Тишината в просторния ми кабинет се нарушаваше единствено от мекото бръмчене на климатика и равномерното почукване на скъпия швейцарски часовник на стената. Всеки звук беше отмерен, подреден, точно като живота, който бях изградила за себе си и за дъщеря си, Мира. Бях Ралица, жена, която беше превърнала скромното наследство от родителите си в процъфтяваща бизнес империя. Бях свикнала да контролирам всяка променлива, да предвиждам всеки ход на конкурентите си, да превръщам всяко предизвикателство във възможност. Но в този момент, с телефон в ръка, се чувствах напълно безсилна.
Екранът светеше с хладна, безмилостна светлина, а думите на него пулсираха в ритъма на ускорения ми пулс. Беше съобщение от Мира. Кратко, отсечено, лишено от всякаква емоция, която бих очаквала от собствената си плът и кръв.
„Мамо, след дълъг разговор с Виктор решихме, че ще е най-добре да не присъстваш на сватбата. Моля те, не го приемай лично. Просто искаме да избегнем всякаква възможна драма в нашия специален ден. Ще се чуем след медения месец. Обичам те.“
Драма. Думата се заби в съзнанието ми като отровна стрела. Каква драма? Драмата, че посветих живота си на нея, след като баща ѝ ни напусна? Драмата, че работех по осемнадесет часа на ден, за да може тя да учи в най-добрия университет, без да се притеснява за пари? Драмата, че винаги съм поставяла нейните нужди пред своите?
Пръстите ми трепереха, докато четях съобщението отново и отново, сякаш се надявах думите да се променят, да придобият друг, по-мек смисъл. Но те оставаха същите – студени, окончателни. Изключена. Бях изключена от най-важния ден в живота на дъщеря си. Чрез съобщение. Като досаден познат, когото блокираш в социалните мрежи.
Погледът ми се плъзна към бюрото от махагон. Върху него, в елегантна кожена папка, лежаха документите, които бяха моят триумф, моята тайна, моят най-голям подарък за нея. Предварителен договор за покупка на къща. Не просто къща, а домът, за който Мира мечтаеше от дете. Онази с бялата ограда, люляковата градина и голямата веранда, където да пие сутрешното си кафе. Бях прекарала месеци в търсене, в преговори с агенти, в тайно планиране. Преди седмица бях превела огромна сума като капаро – невъзвръщаема според повечето клаузи, но аз бях Ралица. Моят адвокат, Асен, беше договорил специални условия. Имах четиридесет и осем часа да се откажа без сериозни неустойки.
Всичко беше изненада. Исках да ѝ връча ключовете на сватбения прием, да видя лицето ѝ, озарено от щастие, да знам, че съм ѝ дала сигурен старт, стабилна основа, върху която да изгради семейството си с този… Виктор.
Виктор. Винаги съм имала резерви към него. Нещо в прекалено гладката му усмивка и бързия му поглед ме караше да настръхвам. Той беше очарователен, разбира се. Мира беше сляпо влюбена. Но аз виждах амбицията в очите му – студена и пресметлива. Амбиция, която не беше насочена към изграждане на нещо, а към придобиване на вече изграденото. Моето.
„За да избегне драма.“ Това бяха неговите думи, облечени в гласа на дъщеря ми. Той я беше настроил срещу мен, бавно и методично. Изолираше я, откъсваше я от единствения човек на света, който би направил абсолютно всичко за нея.
Гняв, студен и остър като парче стъкло, проряза мъката ми. Той искаше игра. Добре. Щеше да я получи. Но аз определях правилата.
Взех телефона, но не за да се обадя на Мира. Не и за да моля, да плача или да споря. С треперещи, но решителни пръсти набрах номера на Асен.
„Асене, здравей, Ралица е. Отмени сделката за къщата. Веднага.“
От другата страна на линията настъпи кратка пауза. Асен беше повече от адвокат, той беше стар приятел, свидетел на целия ми път нагоре.
„Рали, сигурна ли си? Какво се е случило? Тази къща е…“
„Сигурна съм – прекъснах го аз, а гласът ми беше твърд като стомана. – Просто го направи. И ми изпрати копие от документа за анулирането. Искам го днес.“
Затворих телефона, преди да успее да зададе повече въпроси. След това отворих имейла си и написах съобщение до агенцията за недвижими имоти. Кратко, официално, потвърждаващо анулирането на сделката, като се позовавах на разговора с адвоката ми. Прикачих копие от документа, който Асен ми изпрати минути по-късно. Знаех, че агентът, бъбрив и недискретен мъж на име Станимир, ще се погрижи новината да стигне до когото трябва. В малките бизнес среди, особено тези, свързани с луксозни имоти, информацията се движеше по-бързо от светлината. И аз разчитах на това.
Облегнах се назад в стола си, затворих очи и си представих лицето на Мира, когато разбере. Представих си паниката в очите на Виктор. Те не ме искаха на сватбата си? Добре. Но щяха да усетят отсъствието ми. Щяха да го усетят по възможно най-осезаемия начин.
Не се наложи да чакам дълго. Телефонът иззвъня в късния следобед. Беше Мира. Гласът ѝ беше писклив, неузнаваем, треперещ от ярост и неверие.
„Мамо?! Какво си направила?! Обади ми се Станимир от агенцията! Каза, че си отменила капарото за къщата! За коя къща говори той?!“
Въпросът ѝ увисна във въздуха, наситен с недоумение. Тя не знаеше. Разбира се, че не знаеше. Изненадата ми беше проработила, макар и не по начина, по който бях планирала.
Поех си дълбоко дъх, събирайки цялото си самообладание.
„Мира, мила – започнах аз, а гласът ми беше спокоен, почти леден. – Не разбирам защо се обаждаш. Мислех, че не искаш драма. А отмяната на един бизнес ангажимент, за който ти дори не си подозирала, едва ли е твоя грижа. Нали така?“
От другата страна на линията се чу задавен звук, смесица от ридание и възмущение.
„Как така… каква къща? Ти… ти си щяла да ни купиш къща?“
„Не – отвърнах бавно, натъртвайки на всяка сричка. – Аз щях да ти купя къща. На теб. Като сватбен подарък. Но тъй като очевидно присъствието ми на сватбата ти е нежелано, реших, че и подаръкът ми би бил също толкова нежелан. Не искам да създавам излишна драма, нали разбираш.“
Последва мълчание. Дълго, напрегнато мълчание, в което можех да чуя как светът на дъщеря ми се срива. Можех да си представя как Виктор стои до нея, шепне в ухото ѝ, опитва се да овладее ситуацията.
Най-накрая Мира проговори, но този път гласът ѝ беше различен. Беше пропит с отровата на Виктор.
„Ти си чудовище! Как може да използваш парите си, за да ме манипулираш така? Да ми отнемеш мечтания дом, само защото не искаме да се караш с Виктор на сватбата ни! Той беше прав за теб! Винаги си била такава – контролираща, обсебваща! Искаш да притежаваш всичко и всички!“
Думите ѝ ме пронизаха по-дълбоко от всяко бизнес поражение, по-болезнено от всяко предателство. Но аз не трепнах. Бях преминала точката на болката. Сега бях в територията на студената, ясна стратегия.
„Мира, парите са мои. Къщата щеше да бъде моя собственост, докато не ти я прехвърля. Решенията, които взимам за собствените си активи, не подлежат на обсъждане. Особено с хора, които ме изхвърлят от живота си чрез съобщение. А сега, ако обичаш, имам работа. И както ти сама предложи, ще се чуем след медения ти месец. Ако все още има такъв.“
Затворих телефона, преди да успее да каже и дума повече. Ръцете ми трепереха неконтролируемо. Сърцето ми биеше до пръсване. Сълзи пареха в очите ми, но не им позволих да потекат. Не и сега. Войната едва започваше. И аз нямах никакво намерение да я губя.
Глава 2: Бурята отвътре
След като затворих телефона, в кабинета ми настъпи оглушителна тишина. Часовникът на стената продължаваше да отмерва секундите, но за мен времето беше спряло в онзи болезнен миг, в който дъщеря ми ме нарече „чудовище“. Думата отекна в съзнанието ми, повтаряше се отново и отново, всяко повторение по-жестоко от предишното.
Станах от стола и отидох до огромния прозорец, който заемаше цялата стена и разкриваше панорамна гледка към оживения град. Винаги съм обичала тази гледка. Караше ме да се чувствам силна, на върха на света, който сама бях завладяла. Но сега небостъргачите ми приличаха на надгробни камъни, а забързаните коли долу – на безсмислени мравки в лабиринт без изход.
В отражението на стъклото видях лицето си – лице на жена на средна възраст, с няколко фини бръчици около очите, които разказваха истории за безсънни нощи и трудни решения. Винаги съм се гордеела със силата, която излъчвах. Но сега виждах само умора и една дълбока, непозната досега самота.
