Тишината в болничната стая беше плътна, тежка, почти лепкава. Прорязваше я единствено монотонното писукане на апарата до леглото ми – ритмичен, бездушен звук, който отмерваше не само пулса ми, а и безкрайните часове на очакване. Въздухът миришеше на дезинфектант и на нещо друго, неопределимо – може би на страх. Моят страх.
Родих преждевременно. Думите на лекаря още отекваха в съзнанието ми, замъглено от болка и медикаменти. „Спешно секцио. Бебето е… малко. Трябва да остане в интензивно отделение.“ Всяка сричка беше като удар с чук по крехката ми представа за майчинство. Представях си го по съвсем различен начин – с прегръдки, с нежна музика, с първия плач, който да изпълни стаята с живот. Вместо това получих стерилна тишина и празни ръце.
Съпругът ми, Петър, беше моята котва в тази буря. Или поне така си мислех. Идваше всеки ден, винаги безупречно облечен в скъпия си костюм, сякаш идваше от бизнес среща, а не в болница. Носеше ми цветя, които увяхваха твърде бързо в задушната стая, и ми разказваше за нашето дете.
„Ана, съвършен е“, шепнеше той, докато държеше ръката ми. Пръстите му бяха топли, но стисъкът му – някак разсеян. „Има твоите очи, знаеш ли? Големи и любопитни. И пръстчетата му… толкова са фини, като на пианист. Косата му е тъмна, гъста. Не можеш да си представиш колко е красив.“
Слушах го и се усмихвах. Затварях очи и се опитвах да си го представя. Моето момченце. Моят малък герой, който се бореше за живота си в стъкления си дом, няколко етажа по-надолу. Думите на Петър бяха единственото, което имах. Те бяха картините, които рисувах в съзнанието си, докато гледах втренчено в белия таван. Той описваше как бебето реагирало на гласа му, как помръднало ръчичка, как лекарите били оптимисти.
„Казват, че наддава всеки ден. Истински боец е, Ана. Като теб“, казваше той и целуваше челото ми.
Вярвах му. Исках да му вярвам с цялото си същество. Той беше моят съпруг, бащата на детето ми. Защо би ме лъгал? Но понякога, в дългите самотни нощи, когато писукането на апарата ставаше оглушително, в душата ми се прокрадваше съмнение. Студено и остро като парченце стъкло. Защо никога не ми носеше снимка? „Телефонът не е разрешен в отделението, скъпа, знаеш колко са строги правилата“, беше отговорът му, изречен с онази негова характерна снизходителна търпеливост, която ме караше да се чувствам като глупаво дете. Защо, когато го молех да ми опише нещо конкретно – бенка, трапчинка – той винаги отговаряше уклончиво? „О, той се променя всеки ден, Ана. Днес е по-различен от вчера.“
Лекарите и сестрите също бяха странно мълчаливи. Когато питах за състоянието на сина си, те отговаряха с общи фрази: „Стабилно е“, „Полагаме всички необходими грижи“, „Говорете със съпруга си, той е информиран за всичко“. Сякаш около мен беше изградена невидима стена от недомлъвки.
Минаха две седмици. Две вечности, прекарани в легло, взиране в една точка и чакане. Физически вече се чувствах по-добре. Раната от операцията заздравяваше, но раната в душата ми оставаше отворена. Нуждаех се да видя детето си. Нуждаех се от това повече от въздух.
Една сутрин, когато по-младата сестра, Михаела, влезе да ми смени системата, събрах цялата си смелост. Тя беше по-разговорлива от останалите, в очите ѝ понякога забелязвах искра на съчувствие.
„Михаела“, започнах аз, а гласът ми потрепери. „Моля те. Вече съм по-добре. Мога да ставам, мога да се движа с количка. Искам да го видя. Моля те, кажи на лекарите, че най-накрая мога да видя детето си.“
Ръцете на сестрата замръзнаха върху иглата в ръката ми. Тя вдигна бавно поглед. Лицето ѝ, обикновено свежо и румено, беше пребледняло, сякаш от него се беше оттекла всичката кръв. Очите ѝ се разшириха от ужас или може би от съжаление. Тя отвори уста, за да каже нещо, но от нея не излезе звук. Преглътна мъчително.
„Какво има?“, попитах, а сърцето ми започна да блъска в гърдите като птица в клетка. „Нещо лошо ли се е случило?“
Тя поклати глава, но движението беше неуверено, почти конвулсивно. Погледна към вратата, сякаш се страхуваше, че някой може да ни чуе.
„Кажи ми!“, настоях аз, а гласът ми се извиси до писък.
Тя сведе поглед към ръцете ми, избягвайки очите ми. Прошепна толкова тихо, че едва я чух. Думите ѝ бяха накъсани, изпълнени с колебание, което разкъса света ми на две.
„Съпругът ти никога…“
Тя млъкна. Тишината, която последва, беше по-страшна от всеки крясък. Беше тишина, пълна с невъзможни, ужасяващи истини.
Глава 2
„Никога какво?“, изкрещях аз, а паниката се надигаше в гърлото ми като горчива пяна. „Михаела, довърши си изречението!“
Сестрата трепереше. Виждах как малки капчици пот избиват по челото ѝ. Тя стисна очи, сякаш се готвеше за удар.
„Той… той никога не е идвал да го види“, прошепна тя на един дъх.
Думите увиснаха във въздуха. За миг не ги разбрах. Сякаш бяха на чужд език. Мозъкът ми отказваше да ги обработи. Как така никога не го е виждал? Та той всеки ден ми разказваше за него! Описваше ми очите му, косата му, малките му ръчички…
„Не… не е вярно“, заекнах аз. „Лъжеш. Той идва всеки ден. Всеки ден! Разказва ми как е, как наддава…“
„Госпожо“, каза Михаела, а в гласа ѝ се появи нотка на отчаяние. „Вашият съпруг идва в болницата, да. Но идва само до вашата стая. Никога не е стъпвал в неонатологичното отделение. Никога. Ние дори… ние дори мислехме, че имате някакви семейни проблеми, че той отказва да приеме детето… Няколко пъти се опитахме да говорим с него, но той казваше, че вие сте информирана и че всичко е наред.“
Подът под мен се разлюля. Стените на стаята започнаха да се стесняват. Писукането на апарата се превърна в оглушителна сирена в ушите ми. Лъжа. Всичко е било лъжа. Всеки разказ, всяка нежна дума, всяка целувка по челото – всичко е било част от чудовищен фарс.
