След десет години, прекарани в изгнание, което сама си беше наложила, Радина се завърна. Автобусът я остави на разклона, покрит с напукан асфалт и прояден от бурени, и бавно се отдалечи, издишайки облак сив дим, който сякаш се сля с оловното небе на късния следобед. Въздухът беше същият – тежък, наситен с мириса на влажна пръст, гниещи листа и онзи специфичен, леко сладникав аромат на забрава, който само родните места умеят да пазят.
Тръгна пеша по пътя, който някога беше главната улица на селото. Сега приличаше по-скоро на белег върху лицето на земята. Къщите от двете страни я гледаха с празните си, изпочупени прозорци като с невиждащи очи. Дворовете, някога пълни с детски смях и аромат на печени чушки, сега бяха превзети от дива, необуздана растителност. Всичко изглеждаше запустяло, потънало в апатия и безнадеждност. Сякаш времето не просто беше спряло, а беше умряло тук.
Сърцето ѝ се сви. Беше ли сбъркала, като се върна? Парите, които беше спестявала цент по цент, миейки чинии в безкрайна поредица от ресторанти и чистейки чужди домове, изведнъж ѝ се сториха жалка цена за това, което виждаше. Беше си представяла друго – триумфално завръщане, нов покрив, възродена градина. Вместо това я посрещна разруха.
Стигна до портата на бащината си къща. Ръждясалите панти изскърцаха пронизително, сякаш издаваха стон на болка. Дворът беше джунгла от коприва и тръни, които се бяха увили около старите овошки като змии. Самата къща изглеждаше по-малка, по-сива и по-прегърбена, отколкото в спомените ѝ. Мазилката се лющеше на парцали, разкривайки тухлената зидария отдолу като оголена плът.
Тя въздъхна дълбоко, събирайки сили да прекрачи прага. Беше готова да се изправи срещу призраците на миналото, срещу самотата и тишината. Готова беше за мухъла, за праха, за скърцащия под и спомените, които щяха да я връхлетят от всеки ъгъл. Но не беше готова за това, което видя.
Погледът ѝ инстинктивно се плъзна нагоре, към таванския етаж. И тогава го видя. Малкото прозорче под стряхата, което винаги беше заковано, сега зееше отворено. А вътре, в здрачаващия се ден, мъждукаше топла, жълта светлина. Сякаш някой беше запалил газена лампа.
Застина на място. Кръвта се отдръпна от лицето ѝ. Невъзможно. Къщата беше празна от десет години. Откакто баща ѝ почина и брат ѝ… изчезна. Нямаше кой да е там. Никой не беше стъпвал в този двор, освен вятърът и дъждът. Това трябваше да е някаква шега на уморените ѝ сетива, игра на светлината, отражение.
Но светлината не трепна. Тя беше там – жива, постоянна, неоспорима. Пулсът ѝ се ускори. Страх, студен и лепкав, пропълзя по гръбнака ѝ. Кой беше там? Клошар, намерил подслон? Крадци, които разфасоваха последните останки от някогашния им живот? Или нещо друго? Нещо по-лошо?
Ръката ѝ трепереше, докато бъркаше в чантата си за стария, ръждясал ключ. Той влезе трудно в ключалката на входната врата. Сърцето ѝ блъскаше в гърдите като птица в клетка. Всяко сетиво беше наострено до краен предел. Чуваше единствено собственото си дишане и далечния лай на куче.
С усилие завъртя ключа. Вратата се открехна с протяжен, зловещ скърцащ звук, който отекна в тишината. Вътре миришеше на застояло, на прах и на мишки. Но под всичко това се долавяше и друга, по-слаба миризма. На дим. На изгоряло дърво. На… живот.
Пристъпи вътре, стъпките ѝ отекваха глухо по прогнилите дъски на пода. Всичко си беше по местата, покрито с дебел слой прах. Старият часовник на стената беше спрял завинаги. Паяжини висяха от тавана като траурни воали.
Но тя не гледаше това. Погледът ѝ беше прикован в стълбата, която водеше към тавана. Капакът беше леко отместен. А от процепа се процеждаше същата онази жълтеникава светлина.
Някой определено беше горе.
Страхът се бореше с любопитството, с гнева, с една необяснима, първична нужда да разбере. Кой се осмеляваше да оскверни дома ѝ? Кой живееше в руините на нейния живот?
Започна да се изкачва бавно, стъпало по стъпало. Дървото скърцаше под тежестта ѝ. С всяка крачка сърцето ѝ биеше все по-силно, все по-шумно. Когато стигна до върха, тя се поколеба за миг. Пое си дълбоко дъх и с рязко движение бутна капака.
Той се отвори с трясък. Светлината я заслепи за момент. Когато очите ѝ привикнаха, тя видя помещението. Таванът беше превърнат в нещо като бърлога. В ъгъла имаше дюшек, затрупан с мръсни одеяла. Разхвърляни книги, празни консервени кутии. А в средата, на малка дървена маса, гореше газена лампа.
До масата, с гръб към нея, седеше мъж. Беше слаб, прегърбен, с дълга, сплъстена коса, която падаше по раменете му. Носеше стари, изпокъсани дрехи. При звука на отварящия се капак той подскочи и се обърна рязко.
Очите им се срещнаха.
Радина ахна. Светът се завъртя около нея. Това не беше непознат. Не беше клошар. Не беше крадец.
Под мръсотията и брадата, в хлътналите, изплашени очи, тя разпозна чертите на собствения си брат. Дамян. Братът, който всички смятаха за изчезнал. Може би дори мъртъв.
Той я гледаше с ужас, сякаш виждаше призрак.
— Ради? — прошепна той с глас, дрезгав от дълго мълчание. — Какво… какво правиш тук?
Глава 2: Шепот от миналото
Тишината на тавана беше толкова гъста, че можеше да се разреже с нож. Радина стоеше като вкаменена, неспособна да откъсне поглед от човека пред нея. Това беше Дамян, нейният по-малък брат, но същевременно не беше. Момчето, което помнеше, беше жизнено, с пламъчета в очите и усмивка, която можеше да обезоръжи всеки. Мъжът срещу нея беше сянка – изпит, с хлътнали бузи, покрити с гъста, неподдържана брада. Очите му, някога толкова живи, сега бяха потънали в тъмни орбити и в тях се четеше само страх.
— Дамян? — Гласът ѝ беше едва доловим шепот. — Ти ли си наистина? Всички… всички мислехме, че си заминал. Че си в чужбина. Мама до последно вярваше, че ще се обадиш.
Той сведе поглед, неспособен да издържи на обвинението в нейните думи.
— Не можех, Ради. Не можех да се обадя.
Тя слезе и последните няколко стъпала и пристъпи към него. Миришеше на немито тяло, на страх и на застоял въздух.
— Какво се е случило? Защо си тук? Защо се криеш като престъпник в собствения си дом? Десет години, Дамяне! Десет години никой не знаеше жив ли си, или мъртъв!
Той се сви под напора на думите ѝ.
— По-добре да ме мислехте за мъртъв. По-безопасно е. За всички.
— Безопасно? — Гласът ѝ се извиси, треперещ от гняв и облекчение едновременно. — Знаеш ли какво преживяхме? Знаеш ли как баща ни си отиде, с твоето име на уста? Мислеше, че си му сърдит, че не си му простил.
При споменаването на баща им, нещо в Дамян се прекърши. Той седна тежко на ръба на дюшека и зарови лице в ръцете си. Раменете му се разтърсиха от безмълвни ридания. Радина, забравила за момент гнева си, седна до него и го прегърна. Той беше само кости и кожа.
— Какво е станало? Разкажи ми. Дължиш ми го.
Мина много време, преди той да успее да говори. Когато най-накрая вдигна глава, очите му бяха зачервени.
— Всичко е заради него. Заради Стоян.
Името прозвуча в прашния въздух като камшичен удар. Стоян. Местният бизнесмен, който от дребен лихвар се беше превърнал в господар на цялата област. Човек, за когото се носеха легенди – че е безскрупулен, че е стъпил върху главите на десетки хора, за да се издигне. Радина го помнеше като наперен младеж, който винаги се навърташе около баща ѝ.
— Какво общо има той? — попита тя, а в стомаха ѝ се надигна леден страх.
— Баща ни… — Дамян преглътна мъчително. — Преди да почине, беше затънал до гуша. Бизнесът му не вървеше. Взел е заем от Стоян. Огромен заем. Ипотекирал е къщата и земята. Всичко.
Радина усети как ѝ прилошава. Баща ѝ никога не беше споменавал за това. Винаги се преструваше, че всичко е наред.
— И когато почина… Стоян дойде да си търси своето. С лихвите. Сумата беше станала непосилна. Опитах се да говоря с него, да го убедя да ни даде време, да разсрочим дълга. Той се изсмя в лицето ми. Каза, че къщата вече е негова.
В гласа му се появи трескава нотка.
— Бях млад, Ради. Глупав и импулсивен. Отидох при него една вечер. Исках да го сплаша, да го накарам да се откаже. Но не бях сам. С мен беше… един от неговите хора. Нещата излязоха извън контрол. Сбихме се. Ударих го. Той падна и не помръдна. Помислих, че съм го убил. Избягах. Скрих се тук. Оттогава не съм излизал. Стоян разпространи слуха, че съм заминал за чужбина, за да не ме търсят. Така му беше по-удобно. Да вземе всичко, без никой да му се пречка.
Радина слушаше, неспособна да повярва на ушите си. Целият ѝ свят се преобръщаше. Брат ѝ не беше избягал. Той беше затворник. Затворник на страха си, заключен на тавана на собствения си дом, докато животът отвън продължаваше без него.
— Трябва да отидем в полицията. Да разкажем всичко.
