи и трескаво планиране. Ивайло ни обясни в детайли системите за сигурност. Лазерни датчици, камери с топлинни сензори, алармена система, свързана директно с частна охранителна фирма. Но той знаеше и техните слабости. Знаеше за „сляпата точка“ на една от камерите в подземния гараж. Знаеше кода за деактивиране на алармата на един от служебните входове, който се сменяше всяка седмица, но по предвидим алгоритъм. Знаеше и комбинацията на сейфа. Виктор я сменял всеки месец, но винаги използвал комбинация от важни за него дати, които Ивайло беше запомнил.
Ролята на всеки беше строго определена. Ивайло щеше да бъде мозъкът и физическият изпълнител. Той щеше да влезе в сградата. Петър, с неговите компютърни умения, щеше да бъде на пост в кола наблизо, готов да прихване и забави сигнала на алармата, ако нещо се обърка, давайки на Ивайло няколко безценни минути преднина. Моята роля беше най-странна. Трябваше да осигуря алиби и разсейване.
В нощта на операцията, аз трябваше да отида в един от луксозните барове, които Виктор често посещаваше. Трябваше да го намеря и по някакъв начин да го заговоря, да привлека вниманието му, да го задържа там възможно най-дълго.
„Той те помни“, каза Симона. „Ще бъде изненадан да те види. Използвай го. Бъди уплашена, моли го за още време, предложи му нещо… каквото и да е, за да го задържиш далеч от офиса и телефона му.“
Чувствах се ужасно. Трябваше да играя ролята на безпомощна жертва, да флиртувам с врага, докато брат ми и един бивш охранител рискуваха свободата си.
В нощта на кражбата стомахът ми беше свит на топка. Облякох елегантна черна рокля, сложих си червено червило и отидох в бара. Беше пълно с богати и влиятелни хора. Намерих Виктор на едно сепаре, заобиколен от няколко бизнесмени. Той ме забеляза почти веднага. В очите му се четеше изненада, примесена с презрение. Той се извини на компанията си и дойде при мен на бара.
„Смело е да дойдеш тук“, каза той, а гласът му беше леден. „Времето ти изтече, Лилия.“
„Знам“, прошепнах, играейки ролята си. „Моля ви. Трябва ми още малко време. Ще направя всичко. Стефан… съпругът ми, той събира парите. Просто ни дайте още няколко дни.“
Разговорът беше мъчителен. Трябваше да понасям снизходителния му тон, подигравателната му усмивка, начина, по който ме гледаше – като на вещ, която може да притежава. Всяка минута ми се струваше като час. Постоянно поглеждах към телефона си, очаквайки съобщение от Петър.
В същото време, на другия край на града, Ивайло и Петър задействаха плана си. Ивайло влезе през подземния гараж, избегна камерите и деактивира алармата. Петър, седнал в тъмен микробус, пълен с техника, наблюдаваше схемите на сградата на лаптопа си, готов да реагира.
Ивайло се качи с товарния асансьор до последния етаж. Движеше се бързо и безшумно. Влезе в кабинета на Виктор. Сейфът беше скрит зад голяма картина. Той набра комбинацията. Първият път – грешка. Сърцето му, както той ни разказа по-късно, спря. Пробва втора комбинация. Този път сейфът се отвори с тихо щракване.
Вътре имаше пачки с евро и няколко твърди диска. Той грабна всичко, сложи го в една чанта и се отправи към изхода.
Точно тогава, в бара, телефонът на Виктор иззвъня. Беше от шефа на охраната му.
„Извинете“, каза той и се отдалечи, за да говори.
Сърцето ми спря. Край. Хванаха ги.
Виктор говореше тихо, но лицето му се смръщи. Когато затвори, той ме погледна с нови очи. С очи, пълни с подозрение.
„Странно съвпадение“, каза той бавно. „Точно когато ти си тук, за да ме разсейваш, имаме фалшива аларма в офиса ми.“
Той не знаеше със сигурност. Но подозираше. Усетих как ледена пот избива по гърба ми.
„Трябва да тръгвам“, каза той рязко и се обърна да си ходи.
В този момент телефонът ми извибрира. Беше съобщение от Петър. Само една дума. „ГОТОВО“.
Успях. Задържах го достатъчно дълго. Ивайло беше излязъл.
Виктор се отдалечи, а аз останах на бара, треперейки неконтролируемо. Рискът беше огромен. Но ние бяхме успели. Бяхме откраднали оръжието на врага. Сега трябваше само да решим как да го използваме.
Глава 8: Последната битка
С твърдите дискове в ръцете си, ние се чувствахме като победители. Но Симона бързо охлади ентусиазма ни.
„Това не е краят. Това е началото на последната битка“, каза тя, докато преглеждаше съдържанието на дисковете на специално защитен лаптоп. „Виктор може да е загубил компроматите, но все още е могъщ. Той е ранен звяр, а ранените зверове са най-опасни. Ще търси отмъщение.“
Съдържанието на дисковете беше по-мръсно, отколкото си представяхме. Записи на разговори за подкупи на държавни служители, схеми за пране на пари, планове за враждебно превземане на конкурентни фирми, видеоклипове с политици в компрометиращи ситуации. Виктор беше изградил империята си върху руините на десетки животи и кариери. Имаше и папка, озаглавена „Димитров“. Вътре беше целият ни живот. Записи на разговорите на баща ни, финансови досиета, дори снимки на нас като деца. Той ни е наблюдавал от години.