Всичко, което бях направила, беше за нея. За Мира. След като Димитър, баща ѝ, си тръгна, аз се заклех, че на дъщеря ми никога нищо няма да ѝ липсва. Той ни остави с празни обещания и куп дългове. Аз бях тази, която запретна ръкави, която превърна малката шивашка работилница на майка ми в модна къща с бутици в цялата страна. Аз бях тази, която стоеше будна до леглото ѝ, когато имаше треска, и тази, която проверяваше домашните ѝ, дори когато очите ми се затваряха от изтощение след поредния осемнадесетчасов работен ден.
Тя беше моето слънце, моят стимул, моят единствен смисъл. И сега това слънце ме изгаряше с обвинения.
„Контролираща.“ Може би. Може би в стремежа си да я предпазя от трудностите, които аз бях изпитала, бях прекалила. Бях трасирала пътя ѝ твърде старателно, бях премахвала всяко камъче, преди тя дори да го забележи. Може би не я бях научила как да се справя с неравностите, а само как да върви по гладък асфалт.
Телефонът на бюрото ми извибрира. Беше сестра ми, Десислава. Тя беше пълната ми противоположност – художничка, вечно разпиляна, с бои по ръцете и хаос в ателието, но с душа, пълна с мъдрост и съпричастност. Тя беше моят пристан в бурното море на живота.
Вдигнах.
„Рали? Получих странно съобщение от Мира. Нещо несвързано за къща, сватба… Звучеше истерично. Добре ли си?“
Гласът ми се пречупи.
„Не, Деси. Никак не съм добре.“
И тогава всичко се изля от мен. Разказах ѝ за съобщението, за унижението, за болката. Разказах ѝ за къщата-мечта, за провалената изненада, за жестокия разговор преди малко. Десислава мълчеше и ме слушаше, без да ме прекъсва, позволявайки ми да излея всичката отрова, която се беше събрала в мен.
Когато свърших, тя въздъхна тежко.
„Това не е Мира, Рали. Ти я познаваш. Тя е добро дете, макар и малко наивна. Това е онзи… Виктор. Той я е обработил. От месеци го прави, просто ти не искаше да го видиш.“
„Но защо? – прошепнах аз. – Защо ще иска да я отдели от мен?“
„Защото ти си заплаха – отвърна Десислава с непоколебима увереност. – Ти си умна, проницателна и имаш ресурсите да видиш какъв е всъщност. Той знае, че докато ти си наоколо, контролът му над нея никога няма да бъде пълен. Иска достъп до парите, до наследството, до всичко, което си изградила. А ти му пречиш. Трябвало е да те елиминира.“
Думите на сестра ми бяха брутални, но носеха истина, която аз самата започвах да осъзнавам. Не ставаше въпрос за „драма“. Ставаше въпрос за пари и контрол. Битката не беше между мен и дъщеря ми. Беше между мен и Виктор, а Мира беше бойното поле.
„Какво да правя, Деси? Сърцето ми е разбито.“
„Ще направиш това, което винаги правиш – отвърна тя твърдо. – Ще се бориш. Но не с Мира. Нея трябва да я спечелиш обратно. Бори се с него. Разбери кой е той всъщност. Използвай ума си, парите си, контактите си. Изрови всичко, което е заровил. Всеки има тайни, Рали. Особено хора като него. Намери неговите и ги извади на светло. Само така Мира ще прогледне.“
Разговорът със сестра ми беше като инжекция адреналин в сърцето. Мъката започна да отстъпва място на познатата ми решителност. Десислава беше права. Нямаше да седя и да гледам как някакъв натрапник съсипва живота на дъщеря ми и руши всичко, което бяхме изградили.
Отново седнах зад бюрото си. Този път погледът ми беше различен. Не гледах като наранена майка, а като стратег, който планира следващия си ход. Отворих лаптопа си и започнах да пиша. Първо, имейл до Асен. Този път задачата не беше просто да анулира сделка.
„Асене, имам нужда от най-добрия частен детектив, с когото си работил. Дискретен, бърз и безскрупулен. Искам пълно проучване на Виктор Петров. Всичко. Финансово състояние, предишни връзки, бизнес партньори, семейство, образование, потенциални дългове или съдебни дела. Не щадя средства. Искам доклада на бюрото си възможно най-скоро.“
След това отворих нов документ. Започнах да записвам всичко, което знаех за Виктор. Всяка случайна реплика, всяко име, което беше споменал, всяка история, която беше разказал за миналото си. Картината беше изненадващо бедна. Той беше говорил много, но всъщност не беше казал нищо съществено. Винаги отклоняваше темата от семейството си, описваше работата си в сферата на „инвестиционното консултиране“ с неясни, но впечатляващи термини, и никога не говореше за конкретни проекти.
Осъзнах колко сляпа съм била. В желанието си да видя дъщеря си щастлива, бях пренебрегнала всички червени флагове. Бях приела фасадата му за чиста монета.
Следващият ми ход беше по-фин. Отворих социалните мрежи. Профилът на Виктор беше безупречен – снимки с Мира от екзотични пътувания (платени от мен, разбира се), вдъхновяващи цитати за успеха, споделени статии за финансови пазари. Но в списъка му с приятели и последователи можеше да се крие ключ. Започнах методично да преглеждам имената, търсейки нещо, което да не се вписва в картинката.
Часове по-късно, с очи, зачервени от взиране в екрана, открих нещо. Слаб лъч светлина в мрака. Един от малкото му бизнес контакти, които не бяха свързани с големи, известни компании, беше мъж на име Симеон. Профилът му беше почти празен, но имаха няколко общи снимки отпреди няколко години, на които изглеждаха по-скоро като съучастници в нещо съмнително, отколкото като колеги. Имаше напрежение в позите им, нещо недоизказано. Записах името. Симеон.
Бурята в мен не беше утихнала, но беше променила посоката си. Вече не беше насочена навътре, разкъсвайки ме с болка и самосъжаление. Сега тя беше насочена навън, готова да помете всичко, което застрашаваше детето ми. Щях да разбера истината за Виктор. И щях да я използвам, за да си върна дъщеря си. Дори това да означаваше да разруша илюзиите ѝ и да разбия сърцето ѝ за кратко, за да я спася от доживотна присъда на нещастие.
Аз бях Ралица. И никой не можеше да ми отнеме това, което е мое, без да си плати цената.
Глава 3: Паяжината на лъжите
Докато Ралица превръщаше мъката си в стратегия, в уютния апартамент на Мира, платен с парите на майка ѝ, се разиграваше съвсем различна драма. Мира плачеше неудържимо, сгърчена на дивана, а телефонът лежеше на пода, където го беше захвърлила след разговора с майка си.
Виктор седеше до нея, прегръщаше я и галеше косата ѝ с движения, които изглеждаха успокояващи, но бяха пресметнати до съвършенство. Вътрешно той триумфираше. Планът му работеше по-добре, отколкото беше очаквал. Отмяната на къщата беше неочакван, но изключително полезен ход от страна на Ралица. Той щеше да използва тази „жестокост“, за да забие окончателен клин между майка и дъщеря.
„Шшшт, любов моя, успокой се – мъркаше той в ухото ѝ. – Видя ли? Казах ти, че ще реагира така. Тя не може да понесе, че вече не си нейното малко момиченце, което може да контролира. Използва парите си като оръжие, за да те накаже, задето си избрала мен.“
„Но… къща, Виктор! Тя е щяла да ни купи мечтания дом! – хлипаше Мира. – Онзи, който гледахме в списанието! С люляците! Как можа да е толкова жестока?“
„Това не е подарък, Мира, а златна клетка – каза той, повдигайки брадичката ѝ, за да го погледне в очите. Погледът му беше изпълнен с фалшива съпричастност. – Представяш ли си? Щеше да държи ключовете, щеше да идва по всяко време, да критикува мебелите, да ни казва как да живеем. Този „подарък“ щеше да има цена, и то висока – твоята свобода. Може би е за добро, че се случи така. Сега ще си изградим всичко сами, двамата. Ще ти докажа, че нямаме нужда от нейните пари.“
Думите му бяха като мехлем за наранената душа на Мира. Тя искаше да повярва в това. Искаше да вярва, че тяхната любов е по-силна от всичко. Тя се сгуши в него, търсейки утеха и сигурност.
„Прав си – прошепна тя. – Прав си. Не ни трябват нейните къщи и нейните условия. Имаме си нас.“
Виктор се усмихна. Беше я спечелил. Поне за момента. Но докато я прегръщаше, умът му работеше на пълни обороти. Отмяната на къщата беше проблем. Голям проблем. Той беше разчитал на този имот. Беше го споменал на няколко „бизнес партньори“, на които дължеше пари. Беше им намекнал, че скоро ще влезе в много богато семейство и ще може да се разплати. Сега тази му линия на защита беше изчезнала.
Телефонът му извибрира в джоба. Той го извади дискретно. Беше съобщение от Симеон. „Чакам си парите. Търпението ми се изчерпва.“
Студена пот изби по челото му. Симеон не беше човек, когото можеш да мотаеш. Той беше от тъмната страна на „бизнеса“, човек, който решаваше проблемите си с методи, далеч извън закона. Дългът на Виктор към него беше огромен, натрупан от поредица провалени „инвестиции“ и хазарт.
