Съпругът ми, Стефан, беше на четиридесет и две. Почина внезапно преди месец. Един месец, който се усещаше като мъчително, безкрайно столетие, прекарано в сива, безтегловна мъгла. Всеки ъгъл на къщата крещеше неговото отсъствие. Ароматът на кафето му сутрин, който вече не се носеше от кухнята. Тихите му стъпки по дървения паркет вечер. Дори начинът, по който слънчевата светлина падаше върху празния му стол на терасата, изглеждаше погрешен, самотен. Лекарите казаха, че е масивен инфаркт. Бърз, неочакван, безмилостен. Един миг е бил тук, планирал е следващата ни ваканция, смеел се е на нещо по телевизията, а в следващия – вече го е нямало. Беше се превърнал в спомен, в болезнена празнина в гърдите ми, която заплашваше да ме погълне цяла.
Приятели и роднини идваха и си отиваха, носеха храна, която не вкусвах, изричаха утешителни думи, които не чувах. Всичко беше шум, далечен и безсмислен фон на оглушителната тишина, която бе оставил след себе си. Аз, Мира, останах сама с неговите вещи, с дрехите му, които още носеха слабия му парфюм, с книгите му, оставени на нощното шкафче с отбелязана страница. И с телефона му.
Не знаех защо го пазех. В началото просто не можех да се накарам да го изключа. Светлината на екрана му в тъмната стая беше като далечен фар, илюзия, че той все още е някак свързан с този свят. През първите дни телефонът звънеше постоянно – съболезнования от колеги, от далечни познати. Аз просто го оставях да звъни, докато гласовата поща не поемеше поредния глас, изпълнен със съжаление. Постепенно обажданията спряха. Телефонът замлъкна, превръщайки се в още един студен, безжизнен предмет. До днес.
Седях на дивана, взирайки се в празното пространство, когато тишината беше разцепена от кратък, почти забравен звук. Беше известие. От неговия телефон, оставен на масичката за кафе. Протегнах ръка като в транс, пръстите ми трепереха. На екрана светеше съобщение от банковото му приложение. Уведомление за теглене на пари от картата му. Първата ми мисъл беше, че е грешка. Или някаква измама. Но думите бяха ясни, безпогрешни. Плащане – за стая в хотел, направено само преди няколко минути.
Сърцето ми започна да бие с бясна, оглушителна скорост. Как е възможно? Картата беше в портфейла му, прибран в чекмеджето. Никой не би трябвало да има достъп до нея. Гледах името на хотела. Беше в другия край на града, място, за което не бях чувала. Сумата не беше голяма, но не това имаше значение. Значение имаше фактът, че се случваше сега. Месец след смъртта му.
Умът ми препускаше през хиляди невъзможни сценарии. Може би е било абонаментно плащане, което се е активирало със закъснение? Но защо за хотелска стая? И защо точно днес? Нещо не беше наред. Нещо зловещо и необяснимо витаеше във въздуха. Мъглата на скръбта, която ме беше обвила, започна да се разсейва, заменена от остър, леден страх и едно единствено, натрапчиво чувство – трябваше да разбера.
Без да мисля повече, грабнах ключовете за колата и телефона му. Не се преоблякох, не си сресах косата. Просто излязох, затворих вратата след себе си и се понесох в неизвестността. Шофирах като автомат, ръцете ми стискаха волана до побеляване на кокалчетата, а очите ми бяха вперени в пътя, без да го виждат. В главата ми отекваше само адресът на хотела. Адресът, който можеше да ми даде отговор или да отвори врата към още по-дълбока бездна.
Какво можех да намеря там? Кой използваше картата на мъртвия ми съпруг? Може би крадец, който е успял да копира данните му преди месеци? Това изглеждаше най-логичното обяснение, но сърцето ми отказваше да го приеме. Имаше нещо твърде лично, твърде странно в това плащане. За хотел. Място за тайни срещи, за скрити животи. Живот, за който аз, неговата съпруга от петнадесет години, може би не съм и подозирала?
Докато карах, градът се плъзгаше край мен като размазано петно. Мислите ми се връщаха към Стефан. Нашият живот. Беше ли всичко илюзия? Той беше успешен бизнесмен, работеше много, често пътуваше. Винаги съм се гордяла с неговата амбиция, с начина, по който изгради компанията си от нулата. Доверявах му се. Напълно, безрезервно. Идеята, че е можел да крие нещо толкова голямо от мен, беше като физически удар. Предателство, което се простираше отвъд гроба.
И тогава, докато бях спряла на един светофар, погълната от мрачните си мисли, телефонът в ръката ми извибрира и звънна. Неговият телефон. За пръв път от седмици. Подскочих, сякаш ме беше ударил ток. На екрана не светеше име, само номер. Непознат. Сърцето ми спря. За миг си представих нещо невъзможно, нещо свръхестествено. Че е той. Че по някакъв начин се обажда от отвъдното.
Треперейки, плъзнах пръст по екрана и приех обаждането. Вдигнах телефона до ухото си, без да мога да издам и звук.
Вцепених се, когато чух…
Глас. Женски глас. Уплашен, задъхан.
— Стефане? Ти ли си? Получи ли съобщението ми? Трябва да се махаме оттук, веднага! Той знае! Виктор знае за всичко! Моля те, ела бързо! Чакам те в стаята. Побързай!
Гласът прекъсна. Връзката приключи. Аз останах на място, в колата, насред шума на града, но в абсолютна, оглушителна тишина. Светофарът светна зелено, колите зад мен започнаха да свирят нетърпеливо. Но аз не можех да помръдна. Името. Виктор. Бизнес партньорът на Стефан. Човекът, който плака на рамото ми на погребението. Човекът, който ми обеща, че ще се погрижи за всичко във фирмата.
И жената. Коя беше тази жена? Какво е знаел Виктор? И откъде трябваше да се махат?
В този момент разбрах. Това не беше просто кражба на кредитна карта. Това беше ключ към таен живот, който съпругът ми е водил. Живот, изпълнен с лъжи, тайни и може би… опасност. И аз карах право към сърцето му.
Глава 2: Хотелът на тайните
Натиснах газта с внезапна, трескава решителност. Клаксоните зад мен заглъхнаха, докато се понасях напред, вече не като жертва на скръбта, а като преследвач. Гласът на жената отекваше в главата ми – паниката, страхът, името „Виктор“. Всичко се беше променило. Вече не търсех обяснение за едно странно плащане. Търсех истината за последните дни, може би месеци, от живота на съпруга си.
Хотелът беше малък, дискретен, сгушен в една от по-тихите преки улици на оживен квартал. Не беше луксозен, но изглеждаше поддържан. Място, което лесно можеш да подминеш, без да му обърнеш внимание. Идеалното прикритие. Паркирах колата малко по-надолу по улицата, откъдето имах ясен изглед към входа. Сърцето ми биеше в гърлото. Какво правех? Трябваше ли просто да нахълтам вътре? Да поискам да видя кой е в стаята, платена с картата на мъжа ми? Щяха да ми се изсмеят. Щяха да извикат полиция.
Трябваше ми план. Трябваше да бъда умна.
Извадих телефона на Стефан. Пръстите ми се движеха несръчно по екрана, докато търсех нещо, каквато и да е следа. Влязох в банковото приложение. Плащането беше потвърдено. Стая 307. Това беше всичко, от което се нуждаех. Стая 307.
