Истинският ми баща си тръгна, когато думите ми бяха още бебешки и несигурни, а спомените за него – бледи като акварелна рисунка, оставена на дъжда. Вторият ми баща, Стоян, се появи в живота ми, когато бях на шест. Той беше тих човек, с ръце, загрубели от работа, и поглед, който винаги изглеждаше уморен. Мама казваше, че в него е намерила спокойствие. Аз виждах само заместник. Сянка, която се опитваше да заеме място, което не й принадлежи.
Никога не го приех. Всяка негова дума на загриженост беше като сол в рана, всеки опит за близост – натрапничество. Той строеше мостове, а аз ги взривявах с мълчание и презрение. На осемнайсет, с първия си дъх на свобода, напуснах дома. Не погледнах назад. Не се обаждах. За мен този дом беше станал чужд, пропит с присъствието на мъжа, когото отказвах да нарека „татко“.
Пет години по-късно мама се обади с ридаещ глас. Беше болен. Рак, който го беше изял отвътре, тихо и коварно, също като начина, по който се беше настанил в живота ни. Не отидох да го видя. Казах си, че нямам сили, но истината беше, че не исках. Не исках да виждам триумфа на слабостта в мъжа, когото винаги бях смятал за слаб. Когато почина, отидох на погребението. Стоях отзад, далеч от плачещата ми майка и по-малката ми сестра Лилия, която го обожаваше. Чувствах се като наблюдател на чужда трагедия.
Единственото, което ми остави, беше старото си яке. Мама ми го подаде в една картонена кутия седмица по-късно. „Беше му любимо“, прошепна тя, сякаш това трябваше да означава нещо за мен. Беше протрито вълнено яке, цвят на мокър асфалт, с кожени кръпки на лактите. Миришеше на него – смесица от дървени стърготини, машинно масло и онзи специфичен, леко сладникав мирис на тютюн, който пушеше тайно на верандата. Без да кажа дума, го взех и го захвърлих в най-тъмния ъгъл на гардероба си. Капан за молци и горчиви спомени.
Минаха още години. Животът ме завъртя в своята мелница. Записах да уча право в университета, но бързо разбрах, че амбициите ми са по-големи от възможностите ми. Натрупах студентски кредит, който тежеше на врата ми като воденичен камък. Работех като сервитьор в шумен бар, където лепкавите маси и фалшивите усмивки изцеждаха душата ми капка по капка. Живеех в малка квартира под наем, чиито стени сякаш се свиваха около мен с всяка неплатена сметка. Сестра ми Лилия вече беше в гимназията, отличничка, пълна с мечти, които мама едва смогваше да подкрепи с учителската си заплата. Чувствах се отговорен, но и безсилен. Гневът към света и към миналото ми беше станал мой постоянен спътник.
Една съботна сутрин, докато се опитвах да въведа някакъв ред в хаоса на квартирата си, реших, че е време да се отърва от всичко излишно. Време за прочистване. Отворих гардероба и погледът ми попадна на картонената кутия. Бръкнах и пръстите ми докоснаха грубата вълнена материя. Якето. Бях забравил за неговото съществуване. Сега то ми се стори просто стара, безполезна вещ. Идеално за дарение.
Извадих го. Беше по-тежко, отколкото си го спомнях. Миризмата му все още беше там, по-слаба, но разпознаваема. Като призрак. Прекарах ръка по протритите ръкави. Спомних си как Стоян носеше това яке, докато цепеше дърва за зимата, докато поправяше развалената ограда, докато ме чакаше на спирката в студените вечери, когато се прибирах късно. Винаги мълчалив, винаги на разстояние.
Почти го бях сгънал, за да го сложа в торбата за дарения, когато нещо ме спря. Машинално, без да се замислям, реших да проверя джобовете. Никога не знаеш какво може да е останало вътре. Десният беше празен. Левият – също. Бръкнах и във вътрешния джоб, този до сърцето. Пръстите ми докоснаха нещо студено, твърдо и ръбато. После и нещо хартиено.
Замръзнах.
Сърцето ми започна да бие лудо, сякаш се опитваше да избяга от гърдите ми. Бавно, много бавно извадих ръката си. В дланта ми лежеше малък, старинен ключ, потъмнял от времето, с орнаментирана горна част. До него имаше сгънат на четири пожълтял лист хартия.
Ръцете ми трепереха, докато го разгъвах. Не беше писмо. Не беше завещание. Беше списък. Няколко реда, изписани с прилежния, леко наклонен почерк на Стоян. Почерк, който познавах от бележките, които оставяше на хладилника.
Най-отгоре имаше име. Едно-единствено име: Виктор.
Под него имаше поредица от цифри и букви, които не ми говореха нищо. Приличаше на код, на шифър. А най-отдолу, като зловещо послепис, беше изписан адрес. Адрес, който не познавах, в индустриалната зона на града – място, където почтените хора нямаха работа.
Светът около мен се разпадна. Тихият, незабележим, скучен Стоян, когото презирах през целия си живот. Мъжът с вълненото яке и загрубелите ръце. Какво беше това? Какво беше оставил след себе си? Гледах ключа в ръката си, после листа. Вътре, в протрития джоб на едно старо яке, беше оставил… загадка. Тайна, която заплашваше да преобърне всичко, което си мислех, че знам.