„Ще изляза на балкона за малко, да подишам въздух“, каза той на Мира, целувайки я по челото.
Навън студеният въздух голъзга по лицето му, но не успя да охлади паниката, която го обземаше. Той набра Симеон.
„Какво има? – изръмжа гласът от другата страна. – Да не би да ми се обаждаш, за да ми кажеш, че преводът е нареден?“
„Симеоне, има малка промяна в плановете – започна Виктор, опитвайки се да звучи спокойно. – Сделката с имота пропадна. Но сватбата ще се състои. След това ще имам достъп до всичко, което ми трябва. Просто ми дай още малко време. Две-три седмици.“
Последва смях – студен и неприятен.
„Време? Ти си мислиш, че си в банка, а? Времето е пари, Викторе, а ти нямаш нито едното, нито другото. Слушай ме внимателно. Онази твоя бъдеща тъща, бизнесменката… Ралица, нали? Чух, че е голяма работа. Тя не те харесва, нали?“
„Да, но Мира е на моя страна. Изолирах я напълно.“
„Не ме интересува дъщеря ѝ. Интересува ме майката. Тя има парите. Искам да уредиш среща. Ще ѝ предложа една „инвестиционна възможност“, от която няма да може да се откаже. А ти ще ми съдействаш да я убедя. И ако не успееш… е, знаеш какво се случва с хора, които ме разочароват. Имам снимки, Викторе. Снимки от онази вечер с Ивона. Снимки, които годеницата ти едва ли ще иска да види преди сватбата. Да не говорим за полицията.“
Кръвта се отдръпна от лицето на Виктор. Ивона. Беше почти забравил за нея. Грешка от миналото, една измама, която беше станала твърде мръсна. Беше мислил, че е приключил с това.
„Не намесвай Ивона! – изсъска той. – Ще уредя срещата. Остави го на мен.“
„Знам, че ще го направиш“, каза Симеон и затвори.
Виктор се облегна на парапета, дишайки тежко. Паяжината, която толкова внимателно беше плел около Мира, сега започваше да се стяга около собствения му врат. От една страна беше Ралица – умна, богата и очевидно отмъстителна. От другата беше Симеон – безскрупулен и опасен. А по средата беше Мира, неговият златен билет, който обаче беше свързан с твърде много усложнения.
Той трябваше да действа бързо. Трябваше да ускори сватбата. Веднъж оженят ли се, положението му щеше да е по-сигурно. Мира щеше да е негова съпруга, законово обвързана с него. Ралица, колкото и да го мразеше, нямаше да позволи дъщеря ѝ да бъде въвлечена в публичен скандал.
Върна се в апартамента с отново наместена маска на загрижен годеник.
„Мила, мислех си нещо – каза той, сядайки до Мира и хващайки ръцете ѝ. – Защо трябва да чакаме? Защо трябва да търпим тези игри на майка ти? Хайде да се оженим веднага. Следващата седмица. Само ние двамата и свидетелите. В общината. И след това да заминем. Далеч от всичко това. Какво ще кажеш?“
Очите на Мира, все още зачервени от плач, светнаха. Идеята беше импулсивна, романтична, бунтарска. Бягство. Точно това, от което имаше нужда.
„О, Виктор! Наистина ли? Мислиш ли, че можем?“
„Разбира се, че можем. Аз ще уредя всичко. Ти само трябва да кажеш „да“. Ще им покажем, че нашата любов не зависи от къщи, пари или одобрение.“
Тя се хвърли на врата му, обсипвайки го с целувки.
„Да! Да, хиляди пъти да!“
Докато я държеше в прегръдките си, Виктор погледна през рамото ѝ към тъмния прозорец. Той не виждаше романтика. Виждаше отчаян ход в игра на шах, в която царицата на противника току-що беше взела една от най-силните му фигури. Той ускоряваше играта, надявайки се да матира, преди неговият собствен цар да бъде разкрит. Но в дъното на душата си знаеше, че играе срещу много по-опитен играч. И всяка грешка можеше да бъде последна.
Глава 4: Първата стъпка
Кабинетът на Асен беше пълната противоположност на този на Ралица. Докато нейният беше модерен, с изчистени линии и студени повърхности, неговият беше обзаведен с тежки дъбови мебели, рафтове, преливащи от книги с кожени подвързии, и ухаеше на хартия и скъп коняк. Това беше място, в което се пазеха тайни и се изграждаха стратегии от десетилетия.
Ралица седеше в едно от дълбоките кожени кресла срещу бюрото му, разказвайки му за последните събития. Тя не спести нищо – нито собствената си болка, нито гнева, нито студената си решителност. Асен слушаше внимателно, с леко сведени вежди, а пръстите му бяха сплетени под брадичката.
Когато тя свърши, той помълча за момент, обмисляйки думите ѝ.
„Разбирам реакцията ти, Рали. И честно казано, на твое място вероятно бих постъпил по същия начин с къщата. Това беше силен ход. Показала си му, че не си лесна мишена.“
„Не искам да съм просто силна мишена, Асене. Искам да го унищожа. Искам да го изкарам от живота на дъщеря си, преди да я е съсипал напълно.“
„Унищожението е мръсна работа – отвърна той спокойно. – Оставя кал по ръцете на всички замесени. Целта ни не трябва да бъде да го унищожим, а да го разобличим. Трябва да дадем на Мира неопровержими доказателства, за да може тя сама да вземе решение. Ако просто го нападнеш, тя ще го защити още по-яростно.“
Ралица въздъхна. Знаеше, че е прав. Емоциите ѝ я тласкаха към тотална война, но разумът ѝ подсказваше, че е необходим по-хирургически подход.
„Добре. Какво предлагаш? Получи ли имейла ми?“
„Получих го – кимна Асен и отвори папка на бюрото си. – И вече се свързах с човека, който ни трябва. Казва се Петър. Бивш служител на службите, сега работи за себе си. Най-добрият е. Дискретен като сянка и упорит като магаре на мост. Дадох му първоначалната информация. Още утре сутрин започва работа.“
Той ѝ подаде лист хартия с банкова сметка. „Това е за разходите. Преведи една солидна сума. Колкото повече ресурси има, толкова по-бързо ще действа.“
Ралица дори не погледна сумата. „Ще наредя превода веднага щом се върна в офиса.“
„Добре. А сега за другата част – продължи Асен, като се облегна назад. – Докато Петър рови в миналото на нашия човек, ти трябва да действаш в настоящето. Трябва да отвориш отново комуникационен канал с Мира. Колкото и да е трудно.“
„Тя не иска да говори с мен! Нарече ме чудовище!“
„Защото в момента той контролира разказа. Той ѝ е казал, че ти си лошата, и твоите действия, колкото и да са оправдани от твоя гледна точка, само потвърждават неговата версия. Трябва да промениш това. Не се обаждай, за да спориш за него или за сватбата. Обади се, за да се извиниш.“
Ралица го погледна невярващо. „Да се извиня? За какво? За това, че исках да ѝ подаря къща?“
„Не. Ще се извиниш за начина, по който си реагирала. Ще кажеш, че си била наранена и си действала импулсивно. Ще ѝ кажеш, че уважаваш решението ѝ, макар и да не го разбираш. Ще ѝ кажеш, че я обичаш и винаги ще бъдеш до нея, независимо от всичко. Няма да споменаваш Виктор. Нито с добро, нито с лошо. Ще бъдеш майката, от която има нужда в момента – приемаща и любяща, а не критикуваща и контролираща.“
Това беше най-трудното нещо, което някой някога беше искал от нея. Да потисне гнева си, да преглътне гордостта си и да протегне ръка, когато искаше да замахне с юмрук.
„Той ще го изтълкува като слабост, Асене. Ще си помисли, че е победил.“
„Нека си мисли каквото иска – отвърна адвокатът с лека усмивка. – Прекалено арогантните играчи винаги правят грешки. Когато си помисли, че те е неутрализирал, ще стане небрежен. А ние ще чакаме точно това. Твоята задача е да поддържаш връзката с Мира жива, за да можеш, когато му дойде времето, да ѝ покажеш истината. Ако тя те е блокирала напълно, и най-солидните доказателства на света няма да стигнат до нея.“
Ралица обмисли думите му. Имаше логика. Беше болезнена, унизителна, но безупречна логика. Трябваше да играе дългата игра.
„Добре – каза тя накрая, а гласът ѝ беше дрезгав. – Ще опитам.“
„Знам, че ще успееш – каза Асен. – А сега, да поговорим за твоя бизнес. Имам лоши новини. Онзи договор за доставка на платове от Италия… италианците се отмятат. Искат предоговаряне на цените, и то с голям процент.“
Разговорът рязко смени посоката и Ралица се потопи в познатите води на корпоративните битки. Това беше нейната стихия. Обсъждаха стратегии, клаузи, неустойки. За един час личната ѝ драма беше избутана на заден план от професионалните предизвикателства. Това ѝ помогна да се съвземе, да възстанови самообладанието си.