Но защо?
„Искам да го видя“, казах аз, а гласът ми беше станал твърд, метален. „Сега. Веднага.“
Изтръгнах иглата на системата от ръката си. Кръвта бликна, но аз не усещах болка. Единственото, което усещах, беше леден гняв, който изгаряше всичко останало. Опитах се да стана от леглото, но краката ми бяха слаби, предадоха ме и аз се свлякох на пода.
Михаела се втурна да ми помогне, но аз я отблъснах. „Доведи ми количка!“, заповядах. „Ще отида до там, дори ако трябва да пълзя!“
В очите ѝ видях решителност. Тя кимна и изтича от стаята. Върна се след минута с инвалидна количка и ми помогна да седна в нея. Докато ме буташе по дългите, стерилни коридори, светът около мен се въртеше. Лицата на хората, които подминавахме, бяха размазани петна. Единственото ясно нещо беше целта ми – вратата на интензивното отделение.
Когато стигнахме, пред мен се изправи старшата сестра – строга жена на средна възраст, чието лице беше като изсечено от камък.
„Не можете да влизате тук“, каза тя с равен тон.
„Аз съм майката“, отвърнах, като се надигнах в количката, за да изглеждам по-висока, по-силна. „Ще видя детето си.“
Жената ме изгледа. Погледът ѝ се смекчи съвсем леко. Може би видя отчаянието в очите ми. Тя въздъхна. „Добре. Но само за минута. И трябва да сложите престилка и маска.“
С треперещи ръце облякох зелената престилка върху болничната си нощница. Сложих маската, която скри половината ми лице, но не можеше да скрие ужаса в очите ми. Михаела остана до вратата, а аз влязох вътре, бутайки сама количката.
Отделението беше тихо, изпълнено с приглушеното писукане и бръмчене на десетки машини. Навсякъде имаше кувьози. Малки, прозрачни ковчежета, в които се водеха битки за живот. Сърцето ми се сви. Къде беше моят син? Къде беше моето съвършено момченце с тъмна коса и очи като моите?
Старшата сестра ме поведе към един кувьоз в ъгъла. Колкото повече се приближавах, толкова по-трудно ми ставаше да дишам. Погледнах вътре.
И светът ми се срина окончателно.
Бебето в кувьоза не беше съвършено. То беше мъничко, крехко, почти прозрачно. Кожата му беше прорязана от тръбички и кабели, които го свързваха с машините, поддържащи живота му. Лицето му беше едва оформено, а едната страна на главичката му изглеждаше… деформирана. Нямаше и следа от гъстата тъмна коса, която Петър описваше. Вместо това имаше само лек, почти невидим мъх.
Това не беше бебето от разказите на съпруга ми. Това беше малко, страдащо същество, което се бореше с всяко свое вдишване.
Притиснах ръка към стъклото на кувьоза. То беше студено. Като надгробен камък.
„Какво… какво е това?“, прошепнах аз, без да се обръщам към сестрата.
„Вроден дефект“, каза тя тихо, но без заобикалки. „Тежка черепно-мозъчна малформация. Несъвместима с нормалното развитие. Лекарите са ви обяснили… тоест, обяснили са на съпруга ви веднага след раждането.“
Обяснили са на съпруга ми.
Значи той е знаел. От самото начало. Знаел е истината и ме е лъгал в очите в продължение на две седмици. Хранил ме е с красиви илюзии, докато нашето дете… докато това дете се е борело само в този стъклен затвор.
Гняв, болка, предателство, обич, ужас – всички тези чувства се сляха в едно. Погледнах отново към малкото телце. И въпреки шока, въпреки лъжата, въпреки всичко, сърцето ми се разтвори. Това беше моето дете. Моята плът и кръв. Независимо от всичко.
В този момент вратата на отделението се отвори и вътре влезе Петър. Беше с обичайния си безупречен костюм, но когато ме видя до кувьоза, лицето му пребледня. Застина на място, а в очите му се четеше паника.
„Ана…“, започна той. „Какво правиш тук? Не трябва да си тук.“
Бавно се обърнах към него. Свалих маската от лицето си, за да може да види всяка една емоция, изписана по него.
„Съвършен е, нали, Петър?“, попитах аз, а гласът ми беше спокоен, но остър като бръснач. „С моите очи. И с пръсти на пианист.“
Глава 3
Петър стоеше като вцепенен. Маската на самоуверен бизнесмен, която носеше винаги, се беше пропукала и под нея видях нещо, което не бях виждала досега – страх. Истински, животински страх.
„Ана, нека излезем навън. Ще ти обясня всичко. Тук не е мястото“, каза той, като направи крачка към мен, но спря, когато старшата сестра му хвърли предупредителен поглед.
„Не“, отсякох аз. „Мястото е точно тук. Пред нашето дете. Искам да ми обясниш сега. Искам да ми кажеш защо.“
Той облиза устни, погледът му шареше из стаята, търсейки спасителен изход, но такъв нямаше. Беше в капан. В капана на собствената си лъжа.
„Ти беше толкова слаба след операцията… Толкова крехка. Не исках да те натоварвам. Истината е… тя е жестока. Лекарите казаха, че… че няма почти никакъв шанс. Че дори и да оцелее, никога няма да бъде… нормален. Не можех да ти го причиня, Ана. Не и тогава.“
Думите му трябваше да звучат като грижа, като опит да ме предпази. Но аз чух само егоизъм. Той не е предпазвал мен. Предпазвал е себе си. От моята болка, от моите сълзи, от грозната, неудобна реалност. Той искаше да запази илюзията за перфектния си живот, в който всичко е под контрол, дори и трагедията.
„Значи реши да съчиниш приказка?“, попитах аз, а гласът ми се надигаше с всяка дума. „Реши да ме храниш с лъжи ден след ден, докато аз лежа сама в онази стая и си представям здраво, красиво бебе? Какво си мислеше, Петър? Че той просто ще изчезне? Че ще се събудя един ден и всичко ще е наред?“
„Не знам какво си мислех!“, извика той, като най-накрая изгуби самообладание. „Не можех да се справя, разбираш ли? С работата, с кредитите, с проваления проект… и после това! Не можех да понеса още един провал! Не можех да понеса съжалението в очите на хората! В твоите очи!“
Кредити? Провален проект? Чувах думите, но те не достигаха до мен. В този момент единственото, което имаше значение, беше малкото същество в кувьоза и огромната лъжа, която ни разделяше.
