Картоненият плик лежеше на малката масичка в антрето, привидно невинен, но тежеше повече от всички неплатени сметки, които се трупаха в чекмеджето до него. Беше в кремав цвят, с релефен златист кант – стил, който крещеше за показност, за статус, който ние отдавна бяхме спрели да се опитваме да достигнем. Познах почерка на свекърва ми, Стефка. Всяка буква беше изписана с калиграфска прецизност, остра и леко наклонена надясно, сякаш бързаше да те осъди.
Димитър го донесе снощи. Влезе, остави го на масата, сякаш е нещо заразно, и без да каже дума, отиде в кухнята да си налее чаша вода. Наблюдавах го от дивана в хола. Раменете му бяха превити под тежестта на деня, на седмицата, на целия му живот. Знаех, че бизнесът му с внос на мебели не вървеше. Знаех, че всеки телефонен разговор го караше да пребледнява, а нощем се въртеше в леглото, потънал в безмълвни сметки и страхове. Но той не говореше за това. Мъжете като Димитър не говорят. Те просто носят товара си, докато той не ги смаже.
– От майка ти ли е? – попитах, макар да знаех отговора. Гласът ми прозвуча по-уморено, отколкото възнамерявах.
Той кимна, без да се обръща. Чух го как преглъща.
– Рожденият ѝ ден. Шейсетгодишен юбилей.
Разбира се. Юбилей. Това означаваше, че събитието нямаше да е просто семейна вечеря, а представление. Пиеса, в която Стефка беше едновременно режисьор, сценарист и примадона, а ние бяхме просто статисти, наети да я аплодират. И да понесат униженията ѝ.
Не отворих плика веднага. Оставих го да престои там, да събира прах и мълчаливо напрежение. През всичките осем години от брака ни, всяка среща със Стефка беше като ходене по минно поле. Тя никога не ми прости. Не ми прости, че се появих в живота на сина ѝ, че забременях „твърде бързо“, че го „принудих“ да се ожени за мен. В нейния свят, аз бях хищницата, узурпаторката, която беше откраднала нейния „принц“. Фактът, че Димитър и аз се обичахме, беше незначителна подробност, която тя удобно пренебрегваше.
„Едно дете не е гаранция за брак, миличка“, беше ми казала веднъж, докато разглеждаше бебешките дрешки за Виктор с изражение, сякаш инспектираше стока втора употреба. „Мъжете се плашат от капани. А ти заложи един доста голям.“
Димитър никога не ме защити истински. Опитваше се. Казваше неща като: „Мамо, престани“ или „Анна не е такава“, но го правеше тихо, без убеденост, сякаш се страхуваше да не я ядоса твърде много. Той беше нейният син, продукт на нейното възпитание, оформен от нейната воля. Да ѝ се противопостави открито беше равносилно на предателство. И така, аз бях оставена да се справям сама с нейните отровни стрелички, с пренебрежителните ѝ погледи и двусмислените комплименти, които винаги звучаха като обиди.
Тази вечер, докато Виктор спеше в стаята си, а Димитър се преструваше, че гледа новини, аз най-накрая отворих поканата. Беше точно както очаквах. Луксозна хартия, златисти букви, официален тон. „Стефка и семейство Ви канят да отпразнувате нейния юбилей в ресторант…“ Следваше името на най-скъпия и претенциозен ресторант в града. Място, където цената на една салата се равняваше на нашите сметки за ток за месец.
Почувствах как в стомаха ми се надига буца леден гняв. Тя го правеше нарочно. Знаеше за финансовите ни затруднения. Може би не знаеше целия мащаб, но знаеше достатъчно. Знаеше за ипотеката, която изплащахме за този малък апартамент, за кредита, който Димитър беше изтеглил, за да спаси бизнеса си. Това беше тест. Предизвикателство. Начин да ни покаже къде е нашето място – долу, в подножието на нейния трон.
– Няма да ходим – казах тихо, но твърдо.
Димитър се обърна. Лицето му беше маска от умора и раздразнение.
– Анна, не започвай.
– Не, ти не започвай, Димитър. Знаеш какво ще стане. Ще отидем там, тя ще ме гледа така, сякаш съм дошла да открадна сребърните прибори, ще направи някоя забележка за дрехите ми или за теглото ми, или за начина, по който възпитавам Виктор. А ти ще стоиш и ще мълчиш. Писна ми от това.
– Тя ми е майка! И има юбилей! Какво искаш да направя, да се отрека от нея?
– Искам да бъдеш мой съпруг! Искам поне веднъж да застанеш до мен и да кажеш: „Стига! Това е моята съпруга, майката на сина ми, и няма да позволя да говориш така с нея!“ Но ти никога не го правиш.
Станах и отидох до прозореца. Градът отвън блещукаше с хиляди светлини, всяка от тях – прозорец към нечий живот, вероятно по-прост и по-щастлив от нашия. Чувствах се в капан. В капан между любовта ми към този сломен мъж и омразата към жената, която го беше сломила.
Той дойде зад мен и ме прегърна през кръста. Брадичката му се опря на рамото ми. Дъхът му миришеше на кафе и тревога.
– Моля те – прошепна той. – Само за няколко часа. Ще отидем, ще се усмихнем, ще ѝ дадем подаръка и ще си тръгнем. Важно е за нея. И…
Той замълча. Знаех какво искаше да каже. „И ми трябва. Дължа ѝ пари.“ Не го каза, но аз го чух. Чух го в тишината, в начина, по който ръцете му леко трепереха.
Знаех, че преди няколко месеца той беше отишъл при нея за заем. Последната спасителна сламка за бизнеса му. Тя му беше дала парите, разбира се. Стефка никога не би пропуснала възможност да държи сина си в дълг, да има още едно оръжие, което да използва срещу мен. Сега разбирах. Тази покана не беше просто покана. Беше призовка. Трябваше да отидем и да платим цената. Не с пари, а с нашето достойнство.
Обърнах се и го погледнах в очите. Видях страха там, отчаянието. И го намразих за това, че ме караше да избирам между него и себе си. Но също така го обичах. И точно тази любов беше моята най-голяма слабост.
– Добре – казах. – Ще дойдем. Но това е за последен път, Димитър. За последен път позволявам на майка ти да ме третира като мръсотия под ноктите си.
Той ме целуна по челото, целувка, пълна с облекчение. Не знаеше, че думите ми не бяха заплаха. Бяха обещание. Обещание към самата мен. Бурята се събираше от години. Имах чувството, че този юбилей щеше да бъде нейният епицентър.
Глава 2: Затишие пред буря
Денят на юбилея дойде с тежко, оловносиво небе, което сякаш отразяваше настроението в малкия ни апартамент. Напрежението беше толкова гъсто, че можеше да се разреже с нож. Димитър обикаляше из стаите като звяр в клетка, облечен в единствения си хубав костюм, който вече му беше леко тесен в раменете. Вратовръзката му изглеждаше като примка на шията. На всеки пет минути проверяваше телефона си, сякаш очакваше обаждане, което едновременно да го спаси и да го καταστροфира.
Аз стоях пред огледалото в спалнята и се опитвах да намеря лицето си под маската на спокойствие, която грижливо изграждах. Бях избрала най-семплата си черна рокля. Беше елегантна, но не крещяща. Всяка друга дреха щеше да даде на Стефка повод за коментар. Ако беше твърде цветна – „Вургарно“. Ако беше твърде скъпа (макар че нямах такива) – „Разточително, сигурно харчи парите на сина ми“. Ако беше твърде евтина – „Горкият ми син, каква завлечена жена си е взел“. Черното беше моят щит. Цветът на неутралитета. Или на траура. Все още не бях решила.
– Мамо, готов ли си? – извика Виктор от стаята си. Той беше единственият слънчев лъч в този мрачен ден. На осем години, той все още не разбираше сложните игри на възрастните. За него това беше просто парти, с торта и подаръци. Беше облякъл новата си ризка и панталон и изглеждаше като умалено копие на баща си, но без сянката на тревога в очите.
– Идвам, слънчице – отговорих, като се опитах гласът ми да прозвучи весело.
Отидох при него. Той се въртеше пред огледалото.
– Изглеждам ли добре, мамо? Баба ще ме хареса ли?
