Помогнах на сина си Мартин и снаха ми Лилия да си купят мечтания дом. Не просто помогнах – излях в основите на тази къща последните си спестявания, онези, които пазех за старини, за черни дни, за онзи момент, в който ще съм в тежест и ще трябва да плащам за грижа. Но каква майка бих била, ако мисля за себе си, когато детето ми гради бъдеще? Всеки лев, всяка стотинка, отиде за първоначалната вноска. После ипотекирах и моя малък апартамент, за да им помогна с кредита, който се оказа по-голям от очакваното. Те бяха млади, животът пред тях, а аз… аз вече бях живяла своя.
Никога не казвах „не“. Когато ме молеха да гледам малкия Виктор, захвърлях всичко. Нямаше значение дали съм уморена, дали имам планове, дали просто искам да остана сама с книга в ръка. Виктор беше моята радост, моята светлина. Когато Лилия казваше, че къщата е за чистене, а тя е заета с „важни срещи“, аз отивах. Прекарвах часове с прахосмукачката и парцала, докато всеки ъгъл заблести, докато ароматът на чистота не прогони умората от деня. Правех го с любов, с усещането, че съм нужна, че съм част от тяхното щастие, че градя заедно с тях този уют, който наричаха „наш дом“.
Миналата седмица синът ми се обади, гласът му трептеше от приповдигнато вълнение.
– Мамо, стягай се! Решихме да си подарим един уикенд извън града. Ще поканим и родителите на Лили, да се съберем цялото семейство. Намерил съм една страхотна вила в планината, с камина, с голям двор за Виктор…
Сърцето ми подскочи. Цялото семейство. Значи и аз. Представих си вечерите край огъня, смеха на внука ми, докато го гоня из поляната, тихите разговори с Мартин, може би дори щях да намеря общ език с родителите на Лилия, макар те винаги да ме гледаха някак отвисоко, с онази едва прикрита снизходителност на хора, които смятат, че са постигнали повече в живота. Бях щастлива. Истински, по детски щастлива.
Два дни по-късно отидох у тях, за да занеса една баница, която бях направила специално за Виктор. Лилия беше в хола, разглеждаше някакво списание за интериорен дизайн с лъскави корици. Мартин го нямаше.
– Лили, здравей! Нося ви топла баница – казах с възможно най-радостния си глас. – Нямам търпение за уикенда, вече си мисля какво да сложа в куфара.
Тя вдигна поглед от списанието, бавно, сякаш всяко движение ѝ костваше неимоверно усилие. В очите ѝ нямаше и следа от топлина. Беше онзи поглед, който бях виждала и преди – преценяващ, студен, леко отегчен.
– А, да. Уикендът.
Тя затвори списанието и го постави внимателно на стъклената масичка. Настъпи тишина, тежка и неловка, изпълнена с хиляди неизказани думи. Усмивката бавно започна да се смъква от лицето ми. Усетих онзи познат леден възел в стомаха си, който се появяваше винаги, когато Лилия се канеше да каже нещо, което знаех, че няма да ми хареса.
– Виж, Ана – започна тя, като за пръв път от много време използваше малкото ми име, а не обръщението „майко“, което винаги звучеше фалшиво от нейните устни. – Трябва да поговорим за това.
Сърцето ми спря за миг.
– Какво има? – попитах, а гласът ми беше едва чуто прошепване.
– За пътуването. Мартин не е трябвало да те кани. Или поне не по този начин.
– Как… как така? Нали каза „цялото семейство“?
Лилия въздъхна, сякаш ѝ се налагаше да обяснява нещо елементарно на малко дете.
– Да, семейството. Нашето семейство. Аз, Мартин и Виктор. И моите родители, разбира се. Те ни помагат много финансово напоследък с новия проект на Мартин.
Думите увиснаха във въздуха, остри и режещи като парчета счупено стъкло. Поех си дъх, за да кажа нещо, да възразя, да попитам защо, но тя ме изпревари. Погледна ме право в очите, без капка съчувствие, без следа от колебание.
– Ти няма да дойдеш, защото…
Тя направи пауза, оставяйки думите да придобият още по-голяма тежест.
– …защото това е време за нас. Време за хората, които активно градят бъдещето ни. А ти… ти си просто майката на Мартин. Твоята роля беше дотук. Вече не си ни нужна по същия начин.
Глава 2: Цената на мълчанието
Всяка дума беше удар. Не с юмрук, не с нож. Беше удар с нещо много по-тежко – с истината. Или поне с нейната истина. „Твоята роля беше дотук.“ Като изиграна пиеса, като свършен филм. Аз бях персонаж, чиито реплики са изчерпани. Завесата падаше и аз трябваше да напусна сцената.
Стоях в средата на огромния хол, който бях чистила до блясък само преди седмица, и се чувствах като призрак. Мебелите, които Мартин беше избрал, но аз платих с парите от продадения наследствен имот на баба ми. Пердетата, които Лилия хареса, но аз уших на ръка, защото „така излизаше по-евтино“. Скъпият паркет, който се озова в този дом, защото се отказах от операцията на очите си, убеждавайки себе си, че мога да търпя замъгленото зрение още малко. Всичко около мен крещеше за моите жертви, а жената пред мен ги заличаваше с една-две студени фрази.
– Лили… аз не разбирам. Аз… аз ви дадох всичко.
Гласът ми беше слаб, задавен от сълзи, които отказвах да пусна. Не и пред нея.
– Не, Ана, не си ни дала „всичко“. Дала си ни пари. Благодарни сме ти за това, разбира се. Беше добър старт. Но животът продължава. Проектите на Мартин изискват сериозни инвестиции, контакти, среда. Неща, които ти не можеш да осигуриш. Моите родители могат. Техният принос в момента е… по-значим.
Тя го каза с такава делова лекота, сякаш обсъждаше балансов отчет на фирма. Принос. Значимост. Инвестиция. Моята любов, моята грижа, безсънните ми нощи край леглото на болния Виктор, всичко това беше сведено до незначителна позиция в нейната счетоводна книга на живота.
– А Мартин? Той… той съгласен ли е с това? – попитах с последна надежда.
Тя се усмихна. Беше тънка, почти незабележима усмивка, но в нея имаше толкова много триумф.
– Мартин разбира кое е най-доброто за неговото семейство. За нашето семейство. Той знае, че понякога трябва да се взимат трудни решения в името на по-голямата картина.
В този момент вратата се отвори и влезе Мартин. Видя мен, видя Лилия, видя тавата с все още топлата баница върху плота. Лицето му пребледня. Той знаеше. Знаеше какво се случва и не беше направил нищо, за да го спре.
– Мамо? Какво правиш тук? – попита той, избягвайки погледа ми.
– Синът ми ме пита какво правя в дома, за който платих – казах тихо, а думите бяха пропити с горчивина, която самата мен изненада.
– Не, не исках да кажа това… – запелтечи той. – Просто… Лили, говорихте ли?