Седях в колата още няколко минути, опитвайки се да успокоя дишането си. Коя беше тази жена? Любовница? С тази мисъл в мен се надигна гореща вълна на гняв и болка. Образът на Стефан, на нашия живот, започна да се пропуква. Петнадесет години вярност, доверие, любов… или поне така си мислех. Възможно ли е всичко да е било лъжа? Телефонният разговор обаче не звучеше като разговор с любовник. Имаше спешност, страх. „Той знае! Виктор знае за всичко!“ Това не бяха думи на прелюбодейка, а на съучастник.
Реших да действам. Слязох от колата, изправих рамене и влязох във фоайето на хотела. Беше тихо, почти празно. Млад мъж стоеше зад рецепцията и отегчено прелистваше списание. Приближих се до него с възможно най-спокойното изражение, на което бях способна.
— Добър ден. Извинете, очаквам съпруга си, но той малко закъснява. Уговорихме се да се чакаме тук. Стефан. Може би вече се е регистрирал?
Мъжът вдигна поглед, огледа ме бегло и провери в компютъра си.
— Нямаме гост с такова име, госпожо.
— Странно. Може би е на името на неговия колега… Димитров? – изстрелях първата фамилия, която ми хрумна.
Той отново поклати глава.
— Съжалявам.
Знаех, че няма да стане така. Трябваше да сменя тактиката. Въздъхнах театрално, придавайки си вид на разтревожена съпруга.
— Толкова е разсеян напоследък. Сигурна съм, че е резервирал стаята, дори ми изпрати потвърждение. Вижте, плащането е минало преди малко. – Подадох му телефона на Стефан, отворен на банковото извлечение. – Може би ще успеете да проверите по транзакцията? Наистина се притеснявам.
Младежът се поколеба. Политиката им сигурно забраняваше да дава информация за гостите. Но видът ми, комбинация от елегантност и явна тревога, явно го размекна. Той взе телефона, погледна номера на транзакцията и го въведе в системата.
— А, да. Стая 307. Резервацията е на името на госпожица Ива.
Ива. Името увисна във въздуха. Толкова обикновено, а в този момент звучеше като присъда. Значи е имало жена. Името ѝ беше Ива.
— Ива! Разбира се! – излъгах аз с пресилен ентусиазъм. – На нейно име е резервацията. Напълно бях забравила. Благодаря ви много. Ще се кача тогава.
Обърнах се, преди да е успял да каже, че не може да ме пусне без ключ или без нейното разрешение. Сърцето ми туптеше лудо, докато вървях към асансьора. Очаквах всеки момент да ме спре, но той не го направи. Вратите на асансьора се затвориха и аз останах сама в малката кабина, издигайки се към третия етаж. Към стая 307. Към истината.
Когато вратите се отвориха, коридорът беше тих и празен. Намерих стая 307. Застанах пред вратата, ръката ми увисна във въздуха. Да почукам ли? Какво щях да кажа? „Здравейте, аз съм съпругата на мъжа, с когото имате тайни.“
Преди да успея да реша, вратата на съседната стая се отвори и от нея излезе камериерка с количка, пълна с мръсно бельо. Тя ми се усмихна разсеяно. Това беше моят шанс. Изчаках я да се отдалечи малко по коридора и се приближих до нейната количка. На върха ѝ, до препаратите, стоеше купчина с електронни карти-ключове. Сърцето ми биеше до пръсване. Огледах се бързо – коридорът беше празен. С едно бързо, откраднато движение, грабнах една от картите и се върнах пред вратата на стая 307.
Ръцете ми трепереха толкова силно, че едва улучих процепа. Първият път картата не проработи. Пробвах отново, по-бавно. Зелената лампичка светна. Чу се тихо щракване.
Поех си дълбоко дъх и натиснах дръжката. Вратата се отвори безшумно.
Стаята беше малка, стандартна хотелска стая. Но не беше празна. На леглото, с гръб към мен, седеше жена. Беше млада, може би малко над тридесетте, с дълга, кестенява коса, прибрана набързо на кок. Носеше дънки и обикновена блуза. Пред нея на леглото бяха разпръснати документи, а до тях имаше отворен лаптоп. Тя не ме чу да влизам. Беше напрегната, съсредоточена в нещо на екрана.
— Чаках те, Стефане – промълви тя, без да се обръща. – Мислех, че никога няма да дойдеш. Трябва да видиш това. Виктор е прехвърлил…
Тя спря по средата на изречението. Явно беше усетила, че нещо не е наред. Тишината. Липсата на отговор. Бавно, много бавно, тя се обърна.
Когато очите ѝ срещнаха моите, лицето ѝ пребледня. Сините ѝ очи се разшириха от шок и ужас. Тя отвори уста да каже нещо, но от нея не излезе никакъв звук. Това беше тя. Ива. Жената от телефона.
— Коя сте вие? – успя да прошепне най-накрая, а гласът ѝ трепереше.
— Аз съм Мира – отговорих, а моят глас беше изненадващо твърд, студен като лед. – Съпругата на Стефан. Мисля, че имаме много да си говорим.
Тя скочи на крака, събаряйки няколко листа на пода. Гледаше ме така, сякаш виждаше призрак.
— Съпругата му? Но… той е мъртъв. Как… как сте тук?
— Неговият телефон не е мъртъв – казах аз, вдигайки апарата. – Нито кредитната му карта. А сега ми кажи коя си ти и какво, по дяволите, става тук.
Паниката в очите ѝ беше истинска. Тя не беше съблазнителка, заварена на местопрестъплението. Беше нещо друго. Беше уплашена до смърт.
— Не е това, което си мислите – заекна тя. – Кълна се. Аз и Стефан… ние не… Това е бизнес. Беше строго поверително.
— Бизнес в хотелска стая? – попитах саркастично, оглеждайки разхвърляното легло.
— Да! – почти извика тя. – Това беше единственото сигурно място. Единственото място, където Виктор не можеше да ни подслушва. Стефан беше на път да го разобличи. Той крадеше от компанията. От години! Стефан събираше доказателства. Всичко е тук! – Тя посочи към лаптопа и разпръснатите документи. – Затова Виктор беше толкова бесен. Стефан щеше да му отнеме всичко.
Думите ѝ се забиваха в съзнанието ми като парчета стъкло. Виктор. Нашият приятел. Човекът, който прегърна децата ни на погребението. Измамник? Крадец?
— Защо да му вярвам? – попитах студено.
— Защото Стефан беше напът да спаси всичко, което е изградил. Аз му помагах. Бях негов доверен човек в компанията. Виктор не знаеше за мен. Но… преди няколко дни той е разбрал. Някак си е научил. Затова се обадих на Стефан. Трябваше да го предупредя.
Тя млъкна и ме погледна с очи, пълни със сълзи.
— Вие казахте… че е починал преди месец. Инфаркт?
Кимнах, неспособна да говоря.
Тя поклати глава бавно, а в погледа ѝ се четеше ужас.
— Не, не… Не мисля, че е бил просто инфаркт, Мира. В деня, в който почина, Стефан трябваше да се срещне с Виктор. Имаха огромен скандал. Стефан ми се обади веднага след това. Беше бесен, но и… уплашен. Каза ми, че Виктор го е заплашил. Каза ми: „Ако нещо се случи с мен, всичко е в сейфа.“
Сърцето ми спря. Спомних си онзи ден. Стефан се прибра по-рано от работа. Беше блед, изтощен. Каза, че е имал тежък ден. Скарал се е с Виктор за някаква сделка. Не му обърнах голямо внимание. Мислех, че е обикновен работен стрес. А няколко часа по-късно… го намерих на пода в кабинета му.