„Сега имаме два хода“, обясни Симона. „Първият е ядрен. Даваме всичко на медиите. Ще го унищожим, но ще предизвикаме война. Той ще повлече много хора със себе си, ще се опита да ни смачка в процеса, ще отрече всичко. Ще бъде мръсно и несигурно. Вторият ход е по-хитър. Да използваме това не за да го унищожим, а за да го контролираме. Да го принудим да подпише споразумение.“
Избрахме втория вариант. Не искахме война, искахме свобода.
Симона се свърза с адвоката на Виктор. Тя не каза какво имаме. Просто каза, че сме се сдобили с „чувствителна информация“, която прави позицията на клиента ѝ „неизгодна“. И поиска среща.
Срещата се състоя в неутрална територия – конферентна зала в скъп хотел. От едната страна на масата бяхме ние – аз, Мая, Петър и Симона. От другата – Виктор и двама негови адвокати. Лицето на Виктор беше безизразно, но в очите му гореше леден гняв. Той знаеше, че сме го победили, но нямаше да го признае.
Симона постави на масата един лист хартия. Беше споразумение, което беше подготвила.
„Условията са следните“, започна тя с делови тон. „Първо: Всички финансови претенции към госпожица Мая и нейните сътрудници отпадат. Незабавно.“
Адвокатите на Виктор започнаха да шепнат нещо на клиента си. Той ги накара да млъкнат с един жест.
„Второ: Връщате на господин Димитър, бащата на моите клиентки, контролния пакет акции на фирмата, която сте му отнели преди двадесет години, заедно с всички дивиденти, натрупани оттогава. Това е морален дълг, който отдавна е трябвало да бъде платен.“
При тези думи, Виктор стисна юмруци под масата. Това беше удар по егото му, по самата основа на неговата империя.
„И трето“, продължи Симона. „Никога повече няма да се доближавате до тези хора или техните семейства. Няма да ги търсите, няма да ги заплашвате, няма да ги споменавате. Те престават да съществуват за вас. В замяна, копията на определени файлове, които притежаваме, ще бъдат унищожени. Оригиналите ще се пазят на сигурно място. Като застраховка. Ако някога нарушите това споразумение, те ще видят бял свят.“
В залата настана тежка тишина. Виктор ни гледаше един по един, сякаш се опитваше да ни прониже с поглед. Накрая погледът му се спря на мен.
„Ти“, каза той тихо. „Не те прецених правилно.“
Това беше най-големият комплимент, който можех да получа от него.
Той взе химикалката и с рязко движение подписа споразумението. Без повече думи, той и адвокатите му станаха и напуснаха залата.
Войната беше свършила. Бяхме победили.
Епилог: Цената на свободата
Няколко седмици по-късно, животът бавно започна да се връща към някакво подобие на нормалност. Но никой от нас не беше същият.
Баща ми получи обратно това, което му беше отнето. Той продаде акциите и използва парите, за да осигури бъдещето си и да помогне на нас. Но победата имаше горчив вкус. Разкриването на старата рана беше отворило кутията на Пандора от спомени и съжаления.
Петър се върна в университета, но вече не гледаше на правото като на суха теория. Беше видял истинското му, мръсно лице. Опитът го беше направил по-зрял, но и по-циничен.
Мая започна нов живот. Напусна работа, премести се в друг апартамент. Травмата от преживяното щеше да остане с нея завинаги. Лъжата ѝ беше спасила живота ѝ, но беше разрушила доверието помежду ни. Щеше да отнеме много време, преди да можем да го изградим отново. Отношенията ни бяха променени, белязани от предателството, но и от общата битка, която ни беше сплотила по един странен, болезнен начин.
А аз… аз се прибрах у дома. При Стефан. Седнахме на масата в кухнята, същата маса, на която бях разопаковала сватбените подаръци преди толкова много време. Чувствах се сякаш са минали години.
„Свърши ли?“, попита ме той тихо.
„Да. Свърши.“
Той хвана ръката ми. „Съжалявам. За това, че не те разбрах. Че не бях до теб.“
„И аз съжалявам“, отвърнах. „Че те въвлякох във всичко това. Че трябваше да избирам между теб и нея.“
Знаехме, че бракът ни е пропукан. Кризата беше разкрила различията ни, границите на нашето търпение и разбиране. Не знаех дали ще можем да ги поправим. Но за пръв път от седмици, исках да опитам.
Победихме Виктор. Спасихме сестра ми. Но победата имаше своята цена. Всеки от нас беше платил с парченце от душата си. Бяхме се научили, че светът не е черно-бял, че понякога трябва да лъжеш, за да кажеш истината, и да крадеш, за да въздадеш справедливост.
Погледнах през прозореца. Слънцето залязваше, оцветявайки небето в нюанси на оранжево и лилаво. Беше красиво. И за пръв път от много време, аз не се страхувах от нощта, която идваше след това. Бяхме минали през ада. И бяхме оцелели. Беше време да започнем да живеем отново.