— Не! — извика той панически и я сграбчи за ръката. — Не разбираш ли? Стоян е всичко тук. Той е полицията, той е кметът, той е съдът. Ще ме вкарат в затвора за убийство, а той ще се измъкне чист. Думата ми срещу неговата. Думата на един беглец срещу тази на най-уважавания човек в района.
Тя видя истинския, дълбок ужас в очите му и разбра, че е прав. Бяха в капан.
На следващия ден, оставила на Дамян малко от храната, която носеше, Радина отиде до съседната махала, където живееше леля ѝ Гергана, сестрата на майка ѝ. Старицата я посрещна със сълзи на очи. Беше остаряла много, смалена и прегърбена от годините и тежкия живот.
След първоначалните прегръдки и въпроси, Радина внимателно подхвана темата за Стоян.
— Лельо, помниш ли Стоян? Приятелят на татко?
Лицето на Гергана моментално се смръщи. Тя се огледа страхливо, сякаш стените имаха уши.
— Не го споменавай това име в моята къща, чедо. Дявол е този човек. Дявол в човешка кожа.
— Защо, лельо? Какво е направил?
Старицата се поколеба.
— Много неща, Радинке, много неща. Баща ти… Бог да го прости, беше добър човек, ама наивен. Довери му се. А онзи го омота в мрежите си като паяк муха. Взе му всичко. И не само на него. Цялото село пропищя от него. Който имаше имот, който имаше нещо ценно, рано или късно се озоваваше в ръцете му.
— А за Дамян? Чу ли нещо за него?
Гергана въздъхна тежко.
— Разправят, че заминал за Германия. Сърдит бил на баща си. Ама аз не вярвам. Добро момче беше Дамян, обичаше баща си. Нещо друго има там. Нещо тъмно. Стоян има пръст в тая работа, сигурна съм. В нощта, в която Дамян уж заминал, чух коли пред вашата къща. Викове. После всичко утихна. На сутринта Стоян разправяше, че го е изпратил на автогарата. Лъже. Очите му лъжеха.
Думите на старицата потвърдиха страховете на Радина. Това не беше просто финансов дълг. Беше нещо много по-лично и зловещо. Стоян не просто беше взел имота им, той беше откраднал живота на брат ѝ.
Връщайки се към къщата в здрача, Радина се чувстваше така, сякаш носи тежестта на целия свят на раменете си. Тя вече не беше просто жена, завърнала се да търси корените си. Тя беше воин, който трябваше да влезе в битка. Битка за дома си, за честта на баща си и за свободата на брат си. И знаеше, че врагът ѝ е силен, безмилостен и няма да се спре пред нищо. Но и тя нямаше да се спре. Беше загубила твърде много, за да се откаже сега.
Глава 3: Сблъсъкът
Няколко дни Радина прекара в почистване на долния етаж на къщата. Работата ѝ помагаше да не мисли, да не се поддава на отчаянието. С всеки изметен паяжин, с всеки измит прозорец, тя сякаш прогонваше не само праха на годините, но и собствените си страхове. Носеше тайно храна на Дамян, говореха си шепнешком нощем, опитвайки се да сглобят пъзела на миналото и да намерят някакъв изход. Но изход не се виждаше. Бяха в безизходица, затворени в старата къща като в мавзолей.
Един следобед, докато простираше няколко изпрани ризи на въже, опънато между две ябълкови дървета, чу ръмжене на скъп автомобил. Малко след това портата се отвори с ритник и в двора влезе той.
Стоян.
Времето беше благосклонно към него или по-скоро парите му бяха. Беше напълнял, но не отпуснато. Носеше скъп костюм, който изглеждаше нелепо на фона на запустелия двор. Косата му беше грижливо сресана назад, а на ръката му блестеше масивен златен часовник. Но очите му бяха същите, каквито ги помнеше – малки, хитри и студени като парченца стъкло.
Той огледа двора с презрителна гримаса, спря поглед върху Радина и се усмихна. Беше усмивка, която не достигаше до очите му.
— Радина. Завърнала си се. Чух, че блудната дъщеря се е прибрала у дома.
Гласът му беше мек, почти гальовен, но в него се долавяше стоманена нотка.
— Това все още е моят дом, Стояне — отговори тя, стараейки се гласът ѝ да не трепери. Сърцето ѝ блъскаше в ребрата. Дамян беше на тавана. Дано не издадеше и най-малкия звук.
— Технически погледнато, грешиш. — Той извади от вътрешния си джоб сгънат лист. — Това е моят дом. Имам нотариален акт, който го доказва. Купих го съвсем законно, след като баща ти, лека му пръст, не успя да върне един малък приятелски заем.
— Знаем и двамата, че в този заем не е имало нищо приятелско.
Усмивката на Стоян стана по-широка.
— Бизнес, мила моя. Нищо лично. Аз съм бизнесмен, не благотворително дружество. Но виж, не съм дошъл да се карам. Дойдох да ти направя предложение. Виждам, че си се захванала да чистиш. Имаш хъс. Но тази къща е развалина. Земята обаче е ценна. Намира се на добро място. Имам планове за нея.
Той направи крачка към нея. Радина инстинктивно отстъпи назад.
— Какви планове? — попита тя с пресъхнало гърло.
— Ще строя. Комплекс. Къщи за гости. Екотуризъм. Разбираш ли, бъдещето. А тази стара съборетина пречи. Затова ти предлагам следното: давам ти малка сума, колкото да си наемеш квартира в града за няколко месеца, докато си стъпиш на краката. А ти си събираш багажа и изчезваш. Тихо и кротко. Всички са доволни.
Предложението беше толкова нагло, толкова цинично, че за момент Радина изгуби дар слово. Той не просто беше взел дома им, сега искаше да я изгони от него с жълти стотинки, сякаш ѝ правеше услуга.
— Няма да стане, Стояне. Няма да си тръгна оттук.
Студените му очи се присвиха. Маската на любезност падна.
— Мисля, че не разбра. Това не беше въпрос. Беше уведомление. Имаш една седмица. След това ще дойда с булдозерите. И вярвай ми, няма да е приятно, ако си вътре, когато започнат да събарят.
— Нямаш право! — извика тя.
— О, имам пълното право. Документите са при мен. Законът е на моя страна. А в този район, Радина, аз съм законът.
Той се обърна, за да си тръгне, но спря и се извърна към нея отново.
— А, и още нещо. Чух, че си разпитвала за брат си. Не си прави труда. Момчето си уреди живота в чужбина. Прати ми картичка преди няколко години. Щастлив е. Остави го на мира. По-добре е за всички.
Лъжата беше толкова явна, толкова безсрамна. Той знаеше. Знаеше, че тя знае. Това беше предупреждение. Заплаха, облечена в думи.
След като колата му изчезна в облак прах, Радина се облегна на старата ябълка, краката ѝ омекнали. Войната беше обявена. Той нямаше да се спре пред нищо, за да я премахне от пътя си. А тя беше сама. Сама срещу човек, който държеше цялата власт в ръцете си.
По-късно същата вечер, докато седеше с Дамян на тавана, тя му разказа за срещата. Брат ѝ пребледня още повече под светлината на газената лампа.
— Казах ти, Ради. Той е дявол. Нямаме шанс срещу него. Трябва да бягаш. Вземи парите, които имаш, и се махай оттук, преди да е станало късно.
— Не! — отсече тя с твърдост, която сама изненада себе си. — Няма да бягам повече. Нито аз, нито ти. Това е наш дом. Борих се десет години в чужбина, за да имам правото да се върна тук. Няма да позволя на един крадец да ми го отнеме. Ще намерим начин. Трябва да има начин.
Тя не знаеше какъв е той. Не знаеше към кого да се обърне за помощ. Но в сърцето ѝ се беше запалила искра на инат, на ярост, която изгаряше страха. Стоян може и да беше законът, но дори и най-силният закон можеше да бъде пречупен. Трябваше само да намери слабото му място.
Глава 4: Стари пламъци, нови лъжи
В следващите няколко дни Радина живееше в постоянен страх. Всяка кола, която минаваше по пътя, я караше да подскача. Всеки шум през нощта я изправяше на нокти. Заплахата на Стоян висеше над нея като дамоклев меч. Тя знаеше, че ѝ трябва помощ, но към кого да се обърне в това забравено от Бога място, където всички се страхуваха от него?
И тогава, в един момент на отчаяние, в съзнанието ѝ изплува едно име. Виктор.
Виктор беше първата ѝ любов. Момчето, заради което сърцето ѝ беше трепвало в гимназията. Бяха неразделни, крояха планове за бъдещето, мечтаеха да учат заедно в големия град. Но животът ги беше разделил. Тя замина да работи в чужбина, а той остана. Чу, че е завършил право и е станал адвокат. После дочу, че се е оженил. За Анелия. Нейната някогашна най-добра приятелка, която винаги тайно ѝ беше завиждала.
Минаха години, откакто го беше виждала. Да го търси сега, изглеждаше неуместно, дори нахално. Но той беше единственият адвокат, когото познаваше, макар и бегло. Единственият лъч надежда в непрогледния мрак.
Намери номера му в стария телефонен указател на леля си Гергана. Ръката ѝ трепереше, докато набираше цифрите. Отсреща се чу познат, макар и по-дълбок и улегнал глас.
— Ало?
— Викторе? Здравей, Радина се обажда.
От другата страна на линията настъпи мълчание. За миг тя си помисли, че ще затвори.
— Радина? — Гласът му звучеше изумено. — Не мога да повярвам. Кога се върна?
— Преди няколко дни. Слушай, знам, че е странно да ти се обаждам след толкова време, но… имам нужда от помощ. От адвокатска помощ.
Последва нова пауза.
— Къде си? Ще дойда.