В този момент, в тази анонимна хотелска стая, пред тази непозната жена, светът ми се преобърна за втори път. Смъртта на съпруга ми не беше просто трагедия. Може би беше убийство.
Глава 3: Сенките на партньорството
Излязох от хотела като в транс, оставяйки Ива в стая 307 с купчина документи и една ужасяваща теория. Думите ѝ отекваха в главата ми: „Не мисля, че е бил просто инфаркт.“ Вървях по улицата, без да усещам студения вятър, без да забелязвам хората, които ме подминаваха. Светът около мен беше загубил своите цветове и очертания. Всичко, в което вярвах, беше поставено под съмнение.
Виктор. Образът му изплува в съзнанието ми – усмихнат, чаровен, винаги с успокояваща дума. Той беше дясната ръка на Стефан, негов партньор и най-добър приятел още от университета. Бяха като братя. Заедно изградиха компанията от една малка стая под наем до процъфтяващ бизнес. Виктор беше част от семейството ни. Децата го обожаваха. Той беше чичо Виктор, който винаги носеше най-хубавите подаръци и разказваше най-забавните истории.
Възможно ли е този човек да е чудовище? Да е крадец? Убиец? Умът ми отказваше да го приеме, но инстинктът ми крещеше, че Ива казва истината. Паниката в очите ѝ не беше престорена.
Прибрах се в празната къща, която сега изглеждаше още по-студена и враждебна. Трябваше да говоря с Виктор. Трябваше да видя лицето му, да чуя гласа му, докато го питам за Стефан. Не можех директно да го обвиня. Нямах никакви доказателства, освен думите на една непозната жена. Трябваше да бъда внимателна, да го накарам сам да се издаде.
Обадих му се. Той вдигна на второто позвъняване.
— Мира! Как си? Тъкмо мислех да ти се обадя. Как са децата?
Гласът му беше топъл, загрижен. Точно както винаги. Побиха ме тръпки.
— Добре сме, Викторе. Исках да те попитам дали може да се видим. Има няколко неща за фирмата, които не разбирам. Документи, които Стефан е оставил…
— Разбира се, Мира. Всичко, което искаш. Мога да мина през вас още сега, ако си свободна. Тъкмо приключвам в офиса.
— Да, удобно е. Ще те чакам.
След по-малко от половин час той беше на вратата. Носеше бутилка вино и топла усмивка. Прегърна ме бащински, точно както беше правил стотици пъти преди.
— Изглеждаш уморена. Трябва да се грижиш за себе си – каза той, докато влизахме в хола.
Настанихме се на дивана. Аз мълчах, опитвайки се да събера мислите си.
— Е, кажи сега. Какво те притеснява? – попита той меко.
Поех си дълбоко дъх.
— Разглеждах едни документи на Стефан… неговите лични сметки. Стори ми се, че напоследък е имало големи разходи. Необичайни. Ти знаеш ли нещо? Притеснявал ли се е за пари?
Виктор въздъхна тежко, сякаш очакваше този въпрос. Той ме погледна със съчувствие, което сега ми изглеждаше отровно.
— Мира, не исках да те тревожа с това точно сега… Но да, истината е, че фирмата е в затруднено положение. Стефан… през последната година той стана много разсеян, почти безразсъден. Правеше рискови инвестиции зад гърба ми, теглеше фирмени пари за свои проекти. Опитвах се да говоря с него, но той не ме слушаше. Скарахме се жестоко няколко пъти.
Лъжеше. Гледаше ме в очите и лъжеше. Историята му беше твърде гладка, твърде подготвена. Той прехвърляше цялата вина върху Стефан, представяйки го като безотговорен комарджия, а себе си – като загрижения приятел, който се е опитвал да го спре.
— Какви проекти? – попитах, опитвайки се гласът ми да не трепери.
— Не знам точно. Беше много потаен. Говореше за някаква нова технология, за нещо революционно. Но беше нереалистично, струваше милиони, които нямахме. Боя се, че е затънал в дългове, Мира. Не само фирмени, но и лични.
Той ме хвана за ръката. Кожата му беше топла, но допирът му ме отврати.
— Не се притеснявай. Ще оправя нещата. Ще се наложи да продадем някои активи, може би да намалим мащаба, но ще стабилизирам компанията. Ще се погрижа ти и децата да сте добре. Обещавам.
В този момент го видях. Зад маската на загрижеността, в очите му проблесна нещо студено, пресметливо. Триумф. Той беше сигурен, че съм му повярвала. Сигурен, че съм просто една наивна, скърбяща вдовица, която лесно може да бъде манипулирана.
— Благодаря ти, Викторе. Не знам какво щях да правя без теб – казах аз, изигравайки ролята си.
След като той си тръгна, останах дълго време на дивана, взирайки се в празното пространство. Лъжите му бяха толкова нагли, толкова всеобхватни. Сега бях сигурна, че Ива казва истината. Стефан е открил, че Виктор краде, и е започнал собствено разследване. А Виктор го е убил. Може би не с нож или куршум, а с думи, със заплахи, които са предизвикали фаталния инфаркт у един вече стресиран човек.
Чувствах се сама и безпомощна. Срещу мен стоеше човек, който познаваше всеки детайл от живота ни, който имаше контрол над бизнеса на съпруга ми и вероятно достъп до всичките ни финанси. Трябваше ми съюзник. Някой, на когото мога да се доверя.
Взех телефона и се обадих на единствения човек, който никога не ме беше предавал. Брат ми.
Даниел беше десет години по-млад от мен. Учеше право в университета, беше умен, проницателен и макар понякога да изглеждаше разсеян, имаше остър аналитичен ум. Винаги е бил малко подозрителен към бляскавия свят на Стефан и Виктор. Наричаше ги „хищниците с бели якички“.
— Дани, аз съм – казах, когато той вдигна.
— Како? Как си? Случило ли се е нещо?
Гласът ми се пречупи.
— Можеш ли да дойдеш? Веднага. Трябва ми помощта ти. Мисля… мисля, че Стефан не е починал от естествена смърт.
Последва мълчание от другата страна на линията. А после чух решителния му глас.
— Идвам веднага. Не прави нищо, докато не дойда.
Когато Даниел пристигна, аз му разказах всичко. За известието от телефона. За хотела. За Ива. За разговора ми с Виктор. Той ме слушаше внимателно, без да ме прекъсва, лицето му ставаше все по-сериозно.
Когато свърших, той не каза веднага нищо. Стана и започна да крачи из стаята.
— Знаех си, че има нещо гнило в този Виктор – каза той най-накрая. – Винаги е бил твърде любезен, твърде мазен. Класически социопат. Добре, како, слушай ме внимателно. От този момент нататък не трябва да му вярваш за абсолютно нищо. Трябва да се преструваш, че си на негова страна, че приемаш всичко, което ти казва. Не трябва да разбира, че го подозираш.
— Но какво да правим? – попитах аз, чувствайки се като малко дете.
— Първо, трябва да намерим този сейф, за който е говорила Ива. „Ако нещо се случи с мен, всичко е в сейфа.“ Това е казал Стефан. Вероятно е банкова касета. Трябва да проверим всички документи на Стефан, да търсим договор, ключ, каквото и да е. Второ, аз ще започна да ровя.