– Говорихме – отсече Лилия. – Обясних на майка ти ситуацията. Мисля, че тя разбра.
Мартин се приближи до мен. Искаше да ме прегърне, да сложи ръка на рамото ми, но се спря. Сякаш имаше невидима стена между нас, издигната от жена му.
– Мамо, моля те, не се сърди. Просто сме много напрегнати напоследък. Бизнесът… всичко е толкова сложно. Това пътуване е важно. Бащата на Лили ще ме запознае с едни хора… потенциални инвеститори. Трябва да направим добро впечатление.
– А аз какво впечатление правя, Мартине? На какво приличам? На бедната роднина, която трябва да бъде скрита в килера, когато дойдат важни гости ли?
Той сведе глава. Мълчанието му беше по-красноречиво от всяко признание. Цената на неговия нов живот, на неговия бизнес, на неговото „семейство“ беше моето достойнство. И той беше готов да я плати.
Взех си чантата. Не погледнах нито към него, нито към нея. Оставих баницата на плота. Символ на моята последна, ненужна грижа.
– Права е Лилия – казах, докато отварях вратата. – Моята роля беше дотук.
Излязох от къщата на мечтите им и затворих вратата след себе си. За пръв път, откакто се помнех, аз бях тази, която затваряше вратата. Вратата към сина си, към внука си, към живота, който наивно вярвах, че съм помогнала да бъде построен. Докато вървях по улицата, усетих как студеният вятър изсушава сълзите, които най-накрая си позволих да потекат. Не плачех за пропуснатия уикенд. Плачех за нещо много по-голямо, което бях изгубила – илюзията, че съм обичана безусловно.
Глава 3: Сянката на баща ми
Следващите няколко дни прекарах в някаква мъгла. Апартаментът ми, моето малко убежище, изведнъж ми се стори тесен и празен. Всяка вещ ми напомняше за жертвата, която бях направила. Малката сума, която бях заделила за ремонт на банята, беше отишла за обзавеждането на детската стая на Виктор. Парите от продадените златни накити на майка ми бяха станали част от луксозния хладилник с две врати в тяхната кухня.
Телефонът мълчеше. Мартин не се обади. Нито веднъж. Вероятно, за да не „разваля“ семейната идилия в планината. Или просто, защото не знаеше какво да каже. Или по-лошо – защото смяташе, Zнам, че няма какво да каже.
На третия ден от моето самоналожено изгнание, на вратата се позвъни. Беше настоятелно, силно звънене, което не вещаеше нищо добро. Погледнах през шпионката и сърцето ми се сви. Беше баща ми, Стоян.
Баща ми беше мъж от старата школа. Корав, принципен, с желязна воля и поглед, който можеше да пробие и най-дебелата стена. На младини беше изградил успешна строителна фирма от нулата, работеше от сутрин до мрак и изискваше същото от всички около себе си. За него чувствата бяха слабост, а парите – инструмент за власт и сигурност. Той никога не одобри брака ми с бащата на Мартин, който беше поет по душа и беден като църковна мишка. Когато мъжът ми почина, баща ми просто каза: „Така е трябвало да стане. Сега поне можеш да стъпиш на краката си.“
Той беше този, който ми даде онази голяма сума пари. Не беше подарък. Беше „инвестиция в моето спокойно бъдеще“, както той се изрази. С едно-единствено, изрично условие: „Тези пари няма да отиват за лиготиите на сина ти. Той е мъж, да се оправя сам. Това е за теб, Ана. За твоето здраве и твоите старини. Да не ми се налага да те гледам, когато станеш на осемдесет.“
А аз го бях предала.
Отворих вратата. Той стоеше на прага, висок и изправен, въпреки своите седемдесет и пет години. Облечен в безупречен тъмен костюм, сякаш идваше от бизнес среща.
– Няма ли да ме поканиш да вляза? – попита той, а гласът му беше равен и студен.
Направих му място и той влезе, оглеждайки малкия ми апартамент с критичен поглед. Спря се пред олющената стена в коридора.
– Казах ти, че трябва да се направи ремонт.
– Нямах възможност, татко – промълвих.
– Разбира се, че не си имала. Защото си дала парите на онзи лигльо, нали?
Той не попита. Той го заяви като факт. Седна на дивана, без да чака покана, и ме прониза с поглед.
– Обади ми се Радина.
Радина. Моята дъщеря. Моето умно, борбено момиче. Тя учеше право в друг град и се чувахме всяка вечер. Разказах ѝ всичко, търсейки утеха в нейния глас. Не предполагах, че веднага ще се обади на дядо си. Радина го обожаваше, но и знаеше как да борави с него. Тя беше единственият човек на света, който не се страхуваше от Стоян.
– Разказа ми една много интересна история. За една къща-мечта. За една планинска вила. И за една майка, която вече не е нужна. Вярно ли е, Ана?
Не можех да говоря. Само кимнах, усещайки как буца засяда в гърлото ми.
– Колко? – попита той кратко.
– Моля?
– Колко му даде? Цялата сума ли?
Отново кимнах.
Той се изправи и започна да крачи из стаята. Движенията му бяха отмерени, хищнически, като на лъв в клетка.
– Значи аз ти давам пари, за да си осигуриш старините, а ти ги хвърляш в краката на онази златотърсачка и на мекушавия си син? За да си купят къща, която не могат да си позволят, и да ходят по почивки, докато ти седиш тук и гледаш олющената стена?
– Татко, той ми е син…
– Той е провал! – изкрещя баща ми и гласът му прокънтя в малката стая. – Провал, отгледан от майка, която никога не го е научила какво е отговорност! Мислиш ли, че не знам? Мислиш ли, че не съм го проверил?
Замръзнах.
– Какво… какво си проверил?
Той се спря и ме погледна със смесица от съжаление и гняв.
– Фирмата му. Този негов „голям бизнес“ е на ръба на фалита. Дължи пари на всички. Взел е заеми, които не може да върне. Къщата, която ти си му „купила“, е ипотекирана до тавана. И знаеш ли кое е най-забавното? Ипотекирана е в полза на фирма, свързана с бащата на твоята мила снахичка. Този уикенд не е бил за почивка, Ана. Бил е бизнес среща. Среща, на която са договаряли как да спасят кожата на Мартин, като прехвърлят всичко на името на тъста му, а ти и твоите пари да изгорите.
Светът под краката ми се завъртя. Всичко, което Лилия беше казала, придоби нов, много по-зловещ смисъл. „Приносът на моите родители е по-значим.“ „Хората, които активно градят бъдещето ни.“ Те не просто ме бяха отхвърлили. Те ме бяха използвали като трамплин и сега се канеха да го изритат, докато летяха нагоре.
– Не… не може да бъде – прошепнах.
– О, може, може. И знаеш ли какво ще направиш сега? – той се приближи до мен и ме хвана за раменете. Ръцете му бяха като стоманени менгемета. – Ще спреш да хленчиш. Ще си избършеш сълзите. И ще си върнеш това, което ти принадлежи. Аз ще ти помогна. Но този път ще играем по моите правила. Войната тепърва започва.