Уговориха се да се срещнат в малкото кафене в съседния град – единственото неутрално място, за което се сети. Когато пристигна, той вече беше там, седеше на една от масите до прозореца. Изглеждаше по-възрастен, с леки бръчици около очите, но все така привлекателен. Носеше елегантно сако и изглеждаше успял.
Първите няколко минути бяха неловки. Размениха си банални въпроси за живота, за изминалите години. Тя усещаше погледа му върху себе си, изучаващ, може би леко тъжен.
— Значи си се оженил за Анелия — каза тя, просто за да наруши мълчанието.
Той кимна, без особен ентусиазъм.
— Да. Имаме дете. Момиченце.
— Хубаво. Радвам се за теб.
Лъжеше. Една стара, почти забравена болка прободе сърцето ѝ.
Накрая тя събра смелост и му разказа всичко. За завръщането си, за светлината на тавана, за Дамян, за дълга на баща ѝ и за заплахите на Стоян. Докато говореше, лицето на Виктор ставаше все по-мрачно. Когато тя свърши, той дълго мълча, гледайки през прозореца.
— Значи е вярно — промълви той накрая. — Слуховете, които се носеха тогава. Че Дамян не е избягал, а е бил принуден да изчезне.
— Можеш ли да ми помогнеш, Викторе? Има ли някакъв начин да се преборим с него?
Той въздъхна тежко и се обърна към нея. В погледа му имаше нещо, което я обезпокои. Съжаление.
— Ради, нещата са по-сложни, отколкото изглеждат. Аз… аз работя в кантората, която обслужва бизнеса на Стоян. Той е основният ни клиент.
Думите му я удариха като шамар. Разбира се. Как не се беше сетила? Успехът му, скъпите дрехи… Всичко беше платено от парите на Стоян. Парите, откраднати от хора като баща ѝ.
— Значи няма да ми помогнеш — каза тя глухо. Беше толкова наивна.
— Не казах това. — Той се наведе напред, понижавайки глас. — Казах, че е сложно. Ако поема случая ти, ще бъда уволнен на момента. Жена ми… Анелия е близка с жена му на Стоян. Животът ми ще се превърне в ад. Но…
Той замълча, гледайди я в очите. Старият пламък, който си мислеше, че отдавна е изгаснал, сякаш припламна за миг в погледа му.
— Но ти дължа нещо, Радина. Дължа ти го заради миналото. Заради начина, по който те оставих да си тръгнеш. Ще разгледам документите. Неофициално. Ще видя дали има някаква пролука, нещо, за което да се хванем. Но трябва да си много внимателна. Стоян има очи и уши навсякъде. Не трябва да разбира, че се ровим в делата му.
Тя кимна, изпитвайки смесица от благодарност и разочарование. Беше повече, отколкото се надяваше, но по-малко, отколкото ѝ трябваше.
След срещата им, Виктор започна да идва късно вечер, паркирайки колата си далеч от къщата. Носеше папки, които разглеждаха на светлината на газена лампа на кухненската маса, докато Дамян стоеше на пост до прозореца, взрян в тъмнината.
В тези късни часове, докато се ровеха в сухи юридически текстове, напрежението между тях растеше. То не беше само заради опасността, в която се намираха. Беше заради неизказаните думи, заради миналото, което стоеше между тях като призрак.
Една вечер, докато преглеждаше поредния договор, ръката му случайно докосна нейната. И двамата застинаха. Той вдигна поглед от листата и я погледна.
— Защо си тръгна, Ради? Без да кажеш и дума.
— Трябваше — прошепна тя. — Майка ми беше болна, нямахме пари. Нямах избор.
— Можеше да ми кажеш. Щях да намеря начин. Щях да дойда с теб.
— А Анелия? — попита тя тихо.
Той отдръпна ръката си, сякаш се опари.
— Не съм щастлив, Радина. Отдавна не съм. Бракът ми е просто… сделка. Удобство.
Сърцето ѝ пропусна удар. Тя знаеше, че не трябва да слуша, не трябва да се надява. Той беше женен мъж. А тя имаше по-големи проблеми. Но самотата от изминалите десет години и страхът, който я разяждаше, я направиха уязвима.
— Не говори така, Викторе. Не е редно.
— Кое не е редно? Това, че най-накрая казвам истината? — Той се наведе още по-близо. — Всеки ден мисля за теб. През всичките тези години. Чудех се къде си, какво правиш, дали си щастлива. Когато ми се обади, сякаш част от мен, която мислех за мъртва, се съживи.
Той посегна да я погали по лицето. В този момент от горния етаж се чу силно изскърцване. Дамян.
И двамата подскочиха като уловени в престъпление. Магията на момента се развали. Реалността ги удари с пълна сила.
Виктор се изправи рязко.
— Стана късно. Трябва да тръгвам. Ще се видим утре.
Той си тръгна бързо, оставяйки я сама с разтуптяно сърце и чувство за вина. Беше дошла при него за помощ, а сега затъваше в блато от стари чувства и нови лъжи. И имаше ужасното предчувствие, че това щеше да усложни всичко още повече.
Глава 5: Дългът
След няколко дни напрегнато ровене в документите, които Радина беше успяла да намери в един стар скрин, Виктор дойде с мрачно изражение на лицето. Той разстла един пожълтял лист на масата. Беше копие от договора за заем.
— По-лошо е, отколкото си мислех — каза той тихо, за да не го чуе Дамян, който отново беше на пост на горния етаж. — Договорът е железен. Поне на пръв поглед. Баща ти е подписал всичко. Лихвите са убийствени, но са в рамките на закона. Има и една клауза, която е ключът към всичко.
Той посочи един абзац, написан с дребен шрифт.
— Тук пише, че в случай на неизпълнение на задължението, кредиторът, тоест Стоян, има право да влезе във владение на имота незабавно, без съдебно решение, ако длъжникът или неговите наследници не могат да бъдат открити на адреса в продължение на три месеца.
Радина го погледна неразбиращо.
— Какво означава това?
— Означава, че изчезването на Дамян е било от решаващо значение за него. След смъртта на баща ти, Дамян е бил единственият наследник, който е живеел тук. Като го е накарал да се скрие, Стоян си е осигурил прилагането на тази клауза. Изчакал е три месеца, обявил е, че наследникът е неоткриваем, и е придобил имота по бързата процедура. Всичко е било планирано. Всяка стъпка.
Тя седна тежко на стола. Чудовищността на плана го правеше гениален в своята жестокост.
— Но как е накарал Дамян да се съгласи на това? Да се скрие, да се откаже от живота си? Не мога да повярвам, че е било само заради едно сбиване. Трябва да има нещо повече.
Виктор я погледна съчувствено.
— Мисля, че е време да говориш с брат си отново. Трябва да ти разкаже всичко. Всяка подробност от онази нощ. Може би е пропуснал нещо, нещо малко, което да ни даде някаква отправна точка.
Същата вечер Радина се качи на тавана, решена да изкопчи цялата истина. Намери Дамян свит на дюшека, вперил поглед в малкото прозорче.
— Дамяне, трябва да говорим. Трябва да ми разкажеш отново. Всичко. От самото начало.
Той се обърна към нея с измъчен поглед.
— Какво повече да ти кажа, Ради? Бях глупав, направих грешка.
— Не е достатъчно. Виктор казва, че изчезването ти е било част от плана на Стоян. Какво точно се случи в онази нощ? Кой беше този човек, с когото се сби?
Дамян затвори очи, сякаш се опитваше да извика спомен, който отдавна се опитваше да погребе.
— Не знам името му. Беше един от охраната на Стоян. Горилата му. Казваше се може би Иво. Или Илия. Нещо такова. Когато отидох в офиса му, той беше там. Започнахме да се караме със Стоян. Той ми се смееше, унижаваше ме. Казваше, че съм нищожество като баща си. Аз… побеснях. Блъснах го. Тогава охранителят скочи да ме изхвърли. Сборичкахме се. Той ме удари, аз го ударих. Имаше едно тежко, метално преспапие на бюрото. Грабнах го и го замахнах. Ударих го по главата.
Гласът му пресекна. Той трепереше целият.
— Той падна. Имаше кръв. Много кръв. Аз се паникьосах. Стоян стоеше и ме гледаше. Не беше уплашен. Беше… доволен. Той каза: „Видя ли какво направи, момче? Уби го. Сега ще лежиш двадесет години в затвора.“ Аз не знаех какво да правя. Той продължи: „Но аз мога да ти помогна. Ще се отърва от тялото. Ще кажа, че си заминал за чужбина. Никой няма да те търси. В замяна, ти просто изчезваш. Забравяш за тази къща, за всичко. Криеш се и си мълчиш. Иначе ще се обадя в полицията.“
Радина слушаше с ужас.
— И ти му повярва?
— Бях на деветнадесет, Ради! Бях до смърт изплашен. Видях кръвта, видях неподвижното тяло. Повярвах му. Той ме докара дотук с колата си. Каза ми да се скрия на тавана и да не мърдам. Каза, че от време на време ще ми оставя храна пред вратата. В началото го правеше. После спря. Трябваше да се оправям сам. Да се промъквам нощем до градината на леля Гергана, за да открадна някой домат или краставица. Живея като плъх. От десет години.
Сълзи се стичаха по лицето му.
— Аз съсипах всичко. Заради мен загубихме дома си. Аз съм виновен.
— Не, не си ти виновен! — прегърна го тя. — Ти си бил жертва. Той те е манипулирал. Използвал е страха ти. Не си убиец, Дамяне. Сигурна съм, че онзи човек не е мъртъв. Стоян просто те е излъгал, за да те контролира.
Думите ѝ звучаха смело, но в сърцето ѝ се прокрадна съмнение. Ами ако не беше лъжа? Ами ако брат ѝ наистина беше отнел човешки живот? Това променяше всичко. Това ги правеше не просто жертви на имотна измама, а съучастници в прикриването на тежко престъпление.