Глава 2: Първата Нишка
Първата ми реакция беше отхвърляне. Това е някаква глупост. Сигурно е стар ключ от някой забравен шкаф, а листчето… може би записки за работата му, някаква част за машина, която е трябвало да поръча. Стоян работеше в малка работилница за мебели. Беше дърводелец. Какво общо можеше да има той с тайни адреси и мистериозни имена? Името Виктор не ми говореше нищо. Не познавахме никого с такова име.
Опитах се да го игнорирам. Сложих ключа и листчето на масата в кухнята и продължих с чистенето. Но не можех да се съсредоточа. Погледът ми постоянно се връщаше към тях. Те лежаха там, мълчаливи и зловещи, като артефакти от непознат живот. Животът на човека, който спеше под един покрив с мен в продължение на дванайсет години.
Не издържах. Грабнах телефона и без да мисля, набрах номера на майка ми. Тя вдигна след второто позвъняване, гласът й беше топъл, както винаги.
– Сашо, миличък! Как си? Всичко наред ли е?
– Мамо, трябва да те питам нещо за Стоян.
Настъпи кратка пауза. Тя рядко чуваше името му от мен.
– Кажи, разбира се. Какво има?
– Намерих нещо в старото му яке. Ключ и бележка. На бележката пишеше име – Виктор. Познаваш ли такъв човек? Негов приятел, колега?
Тишината от другата страна на линията стана по-плътна, напрегната.
– Виктор ли? Не… не се сещам. Сигурен ли си? Стоян нямаше много приятели, знаеш. Беше затворен човек.
– Абсолютно съм сигурен. А адресът? В индустриалната зона, близо до старите складове. Ходил ли е някога там?
– Какво? Не, разбира се, че не! Какво ще прави там? Сашо, какво е това, да не се забъркваш в нещо?
Гласът й вече беше изпълнен с тревога. Усетих как старата стена между нас се издига отново. Тя винаги го защитаваше. Винаги го изкарваше светец.
– Не се забърквам в нищо, мамо. Просто питам. Намерих нещо, което не се връзва с представата ми за него. Това е всичко.
– Каква представа? Ти никога не си си направил труда да го опознаеш! – гласът й се изостри. – За теб той беше просто…
– Какво беше, мамо? Кажи ми! Човекът, който зае мястото на баща ми!
– Човекът, който се грижеше за нас, когато баща ти ни изостави! Човекът, който плащаше сметките и се уверяваше, че имаш покрив над главата си!
Преглътнах язвителния отговор, който напираше в гърлото ми. Този разговор не водеше доникъде.
– Добре, добре. Няма значение. Ще се чуем по-късно. – затворих, преди да е успяла да каже нещо повече.
Сърцето ми биеше от гняв и объркване. Може би тя знаеше нещо. Може би криеше нещо, за да запази идеалния образ на своя починал съпруг.
Реших да опитам с Лилия. Тя беше по-близка с него. Може би той й е споделял неща, които е спестявал на останалите. Набрах я. Тя беше във възторг да ме чуе.
– Батко! Как си? Не си се обаждал от седмици!
– Добре съм, Лили. Уча, работя. Знаеш как е. Слушай, имам един странен въпрос.
– Питай!
– Спомняш ли си татко… Стоян да е говорил някога за човек на име Виктор?
Лилия замълча за момент. Чух я как си поема дъх.
– Виктор? Не. Защо?
Разказах й накратко за якето и находката. За разлика от майка ми, тя не се разтревожи. Гласът й беше изпълнен с любопитство и нотка на тъга.
– Леле… това е толкова… мистериозно. Като във филм. Татко беше толкова… нормален. Не мога да си го представя да има тайни.
– И аз така си мислех. – въздъхнах. – Спомняш ли си нещо необичайно? Да е излизал късно вечер? Да е получавал странни обаждания?
Тя се замисли дълбоко.
– Ами… понякога излизаше вечер. Казваше, че отива да помогне на приятел с нещо. Никога не е казвал на кого. И си спомням, че понякога говореше по телефона на верандата, много тихо. Ако влизах, веднага затваряше. Винаги съм си мислила, че просто не иска да ни притеснява.
Всяка нейна дума добавяше нов щрих към един напълно непознат портрет.
– Спомням си и още нещо. – добави Лилия тихо. – Няколко месеца преди да се разболее, беше много напрегнат. Постоянно гледаше през прозореца. Веднъж го видях да крие някакви папки в гаража, зад старите гуми. Когато го попитах какво е, той просто се усмихна и каза, че са стари счетоводни документи отпреди години.
Папки. Счетоводни документи. В гаража.
– Лили, можеш ли да провериш дали тези папки са още там?
– Разбира се, батко. Ще проверя още утре и ще ти се обадя. Но моля те, внимавай. Не ми харесва това.
– Ще внимавам. Обещавам.
След разговора с нея вече бях сигурен. Това не беше случайност. Стоян е имал втори живот. Таен живот, за който никой от нас не е подозирал. Седнах пред лаптопа си, отворих търсачката и с треперещи пръсти написах единствената следа, която имах: „Виктор“.
Резултатите ме заляха. Десетки, стотици хора с това име. Трябваше да стесня търсенето. Добавих името на нашия град. И тогава, на първата страница, се появи резултат, който ме накара да настръхна.