„Ти не си се провалил, Петър“, казах тихо, но думите ми отекнаха в стерилната тишина. „Ти си чудовище.“
Обърнах му гръб и отново се загледах в сина си. Вече не виждах деформацията. Виждах само моето дете. И знаех, че ще се боря за него. Срещу болестта, срещу съдбата, срещу целия свят. И най-вече – срещу баща му.
Няколко дни по-късно ме изписаха. Прибрах се в апартамента, който някога наричах свой дом, но сега ми се струваше чужд и студен. Всичко в него крещеше за лъжата на Петър. Детската стая, която бяхме подготвили с толкова любов, сега беше като мавзолей на нашите разбити мечти. Сините стени, плюшените мечета, малкото легълце – всичко изглеждаше като декор от пиеса с трагичен край.
Петър се опита да говори с мен. Опитваше се да се извинява, да се оправдава. Говореше за натиск в работата, за огромен заем, който бил взел за нов бизнес, който сега се провалял. Говореше за това как баща му винаги го е притискал да бъде най-добрият и как не можел да приеме никаква форма на несъвършенство.
Аз мълчах. Слушах го и не чувствах нищо. Нито гняв, нито съжаление. Само празнота. Човекът пред мен беше непознат. Егоист, обсебен от представата за успех, готов да пожертва истината и достойнството на собственото си семейство, за да запази фасадата.
Всеки ден пътувах до болницата. Седях с часове до кувьоза на сина ми, когото кръстих Дамян. Говорех му, пях му песнички, четях му приказки. Разказвах му колко много го обичам и как ще се грижа за него, каквото и да става. Сестрите ме гледаха със съжаление, лекарите бяха предпазливи в прогнозите си, но аз не се отказвах. Дамян беше моят свят. Моята единствена истина.
Един ден, докато се прибирах от болницата, изтощена и емоционално изцедена, намерих бележка на масата в кухнята. Беше от Петър.
„Ана, не мога повече. Заминавам за няколко дни, трябва да уредя някои неща по работа. Ще ти се обадя. Обичам те.“
„Обичам те.“ Тези думи, които някога ме караха да летя, сега звучаха кухо и фалшиво. Той не заминаваше по работа. Той бягаше. Бягаше от отговорност, от сина си, от мен.
Не му се обадих. Не го потърсих. Имах по-важна битка за водене.
Следващите седмици бяха ад. Състоянието на Дамян ту се подобряваше, ту се влошаваше. Всяко телефонно обаждане от болницата караше сърцето ми да спира. В същото време започнаха да пристигат писма. Писма от банки, от кредитни институции, от адвокатски кантори. Писма, адресирани до Петър, които аз отварях с треперещи ръце.
Оказа се, че „малките финансови проблеми“, за които той беше споменал, са всъщност дългова бездна. Ипотечен кредит за апартамента, който не бил плащан от месеци. Няколко потребителски заема с огромни лихви. И най-лошото – огромен бизнес кредит, за който нашето жилище беше заложено като гаранция. Фирмата му беше пред фалит.
Петър не просто ме беше излъгал за нашето дете. Той ме беше излъгал за целия ни живот. Животът на лукс и комфорт, който ми беше осигурил, е бил построен върху пясъчни основи от дългове и измама. А сега пясъкът се изплъзваше под краката ми.
Една вечер на вратата се позвъни. Помислих, че е Петър, и сърцето ми се сви от нежеланието да го видя. Но когато отворих, на прага стоеше непозната жена. Беше висока, слаба, облечена в елегантен делови костюм, а от нея лъхаше на скъп парфюм и ледена увереност.
„Здравейте. Вие трябва да сте Ана“, каза тя, а гласът ѝ беше студен и отмерен. „Казвам се Десислава. Аз съм бизнес партньор на съпруга ви.“
Глава 4
Десислава. Името прозвуча някак познато, сякаш го бях чувала в някой от разсеяните разкази на Петър за работата му. Но жената пред мен не приличаше на обикновен „бизнес партньор“. В начина, по който ме оглеждаше – от рошавата ми коса до измачканите домашни дрехи – имаше нещо оценяващо, почти презрително.
„Петър не ми е казвал, че ще имам гости“, отвърнах аз, като препречих с тяло входа. Не исках да я пускам в дома си, в моето крехко убежище.
Тя се усмихна леко, но усмивката не достигна до студените ѝ сини очи. „Петър не казва много неща напоследък. Може ли да вляза? Мисля, че имаме да обсъдим нещо важно. Нещо, което засяга и двете ни.“
Колебаех се, но в гласа ѝ имаше такава стоманена увереност, че инстинктивно отстъпих назад. Тя влезе в апартамента и се огледа с бавни, пресметливи движения. Погледът ѝ се спря за миг върху празното пространство до дивана, където трябваше да бъде бебешкото кошче.
„Не е тук, нали?“, попита тя, повече като констатация, отколкото като въпрос.
„В болница е“, отвърнах кратко.
„Да. Чух. Съжалявам“, каза тя, но в тона ѝ нямаше и капка съжаление. Звучеше по-скоро като досаден факт, който трябва да се отбележи.
Тя седна на дивана, без да чака покана, и кръстоса крака. Движенията ѝ бяха елегантни, хищнически. Като на пантера, която оглежда територията си.
„Вижте, Ана, няма да губя нито вашето, нито моето време. Петър изчезна. Дължи ми много пари. Дължи пари и на много други хора. Хора, които не са толкова търпеливи като мен.“
„Какви пари?“, попитах аз, макар вече да знаех отговора. Писмата от банките лежаха на масата до нея.
„Пари, които той взе уж за нашата обща фирма. Пари, които потънаха в някакъв негов безумен проект за луксозни имоти. Проект, който се провали с гръм и трясък. Той ви е забъркал в голяма каша. Този апартамент е заложен. Всичко е заложено.“
Слушах я и усещах как последните остатъци от сигурност се изпаряват. Значи не само аз съм била излъгана. Петър е оплел в мрежите си и своите бизнес партньори.
„Защо ми казвате всичко това?“, попитах тихо.
Десислава се наведе напред. Погледна ме право в очите. „Защото аз съм основният кредитор по бизнес заема, за който е ипотекиран този апартамент. Фирмата, от която той е взел парите, е моя. По закон, след като той е в неизправност и се укрива, аз мога да задействам процедура по изземване на имота. Още утре.“
Сърцето ми спря. Да остана на улицата. С болно дете. Това беше кошмар, който не смеех дори да си представя.