Сега разбираше дълбочината на капана, в който бяха попаднали. Стоян ги държеше не само с фалшив нотариален акт, но и с нещо много по-силно – тайната за онази нощ. Тайна, която можеше да унищожи брат ѝ завинаги.
Изведнъж бремето върху плещите ѝ стана десетократно по-тежко. Вече не се бореше само за имот. Бореше се за живота и свободата на Дамян. И знаеше, че за да го спаси, трябваше да разбере какво наистина се е случило в онази кървава нощ преди десет години. Трябваше да намери човека, когото брат ѝ мислеше за мъртъв. Ако изобщо беше жив.
Глава 6: Скритият живот
Докато Радина и Дамян бяха затворници в миналото, в големия град наблизо се разиграваше друг вид драма, чиито нишки скоро щяха да се преплетат с техните.
Лилия, единствената дъщеря на Стоян, паркира старата си кола пред сградата на Юридическия факултет. Беше последна година, най-трудната, изпълнена с изпити и подготовка за държавния изпит. Баща ѝ настояваше да ѝ купи нов, лъскав автомобил, но тя упорито отказваше. Не искаше да има нищо общо с показността, която той толкова обичаше. Всъщност, тя се опитваше да има възможно най-малко общо с него.
Лилия беше пълна противоположност на баща си. Тиха, интровертна, с остро чувство за справедливост, което често я вкарваше в конфликти с него. Тя обичаше правото не заради парите и властта, които то можеше да донесе, а заради идеята, че може да бъде инструмент за защита на слабите.
След лекции тя не се прибираше в луксозния апартамент, който баща ѝ ѝ беше наел. Вместо това отиваше в малка кантора в един от по-бедните квартали. Беше доброволец в център за безплатна правна помощ. Помагаше на възрастни хора с ниски пенсии да се справят с монополните дружества, на самотни майки – да получат издръжка, на работници – да си търсят неизплатените заплати.
Това беше нейният скрит живот. Тайната ѝ от баща ѝ. Той щеше да се вбеси, ако разбереше. За него тези хора бяха „неудачници“, които сами са си виновни за положението. Беше ѝ го казвал многократно по време на редките им вечери заедно.
„Светът е за силните, Лили. Слабите са просто стъпала, по които силните се изкачват. Научи се да стъпваш, а не да те стъпчат“, гласеше неговата житейска философия. Философия, която я отвращаваше.
Тя се опитваше да бъде финансово независима. Работеше като сервитьорка през уикендите и беше изтеглила студентски кредит, за да покрива таксите си, въпреки че Стоян можеше да плати за десет университета като този, без да му мигне окото. Наскоро дори беше направила първата стъпка към пълното си отделяне – беше одобрена за ипотечен кредит и беше капарирала малка гарсониера в строеж. Мечтаеше за деня, в който щеше да има свое собствено място, необременено от парите и влиянието на баща ѝ.
Един ден в центъра дойде възрастна жена от едно от селата в района. Оплакваше се, че местен бизнесмен се опитва да вземе земята ѝ, като използва стара, неизплатена лихва по заем, взет от покойния ѝ съпруг. Докато жената разказваше историята си, Лилия слушаше с нарастващо безпокойство. Името на бизнесмена беше Стоян. Нейният баща.
Не беше за първи път. И преди беше чувала подобни истории, но винаги успяваше да се самозалъже, че става въпрос за съвпадение на имената, че баща ѝ, колкото и да е безскрупулен, не би стигнал толкова далеч. Но този път детайлите бяха твърде конкретни.
Сърцето ѝ се сви. Възможно ли беше човекът, на когото тя помагаше на хората да се противопоставят, да е собственият ѝ баща? Човекът, чиито пари плащаха за образованието, което сега тя използваше срещу него? Иронията беше жестока.
Същата вечер тя се прибра в бащината си къща, решена да говори с него. Намери го в кабинета му, заобиколен от лукс – махагоново бюро, кожени кресла, скъпи картини. Той говореше по телефона, давайки заповеди с леден, властен тон. Когато я видя, приключи разговора и се усмихна.
— Лили, съкровище. Какво те води насам?
Тя застана пред бюрото му, стиснала ръце в юмруци.
— Татко, днес в центъра дойде една жена. От село. Оплака се от теб. Каза, че се опитваш да ѝ вземеш земята.
Усмивката на Стоян изчезна.
— Откога се занимаваш с клюките на селските баби? И какъв е този „център“?
— Център за правна помощ. Помагам на хора, които не могат да си позволят адвокат.
Лицето му се вкамени.
— Ти какво?! Доброволец? Помагаш на мрънкащи неудачници да ме съдят? С парите, които аз ти давам?
— Не използвам твоите пари! Имам си работа, изтеглила съм кредит!
— Кредит? — Той избухна в силен, неприятен смях. — Мислиш се за независима, така ли? Всичко, което имаш, е благодарение на мен! Този университет, тези дрехи, дори въздухът, който дишаш! А ти ми забиваш нож в гърба!
— Аз ли? А ти какво правиш? Ограбваш бедните хора! Това ли е твоят велик бизнес? Да взимаш последната земя на една вдовица?
— Това се нарича бизнес, Лилия! Не сантименти! Тя е подписала договор, не си е платила, сега си понася последствията! Край на темата! Забравявам ти да стъпваш повече в този център! Ясно ли е?
— Нямаш право да ми нареждаш! — извика тя, сълзи на гняв пареха в очите ѝ.
— О, имам пълното право! Докато живееш под моя покрив…
— Аз не живея под твоя покрив! Имам си квартира! И скоро ще имам и собствен апартамент!
— Така ли? И как ще го плащаш, като те оставя без пукната стотинка? — Той се изправи в целия си ръст, надвиснал над нея. — Ти си моя дъщеря и ще правиш каквото ти кажа. Ще станеш адвокат в моята фирма, ще защитаваш моите интереси и ще забравиш за тези глупости за справедливост. Светът не работи така.
Лилия го гледаше, сякаш го виждаше за първи път. Не като баща, а като чудовище. Човек, лишен от всякакво съчувствие и морал.
— Мразя те — прошепна тя с треперещ глас. — Мразя това, в което си се превърнал. Мразя всичко, което представляваш.
Тя се обърна и избяга от кабинета, от къщата, от него. Тичаше по улицата, без да знае накъде отива, задушавана от сълзи на разочарование и безсилие. Светът, който познаваше, се беше сринал. Основата, на която беше изградила живота си, се оказа прогнила. Баща ѝ не беше просто строг бизнесмен. Той беше злодей. И тя, без да иска, беше част от неговия свят.
В този момент тя взе решение. Нямаше да се откаже. Щеше да се бори. Не само за възрастната жена от селото, но и за всички други, които баща ѝ беше стъпкал. Щеше да използва знанията си, образованието си, всичко, на което той я беше научил, срещу него. Това вече не беше просто въпрос на професионален избор. Беше лична война.
Глава 7: Нишката се разплита
Виктор се чувстваше като човек, който ходи по тънък лед. Всеки ден в кантората беше изпитание. Трябваше да се преструва, че работи усърдно по делата на Стоян, докато тайно, през нощта, търсеше начин да го унищожи. Лъжеше жена си, измисляйки си късни срещи и спешни задачи, за да може да се вижда с Радина. Чувството за вина го разяждаше, но то беше нищо в сравнение с притегателната сила, която го теглеше към старата къща.
Там, в компанията на Радина, той се чувстваше жив. Сякаш се беше върнал двадесет години назад, когато бъдещето изглеждаше светло и пълно с възможности. Разказът на Дамян за онази нощ не му даваше мира. Беше твърде удобно, твърде подредено. Стоян не беше човек, който оставя нещата на случайността.
— Трябва да намерим този охранител — каза той на Радина една вечер. — Ако е жив, показанията му могат да променят всичко. Това ще срути цялата версия на Стоян и ще докаже, че Дамян е бил изнудван.
— Но как? Минали са десет години. Дори не знаем точното му име. А и да го намерим, защо да говори? Сигурно още работи за Стоян или е получил пари, за да си мълчи.
— Хората правят грешки. Особено хора като него. Може да се е похвалил на някого, да е изпуснал нещо. Трябва ни само една малка нишка.
Виктор започна да рови. Използваше достъпа си до фирмените архиви, преглеждайки стари трудови договори отпреди десет години. Търсеше мъж на име Иво или Илия, работил като охрана. Списъкът беше дълъг. Повечето вече не работеха за Стоян.
Едновременно с това, той се задълбочи в договора за заем. Въпреки че изглеждаше безупречен, нещо го притесняваше. Подписът на бащата на Радина. Беше го виждал и преди, на други документи. Този тук изглеждаше малко по-различен. По-несигурен, леко треперещ. Може би беше просто от болестта му в края на живота. А може би не.
— Трябва ни графологична експертиза — каза той. — Но не можем да я направим официално. Стоян ще разбере веднага.
Той се сети за свой стар колега от университета, който работеше като независим експерт. Човек, на когото можеше да се довери. Свърза се с него, измисляйки история за спорен имотен казус на далечен роднина. Изпрати му сканирано копие от договора и няколко други документа с безспорния подпис на бащата на Радина. Сега трябваше да чака.
Междувременно, късните му отсъствия не останаха незабелязани от Анелия. Тя ставаше все по-подозрителна и раздразнителна.
— Къде ходиш всяка вечер, Викторе? — попита го тя една вечер, докато той се прибираше след полунощ. — Не ми разправяй пак, че имаш работа. Фирмата на Стоян не работи по двайсет и четири часа.
— Имаме сложен казус, Анелия. Изисква време.