Когато си тръгна от кантората на Асен, тя вече имаше ясен план за действие, както за бизнеса си, така и за личния си живот. Първо, преведе парите за детектива. След това се обади на главния си мениджър и му даде ясни инструкции как да подходи към италианските партньори – твърдо, но с отворена врата за преговори.
Най-накрая, с ръка, която леко трепереше, тя набра номера на Мира. Сърцето ѝ блъскаше в гърдите. Какво щеше да каже? Щеше ли Мира изобщо да вдигне?
Телефонът звъня дълго. Точно когато Ралица беше на път да се откаже, от другата страна се чу гласът на дъщеря ѝ, студен и дистанциран.
„Какво искаш?“
Ралица затвори очи и си пое дълбоко дъх, спомняйки си думите на Асен.
„Мира… миличка, аз… аз се обаждам, за да се извиня.“
Последва мълчание.
„Извинявам се за начина, по който реагирах вчера. Бях шокирана и много наранена, и действах импулсивно и егоистично. Ти си права. Това е твоят живот и твоят избор. Аз нямам право да се меся. Къщата беше грешка. Трябваше първо да говоря с теб. Аз… съжалявам.“
От другата страна на линията тишината продължаваше. Ралица не знаеше дали Мира изобщо я слуша.
„Обичам те повече от всичко на света – продължи тя, а гласът ѝ се пречупи, този път от искрени сълзи. – Искам само да си щастлива. И ако твоето щастие означава да се омъжиш за Виктор без моето присъствие, аз ще го приема. Просто знай, че вратата ми за теб винаги ще бъде отворена. Винаги.“
Тя зачака. Всяка секунда се усещаше като цяла вечност. Най-накрая Мира проговори, а в гласа ѝ се долавяше нотка на объркване.
„Аз… не знам какво да кажа.“
„Не е нужно да казваш нищо. Просто исках да го знаеш. Бъди щастлива, мила.“
Ралица затвори телефона, преди да се е разплакала напълно. Беше направила първата стъпка. Беше засадила семенце на съмнение в разказа на Виктор. Сега оставаше да чака. Да чака детективът да намери почва, в която това семе да покълне. И да се моли да не е твърде късно.
Глава 5: Пукнатини в рая
Извинението на Ралица хвърли Мира в смут. Тя беше очаквала още един скандал, още обвинения, още опити за контрол. А вместо това беше получила смирение и безусловна любов. Това не се вписваше в образа на „чудовището“, който Виктор така старателно рисуваше.
Когато той се прибра същата вечер, тя му разказа за разговора. Виктор за момент се намръщи. Това беше неочакван ход от страна на Ралица и нарушаваше плановете му. Но той бързо се окопити и нагласи обичайната си маска.
„Виждаш ли? – каза той, прегръщайки я. – Уплашила се е. Разбрала е, че те губи и сега се опитва да те манипулира с доброта. Класически неин ход. Първо тоягата, после моркова. Не се връзвай, любов моя. Тя просто иска да се върнеш под неин контрол.“
Мира искаше да му повярва. Беше по-лесно. Но в думите на майка ѝ имаше искреност, която я трогна. Една малка пукнатина се появи в доскорошната ѝ непоклатима вяра във Виктор.
През следващите няколко дни той беше изключително напрегнат. Постоянно говореше по телефона с половин глас, излизаше на балкона и се връщаше блед и раздразнителен. Когато го попиташе какво има, той отговаряше уклончиво: „Проблеми с работата, нищо сериозно.“
Междувременно, подготовката за тяхната импровизирана, тайна сватба течеше с пълна сила. Виктор настояваше всичко да се случи възможно най-бързо. Мира, увлечена от идеята за романтично бягство, се съгласи. Но бързината, с която той уреждаше нещата, започваше да ѝ се струва по-скоро припряна, отколкото романтична.
Един следобед, докато Виктор беше навън, Мира реши да потърси в гардероба му една негова стара риза, която обичаше да носи вкъщи. Докато ровеше из дрехите, пръстите ѝ напипаха нещо твърдо в джоба на едно сако, което той рядко носеше. Беше малка USB флаш памет.
Любопитството надделя. Тя взе флашката и я включи в лаптопа си. Съдържанието ѝ беше защитено с парола. Мира опита няколко комбинации – датата им на запознанство, рождения ѝ ден, името на котката им. Нищо. Точно когато се канеше да се откаже, тя се сети за една история, която Виктор ѝ беше разказвал. За първия си „голям удар“ на борсата, за компанията, чийто акции му донесли състояние. Името беше необичайно – „Арктур Инвест“. Тя го набра.
Папката се отвори.
Съдържанието ѝ я шокира. Вътре нямаше бизнес планове или финансови анализи. Имаше десетки снимки и няколко видеоклипа. На тях беше Виктор, но не Виктор, когото познаваше. Беше с друга жена – по-възрастна, с изрусена коса и вулгарен грим. Снимките бяха интимни, компрометиращи. В някои от тях двамата разглеждаха документи, а на една от масите се виждаха пачки с пари. Имаше и сканирани документи – договори за заем, пълномощни, подписани от жената, чието име беше Ивона. Дълговете бяха на огромни суми.
На Мира ѝ прилоша. Ръцете ѝ трепереха. Какво беше това? Коя беше тази жена? Какви бяха тези документи?
Тя продължи да рови, сърцето ѝ блъскаше в гърдите. В една от папките имаше текстови файлове – записи на разговори. Мира отвори един от тях. Беше чат между Виктор и мъж, записан като „Симеон“.
Симеон: Тя подписа ли?
Виктор: Подписа всичко. Не подозира нищо. Мисли си, че съм лудо влюбен в нея и ще я направя богата.
Симеон: Добре. Изтегли парите утре. И после я разкарай. Не искам никакви следи.
Виктор: Няма проблеми. Тази е лесна. Следващата обаче е златната кокошка. Дъщерята на Ралица. Там ще трябва да играя дълго, но печалбата ще е сто пъти по-голяма.
Светът на Мира се завъртя. „Златната кокошка“. Това беше тя. Тя беше просто „следващата“. Цел. Проект.
Тя затвори лаптопа с трясък, сякаш се опитваше да затвори и ужасната истина. Но беше твърде късно. Картината вече беше ясна. Виктор не я обичаше. Той я използваше. Точно както майка ѝ се беше опитала да я предупреди.
В този момент вратата се отключи и Виктор влезе, тананикайки си весело.
„Любов, върнах се! Нося…“
Той спря по средата на изречението, виждайки изражението на лицето ѝ. Видя и флашката, която тя стискаше в ръката си. Усмивката му изчезна. Лицето му стана безизразно, студено.
„Какво е това?“ – попита тя, а гласът ѝ беше едва доловим шепот.
„Откъде го взе?“ – попита той в отговор, а в гласа му се появи заплашителна нотка.
„Коя е Ивона, Виктор? Кой е Симеон? Какво е това „Арктур Инвест“? И коя е „златната кокошка“?“
Всяка дума беше като удар с камшик. Маската на Виктор падна окончателно. В очите му вече нямаше любов, а само студен, пресметлив гняв.
„Не трябваше да виждаш това – каза той бавно, пристъпвайки към нея. – Ти си прекалено наивна, за да разбереш света на големите пари, Мира.“
„Да разбера какво? Че си измамник? Че си ме лъгал през цялото време?“ – извика тя, отстъпвайки назад.
„Лъгал съм те? – изсмя се той. – Аз ти дадох живот, какъвто не си и сънувала! Пътувания, подаръци, вълнение! Или предпочиташе да си останеш под полата на майка си до края на живота си? Аз ти показах какво е да живееш!“
„Ти си ми показал какво е да бъдеш използвана! – сълзите вече се стичаха по лицето ѝ. – Майка ми беше права за теб! През цялото време е била права!“
При споменаването на Ралица, лицето на Виктор се изкриви от ярост.
„Майка ти! Винаги майка ти! Тя е проблемът! Тя е тази, която не може да те пусне! Но знаеш ли какво? Вече е твърде късно. Ти си с мен. И ще се омъжиш за мен следващата седмица, както се разбрахме.“
„Никога! – изкрещя Мира. – Всичко свърши, Виктор! Махай се от дома ми!“
„Твоя дом? – той отново се изсмя. – Този апартамент е платен с парите на майка ти. Всичко тук е нейно. Ти нямаш нищо, Мира. Без мен и без нея, ти си едно голямо нищо. Но аз мога да променя това. Остани с мен и ще имаш всичко. Предай ме… и ще се погрижа да съжаляваш до края на дните си.“
Той се приближи и се опита да я хване за ръката. Мира се отдръпна с погнуса, грабна лаптопа и флашката и се затича към вратата.
„Махай се! Обаждам се в полицията!“
Виктор разбра, че е загубил. Играта беше приключила. Паниката го завладя. Той я сграбчи грубо за рамото.
„Да не си посмяла! Ще съсипеш и двама ни!“
Мира го изгледа с очи, пълни със сълзи, но и с нова, непозната досега твърдост.
„Ти вече съсипа всичко, Виктор. А сега се махай, преди да съм започнала да крещя.“
Той я пусна, погледна я за последен път с омраза, грабна ключовете си от масата и излезе, затръшвайки вратата след себе си.