„Но… това е и мой дом. Аз не съм подписвала нищо“, промълвих отчаяно.
„Подписал е той. Като ваш съпруг и управител на семейното имущество. Напълно законно е. Но“, тя направи пауза, оставяйки думата да увисне във въздуха, „аз съм готова да ви предложа сделка.“
„Сделка?“
„Да. Виждам, че сте в тежко положение. И макар да нямам никакви сантиментални причини да ви помагам, хаосът не е добър за бизнеса. Предлагам ви следното: ще замразя процедурата по изземване за шест месеца. Ще ви дам време да стъпите на крака. В замяна, вие ще подпишете декларация, че се отказвате от всякакви бъдещи претенции към фирмата на Петър и ще ми съдействате напълно в издирването му и прехвърлянето на останалите му активи на мое име. Включително и на неговия дял от този апартамент.“
Тя ми предлагаше отрова в красива опаковка. Предлагаше ми временна глътка въздух, в замяна на което аз трябваше да предам напълно човека, който, въпреки всичко, все още беше мой съпруг, и да се откажа от единственото, което ми беше останало.
„Защо го правите?“, попитах аз. „Защо просто не вземете апартамента?“
Тя се облегна назад и се засмя. Смехът ѝ беше сух, безрадостен. „Защото, мила моя, познавам Петър. Той е страхливец, но е и хитър. Сигурна съм, че е скрил някъде пари. Активи, за които аз не знам. И единственият човек, на когото може да се довери и когото може да потърси, когато му стане напечено, сте вие. Искам, когато той изпълзи от дупката си, вие да сте на моя страна. Искам да го довърша. Напълно.“
В очите ѝ проблесна нещо повече от бизнес интерес. Имаше лична вендета. И тогава разбрах. Тя не беше просто „бизнес партньор“.
„Вие сте били с него, нали?“, попитах аз, а думите заседнаха в гърлото ми.
Усмивката изчезна от лицето ѝ. „Това няма нищо общо с нашата сделка.“
„Има“, настоях аз. „Искам да знам колко дълбока е била лъжата, в която съм живяла.“
Тя ме гледа дълго. Сякаш преценяваше дали заслужавам да знам истината. Накрая въздъхна. „Да. Бяхме заедно. От почти две години. Той ми обещаваше, че ще ви напусне. Обещаваше ми общо бъдеще, общ бизнес. Инвестирах всичко, което имах, в неговите идеи. А той ме използва, както използва и вас. Взе парите ми и изчезна. Мислеше си, че ще се справи с мен, както се е справил с вас – с няколко мили думи и празни обещания. Но аз не съм вас, Ана.“
Свят ми се зави. Две години. Две години той е живял двоен живот. Докато аз съм избирала бебешки дрешки, той е бил с нея. Докато аз съм се страхувала за живота на детето си, той е планирал бъдеще с друга. Болката беше физическа. Сякаш някой забиваше нажежен нож в гърдите ми.
Но заедно с болката се надигна и нещо друго. Гняв. Студен, ясен, кристален гняв. Гняв към Петър. Гняв към тази жена, която седеше на дивана ми и ми говореше за сделки. Гняв към целия свят.
„Махайте се“, казах аз, а гласът ми трепереше. „Махайте се от дома ми.“
Десислава се изправи. На лицето ѝ нямаше и следа от изненада. „Добре. Както желаете. Но предложението ми е в сила до утре на обяд. След това адвокатите ми поемат нещата. И повярвайте ми, те не са толкова склонни към компромиси. Ще останете на улицата още преди края на седмицата. Помислете си добре, Ана. Понякога, за да оцелееш, трябва да сключиш сделка с дявола.“
Тя се обърна и тръгна към вратата. Точно преди да излезе, спря и се обърна към мен. „И още нещо. Проверете в университета на брат си. Петър е плащал семестриалните му такси през последната година. От фирмената сметка. Сигурна съм, че и брат ви не знае откъде точно са идвали парите.“
След тези думи тя излезе и затвори вратата след себе си, оставяйки ме сама в руините на моя живот.
Глава 5
Думите на Десислава за брат ми, Виктор, ме удариха като шамар. Виктор беше моята гордост. По-малък от мен с пет години, той беше първият в нашето семейство, който влезе в университет. Учеше право, беше блестящ студент и работеше на две места, за да плаща таксите и наема си. Поне така си мислех.
Идеята, че Петър е плащал за образованието му зад гърба ми, зад гърба на всички, беше абсурдна. Но след всичко, което бях научила, вече нищо не можеше да ме изненада.
Грабнах телефона и набрах номера на Виктор. Той вдигна след второто позвъняване.
„Како? Как си? Как е малкият?“, попита той, а в гласа му се долавяше обичайната му загриженост.
„Добре сме“, излъгах аз. „Вики, трябва да те питам нещо важно. Откъде намираш пари за таксите си в университета?“
Настъпи мълчание. Достатъчно дълго, за да разбера, че Десислава е била права.
„Какво искаш да кажеш?“, попита той уклончиво. „Работя, нали знаеш.“
„Не ме лъжи, Виктор. Моля те. Не и ти“, казах, а гласът ми се прекърши. „Петър ли ги плаща?“
Той въздъхна тежко. „Како, мога да обясня. Преди около година имах много тежък период. Имах да плащам таксата, а ме съкратиха от едната работа. Бях напът да прекъсна. Петър разбра. Дойде при мен и ми предложи помощ. Каза, че е временна, докато си стъпя на краката. Каза, че това е неговият начин да инвестира в семейството. Накара ме да обещая, че няма да ти казвам, за да не се притесняваш и да не се чувстваш длъжна.“
Думите му бяха искрени. Чувах вината в гласа му. Но това не променяше факта. Петър беше купил мълчанието и лоялността на брат ми. Беше го направил свой съучастник, без дори Виктор да го осъзнава.
„От фирмена сметка ли ги е плащал?“, попитах аз.
„Мисля, че да. Защо?“
„Защото парите са били крадени, Вики. Защото фирмата му е фалирала, а той е избягал. Защото сме затънали в дългове до уши и може да изгубим апартамента. Затова.“
Разказах му всичко. За лъжата за Дамян, за дълговете, за Десислава и нейното предложение. С всяка моя дума усещах как шокът му от другата страна на линията расте.