— Сложен казус или стара любов? — Гласът ѝ беше леден. — Видях те онзи ден. В града. С нея. С Радина. Мислеше, че не съм ви видяла, нали? Седяхте в едно кафене. Приличахте си на влюбени гълъбчета.
Виктор замръзна.
— Не е това, което си мислиш. Тя ме потърси за правен съвет. Има проблеми.
— Проблеми? — изсмя се Анелия ехидно. — Нейният проблем е, че се върна. И сега се опитва да развали всичко, което сме изградили. Опитва се да ми те отнеме, както винаги се е опитвала да ми отнеме всичко, което съм искала!
Старата ревност, която беше таила години наред, изригна с пълна сила.
— Успокой се. Няма нищо между нас. Помагам ѝ като приятел.
— Приятел? Откога? От десет години не си се сещал за нея! Не ме прави на глупачка, Викторе! Знам те много добре. Знам как я гледаш. Ако не спреш да се виждаш с нея, ще кажа на Стоян. Ще му кажа, че неговият най-доверен адвокат се рови в делата му зад гърба му. Да видим тогава как ще ѝ помогнеш, като останеш без работа!
Заплахата увисна във въздуха. Виктор разбра, че е притиснат в ъгъла. Анелия беше способна да го направи. От ревност, от злоба. Тя не разбираше, че не става въпрос само за Радина. Ставаше въпрос за нещо много по-голямо. За справедливост. За собствената му съвест, която отдавна беше заглушавал.
Няколко дни по-късно получи обаждане от приятеля си графолог.
— Вики, разгледах подписите, които ми прати. Интересен случай. Тези на другите документи са автентични, няма съмнение. Но подписът на договора за заем… той е имитация.
Виктор усети как кръвта нахлува в главата му.
— Сигурен ли си?
— Абсолютно. И то много добра имитация. Направена е от човек, който е имал достъп до оригинални подписи и се е упражнявал. Но има няколко микроскопични разлики в натиска и ъгъла на изписване, които го издават. Този подпис е фалшив. Договорът е невалиден.
Виктор затвори телефона, а ръцете му трепереха. Това беше. Това беше пробивът, който чакаха. Стоян не просто беше използвал хищническа клауза. Той беше извършил документна измама. Това беше престъпление. Сериозно престъпление, което можеше да го вкара в затвора.
Същата вечер той отиде при Радина, носейки новината. Когато ѝ разказа, тя го прегърна спонтанно.
— Знаех си! — прошепна тя. — Знаех си, че татко не би подписал такова нещо доброволно.
В този момент, докато я държеше в ръцете си, Виктор забрави за Анелия, за Стоян, за опасността. Имаше само облекчението в очите на Радина и чувството, че най-накрая прави правилното нещо.
Но точно тогава, докато се ровеше из старите трудови договори, които беше взел от офиса, той попадна на едно име. Илиян. Работил като охрана. Напуснал внезапно преди десет години, точно по времето на изчезването на Дамян. В графата „причина за напускане“ пишеше „по взаимно съгласие“. Но под нея имаше бележка, написана с молив. „Изплатено обезщетение в размер на…“ Сумата беше огромна. Достатъчна, за да си купиш мълчание за цял живот.
Виктор погледна адреса по лична карта на Илиян. Беше в един от крайните квартали на града. Нишката беше намерена. Сега трябваше само да я дръпне, без да знае дали в другия ѝ край не го чака капан.
Глава 8: Предателство
Ревността на Анелия беше като бавно действаща отрова. С всеки изминал ден тя ставаше все по-обсебена от мисълта за Виктор и Радина. Представяше си тайните им срещи, припомняше си близостта им в гимназията, която винаги я беше карала да се чувства като втора цигулка. Завръщането на Радина беше отворило стари рани и беше събудило всичките ѝ комплекси за малоценност.
Тя започна да следи Виктор. Проверяваше телефона му, когато той беше под душа. Преглеждаше документите в чантата му, докато спеше. Търсеше доказателство за изневяра, нещо, с което да го уличи и да го накара да се почувства виновен.
Една вечер, докато той спеше дълбоко, изтощен от напрежението на двойния си живот, тя отключи куфарчето му. Вътре, сред папки с договори и фирмени документи, намери нещо друго. Копие от договора за заем на бащата на Радина. И отделен лист с експертно мнение от графолог, на което с червено беше подчертано заключението: „ФАЛШИФИКАТ“.
Анелия се втренчи в думата. В първия момент не разбра. После бавно, парченце по парченце, пъзелът започна да се нарежда в главата ѝ. Виктор не просто се срещаше тайно с Радина. Той работеше срещу Стоян. Техния благодетел. Човекът, благодарение на когото живееха в луксозна къща, караха скъпи коли и дъщеря им учеше в най-доброто частно училище. Виктор се канеше да унищожи всичко това. Заради нея. Заради Радина.
В гърдите ѝ се надигна вълна от паника, примесена с гняв. Тя виждаше нещата през собствената си призма – това не беше битка за справедливост, а акт на предателство, мотивиран от стара любов. Виктор беше готов да пожертва семейството си, кариерата си, всичко, заради жената, която го беше изоставила преди години.
Тя се почувства предадена. Не само от съпруга си, но и от най-добрата си приятелка, която се беше върнала, за да ѝ отнеме всичко.
В този момент на афект, тя не мислеше трезво. Единствената ѝ мисъл беше да спре Виктор, преди да е станало твърде късно. Преди да е разрушил живота им. Имаше само един начин да го направи.
На следващата сутрин, трепереща от нерви, тя се обади на съпругата на Стоян и си уреди среща под претекст, че иска да обсъдят предстоящия благотворителен бал. Когато пристигна в огромната им къща, тя беше въведена директно в кабинета на Стоян. Той я чакаше. Явно жена му му беше казала, че Анелия иска да го види по спешност.
— Анелия. Каква приятна изненада. На какво дължа честта? — попита той с обичайната си мазна усмивка.
Тя не увърта. Извади от чантата си снимките, които беше направила с телефона си на документите от куфарчето на Виктор – договора и заключението на графолога. Постави ги на бюрото пред него.
— Мисля, че трябва да видите това.
Стоян взе листата. Усмивката бавно изчезна от лицето му, докато четеше. Когато вдигна поглед, очите му бяха ледени.
— Откъде имаш това?
— От куфарчето на Виктор. Той се среща тайно с Радина. Ровят се в миналото. Опитват се да намерят начин да ви съдят.
Стоян се облегна назад в стола си, барабанейки с пръсти по махагоновото бюро. Той не изглеждаше изненадан. По-скоро раздразнен. Сякаш досадна муха бръмчеше около главата му.
— Значи вярното ми кученце е решило да ме хапе по ръката, която го храни. Интересно. И глупаво. Много глупаво от негова страна.
Той погледна Анелия с пронизващ поглед, който я накара да се почувства малка и незначителна.
— А ти защо ми казваш това? Какво искаш?
— Искам да го спрете — прошепна тя. — Преди да е унищожил и двама ни. Той не знае какво прави, не мисли трезво. Тя го е омаяла.
Стоян се изсмя. Кратък, лишен от всякаква веселост смях.
— О, не, мила моя. Той много добре знае какво прави. Просто е подценил противника си. А ти… ти си изигра картите си добре. Лоялността е качество, което ценя.
Той се изправи и отиде до прозореца, загледан в безупречно поддържаната си градина.
— Не се притеснявай. Ще се погрижа за проблема. Ще се погрижа и за твоя съпруг, и за неговата любима от детинство. Ще им дам урок, който никога няма да забравят. Ти просто се прибери у дома и се преструвай, че нищо не се е случило. Остави всичко на мен.
Анелия си тръгна от къщата с чувство на облекчение, но и с леден страх в сърцето. Беше постигнала целта си. Беше спряла Виктор. Но беше пуснала на свобода звяр, когото не можеше да контролира. В очите на Стоян беше видяла нещо много по-страшно от гняв. Беше видяла студена, пресметлива жестокост.
Тя беше предала съпруга си, за да спаси брака си. Но имаше ужасното предчувствие, че току-що го беше осъдила на нещо много по-лошо от уволнение.
Глава 9: Под обсада
Стоян не си губеше времето. Още на следващия ден Радина усети промяната. Докато работеше в двора, покрай портата мина бавно черна кола със затъмнени стъкла. Тя не спря, но Радина усети погледите върху себе си. Усещането, че е наблюдавана, не я напусна през целия ден.
Вечерта, когато Виктор дойде, лицето му беше сиво.
— Той знае — каза той без предисловия. — Днес ме извика в кабинета си. Беше студен, официален. Каза ми, че съм отстранен от всичките му дела. Временно. Докато се „изяснят някои неща“. Това е предупреждение, Ради.
— Анелия — прошепна тя. — Сигурно е тя.
Виктор кимна мрачно.
— Няма кой друг да е.
Напрежението в старата къща стана почти физически осезаемо. Дамян беше на ръба на нервна криза. Непрекъснато надничаше през цепнатините на таванските дъски, подскачайки при всеки шум.
— Трябваше да те послушам, Ради. Трябваше да избягаш. Сега е късно. Той ще ни смаже.
— Няма да му позволим — каза тя, опитвайки се да звучи по-смело, отколкото се чувстваше. Но страхът вече беше пуснал корени и в нейното сърце.
Психическият тормоз ескалира. Една сутрин тя намери на прага на вратата умряла котка. Някой я беше оставил там през нощта. Посланието беше повече от ясно. Няколко дни по-късно, докато се прибираше от магазина, гумите на старата ѝ кола бяха нарязани. Това бяха дребни, но зловещи актове на сплашване, целящи да ги изтощят психически, да ги накарат да се пречупят.