Глава 4: Пробуждането на Радина
Радина пристигна на следващия ден. Не се беше обадила, просто се появи на вратата с малък куфар и раница, пълна с учебници по облигационно право. Беше взела първия влак, веднага след разговора с дядо си.
Дъщеря ми беше пълна моя противоположност. Докато аз бях склонна да се примирявам, да търся мира на всяка цена, Радина беше боец. Имаше остър ум, бърз език и вродено чувство за справедливост, което понякога граничеше с безразсъдство. Не понасяше лъжата и лицемерието и виждаше през хората с плашеща лекота.
– Здравей, мамо – каза тя, докато ме прегръщаше силно. – Дядо ми каза, че имаш нужда от адвокат. Е, все още съм само трети курс, но мисля, че ще свърша работа за начало.
Тя влезе и остави нещата си в старата си стая. Когато се върна, носеше лаптопа си. Седна на масата в кухнята, отвори го и ме погледна сериозно.
– Разкажи ми всичко. Отначало. Всяка подробност, всеки разговор, всяка стотинка, която си им дала. Искам да знам всичко.
И аз ѝ разказах. Говорих с часове, изливайки целия си гняв, болка и унижение. Разказах ѝ за продадените накити, за ипотекирания ми апартамент, за безкрайните часове чистене и гледане на Виктор. Разказах ѝ за студения поглед на Лилия и за мълчанието на Мартин. Разказах ѝ и за страшните думи на дядо ѝ, за фалита и за ипотеката в полза на бащата на Лилия.
Радина слушаше мълчаливо, като само от време на време задаваше кратък, уточняващ въпрос. Пръстите ѝ непрекъснато тракаха по клавиатурата, докато си водеше бележки. Лицето ѝ беше непроницаемо, но в очите ѝ виждах да се надига буря.
– Добре – каза тя накрая, след като аз бях изчерпала думите си. – Имаш ли някакви документи? Договори, банкови извлечения, нещо, което доказва, че парите са дошли от теб?
Срам ме беше да призная.
– Не… всичко беше на доверие. Превеждах им парите по банков път, но… никога не сме подписвали нищо. Той ми е син, Радина. Как да искам от сина си да подпише запис на заповед?
Тя въздъхна и прокара ръка през косата си.
– Точно на това са разчитали. На сляпото ти майчинско доверие. Добре, банковите преводи са нещо. Можем да ги използваме, за да докажем произхода на средствата. Но ще е трудно. Те ще твърдят, че е било подарък, дарение.
– Но не беше! – почти изкрещях аз. – Беше заем! Уговорихме се да ми ги връщат, когато бизнесът му потръгне…
– Уговорихте се устно, нали?
Кимнах нещастно.
– Това е лошо. Устната договорка за заем на такава стойност е практически недоказуема в съда – Радина стана и започна да крачи из кухнята, точно както правеше дядо ѝ. Беше наследила неговата енергия, неговата непримиримост. – Добре, да сменим тактиката. Казваш, че си ипотекирала този апартамент, за да им помогнеш за техния кредит?
– Да. Като солидарен длъжник или нещо такова… не разбирам много. Банковият служител обясняваше, но аз гледах само Мартин колко е щастлив…
Очите на Радина светнаха.
– Солидарен длъжник! Мамо, това е! Това променя всичко! – тя се втурна към лаптопа си и започна трескаво да пише нещо. – Това означава, че ти си също толкова отговорна за кредита, колкото и те. Но означава също, че имаш и права! Имаш право на достъп до цялата информация по кредита. Имаш право да знаеш какво се случва с имота, който обезпечава този кредит!
Тя прекара следващия час, ровейки се в онлайн регистри и правни бази данни. Мърмореше си под носа правни термини, които не разбирах, но виждах как на лицето ѝ бавно се изписва увереност.
– Ето го! – възкликна тя най-накрая. – Точно както каза дядо. Има вписана втора, договорна ипотека върху къщата им. Учредена е преди три месеца. И знаеш ли в полза на кого? „Инвест Груп 2023“ ООД.
– Това е фирмата на бащата на Лилия?
– Не директно. Управител е някакъв човек на име Ивайло, но ако се разровиш в капитала на фирмата, се стига до офшорна компания, която… о, я виж ти! Която е свързана с основния бизнес на нейния баща. Хитро са го измислили. Но не достатъчно.
– Какво означава всичко това, Радина? Говори ми просто.
Тя се обърна към мен и ме погледна сериозно.
– Означава, че са заложили къщата, купена с твоите пари, за да вземат втори заем от фирма, свързана със семейството на Лилия. Вероятно Мартин не е могъл да обслужва първия, банковия кредит, и те са се „притекли на помощ“. Но условията на този втори заем със сигурност са жестоки. Ако Мартин закъснее дори с една вноска, фирмата на тъста му ще придобие къщата. А ти, като солидарен длъжник по първия кредит, ще останеш да го изплащаш на банката до края на живота си, без да имаш имот насреща. Те ще си имат къща, а ти ще имаш само дълг. Това е перфектната измама, мамо. И брат ми е или най-големият глупак на света, или е съучастник в нея.
Думите ѝ ме удариха като леден душ. Измама. Съучастник. Това не беше просто семеен конфликт. Това беше престъпление. И моят собствен син беше в центъра му.
– А сега какво? – попитах с треперещ глас.
Радина затвори лаптопа с рязко движение.
– А сега отиваме при дядо. Време е семейният адвокат да влезе в играта. И ще се видим с Мартин. О, да. Нямам търпение да чуя неговата версия.
Глава 5: Пукнатини в рая
Мартин седеше в огромния си, лъскав офис и гледаше през панорамния прозорец. Градът пулсираше долу, пълен с живот, с амбиции, с хора, които бързаха нанякъде. А той се чувстваше напълно неподвижен, заклещен в капан, който сам си беше построил.
Пътуването до планината беше катастрофа. Бащата на Лилия, Димитър, го беше третирал не като зет, а като подчинен. Беше го разпитвал с часове за състоянието на фирмата, за всеки похарчен лев, за всяка пропусната възможност. Инвеститорите, с които го беше срещнал, бяха негови стари приятели, които гледаха на Мартин със същото снизхождение. Всяка дума, всеки жест, крещеше едно и също: „Ти си никой без нас. Ти си в ръцете ни.“
Лилия, от своя страна, беше цъфтяла в тази среда. Смееше се на шегите им, допълваше изреченията на баща си, флиртуваше невинно с младия, нахакан архитект Иво, който беше част от компанията и очевидно близък на семейството. Тя играеше ролята на перфектната съпруга на бъдещия бизнес магнат, без да обръща внимание на факта, че този бъдещ магнат се чувстваше като просяк на банкет.
Снощи се бяха скарали жестоко.