— Да ровиш? Къде?
Даниел се усмихна мрачно.
— Аз може да съм просто студент, но знам как да намирам информация. Ще проверя всичко за Виктор – фирмени регистрации, имотно състояние, минали сделки. Ще проверя и тази Ива. Трябва да сме сигурни, че и тя не играе някаква двойна игра. Засега приемаме, че е на наша страна, но проверяваме всичко.
В този момент, виждайки решителността в очите на брат си, за пръв път от месец почувствах искрица надежда. Вече не бях сама. Имахме план. Битката за истината тъкмо започваше.
Глава 4: Нишките на лъжата
Следващите няколко дни преминаха в трескаво, тайно търсене. С Даниел преобърнахме кабинета на Стефан с главата надолу. Преровихме всяко чекмедже, всяка папка, всеки джоб на старите му сака. Търсехме ключ, договор за наем на банков сейф, някаква следа, която да ни насочи. Външно поддържах фасадата на съкрушена вдовица. Говорих с Виктор по телефона няколко пъти, като внимателно играех ролята на обърканата и благодарна жена, която разчита изцяло на него да я преведе през финансовия хаос, оставен от „безразсъдния“ ѝ съпруг. Всяка негова дума, изпълнена с фалшиво съчувствие, засилваше решимостта ми.
Даниел, от своя страна, се беше затворил в стаята си с лаптопа и прекарваше часове, ровейки се в публични регистри, фирмени досиета и стари новинарски архиви. Беше като хрътка, надушила следа.
— Има нещо, како – каза ми той една вечер, показвайки ми нещо на екрана си. – Виктор е имал друга фирма преди десетина години, преди да се събере със Стефан. Фалирала е при много съмнителни обстоятелства. Обвинения за източване на средства, но нищо доказано. Партньорът му тогава губи всичко. Човек на име Асен. След фалита Асен е напуснал страната. Няма и следа от него.
Това беше модел на поведение. Виктор беше хищник, който унищожава партньорите си и прибира всичко. Стефан е бил просто поредният в списъка.
Междувременно, аз реших, че трябва да се срещна отново с Ива. Трябваше да науча повече за проекта, по който е работила със Стефан, и за дълговете, за които Виктор намекна. Уговорихме си среща в едно малко, безлично кафене в покрайнините на града.
Тя дойде облечена в тъмни дрехи, с шапка и слънчеви очила, въпреки облачното време. Беше нервна, постоянно се оглеждаше.
— Не трябваше да се срещаме тук – прошепна тя, когато седна срещу мен. – Ако някой на Виктор ни види…
— Няма да ни видят – отвърнах аз твърдо. – Разкажи ми за проекта. И за парите. Виктор твърди, че Стефан е затънал в дългове.
Ива въздъхна и свали очилата. Очите ѝ бяха подпухнали от липса на сън.
— Не е точно така. Да, Стефан взе пари назаем, но не за себе си. Взе ги, за да финансира проекта, защото не можеше да използва фирмени средства, без Виктор да разбере. Работехме по нов вид софтуер за криптиране на данни. Нещо абсолютно революционно, което щеше да промени изцяло киберсигурността. Стефан вярваше, че това е бъдещето. Това беше неговият начин да се измъкне от Виктор, да създаде нещо свое, чисто.
— Но от кого е взел парите? От банка?
Ива поклати глава и погледът ѝ стана още по-уплашен.
— Не. Банките искаха твърде много документи, щяха да задават въпроси. Виктор щеше да научи. Стефан намери друг… инвеститор. Човек на име Крум. Той не задава въпроси. Дава ти парите, но лихвата е огромна. И ако не платиш навреме… той става много неприятен.
Крум. Още едно ново име в тази мръсна история.
— Колко дължи Стефан? – попитах, а стомахът ми се сви на топка.
— Много. С лихвите сумата вече е набъбнала до сериозни размери. Крум е търпелив, но не безкрайно. Той ще си поиска парите, Мира. И не го интересува, че Стефан е мъртъв. Дългът остава.
Значи Виктор е бил прав за едно – имало е дълг. Но не такъв, какъвто го представи той. Това не бяха парите на комарджия, а инвестиция в една мечта. Мечта, която можеше да коства всичко на семейството ми.
— Всички данни за проекта, всички кодове, са на един криптиран харддиск – продължи Ива. – Той е в сейфа, за който ти казах. Заедно с доказателствата срещу Виктор. Стефан беше параноичен. Правеше копия на всичко. Финансови отчети, офшорни сметки, фалшиви фактури… Всичко, което доказва как Виктор е източвал фирмата от години.
— Но ние не можем да намерим ключа за този сейф – казах отчаяно.
Ива се замисли.
— Стефан обичаше символите. Обичаше да крие неща пред очите на всички. Помисли… има ли някое място, някой предмет, който беше специален за него? Нещо, свързано с началото, с първия му успех?
Думите ѝ отключиха спомен. Преди години, когато Стефан тъкмо беше основал компанията, той спечели първата си голяма сделка. Беше толкова горд. За да отпразнува, си купи скъп, масивен ключодържател от сребро с гравирани инициалите на фирмата. Винаги го носеше със себе си. След смъртта му, когато прибирах вещите му от болницата, аз го взех. Беше в джоба на сакото му. Оттогава стоеше в кутията ми за бижута, твърде болезнен спомен, за да го гледам.
Сърцето ми подскочи.
— Мисля, че се сещам за нещо – казах аз.
Прибрах се вкъщи с бясна скорост. Намерих кутията и извадих тежкия сребърен ключодържател. Огледах го внимателно. Изглеждаше съвсем нормално. Но тогава забелязах нещо. Една от халките, на които се закачат ключовете, изглеждаше малко по-различна, сякаш можеше да се развие. Пробвах с пръсти, но беше твърде стегната. С помощта на малки клещи успях да я завъртя. С тихо щракване тя се отдели. И от кухата вътрешност на ключодържателя се плъзна малък, тънък метален ключ. Не приличаше на ключ за врата. Беше ключ за банков сейф. А на него имаше гравиран номер и инициалите на банка, чийто клон се намираше в центъра на града.
Намерихме го.
С Даниел се спогледахме. В очите ни гореше смесица от триумф и страх. Бяхме на една крачка от истината. Но какво щяхме да намерим в тази кутия на Пандора? И дали бяхме готови да се изправим срещу демоните, които щеше да пусне на свобода?
Глава 5: Дългът
На следващата сутрин с Даниел отидохме в банката. Носех всички необходими документи – смъртния акт на Стефан, удостоверението за наследници, пълномощно от адвоката ни. Сърцето ми биеше лудо, докато обяснявах на служителката, че искам достъп до сейфа на покойния ми съпруг. Процедурата беше дълга и тромава, всеки подпис и печат засилваше напрежението. Най-накрая ни заведоха в трезора – студено, стерилно помещение със стени, покрити с метални вратички.
Служителката отключи външната ключалка на сейф с номера от нашия ключ.
— Сега вие – каза тя и ни остави сами в малката, дискретна стаичка.
Поех си дълбоко дъх. Пъхнах малкия сребърен ключ в ключалката. Той се завъртя плавно. Издърпах тежката метална кутия.