Виктор Атанасов – строителен предприемач, бизнесмен на годината.
На снимката беше мъж на около петдесет, с безупречен костюм, сребърна коса, сресана назад, и ледена, хищническа усмивка. Излъчваше власт и арогантност. Той беше един от най-богатите и влиятелни хора в региона. Притежаваше половината ново строителство в града, имаше политически връзки и репутация на човек, който мачка всичко по пътя си.
Какво, по дяволите, можеше да свързва един скромен дърводелец като Стоян с този магнат? Невъзможно. Абсурдно.
Но докато се взирах в лицето на Виктор от екрана, един забравен спомен изплува от дълбините на съзнанието ми. Беше преди много години, може би бях на четиринайсет. Една вечер пред къщата ни спря лъскава черна кола. От нея слезе мъж в скъп костюм. Не беше Виктор, но приличаше на хората, които биха работили за него. Той говори със Стоян на портата. Не чух думите им, но разговорът беше напрегнат. Стоян беше блед, а мъжът му подаде дебел плик. След като колата си тръгна, попитах Стоян кой е бил този човек. Той просто махна с ръка и каза: „Стар познат. Погрешна преценка от младостта.“
Тогава не обърнах внимание. Сега този спомен се заби в съзнанието ми като парче стъкло.
Гледах ключа, листчето и снимката на Виктор. Три елемента от пъзел, който не разбирах. Но знаех едно – трябваше да разбера каква е връзката. Трябваше да разбера кой всъщност е бил мъжът, когото мразех толкова дълго. Първата стъпка беше ясна. Трябваше да отида на адреса от бележката.
Глава 3: Сянката на Виктор
Индустриалната зона беше като гноясала рана в покрайнините на града. Ръждясали халета, изоставени складове с изпочупени прозорци и улици, осеяни с дупки, пълни с мътна вода. Въздухът беше тежък, миришеше на влага и разложение. Това беше място, забравено от времето и от общината. Място за сенчести сделки и скрити тайни.
Намерих адреса лесно. Беше малка, невзрачна сграда от червени тухли, притисната между два гигантски склада. Нямаше табела, нямаше номер. Само стара метална врата с няколко слоя олющена боя. Изглеждаше изоставена от десетилетия. Сърцето ми биеше в гърлото. Какво правеше Стоян тук?
Огледах се. Улицата беше пуста. Събрах кураж, извадих стария ключ и го пъхнах в ключалката. Превъртя се с пронизително скърцане, което проехтя в тишината. Натиснах вратата. Тя се отвори с нежелание, разкривайки тъмен, прашен коридор.
Вътре миришеше на стара хартия и застоял въздух. Единствената светлина идваше от мръсен прозорец в дъното на коридора. Тръгнах напред, стъпките ми отекваха зловещо. Коридорът водеше до една-единствена стая. Отворих вратата и влязох.
Не беше апартамент. Не беше и офис. Беше… скривалище. Стаята беше малка, спартански обзаведена. Имаше старо дървено бюро, стол, метален шкаф за документи и един протрит диван. На стената висеше корково табло, цялото покрито с изрезки от вестници, диаграми и снимки, свързани с една-единствена тема: бизнес империята на Виктор.
Приближих се до таблото като хипнотизиран. Имаше статии за всеки негов голям проект, за всяка негова публична поява. Но имаше и други неща. Снимки, правени отдалеч, на Виктор в компанията на съмнителни типове. Схеми, нарисувани на ръка, които проследяваха потока на пари между различни фирми – повечето от които бяха регистрирани на екзотични острови. Бележки, написани с познатия почерк на Стоян, описващи финансови нередности, измами с обществени поръчки, пране на пари.
Това не беше просто любопитство. Това беше разследване. Систематично, методично, обсебващо разследване. Тихият, скромен дърводелец беше прекарал години в събиране на компромати срещу най-влиятелния човек в града.
Отворих чекмеджетата на бюрото. Бяха пълни с папки. Вътре имаше копия на договори, банкови извлечения, вътрешна фирмена кореспонденция. Всичко сочеше към мащабна престъпна схема, дирижирана от Виктор. Но как Стоян се беше сдобил с всичко това?
В най-долното чекмедже, под купчина празни листове, намерих това, което промени всичко. Беше малък, кожено подвързан дневник. На първата страница, с избледняло мастило, беше написано име: Стефан. И дата, отпреди почти трийсет години.
Преди да успея да го отворя, телефонът ми извибрира. Беше непознат номер. Вдигнах колебливо.
– Ало?
– Александър? – гласът отсреща беше дълбок, спокоен, но под повърхността се усещаше стоманена твърдост. – Казвам се Виктор. Мисля, че е време да поговорим.
Кръвта замръзна във вените ми. Как? Как беше разбрал? Как имаше номера ми?
– Не знам за какво говорите. – излъгах, опитвайки се гласът ми да не трепери.
Той се изсмя тихо. Беше неприятен, самодоволен смях.
– О, мисля, че знаеш много добре. Намираш стари якета, задаваш въпроси… Ровиш в неща, които не те засягат. Нека ти дам един приятелски съвет. Остави нещата така, както са. Някои кутии на Пандора е по-добре да не се отварят. За твое добро.
– Това заплаха ли е?
– Това е предложение за разумен изход. Разполагам с ресурси, момче. Ресурси, каквито не можеш и да си представиш. Не ме предизвиквай.