„Не мога да повярвам“, каза той накрая. „Този човек… той беше като по-голям брат за мен. Как е могъл… Какво ще правиш, како?“
„Не знам“, признах си. „Трябва да намеря адвокат. Но нямам пари. Нямам нищо.“
„Аз ще ти помогна“, каза Виктор с внезапна решителност. „Имам малко спестени пари. Не са много, но ще стигнат за първоначална консултация. И ще говоря с един от професорите ми. Той е един от най-добрите адвокати по семейно и търговско право в страната. Може би ще се съгласи да ни помогне, като види казуса.“
Надежда. Малка, крехка искрица надежда проблесна в мрака. Може би не бях съвсем сама.
На следващия ден се срещнах с адвокат Ралица. Тя беше жената, която професорът на Виктор беше препоръчал. Офисът ѝ беше малък и скромен, но от самата нея лъхаше на компетентност и спокойствие. Изслуша ме внимателно, без да ме прекъсва, докато аз с треперещ глас разказвах цялата история. Когато свърших, тя мълча дълго, преглеждайки документите, които бях донесла – писмата от банките, предложението на Десислава, което бях записала на лист хартия.
„Положението е много тежко, Ана“, каза тя накрая с мек, но твърд глас. „Съпругът ви ви е поставил в почти невъзможна ситуация. Десислава е права. Тя има законово основание да предяви претенции към имота. Но това не означава, че сме безсилни.“
„Какво можем да направим?“, попитах аз, вкопчена в думите ѝ.
„Първо, трябва да оспорим подписите му. Можем да пледираме, че той е действал без ваше знание и съгласие, злоупотребявайки със семейното имущество. Това е трудна битка, но не е невъзможна. Второ, трябва незабавно да подадем молба за развод и да поискаме от съда да наложи възбрана върху всички негови активи, докато трае делото. Това ще забави действията на Десислава. И трето, и най-важно, трябва да намерим Петър. Неговото свидетелстване е ключово.“
Да намерим Петър. Човекът, който беше причината за целия този ад. Идеята да го видя отново ме ужасяваше, но Ралица беше права. Трябваше да се изправя срещу него.
„А предложението на Десислава?“, попитах аз. „Трябва ли да го приема?“
Ралица поклати глава. „В никакъв случай. Това е капан. Тя иска да ви използва, за да стигне до него, а след това ще ви изхвърли без нищо. Вие имате права. Имате дете. Законът е на ваша страна, дори и да изглежда, че всичко е срещу вас. Ще се борим.“
За първи път от седмици насам почувствах, че не съм просто жертва. Почувствах, че мога да бъда борец. Кимнах. „Добре. Ще се борим.“
Животът ми се превърна в лабиринт от юридически процедури, болнични посещения и безсънни нощи. Ралица се оказа истински професионалист. Задвижи делото за развод, успя да издейства временна възбрана върху апартамента и започна да разплита сложната мрежа от фирми и заеми на Петър. Виктор беше неотлъчно до мен. Прекарваше часове в библиотеката, ровейки се в закони и съдебни практики, търсейки вратички, които биха могли да ни помогнат. Помагаше ми и с грижите за Дамян, чието състояние, за щастие, бавно, но сигурно се стабилизираше.
Десислава не се отказа. Нейните адвокати ни засипваха с искания и заплахи. Беше ясно, че тя няма да се спре пред нищо, за да получи това, което смяташе за свое.
Един ден получих обаждане от непознат номер. Когато вдигнах, от другата страна чух глас, който ме накара да настръхна.
„Ана? Аз съм.“
Беше Петър. Гласът му беше дрезгав, уморен. Звучеше като преследвано животно.
„Къде си?“, попитах аз, а сърцето ми блъскаше в гърдите.
„Няма значение. Слушай, знам, че си ми ядосана. И имаш пълното право. Обърках всичко. Но сега съм в опасност. И ти си в опасност.“
„За какво говориш?“, попитах, макар да усещах ледения дъх на страха по врата си.
„Не става въпрос само за Десислава. Има и други. Един човек на име Драган. На него дължа най-много пари. И той не е като банката. Не праща писма. Праща хора. Те ме търсят, Ана. И ще дойдат и при теб. Трябва да се скриеш. Вземи детето и изчезни.“
Преди да успея да кажа каквото и да било, връзката прекъсна. Стоях с телефона в ръка, а думите му отекваха в съзнанието ми. Драган. Още един играч в тази мръсна игра. И този път залогът не беше само апартаментът. Залогът беше животът ни.
Глава 6
Името Драган звучеше зловещо. То носеше тежестта на заплаха, която беше много по-първична и страшна от юридическите битки с Десислава. Едно беше да се бориш със системата, с адвокати и документи. Съвсем друго беше да знаеш, че някъде там има човек, който „не праща писма“.
Веднага се обадих на Ралица и ѝ разказах за обаждането на Петър. Тя изслуша всичко, без да ме прекъсва, а когато свърших, в гласа ѝ се усещаше сериозност, каквато не бях чувала досега.
„Ана, това променя всичко“, каза тя. „Това вече не е просто гражданско дело за дългове и развод. Това е криминален случай. Трябва незабавно да уведомим полицията. Трябва да поискате ограничителна заповед и може би дори полицейска закрила.“
Идеята да се замесва и полиция ме ужаси. Животът ми вече беше изложен на показ пред адвокати и съдии. Сега трябваше да го разкажа и пред униформени мъже, които щяха да ме гледат със същото онова съжаление, което виждах навсякъде. Но знаех, че Ралица е права.
Прекарахме целия следобед в районното управление. Разпитваха ме с часове. Трябваше да разкажа историята си отново и отново, всеки път с нови, болезнени детайли. Чувствах се мръсна, сякаш вината на Петър полепваше и по мен. Полицаите бяха скептични. За тях това беше поредната семейна свада, гарнирана с финансови проблеми.
„Госпожо, съпругът ви се укрива от кредитори. Нормално е да се опитва да ви уплаши, за да се откажете от делото“, каза ми един от инспекторите с досада в гласа.
Но когато споменах името Драган, отношението им се промени. Те се спогледаха, а в очите им се появи интерес. Оказа се, че Драган е добре познато име в техните среди. Лихвар, свързан с престъпния свят, известен с бруталните си методи за събиране на дългове. Заплахата беше реална.