Вътре нямаше пари или бижута. Имаше само един външен харддиск и дебела папка с документи. Отворихме папката. Най-отгоре лежеше плик, адресиран до мен. „Мира“. Почеркът на Стефан. Разтреперана, го отворих.
„Скъпа моя Мира,
Ако четеш това, значи най-лошото се е случило. Значи не съм успял да те предпазя. Прости ми. Прости ми за лъжите и тайните през последните месеци. Всичко, което правех, беше за теб и децата. За нашето бъдеще.
Виктор не е този, за когото го мислиш. Той е крадец и предател. От години източва фирмата, която изградихме заедно. Когато го разкрих, той ме заплаши. Опита се да ме унищожи. В тази папка ще намериш всички доказателства, от които се нуждаеш. Не се доверявай на никого, особено на нашия семеен адвокат, Марков. Мисля, че и той е замесен.
На харддиска е нашият единствен шанс – проектът „Прометей“. Това е бъдещето. Не позволявай на Виктор да се докопа до него. Ива знае какво да прави. Довери ѝ се.
Внимавай. Виктор е опасен. А има и друг проблем. Дължа пари. На много опасен човек. Казва се Крум. Бях принуден да взема от него, за да финансирам „Прометей“ тайно. Направих го, за да ни спася, но може да съм ви застрашил още повече. Прости ми.
Каквото и да става, знай, че те обичах повече от всичко на света. Бъди силна.
Твой,
Стефан“
Сълзите се стичаха по лицето ми, докато четях писмото му. Това беше неговото завещание, неговият вик за помощ от отвъдното. Всичко беше истина. И беше по-лошо, отколкото си представях. Дори адвокат Марков, човекът, който от години се грижеше за делата ни, беше предател.
С Даниел прегледахме документите в папката. Бяха копия на банкови извлечения от офшорни сметки на името на Виктор, фалшиви договори, имейли. Стефан беше събрал неопровержими доказателства за мащабна схема за измама, възлизаща на милиони.
Прибрахме всичко и напуснахме банката. Чувствах се едновременно окрилена от това, че държах истината в ръцете си, и ужасена от това, което предстоеше.
Ужасът не закъсня.
Същата вечер, докато децата спяха, на входната врата се позвъни. Беше късно, след десет. Погледнах през шпионката. Пред вратата стоеше едър, висок мъж с белези по лицето и студени, безизразни очи. Не го познавах.
— Кой е? – попитах през вратата, а сърцето ми замря.
— Отворете, госпожо. Нося ви съобщение от господин Крум – каза мъжът с нисък, дрезгав глас, който сякаш вибрираше през дървото.
Крум. Значи беше започнало. Дадох знак на Даниел да се скрие и да се обади на полицията, ако нещо се случи. След това, с треперещи ръце, отключих вратата.
Мъжът не влезе. Просто застана на прага, извисявайки се над мен.
— Господин Крум ви изпраща своите съболезнования за съпруга ви. И също така ви напомня, че първата вноска по дълга вече е просрочена. Той е търпелив човек, но не обича да го карат да чака. Имате една седмица да намерите парите.
— Какви пари? Аз не знам за никакъв дълг – излъгах аз, опитвайки се да звуча твърдо.
Мъжът се усмихна, но усмивката не стигна до очите му.
— Недейте така, госпожо. Всички знаем за какво става въпрос. Съпругът ви беше умен човек, но се е забъркал в неща, които не разбира. Сега вие трябва да платите за грешките му. Една седмица. След това лихвите стават… творчески.
Той се обърна и си тръгна толкова тихо, колкото се беше появил. Аз останах на вратата, треперейки неконтролируемо. Заплахата беше ясна. Това не беше просто бизнес. Това беше въпрос на живот и смърт. Крум не беше просто лихвар. Той беше престъпник.
Затворих и заключих вратата. Даниел излезе от стаята си, блед като платно.
— Какво ще правим, како? Тази сума е огромна. Нямаме тези пари. Всичко е блокирано във фирмата, а Виктор контролира фирмата.
Бяхме в капан. От едната страна беше Виктор, който ни беше отнел всичко и вероятно беше отговорен за смъртта на Стефан. От другата беше Крум, който искаше парите си и нямаше да се спре пред нищо, за да ги получи. Бяхме притиснати до стената.
В този момент осъзнах болезнената истина в думите на Стефан. Опитвайки се да ни спаси, той ни беше въвлякъл в смъртоносна игра. И сега аз трябваше да намеря изход, преди да е станало твърде късно. Трябваше да защитя децата си.
Ипотеката на къщата, за която бяхме взели кредит преди години, изведнъж изплува в съзнанието ми като още една тежест. Ако загубехме всичко, щяхме да загубим и дома си. Щяхме да останем на улицата, преследвани от убийци и лихвари.
Не. Нямаше да го позволя. Щом Стефан вярваше, че проектът „Прометей“ е нашият единствен шанс, значи трябваше да използваме този шанс. Трябваше да се свържа с Ива. Трябваше да разберем какво точно представлява този харддиск и колко струва. Защото той вече не беше просто мечта. Беше единственият ни спасителен пояс в море от акули.
Глава 6: Правни лабиринти
На следващия ден се обадих на адвокат Марков. Трябваше да го тествам. Трябваше да видя с очите си дали Стефан е бил прав и за него. Уговорих среща в кантората му под претекст, че искам да обсъдим наследството и финансовото състояние на фирмата.
Кантората на Марков беше луксозна, с мебели от масивно дърво и кожени кресла. Всичко в нея крещеше „успех“ и „надеждност“. Самият той ме посрещна с обичайната си мазна усмивка и изрази на съчувствие.
— Мира, скъпа, влез, седни. Как се справяш?
Седнах срещу него, стиснала чантата с папката с доказателствата в скута си.
— Трудно е, господин Марков. Особено сега, когато разбирам в каква каша е оставил фирмата Стефан. Виктор ми обясни, че има огромни дългове, рискови инвестиции…
Марков кимна бавно, поглаждайки брадичката си.
— Да, за съжаление, Стефан беше… доста импулсивен в последно време. Виктор прави всичко възможно да овладее щетите. Той е единствената причина фирмата все още да не е обявила фалит.
— Той ми предложи да продадем някои активи. Дори намекна, че може да се наложи да продам моя дял – казах аз, наблюдавайки внимателно реакцията му.
Очите на Марков светнаха за миг, преди да успее да го прикрие зад маска на загриженост.
— Това би било най-разумното решение, Мира. Виктор е подготвил много изгодна оферта. Така ще се отървеш от всички грижи, ще си осигуриш бъдещето на децата и ще оставиш Виктор да се оправя с бъркотията. В противен случай рискуваш да бъдеш въвлечена в съдебни дела от кредитори, да загубиш всичко.
Лъжец. И двамата бяха в комбина. Искаха да ме уплашат, за да им предам доброволно всичко, което Стефан беше изградил. Искаха да ме ограбят, докато все още бях уязвима от скръбта.
— А какво ще стане, ако се появят други… неофициални дългове? – попитах аз, подхвърляйки му въдицата.
Марков се намръщи леко.
— Какво имаш предвид?
— Просто хипотетично. Ако Стефан е взел пари назаем от… не толкова официални източници.
Той се засмя, но смехът му беше напрегнат.