– Не мога повече, Лили! – беше избухнал той, след като се прибраха вкъщи. – Баща ти ме унижава! Държи се с мен сякаш съм му слуга!
– Баща ми се опитва да спаси задника ти, Мартине! – беше отвърнала тя, а гласът ѝ беше остър като бръснач. – Ако не беше той, досега да си обявил фалит! Фирмата ти е пълен провал!
– Не е провал! Просто имам нужда от малко време, от глътка въздух…
– Нямаш време! Дължиш пари на всички! Онзи заем от фирмата на Иво… лихвите текат, а ти се мотаеш! Баща ми ти предлага спасителен пояс, а ти се оплакваш, че те унижавал! Порасни най-накрая!
– Спасителен пояс ли? Това не е пояс, Лили, това е примка! Той иска да ми вземе всичко! Да прехвърля дяловете на фирмата на негово име, „временно“, докато нещата се „стабилизират“. Разбираш ли какво означава това?
– Означава, че ще имаме сигурност! Означава, че Виктор ще има бъдеще! Означава, че няма да се събуждам всяка нощ с мисълта, че ще дойдат да ни вземат къщата!
– Къщата… – прошепна Мартин. – Мама…
При споменаването на майка му, лицето на Лилия се вкамени.
– Какво за нея? Нали се разбрахме да не я намесваме повече? Нейната роля приключи.
– Как можа да ѝ го кажеш по този начин? Тя е моя майка, Лили! Тя ни даде всичко, което имаше!
– Даде ни пари, които вече ги няма! Свършиха! Сега играем в друга лига, с други правила! И ако искаш да си част от нея, ще трябва да забравиш за сантименталностите. Майка ти е котва, Мартине. Котва, която ни дърпа към дъното, към нейния малък, сив, посредствен свят. Аз искам да летя. И ти ще летиш с мен. Или ще потънеш с нея. Избирай.
Тя се беше обърнала и го беше оставила сам в огромната спалня. А той не беше избрал. Беше замръзнал, разкъсван между вината, която го изяждаше отвътре, и страха от това да не изгуби Лилия и бляскавия свят, който тя му обещаваше.
Обичаше я. Или поне така си мислеше. Обичаше красотата ѝ, амбицията ѝ, начина, по който го караше да се чувства значим, поне в началото. Но все по-често зад красивата фасада виждаше нещо друго – студена пресметливост, безмилостна жажда за успех на всяка цена.
Телефонът на бюрото му иззвъня. Беше сестра му, Радина. Мартин се поколеба за миг. Не искаше да говори с нея. Знаеше, че ще е като да говори с женска версия на дядо им. Но не можеше и да не вдигне.
– Ало? – каза той предпазливо.
– Здравей, батко – гласът на Радина беше ледено спокоен. – Имам няколко въпроса към теб. Искам да се видим. Днес. След един час. В офиса на адвокат Симеонов. Знаеш къде е.
Адвокат Симеонов. Семейният адвокат на дядо му. Човек, който можеше да разнищи и най-сложния казус и да открие пробойни и в най-здравия договор.
– Защо… за какво става въпрос?
– Става въпрос за една къща, купена с парите на мама. Става въпрос за един ипотекиран апартамент, който не е твой. Става въпрос за една втора ипотека в полза на фирма, наречена „Инвест Груп 2023“. Искаш ли да продължавам?
Мартин усети как кръвта се отдръпва от лицето му. Те знаеха. Дядо му и сестра му знаеха всичко. Играта беше свършила, преди дори да е разбрал, че е започнала.
– Ще дойда – промълви той.
– Знам, че ще дойдеш. И още нещо, Мартине. Не казвай на Лилия. Ела сам. Това е последният ти шанс да покажеш, че в теб е останала поне капка лоялност към жената, която те е родила.
Радина затвори, преди той да успее да отговори. Мартин се облегна на стола си и затвори очи. Пукнатините в неговия рай вече не бяха просто пукнатини. Цялата сграда се срутваше върху него.
Глава 6: Двойната игра
Лилия стоеше на терасата на луксозно заведение в центъра на града. Носеше елегантна рокля и слънчеви очила, които скриваха погледа ѝ, но не и леката, самодоволна усмивка на устните ѝ. Уикендът беше минал по-добре, отколкото беше очаквала. Баща ѝ беше поставил Мартин на мястото му, а инвеститорите бяха впечатлени… не от Мартин, разбира се, а от нея. От нейния чар, от нейния остър ум, от начина, по който умееше да говори за бизнес с лекотата, с която другите жени говореха за мода.
Тя отпи глътка от скъпото си шампанско и погледна часовника си. Той закъсняваше. Иво винаги закъсняваше. Това беше част от неговия чар, от неговата игра на недостъпност.
Най-накрая той се появи. Висок, атлетичен, с онази небрежна елегантност, която само парите и самочувствието можеха да дадат. Той беше архитектът на новия им офис, но беше и много повече. Беше управител на „Инвест Груп 2023“ – фирмата, която държеше втората ипотека върху къщата им. И беше неин любовник.
– Извинявай за закъснението, красавице – каза той и се наведе да я целуне по бузата, но устните му се плъзнаха опасно близо до нейните. – Имах среща, която се проточи.
– Важна ли? – попита тя, докато той сядаше срещу нея.
– Всичките ми срещи са важни – усмихна се той. – Но не толкова, колкото тази. Е, разказвай. Как мина операцията „Поставяне на каишка на Мартин“?
Лилия се засмя.
– Успешно. Баща ми го смачка. До края на месеца ще е прехвърлил контролния пакет акции на фирмата. Ще остане само проформа управител, докато нещата се „успокоят“.
– А той? Съпротивлява ли се?
– Разбира се, че се съпротивлява. Хленчи, вайка се, говори за майка си… обичайните неща. Но накрая ще направи това, което му кажа. Винаги го прави. Прекалено много го е страх да не ме изгуби.
Иво се протегна през масата и хвана ръката ѝ.
– А ще ме изгубиш ли?
– Ти не си Мартин. Теб не мога да те притежавам. И точно това ми харесва.
Тяхната връзка беше сложна игра на власт и привличане. Започнала беше като чисто делови флирт, но бързо беше прераснала в нещо друго. Иво не беше просто красив мъж. Той беше умен, безмилостен и амбициозен, точно като нея. Той беше нейното огледално отражение. С него тя не трябваше да се преструва на грижовна съпруга и майка. С него можеше да бъде себе си – жена, която иска всичко и е готова на всичко, за да го получи.
– Баща ти доволен ли е? – попита Иво.
– Доволен е. Планът работи перфектно. След като придобием фирмата на Мартин, ще я слеем с твоята и ще кандидатстваме за онзи голям европейски проект. С контактите на баща ми и твоя опит, ще го спечелим. Това са милиони, Иво.
– Нашите милиони – поправи я той с усмивка.
– Разбира се.
За момент помълчаха, наслаждавайки се на момента, на усещането, че са господари на света.