Линията прекъсна.
Стоях в средата на тайната стая, стиснал телефона в ръка. Вече не беше просто мистерия от миналото. Беше се превърнало в настояща, реална заплаха. Виктор знаеше. Той ме наблюдаваше. И се страхуваше. Страхуваше се от това, което бях намерил.
Това промени всичко. Вече не го правех от любопитство. Правех го, защото този човек беше заплашил мен и може би беше отговорен за съдбата на Стоян. Обзе ме ярост. Ярост към Виктор, но и към самия мен. Години наред бях живял в неведение, презирайки единствения човек, който може би се е опитвал да направи нещо правилно.
Трябваше ми помощ. Знаех, че сам няма да се справя. Имаше само един човек, на когото можех да се доверя напълно. Ралица.
Ралица беше моята котва в бурното море на живота ми. Бяхме заедно от първата година в университета. Тя също учеше право, но за разлика от мен беше брилянтна. Дисциплинирана, умна, с остър като бръснач ум и непоклатимо чувство за справедливост. Тя беше всичко, което аз не бях.
Намерих я в библиотеката, заровена в дебел том по облигационно право. Когато видя изражението на лицето ми, тя веднага затвори книгата.
– Сашо? Какво е станало? Приличаш на призрак.
Заведох я в едно тихо кафене и й разказах всичко. За якето, за ключа, за тайната стая, за дневника, за разследването на Стоян. И за обаждането от Виктор.
Тя ме слушаше внимателно, без да ме прекъсва. Когато свърших, тя мълча дълго, взирайки се в чашата си с кафе.
– Леле. – прошепна накрая. – Баща ти… Стоян… е бил много смел човек.
Думите й ме пронизаха. Никой никога не беше го наричал така. Особено пред мен.
– Не знам какво е бил. – отвърнах. – Но знам, че се е забъркал в нещо голямо. И че сега и аз съм забъркан.
– Така е. – кимна Ралица, а в очите й се появи стоманеният блясък, който виждах, когато решаваше сложен казус. – Първо, трябва веднага да се махнеш от твоята квартира. Ако Виктор има номера ти, значи знае и къде живееш. Ще останеш при мен, докато измислим какво да правим. Второ, тези документи… те са динамит. Но са безполезни, ако не знаем как да ги използваме. Трябва ни адвокат. Истински адвокат. Не студенти като нас. Някой, който не се страхува да се изправи срещу хора като Виктор.
– Адвокатите струват пари, Рали. Пари, които нямам.
– Ще намерим начин. – каза тя твърдо. – Но най-важното е това. – тя посочи раницата ми, където бях прибрал дневника. – Трябва да разбереш какво пише вътре. Трябва да разбереш историята от самото начало.
Глава 4: Работилницата на Тайните
Още същата вечер се пренесох в малката квартира на Ралица. Чувствах се едновременно като беглец и като иманяр, открил прокълнато съкровище. Докато Ралица трескаво търсеше в интернет информация за адвокати, специализирани в корпоративни дела, аз седнах на масата, отворих дневника и се потопих в миналото.
Почеркът беше същият като на бележката, но по-младежки, по-енергичен. Първите страници разказваха история, която нямаше нищо общо с човека, когото познавах. Стоян, или по-скоро Стефан, както се наричаше тогава, не беше дърводелец. Беше гениален математик, завършил с отличие специалност „Иконометрия“. Млад, амбициозен мъж с бръснещ ум за числа и схеми, който вярваше, че може да промени света, или поне своя собствен.
В университета се запознал с Виктор. Тогава Виктор не бил магнат, а просто харизматичен и безскрупулен младеж с големи мечти и малко морал. Двамата станали тандем. Стефан бил мозъкът, геният зад числата, способен да създаде финансови модели, които можели да предвидят пазара с плашеща точност. Виктор бил лицето, чаровникът, който можел да продаде лед на ескимос и да убеди всеки да инвестира в техните начинания.
Заедно създали първата си фирма. В началото всичко било законно. Разработвали софтуер за финансови анализи. Били успешни. Направили първите си пари. Но на Виктор това не му било достатъчно. Той искал всичко. Искал го бързо.
Дневникът описваше с болезнени детайли как Виктор започнал да го тласка към сивата зона. Първо били малки данъчни трикове. После – използване на вътрешна информация. Скоро се озовали до гуша в схема за пране на пари, работейки за много опасни хора от подземния свят. Стефан знаел, че е грешно. Моралният му компас крещял, но той бил опиянен от парите, от успеха, от адреналина. И бил лоялен към Виктор, когото смятал за свой единствен приятел.
Преломният момент настъпил, когато голяма държавна поръчка за строителство била манипулирана от Виктор. Те спечелили търга чрез подкупи и измами. Това бил проектът, който ги превърнал от успешни бизнесмени в истински богаташи. Но това била и капката, която преляла чашата за Стефан. Той видял как се крадат милиони, как се използват некачествени материали, как се застрашават човешки животи.
Той решил да се оттегли.
Виктор побеснял. Не можел да си позволи да изгуби мозъка зад операцията. Заплашвал го. Опитал се да го купи. Когато нищо не помогнало, той прибегнал до най-коварния си ход. Натопил Стефан. Използвал сложна схема, за да прехвърли цялата вина за финансовите злоупотреби върху него. Стефан бил изправен пред избор – или да отиде в затвора за двайсет години, или да изчезне. Завинаги.