— Мира, не се поддавай на слухове. Стефан беше бизнесмен, не гангстер. Ако има някакви претенции, те трябва да минат през съда. Но най-добрият ти ход е да подпишеш документите, които Виктор ще ти даде. Аз лично ще ги прегледам, за да съм сигурен, че всичко е в твой интерес. Довери ми се.
„Довери ми се.“ Същите думи, които използваше и Виктор. В този момент бях напълно сигурна. Стефан беше прав. Бях сама срещу двама хищници, които кръжаха около мен.
Благодарих му и си тръгнах. Веднага щом излязох от сградата, се обадих на Даниел.
— Ти беше прав. И Марков е в играта. Трябва ни нов адвокат. Незабавно.
Даниел вече беше подготвен. Един от неговите преподаватели в университета беше бивш прокурор, а сега управляваше малка, но много уважавана адвокатска кантора. Човек с репутация на неподкупен и безкомпромисен боец. Името му беше Атанасов.
Още същия следобед бяхме в скромния му кабинет. Разказах му всичко отначало. За смъртта на Стефан, за известието, за Ива, Виктор, Крум, Марков. Накрая поставих на масата пред него папката с доказателствата и харддиска.
Атанасов слушаше, без да каже и дума. Лицето му беше непроницаемо. Когато свърших, той дълго мълча, прелиствайки документите, които Стефан беше събрал.
— Съпругът ви е бил много смел и много глупав човек – каза той накрая, а гласът му беше сух и делови. – Смел, защото се е изправил срещу вълци. И глупав, защото го е направил сам.
— Можете ли да ни помогнете? – попита Даниел.
Атанасов вдигна поглед от документите. В очите му имаше стоманени отблясъци.
— Това, което имате тук – каза той, потупвайки папката, – е достатъчно, за да вкараме господин Виктор в затвора за много дълго време. Измама в особено големи размери, пране на пари… Но трябва да действаме много внимателно. Тези хора са силни. Те имат пари, имат връзки. Марков е известен с това, че знае как да заобикаля закона.
— А Крум? – попитах аз. – Той ни заплаши. Имаме срок до края на седмицата.
— Крум е по-сложен проблем – призна Атанасов. – Той действа извън закона. Полицията трудно може да го докосне. Дори да го арестуват, хората му ще продължат да ви тормозят. Единственият начин да се отървете от него е да му платите.
— Но ние нямаме парите!
— Тогава трябва да ги намерите. – Атанасов посочи към харддиска. – Този проект „Прометей“. Какво представлява?
Свързахме се с Ива по телефона и я включихме на високоговорител. Тя обясни на Атанасов техническите детайли на софтуера. Докато говореше, дори аз, която не разбирах нищо от програмиране, усещах вълнението в гласа ѝ. Това наистина беше нещо специално.
Когато тя приключи, Атанасов се замисли.
— Ако този софтуер е толкова добър, колкото казвате, той струва състояние. Много повече от дълга към Крум и откраднатото от Виктор, взети заедно. Това е вашият коз. Но е и най-голямата ви опасност. Защото Виктор знае за него. И ще направи всичко, за да го получи.
Планът започна да се оформя. Трябваше да действаме на няколко фронта едновременно. Първо, да си върнем контрола над фирмата. Атанасов щеше да подготви иск срещу Виктор, използвайки доказателствата, и да поиска запор на всичките му сметки и активи, докато тече разследването. Второ, трябваше да намерим купувач за „Прометей“. Някой, който да плати бързо и дискретно. Парите щяха да ни трябват, за да се разплатим с Крум и да стабилизираме фирмата след удара, който Виктор ѝ беше нанесъл.
— Това ще е война, Мира – предупреди ме Атанасов. – Виктор и Марков няма да се предадат лесно. Ще се опитат да ви дискредитират, да ви заплашват, да ви смачкат. Готова ли си за това?
Погледнах брат си. Погледнах папката с писмото на Стефан. Той беше умрял, борейки се за истината. Аз не можех да се предам.
— Готова съм – казах аз с глас, който не знаех, че притежавам. – Нека започваме.
Глава 7: Предателството
Войната започна по-скоро и по-брутално, отколкото очаквах. Още на следващия ден, след като Атанасов внесе документите в съда и поиска запор на сметките на Виктор, адът се отприщи. Виктор ми се обади. Гласът му вече не беше топъл и загрижен. Беше леден от ярост.
— Какво си направила, Мира? Да не си полудяла? Опитваш се да унищожиш фирмата? Опитваш се да унищожиш наследството на съпруга си?
— Аз се опитвам да спася наследството му от теб, Викторе – отвърнах аз спокойно.
— Ти си една глупава, наивна жена! Някой те е подвел! Стефан беше затънал до гуша, аз се опитвах да ви спася! А ти ми забиваш нож в гърба! Ще съжаляваш за това, Мира. Горчиво ще съжаляваш.
Той затвори. Заплахата му увисна във въздуха. Това беше само началото. Адвокат Марков веднага заведе контраиск, обвинявайки ме в опит за враждебно превземане на компанията, основано на „фалшифицирани документи и клевети“. Започна медийна атака. В жълти вестници се появиха статии, които намекваха, че аз съм имала любовник и заедно с него се опитвам да открадна бизнеса на покойния си съпруг. Беше мръсно, подло и унизително.
Най-големият удар обаче дойде от място, от което най-малко го очаквах. Родителите на Стефан. Те винаги са ме обичали като своя дъщеря, но бяха напълно съкрушени от смъртта на сина си и лесно манипулируеми. Виктор им се беше обадил и им беше представил своята версия – че аз, подтикната от алчност, се опитвам да разруша всичко, за което Стефан е работил.
Свекърва ми ми се обади, плачейки истерично.
— Как можа, Мира? Как можа да причиниш това на паметта на сина ми? Виктор ни обясни всичко! Стефан е допуснал грешки, но ти ще съсипеш и малкото, което е останало! Ти си го предала!
Опитах се да им обясня, да им покажа доказателствата, но те не искаха да слушат. Бяха заслепени от скръбта и от лъжите на Виктор. Застанаха на негова страна. Публично. Това беше най-болезненото предателство. Чувствах се напълно сама, воювайки не само срещу враговете си, но и срещу хората, които би трябвало да са мое семейство.
Единствената ми опора бяха Даниел и Ива. Даниел беше моята скала, той поемаше всички удари, филтрираше обидите и ми вдъхваше кураж да продължа. Ива, от друга страна, работеше ден и нощ. Трябваше да подготвим „Прометей“ за демонстрация. Трябваше да намерим потенциален купувач, и то бързо. Срокът на Крум изтичаше.
Ива предложи рискован ход.
— Има една голяма международна компания за киберсигурност. Те са преки конкуренти на една от фирмите, с които Виктор тайно е преговарял да продаде нашия бизнес, след като се докопа до него. Ако им предложим „Прометей“, те ще платят скъпо, не само за технологията, но и за да ударят конкуренцията.
— Но това не е ли предателство към визията на Стефан? – попитах аз. – Той искаше да създаде нещо свое.
— Визията на Стефан беше да осигури бъдещето ви – отвърна Ива тихо. – Понякога, за да спасиш мечтата, трябва да я продадеш. Сега най-важното е да оцелеете.
Тя беше права. Свързахме се с компанията чрез поверителни канали. Проявиха огромен интерес. Насрочиха ни среща след два дни в чужбина. Трябваше да пътувам аз, заедно с Ива. Даниел щеше да остане тук, за да държи фронта.