Най-лошото се случи с леля ѝ Гергана. Радина отиде да я види, за да я предупреди да внимава, но намери къщата ѝ празна. Съседи ѝ казаха, че старицата е паднала по стълбите и са я откарали в болницата. Радина се втурна натам. Намери леля си в една болнична стая, с гипсиран крак и синини по лицето.
— Какво стана, лельо? — попита я тя ужасена.
Гергана я погледна с изплашени очи.
— Не знам, чедо. Вървях по стълбите и… сякаш някой ме бутна в гръб. Не видях никого. Сигурно ми се е привидяло. Стара съм вече, краката не ме държат.
Но Радина знаеше, че не ѝ се е привидяло. Това беше дело на Стоян. Предупреждение, че може да нарани не само нея, но и близките ѝ. Че няма граници, които не би преминал.
Виктор също беше подложен на натиск. Всичките му клиенти в кантората започнаха да се отдърпват от него. Колегите му го избягваха. Анелия беше създала ледена атмосфера у дома им, като почти не му говореше. Той беше в изолация.
— Трябва да действаме бързо — каза той на Радина. — Той се опитва да ни уплаши, да ни накара да се откажем, преди да сме завели дело. Трябва да намеря Илиян. Той е единственият ни шанс.
Той отиде на адреса на бившия охранител. Беше малка, порутена къща в беден квартал. На вратата се показа съсухрена жена с уморен поглед.
— Търся Илиян — каза Виктор.
Жената го изгледа подозрително.
— Няма такъв тук.
— Но това е адресът по лична карта. Сигурна ли сте?
— Илиян почина. Преди пет години. Рак — каза тя безизразно и затвори вратата пред носа му.
Виктор стоеше като гръмнат. Единственият им свидетел беше мъртъв. Стоян беше предвидил и това. Или просто късметът беше на негова страна.
Когато съобщи новината на Радина, тя се отчая. Всичките им надежди се сринаха. Фалшивият подпис беше думата им срещу думата на Стоян. Без свидетел, който да потвърди изнудването, делото им беше слабо.
— Свършено е, нали? — попита тя с празен глас. — Той спечели.
Виктор не отговори. Гледаше я, а в очите му се четеше безсилие. В този момент на споделено отчаяние, той я прегърна. Не като адвокат, не като стар приятел, а като мъж, който прегръща жена, за която го е грижа. Тя се отпусна в ръцете му, изтощена от битката. За миг, само за миг, те намериха утеха един в друг, забравили за света отвън.
Но светът не ги беше забравил.
През целия този ден, от другата страна на улицата, в паркирана кола, седеше млад мъж с фотоапарат с дълъг обектив. Той снимаше всичко – всяко идване на Виктор, всяка сянка на прозореца, всеки техен жест. А вечерта, снимките, на които Виктор и Радина се прегръщаха в двора на старата къща, бяха на бюрото на Стоян.
Той ги разгледа с ледена усмивка.
— Глупаци — промърмори той. — Дадоха ми точно това, от което имах нужда.
Той вдигна телефона и набра един номер.
— Искам да подготвиш документите за развод. От името на Анелия. Причина – изневяра. Искам и ограничителна заповед за Виктор. Да не доближава жена си и детето си. Искам да го унищожа. Лично.
Обсадата беше приключила. Беше време за директна атака.
Глава 10: Неочакван съюзник
След бурния скандал с баща си, Лилия се чувстваше напълно сама. Беше прекъснала всякакъв контакт с него, не отговаряше на обажданията му и се беше отдала изцяло на ученето и работата в правния център. Но сянката му продължаваше да тегне над нея. Чувстваше се виновна за лукса, в който беше израснала, знаейки, че е изграден върху нещастието на други хора.
Конфликтът с баща ѝ я беше накарал да се замисли. Тя започна да си припомня разни неща от миналото – недоизказани фрази, странни телефонни разговори, на които беше ставала свидетел като дете, мистериозното изчезване на сина на един от партньорите на баща ѝ преди много години. Момче на име Дамян. Тогава ѝ бяха казали, че е заминал да учи в чужбина. Сега този спомен изплува с нова, зловеща светлина.
Тя започна да се рови. Не знаеше точно какво търси, но беше водена от инстинкт. Една нощ, знаейки, че баща ѝ е на бизнес вечеря, тя отиде в къщата им. Използва стария си ключ, за да влезе, и се промъкна в кабинета му. Сърцето ѝ биеше лудо. Ако я хванеше, щеше да е краят.
Започна да преглежда файловете в компютъра му. Повечето бяха защитени с пароли, които не знаеше. Но след това се сети за стария му навик да записва важни неща на скрити флашки. Претърси чекмеджетата на бюрото. В едно от тях, под двойно дъно, намери малка метална флашка.
Включи я в лаптопа си с треперещи ръце. Съдържанието ѝ я шокира. Беше пълна със сканирани документи, записи на разговори, компрометиращи снимки. Баща ѝ беше събирал мръсотия за всички – политици, съдии, бизнес партньори. Беше неговата застраховка, неговият арсенал.
Сред файловете имаше папка с името на селото, откъдето беше дошла възрастната жена. Вътре имаше десетки документи, свързани с имотни сделки. Всички следваха един и същи модел – малък заем, огромни лихви, бързо придобиване на имота. И тогава видя името на бащата на Дамян. И копие от същия онзи договор за заем.
Докато преглеждаше файловете, вниманието ѝ беше привлечено от аудио запис. Името на файла беше просто „Разговор_Илиян“. Тя кликна върху него. Чу се гласът на баща ѝ, студен и властен, и друг, по-груб и неуверен глас.
„— Значи всичко е ясно, нали? — казваше баща ѝ. — Момчето си мисли, че те е убил. Ще се скрие като мишка в дупка. Ти си взимаш парите и изчезваш. Забравяш, че си работил за мен. Забравяш за всичко.“
„— Ами ако проговори? Ако каже на някого? — питаше другият глас, гласът на Илиян.“
„— Той няма да проговори. Страхът е най-здравата клетка. А и да проговори, кой ще му повярва? А за теб… ако решиш и ти да проговориш, спомни си, че имаш семейство. И че инциденти се случват всеки ден. Ясно ли е?“
Лилия седеше като парализирана. Слушаше запис на собствения си баща, който организира изнудване и прикриване на престъпление. Той не просто беше излъгал Дамян, че е убиец. Той беше накарал Илиян да изчезне, за да поддържа лъжата жива.
В този момент вратата на кабинета се отвори. На прага стоеше Анелия. Беше дошла да говори със Стоян, разтревожена от мълчанието му след тяхната среща. Двете жени се втренчиха една в друга – едната с ужас, другата с изненада.
— Лилия? Какво правиш тук? — попита Анелия.
Преди Лилия да успее да отговори, от лаптопа ѝ продължи да се чува гласът на баща ѝ. Анелия чу думите „момчето си мисли, че те е убил“ и пребледня.
— Какво е това? — прошепна тя.
Лилия не се опита да скрие нищо. Беше твърде късно.
— Това е истината за баща ми. И за това, което е причинил на Радина и брат ѝ.
Тя разказа на Анелия всичко, което беше открила. За фалшивия подпис, за изнудването, за записа. Докато говореше, видя как лицето на Анелия се променя. Изненадата беше заменена от объркване, а след това – от ужас и вина.
— Аз… аз му казах — промълви Анелия, сякаш говореше на себе си. — Аз му казах, че Виктор им помага. Мислех, че… мислех, че просто ще го уволни. Не знаех, че е толкова дълбоко. Не знаех, че става въпрос за… това.
Тя осъзна какво е направила. В слепия си гняв и ревност, тя не просто беше предала съпруга си. Беше го хвърлила на чудовище. Беше станала съучастник в нещо ужасяващо.
— Трябва да им помогнем — каза Лилия с твърд глас. — Ти знаеш къде живее Радина. Трябва да отидем при тях. Веднага. Преди баща ми да е направил следващия си ход.
Анелия се колебаеше. Да отиде при Радина, жената, която мразеше, и да признае предателството си? Да се изправи срещу съпруга си? Беше я страх. Но когато погледна ужаса в очите на младото момиче до себе си, тя видя отражение на собствения си срам.
— Добре — каза тя. — Да вървим.
Двете жени, свързани от общото си познание за злото, което Стоян представляваше, напуснаха къщата. Лилия стискаше лаптопа с доказателствата. Те бяха неочакван, странен съюз – дъщерята на злодея и жената на неговия адвокат. И бързаха към старата къща в запустялото село, носейки със себе си единствения лъч надежда за хората, които бяха под обсада.
Глава 11: Университетският кредит
Пътят към селото беше мълчалив. Анелия караше, а ръцете ѝ стискаха волана толкова силно, че кокалчетата ѝ бяха побелели. Лилия седеше до нея, прегърнала лаптопа като спасителен пояс. Всяка от тях беше потънала в собствените си мисли.
Анелия мислеше за Виктор. За това как го беше предала, водена от егоизъм и ревност. Сега разбираше, че той не се е борил за Радина, а за принципи, които тя отдавна беше забравила, заменени от стремежа към комфорт и социален статус. Чувстваше се празна и засрамена.
Лилия, от своя страна, мислеше за бъдещето. Дори и да успееха да помогнат на Радина и Дамян, какво следваше за нея? Баща ѝ щеше да я намрази, да я лиши от наследство, да я прокуди от живота си. Но странно, тази мисъл не я плашеше. Напротив, носеше ѝ усещане за свобода.
Тя си помисли за малкия апартамент, за който беше взела ипотечен кредит. Скоро щеше да е готов. Щеше да е нейният дом. Стените му нямаше да са построени с кървавите пари на баща ѝ. Щеше да е малък, може би дори тесен, но щеше да е неин. Щеше да го изплаща години наред, с парите от студентския си кредит и от работата, която щеше да си намери. Щеше да е трудно, но щеше да е честно.