Сърцето ми се сви. Наведох се и оправих яката му.
– Ти си най-красивото момче на света. Разбира се, че ще те хареса.
Лъжа. Стефка не харесваше никого. Тя оценяваше. А Виктор, в нейните очи, беше просто актив. Инвестиция. Доказателство за моята „далновидност“.
Телефонът ми извибрира. Беше Симона, най-добрата ми приятелка. Излязох на балкона, за да поговоря с нея.
– Сигурна ли си, че искаш да го направиш? – попита тя без предисловия. Знаеше всичко. Тя беше единственият човек, пред когото можех да сваля гарда.
– Нямам избор, Симо. Димитър… той е притиснат до стената. Дължи ѝ пари.
– Точно затова не трябва да ходите! Това е капан, Анна. Тя ще ви използва, за да се покаже пред приятелите си. Ще ви унижи, само за да се почувства силна.
– Знам. Но ако не отидем, ще стане по-лошо. Ще започне да го тормози за парите, ще му звъни по десет пъти на ден… Поне така ще имаме малко мир. За кратко.
Симона въздъхна от другата страна на линията.
– Просто се пази. И не ѝ позволявай да те засегне. Знаеш, че всичко, което казва, е отражение на нейната собствена нещастност, не на теб.
– Ще се опитам.
Затворих телефона и погледнах надолу към улицата. Хората бързаха нанякъде, всеки със своите грижи и радости. За миг ми се прииска да бъда една от тях. Анонимна, невидима, без свекърва, която те чака с наточен език.
Пътуването с колата до ресторанта беше мълчаливо. Димитър шофираше с вкопчени в волана пръсти. Виктор бъбреше на задната седалка, разказваше нещо за училище, но думите му сякаш се губеха в гъстата тишина между нас двамата. Аз гледах през прозореца как сградите се сменят, как познатите улици водят към мястото, на което не исках да бъда.
Спряхме пред огромна сграда с колони и лъскави месингови врати. Един пиколо в униформа се втурна да отвори вратата на Димитър. Всичко тук беше създадено, за да те накара да се чувстваш малък и незначителен, ако не принадлежиш към този свят. А ние не принадлежахме. Бяхме само гости с временен пропуск.
Взех подаръка от задната седалка. Бяхме избрали скъп шал от кашмир. Беше истинско изнудване за нашия бюджет, но знаех, че всеки по-евтин подарък щеше да бъде изтълкуван като неуважение. Стефка измерваше любовта в етикети с цени.
Пред входа Димитър се спря. Хвана ръката ми. Пръстите му бяха леденостудени.
– Просто се усмихвай – каза той, сякаш се опитваше да убеди и себе си. – Каквото и да каже, просто се усмихвай.
Кимнах. Какво друго ми оставаше?
Влязохме вътре. Фоайето беше пищно, с мраморен под и кристални полилеи. От отделна зала се чуваше глъчка, смях и тиха музика. Пред нас видяхме фигурата на Стефка. Беше облечена в яркочервена рокля, която прилепваше по тялото ѝ. Косата ѝ беше вдигната в сложен кок, а на врата ѝ блестеше диамантено колие. Тя беше царицата в своя двор.
Забеляза ни. Усмивката ѝ се разшири, но не достигна до очите ѝ. Те останаха студени, пресметливи. Тя тръгна към нас, а с нея сякаш се движеше и цялото внимание в залата. Музиката сякаш заглъхна. Разговорите затихнаха. Всички погледи бяха насочени към нас. Или по-скоро към нея и към нас, които влизахме в нейния свят.
Почувствах се като актриса, излязла на сцена без да си знае репликите. Усетих ръката на Димитър да стиска моята по-силно. Виктор се притисна към крака ми.
Затишието пред буря беше свършило. Бяхме в окото на урагана.
Глава 3: Лотарийният билет
Стефка се приближи до нас с бавна, театрална походка. Всяка нейна стъпка сякаш отмерваше разстоянието между нейния свят и нашия. Ухаеше на скъп парфюм и на власт. Когато стигна до нас, тя първо целуна Димитър по бузата, оставяйки червен отпечатък от червилото си.
– Синко, радвам се, че дойдохте – каза тя, но погледът ѝ вече беше преминал към мен. Огледа ме от горе до долу, задържайки се за миг върху черната ми рокля. В очите ѝ прочетох присъдата: „Скучно. Предвидимо. Траурно.“
След това погледът ѝ се спря на Виктор, който се беше скрил зад мен.
– А, ето го и него – каза тя с тон, който можеше да бъде сбъркан с нежност, ако не познаваше истинските ѝ намерения.
Тя протегна ръка и го измъкна от прикритието му. Виктор я погледна с големите си, невинни очи. В този момент Стефка се обърна към група свои приятелки, които стояха наблизо и наблюдаваха сцената с нескрито любопитство. Това бяха жени като нея – с перфектни прически, скъпи бижута и хищни усмивки.
Стефка вдигна ръка и посочи сина ми. Гласът ѝ прокънтя в настъпилата тишина, ясен и пронизителен.
– Искам да ви представя моя внук! Запознайте се с лотарийния билет на снаха ми!
Въздухът в залата сякаш изстина. Думите увиснаха в пространството, грозни и отровни. Видях как лицата на някои от гостите се изкривиха в неловки усмивки. Други сведоха поглед, сякаш ги беше срам да гледат. Но никой не каза нищо. В света на Стефка, на царицата не се противоречи.
За миг всичко замръзна. Чувах само бученето на кръвта в ушите си. Погледнах към Виктор. Той не разбра думите, но усети жестокостта в тона. Объркването и страхът в очите му бяха като удар с нож в сърцето ми.
Погледнах към Димитър. Очаквах да видя обичайното му колебание, безпомощния му поглед. Но този път беше различно. Лицето му беше пребледняло, но не от страх. Беше станало бяло от гняв. Челюстта му беше стисната толкова силно, че на слепоочията му изпъкнаха вени. Той погледна майка си, после мен, после отново майка си. В очите му имаше нещо, което не бях виждала досега – студена, непоколебима решителност.
Той не каза нито дума. Не извика. Не направи сцена. Просто пусна ръката ми, обърна се рязко и без да поглежда никого, излезе от залата. Движенията му бяха отсечени, сякаш всеки мускул в тялото му крещеше.
Останах сама в центъра на вниманието, държаща ръката на объркания си син. Стефка изглеждаше изненадана за секунда, но бързо възвърна самообладанието си. Тя се изсмя дрезгаво.
– О, горкичкият, сигурно е преуморен от работа. Винаги е бил толкова чувствителен.
Но думите ѝ звучаха кухо. Поведението на Димитър беше нарушило сценария ѝ. Той не изигра ролята на покорния син. Той просто си тръгна. И с това отне силата ѝ.
В тълпата забелязах и други членове на семейството. Леля Мария, сестрата на Стефка, ме гледаше със съжаление. Тя винаги е била по-мека, по-човечна, но твърде слаба, за да се противопостави на сестра си. Видях и Огнян, братовчедът на Димитър. Той беше успешен адвокат, винаги безупречно облечен, с аура на самоувереност. Лицето му беше безизразно, но в очите му видях проблясък на презрение, насочено към Стефка.
А в ъгъла, до масата с напитки, стоеше Деница, по-малката сестра на Димитър. Тя беше на двайсет и няколко години, студентка по право. Беше пълната противоположност на майка си – облечена в семпли дънки и риза, без грим, с интелигентен и леко намръщен поглед. Тя гледаше майка си с открито отвращение. Когато погледите ни се срещнаха, тя ми кимна едва доловимо, жест на солидарност, който ми даде капка сила.
Трябваше да направя нещо. Не можех да стоя там като статуя. Наведох се към Виктор.
– Хайде, миличък, да отидем да намерим татко – казах възможно най-спокойно.
Хванах го за ръка и без да поглеждам към Стефка или към някой друг, се отправих към изхода на залата. Чувствах десетки погледи, забодени в гърба ми. Всеки от тях ме съдеше, анализираше, клюкарстваше. Но за първи път от много време насам, не ми пукаше. Всичко, което имаше значение, беше да намеря съпруга си и да се махнем от това място.