Назначиха ми полицейска закрила. Това означаваше, че патрулна кола ще минава покрай блока ми на всеки няколко часа. Не беше много, но беше нещо. Чувствах се едновременно по-сигурна и по-уязвима от всякога. Домът ми, който се опитвах да защитя, се беше превърнал в моя затвор.
Дните минаваха в напрежение. Всяка непозната кола на улицата, всеки шум в коридора, всяко позвъняване на телефона ме караше да подскачам. Спрях да излизам, освен за да отида до болницата. Виктор пазаруваше вместо мен. Той беше моята единствена връзка с външния свят.
Състоянието на Дамян продължаваше да се подобрява. Лекарите започнаха да говорят за изписване. Това трябваше да е най-щастливата новина, но за мен тя беше източник на нов ужас. Как щях да се грижа за дете със специални нужди в тази обстановка на постоянен страх? Къде щяхме да отидем, ако Десислава все пак успееше да ни изхвърли от апартамента?
Една вечер, докато се опитвах да приспя тревогите си, гледайки новини по телевизията, на екрана се появи лицето на Петър. Беше стара снимка, от някакво бизнес събитие. Той се усмихваше широко, изглеждаше уверен, успешен. Човекът, в когото се бях влюбила. Говорещият зад кадър съобщи, че е обявен за общодържавно издирване във връзка с разследване за мащабни финансови измами.
Сърцето ми се сви. Колкото и да го мразех за това, което ми причини, гледката на лицето му по новините, обявено за престъпление, беше болезнена. Това беше окончателният край на нашия общ живот. Публичното унижение беше последната точка.
Няколко дни по-късно, точно когато се приготвях да тръгна към болницата, на вратата се позвъни. Погледнах през шпионката и видях двама мъже. Едри, с късо подстригани коси и облекла, които не успяваха да скрият мускулестите им тела. Не бяха полицаи. Не бяха и от адвокатската кантора на Десислава. Сърцето ми замръзна. Бяха хората на Драган.
Не отворих. Затичах се към телефона, за да се обадя в полицията, но ръцете ми трепереха толкова силно, че не успявах да набера номера. Звънецът иззвъня отново, този път по-настоятелно. После се чу силен удар по вратата.
„Отворете! Знаем, че сте вътре! Искаме само да поговорим!“, извика един от тях, а гласът му беше плътен и заплашителен.
Задният ми вход! Спомних си за малката врата в кухнята, която водеше към аварийното стълбище. Никога не я бяхме използвали. Грабнах чантата и ключовете си и се втурнах натам. Слава богу, ключът беше на вратата. С мъка го превъртях в ръждясалата ключалка. Ударите по входната врата ставаха все по-силни. Чух пращене на дърво. Опитваха се да я разбият.
Отворих задната врата и се озовах на тясна, прашна стълбищна площадка. Затворих я тихо след себе си и се затичах надолу по стълбите, прескачайки по две стъпала наведнъж. Когато стигнах до партера, излязох в задния двор на блока и без да се обръщам, побягнах. Тичах, докато дробовете ми не започнаха да горят. Не знаех накъде отивам. Знаех само, че трябва да се махна колкото се може по-далеч.
Стигнах до едно малко кафене и се свлякох на една от масите отвън. Треперех неконтролируемо. Извадих телефона и най-накрая успях да набера номера на Виктор.
„Те бяха тук“, прошепнах аз, когато той вдигна. „Хората на Драган. Опитаха се да разбият вратата.“
„Къде си? Идвам веднага!“, извика той.
Обясних му къде се намирам. Докато го чаках, осъзнах нещо с ужасяваща яснота. Вече нямах дом. Не можех да се върна в апартамента. Беше прекалено опасно. Бях беглец. Бездомна. С дете, което скоро трябваше да напусне сигурността на болницата.
Когато Виктор пристигна, той ме прегърна силно. „Всичко ще е наред, како. Ще се справим. Ще дойдеш да живееш при мен.“
Квартирата му беше малка, едностайна. Но в този момент ми се стори като най-сигурния замък на света. Докато седях на разтегателния му диван, усещах, че съм стигнала дъното. Но също така знаех, че оттук нататък единственият път е нагоре. Бягството на Петър и атаката на хората на Драган бяха катализаторът, от който се нуждаех. Страхът се беше превърнал в решимост. Вече не просто се защитавах. Бях готова да отвърна на удара.
Глава 7
Да живея в малката квартира на Виктор беше едновременно спасение и изпитание. Пространството беше тясно, изпълнено с учебници по право и миризма на прегоряло кафе. Но беше безопасно. Тук, скрита от света, можех да дишам. Виктор беше невероятен. Той пренареди целия си живот, за да ми направи място. Спеше на един дюшек на пода, за да мога аз да съм на дивана. Готвеше, пазаруваше, занимаваше се с полицията, докато аз се опитвах да събера парченцата от разбития си свят.
Първата ни задача беше да измислим как да продължим битката, без да имам постоянен адрес и с реална заплаха за сигурността ми. Ралица беше тази, която предложи решение.
„Ще използваме техните собствени оръжия срещу тях“, каза тя по време на една от нашите тайни срещи в закътано кафене. „Ще преминем в настъпление. Ще подадем контраиск срещу Десислава. Ще я обвиним в неправомерен натиск и опит за незаконно придобиване на имущество. Ще поискаме от съда да разследва произхода на парите, които е дала на Петър. Сигурна съм, че в нейния бизнес също има неща, които тя не би искала да излизат наяве.“
Идеята беше рискована, но ми хареса. Беше време да спра да бъда боксова круша.
В същото време, с помощта на Виктор, започнахме собствено разследване за Драган. Брат ми използваше достъпа си до университетските бази данни и контактите на своя професор, за да рови в търговски регистри и имотни партиди. Открихме, че Драган притежава мрежа от заложни къщи и фирми за бързи кредити, повечето от които регистрирани на имената на подставени лица. Той беше призрак в системата, но оставяше следи.
Най-важната следа открихме случайно. Разглеждайки стари фирмени документи на Петър, които бях успяла да грабна, преди да избягам от апартамента, намерихме договор за наем на складово помещение в индустриалната зона на града. Договорът беше сключен преди повече от година.
„За какво му е на Петър склад?“, попита Виктор. „Неговият бизнес беше с консултации и имоти, не с производство или стоки.“
„Не знам“, отвърнах аз, но в съзнанието ми се роди подозрение. Петър обичаше тайните. Обичаше да има скрити места, скрити животи. Може би този склад беше неговото скривалище. Място, където е криел неща, които не е искал аз, Десислава или някой друг да намери.