Докато се подготвяхме за пътуването, хората на Крум засилиха натиска. Една сутрин намерих гумите на колата си нарязани. Друг път получих съобщение на телефона си със снимка на децата ми, докато играят в парка. „Красиви деца. Ще е жалко, ако им се случи нещо.“
Страхът беше постоянен спътник. Едва спях, едва се хранех. Всяко позвъняване на телефона, всяко почукване на вратата ме караше да подскачам. Но нямаше връщане назад.
В нощта преди полета, седях с Даниел в хола.
— Страх ме е, Дани – признах аз.
— Знам – каза той и ме прегърна. – Но ти си най-силният човек, когото познавам. Ще се справиш. Стефан щеше да се гордее с теб.
Тези думи ми дадоха силата, от която се нуждаех. Аз не бях просто вдовица. Бях майка, която защитава децата си. Бях съпруга, която се бори за честта на мъжа си. Бях жена, която отказваше да бъде жертва.
На летището, докато чакахме на гейта, телефонът ми отново звънна. Беше непознат номер. Колебаех се дали да вдигна, но нещо ме накара да го направя.
— Ало?
— Мира? – Гласът беше дрезгав, непознат, но звучеше интелигентно. – Казвам се Асен. Бях партньор на Виктор преди много години. Чух, че сте завели дело срещу него. Искам да ви помогна. Има неща, които трябва да знаете за смъртта на съпруга си. Неща, които не са в документите ви.
Сърцето ми спря. Асен. Партньорът на Виктор, който беше изчезнал. Той беше жив. И искаше да говори.
Глава 8: Обратът
Разговорът с Асен беше кратък и конспиративен. Той отказа да каже повече по телефона. Настояваше за лична среща, когато се върна. „Виктор има уши навсякъде“, беше всичко, което каза, преди да затвори. Това обаждане промени всичко. Вече не ставаше въпрос само за пари и бизнес. Ставаше въпрос за убийство. Думите на Асен потвърждаваха най-дълбоките ми, най-мрачни страхове.
С Ива се качихме на самолета, но мислите ми бяха на хиляди километри. „Прометей“ вече не беше просто спасителен пояс, а оръжие. Оръжие, с което можех да купя не само свободата си от Крум, но и справедливост за Стефан.
Срещата с международната компания беше в стъклен небостъргач, който сякаш пронизваше облаците. Бяхме въведени в заседателна зала с изглед към целия град. От другата страна на масата седнаха трима души – двама мъже и една жена, с безизразни лица и костюми на стойност повече от колата ми. Бяха студени, делови и безмилостни.
Ива пое водещата роля. С техническа прецизност и скрита страст тя представи „Прометей“. Показа демонстрации, обясни алгоритмите, отговори на сложните им въпроси. Виждах как ледът в погледите им бавно се топи, заменен от нарастващ интерес. Те разбраха какво им предлагаме. Разбраха, че това не е просто поредният софтуер, а златен билет.
Когато дойде време да говорим за цена, аз поех нещата в свои ръце.
— Тази технология е дело на живота на съпруга ми – казах аз, гледайки ги право в очите. – Тя не е просто стока. Тя е наследство. И ние няма да я продадем. Предлагаме ви ексклузивен лиценз за ползване за срок от десет години.
Те се спогледаха. Това не го очакваха.
— Защо лиценз? – попита жената. – Ние искаме да притежаваме технологията.
— Защото аз няма да предам компанията на съпруга си – отвърнах твърдо. – С парите от лиценза ние ще я стабилизираме, ще я развием и ще продължим да работим по „Прометей“ и бъдещите му версии. Вие получавате десет години преднина пред всичките си конкуренти. Ние получаваме шанс да продължим напред. Това е сделката.
Последваха часове на тежки преговори. Те се опитваха да ни притиснат, да свалят цената. Но аз не отстъпих. Мислех за снимката на децата ми, за заплахите на Крум, за ледения глас на Виктор, за писмото на Стефан. Борех се за живота си.
Накрая си стиснахме ръцете. Сумата беше умопомрачителна. Повече, отколкото смеех да мечтая. Първият транш щеше да бъде преведен до двадесет и четири часа. Беше достатъчен, за да покрие дълга към Крум няколко пъти.
Когато излязохме от сградата, с Ива се прегърнахме. И двете плачехме – от облекчение, от изтощение, от победа. Бяхме го направили. Бяхме спечелили първата битка.
Веднага щом се върнахме в хотела, се обадих на Атанасов.
— Имаме парите.
Чух го как въздъхва от облекчение.
— Браво, Мира. Знаех си, че ще успееш. Сега слушай. Имам новини. Съдът уважи иска ни. Всички сметки и активи на Виктор са запорирани. Той е в капан. Побеснял е.
— Има и още нещо – казах аз и му разказах за обаждането от Асен.
Атанасов замълча за момент.
— Това е изключително важно. Този човек може да е нашият ключов свидетел. Трябва да се срещнеш с него веднага щом се върнеш. Но бъди много, много внимателна. Ако Виктор разбере за него, ще се опита да го накара да замълчи. Завинаги.
На следващия ден се върнах вкъщи. Първата ми работа беше да се свържа с човека на Крум. Уговорихме среща на неутрална територия – паркинг на голям хипермаркет. Отидох сама.
Същият мъж с белезите се приближи до колата ми. Без да казвам и дума, му подадох банково извлечение, показващо превода на огромната сума. Той го погледна, след това погледна мен.
— Сумата е повече от достатъчна, за да покрие главницата и лихвите – казах аз студено. – Кажи на господин Крум, че сме квит. И че ако аз или семейството ми бъдем обезпокоени отново, тази информация, заедно с всичко, което знам за дейността му, ще отиде право в полицията.
Мъжът се усмихна леко за пръв път.
— Вие не сте като съпруга си, госпожо. Имате зъби. Добре. Сделката е приключена. Повече няма да ни видите.
Той си тръгна. Един от проблемите беше решен. Почувствах огромно облекчение. Тежестта на този дълг ме смазваше.
Сега оставаше най-трудното. Да се изправя срещу Виктор. И да разбера истината за последния ден на Стефан. Обадих се на Асен и уговорихме среща за следващата вечер.
Преди това обаче реших, че е време за директна конфронтация. Исках да видя лицето на Виктор, когато разбере, че е загубил. Обадих му се.
— Искам да се видим, Викторе. В офиса. Сам.
Той се съгласи. Гласът му беше напрегнат.
Когато влязох в кабинета на Стефан, който сега беше окупиран от Виктор, той стоеше до прозореца с гръб към мен.
— Какво искаш, Мира? Да се насладиш на разрухата, която причини?
— Напротив – казах аз. – Дойдох да ти кажа, че всичко свърши. „Прометей“ е продаден. По-точно, лицензиран. За сума, която дори не можеш да си представиш. Дълговете са платени. Фирмата е спасена. А ти си вън от играта.
Той се обърна рязко. Лицето му беше маска на ярост и недоверие.
— Лъжеш! Невъзможно е!
— О, напълно е възможно. Докато ти си се занимавал да ме очерняш в пресата, аз действах. Ти ме подцени, Викторе. Подцени и Стефан. Мислеше, че сме слаби. Но сгреши.
Приближих се до него, а в очите ми гореше студен огън.
— И знаеш ли какво още? Знам всичко. Знам за кражбите, за офшорните сметки. Имам доказателства. Но знам и нещо повече. Знам, че ти си го убил.