Унижението беше пълно, публично. Но този път не бях сама в него. Мълчаливият протест на Димитър беше по-силен от всяка креслива защита. Той не просто беше напуснал стаята. Той беше напуснал играта. И аз трябваше да разбера какво означава това.
Глава 4: Писъкът
Намерих Димитър в малък, уединен салон встрани от основната зала. Беше застанал до прозореца, с гръб към вратата, и гледаше към тъмната градина на ресторанта. Раменете му се тресяха. Отначало помислих, че плаче, но когато се приближих, осъзнах, че се смее. Беше тих, горчив смях, който звучеше по-страшно от ридание.
– Татко? – прошепна Виктор и се дръпна назад, уплашен от тази непозната реакция.
– Всичко е наред, слънчице. Иди поседни на онова диванче, татко и аз трябва да си кажем нещо – казах му тихо и го посочих към едно плюшено канапе в ъгъла.
Димитър се обърна. Лицето му беше изкривено в болезнена гримаса. Смехът беше изчезнал, заменен от изражение на чисто отчаяние.
– „Лотарийният билет“ – каза той, изплювайки думите. – Тя го каза. Пред всички. Пред целия свят. Нарече собствения си внук, сина ми… нарече го цена.
– Димитър, да се махаме оттук. Моля те.
– Не. Още не. – Той поклати глава. – През всичките тези години… аз мълчах. Търпях. Казвах си, че е такава, че не може да се промени. Казвах си, че го правя, за да има мир. Но няма мир, Анна. Никога не е имало. Имало е само война, в която ти беше единственият войник. А аз стоях отстрани и гледах.
Приближих се до него и сложих ръка на рамото му.
– Вече няма значение. Да си вървим.
– Има значение! – Гласът му се повиши. – Знаеш ли защо търпях всичко това? Знаеш ли защо я оставях да те мачка, да те обижда, да те кара да се чувстваш като нищожество? Заради парите! Проклетите ѝ пари!
Той се отдръпна от мен и започна да крачи из стаята.
– Бизнесът… той се срива, Анна. От месеци. От година. Всичко, което опитам, се проваля. Доставчиците искат предплащане, клиентите се бавят с плащанията, банката отказа да ми увеличи кредитната линия. Бях на ръба. И направих най-голямата грешка в живота си. Отидох при нея.
Сърцето ми се сви. Знаех, че е взел заем, но не знаех подробностите. Той никога не споделяше.
– Помолих я за помощ. А тя… тя се усмихна. Онази нейна усмивка, знаеш я. Усмивката, която казва: „Знаех си, че ще доприпкаш при мен“. Даде ми парите. Подписахме договор, всичко официално. Но това не бяха просто пари. Беше верига. Тя купи мълчанието ми. Купи подчинението ми. Всеки път, когато се опитвах да ти кажа нещо, да те защитя, си представях как тя къса договора и иска всичко обратно. Ипотеката на апартамента… тя е обезпечение, Анна. Ако не върна парите, ще ни вземе всичко.
Седнах на подлакътника на дивана, зашеметена. Беше по-зле, отколкото си представях. Ние не просто ѝ дължахме пари. Тя ни притежаваше. Нашият дом, нашето бъдеще, всичко беше в ръцете ѝ.
– Затова го направи тази вечер – прошепнах. – Защото знае, че не можем да направим нищо. Знае, че ни държи в ръцете си.
– Да. Това беше демонстрация на сила. Искаше да покаже на всички, но най-вече на мен, кой командва. Че аз съм нейното момченце, което винаги ще прави каквото му наредят. Но тя сгреши. – Той спря да крачи и ме погледна. В очите му гореше огън. – Тази вечер тя премина границата. Може да ме унижава мен. Може да те унижава теб. Но не и него. Не и сина ми. Край.
В този момент от основната зала се разнесе пронизителен писък.
Не беше писък от болка или страх. Беше писък от чиста, необуздана ярост. Беше гласът на Стефка.
Двамата с Димитър се спогледахме за секунда, след което се втурнахме навън. Виктор скочи от дивана и тръгна след нас.
Когато влязохме отново в залата, видяхме сцена на пълен хаос. Гостите се бяха скупчили в кръг, разговаряйки възбудено. В центъра на кръга, лице в лице, стояха Стефка и Огнян, братовчедът на Димитър.
Лицето на Стефка беше червено от гняв, а роклята ѝ изглеждаше като бойно знаме. Очите ѝ мятаха мълнии.
– Как смееш! – крещеше тя към Огнян. – Как смееш да ми държиш такъв тон, в моята къща, на моя рожден ден! Ти, неблагодарник такъв!
Огнян стоеше срещу нея, спокоен и ледено студен. Беше свалил сакото си и беше навил ръкавите на ризата си, сякаш се готвеше за битка.
– Някой трябваше да ти го каже, лельо – отвърна той с равен глас, който обаче режеше като скалпел. – Някой трябваше да ти каже, че си се превърнала в чудовище. Това, което направи с Анна и Димитър, беше отвратително. Беше долно и жестоко, дори за твоите стандарти.
– Какво разбираш ти! – изсъска Стефка. – Тя го е оплела в мрежите си, заслепила го е! Аз просто се опитвам да отворя очите на сина си!
– Не, ти се опитваш да контролираш всички около теб чрез пари и емоционално изнудване. Правиш го с Димитър, правеше го и с баща ми. Мислиш си, че понеже си помогнала на някого финансово, имаш правото да притежаваш душата му. Е, нямаш!
Думите му удариха целта. Стефка залитна назад, сякаш я беше ударил. Всички в залата мълчаха, погълнати от драмата. Това беше повече от семеен скандал. Това беше бунт. Бунт срещу тиранията на една жена.
Погледнах към Димитър. Той стоеше до мен, стиснал юмруци, и гледаше братовчед си с нещо като възхищение. Огнян казваше на глас всичко, което Димитър се беше страхувал да си помисли през всичките тези години.
Представлението на Стефка се беше провалило. Вместо да бъде център на обожание, тя се беше превърнала в център на публичен бунт. И писъкът, който бяхме чули, не беше писък на победа. Беше писъкът на една паднала царица.
Глава 5: Скрити истини
Сблъсъкът между Стефка и Огнян беше като експлозия, която разтърси основите на семейството и освети всички тъмни ъгли, пълни с тайни и премълчани истини. Гостите, дошли за празненство, сега бяха зрители на съвсем различна пиеса – сурова, истинска и брутална.
– Какъв баща! – изкрещя Стефка, като се опитваше да си върне контрола. – Баща ти беше слаб човек! Ако не бях аз, щяхте да просите на улицата! Аз спасих семейния бизнес, докато той се занимаваше с…
– С какво? – прекъсна я Огнян, като направи крачка напред. – Хайде, лельо, кажи го. Кажи пред всички защо чичо ми те напусна. Кажи им защо се наложи ти да „спасяваш“ бизнеса.
Стефка замръзна. Цвят се оттече от лицето ѝ. Погледна към сестра си, Мария, с панически поглед, търсейки подкрепа. Но леля Мария просто сведе очи към земята.
В стаята се възцари тежка тишина. Сега вече не беше просто неловко. Беше опасно. Огнян беше отворил врата към миналото, която Стефка отчаяно се опитваше да държи заключена.
– Вие не разбирате… – започна Стефка с треперещ глас, опитвайки се да събуди съчувствие. – Вашият чичо… той ме остави. С две деца и куп дългове. Той беше безотговорен…
– Безотговорен ли? – Огнян се изсмя горчиво. – Или просто му писна от твоите лъжи? Писна му от рискованите инвестиции, които правеше зад гърба му с парите на фирмата? Писна му, че за малко не докара до фалит всичко, което дядо беше градил с години?
Всяка дума на Огнян беше като удар с камшик. Сега разбирах. Омразата на Стефка към мен, нейната мания за пари и контрол… всичко това не беше просто лош характер. Беше плод на нейния собствен провал, на нейната собствена алчност, която беше прехвърлила като вина върху съпруга си и върху целия свят. Тя не можеше да понесе някой друг да е щастлив и успял, защото това ѝ напомняше за собствения ѝ крах.
В този момент Деница, която досега стоеше мълчаливо, се намеси.
– Мамо, стига – каза тя с тих, но твърд глас. – Огнян е прав. Превърна празника си в цирк. Унижи брат ми, унижи Анна, унижи и себе си. Време е да спреш.