Решихме, че трябва да проверим. Беше безумно опасно. Можеше да е капан. Можеше хората на Драган да го наблюдават. Но интуицията ми подсказваше, че отговорът на много въпроси се крие там.
Една късна вечер, облечени в тъмни дрехи, Виктор и аз отидохме до склада. Комплексът беше огромен, тъмен и зловещ. Намерихме помещението от договора. Беше заключено с голям катинар. Виктор беше подготвен. С помощта на инструменти, които беше взел назаем от приятел, той започна да се бори с ключалката. Всяко изщракване на метала отекваше в нощната тишина и караше сърцето ми да бие до пръсване.
Най-накрая катинарът поддаде. Плъзнахме тежката метална врата и влязохме вътре, осветявайки си с фенерчетата на телефоните.
Складът не беше празен. В единия ъгъл имаше няколко кашона, покрити с брезент. Приближих се и дръпнах покривалото. Вътре имаше документи. Папки, класьори, счетоводни книги. Но не на фирмата на Петър. Бяха документи на една от фирмите-фантоми на Драган.
Разровихме се из тях. Беше истинско съкровище. Намерихме доказателства за пране на пари, за лихварство, за укриване на данъци. И най-важното – намерихме договор за заем между Драган и Петър. Но сумата беше много по-голяма от това, което предполагахме. И имаше една шокираща клауза. Ако Петър не върнеше парите в срок, той се задължаваше да прехвърли на Драган не само фирмата си, но и… бащиния си дял в семейната им строителна компания.
Това беше! Това беше причината за всичко. Петър не просто е бил притиснат от дългове. Той е бил напът да изгуби наследството си, да разочарова баща си, да срине името на семейството. Затова е бил толкова отчаян. Затова е лъгал, крал и мамил. За да спаси фасадата не само пред мен, а и пред властния си баща.
Но защо тези документи бяха тук? Защо Петър ги е криел? Отговорът дойде от една малка папка, пъхната най-отдолу. В нея имаше оригинални записи на разговори. Разговори между Петър и Драган. И разговори между… Десислава и Драган.
Пусна едно от записите на телефона си. Гласът на Десислава беше ясен и студен.
„…той е емоционално нестабилен. Раждането на дефектното дете го довърши. Просто му трябва още малко натиск и ще се срине. Тогава ще можем да вземем всичко – и неговата фирма, и дела на баща му…“
Гласът на Драган беше дрезгав и заплашителен. „Само гледай да си свършиш твоята част от работата. Притискай го. Накарай го да повярва, че ти си единственият му изход. Аз ще се погрижа за останалото.“
Всичко се свърза. Не е имало „Десислава срещу Петър“ и „Драган срещу Петър“. Било е „Десислава и Драган срещу Петър“. Те са работили заедно от самото начало. Използвали са го. Тя го е манипулирала емоционално, а той го е притискал финансово. Искали са да го унищожат и да вземат всичко.
А Петър… той е разбрал. В някакъв момент е прозрял играта им. И е откраднал тези документи. Скрил ги е тук, като своя единствена застраховка. Като оръжие, което не е посмял да използва.
„Трябва да предадем това на Ралица и на полицията“, казах аз, а гласът ми трепереше от адреналин. „Това е всичко, от което се нуждаем. Това ще ги унищожи.“
В този момент чухме шум отвън. Шум от приближаваща кола. Фарове осветиха за миг прозореца на склада. Замръзнахме. Някой идваше.
Глава 8
Паниката ме връхлетя като ледена вълна. Сграбчих ръката на Виктор. Колата спря точно пред нашия склад. Чухме отваряне на врати, приглушени гласове. Бяха повече от един. Нямахме къде да се скрием. Помещението беше голо, с изключение на кашоните в ъгъла.
„Зад кашоните! Бързо!“, прошепна Виктор.
Сгушихме се в тъмния ъгъл, опитвайки се да се слеем със сенките. Сърцето ми биеше толкова силно, че бях сигурна, че ще ни чуят. Чухме стъпки, приближаващи към металната врата. После звук от ключ в ключалка. Моят кръв изстина. Те имаха ключ. Това не беше случайно посещение. Те знаеха за това място.
Вратата се плъзна със скърцане и в склада влязоха два силуета. Дори в полумрака разпознах единия. Беше един от мъжете, които се опитаха да разбият вратата на апартамента ми. Другият беше по-възрастен, по-едър. Предположих, че това е Драган.
„Сигурен ли си, че е тук?“, попита Драган с дрезгавия си глас.
„Да, шефе. Проследихме го, преди да изчезне напълно. Идваше тук няколко пъти. Трябва да е скрил документите някъде наоколо“, отговори другият.
Те запалиха силен фенер и започнаха да оглеждат помещението. Лъчът светлина шареше по стените, по пода, приближавайки се опасно към нашето скривалище. Стиснах очи, молейки се да не ни забележат.
„Там!“, извика по-младият, насочвайки фенера към кашоните.
Свършено е, помислих си. Ще ни намерят.
Двамата се приближиха. Драган изрита един от кашоните. Папки и листове се разпиляха по пода. Той се наведе и вдигна един от тях.
„Това е. Всичко е тук“, каза той с доволен тон. „Този глупак Петър си е мислел, че може да ме изиграе.“
Той започна да прелиства документите. Аз и Виктор стояхме неподвижни, дори не смеехме да дишаме. Те бяха толкова близо, че можех да подуша евтиния му одеколон.
„Добре, събирай всичко. Искам да изгорим всяко едно листче. И после да намерим онази кучка Десислава. Мисля, че е време да предоговорим нашите отношения“, нареди Драган.
В този момент телефонът на другия мъж иззвъня. Той го вдигна.
„Да?… Какво?… Къде?… Добре, идваме веднага.“
Той затвори и се обърна към Драган. „Шефе, имаме проблем. Полицаите са намерили колата на Петър. Изоставена е близо до гарата. Имало е борба. И кръв.“
Драган замълча за миг. „Значи най-накрая са го докопали. Или пък се е опитал да избяга и са го спрели. Няма значение. Още по-добре за нас. Да се махаме оттук. Ще се върнем за тези боклуци по-късно.“
Те се обърнаха и излязоха, оставяйки вратата отворена. Чухме колата да запалва и да се отдалечава. Още няколко минути останахме свити зад кашоните, невярващи на късмета си. Бяха на косъм от нас.