Мира се свлече на пода, треперейки неконтролируемо. Раят ѝ се беше превърнал в ад. Илюзиите ѝ бяха разбити на хиляди парченца. В целия този хаос от болка и предателство, само една мисъл пулсираше в главата ѝ.
Трябваше да се обади на майка си.
Глава 6: Сенки от миналото
Докато драмата в апартамента на Мира достигаше своята кулминация, в един невзрачен офис в покрайнините на града, частният детектив Петър подреждаше пъзел. Пъзел, чиито части бяха мръсни, а общата картина – грозна.
Петър беше човек, който се чувстваше по-удобно в сенките, отколкото на светло. Беше на около петдесет, с прошарена коса и уморени очи, които обаче не пропускаха нито един детайл. Беше видял тъмната страна на човешката природа достатъчно пъти, за да не се изненадва от нищо.
Случаят „Виктор“ първоначално му се стори стандартен – проверка на съмнителен годеник на богата наследница. Но колкото повече ровеше, толкова по-сложна и опасна ставаше картината.
Първите няколко дни прекара в стандартна работа – проучване на публични регистри, финансови отчети, социални мрежи. Фасадата на Виктор беше почти перфектна. Образование в престижен западен университет (което се оказа фалшиво), няколко години работа в голяма консултантска фирма (от която е бил уволнен за „нелоялни практики“, но случаят е бил потулен), и след това – самостоятелна дейност като „инвеститор“.
Именно тук започваха проблемите. Фирмата на Виктор, „Ви-Инвест“, беше куха структура. Нямаше офис, нямаше служители, нямаше дейност. Беше просто пощенска кутия за прехвърляне на пари. Дълговете му обаче бяха съвсем реални. Петър откри запорирани сметки, необслужвани кредити към бързи кредитни компании и няколко висящи дела от недоволни „клиенти“, които му бяха поверили спестяванията си за инвестиране.
Но това беше само върхът на айсберга. Ключът се оказа името, което Ралица му беше дала – Симеон.
Петър имаше своите източници в подземния свят. Едно-две обаждания и няколко дебели плика с пари му отвориха врати, които за обикновените хора бяха плътно затворени. Симеон беше добре познат на полицията, но винаги успяваше да се измъкне. Занимаваше се с лихварство, измами с имоти и пране на пари. Той беше хищник, а Виктор, както изглеждаше, беше неговата примамка.
Петър установи модела им на работа. Виктор, с чара и външния си вид, намираше жертви – обикновено самотни, заможни жени или наивни хора, получили наследство. Убеждаваше ги да инвестират в несъществуващи проекти или да му прехвърлят имоти. След това парите изчезваха в мрежата от фирми на Симеон, а Виктор получаваше своя процент.
Последната им жертва преди Мира беше жена на име Ивона. Петър намери адреса ѝ – малък апартамент в беден квартал. Контрастът с лукса, в който живееше Виктор, беше потресаващ. Когато Петър я посети, представи се за служител на банка, разследващ измама.
Ивона беше съсипана жена. Разказа му как Виктор я е омаял, как ѝ е обещал светло бъдеще. Накарал я е да изтегли огромен заем срещу апартамента на родителите си и да му даде парите за „сигурна инвестиция“. Парите, разбира се, изчезнали, а Виктор я зарязал, оставяйки я с непосилен дълг. Сега банката беше на път да ѝ вземе жилището.
„Той ми съсипа живота – плачеше тя. – Взе ми всичко. Не само парите, но и вярата в хората.“
Петър я слушаше със съчувствие, но и с професионален интерес.
„Имате ли някакви доказателства? Договори, съобщения, снимки?“
Ивона поклати глава. „Той беше много внимателен. Всичко беше на думи. Накарах го да подпише само една разписка, но тя едва ли има юридическа стойност.“
Тя извади смачкан лист хартия. Не беше много, но беше нещо. Петър я помоли за копие.
Най-важната информация обаче дойде накрая.
„Един ден, докато бяхме заедно, при него дойде онзи негов партньор, Симеон. Скараха се жестоко. Симеон го заплаши. Каза, че имал някаква флашка, на която имало записи и снимки, които щели да го вкарат в затвора за дълго. Каза нещо за някаква измама с европейски фондове, много по-голяма от моите пари.“
Флашка. Това беше ключът. Ако Петър успееше да се добере до тази флашка, щеше да има всичко необходимо, за да срине не само Виктор, но и Симеон.
Той остави на Ивона визитката си. „Ако се сетите за нещо друго, или ако някой от тях ви потърси, обадете ми се веднага. Може би ще успея да ви помогна.“
След срещата с Ивона, Петър се върна в офиса си и започна да сглобява доклада за Ралица. Имаше повече от достатъчно. Фалшива диплома, уволнение, дългове, съдебни дела, показанията на измамена жена. Картината беше ясна – Виктор беше професионален измамник, хищник, който се насочваше към уязвими жени с пари. Мира беше просто поредната му цел, макар и най-голямата досега.
Той знаеше, че тази информация ще разбие сърцето на клиентката му. Но също така знаеше, че тя ще спаси дъщеря ѝ от много по-голяма болка в бъдеще.
Тъкмо приключваше с писането на доклада, когато телефонът му иззвъня. Беше един от неговите информатори.
„Имам нещо за теб. Твоят човек, Виктор. Паникьосан е. Току-що напусна апартамента на годеницата си с куфар. Има билет за полет до Истанбул тази вечер. Изглежда, че бяга.“
Петър се изправи. Това променяше всичко.
„Проследи го. Не го изпускай от поглед. Аз ще се погрижа за останалото.“
Той веднага набра Ралица.
„Госпожо, имам доклада. Но има и нещо спешно. Виктор бяга. Има полет за чужбина тази вечер.“
Ралица, която тъкмо беше приключила разтърсващия разговор с разплаканата си дъщеря, изслуша новината. Болката и съчувствието към Мира моментално бяха заменени от ледена решителност.
„Не му позволявайте да напусне страната, Петър. Направете каквото е необходимо. Аз ще се обадя на когото трябва.“
Тя затвори и набра номера на Асен.
„Асене, имаме го. И той бяга. Време е да пуснем кучетата.“
Сенките от миналото на Виктор най-накрая го бяха застигнали. И този път нямаше къде да се скрие.
Глава 7: Изповед
След като Виктор избяга от апартамента, Мира остана сама с руините на живота си. Шокът постепенно започна да отстъпва място на дълбока, раздираща болка. Всяка мила дума, всяка целувка, всеки споделен момент с Виктор сега изглеждаше като част от чудовищна лъжа. Тя се чувстваше мръсна, глупава, унизена.
С треперещи ръце тя набра единствения номер, който имаше смисъл в този момент.
„Мамо…“ – успя да промълви тя, преди да избухне в ридания.
Ралица чу само тази една дума и разбра всичко.
„Къде си, миличка? Идвам веднага.“
Когато Ралица пристигна, завари дъщеря си сгушена на пода, прегърнала лаптопа като спасителен пояс. Апартаментът, който доскоро беше любовно гнездо, сега изглеждаше студен и враждебен.
Ралица не каза нищо. Просто седна на пода до нея и я прегърна. Дълго време стояха така, в тишина, нарушавана само от хлиповете на Мира. Ралица я остави да изплаче всичката болка, всичкото предателство. Нямаше упреци, нямаше „казах ти“. Имаше само топлата, сигурна прегръдка на майка.
Когато плачът на Мира стихна до тихо подсмърчане, тя подаде лаптопа на майка си.
„Виж.“
Ралица прегледа съдържанието на флашката. Лицето ѝ остана безизразно, но вътрешно всичко в нея крещеше. Снимките, договорите, разговорите със Симеон… беше по-лошо, отколкото си представяше. Дъщеря ѝ беше попаднала в лапите не просто на използвач, а на организиран престъпник.
„Той избяга, мамо. Грабна си куфара и си тръгна. Каза, че ще съжалявам.“
„Няма да съжаляваш за нищо, Мира. И той няма да стигне далеч“, каза Ралица с леден глас. Тя извади телефона си и набра Петър.
„Какво е положението на летището?“
„Под контрол е – докладва детективът. – Мои хора го наблюдават. Още не е минал паспортен контрол. Чакаме сигнал от вас.“
„Изчакайте. Имаме ново доказателство. Флашка с компрометираща информация. Ще ви я изпратя. Това ще е достатъчно за задържане.“
След като уреди нещата, Ралица се обърна отново към Мира.
„Сега трябва да се обадим на полицията, мила. Трябва да разкажеш всичко.“
Мира поклати глава, а в очите ѝ се четеше страх. „Не мога, мамо. Срам ме е. Всички ще разберат колко съм била глупава.“
„Няма нищо срамно в това да обичаш, Мира. Срамното е да се възползваш от тази любов. Ти си жертва тук. И ако не говориш, той може да направи същото и с друга. Трябва да го спрем.“
В този момент на вратата се позвъни. Беше Асен. Ралица го беше повикала веднага след разговора с Мира. Той влезе, огледа обстановката с разбиране и седна срещу двете жени.