Стефка се обърна към дъщеря си с поглед, пълен с отрова.
– И ти ли! Моята собствена дъщеря! Ти, която храниш и обличаш с моите пари, за да учиш право и да станеш някаква! Ти ще ми казваш какво да правя!
– Да, аз ще ти казвам! – Гласът на Деница се извиси. – Защото докато уча това „право“, научих едно нещо – истината винаги излиза наяве. И ти цял живот градиш една лъжа. Лъжата, че си жертва. Но не си. Ти си агресорът. Винаги си била.
Това беше твърде много за Стефка. Крепостта ѝ се рушеше камък по камък. Тя се огледа, търсейки съюзници, но видя само осъждащи или засрамени погледи. Дори най-близките ѝ приятелки се правеха, че не я познават.
Тя се обърна и с бързи, гневни крачки се отправи към изхода, блъскайки хората по пътя си. Нейният триумф се беше превърнал в нейното най-голямо публично унижение.
След като тя излезе, напрежението в залата леко спадна, но беше заменено от неловкост. Гостите започнаха да се разотиват тихомълком, шепнейки помежду си. Партито беше свършило.
Огнян дойде при нас. Той изглеждаше изтощен, но и някак облекчен.
– Съжалявам, че се наложи да ставате свидетели на това – каза той, като погледна първо Димитър, а после и мен. – Но някой трябваше да го направи отдавна.
– Благодаря ти – каза Димитър. В гласа му имаше искрено уважение. За първи път от години виждах двамата братовчеди да стоят един до друг не като съперници, а като съюзници.
Деница също се приближи.
– Добре ли сте? – попита тя, като гледаше основно мен и Виктор.
– Ще бъдем – отговорих. – Благодарение на вас двамата.
Тя кимна.
– Мама… тя няма да се спре. След това, което стана тази вечер, ще стане още по-лоша. Внимавайте. Особено с този заем.
Думите ѝ прозвучаха като предупреждение. Тя беше права. Ранената змия е най-опасна. Стефка нямаше да прости този бунт. Щеше да търси отмъщение. И ние бяхме най-лесната ѝ мишена.
Тръгнахме си от ресторанта под погледите на последните останали гости. Чувствах се изцедена, сякаш бях преживяла битка. Но за първи път от много време насам не се чувствах победена. Нещо се беше променило тази вечер. Нещо се беше счупило безвъзвратно. И в руините на стария ред, може би, само може би, имаше шанс да изградим нещо ново.
Глава 6: Разделени пътища
Обратният път към дома беше коренно различен. Тишината в колата вече не беше тежка и враждебна, а наситена с неизказани думи, с адреналина от току-що отминалата буря. Виктор, изтощен от емоциите, беше заспал на задната седалка, сгушен в палтото ми.
Димитър шофираше, но този път пръстите му не бяха вкопчени в волана. Бяха отпуснати. Той сякаш беше свалил огромен товар от плещите си.
– Трябваше да го направя аз – каза той тихо, нарушавайки мълчанието. – Трябваше аз да се изправя срещу нея, а не Огнян.
– Всеки има своя момент, Димитър. Ти направи това, което трябваше. Тръгна си. Това я обезоръжи повече от всякакви думи.
Той поклати глава.
– Не е достатъчно. Години наред те оставях да се справяш сама. Години наред избирах по-лесния път. И виж докъде ни доведе това. До ръба на пропастта.
Той спря на един червен светофар и се обърна към мен. Лицето му, осветено от уличните лампи, изглеждаше по-старо, по-уморено, но и по-честно.
– Трябва да знаеш всичко, Анна. Без лъжи и без тайни. Бизнесът не просто се срива. Той е практически мъртъв. Заемът от майка ми беше само временно решение. Взех пари и от другаде. От един човек… не е от най-приятните. Казва се Лъчезар.
При споменаването на това име, по гърба ми преминаха тръпки. Бях го виждала веднъж-дваж да идва в офиса на Димитър. Беше мъж с мазни очи и хищна усмивка, който винаги носеше твърде много златни пръстени.
– Той ми даде пари назаем, с огромна лихва. Бях отчаян. Мислех, че ще успея да обърна нещата. Но не успях. Сега му дължа почти двойно. Той започва да става нетърпелив. Звъни ми по всяко време, заплашва…
– Заплашва? – прекъснах го. – Какво искаш да кажеш?
– Казва, че ако не му върна парите скоро, ще си ги вземе по друг начин. Намеква за теб, за Виктор…
Светът ми се завъртя. Едно беше да се бориш с емоционалния тормоз на свекърва си. Съвсем друго беше да знаеш, че семейството ти е заплашено от престъпник.
– Защо не си ми казал, Димитър? Защо трябваше да разбирам всичко това сега, по този начин? Мислех, че сме екип!
Гняв, страх и разочарование се бореха в мен. Чувствах се предадена. Не заради парите, а заради лъжата, заради самотата, в която ме беше оставил да живея, докато той се е давел в собствените си проблеми.
– Защото ме беше срам! – извика той, удряйки по волана. – Срам ме беше, че се провалих! Срам ме беше, че не мога да се грижа за семейството си! Срам ме беше да дойда при теб и да ти кажа: „Анна, аз съсипах всичко“. Исках да те предпазя.
– Да ме предпазиш? Като си ни забъркал с мутри? Като си ипотекирал дома ни на майка си, която ни мрази? Това ли наричаш предпазване?
Стигнахме пред нашия блок. Димитър паркира колата и угаси двигателя. Останаме да седим в тъмнината и тишината, само дишането ни се чуваше.
– Не знам какво да правя, Анна – призна той с глас, лишен от всякаква надежда. – В задънена улица съм.
В този момент, докато го гледах, сломен и отчаян, нещо в мен се пречупи. Години наред бях търпяла, бях прощавала, бях се надявала. Но тази нощ, с всичките ѝ разкрития, беше краят. Не краят на любовта ми, а краят на илюзиите ми.
– И аз имам тайна – казах тихо, без да го гледам. – Тайна, която пазя от теб от самото начало.
Той се обърна към мен, лицето му беше пълно с объркване.
– Преди да се оженим, след като баба ми почина, тя ми остави наследство. Не много, но… достатъчно. Малък апартамент в друг град. Продадох го преди няколко години. Парите са в банка, на мое име. Пазех ги. За Виктор. За черни дни. Защото никога, нито за миг, не съм имала пълно доверие на теб и на твоето семейство. Винаги съм знаела, че един ден може да се наложи да взема Виктор и да започна отначало.
Видях болката в очите му. Думите ми бяха жестоки, но бяха истина. Това беше моята спасителна лодка, моят таен план за бягство.
– Анна… – прошепна той.
– Не казвай нищо – прекъснах го. – Тази нощ пътищата ни се разделиха, Димитър. Не като съпруг и съпруга. А като хора, които са живели в лъжа. Ти в твоята, аз в моята. Сега въпросът е можем ли да намерим път един към друг отново? И на каква цена?
Извадих спящия Виктор от колата и се качих в апартамента, оставяйки Димитър сам в тъмната кола да мисли върху думите ми. За първи път от началото на брака ни, всички карти бяха на масата. Бяха грозни, оцапани, белязани от лъжи и предателства. Но бяха на масата. И играта тепърва започваше.
Глава 7: Адвокати и лъжи
Следващите няколко дни преминаха в мъгла от напрежение и мълчание. Живеехме с Димитър в един апартамент, но бяхме на километри разстояние един от друг. Разкритията от нощта на юбилея стояха между нас като висока, невидима стена. Той беше потънал в чувство за вина и срам, а аз – в гняв и разочарование. Единственото, което ни свързваше, беше грижата за Виктор, пред когото се преструвахме, че всичко е наред.
Лъчезар не закъсня да напомни за себе си. Започна да звъни по десет пъти на ден. Гласът му, мазен и заплашителен, се процеждаше от телефона на Димитър и изпълваше малкия ни апартамент с отрова. „Времето ти изтича, приятел“, „Нали не искаш да се случи нещо лошо на хубавото ти семейство?“.
Една вечер Димитър се прибра по-блед от всякога.