– А майка му? – попита изведнъж Иво. – Тя няма ли да създаде проблеми? Все пак, тя е платила за къщата.
Лилия махна с ръка пренебрежително.
– Какви проблеми да създаде? Тя е една смачкана, възрастна жена. Няма нито пари, нито връзки. Освен това, няма никакви документи. Всичко беше „подарък“. Вече я отрязахме от живота си. Мартин няма да ѝ вдига телефона, а аз съм се погрижила и Виктор да не се вижда с нея. След няколко седмици ще се примири със съдбата си.
– Жестока си – каза Иво, но в гласа му се долавяше възхищение, а не упрек.
– Прагматична съм. В този свят оцеляват прагматичните, а не сантименталните. Научих го от баща си. А сега ми разкажи за твоята среща. Беше ли с онзи инвеститор от Виена?
Те се потопиха в разговор за бизнес, за сделки, за офшорни сметки и стратегии за избягване на данъци. Говореха на един език, който Мартин никога нямаше да разбере напълно.
В другия край на града, в една прашна и претрупана с папки адвокатска кантора, Радина разпъваше на масата банкови извлечения, договори за кредит и разпечатки от имотния регистър. Адвокат Симеонов, възрастен мъж с проницателни сини очи, ги разглеждаше внимателно през дебелите си очила. Майка ѝ седеше в ъгъла, свита и мълчалива.
– Добре са го измислили, мръсниците – каза накрая Симеонов. – Класическа схема за източване на активи чрез свързани лица. Но са оставили следи. Винаги оставят.
В този момент вратата на кантората се отвори и влезе Мартин. Изглеждаше блед и изтощен. Погледна майка си, после сестра си, и накрая сведе очи към адвоката.
– Сядай, момче – каза Симеонов, посочвайки стола срещу себе си. – Имаме много да си говорим. И се надявам за твое добро да си напълно откровен с нас. Защото ако ни излъжеш, единственият човек, когото ще пратиш в затвора, няма да е тъстът ти. Ще бъдеш ти.
Глава 7: Разплитането на мрежата
Мартин седна на стола, който сякаш беше нажежен. Чувстваше се като подсъдим, а хората в стаята бяха едновременно съдебни заседатели и негови палачи. Погледът на майка му беше изпълнен с болка, на сестра му – с леден гняв, а на адвокат Симеонов – с професионално любопитство, сякаш Мартин беше интересен екземпляр под микроскоп.
– Да започнем отначало – каза Симеонов, като сключи пръсти на бюрото. – Кога точно разбра, че фирмата ти е в затруднение?
Мартин преглътна.
– Преди около година. Спечелихме един голям проект, но не преценихме добре разходите. Материалите поскъпнаха, подизпълнителите ни излъгаха… всичко се обърка.
– И вместо да кажеш на семейството си, на дядо си, който е в този бизнес от петдесет години, ти си решил да вземеш заем?
– Лилия не искаше. Каза, че дядо ще ми се смее, че ще ме нарече провал. Убеди ме, че можем да се справим сами.
– „Сами“ или с помощта на баща ѝ? – попита Радина, без да може да се сдържи.
– С помощта на баща ѝ – призна Мартин с половин уста. – Той ни свърза с Иво. Каза, че фирмата му дава краткосрочни бизнес кредити при добри условия.
– „Добри условия“? – Симеонов повдигна вежда и посочи един от документите на масата. – Лихва от двадесет процента годишно плюс неустойка при забава, която удвоява главницата? На това ли му викаш „добри условия“? Едно време на това му викахме лихварство и беше незаконно.
Мартин сведе глава.
– Не разбирам от тези неща. Иво ми обясни, че това е стандартна практика… Доверих му се.
– Доверил си се – изсумтя Симеонов. – И като обезпечение си предложил къщата, така ли? Къщата, която майка ти е платила.
– Иво каза, че е просто формалност. Че няма да се стигне дотам.
– А защо втората ипотека е вписана, без майка ти, която е солидарен длъжник по първия кредит и съответно заинтересована страна, да е уведомена? – попита остро Радина.
– Не знам… Лилия се занимаваше с документите. Тя работеше с адвокатите на Иво. Каза, че всичко е наред, че така се прави.
– Разбира се, че така е казала – намеси се Симеонов. – Защото ако майка ти беше уведомена, можеше да възрази. Можеше да се консултира с някой, който разбира, и тази схема нямаше да мине. Те са действали умишлено зад гърба ѝ. И ти си го допуснал.
– Не знаех! – почти извика Мартин. – Кълна се, не знаех, че нещата са толкова сериозни! Мислех, че това е просто временен мост, докато спечелим новия проект…
– А за пътуването до планината какво ще кажеш? – Радина не го оставяше на мира. – За срещата с „инвеститорите“? И защо мама не трябваше да идва? Защото щеше да развали пейзажа ли?
– Лилия каза, че… че не е подходящо. Че ще говорим за бизнес и на мама ще ѝ е скучно. Че баща ѝ иска да види само нас, като семейство…
До този момент аз мълчах. Слушах и всяка дума на сина ми забиваше нов пирон в ковчега на моята илюзия. Но вече не издържах.
– Тя не каза това, Мартине – проговорих, а гласът ми беше тих, но твърд. – Тя каза, че моята роля е приключила. Каза, че вече не съм нужна. И ти стоеше там и мълчеше. Гледаше ме как се унижавам, как ме изхвърлят от дома, който аз съм ви дала, и не каза нито дума.
Той вдигна поглед към мен и за пръв път видях сълзи в очите му. Истински, отчаяни сълзи.
– Съжалявам, мамо. Толкова много съжалявам. Аз съм пълен идиот. Обърках всичко. Страх ме беше. Страх ме беше от Лилия, от баща ѝ, от това да не се проваля… И в този страх предадох единствения човек, който никога не ме е предавал.
Настъпи тежка тишина. Само тихото подсмърчане на Мартин я нарушаваше.
Симеонов изчака моментът да отмине и отново заговори с деловия си тон.
– Съжаленията няма да ни помогнат в съда, момче. Трябват ни факти. Трябват ни доказателства. Трябва ни нещо, с което да ударим. Има ли нещо, което те не знаят, че знаеш? Някакъв разговор, който си чул? Някакъв документ, който си видял случайно?
Мартин се замисли, бършейки сълзите си.
– Не знам дали е важно… но преди няколко седмици Лилия говореше по телефона с Иво. Мислеше, че спя. Говореха за някаква сметка в Швейцария. И споменаха името „Проект Родопи“. Мисля, че така наричат онази европейска програма, за която кандидатстват. Лилия каза нещо от рода на: „Не се притеснявай, след като усвоим парите от проекта, ще прехвърлим част от тях в сметката. Никой няма да разбере.“
Очите на Радина и Симеонов се срещнаха над масата.
– Пране на пари – каза тихо Радина.