И той избрал второто.
С помощта на малкото останали му пари и стари контакти, той си създал нова самоличност. Станал Стоян. Дърводелец. Скромен, незабележим човек. Преместил се в нашия малък град с надеждата да започне отначало, далеч от сенките на миналото.
Тук се запознал с майка ми. Тя била наскоро разведена, сама с малко дете, опитвайки се да свърже двата края. В дневника си той я описваше като „спасителен пояс в океан от мрак“. В нея и в мен той видял шанс за изкупление. Шанс да бъде добър човек.
Четях и не можех да повярвам. Човекът, когото смятах за слаб и безличен, всъщност е бил беглец, живеещ под чужда самоличност. Той не беше избрал този живот. Този живот му е бил наложен.
Но историята не свършваше дотук. Няколко години след като се оженил за майка ми, миналото го открило. Виктор, вече могъщ и недосегаем, го намерил. Не за да му отмъсти, а защото отново имал нужда от него. Империята му била станала толкова голяма и сложна, че била на ръба на колапса. Само геният на Стефан можел да я спаси.
И тогава Виктор започнал да го изнудва. Заплашвал, че ще разкрие миналото му, че ще съсипе новото му семейство. Заплашвал, че ще навреди на мама и на мен.
Притиснат до стената, Стоян се съгласил. Започнал да работи тайно за Виктор. Вечер, след като приключвал работа в работилницата, той отивал в тайната си квартира и се превръщал отново в Стефан – финансовият гений, който поддържал престъпната империя на Виктор. Това обясняваше късните му излизания, мистериозните разговори, парите, които се появяваха от нищото, когато бяхме в затруднение.
Но Стоян не бил просто марионетка. Докато работел за Виктор, той тайно събирал доказателства срещу него. Всяка измама, всяко престъпление, всяка мръсна сделка. Всичко било документирано в папките, които бях намерил. Той е градил своето оръжие за отмъщение, чакайки подходящия момент да срине човека, който му е отнел всичко.
Последните страници на дневника бяха написани с разкривен, треперещ почерк. Той описваше как е усетил, че Виктор става подозрителен. Усещал е, че примката около врата му се затяга. „Мисля, че ме трови. Бавно. С нещо, което не оставя следи. Лекарите казват, че е рак, но аз знам. Знам, че е той.“
Последният запис беше от няколко дни преди смъртта му.
„Не успях. Той ме победи. Но оставям всичко след себе си. В якето. Може би един ден Сашо ще го намери. Може би ще разбере. Мрази ме, знам. И има право. Не успях да бъда бащата, който заслужаваше. Бях твърде зает да се боря с призраци. Прости ми, сине.“
Затворих дневника. Очите ми пареха. Не плачех. Бях отвъд сълзите. Чувствах се кух, изпразнен. Цял един живот, изграден върху лъжа и саможертва. Цялата ми омраза, цялото ми презрение… всичко беше насочено към грешния човек. Той не беше слаб. Той беше най-силният човек, когото някога съм познавал. И е умрял, опитвайки се да ни защити.
В този момент омразата ми към Стоян се преля и трансформира. Тя се превърна в кипяща, огнена ярост, насочена към единствения виновник за всичко това.
Виктор.
– Намерих адвокат. – каза Ралица, влизайки в стаята. Гласът й ме изтръгна от транса. – Казва се Адриана. Има репутация на акула. Не се страхува от никого. Но… има един проблем.
– Какъв?
– Хонорарът й е астрономически. Иска огромна сума само за да се запознае с казуса. Нямаме тези пари.
Погледнах дневника, после към Ралица. В главата ми се оформи план. Отчаян, рискован, може би глупав. Но беше единственият, който имах.
– Още не. Но мисля, че знам къде да ги намеря. Стоян споменава папки в гаража. Ако дневникът е бил в тайната квартира, а ключът – в якето, тогава тези папки трябва да са… нещо друго. Може би ключът към парите, с които е оперирал.
Глава 5: Семейни Разломи
На следващия ден отидох в бащината къща. Сърцето ми се сви, когато паркирах пред познатата ограда. Всичко изглеждаше по-малко, по-старо. Сякаш спомените ми бяха по-големи от реалността.
Мама ме посрещна на вратата. Изглеждаше уморена, с тъмни кръгове под очите. Прегърна ме силно, сякаш се страхуваше, че пак ще изчезна. Лилия също беше там. Изтича и ме прегърна.
– Намери ли нещо, батко? – попита тя шепнешком.
– Да. – отвърнах. – Намерих всичко.
Събрах ги в хола. Сложих дневника на масата. В продължение на час им разказвах. Разказах им за Стефан и Виктор, за финансовите измами, за откраднатата самоличност, за изнудването, за тайното разследване. И за убийството. Защото вече не се съмнявах, че е било убийство.
Докато говорех, лицето на майка ми премина през всички нюанси на шок, неверие и ужас. Когато стигнах до края, тя ридаеше безмълвно, притиснала ръка към устата си. Лилия стоеше като вкаменена, с широко отворени очи, пълни със сълзи.
– Знаела ли си? – попитах майка си, а гласът ми беше по-остър, отколкото възнамерявах. – Знаела ли си кога се омъжваш за него?