– Беше в офиса – каза той с пресеклив глас. – Чакаше ме. Каза, че търпението му се е изчерпало. Даде ми една седмица.
Страхът, който досега беше само фон, се превърна в реален, осезаем ужас. Трябваше да направим нещо.
– Ще говорим с Огнян – казах твърдо. – Той е адвокат. Може би ще знае какво да правим.
Димитър се съгласи без възражения. Беше стигнал до точката, в която беше готов да приеме помощ от всеки.
Кантората на Огнян се намираше на последния етаж на лъскава стъклена сграда в центъра на града. Всичко в нея говореше за успех и пари – полирано дърво, скъпи картини, панорамна гледка. Чувствахме се не на място, като просяци в дворец.
Огнян ни посрещна радушно, но делово. Изслуша разказа на Димитър внимателно, без да го прекъсва, като си водеше бележки в кожен бележник. Лицето му остана безизразно.
– Това е класическо лихварство – каза той, когато Димитър свърши. – Договорът, който си подписал, вероятно е пълен с незаконни клаузи. Можем да го атакуваме в съда. Но тези хора… те не играят по правилата. Съдът е последното нещо, от което се страхуват. Трябва да бъдем много внимателни.
– Ами майка ми? – попита Димитър. – Договорът с нея е напълно законен. Тя може да ни вземе апартамента по всяко време.
– Да, това е по-сложният проблем – съгласи се Огнян. – Леля Стефка не е глупава. Тя се е подсигурила. Но дори и там може да имаме някакъв шанс. Ако докажем, че те е принудила да подпишеш под емоционален натиск, че се е възползвала от уязвимото ти положение… ще бъде трудно, но не е невъзможно.
Думите му ни дадоха малка искра надежда. Може би все пак имаше изход.
Но Стефка беше по-бърза.
Два дни по-късно получихме официално писмо от нейния адвокат. Призовка. Тя беше завела дело срещу собствения си син, искайки незабавно изплащане на целия заем плюс лихвите. Беше обявила война.
– Не мога да повярвам – шепнеше Димитър, докато четеше документа отново и отново. – Тя наистина го прави. Иска да ни унищожи.
– Това е отмъщение – казах. – За това, което стана на рождения ѝ ден. За бунта. Тя иска да ни накаже.
В същия ден получих обаждане от Деница.
– Съжалявам – каза тя. – Чух какво е направила. Опитах се да говоря с нея, но тя е като… като стена. Не слуша никого. Наела е най-безскрупулния адвокат в града. Той е известен с това, че съсипва хората.
– Благодаря ти, че се обади, Деница.
– Искам да помогна. Уча право, знам някои неща. Ще се поровя. Може би ще намеря нещо. В миналото на мама има много тъмни петна. Може би някое от тях ще ни е от полза.
Разговорът с нея беше като глътка свеж въздух. Не бяхме напълно сами в тази битка.
Започнаха седмици на безкрайни срещи с Огнян, събиране на документи, подготовка на защитата. Домът ни се превърна в офис. Масата в хола беше затрупана с папки и класьори. Напрежението между мен и Димитър не беше изчезнало, но беше придобило различна форма. Сега бяхме съюзници, принудени да се бият рамо до рамо срещу общ враг.
Една вечер, докато преглеждахме банкови извлечения, той вдигна поглед към мен.
– За парите… наследството ти… – започна той колебливо. – Не искам да си мислиш, че очаквам от теб…
– Знам – прекъснах го. – Това решение ще го взема аз. Когато му дойде времето. Сега трябва да се съсредоточим върху битката.
Но в ума ми вече се въртеше моралната дилема. Трябваше ли да използвам парите, които пазех за бъдещето на сина си, за да спася мъжа, който ни докара до този хал? Трябваше ли да платя за неговите грешки? Това беше цена, която не бях сигурна, че искам да платя.
Войната се водеше на два фронта. Единият беше легален, в съдебните зали и адвокатските кантори. Другият беше мръсен, по тъмните улички, с обажданията от Лъчезар, които ставаха все по-нагли. Той знаеше за делото със Стефка. „Майка ти ще ти вземе къщата, аз ще ти взема здравето“, беше казал последния път.
Лъжите и тайните от миналото ни бяха довели дотук. Сега бяхме оплетени в мрежа от адвокати, договори и заплахи. И изходът изглеждаше все по-далечен и несигурен.
Глава 8: Неочакван съюзник
Деница се оказа много повече от неочакван съюзник. Тя се превърна в нашия таен агент в лагера на врага. Под претекст, че има нужда от стари учебници, тя прекара цял уикенд в къщата на майка си, ровейки се из тавана и мазето. Стефка, обзета от подготовката за съдебната битка, не ѝ обърна особено внимание.
В неделя вечерта Деница ни се обади, гласът ѝ беше смесица от вълнение и предпазливост.
– Мисля, че намерих нещо. Не знам дали ще ни свърши работа, но е… странно.
Срещнахме се с нея в едно малко, забутано кафене. Тя извади от чантата си стара, пожълтяла папка.
– Намерих я в едно старо куфарче на тавана, пълно с документи на дядо. Това е кореспонденция между него и някаква фирма от чужбина от преди повече от трийсет години.
Започнахме да четем писмата. Бяха на немски, но Деница беше учила езика и ни превеждаше. Ставаше въпрос за някаква инвестиция, която дядото на Димитър е направил в тази фирма. Голяма сума пари за онова време. Но последното писмо беше от адвокат, който уведомяваше, че фирмата е фалирала при много съмнителни обстоятелства, а собствениците са изчезнали. Дядото беше загубил всичко.
– Не разбирам какво общо има това с нас – каза Димитър.
– Чакай, има още нещо – каза Деница и извади малък, измачкан лист хартия. Беше копие от банков превод. – Това беше пъхнато в папката. Превод на голяма сума пари към лична сметка. Направен е около месец след писмото за фалита. Името на получателя е… Стефка.
Двамата с Димитър се спогледахме, зашеметени.
– Какво означава това? – попитах.
– Не съм сигурна – отвърна Деница, а в очите ѝ гореше пламъче. – Но имам теория. Какво ако мама е знаела за този фалит? Какво ако по някакъв начин е успяла да изтегли част от парите, преди всичко да се срине, и ги е прехвърлила на свое име, без дядо да знае? Това би обяснило много неща. Внезапното „спасяване“ на семейния бизнес, напускането на баща ми… Може би той е разбрал истината и не е могъл да живее с нея.
Картината започваше да се изяснява. Стефка не беше спасила семейството. Тя го беше ограбила. Беше предала собствения си баща и съпруг. Нейният капитал, нейната сила, беше изградена върху лъжа и предателство.
– Това може да промени всичко – каза Димитър, гласът му трепереше. – Ако докажем това…
– Това е просто теория – прекъсна го Деница. – Нямаме солидни доказателства. Само една стара папка и едно копие от превод. Но е начало. Дава ни оръжие.
Това откритие вдъхна нов живот в нашата борба. Огнян беше развълнуван, когато му разказахме.
– Това е бомба! – каза той. – Дори и да не можем да го докажем в съда, можем да го използваме. Можем да я изплашим. Стефка се страхува най-много от едно нещо – да не бъде разкрита истинската ѝ същност, да не рухне фалшивият ѝ имидж на силна, преуспяла жена.
Но Стефка усети, че нещо се случва. Може би Деница е била непредпазлива, може би просто майчиният ѝ инстинкт за контрол се е задействал. Една вечер тя се появи в апартамента на дъщеря си без предупреждение.
Деница ни разказа по-късно какво се е случило. Стефка е започнала да я разпитва къде ходи, с кого се вижда. Обвинила я е, че се е съюзила с „онези предатели“. Деница се опитала да отрече, но майка ѝ била неумолима.
– Видях те! – крещяла Стефка. – Видях те да излизаш от кафенето с тях! Ровиш в миналото ми, нали? Мислиш се за много умна с това твое право!
Скандалът е бил ужасен. Стефка е заплашила да спре да плаща за университета ѝ, да я лиши от наследство, да я остави без стотинка.
– Ти си същата като баща си! – изкрещяла накрая. – Слаба и сантиментална! Но аз ще те науча! Ще видиш какво е да си сам на света!