– И укриване на доходи в особено големи размери – допълни Симеонов с мрачна усмивка. – Ето това вече е нещо. Това не е просто семеен спор за имот. Това е криминално престъпление. И с това вече можем да ги държим.
Той се изправи и отиде до прозореца.
– Планът е следният. Първо, ще подадем иск за разваляне на договора за втората ипотека поради измама и липса на съгласие от заинтересована страна – майка ти. Второ, ще подадем сигнал до прокуратурата и данъчните за съмнения за финансови злоупотреби. Ще използваме информацията за швейцарската сметка като лост. Трето, ти, Мартине… ти ще трябва да избереш на чия страна си. Защото ще те привикат на разпит. И ако започнеш да увърташ и да пазиш жена си и тъста си, ще потънеш заедно с тях.
– Аз… аз съм на страната на мама – каза Мартин с треперещ, но твърд глас. – Ще направя всичко, което кажете.
Симеонов кимна.
– Добре. Защото тази война ще бъде мръсна. Те имат пари, имат връзки, имат скъпи адвокати. Но ние имаме нещо, което те нямат.
– И какво е то? – попитах аз.
Адвокатът се обърна и ме погледна.
– Истината. И една много ядосана майка. А това, повярвайте ми, е по-силно от всяка армия.
Глава 8: Първият удар
В следващите няколко дни кантората на Симеонов се превърна в наш щаб. Радина беше взела неплатен отпуск от университета и работеше рамо до рамо със стария адвокат. Преглеждаха документи, пишеха жалби, подготвяха искови молби. Аз им носех храна и кафе и се опитвах да бъда полезна, макар да се чувствах като страничен наблюдател на собствената си драма. Мартин идваше всеки ден след работа. Беше тих и посърнал, отговаряше на въпросите им и подписваше всичко, което му подадяха. Беше се изнесъл от къщата и спеше на дивана в хола ми. Не говорехме много. Болката между нас беше твърде голяма. Но понякога вечер го виждах да гледа снимка на Виктор на телефона си и сърцето ми се късаше. Каквото и да беше направил, той беше баща, разделен от детето си.
Първият удар нанесохме ние. Симеонов внесе в съда исковата молба за обявяване на втората ипотека за нищожна. В същото време изпрати официални писма до фирмата на Иво и до бащата на Лилия, в които ги уведомяваше за предстоящите съдебни действия и за сигнала до прокуратурата.
Реакцията не закъсня. Още на следващия ден Лилия ми се обади. Не бях чувала гласа ѝ от онзи ден в къщата.
– Какво си мислиш, че правиш? – изсъска тя в телефона, без дори да каже „здравей“. – Опитваш се да съсипеш собствения си син ли?
– Аз се опитвам да го спася от теб и от баща ти – отвърнах спокойно. Учудих се на собственото си хладнокръвие. Сякаш месеците на унижение бяха изпепелили всичките ми страхове.
– Ти си една стара, отмъстителна жена! Не можеш да преживееш, че вече не си център на внимание! Ще съжаляваш за това, Ана! Кълна се, ще те унищожа! Ще направя така, че никога повече да не видиш Виктор!
– Виктор е и мой внук, Лили. И ако се стигне дотам, съдът ще реши. А съдът едва ли ще гледа с добро око на майка, замесена в пране на пари.
Настъпи мълчание от другата страна на линията. Усетих как самочувствието ѝ се пропуква.
– Ти… ти нищо не знаеш. Блъфираш.
– О, знам много неща. Знам за „Проект Родопи“. Знам и за една сметка в Швейцария. И прокуратурата скоро ще научи. Така че ти предлагам да кажеш на баща си и на любовника си да си наемат добри адвокати. Ще им трябват.
Затворих телефона. Ръцете ми трепереха, но за пръв път от много време се чувствах силна.
Последва затишие. Явно бяха осъзнали, че не блъфираме. Техните адвокати се свързаха със Симеонов. Предложиха споразумение. Да оттеглим исковете, а те щели да „преструктурират“ заема на Мартин. Симеонов им се изсмя и отхвърли предложението.
Тогава те нанесоха своя контраудар. Мартин получи призовка. Лилия беше подала молба за развод и искаше пълни родителски права върху Виктор. В молбата си го описваше като безотговорен, емоционално нестабилен и напълно неспособен да се грижи за дете. Твърдеше, че е под влиянието на „властната си и манипулативна майка“, която настройвала сина си срещу собственото му семейство.
Това беше мръсен, долен удар, насочен право в сърцето на Мартин. Той беше съсипан.
– Тя използва сина ми срещу мен, мамо. Използва собственото си дете.
– Знаем, миличък. На това разчитат. Искат да те пречупят, за да се откажеш – казах аз, прегръщайки го.
Но това не беше всичко. Няколко дни по-късно получих призовка и аз. Бащата на Лилия ме съдеше за клевета и уронване на престижа. Искаше огромно обезщетение за „моралните вреди“, които съм му нанесла с „неоснователните си твърдения“.
Мрежата около нас се стягаше. Те ни нападаха от всички страни, използвайки парите и влиянието си, за да ни затрупат със съдебни дела, да ни изтощят финансово и емоционално.
Една вечер Стоян дойде в апартамента. Носеше бутилка скъпо уиски. Наля си една чаша, наля и на Симеонов, който беше дошъл да обсъдим новите дела.
– Значи са решили да играят мръсно – каза баща ми, повече на себе си. – Добре. Аз мога да играя много по-мръсно.
Той се обърна към Симеонов.
– Искам да наемеш най-добрия частен детектив, когото познаваш. Искам да разрови живота на тъста, на Лилия и на онзи архитект Иво. Искам да знам всичко – къде ходят, с кого се срещат, какви пари харчат, имат ли други тайни. Всеки има тайни. Искам да намериш техните.
После се обърна към мен.
– А ти, Ана… ти трябва да си силна. Това няма да свърши бързо. Ще има болка, ще има сълзи. Но накрая ще победим. Защото сме семейство. И защото никой, абсолютно никой, няма право да се гаври с моето семейство.
Глава 9: Скритият живот на Лилия
Частният детектив, нает от баща ми, се казваше Петър. Беше бивш полицай, мълчалив и ефективен, с очи, които сякаш виждаха всичко. В продължение на няколко седмици той следваше Лилия, баща ѝ и Иво. Резултатите, които представи на Симеонов, бяха по-шокиращи, отколкото някой от нас беше очаквал.
Връзката между Лилия и Иво не беше просто афера. Беше дългогодишна, сериозна връзка, започнала много преди тя да се запознае с Мартин. Петър беше открил техни общи снимки от студентските им години, свидетели, които потвърждаваха, че са живеели заедно. Оказва се, че Мартин не е бил любовта на живота ѝ. Той е бил проект.