„Мира, знам, че ти е много трудно – започна той с мек, но убедителен глас. – Но майка ти е права. Трябва да подадем официална жалба. Аз ще бъда до теб през цялото време. Ще се погрижа правата ти да бъдат защитени. Виктор и неговият съучастник са извършили сериозни престъпления – измама в големи размери, а вероятно и пране на пари. Това, което си открила на тази флашка, е златна мина за разследващите.“
Мира все още се колебаеше. Идеята да разказва историята си пред непознати полицаи я ужасяваше.
Тогава Ралица взе решение.
„Има още някой, с когото трябва да говориш. Жена, която е минала през същото. Казва се Ивона.“
Тя се обади на Петър и го помоли да доведе Ивона в апартамента. Един час по-късно на вратата стоеше слаба, измъчена жена с тъжни очи.
Първоначално Ивона беше притеснена. Но когато видя сълзите в очите на Мира, нещо в нея се пречупи. Двете жени, измамени от един и същ мъж, намериха странна утеха една в друга. Ивона разказа своята история – за надеждите, за лъжите, за финансовия крах. Мира слушаше и в историята на Ивона разпознаваше ехото на своята собствена.
„Той има този талант – каза Ивона с горчива усмивка. – Да те накара да се чувстваш единствена, специална. Да ти свали звезди. А през това време просто ти изпразва джобовете и банковата сметка.“
Срещата с Ивона беше повратната точка за Мира. Тя вече не се чувстваше сама в своето унижение. Гневът започна да измества срама.
„Ще говоря – каза тя твърдо, поглеждайки първо към майка си, а после към Асен. – Ще кажа всичко. Искам да си плати за това, което е причинил. И на мен, и на вас, Ивона.“
Асен кимна. „Това е правилното решение. Аз ще се свържа с мой доверен човек в Икономическа полиция. Ще направим така, че случаят да попадне в правилните ръце.“
Докато Асен говореше по телефона, Ралица получи съобщение от Петър.
„Задържан е на летището. Опитвал се е да мине паспортен контрол. Флашката е предадена на полицията. Изглежда, че на нея има данни и за други схеми, които ги интересуват отдавна. Симеон също е в радара им. Въпрос на време е да го приберат.“
Ралица показа съобщението на Мира. За първи път от часове насам по лицето на дъщеря ѝ се появи нещо като облекчение. Беше свършило. Кошмарът беше приключил.
Но Ралица знаеше, че това е само краят на една битка. Предстоеше дълъг път – съдебни дела, медиен интерес, разпит. И най-трудното – възстановяването на разбитото сърце и доверие на дъщеря ѝ.
Тя отново прегърна Мира.
„Ще се справим с това, мила. Заедно. Както винаги.“
В този момент, в тази стая, пълна с болка, но и с новооткрита солидарност, връзката между майка и дъщеря, която беше почти прекъсната, започна бавно да се възстановява. Изградена не върху илюзии, а върху суровата, болезнена истина.
Глава 8: Сблъсъкът
Новината за ареста на Виктор на летището се разпространи като горски пожар в техните среди. Телефонът на Ралица не спираше да звъни – бизнес партньори, познати, дори далечни роднини, всички искаха да узнаят пикантните подробности. Тя отговаряше на всички с едно и също хладно, отсечено съобщение: „Случаят се разследва от органите на реда. Нямам коментар.“
Междувременно, в един луксозен ресторант, Симеон тъкмо приключваше обяда си с потенциален „инвеститор“, когато получи обаждане от един от своите хора на летището.
„Шефе, има проблем. Прибраха Виктор.“
Вилицата на Симеон замръзна по средата на пътя към устата му. Лицето му, обикновено непроницаемо, за момент се изкриви от ярост.
„Какво значи прибраха го? За какво?“
„Не знам точно. Говори се за измама в големи размери. Имало някаква флашка с доказателства. Разправят, че годеницата му го е натопила.“
Симеон затвори телефона и хвърли салфетката си на масата. Извини се на събеседника си и излезе. Глупак! Виктор беше един обикновен, самовлюбен глупак! Беше се оставил да го хванат заради някакво момиче. И по-лошото – беше допуснал флашката да попадне в грешните ръце. Тази флашка съдържаше информация не само за дребните им измами с жени, но и за много по-сериозни неща. Неща, които можеха да го вкарат в затвора за десетилетия.
Той трябваше да действа бързо. Трябваше да разбере какво точно знае полицията и да изпревари събитията. Първата му мисъл беше да се скрие, да напусне страната. Но това щеше да е признание за вина. Не, той беше Симеон. Той не бягаше. Той атакуваше.
А най-голямата заплаха в момента беше Ралица. Тя беше задействала всичко това. Тя беше тази, която имаше силата, парите и мотивацията да го довърши. Той трябваше да я неутрализира.
Симеон намери номера ѝ с лекота. Той имаше номерата на всички важни хора. Набра я, без да се колебае.
„Госпожа Ралица? – каза той с глас, който беше едновременно мазен и заплашителен. – Казвам се Симеон. Мисля, че е време да поговорим. Аз и вие.“
Ралица седеше в кабинета на Асен, когато получи обаждането. Тя погледна към адвоката и безмълвно оформи името „Симеон“ с устни. Асен кимна и включи записващото устройство на телефона си.
„Нямам какво да разговарям с вас, господин Симеон – отвърна Ралица студено. – Всичко, което имам да казвам, ще го кажа пред съда.“
„О, мисля, че имаме какво да си кажем – изсмя се Симеон. – Вашият бъдещ зет, Виктор, беше малко невнимателен. Но той е дребна риба. Истинската игра е между мен и вас. Вие имате бизнес империя, нали? Чувам, че имате някакви проблеми с едни италиански доставчици. Аз имам приятели в Италия. Мога да помогна… или да направя проблемите много, много по-големи. Въпрос на избор.“
Това беше директна заплаха. Ралица усети как кръвта ѝ застива, но не го показа в гласа си.
„Вие ме заплашвате ли?“
„Аз ви предлагам сделка. Дъщеря ви да оттегли показанията си срещу Виктор. Всички да забравим за тази неприятна история. И аз ще се погрижа бизнесът ви да върви гладко. Ако откажете… е, инциденти се случват. Складове горят. Камиони катастрофират. Знаете как е.“
Асен, който слушаше всичко, даде знак на Ралица да продължи разговора.
„И защо да вярвам, че можете да направите всичко това?“ – попита тя, играейки ролята на заинтересована.
„Защото, госпожо, аз съм човек, който решава проблеми. Вие управлявате легалния свят, аз управлявам този под него. Понякога тези два свята трябва да си сътрудничат за общото благо. Помислете върху предложението ми. Ще се обадя отново утре.“
Той затвори.
Ралица погледна към Асен, лицето ѝ беше пребледняло.
„Това е по-сериозно, отколкото мислех. Той е опасен.“
„Той е отчаян – поправи я Асен. – И току-що направи огромна грешка. Този запис е доказателство за изнудване и заплаха. Ще го предам на моя човек в полицията веднага. Това ще ускори нещата. Ще поискат заповед за ареста му незабавно.“
„Ами ако той наистина може да навреди на бизнеса ми? На хората ми?“
„Затова ще наемем допълнителна охрана за складовете и за теб и Мира. Няма да поемаме никакви рискове. Но не се поддавай на страха, Рали. Точно това иска той. Той е плъх, притиснат в ъгъла. А такива плъхове хапят, преди да умрат.“
Думите на Асен я успокоиха. Тя беше бизнесмен. Беше се справяла със заплахи и преди, макар и не от такъв криминален характер. Нямаше да позволи на един гангстер да я уплаши.
Междувременно, полицията беше започнала разпита на Виктор. Първоначално той се държал арогантно, отричал всичко. Но когато му показали съдържанието на флашката и му казали, че Мира и Ивона са дали показания, той се сринал. Разбирайки, че Симеон ще го остави да поеме цялата вина, той започнал да говори.
Разказал всичко. За схемите, за прането на пари, за ролята на Симеон. Предложил да сътрудничи напълно в замяна на по-лека присъда.
Когато новината за самопризнанията на Виктор стигнала до Симеон, той разбрал, че е свършено. Нямало време за заплахи и сделки. Единственият му ход бил да изчезне.
Но било твърде късно. Докато той трескаво събирал пари и документи в луксозния си мезонет, екип на специалните части разбил вратата му. Сблъсъкът, който той беше планирал с Ралица, се състоя, но с полицията. Беше кратък и едностранен.
По-късно същата вечер Ралица и Мира гледаха вечерните новини. Водещата новина беше за разбиването на голяма схема за финансови измами и пране на пари. На екрана показаха кадри от ареста на Симеон. След това показаха и Виктор, извеждан с белезници от полицейското управление.
Мира потрепери при вида му. Беше толкова различен от мъжа, в когото се беше влюбила – смачкан, уплашен, жалък.
Ралица прегърна дъщеря си.