Стефка си тръгнала, затръшвайки вратата. Деница беше съсипана, но не и пречупена.
– Сега съм още по-сигурна, че трябва да я спрем – каза ни тя по телефона, гласът ѝ беше твърд. – Тя не може да продължава да унищожава живота на хората.
Конфликтът между майка и дъщеря беше ескалирал до открита война. Деница беше направила своя избор. Беше избрала истината пред парите, справедливостта пред семейната лоялност. Тя беше нашият най-смел и неочакван съюзник. И нейната саможертва ни задължаваше да се борим докрай.
Глава 9: Призраци от миналото
Точно когато си мислех, че нещата не могат да станат по-сложни, на сцената се появи призрак от миналото на Димитър. Името ѝ беше Ивелина.
Тя беше първата му голяма любов, още от гимназията. Връзката им беше бурна, страстна и в крайна сметка обречена. Тя беше тази, която го беше напуснала, избирайки да преследва кариера в чужбина. Димитър беше съкрушен тогава. Когато се запознахме години по-късно, той все още носеше белезите от тази връзка.
Не знаех, че се е върнала в страната. Докато един ден не се появи в офиса му.
Димитър ми разказа вечерта. Беше разстроен и объркан.
– Просто влезе. Сякаш не са минали десет години. Същата е. Само че по-… лъскава.
Ивелина се беше превърнала в олицетворение на успеха. Работела за голяма международна компания, пътувала по цял свят, носела дрехи, които струваха повече от нашата кола. Тя беше всичко, което аз не бях. Беше всичко, което Стефка вероятно би одобрила за снаха.
– Какво искаше? – попитах, опитвайки се гласът ми да звучи спокойно, но усещах как ревността забива острите си нокти в сърцето ми.
– Каза, че е чула за проблемите ми. Че иска да помогне. Предложи ми да инвестира в бизнеса. Каза, че вярва в мен.
Предложението беше твърде хубаво, за да е истина. В нашия свят никой не предлагаше помощ без скрити мотиви.
– И ти какво каза?
– Казах, че ще си помисля. Анна, знам как изглежда това. Но тя беше… толкова убедителна. Каза, че съжалява за начина, по който са се разделили, че винаги е вярвала в потенциала ми.
Не му вярвах. Не на него, а на нея. Жена като Ивелина не прави нищо без причина. Имах лошо предчувствие, че появата ѝ е свързана с Лъчезар. Може би бяха в комбина, може би това беше нов, по-фин начин да ни притиснат.
Започнаха да се виждат. „Само по работа“, уверяваше ме Димитър. Обяди, срещи, разговори по телефона. Той отново започна да се прибира късно, но този път не миришеше на тревога, а на скъпия ѝ парфюм. Започна да се грижи повече за външния си вид, да носи ризи, които не беше обличал от години.
Чувствах как го губя. Битката с майка му и Лъчезар ни беше сближила, но Ивелина ни раздалечаваше отново. Тя му предлагаше това, което аз не можех – блясъка на успеха, спомена за безгрижната младост, илюзията, че може да бъде онзи мъж, който е искал да бъде, преди животът да го смаже.
Една вечер не се стърпях.
– Тя те манипулира, Димитър. Не го ли виждаш? Появява се от нищото точно когато си най-уязвим. Предлага ти спасение. Това е капан.
– Ти просто ревнуваш! – сопна се той. – Не можеш да понесеш, че някой вярва в мен! Ти ме гледаш само като провал. А тя вижда победителя в мен!
Думите му ме заболяха. Защото в тях имаше доза истина. Бях толкова погълната от проблемите и страховете си, че бях спряла да го виждам. Бях го превърнала в част от проблема, а не в част от решението.
Отношенията ни достигнаха ново дъно. Спяхме в едно легло, но между нас имаше ледена пропаст. Чувствах се по-сама от всякога.
Реших да взема нещата в свои ръце. Помолих Симона да направи малко проучване. Тя имаше контакти навсякъде. Два дни по-късно ми се обади.
– Имам нещо. Ивелина работи за „Глобъл Инвест“. Познай кой е един от основните консултанти на тази компания за нашия пазар.
– Лъчезар – прошепнах.
– Бинго. Не са просто познати. Те са партньори. Имам чувството, че разиграват театър „доброто и лошото ченге“. Той те заплашва, а тя идва като спасителка. Целта им е една и съща – да ви вземат всичко. Вероятно искат да придобият фирмата ти за жълти стотинки, заедно със складовата база.
Информацията потвърди най-лошите ми страхове. Не беше просто ревност. Беше инстинкт за оцеляване.
Същата вечер, когато Димитър се прибра, му казах всичко. Отначало беше шокиран. Отказваше да повярва.
– Не е възможно. Тя не би го направила.
– Отвори си очите, Димитър! Тя не е момичето, в което си бил влюбен. Тя е бизнес хищник. И ние сме нейната плячка.
Показах му доказателствата, които Симона ми беше изпратила – фирмени регистрации, публични документи. Лъжата беше очевидна.
Видях как илюзиите му се сриват. Болката от новото предателство беше изписана на лицето му. Беше го ударила там, където беше най-слаб – в спомените му, в егото му.
– Какво ще правя? – попита той с празен глас.
– Ще се бориш – отговорих. – Но този път ще се бориш за нас. За твоето семейство. Не за призраците от миналото.
Появата на Ивелина беше жестока, но може би необходима. Тя принуди Димитър да се изправи срещу собствените си слабости и да направи окончателен избор. Изборът между фалшивия блясък на миналото и суровата реалност на настоящето, в което обаче не беше сам.
Глава 10: Цената на мълчанието
След разкритията за Ивелина и Лъчезар, нещо в Димитър се пречупи, но този път по добър начин. Илюзиите му бяха разбити и той най-накрая видя реалността такава, каквато е – студена, брутална и изискваща незабавни действия. Той прекрати всякакви контакти с Ивелина, като ѝ каза в прав текст, че знае за играта ѝ.
Но това не реши проблемите ни. Напротив, направи враговете ни по-агресивни. Лъчезар престана с прикритите заплахи и премина към открит тормоз. Започнахме да намираме спукани гуми на колата, драскотини по вратата. Една вечер, докато се прибирах, един тъмен джип мина опасно близо до мен, форсирайки двигателя си. Беше предупреждение.
Съдебната битка със Стефка също наближаваше своята кулминация. Нейният адвокат беше подал искане за запор на банковите ни сметки. Живеехме ден за ден, броейки всяка стотинка.
В разгара на целия този хаос, получих неочаквано обаждане. Беше леля Мария, сестрата на Стефка.
– Трябва да се видим, Анна – каза тя с тих, припрян глас. – Има нещо, което трябва да знаеш. Нещо, което пазя от години.
Срещнахме се в парка, далеч от любопитни уши. Мария изглеждаше състарена и измъчена. Чувството за вина тежеше на плещите ѝ.
– Не мога повече да мълча – започна тя, като избягваше погледа ми. – Това, което Стефка ви причинява, е грешно. И аз съм съучастник, защото знам истината и мълча.
Тя пое дълбоко дъх и започна да разказва. Разказът ѝ ни върна десетилетия назад, към времето, когато двете със Стефка са били млади момичета, пълни с мечти. Но мечтите им са били различни. Мария е искала любов и семейство. Стефка е искала пари и власт.
– Баща ни, дядото на Димитър, беше добър човек, но наивен. Вярваше на хората. Стефка винаги го е използвала. Когато се омъжи за бащата на Димитър, тя не го обичаше. Харесваше статуса му, парите му. Но те никога не ѝ бяха достатъчни. Тя искаше още. Затова започна да прави онези рискови инвестиции зад гърба на всички.
Мария потвърди теорията на Деница. Стефка е знаела за предстоящия фалит на немската фирма. Не само е знаела, но и е участвала.
– Имаше един мъж – продължи Мария, гласът ѝ беше почти шепот. – Един от собствениците на тази фирма. Стефка имаше връзка с него. Той ѝ каза, че ще инсценират фалит, за да измамят инвеститорите. Обещал ѝ е, че ще ѝ даде част от парите и ще избягат заедно.
Почувствах как ми прилошава. Това беше чудовищно.
– Тя е предала собствения си баща. Заради пари и един мъж.