Схемата им е била проста и гениална в своята жестокост. Бащата на Лилия, Димитър, е видял в Мартин идеалната мишена – млад, амбициозен, но наивен мъж, със заможен дядо и майка, която би направила всичко за него. Планът е бил Лилия да го съблазни, да се омъжи за него, да го насърчи да започне бизнес, използваййки парите на семейството му. След това, в подходящия момент, да го тласнат към фалит чрез заемите от фирмата на Иво и да му отнемат всичко – фирмата, къщата, активите. А аз, с моите пари и ипотекирания апартамент, съм била просто необходимото първоначално гориво за тази машина за измами.
Детективът беше открил и друго. Това не е бил първият им опит. Преди няколко години Лилия е имала годеник – млад програмист с проспериращ стартъп. Сценарият е бил почти идентичен. Тя го е напуснала малко преди сватбата, след като той е прехвърлил част от фирмата си на нейно име. Момчето е било съсипано, продало е остатъка от бизнеса си и е напуснало страната.
Лилия не беше просто златотърсачка. Тя беше хищник. Професионален хищник, обучен от баща си.
Когато Симеонов ни представи тези факти, в стаята настана гробна тишина. Мартин стоеше до прозореца с гръб към нас, но виждах как раменете му се тресат. Цялото му съществуване, целият му брак, любовта, в която беше вярвал, се оказаха една огромна, добре режисирана лъжа. Той не беше съпруг. Беше жертва.
– Това… това променя всичко – каза накрая Радина, а гласът ѝ беше пълен с погнуса. – Това не е просто развод. Това е организирана престъпна група.
– Точно така – потвърди Симеонов. – И сега имаме с какво да ги ударим. Тези доказателства, особено показанията на бившия годеник, когото Петър успя да открие и с когото се свърза, ще бъдат бомба в съда по делото за родителските права. Никой съдия няма да повери дете на майка с такъв морал.
– Има и още нещо – каза Петър и постави на масата папка със снимки.
На снимките бяха Лилия и Иво, които влизаха в луксозна клиника по репродуктивна медицина. Не веднъж, а няколко пъти.
– Проверих – каза детективът. – Те са били пациенти на клиниката. Правили са опити инвитро. Последният им документиран опит е бил около девет месеца преди да се роди Виктор.
Всички погледи се насочиха към Мартин. Той бавно се обърна. Лицето му беше бяло като платно.
– Не… – прошепна той. – Не е възможно. Лилия ми каза, че е спряла противозачатъчните… че е станало случайно…
Всички в стаята мълчахме, осъзнавайки чудовищното предположение, което витаеше във въздуха. Предположение, което беше твърде ужасно, за да бъде изречено на глас.
– Трябва да направим ДНК тест – каза накрая Симеонов, нарушавайки тишината.
– Не! – извика Мартин. – Не! Виктор е мой син! Аз го обичам! Той е мой син!
Той се свлече на стола, заровил лице в ръцете си, и за пръв път от началото на този кошмар се разрида неудържимо. Не като мъж, а като момче, на което са отнели всичко, в което е вярвало.
Аз отидох до него и го прегърнах. Не знаех какво да кажа. Нямаше думи, които да могат да излекуват такава рана. Просто го държах, докато плачеше, и моето собствено сърце се късаше на милиони парчета. Защото в този момент разбрах, че дори и да спечелим тази война, ние вече бяхме изгубили твърде много. Бяхме изгубили вярата си в хората, бяхме изгубили спокойствието си, а може би синът ми беше изгубил и собствения си син.
Глава 10: Съдебната зала
Съдебната зала беше студена и безлична. Дървените пейки бяха твърди, въздухът беше тежък, пропит с миризма на прах и стари хартии. Ние седяхме от едната страна – аз, Мартин, Радина и Симеонов. От другата бяха Лилия, баща ѝ и Иво, придружени от екип от трима скъпо облечени адвокати, които излъчваха арогантност и самоувереност.
Първото дело беше за родителските права. Адвокатът на Лилия излезе на трибуната и започна да рисува картина, в която Мартин беше чудовище – безотговорен баща, провалил се бизнесмен, мамино синче, което не може да вземе самостоятелно решение. Представиха свидетели – техни приятели, които разказваха колко отдадена майка е Лилия и как Мартин често отсъствал, погълнат от „проблемите си“.
Когато дойде нашият ред, Симеонов беше кратък и точен. Той не навлезе в емоционални тиради. Просто представи на съдията папката с доказателствата, събрани от детектива Петър – свидетелските показания на бившия годеник, снимките на Лилия и Иво, документите от клиниката по репродуктивна медицина.
Залата утихна. Адвокатите на Лилия започнаха трескаво да си шепнат. Лицето на баща ѝ придоби пурпурен цвят. Единствено Лилия остана спокойна, но видях как пръстите ѝ стискат силно облегалката на стола.
– Ваша чест – каза Симеонов с леден глас. – Ние не твърдим, че госпожата е лоша майка. Ние твърдим, че тя е част от схема за имотна измама. Твърдим, че целият ѝ брак с моя клиент е бил лъжа, целяща облагодетелстване. И имаме сериозни основания да смятаме, че бащинството на моя клиент по отношение на детето Виктор е под въпрос. Затова настояваме за назначаване на съдебно-медицинска експертиза за установяване на произхода на детето.
Това беше моментът, в който маската на Лилия падна.
– Не! – изкрещя тя, скачайки на крака. – Нямате право! Това е унизително! Виктор е син на Мартин!
– Тогава защо се страхувате от един ДНК тест, госпожо? – попита спокойно Симеонов.
Съдията, строга жена на средна възраст, удари с чукчето по масата.
– Тишина в залата! Искането на защитата се приема. Назначавам ДНК експертиза. До излизането на резултатите, постановявам временен режим на виждане на детето, поравно и за двамата родители.
Това беше нашата първа победа. Малка, но значима. Лилия беше принудена да ни дава Виктор всеки втори уикенд. Първият път, когато Мартин го доведе вкъщи, беше едновременно радостен и тъжен момент. Малкото момче беше объркано, питаше защо татко не живее при тях и защо мама е винаги ядосана. А ние се опитвахме да му създадем остров на спокойствие в океана от омраза, който възрастните бяхме създали.
Междувременно, делото за имота напредваше бавно. Техните адвокати използваха всякакви хватки, за да бавят процеса. Искаха отводи на съдии, представяха фалшиви болнични, обжалваха всяко определение. Беше ясно, че целта им е да ни изтощят финансово.
Но сигналът до прокуратурата беше дал резултат. Беше образувана предварителна проверка. Иво и бащата на Лилия бяха привикани на разпит. Те отрекоха всичко, разбира се. Но самата проверка беше достатъчна, за да разклати позициите им. Техните бизнес партньори започнаха да странят от тях. Банките започнаха да им задават неудобни въпроси. „Проект Родопи“ беше замразен.
Един ден Симеонов ни извика в кантората си.
– Имам предложение за вас – каза той. – Техните адвокати се свързаха с мен. Готови са на споразумение.
– Какво споразумение? – попита Радина подозрително.