За първи път от много време тя се почувства горда със себе си. Вече не беше просто дъщерята на Стоян. Беше Лилия. Човек със собствени принципи и собствена съвест. Войната срещу баща ѝ беше и нейната война за независимост.
Когато пристигнаха пред старата къща, вече се беше мръкнало. Отвътре не светеше. За миг се уплашиха, че са закъснели. Анелия почука плахо на вратата.
След малко вратата се открехна и на прага се показа Радина. Лицето ѝ беше изпито и уморено. Когато видя кои са, погледът ѝ стана леденостуден, особено когато се спря на Анелия.
— Какво искате? — попита тя.
— Трябва да говорим. С теб и с Виктор. Спешно е — каза Анелия с треперещ глас.
— Виктор не е тук. Вашият приятел Стоян се е погрижил за това. Получи ограничителна заповед. Не може да ме доближава. Обвинен е в изневяра и предстои развод. Доволна ли си сега?
Думите на Радина бяха като удари. Анелия се сви, сякаш я бяха зашлевили.
— Моля те, Радина. Пусни ни да влезем. Не сме ти врагове. Поне не вече.
Отвътре се чу гласът на Виктор.
— Пусни ги, Ради. Да чуем какво имат да кажат.
Той беше там. Беше нарушил ограничителната заповед. Рискуваше да бъде арестуван, но не я беше оставил сама.
Влязоха в полутъмната кухня. Дамян стоеше в ъгъла като подплашено животно. Лилия постави лаптопа на масата и го отвори.
— Казвам се Лилия. Аз съм дъщерята на Стоян — каза тя и погледна първо Радина, а после Дамян. — Знам какво ви е причинил. И имам доказателства.
Тя пусна аудиозаписа.
В тишината на стаята прозвучаха гласовете на Стоян и Илиян. Лицата на Радина и Дамян се променяха с всяка дума. Неверие, шок, а след това – огромно, всепоглъщащо облекчение.
Дамян се свлече на един стол, заровил лице в ръцете си. Той не плачеше от мъка, а от облекчение. Десет години беше живял с мисълта, че е убиец. Десет години беше носил вина, която не е била негова. Сега тежестта беше свалена от плещите му. Той беше свободен. Поне в собствената си съвест.
— Той не е мъртъв — прошепна Дамян. — Аз не съм убиец.
Радина отиде до него и го прегърна силно.
Виктор гледаше Лилия с възхищение. Това младо, крехко момиче беше направило това, което той не беше успял. Беше рискувала всичко, за да постъпи правилно.
След това Анелия проговори. С наведен поглед, тя разказа всичко. За ревността си, за срещата със Стоян, за това как го е предала.
— Съжалявам, Викторе. Съжалявам за всичко. Бях сляпа и глупава.
Виктор я слушаше без гняв. Само с огромна тъга.
— Вече няма значение, Анелия. Ти направи своя избор. Аз направих моя.
В този момент всички в стаята разбраха, че са в една лодка. Всеки от тях беше жертва на Стоян по един или друг начин. Дори Анелия. Той беше използвал слабостите ѝ, беше я манипулирал, точно както беше манипулирал Дамян.
— Какво ще правим сега? — попита Радина.
— Сега ще го ударим с всичко, което имаме — каза Виктор, а в гласа му се появи нова увереност. — С този запис, с графологичната експертиза… вече имаме казус. Силен казус. Ще заведем дело не само за имота, но и за изнудване, за документна измама, за всичко. Лилия, ще се съгласиш ли да свидетелстваш?
— Да — каза тя без колебание. — Готова съм.
Те стояха там, в старата, порутена кухня – четирима души, събрани от съдбата. Бяха странен съюз, пълен с противоречия и стари рани. Но бяха обединени от една обща цел – да търсят справедливост. И за първи път от много време, те имаха надежда.
Глава 12: Истината за онази нощ
Планът беше прост, но рискован. Записът беше най-силното им оръжие, но беше придобит незаконно. Можеше да бъде оспорен в съда. Трябваше им нещо повече. Трябваше им жив свидетел.
— Илиян може и да е мъртъв, но той е имал семейство — каза Виктор. — Жена, може би деца. Стоян му е дал огромна сума пари. Тези пари трябва да са отишли някъде. В къща, в кола, в банкова сметка. Хора, които внезапно забогатяват, оставят следи.
Лилия имаше идея.
— В архивите на баща ми имаше и други папки. Финансови отчети, банкови извлечения. Може би има нещо и за Илиян. Някакъв документ за превода на парите.
Беше опасно да се връща отново в къщата, но нямаха друг избор. Решиха да действат още същата нощ. Докато Радина и Дамян останаха в къщата, Виктор, Лилия и Анелия се качиха в колата. Анелия настоя да дойде. Чувстваше, че трябва да направи нещо, за да изкупи вината си.
Планът беше Анелия да разсее охраната на портала, измисляйки някакъ
в семеен проблем, докато Лилия и Виктор се промъкнат през задната част на имението, където оградата беше по-ниска.
Всичко мина по-гладко, отколкото очакваха. Докато Анелия водеше разгорещен и емоционален разговор с пазачите, Лилия и Виктор прескочиха оградата и се вмъкнаха в къщата през незаключения прозорец на мазето.
Кабинетът на Стоян беше точно както го беше оставила Лилия. Тишината беше напрегната, всеки шум им се струваше оглушителен. Докато Виктор пазеше до вратата, Лилия отново седна пред компютъра. Този път тя знаеше какво да търси. Влезе в криптирани файлове, използвайки парола, която беше видяла баща ѝ да въвежда веднъж – датата на смъртта на майка ѝ. Цинично, но ефективно.
Намери го. Сканирано копие на платежно нареждане към офшорна сметка. Сумата беше точно тази, която Виктор беше видял в бележките към трудовия договор на Илиян. Но имаше и още нещо. В бележките към трансакцията пишеше: „Окончателно плащане съгласно споразумение. Преместване в Аржентина.“
— Аржентина! — прошепна Виктор. — Той не е мъртъв. Жена му ни е излъгала. Стоян ги е изпратил на другия край на света, за да е сигурен, че никой никога няма да ги намери.
Лилия бързо копира файла. Точно когато се канеха да си тръгват, тя забеляза още един файл в същата папка. Беше видеоклип. Името му беше „Таван_Сигурност“. Любопитството надделя. Тя го отвори.
На екрана се появи черно-бяло изображение от охранителна камера. Беше офисът на Стоян. Датата в ъгъла беше от онази нощ преди десет години. Видя се как младият Дамян влиза, как се кара със Стоян. Видя се как Илиян се намесва, как започва сбиването. Видя се как Дамян грабва преспапието и удря Илиян.
Но камерата беше уловила и нещо, което Дамян не беше видял. Илиян падна, но беше в съзнание. Той се опита да се надигне. И тогава, докато Дамян гледаше с ужас, парализиран от страх, Стоян се приближи до падналия охранител и с крака на обувката си го ритна силно в главата. Илиян се отпусна и остана неподвижен.
След това Стоян взе от бюрото една малка кърпичка, разряза пръста си на острото ръбче на преспапието и изцапа с кръв пода около главата на Илиян, за да изглежда раната по-страшна, отколкото беше.
Лилия ахна и закри уста с ръка.
Това беше чудовищно. Баща ѝ не просто беше излъгал Дамян. Той беше инсценирал всичко. Беше се възползвал от паниката на едно уплашено момче, за да го превърне в свой затворник. Беше готов да убие или поне тежко да рани собствения си служител, само за да задейства пъкления си план.
— Трябва да вземем това — каза Виктор с леден глас.
Те копираха и видеофайла и се измъкнаха от къщата точно навреме. Когато се върнаха в селото и показаха видеото на Радина и Дамян, реакцията беше неописуема.
Дамян гледаше екрана като хипнотизиран. Той преживяваше отново и отново най-ужасния момент от живота си, но този път го виждаше от друг ъгъл. Виждаше манипулацията, жестокостта, хладнокръвната пресметливост на Стоян.
Вината, която го беше разяждала в продължение на десет години, се изпари. На нейно място се появи гняв. Чист, изгарящ гняв. Той вече не беше жертва. Беше свидетел.
— Ще го съсипя — каза той с глас, който Радина не беше чувала досега. Беше гласът на мъж, който няма какво повече да губи. — Ще се изправя в съда и ще разкажа всичко. Нека целият свят види що за чудовище е.
Те имаха всичко. Запис на изнудването. Доказателство за фалшив подпис. Доказателство за превод на пари към мнимия мъртвец. И сега – видеозапис на самата инсценировка.
Случаят им вече не беше просто силен. Беше непробиваем.
Глава 13: Съдебната битка
Новината за делото срещу Стоян се разпространи като горски пожар. В началото никой не вярваше. Стоян беше недосегаем, твърде силен, твърде влиятелен. Но когато първите подробности от обвинението започнаха да изтичат в пресата, общественото мнение бавно започна да се променя.
Виктор официално напусна кантората и заедно с Лилия, която временно прекъсна обучението си, отвориха малък офис, посветен изцяло на този случай. Той беше лицето на защитата, а тя беше мозъкът зад кулисите, организирайки огромното количество доказателства. Анелия, макар и дистанцирана, им помагаше финансово, използвайки собствените си спестявания. Това беше нейният начин да допринесе.
Стоян отговори с цялата си мощ. Нае най-скъпата адвокатска кантора в страната. Започна медийна кампания, в която представяше Радина и Дамян като алчни измамници, които се опитват да му отнемат законно придобит имот. Виктор беше представен като отмъстителен бивш служител и нелоялен съпруг.
Но те бяха готови. Първото заседание на съда беше истински цирк. Залата беше пълна с журналисти и любопитни граждани. Стоян влезе с високо вдигната глава, усмихвайки се на камерите. Радина и Дамян бяха до него, изглеждаха притеснени, но решени.