Тя поклати глава, сълзите се стичаха по бузите й.
– Не. Не всичко. Той ми каза, че е имал проблеми в миналото. Каза, че е направил грешки и се е наложило да започне отначало. Никога не съм го разпитвала. Видях в него добър, почтен човек, който обича мен и децата ми. Това ми беше достатъчно.
– А за Виктор? За изнудването?
Тя сведе поглед.
– Преди няколко години… той се промени. Стана тревожен, затворен. Призна ми, че стар „бизнес партньор“ го е намерил и го притиска. Молеше ме да му вярвам. Каза, че прави всичко, за да ни защити. И аз му повярвах. Но не знаех… не знаех, че е толкова ужасно. Не знаех, че го убиват. – гласът й се прекърши.
Гневът ми се изпари, заменен от вълна на съжаление. Тя също е била жертва. Всички сме били.
– Лили, за папките. – обърнах се към сестра си. – Провери ли в гаража?
Тя кимна, избърсвайки очите си.
– Да. Там са. Скрити са точно както си спомням.
Отидохме в гаража. Все още миришеше на бензин и стара гума. Зад купчина износени зимни гуми, в една ниша в стената, имаше скрита метална кутия. Не беше заключена. Отворих я.
Вътре нямаше пари. Имаше още папки, пълни с документи. Но тези бяха различни. Това не бяха доказателства срещу Виктор. Това бяха документи за собственост на малки фирми, акции в компании, за които никога не бях чувал, и най-важното – пълномощно за достъп до банкова сметка в Швейцария. Сметката беше на името на фиктивна компания, но пълномощното беше на името на Стоян. И имаше специална клауза – в случай на неговата смърт, правата се прехвърляха на мен, Александър.
В една от папките имаше и писмо, адресирано до мен.
„Сашо,
Ако четеш това, значи най-лошото се е случило, но ти си намерил пътя. Тези пари не са чисти. Това са парите, които изкарах, докато бях Стефан. Това е моят дял от първоначалния грях с Виктор. Години наред не смеех да ги докосна. Те бяха моето проклятие. Но сега ги оставям на теб. Не за да живееш в лукс, а за да ги използваш като оръжие. Използвай ги, за да наемеш най-добрите. Използвай ги, за да въздадеш справедливост. Това е единственият начин тези пари да бъдат изчистени.
И се грижи за майка си и сестра си.
Твой баща,
Стоян“
Стиснах писмото в ръка. Вече имахме средства. Вече имахме оръжие. Войната тепърва започваше.
Когато се върнахме в къщата, атмосферата беше различна. Шокът беше преминал в решителност.
– Какво ще правим? – попита мама, а в гласа й вече нямаше трепет, а стомана.
– Ще се бием. – казах аз. – Ще наемем тази адвокатка. Ще използваме доказателствата на татко и ще сринем Виктор до основи.
– С теб сме. – каза Лилия, заставайки до мен. – Заради татко.
Семейството ми, което години наред беше разединено от тайни и недоизказани думи, сега беше по-сплотено от всякога. Обединени от скръбта и от жаждата за отмъщение.
Глава 6: Акулата
Адриана имаше офис на последния етаж на лъскава стъклена сграда в центъра на града. Гледката беше зашеметяваща, но не толкова, колкото самата нея. Беше жена на около четирийсет, с перфектно скроен костюм, остра прическа и очи, които сякаш виждаха право през теб. Излъчваше интелигентност, увереност и абсолютно безразличие към всичко, което не я интересуваше.
Седяхме с Ралица в офиса й. Бях превел част от парите от швейцарската сметка – процес, който беше изнервящо сложен – и бях платил хонорара й. Тя прелистваше копията на документите от тайната стая и гаража, които й бяхме донесли. Лицето й беше безизразно.
В продължение на един час тя не каза нито дума. Само прелистваше, четеше, а понякога спираше и се взираше в някоя цифра или подпис, сякаш се опитваше да запомни всеки детайл. Тишината беше напрегната. Започвах да се чудя дали не сме направили грешка.
Най-накрая тя затвори последната папка, сплете пръсти и ни погледна.
– Вашият втори баща, господин… Стоян, е бил изключително методичен човек. И изключително смел. Или глупав. Още не съм решила.
– Можете ли да ни помогнете? – попитах.
Тя се усмихна леко, но усмивката не стигна до очите й.
– Да ви помогна ли? Момче, това, което държите тук, не е просто дело. Това е бомба със закъснител, която може да взриви цялата икономика на този регион. Виктор не е просто бизнесмен. Той е институция. В джоба му са политици, прокурори, съдии. Да тръгнеш срещу него не е като да водиш съдебно дело. Това е като да обявиш война.
– Готови сме за това. – каза Ралица твърдо.
Адриана я изгледа с новооткрито уважение.
– Добре. Харесва ми това. Но трябва да сте наясно. Ще стане грозно. Той ще използва всичко срещу вас. Ще рови в живота ви, ще се опита да ви съсипе, да ви дискредитира, да ви уплаши. Ще заплашва семейството ви. Готови ли сте за това?
Помислих си за последното писмо на Стоян. За майка ми и сестра ми.
– Да. – казах без колебание.
Адриана кимна.