Лицето му пребледня.
— Ти си луда! Той получи инфаркт!
— Да, получи инфаркт. След като си го заплашвал. След като си му казал, че ще унищожиш него и семейството му. Ти си натиснал спусъка, Викторе. Може да не си държал пистолет, но си го убил. И аз ще го докажа.
В този момент той се срина. Яростта изчезна, заменена от чист, животински страх. Той разбра, че е загубил. Разбра, че мрежата, която беше плел толкова дълго, се е затворила около него.
Глава 9: Истината за смъртта
Срещата с Асен се състоя в едно западнало крайпътно заведение, далеч от центъра на града. Той беше мъж на средна възраст, с уморени очи и вид на човек, който животът е блъскал дълго и жестоко. Седеше в най-тъмния ъгъл, сякаш искаше да се слее със сенките.
— Благодаря ви, че дойдохте – каза той, когато седнах срещу него. – Не беше лесно да ви намеря.
— Защо сега? – попитах директно. – Защо след толкова години?
— Защото видях името ви във вестниците. Разбрах, че някой най-накрая се е осмелил да се изправи срещу него. И защото дължа това на съпруга ви.
Асен ми разказа своята история. Как с Виктор са били приятели, как са започнали бизнес заедно. Как Виктор бавно и методично го е ограбвал, точно както беше направил със Стефан. Как накрая го е заплашил, принуждавайки го да подпише документи, с които се отказва от всичко, и след това е изчезнал, страхувайки се за живота си.
— Но това не е всичко – каза Асен и се наведе напред. – През последните месеци поддържах връзка със Стефан. Той ме намери. Искаше да знае как точно действа Виктор. Аз му помогнах. Дадох му информация за старите схеми на Виктор, за хората, с които работи. Аз му казах да внимава. Казах му, че Виктор няма да се спре пред нищо.
Това обясняваше много. Стефан не е бил съвсем сам. Имал е съюзник.
— В деня, в който съпругът ви почина – продължи Асен, а гласът му стана по-тих, – Стефан ми се обади. Беше веднага след скандала му с Виктор. Беше разтърсен. Каза ми: „Той знае всичко, Асене. Знае, че събирам доказателства. Заплаши ме. Каза, че ако не спра, ще съсипе не само мен, но и Мира и децата. Каза, че знае начини да накараш един човек да изчезне, без никой да разбере.“
Слушах, затаила дъх.
— Но ето най-важното – каза Асен. – Виктор е имал опит с това. Той не просто заплашва. Преди години, когато беше притиснат до стената от един данъчен инспектор, който беше напът да го разобличи, инспекторът получи внезапен, масивен инфаркт. Беше млад, здрав мъж. Точно като Стефан. Никога нищо не беше доказано, но аз знам, че Виктор беше замесен. Той има връзки с хора, които могат да осигурят… вещества. Безцветни, без мирис, които предизвикват сърдечен удар и не оставят следи при стандартна аутопсия.
Стомахът ми се преобърна. Значи не беше просто стрес. Беше отрова. Беше предумишлено убийство.
— Можете ли да свидетелствате за това? – попитах, а гласът ми трепереше.
— Ще свидетелствам за всичко, което знам. За измамите, за заплахите. Дължа го на Стефан. И на себе си. Време е да спра да се страхувам.
С показанията на Асен случаят придоби съвсем нов обрат. Атанасов незабавно внесе искане в прокуратурата за повторно разследване на смъртта на Стефан. Поискахме ексхумация и нова, разширена токсикологична експертиза.
Виктор беше арестуван. Първоначално по обвиненията за финансови измами, но сега над главата му тегнеше и подозрение за убийство. Адвокат Марков също беше задържан като съучастник. Империята им от лъжи се сриваше.
Процесът беше дълъг и мъчителен. Медиите, които доскоро ме очерняха, сега ме представяха като героиня. Родителите на Стефан дойдоха при мен, плачейки, молейки за прошка. Бяха прочели показанията, бяха видели доказателствата. Най-накрая бяха прогледнали за истината. Аз им простих. Всички бяхме жертви на манипулациите на Виктор.
Най-трудната част беше да обясня на децата. Опитах се да го направя възможно най-щадящо. Казах им, че татко е бил много добър човек, но неговият приятел го е предал и му е причинил голяма болка. Казах им, че сега лошият човек ще си получи заслуженото и че паметта на татко ще бъде чиста.
По време на делото Ива беше неотлъчно до мен. Тя беше ключов свидетел, обяснявайки подробно как Виктор се е опитвал да саботира работата им със Стефан и да открадне „Прометей“. Тя беше изгубила ментор и приятел, но в мое лице беше намерила нов съюзник. Решихме заедно да управляваме компанията, да продължим делото на Стефан.
Асен също даде показания. Разказът му за миналото на Виктор и за заплахите беше съкрушителен. Той най-накрая получи своето възмездие.
Резултатите от втората аутопсия излязоха. Бяха открити следи от рядко химическо съединение, което действа като мощен сърдечен стимулант и в по-големи дози може да предизвика фатален инфаркт, особено при човек под стрес. Нямаше съмнение. Стефан е бил отровен.
Виктор беше осъден. Получи доживотна присъда за убийство и още двадесет години за финансови измами. Марков също получи ефективна присъда за съучастие. Справедливостта беше възтържествувала.
Глава 10: Ново начало
Година по-късно.
Слънцето огряваше кабинета, който някога беше на Стефан, а после за кратко на Виктор. Сега беше мой. На бюрото имаше снимка – аз, Стефан и децата, от една лятна ваканция. Усмихнати, безгрижни. Вече не изпитвах пронизваща болка, когато я гледах. Изпитвах тиха тъга, но и благодарност за времето, което сме имали заедно.
Компанията, пречистена от лъжите и предателствата, процъфтяваше. С Ива бяхме страхотен екип. Нейният технически гений и моят новооткрит бизнес нюх се допълваха перфектно. „Прометей“ беше само началото. Разработвахме нови проекти, разширявахме се. Бях станала жената, която никога не съм подозирала, че мога да бъда – силна, независима, лидер.
Даниел беше завършил университета с отличие и работеше в кантората на Атанасов. Беше намерил своето призвание – да се бори за хората, които системата се опитваше да смачка. Той беше моят герой.
Децата бяха добре. Раната от загубата на баща им никога нямаше да изчезне напълно, но те отново се смееха. Къщата ни вече не беше място на скръб, а дом, изпълнен с живот и надежда.
Понякога, вечер, когато всичко утихнеше, излизах на терасата и гледах звездите. Мислех си за Стефан. За любовта ни, за живота, който бяхме изградили, и за тайните, които едва не го разрушиха. Бях му простила. За дълговете, за риска, в който ни беше поставил. Разбирах, че го е направил от любов, в отчаян опит да ни защити.
Животът ми не беше такъв, какъвто го бях планирала. Бях изгубила илюзията за перфектния свят. Но на нейно място бях намерила нещо много по-ценно – истината. За себе си, за хората около мен, за силата, която се крие във всеки от нас, когато се борим за това, в което вярваме.
Телефонът на бюрото ми иззвъня. Беше Ива, развълнувана от резултатите на нов проект. Усмихнах се.
Вече не се страхувах от звука на телефона. Миналото беше намерило покой. А бъдещето беше мое. И аз бях готова да го посрещна.