– Да. Но мъжът я излъга. Взе парите и изчезна, оставяйки я сама да се оправя с последствията. Бащата на Димитър разбра всичко. Не за парите, а за изневярата. Това го съсипа. Той я обичаше. Затова я напусна. Не заради дълговете, а заради разбитото си сърце. Стефка успя да прикрие всичко. Използва парите, които беше успяла да спаси, за да покрие част от загубите на семейния бизнес и се представи за героиня. Но оттогава тя се промени. Стана озлобена, подозрителна, жестока. Защото в сърцето си знае, че е провал. Знае, че е била измамена и изоставена. И си го изкарва на всички останали. Особено на теб.
– Защо на мен?
– Защото ти имаш това, което тя никога не е имала и което най-много е искала – истинска любов. Димитър те обича. А тя не може да понесе това. Напомня ѝ за собствения ѝ провал.
Разказът на Мария беше потресаващ. Той не просто разкриваше мотивацията на Стефка. Той ни даваше най-силното оръжие.
– Защо ми казваш всичко това сега? – попитах.
– Защото видях очите на Виктор на онзи рожден ден. И в тях видях очите на Димитър, когато беше малък. Видях как омразата на сестра ми трови всичко, до което се докосне. И не мога да позволя това да продължава. Цената на мълчанието ми стана твърде висока.
Мария ми даде кутия. В нея имаше стари писма. Любовни писма между Стефка и немския бизнесмен. Неопровержимо доказателство за нейната изневяра и предателство.
– Използвай ги, Анна – каза Мария. – Спри я. Преди да е унищожила и вас, както унищожи всички останали.
Върнах се у дома със сърце, което биеше лудо. Тази кутия съдържаше отрова, но и антидот. Сега трябваше да решим как да го използваме. Можехме да унищожим Стефка публично, да сринем целия ѝ свят, точно както тя се опитваше да направи с нашия. Но дали това щеше да ни направи по-добри от нея?
Глава 11: Изборът
Кутията с писмата лежеше на масата в хола, излъчвайки тиха, злокобна енергия. В продължение на два дни никой от нас не смееше да я докосне. Тя беше кутията на Пандора. Знаехме, че ако я отворим, ще пуснем на свобода демони, които може би никога няма да можем да контролираме.
През тези два дни разговаряхме с Димитър повече, отколкото през последните няколко години. Не за дела и заплахи, а за нас. За грешките, за страховете, за бъдещето. Стената между нас започна да се руши, тухла по тухла.
– Можем да я унищожим – каза той една вечер, гледайки кутията. – Можем да дадем тези писма на Огнян. Той ще знае как да ги използва в съда. Ще я изобличим пред целия свят. Тя ще загуби всичко – репутацията си, приятелите си…
– Искаш ли това? – попитах го. – Да унищожиш собствената си майка?
Той мълча дълго.
– Не знам. Част от мен иска да я види как страда, точно както ние страдахме. Част от мен крещи за отмъщение. Но друга част… друга част знае, че това няма да ни върне спокойствието. Само ще ни направи като нея.
Това беше и моята дилема. Гневът в мен искаше възмездие. Но сърцето ми се питаше каква е цената. Дали щях да мога да погледна сина си в очите и да му кажа, че съм съсипала баба му, независимо каква е тя?
В същото време, другата голяма дилема продължаваше да ме измъчва – парите от моето наследство. Те бяха достатъчни, за да изплатят дълга към Лъчезар и може би дори част от този към Стефка. Можеха да ни купят свобода. Но щяха да заличат бъдещето, което бях планирала за Виктор.
Една нощ, докато Димитър и Виктор спяха, аз отидох в детската стая. Седнах на стол до леглото на сина си и го гледах как спи. Лицето му беше спокойно, невинно, незасегнато от мръсните игри на възрастните. Тези пари бяха за него. За неговото образование, за неговия старт в живота. За да не му се налага никога да зависи от хора като Стефка или да попада в капаните на хора като Лъчезар.
Но какво бъдеще щеше да има той, ако баща му беше в затвора или още по-лошо? Какво бъдеще щеше да има, ако живеехме в постоянен страх?
Разбрах, че няма лесен отговор. Нямаше правилен или грешен избор. Имаше само избор между две лоши възможности.
На следващия ден взех решение.
Седнах срещу Димитър на масата в хола.
– Ще използвам парите – казах тихо. – Ще платим на Лъчезар. Ще се отървем от него веднъж завинаги.
Той ме погледна, в очите му имаше смесица от облекчение и вина.
– Анна, не трябва. Това са твои пари, парите на Виктор.
– Това са парите на нашето семейство. А в момента нашето семейство е в опасност. Няма смисъл да пазя пари за бъдещето, ако нямаме настояще. Но има едно условие.
– Всякакво.
– Ще се справим с майка ти по друг начин. Няма да използваме тези писма, за да я унижим публично. Ще се борим с нея в съда, честно. Ще използваме документите, които Деница намери, за да покажем, че тя не е в позицията да ни съди морално или финансово. Но няма да падаме на нейното ниво. Няма да използваме мръсни номера. Искам, когато всичко това свърши, да можем да се погледнем в огледалото без срам. Искам Виктор да се гордее с нас.
Димитър ме гледаше дълго време. После стана, заобиколи масата и ме прегърна. Беше прегръдка, различна от всички досега. Нямаше отчаяние в нея, нито молба. Имаше уважение. Имаше партньорство.
– Съгласен съм – прошепна той. – Ти си по-силната от двама ни, Анна. Винаги си била.
В този момент знаех, че съм направила правилния избор. Може би губех парите, но печелех обратно съпруга си. Печелехме обратно семейството си.
Решението беше взето. Бяхме избрали нашия път. Нямаше да е лесен, но щеше да е нашият. Пътят на честта, а не на отмъщението.
Глава 12: Последната капка
След като платихме на Лъчезар, сякаш огромен камък падна от плещите ни. Тормозът спря. Заплахите изчезнаха. Едната глава на хидрата беше отрязана. Оставаше другата, по-опасната – Стефка.
Първото заседание по делото наближаваше. Бяхме подготвени. Огнян беше изградил солидна защита, базирана на документите, които Деница беше намерила. Планът ни беше не да я нападаме, а да се защитаваме, като покажем на съда, че този иск не е породен от желание за справедливост, а от лична злоба и желание за отмъщение.
Ден преди делото, адвокатът на Стефка поиска среща. Отидохме в кантората му – Димитър, Огнян и аз. Стефка също беше там, облечена в строг тъмен костюм, с ледено изражение.
Мислехме, че иска да преговаря, да търси споразумение. Сгрешихме.
– Клиентката ми е готова да оттегли иска – започна нейният адвокат, – но при едно условие.
Погледнахме го очаквателно.
– Тя иска пълно попечителство над внука си, Виктор.
За секунда в стаята настана пълна тишина. Чувах само собствения си пулс. Погледнах към Стефка. Тя ни гледаше с триумфална усмивка.
Това беше нейният последен, най-жесток удар.
– Вие сте луда – каза Огнян, преди някой от нас да успее да реагира. – На какво основание?
– На основание, че родителите му са финансово нестабилни – отвърна адвокатът с безизразен глас. – Бащата е затънал в дългове и е имал връзки с криминални елементи. Майката крие доходи. Живеят в постоянен стрес. Това не е подходяща среда за отглеждане на дете. Моята клиентка, от друга страна, може да му предложи стабилност, лукс, най-доброто образование.
Слушах думите му и не можех да повярвам. Тя използваше собствения си внук, плът и кръв, като разменна монета. Като оръжие.
Това беше последната капка.
Преди да се усетя, Димитър беше скочил на крака. Лицето му беше тъмночервено от гняв.
– Ти… – обърна се той към майка си, гласът му трепереше от ярост. – Ти не си човек. Ти си чудовище.
– Димитър, успокой се – опита се да го спре Огнян.
Но Димитър не го слушаше. Той пристъпи към масата и се надвеси над майка си.
– През целия ми живот ти ме манипулираше. Контролираше ме. Караше ме да се чувствам виновен и слаб. И аз ти позволявах. Позволявах ти да тормозиш жена ми, да превръщаш живота ни в ад. Мълчах. Търпях. Заради парите ти, заради страха ми. Но това… това свърши. Сега. В този момент.