– Оттеглят всичките си искове срещу вас и Мартин. Развалят втората ипотека. Лилия се съгласява на развод по взаимно съгласие и на съвместни родителски права, независимо от резултата от ДНК теста. В замяна, вие оттегляте сигнала си до прокуратурата и забравяте за швейцарската сметка.
– Искат да се измъкнат чисти – каза баща ми с презрение. – Искат да си спасят кожата.
– Точно така – потвърди Симеонов. – Уплашени са. Проверката на прокуратурата ги е притиснала до стената. Знаят, че ако се стигне до обвинение, ще лежат в затвора.
– Не приемаме! – отсече Радина. – Искам да ги видя осъдени! Искам да си платят за всичко, което причиниха!
– Чакай, Радина – спрях я аз. – Да помислим. Какво ще спечелим, ако продължим? Още години по съдилища. Още мръсотия, която ще се излива върху всички ни. Още болка за Виктор, който ще расте, разкъсван между две воюващи семейства. А какво ще получим накрая? Да, те може би ще влязат в затвора. Но това ще върне ли спокойствието ни? Ще излекува ли раните на Мартин?
Всички мълчаха. Думите ми увиснаха във въздуха.
– Майка ти е права – каза баща ми неочаквано. – Понякога най-голямата победа е да знаеш кога да спреш да се биеш. Искахме си нашето. Къщата, парите, достойнството. С това споразумение ги получаваме. Всичко останало е просто отмъщение. А отмъщението разяжда душата.
Погледнах към Мартин. Той гледаше в една точка, изгубен в мислите си.
– Мартине? Ти какво мислиш? Решението е твое.
Той вдигна глава. Очите му бяха уморени, но в тях имаше нова твърдост.
– Искам само едно. Искам това да свърши. Искам да мога да бъда баща на сина си, без да се налага да го взимам от съдебни изпълнители. Искам да мога да спя спокойно вечер. Ако това споразумение ще ми го даде, приемам.
Глава 11: Резултатът
Няколко седмици по-късно, в един сив и дъждовен следобед, пристигна пликът с резултатите от ДНК теста. Мартин го взе от ръцете на куриера, но не посмя да го отвори. Седеше на кухненската маса, държеше плика в ръцете си и просто го гледаше. В този бял лист хартия беше събрано цялото му бъдеще. Отговорът на въпроса, който го измъчваше от месеци.
– Няма значение какво пише вътре, Мартине – казах тихо, слагайки ръка на рамото му. – Ти го обичаш. Ти си го отгледал. Ти си неговият баща, каквото и да покаже тази хартия.
Той кимна, но не каза нищо. Радина седна до него.
– Искаш ли аз да го отворя?
Той ѝ подаде плика. Ръцете ѝ леко трепереха, докато го разпечатваше. Тя извади листа, прочете го бързо и вдигна поглед към брат си. Лицето ѝ беше непроницаемо.
– Е? – прошепна Мартин.
– Вероятността да си биологичен баща на Виктор е 99.99 процента.
Мартин застина. После бавно, много бавно, на лицето му се появи усмивка. Тя не беше радостна, не беше триумфална. Беше усмивка на безкрайно облекчение. Той зарови лице в ръцете си, но този път не плачеше от болка, а от щастие. Цялата тежест на света сякаш падна от раменете му.
Виктор беше негов син. Въпреки всички лъжи, цялата измама, цялата мръсотия, това дете беше негово. Беше единственото истинско и чисто нещо, родено от тази отровна връзка. Беше неговата котва, неговата причина да продължи напред.
В този момент разбрах, че Лилия може би все пак го е обичала, поне за кратко. Или може би просто е искала дете от него, за да бетонира позицията си в семейството, преди да изпълни докрай пъкления си план. Никога нямаше да разберем истината. Но това вече нямаше значение.
Глава 12: Пепел и ново начало
Споразумението беше подписано. Всички дела бяха прекратени. Къщата на мечтите беше продадена. С парите от продажбата беше погасен банковият кредит и вторият заем към фирмата на Иво. Това, което остана, беше разделено. Аз си върнах парите, които бях дала, и успях да погася ипотеката върху моя апартамент. Мартин остана с достатъчно, за да започне на чисто.
Фирмата му беше обявена в несъстоятелност. Той не съжаляваше за нея. Тя беше символ на една фалшива амбиция, на един живот, който не беше неговият.
Разводът с Лилия мина бързо и цивилизовано. В съда те не се погледнаха нито веднъж. Просто подписаха документите и всеки тръгна по пътя си. Чухме, че тя и Иво са заминали в чужбина, веднага след като проверката срещу тях беше прекратена. Баща ѝ беше продал бизнеса си и също беше изчезнал. Те бяха получили това, което искаха – свободата си. Но бяха изгубили много повече.
Мартин си намери работа като редови инженер в голяма строителна компания. Работа от девет до пет, без стреса, без големите амбиции, без лъскавия офис. Но за пръв път от години го виждах спокоен. Всяка свободна минута прекарваше с Виктор. Водеше го в парка, учеше го да кара колело, строяха заедно лего. Той се учеше да бъде баща. Истински, присъстващ баща.
Връзката му с Радина се възстанови. Тя му прости. Може би не напълно, но достатъчно, за да бъдат отново брат и сестра. Тя завърши университета с отличие и започна работа в кантората на Симеонов. Дядо ѝ беше безкрайно горд.
Една съботна сутрин, няколко месеца по-късно, аз, Мартин, Радина, баща ми и малкият Виктор бяхме в моя апартамент. Правех баница – същата, която бях занесла в онази къща в онзи ужасен ден. Но този път беше различно. Въздухът беше лек, изпълнен със смях. Виктор тичаше из стаите, а баща ми, коравият Стоян, го следваше и се преструваше на страшен змей. Мартин и Радина спореха за някакъв филм, който бяха гледали.
Аз стоях до печката и ги гледах. Бяхме преминали през ада. Бяхме ранени, белязани завинаги от предателството и лъжата. Но бяхме оцелели. Бяхме се държали един за друг и бяхме излезли от другата страна по-силни и по-мъдри.
Мартин дойде до мен и ме прегърна през кръста.
– Ухае страхотно, мамо.
– Като едно време – усмихнах се аз.
– Мамо… – каза той тихо. – Искам да ти се извиня отново. За всичко.
– Вече ти простих, Мартине.
– Знам. Но аз на себе си още не съм. Ще ми трябва време.
– Имаш го цялото време на света – казах аз и го целунах по челото. – Важното е, че сме заедно. Това е единственото, което има значение. Това е истинският дом – не къщата с лъскавия паркет, а мястото, където е семейството ти.
Той кимна и се усмихна. И в тази усмивка видях моето момче. Не провалилият се бизнесмен, не измаменият съпруг, а моето момче, което най-накрая се беше прибрало у дома. Войната беше свършила. Бяхме изгубили илюзии, но бяхме спечелили себе си. И това беше най-голямата победа от всички.