– Отлично. Тогава ето какъв е планът. Тези документи са силни, но не са достатъчни. Голяма част от тях са копия, а и са събирани по незаконен начин. В съда ще ги оспорят. Имаме нужда от нещо повече. Имаме нужда от свидетел. Някой от вътрешния кръг на Виктор, който е готов да проговори.
– Това е невъзможно. – казах аз. – Всичките му хора са му лоялни или се страхуват твърде много.
– Всеки има цена. Или слабо място. – отвърна Адриана. – В тези папки има имена. Ще започнем да ги проучваме едно по едно. Ще търсим недоволни, уплашени, алчни. Междувременно, вие двамата трябва да сте абсолютно невидими. Никакви рискове. Никакви контакти с непознати. Сменете си телефоните, използвайте криптирани приложения за комуникация. От този момент нататък, вие сте във война.
През следващите няколко седмици животът ни се превърна в параноичен трилър. С Ралица се движехме като сенки. Напуснах работата си в бара. Прекъснах за малко и университета. Цялото ми време и енергия, както и парите на Стоян, бяха впрегнати в тази битка.
Адриана беше като генерал, който командва армия. Тя нае екип от частни детективи, финансови анализатори и бивши полицаи. Те започнаха да ровят в живота на ключовите фигури около Виктор.
А той отвърна на удара.
Една вечер, докато се прибирах към квартирата на Ралица, две черни коли ме засякоха на тясна уличка. От тях излязоха четирима мъже с вид на главорези. Не казаха нищо. Просто ме пребиха. Систематично, професионално, без излишна жестокост, но достатъчно, за да ми счупят две ребра и да ми оставят лицето в синини и кръв. Преди да си тръгнат, единият от тях се наведе над мен и прошепна: „Това е само първото предупреждение. Второ няма да има.“
Това само засили решимостта ми. Болката в ребрата беше нищо в сравнение с болката от годините на омраза и неразбиране.
Виктор не спря дотук. Започна медийна кампания срещу семейството ми. В жълтите вестници се появиха статии, които описваха Стоян като измамник и мошеник, а майка ми – като негова съучастничка. На стената на къщата й една сутрин осъмна надпис „КРАДЦИ“. Лилия беше тормозена в училище.
Примката се затягаше. Виктор ни показваше, че може да стигне до нас по всяко време и на всяко място. Живеехме в постоянен страх. Мама и Лилия се преместиха да живеят при леля ни в друг град.
Една вечер, когато бях на ръба на отчаянието, Адриана се обади.
– Имаме нещо. – каза тя, а в гласа й за пръв път долових нотка на вълнение. – Едно от имената в списъците на Стоян. Счетоводителката на Виктор. Жена на име Силвия. Оказва се, че синът й е тежко болен и се нуждае от скъпоструващо лечение в чужбина. Лечение, което Виктор е отказал да плати, въпреки че тя му е била лоялна повече от двайсет години.
– Мислиш ли, че ще проговори?
– Мисля, че е готова да продаде и дявола, за да спаси детето си. Уредила съм среща. Утре вечер. Бъдете готови.
Глава 7: Сделката
Срещата беше в крайпътен мотел, от онези анонимни места, където хората отиват, за да бъдат забравени. Силвия беше слаба, изпита жена на средна възраст, с очи, които бяха видели твърде много. Ръцете й трепереха, докато стискаше чашата с вода.
– Не трябваше да идвам. – прошепна тя. – Ако той разбере…
– Той няма да разбере. – каза Адриана с успокояващ, но твърд тон. – Ние сме тук, за да ви помогнем. И вие можете да ни помогнете.
– Какво искате?
– Искаме истината. – казах аз. – Разкажете ни за Стефан. За баща ми.
При споменаването на името му, очите на Силвия се напълниха със сълзи.
– Стефан… той беше добър човек. Най-добрият. Виктор го съсипа. Всички ни съсипа. Превърна ни в чудовища.
В продължение на два часа Силвия говори. Тя потвърди всичко от дневника на Стоян. Но добави и нови, още по-ужасяващи детайли. Разказа за политически чадъри, за купени магистрати, за изчезнали конкуренти. Разказа как Виктор е наредил бавното тровене на Стоян, използвайки рядка отрова, доставяна от чужбина, която имитира симптомите на агресивен рак. Разказа, че тя е била тази, която е трябвало да осчетоводява плащанията към наемния убиец, маскирани като „консултантски услуги“.
– Защо го правите? Защо му помагате? – не се сдържах да попитам.
Тя ме погледна с безкрайна тъга.
– Когато си вътре, няма излизане. Той държи всички ни с нещо. Дългове, грешки от миналото, заплахи към семействата ни. Аз… аз направих грешка преди много години. Подписах документ, който не трябваше. И оттогава съм негова робиня.
– Можем да ви измъкнем. – каза Адриана. – Дайте ни оригиналните документи, които доказват това, което казвате. Дайте ни достъп до сървърите на фирмата. В замяна ще ви осигурим защита по програма за свидетели, нова самоличност и пълното финансиране за лечението на сина ви.
Силвия се колебаеше. Борбата в нея беше видима. Страхът срещу майчината любов.
– Не мога. Той ще ме убие.
– Той ще ви убие така или иначе. – каза Адриана безмилостно. – Въпрос на време е да ви сметне за ненужна или за риск. С нас поне имате шанс.
Тя не отговори. Просто стана, облече си палтото и излезе в нощта.