„Всичко свърши. Вече си в безопасност.“
Мира се облегна на рамото ѝ, за първи път от много време насам чувствайки се истински защитена. Сблъсъкът беше приключил. И те бяха спечелили. Но белезите щяха да останат.
Глава 9: Истината боли
В дните след арестите на Виктор и Симеон, медийният шум беше оглушителен. Историята имаше всичко – богата наследница, чаровен измамник, криминален бос, разбити сърца и много пари. Името на Мира беше навсякъде, макар и повечето медии да го споменаваха само с инициали. За нея всеки звън на телефона, всяко излизане навън беше мъчение. Тя се затвори в себе си, прекарвайки дните си в апартамента, който вече мразеше.
Ралица беше до нея постоянно. Грижеше се за нея, говореше с нея, но усещаше, че Мира се отдалечава, потъвайки в море от срам и самообвинения.
„Всичко е по моя вина, мамо – казваше тя отново и отново. – Бях толкова сляпа. Толкова глупава. Ти се опита да ме предупредиш, а аз те отблъснах.“
„Не си виновна, Мира. Влюбеният човек не вижда. Той те е манипулирал професионално. Всеки можеше да се хване на въдицата му.“
Но думите не помагаха. Мира беше изгубила доверие не само в другите, но и в собствената си преценка. Тя се чувстваше като провал. Прекъсна контактите с приятелите си от университета, срамувайки се да се изправи пред тях. Дори не искаше да говори с леля си Десислава, която винаги ѝ беше била толкова близка.
Един ден Асен дойде в дома им. Той носеше папка с документи.
„Имам новини по делото – каза той. – Виктор е сключил пълно споразумение с прокуратурата. Ще свидетелства срещу цялата мрежа на Симеон. Ще получи значително намалена присъда, но все пак ще лежи в затвора няколко години. Симеон го очаква дълъг престой зад решетките. А що се отнася до вас, Мира…“
Той я погледна със съчувствие. „Ще се наложи да свидетелствате в съда. Това е неизбежно.“
При тази новина Мира пребледня. „Не мога. Не искам да го виждам отново. Не искам да стоя там и всички да ме гледат и да ме съдят.“
„Няма да си сама – каза Ралица твърдо. – Ще бъда до теб на всяка крачка. Асен също. Ще се справиш.“
Но Мира беше неутешима. Идеята да преживее всичко отново в съдебната зала я парализираше.
Ралица разбра, че трябва да направи нещо по-драстично. Тя виждаше как дъщеря ѝ гасне. Истината за Виктор я беше освободила от лъжата, но я беше затворила в клетка от болка.
Същата вечер тя седна до Мира на дивана.
„Мира, знам, че боли. Знам, че се чувстваш ужасно. Но трябва да се изправиш срещу тази болка, за да я преодолееш. Има нещо, което никога не съм ти разказвала. Нещо за баща ти.“
Мира я погледна изненадано. Ралица рядко говореше за бившия си съпруг. Историята, която Мира знаеше, беше, че просто не са се разбирали и са се разделили.
„Баща ти не просто ни напусна – започна Ралица с дрезгав глас. – Той ни ограби. Взе всичките ни спестявания, ипотекира тайно малкия апартамент, който родителите ми ни бяха дали, и изчезна, оставяйки ни с огромни дългове. Аз бях на двадесет и пет, с малко бебе на ръце и запорирани сметки. Бях отчаяна. Чувствах се точно толкова глупава и унизена, колкото ти се чувстваш сега.“
Очите на Мира се разшириха от шок.
„Защо… защо никога не си ми казвала?“
„Защото не исках да мразиш баща си. И защото се срамувах. Срамувах се, че съм позволила да ме измамят така. Че съм била сляпа за това какъв човек е всъщност. Отне ми години да се изправя на крака. Години на денонощен труд, на унижения, на заеми от приятели. Но знаеш ли какво научих?“
Тя хвана ръката на дъщеря си. „Научих, че не съм виновна за неговите действия. Аз съм отговорна само за моите. И моето действие беше да се изправя, да се боря и да изградя по-добър живот за нас двете. Тази болка, това предателство… те не ме унищожиха. Направиха ме по-силна. Направиха ме жената, която съм днес.“
За първи път от дни насам в очите на Мира проблесна нещо различно от болка. Беше разбиране. Тя виждаше майка си не като всемогъщия бизнес титан, а като жена, която е била ранена дълбоко, точно като нея.
„И ти ще се справиш – продължи Ралица. – Ти си моя дъщеря. В теб тече същата кръв. Този нещастник, Виктор, ти отне няколко месеца от живота и малко пари, които така или иначе щяхме да си върнем. Но той не може да ти отнеме бъдещето. Не му позволявай. Отиди в онзи съд. Застани с изправена глава и кажи истината. Не за да го накажеш, а за да освободиш себе си. Това ще бъде твоята първа стъпка към изцелението.“
Сълзи се стичаха по лицето на Мира, но този път те не бяха сълзи на отчаяние. Бяха сълзи на прочистване.
„Ще го направя, мамо – прошепна тя. – Ще го направя.“
Истината, която Ралица ѝ разкри, беше болезнена. Тя разби и последната ѝ детска илюзия за миналото. Но в същото време беше и лечебна. Тя създаде нов, по-дълбок мост на разбиране между майка и дъщеря. Мост, изкован в огъня на споделената болка и оцеляването. Мира разбра, че не е сама. И че силата да продължи напред винаги е била в нея. Трябвало е просто някой да ѝ го припомни.
Глава 10: Пробуждане
Денят на делото дойде. Беше сив и мрачен, сякаш времето отразяваше настроението на Мира. Тя стоеше пред масивната сграда на съда, а Ралица и Асен бяха до нея. Чувстваше се малка и уязвима. Всеки поглед на минаващите хора ѝ се струваше осъдителен.
„Готова ли си?“ – попита я Ралица тихо.
Мира пое дълбоко дъх. „Не. Но ще го направя.“
Съдебната зала беше пълна с журналисти, адвокати и любопитни граждани. Когато Мира влезе, всички погледи се насочиха към нея. Тя усети как бузите ѝ пламват, но си спомни думите на майка си и изправи глава. Седна на мястото за свидетели, избягвайки да поглежда към подсъдимата скамейка, където седяха Виктор и Симеон.
Когато прокурорът започна да ѝ задава въпроси, гласът ѝ в началото трепереше. Тя разказа за запознанството им, за връзката им, за начина, по който Виктор постепенно я е изолирал от майка ѝ. Разказа за съобщението, с което я е накарал да отмени поканата за сватбата, и за последвалия скандал с къщата.
Колкото повече говореше, толкова по-уверена ставаше. Срамът започваше да се трансформира в гняв – справедлив гняв. Това не беше нейната история на глупостта, а неговата история на измамата.
Най-трудният момент дойде, когато трябваше да разкаже за откриването на флашката и за последния им разговор. Тя описа заплахите му, студенината в очите му, пълната липса на разкаяние. В този момент тя вдигна поглед и го погледна право в очите.
Виктор изглеждаше съсипан. Изгубил беше целия си чар, цялата си арогантност. Сега беше просто един уплашен мъж, изправен пред последствията от действията си. Погледите им се срещнаха за миг. В неговите очи нямаше омраза, а нещо, което приличаше на… съжаление. Но беше твърде малко, твърде късно.
Мира отмести поглед и се обърна към съдията.
„Той отне доверието ми. Той ме накара да се съмнявам в собствената си преценка и да нараня най-близкия си човек. Но той не успя да ме пречупи.“
Когато свърши, в залата настъпи тишина. Нейните думи бяха силни, ясни и пълни с достойнство. Тя вече не беше жертва. Беше оцеляла.
След нея свидетелства и Ивона. Нейният разказ, подкрепен от този на Мира и от неопровержимите доказателства от флашката и самопризнанията на Виктор, нарисува пълната картина на престъпната им схема.
Присъдите бяха произнесени още същия ден. Симеон получи максимално наказание за изнудване, пране на пари и организиране на престъпна група. Виктор, заради сътрудничеството си, получи по-лека, но все пак ефективна присъда за измама в особено големи размери.
Когато излязоха от съда, Мира беше посрещната от леля си Десислава и най-добрата си приятелка от университета, Анелия, която беше разбрала всичко от новините. Те я прегърнаха, без да казват нищо. Това беше всичко, от което имаше нужда.
През следващите седмици животът бавно започна да се връща към нормалния си ритъм. Мира се върна в университета. В началото беше трудно. Усещаше шепота зад гърба си, любопитните погледи. Но тя вече не се интересуваше. Беше преминала през огън и беше излязла по-силна. Защити дипломната си работа с отличие.
Един следобед, докато се разхождаше с майка си в парка, Ралица ѝ подаде плик.
„Какво е това?“ – попита Мира.
„Просто го отвори.“
Вътре имаше брошура. Беше за същата онази къща с люляците.