Адвокатите на Стоян се опитаха да омаловажат доказателствата. Твърдяха, че графологичната експертиза е непрофесионална, че аудиозаписът е манипулиран, а видеото е с неясен произход и не доказва нищо.
Но тогава на свидетелската скамейка се качи Дамян.
Всички очакваха да видят смачкан, уплашен мъж. Вместо това видяха човек, изпълнен с леден гняв. Той разказа историята си. Спокойно, методично, без да пропуска детайл. Разказа за десетте години, прекарани на тавана. За страха, за глада, за самотата. За вината, която го е изяждала жив. Когато разказът му стигна до нощта на инцидента, в залата настана пълна тишина.
— Той ми отне живота — каза Дамян, гледайки право в очите на Стоян. — Не ме вкара в затвора, а направи нещо по-лошо. Превърна ме в призрак. Но аз вече не съм призрак. И не ме е страх.
След него свидетелства Лилия. Тя потвърди автентичността на файловете, разказа за методите на баща си, за други подобни случаи, на които се беше натъквала. Да свидетелстваш срещу собствения си баща беше неимоверно тежко, но тя го направи с достойнство и твърдост. Връзката между тях беше окончателно прекъсната.
Ключовият момент беше прожектирането на видеото от охранителната камера. Когато залата видя как Стоян рита в главата вече падналия Илиян и след това инсценира кървавата сцена, се чуха ахкания. Лицето на Стоян за първи път загуби самообладание. Той пребледня, а на челото му изби пот.
Битката беше дълга и мръсна. Стоян се опита да използва влиянието си, да окаже натиск върху съдията, да заплашва свидетели. Но доказателствата бяха твърде съкрушителни. Медийният интерес беше твърде голям. Нещата бяха излезли извън неговия контрол.
В деня на произнасянето на присъдата залата отново беше препълнена. Съдията чете мотивите си в продължение на час. Когато стигна до края, гласът му прозвуча твърдо и ясно:
— Съдът намира подсъдимия Стоян за виновен по всички обвинения: документна измама, изнудване и нанасяне на тежка телесна повреда. Договорът за заем се обявява за нищожен. Имотът се връща на законните му наследници. Подсъдимият се осъжда на…
Радина не чу колко години. В ушите ѝ бучеше. Тя се обърна към Дамян и го прегърна. И двамата плачеха. Сълзи на облекчение, на изтощение, на победа.
Виктор и Лилия стояха малко по-встрани и се гледаха с усмивка. Бяха успели. Невъзможното се беше случило. Давид беше победил Голиат.
Докато полицаите извеждаха Стоян от залата, погледите им се срещнаха с тези на Лилия. В неговите очи нямаше разкаяние. Само чиста, неподправена омраза. Но тя не сведе поглед. Издържа на погледа му, докато вратата не се затвори зад него. Беше свършило.
Глава 14: Цената на победата
Празненствата бяха кратки. Победата имаше вкус на пепел. Да, те бяха спечелили. Къщата и земята отново бяха техни. Справедливостта беше възтържествувала. Но на каква цена?
Животът на всеки от тях беше променен завинаги. Радина и Дамян се върнаха в бащината си къща, но тя вече не беше същата. Беше белязана от спомените за страдание и изолация. Щеше да мине много време, преди Дамян да спре да се стряска от всеки шум, преди да свикне отново да живее на светло, сред хората. Десет години от живота му бяха заличени. Те никога нямаше да се върнат. Раните по душата му бяха по-дълбоки от прогнилите дъски на пода.
Виктор беше спечелил най-голямото дело в кариерата си, но беше загубил семейството си. Разводът с Анелия беше бърз и тих. Тя не искаше нищо, освен да се оттегли и да се опита да събере парчетата от живота си. Той виждаше дъщеря си през уикендите, но усещаше дистанцията, объркването в очите ѝ. Беше станал герой за обществото, но в собствения си дом беше провал. С Радина запазиха топло приятелство, но пламъкът, който беше припламнал между тях по време на битката, беше угаснал под тежестта на реалността. Миналото беше твърде сложно, раните твърде пресни.
Лилия беше тази, която плати може би най-високата цена. Беше изпратила собствения си баща в затвора. Беше се отрекла от името си, от богатството си, от всичко, което познаваше. Беше сама. Но не беше сломена. Напротив, в самотата си тя намери сила. Премести се в малката си гарсониера, изплащайки ипотеката си с работа в правния център. Беше бедна, но беше свободна. Беше намерила своето призвание – да се бори за хората, които нямаха глас.
Един ден, няколко месеца след края на делото, четиримата се събраха в двора на старата къща. Радина беше засадила цветя. Дамян беше започнал да поправя покрива. Мястото бавно започваше да се съживява.
Те седяха на една стара пейка под ябълковото дърво и мълчаха. Нямаше нужда от думи. Всеки знаеше какво е преживял другият.
— Струваше ли си? — попита тихо Радина, сякаш на себе си.
Никой не отговори веднага.
— Да — каза накрая Виктор. — Струваше си. Защото ако не го бяхме направили, част от нас щеше да умре. Тази част, която вярва, че доброто може да победи.
— Понякога победата не изглежда така, както си я представяме — добави Лилия. — Понякога тя е просто възможността да започнеш отначало. Чист.
Дамян, който рядко говореше, вдигна глава и погледна към къщата.
— Преди се страхувах от тази къща. Сега я виждам като… обещание. Обещание, че можем да изградим нещо ново върху руините.
Те осъзнаха, че победата не е финалната дестинация. Не е щастливият край от приказките. Тя е просто врата. Врата към ново начало, което щеше да бъде трудно, белязано от миналото, но тяхно. Извоювано с болка, смелост и жертви. Цената беше висока, но свободата да бъдеш себе си, да живееш с чиста съвест, нямаше цена.
Глава 15: Ново начало
Година по-късно. Пролетта беше дошла с цялата си необуздана сила, сякаш искайки да изтрие спомена за дългата и тежка зима. Дворът на старата къща вече не беше джунгла от бурени. Радина беше прекопала градината, засадила беше зеленчуци и редове с пъстри цветя, които привличаха пчели и пеперуди. Къщата също беше променена. Дамян, с помощта на няколко работници, беше сменил покрива, беше измазал стените в топъл, слънчев цвят и беше сменил изгнилата дограма. Мястото бавно, но сигурно се превръщаше отново в дом.
Дамян беше друг човек. Все още беше тих и малко затворен, но страхът беше изчезнал от очите му. Беше намерил утеха във физическия труд. Ръцете му, някога меки и гладки, сега бяха загрубели и силни. Всяка поправена дъска, всеки забит пирон, беше акт на изкупление, начин да изгради наново не само къщата, но и себе си. Вечер понякога сядаше на прага с китара, същата, на която не беше свирил от десет години, и тихи, меланхолични мелодии се носеха в спокойния въздух.
Радина беше намерила своя мир. След години на борба за оцеляване в чужди страни, тя най-накрая се чувстваше у дома. Беше записала онлайн курс по счетоводство и помагаше на леля си Гергана, която се беше възстановила напълно, в малкия ѝ бизнес с производство на сладка и консерви. Шумният, динамичен живот в големия град не ѝ липсваше. Тук, сред тишината и познатите пейзажи, тя намери ритъм, който успокояваше душата ѝ.
Виктор беше отворил собствена малка адвокатска кантора в близкия град. Беше се отказал от големите корпоративни клиенти и лъскавите офиси. Сега негови клиенти бяха обикновени хора – същите тези, от които Стоян се беше възползвал. Хора с имотни спорове, с трудови проблеми, с дългове. Печелеше много по-малко, но спеше много по-добре. Всяка спечелена малка битка му носеше удовлетворение, което парите никога не му бяха давали. С Радина се чуваха често, подкрепяха се като стари приятели, които са преминали заедно през война. Между тях имаше разбиране, което надхвърляше думите.
Лилия завърши образованието си с отличие. Отказа всички предложения за работа в големи, престижни кантори. Вместо това, тя прие работа като юрисконсулт в неправителствена организация, която се бореше срещу корупцията и защитаваше гражданските права. Пътуваше много, срещаше се с хора от цялата страна, изслушваше историите им, които толкова много приличаха на тази на Радина и Дамян. Беше намерила своята мисия. Понякога, когато минаваше покрай затвора, където лежеше баща ѝ, изпитваше болка, но не и съжаление. Беше направила правилния избор.
Един топъл следобед, всички отново се събраха в двора. Този път поводът беше хубав – рожденият ден на Дамян. На масата под старата ябълка имаше домашна торта, а въздухът беше изпълнен със смях. Дори Анелия беше там. Беше дошла с дъщеря си, за да се извини лично на Дамян и Радина. Беше труден разговор, но необходим. Прошката не дойде лесно, но първата крачка към нея беше направена.
Те седяха заедно – не перфектно семейство, не група от безгрешни герои, а просто хора. Хора, които бяха сгрешили, страдали, борили се и накрая намерили пътя си. Бяха загубили много, но бяха спечелили нещо безценно – себе си.
Когато слънцето започна да залязва, оцветявайки небето в нюанси на оранжево и лилаво, Радина се огледа. Видя брат си, който се смееше на шега на Виктор. Видя Лилия, която си играеше с детето на Анелия. Видя дома си, възроден от пепелта.
Миналото никога нямаше да бъде напълно забравено. Белезите щяха да останат. Но те вече не бяха отворени рани. Бяха просто напомняне за битката, която бяха спечелили. Напомняне, че дори след най-тъмната нощ, слънцето винаги изгрява отново. И че новото начало не е липса на спомени, а смелостта да живееш с тях и въпреки тях.