– Провалихме се. – казах отчаяно.
– Не. – поклати глава Адриана. – Посяхме семето. Сега ще чакаме да покълне.
Чакането беше мъчително. Дни наред нямахме никаква вест от Силвия. Виктор засили натиска. Започна дело срещу мен за изнудване и корпоративен шпионаж, използвайки фалшиви доказателства. Банковите ми сметки бяха запорирани. Наложи се да използваме парите от Швейцария чрез сложни схеми, за да не бъдат проследени.
Тъкмо когато започвах да губя всякаква надежда, получих криптирано съобщение. Беше от Силвия. Съдържаше само две неща: адрес на сървър и парола.
Това беше всичко, от което Адриана се нуждаеше. Нейният екип от хакери проникна в системата. Това, което намериха, беше кутията на Пандора. Оригинални документи, имейли, записи на разговори, тайни счетоводни книги. Всичко беше там. Черно на бяло. Неопровержимо.
Адриана внесе документите в главна прокуратура, но не при когото и да е. Чрез своите контакти тя стигна до един от малкото прокурори, за когото се знаеше, че е неподкупен и мрази хора като Виктор.
И тогава адът се отприщи.
Започнаха арести. Цялото висше ръководство на компанията на Виктор беше задържано. Самият той беше арестуван в имението си, докато се опитваше да избяга с частен хеликоптер. Новината беше на първите страници на всички вестници. Империята се срина за часове.
В деня на ареста му получих плик в пощенската си кутия. Вътре нямаше писмо. Имаше само една снимка. Стара, избледняла снимка на двама млади мъже, които се смеят пред една малка, нова фирма. Единият беше млад, нахакан Виктор. Другият беше Стефан. Баща ми. В очите му се четеше надежда. Вяра в бъдещето.
Под снимката имаше надпис с познатия почерк на Стоян: „Помни ме такъв, какъвто бях, а не в каквото ме превърнаха.“
Глава 8: Справедливост
Процесът беше най-голямото медийно събитие за годината. Виктор беше наел цяла армия от скъпоплатени адвокати, които се опитаха да омаловажат всяко доказателство и да дискредитират всеки свидетел. Но доказателствата, събирани от Стоян в продължение на години и подкрепени от дигиталните файлове на Силвия, бяха неопровержими.
Силвия и синът й бяха включени в програма за защита на свидетелите и изпратени в чужбина. Тя даде показанията си чрез видеовръзка. Беше спокойна и уверена. Страхът беше изчезнал от очите й.
Аз също свидетелствах. Разказах всичко. За якето, за дневника, за заплахите. Докато говорех, гледах Виктор в очите. В неговите вече нямаше арогантност. Само студена, бездънна омраза.
В крайна сметка справедливостта възтържествува. Виктор беше признат за виновен по всички обвинения – финансови измами, пране на пари, корупция и поръчителство на убийство. Получи доживотна присъда без право на замяна.
Когато присъдата беше прочетена, не почувствах триумф. Не почувствах радост. Почувствах само празнота. И дълбока, безкрайна тъга за пропиления живот на човека, който ме беше отгледал.
След процеса животът бавно започна да се връща към нормалното. Парите от швейцарската сметка, след като бяха доказани като придобити преди престъпленията, бяха освободени. Използвах ги, за да платя образованието на Лилия, да купя нова къща на майка ми, далеч от лошите спомени, и да основа фондация на името на Стоян, която помага на жертви на корпоративни престъпления.
Завърших право, но никога не станах адвокат. Видях твърде много от мръсната страна на закона. Вместо това, с Ралица, която стана моя съпруга, се посветихме на работата на фондацията.
Една вечер, години по-късно, седяхме на верандата на новата ни къща. Беше тиха пролетна вечер. Ралица четеше книга, а аз просто гледах звездите.
– За какво мислиш? – попита ме тя, без да вдига поглед от страницата.
– За него. – отвърнах.
Тя затвори книгата и ме погледна.
– Все още ли те боли?
– Не. Вече не. Просто се чудя… дали ни гледа отнякъде? Дали е горд?
– Сигурна съм, че е. – каза тя и хвана ръката ми. – Ти не просто отмъсти за него, Сашо. Ти осмисли жертвата му.
Станах и влязох в къщата. Отидох до гардероба и извадих старото вълнено яке. Беше грижливо запазено, изчистено от праха на годините. Обличах го понякога, в студените вечери като тази. Не защото ми беше студено. А защото, когато го носех, се чувствах по-близо до него.
Пъхнах ръка в джоба и пръстите ми докоснаха нещо. Не беше ключ. Не беше и бележка. Беше малко, издялано от дърво конче. Грубо, но направено с любов. Спомних си го. Беше първият подарък, който Стоян се опита да ми направи, когато бях на седем. Аз го бях хвърлил в лицето му и му бях изкрещял, че не е баща ми.
Явно го е запазил. През всичките тези години го е носил в джоба си, до сърцето.
Стиснах дървената фигурка в дланта си и се върнах на верандата. Сълзи се стичаха по лицето ми. Но този път не бяха сълзи на гняв или на тъга. Бяха сълзи на благодарност. И на любов. Към втория ми баща. Човекът, който ме отгледа, който ме защити и който ми показа, че понякога най-големите герои са тези, които живеят най-тихо.