„Не разбирам…“
„След като всичко приключи, се обадих на агента. Оказа се, че купувачите, които са я капарирали след нас, са се отказали в последния момент. Аз я купих. На мое име, разбира се.“
Мира я погледна объркано. „Но защо?“
„Защото мечтите не трябва да умират заради лоши хора – каза Ралица с усмивка. – Не е задължително да живееш в нея. Можем да я продадем, да я дадем под наем. Но исках да знаеш, че тя все още е там. И че понякога, след бурята, можем да се върнем и да възстановим това, което е било разрушено.“
Мира прегърна майка си силно. Този път сълзите ѝ бяха от щастие.
Тя не се премести в къщата веднага. Имаше нужда от време. Записа магистратура, започна стаж в една галерия. Започна да излиза отново с приятели, да се смее, да живее. Болката от предателството на Виктор все още беше там, но вече не беше в центъра на света ѝ. Беше просто белег, който ѝ напомняше за урока, който беше научила.
Една пролетна утрин, почти година по-късно, тя се обади на майка си.
„Мамо, мисля, че съм готова. За къщата.“
Онзи уикенд двете отидоха там заедно. Люляците в градината бяха цъфнали и въздухът беше изпълнен с аромата им. Къщата беше празна, чакаше да бъде изпълнена с живот.
Докато стояха на верандата, Мира каза:
„Мислех си… тук има толкова много стаи. А ти живееш сама в онзи огромен апартамент. Може би… може би искаш да се преместиш тук? С мен?“
Ралица я погледна, а в очите ѝ блеснаха сълзи. Това беше повече, отколкото беше смеела да се надява.
„Само ако ми обещаеш, че няма да има драма“, пошегува се тя.
Мира се засмя – истински, звънък смях, който отекна в тихата утрин.
„Обещавам. Отсега нататък – само спокойствие и люляци.“
Те се прегърнаха, майка и дъщеря, две силни жени, които бяха преминали през ада и бяха намерили пътя обратно към себе си и една към друга. Бурята беше отминала. И на нейно място беше изгряло слънце.
Глава 11: Последствията
Животът зад решетките за Виктор беше брутално събуждане. Блясъкът, луксът и лесните пари бяха заменени от сива килия, строг режим и постоянна борба за оцеляване в една враждебна среда. Първите месеци бяха най-трудни. Той беше свикнал да манипулира хората с чар и думи, но в затвора тези валути нямаха стойност. Тук властваше грубата сила и уличният морал.
Той често мислеше за Мира. В началото със злоба, обвинявайки я за провала си. Но с течение на времето, в дългите самотни часове, започна да осъзнава дълбочината на своето предателство. Спомняше си моменти с нея, които бяха истински – нейния смях, наивната ѝ доброта, безрезервната ѝ любов. Любов, която той беше стъпкал в калта в преследване на пари, които така или иначе се бяха изпарили. За първи път в живота си Виктор изпита нещо като истинско разкаяние. То беше горчиво и безполезно, но беше там.
Един ден получи писмо. Беше от адвоката на Ивона. Благодарение на неговите показания, които потвърдиха нейната история, тя беше успяла да заведе успешно дело срещу активите на Симеон. Банката беше отменила запора върху апартамента ѝ. Тя не му благодареше, разбира се, но в писмото се казваше, че тя е решила да не предявява допълнителни граждански искове срещу него. Беше решила просто да продължи напред. Този малък акт на милост го разтърси повече от всяко наказание.
За Ралица последствията бяха от съвсем друг характер. Разкриването на схемата на Симеон имаше неочакван положителен ефект върху нейния бизнес. Заплахите му се оказаха блъф. А името ѝ, свързано с разбиването на престъпна група, ѝ спечели уважение в бизнес средите. Тя вече не беше просто поредната богата дама, а жена, която не се страхува да се изправи срещу престъпността. Това отвори нови врати, доведе до нови партньорства. Нейната империя, вместо да пострада, стана по-силна.
Тя използва част от печалбите си, за да създаде фондация. Фондация, която помагаше на жени, жертви на финансови и емоционални измами. Предоставяше им безплатна правна помощ и психологически консултации. Първият човек, на когото предложи работа във фондацията, беше Ивона. След първоначалното колебание, тя прие. Опитът, през който беше преминала, я беше направил изключително съпричастна и проницателна. Тя намери ново призвание в това да помага на други да не повтарят нейните грешки.
Асен, от своя страна, се радваше на професионален триумф. Успешното водене на такъв сложен и шумен случай издигна репутацията на кантората му до нови висоти. Но най-голямото му удовлетворение беше да види Ралица и Мира отново заедно и щастливи. Той знаеше, че е изиграл своята малка роля в това и това му беше достатъчно.
Последствията за Симеон бяха окончателни. Свидетелските показания на Виктор отвориха кутията на Пандора. Полицията разплете цялата му мрежа. Бяха повдигнати обвинения за десетки престъпления, датиращи години назад. Той беше осъден на дълги години затвор, а цялото му незаконно придобито имущество беше конфискувано. Империята му, изградена върху страха и измамата, се срина като къща от карти.
Всички тези събития се случваха на заден план, докато Мира и Ралица строяха новия си живот в къщата с люляците. Те рядко говореха за миналото. Нямаше нужда. Последствията от него бяха навсякъде около тях – в силата, която бяха намерили, във връзката, която бяха възстановили, и в бъдещето, което сега изглеждаше по-светло от всякога. Те бяха научили по трудния начин, че понякога най-лошите неща, които ни се случват, могат да доведат до най-добрите резултати, стига да имаме смелостта да се изправим срещу тях и да продължим напред.
Глава 12: Мостът на прошката
Изминаха няколко години. Къщата с люляците се беше превърнала в истински дом, изпълнен с топлина, смях и спокойствие. Мира беше завършила магистратурата си и сега работеше като куратор в престижна художествена галерия. Беше намерила своето призвание и се радваше на професионалните си успехи.
Ралица постепенно се оттегли от оперативното управление на бизнеса си, оставяйки го в ръцете на доверен екип. Сега имаше повече време за себе си, за градината, за разговорите с Десислава и за тихите вечери с дъщеря си.
Един следобед Мира се прибра от работа по-рано. Носеше малка кадифена кутийка. Седна до майка си на верандата.
„Мамо, има някой, с когото искам да те запозная.“
Сърцето на Ралица подскочи, но тя запази спокойствие. „Така ли? Кой е той?“
„Казва се Мартин. Той е художник, реставратор. Работим заедно в галерията. Той е… различен. Добър, тих, талантлив. И знае всичко. Разказах му цялата история.“
Ралица преглътна. „И как реагира той?“
„Изслуша ме. И ми каза, че се възхищава на силата ми. Не ме съди. Не ме съжалява. Просто ме разбира.“
Мира отвори кутийката. Вътре имаше семпъл, елегантен годежен пръстен.
„Той ми предложи. И аз казах „да“.“
Очите на Ралица се напълниха със сълзи. Тя прегърна дъщеря си.
„Толкова се радвам за теб, миличка. Толкова много го заслужаваш.“
„Искам да се оженим тук. В градината. Малка, скромна церемония. Само най-близките. И искам ти да бъдеш до мен. Като мой кум.“
Предложението беше необичайно, но толкова символично. Майка ѝ, която беше изгонена от първата ѝ сватба, сега щеше да бъде най-важният човек на втората.
„Ще бъде чест за мен“, прошепна Ралица.
Сватбата беше прекрасна. Слънчев септемврийски ден, аромат на цветя, тиха музика. Мартин беше точно такъв, какъвто Мира го беше описала – спокоен, интелигентен мъж с добри очи, в които се четеше искрена любов към дъщеря ѝ.
По време на тържеството Асен вдигна тост.
„Преди няколко години на това семейство се наложи да премине през голяма буря. Но както се казва, спокойното море никога не е създавало опитни моряци. Днес виждам пред себе си две от най-силните жени, които познавам. Жени, които превърнаха болката в мъдрост и предателството в прошка. И виждам до тях един мъж, който е достоен за тяхната любов. Нека бъдещето ви бъде като този ден – слънчево, спокойно и пълно с любов.“
По-късно същата вечер, когато гостите си тръгнаха, Мира и Ралица останаха за момент сами на верандата.
„Благодаря ти, мамо – каза Мира тихо. – За всичко. За това, че ме спаси.“
„Ти сама се спаси, Мира. Аз просто ти припомних колко си силна.“
„Не. Ти построи мост над пропастта, в която бях паднала. Мост на прошката. Прости ми за това, че не те послушах. Простих на себе си за това, че бях наивна. И може би, някой ден, ще мога да простя и на него. Не заради него, а заради себе си. За да се освободя напълно.“
Ралица я погледна с безкрайна любов. Дъщеря ѝ беше пораснала. Беше се превърнала в мъдра, състрадателна и силна жена.
„Това е истинското пробуждане“, каза тя.
Те погледнаха към осветената градина, където Мартин разговаряше с Десислава. Новият живот беше започнал. Миналото беше оставено зад гърба, не забравено, а прието като част от пътя, който ги беше довел до този момент на чисто, заслужено щастие. Историята, започнала с едно жестоко съобщение, завършваше с тиха сватбена песен под звездите. И всички белези си бяха стрували.