Той се изправи в целия си ръст. За първи път го виждах не като нечий син, а като мъж. Като баща.
– Можеш да вземеш парите си. Можеш да вземеш апартамента. Можеш да ни докараш до просешка тояга. Не ми пука. Но никога, чуваш ли, НИКОГА няма да се доближиш до сина ми отново. Ти за мен не съществуваш. Ти не си ми майка. Ти не си баба на моя син. Ти си просто една зла, нещастна жена. И аз те съжалявам.
След тези думи той се обърна, хвана ме за ръка и ме изведе от стаята. Оставихме зад гърба си Стефка, застинала на стола си, с отворена уста, за първи път в живота си – безмълвна. Нейният най-силен коз се беше оказал нейната най-голяма грешка. Тя беше подценила силата на бащината любов.
Навън, на улицата, Димитър ме прегърна силно.
– Съжалявам, Анна – прошепна той. – Съжалявам за всичко. Трябваше да направя това много по-рано.
– Направи го, когато трябваше – отговорих, а сълзи се стичаха по лицето ми. Но този път бяха сълзи на облекчение.
Битката още не беше спечелена. Може би щяхме да загубим дома си, спестяванията си. Но бяхме спечелили нещо много по-важно. Бяхме спечелили себе си. Димитър беше разкъсал веригите, които го бяха държали в плен цял живот. Най-накрая бяхме свободни.
Глава 13: Ново начало
Делото се състоя на следващата седмица. Стефка не се появи. Нейният адвокат изглеждаше неловко и се опита да пледира по точките, които бяха подготвили, но без нейното присъствие, без нейната отровна енергия, всичко звучеше кухо и неубедително.
Огнян беше брилянтен. Той не използва писмата на Мария, нито документите на Деница. Вместо това, той разказа нашата история. Разказа за годините на тормоз, за публичното унижение, за опита за изнудване, използвайки дете. Той представи Стефка не като ищец, а като агресор.
Съдията, опитна жена с уморен, но проницателен поглед, слушаше внимателно. В края на заседанието, тя отхвърли иска на Стефка. Не само това, но и я порица за „злоупотреба с правосъдната система за решаване на лични семейни конфликти“. Беше пълна победа.
Когато излязохме от съдебната зала, имах чувството, че мога да летя. Слънцето навън ми се стори по-ярко, въздухът – по-чист.
Деница ни чакаше на стълбите. Прегърнахме се.
– Свърши се – казах ѝ.
– За вас, да – отвърна тя с тъжна усмивка. – За мен тепърва започва. След онзи скандал, тя спря всичките ми пари. Наложи се да напусна квартирата. Сега живея при приятелка и работя вечер в един бар, за да мога да продължа да уча.
– Деница, ти направи толкова много за нас. Ще ти помогнем – каза Димитър веднага.
– Не. Това е моята битка. Трябва да се науча да бъда независима. Но ви благодаря. Че ми показахте, че си струва да се бориш за това, което е правилно.
Тя си тръгна, малко, смело момиче, което беше избрало трудния път на честта. Знаех,
че ще се справи.
В следващите месеци животът ни бавно започна да се връща към някакво подобие на нормалност. Продадохме фирмата на Димитър за малка сума, колкото да покрием последните останали дългове. Той си намери работа като мениджър продажби в друга компания. Беше по-малко престижно, с по-ниска заплата, но за първи път от години го виждах да се прибира у дома спокоен, без сянката на фалита да виси над главата му.
Стефка изчезна от живота ни. Чувахме от време на време новини за нея през леля Мария. Беше се затворила в къщата си, отказваше да вижда когото и да било. Беше загубила не просто едно дело. Беше загубила и двамата си сина, дъщеря си, сестра си. Беше останала сама със своите пари и горчивина. Не изпитвах омраза към нея. Само съжаление.
Един ден получих писмо. Беше от нея. Почеркът ѝ, някога толкова уверен и остър, сега беше треперещ и разкривен. Вътре имаше само едно нещо – документ, с който тя се отказваше от всякакви претенции по договора за заем и прехвърляше ипотеката на наше име. Без обяснения. Без извинения. Просто един подпис.
Може би това беше нейният начин да каже „съжалявам“. Или може би беше просто последният ѝ ход в игра, която вече беше загубила. Никога нямаше да разберем.
Скъсахме документа. Отидохме в банката и започнахме да изплащаме ипотеката си сами, с нашите пари, с нашия труд. Беше по-трудно, но беше наше.
Животът продължи. Преместихме се в по-малък апартамент, в по-тих квартал. Научихме се да живеем с по-малко, но бяхме по-щастливи. Смехът се върна в дома ни. В неделя сутрин правехме палачинки, а вечер гледахме филми, тримата, сгушени на дивана.
Бяхме семейство. Не перфектно, не богато, но истинско. Изградено не върху лъжи и тайни, а върху прошката и смелостта да започнеш отначало.
Глава 14: Белези
Годините минаваха. Белезите от миналото бавно избледняваха, но никога не изчезнаха напълно. Те бяха там, за да ни напомнят за пътя, който бяхме извървели, за битките, които бяхме водили, и за цената, която бяхме платили за нашия мир.
Виктор порасна. Превърна се в умен, чувствителен и уверен млад мъж. Знаеше части от нашата история, тези, които можеше да разбере. Знаеше, че сме имали трудни моменти, но най-важното, което знаеше, беше, че сме ги преодолели заедно. Той никога повече не попита за баба си. Сякаш детското му съзнание беше изтрило травмата, оставяйки само празно място, което ние запълнихме с любов и сигурност. Той не беше лотариен билет. Той беше нашето съкровище, нашата котва, нашият смисъл.
Димитър се оказа по-добър в новата си работа, отколкото някога е бил като собственик на бизнес. Освободен от смазващото напрежение и от сянката на майка си, той разцъфна. Спечели уважението на колегите си, стана един от най-добрите търговци. В очите му се върна блясъкът, който бях обикнала преди толкова много години. Връзката ни беше по-дълбока от всякога. Бяхме преминали през огъня и бяхме излезли от другата страна, не невредими, но свързани завинаги от общите битки.
Деница завърши право с отличие. Отказа предложения от големи, престижни кантори и започна работа в организация, която предлагаше безплатна правна помощ на хора в нужда. Беше намерила своето призвание. Понякога се виждахме на кафе. Тя никога не говореше за майка си. Беше простила, но не беше забравила. Беше изградила своя собствен живот, далеч от отровното влияние на миналото.
Един ден, години по-късно, получихме вест, че Стефка е починала. Сама, в голямата си, празна къща. Леля Мария беше тази, която я намерила.
Отидохме на погребението. Бяхме само няколко души – ние двамата, Деница и леля Мария. Нямаше приятели, нямаше пищни церемонии. Просто тишина и един студен, мраморен камък.
Докато стоях там, не изпитвах нищо. Нито гняв, нито тъга, нито удовлетворение. Само една огромна празнота. Погледнах към живота на тази жена – живот, посветен на трупането на пари и власт, живот, изживян в горчивина и самота. И накрая не беше останало нищо.
След церемонията, нейният адвокат ни прочете завещанието. Оставяше всичко – къщата, парите, акциите – поравно на тримата си внуци: Виктор, и децата на Огнян. С едно условие – парите да могат да се използват само за тяхното образование.
Това беше последният ѝ, неочакван жест. Може би в края на живота си, в дългата самота, тя беше осъзнала нещо. Може би беше разбрала, че истинското наследство не са парите, а бъдещето. Или може би просто беше последният ѝ опит за контрол, дори и отвъд гроба.
Приехме наследството. Не за нас, а за Виктор. Парите, които бяха причина за толкова много болка, сега щяха да послужат за нещо добро. Щяха да му дадат свободата да избира, да следва мечтите си, да бъде какъвто поиска.
Тръгнахме си от гробището, хванати за ръце. Слънцето залязваше, оцветявайки небето в нюанси на оранжево и лилаво. Една дълга, болезнена глава от живота ни беше затворена завинаги. Пред нас стоеше бъдещето – несигурно, както винаги, но наше. Свободно.
Погледнах Димитър и се усмихнах. Бяхме оцелели. И това беше единствената победа, която имаше значение.