Но новината за Петър… Кръв? Борба? Каквото и да беше направил, той не заслужаваше това.
„Трябва да се махаме, како“, каза Виктор, измъквайки ме от вцепенението. „И да вземем колкото можем повече от тези документи.“
Натъпкахме в една раница най-важните папки – тези със записите и договорите. Измъкнахме се от склада и побягнахме в обратната посока.
На сутринта предадохме всичко на Ралица. Когато видя документите и чу записите, лицето ѝ светна.
„Това е! Това е джакпотът, Ана!“, възкликна тя. „Това не само ще оневини Петър по много от обвиненията за измама, но ще вкара Десислава и Драган в затвора за години! Те са организирана престъпна група. Заговор, изнудване, пране на пари… всичко е тук!“
Тя веднага се свърза с познат прокурор, на когото имаше доверие. Нещата започнаха да се случват със светкавична скорост. Издадена беше заповед за арест на Десислава и Драган.
Десислава беше арестувана в офиса си. Снимката ѝ с белезници беше на всички новинарски сайтове. Беше облечена в безупречен костюм, но на лицето ѝ беше изписан шок и неверие. Фасадата ѝ на успяла бизнес дама се беше сринала.
Драган се оказа по-труден за намиране. Беше изчезнал. Но полицията вече беше по петите му. Беше само въпрос на време.
Новината за съдбата на Петър оставаше неясна. Полицията потвърди, че колата му е намерена, но нямаше официална информация за него. Беше обявен за изчезнал. В мен се бореха противоречиви чувства. Част от мен искаше той да си плати за лъжите и болката, които ми причини. Но друга част се молеше да е жив. Той все пак беше баща на сина ми.
Няколко дни по-късно, най-накрая дойде и добрата новина, която чаках с цялото си сърце. Лекарите ми се обадиха, за да ми кажат, че мога да прибера Дамян у дома. Състоянието му беше стабилизирано достатъчно, за да не се налага повече да е в кувьоз. Щеше да има нужда от постоянни грижи, от рехабилитация, от много любов. Но щеше да бъде с мен.
С помощта на Виктор наехме малък, слънчев апартамент в спокоен квартал. С парите, които брат ми беше спестил, и с малко помощ от нашите родители, които най-накрая осъзнаха през какъв ад съм преминала, успяхме да го обзаведем скромно. Купихме всичко необходимо за Дамян.
Денят, в който го изписаха, беше най-щастливият в живота ми. Когато го взех на ръце за първи път без всичките тези тръбички и кабели, сърцето ми се изпълни с такава любов, каквато не бях подозирала, че съществува. Той беше малък, крехък, несъвършен в очите на света. Но в моите очи той беше всичко. Беше моят герой.
Прибрахме се в нашия нов дом. За първи път от месеци се почувствах на сигурно място. Знаех, че ни предстои дълъг и труден път. Битката за апартамента все още не беше приключила. Съдбата на Петър беше неизвестна. Но вече не бях сама. Имах сина си. Имах брат си. Имах новооткрита сила в себе си.
Една вечер, след като бях приспала Дамян, седях в хола и гледах през прозореца. Градът светеше в далечината. Телефонът ми извибрира. Беше съобщение от непознат номер. Съдържаше само няколко думи.
„Аз съм добре. Пази се. Един ден ще се върна, за да поправя всичко.“
Нямаше подпис. Но аз знаех от кого е. Петър. Беше жив. И някъде там, в сенките, чакаше своя момент. Не знаех дали това ме плаши, или ми дава надежда. Но знаех едно – историята ни още не беше свършила.
Глава 9
Съобщението от Петър ме остави в състояние на объркване. Част от мен изпита облекчение. Той беше жив. Не беше станал жертва на хората на Драган. Но друга част от мен се изпълни с тревога. „Ще се върна, за да поправя всичко.“ Какво означаваше това? Искаше прошка? Искаше да се върне в живота ни? И как можеше да поправи щети, които бяха толкова дълбоки, толкова всеобхватни?
Показах съобщението на Ралица. Тя беше прагматична. „Това е добре. Означава, че е жив и вероятно ще може да свидетелства. Но не се поддавай на емоции, Ана. Не забравяй какво ти причини. Продължаваме с развода по план.“
Съдебният процес срещу Десислава започна. Благодарение на документите и записите, които намерихме, прокуратурата имаше железен случай. Десислава се опита да прехвърли цялата вина върху Петър и Драган. Представяше се за невинна жертва, подведена от любов и бизнес амбиции. Но записите на разговорите ѝ с Драган я опровергаваха напълно.
Аз също трябваше да свидетелствам. Беше едно от най-трудните неща, които ми се бяха случвали. Да стоя там, на скамейката, и да разказвам пред пълна зала с непознати за най-съкровените и болезнени моменти от живота си. За лъжата за Дамян, за финансовия срив, за страха. Но докато говорех, усещах как се освобождавам от товара, който носех толкова дълго. Вече не бях жертва, която шепне историята си в тъмното. Бях оцелял, който говори истината на светло.
Драган все още беше в неизвестност. Полицията го издирваше усилено, но той сякаш беше потънал вдън земя. Заплахата от него все още висеше над нас като тъмен облак.
Животът с Дамян беше предизвикателство, но и безкрайна радост. Всеки ден беше изпълнен с малки победи. Първата му осъзната усмивка, първият път, в който стисна пръста ми с малката си ръчичка. Записах го на рехабилитация. Водех го на лекари и терапевти. Всичките ми пари и цялото ми време отиваха за него. Виктор продължаваше да ми помага. Той беше станал като баща за Дамян.
Един ден получих призовка. Бащата на Петър, влиятелен и властен мъж на име Стоян, когото бях виждала само няколко пъти, беше завел дело срещу мен. Искаше попечителство над Дамян.
Бях шокирана. Той никога не се беше интересувал от внука си. Дори не беше дошъл да го види в болницата. В исковата молба, която Ралица ми прочете, бяха изписани ужасяващи неща. Че съм емоционално нестабилна, че нямам финансови средства да се грижа за дете със специални нужди, че съм опетнила името на семейството им с публичния скандал.
„Това е отмъщение“, каза Ралица. „Той те обвинява за срива на сина си. Иска да те накаже, като ти отнеме най-милото.“
Битката за сина ми започна. Беше по-мръсна и жестока от всичко досега. Адвокатите на Стоян извадиха на показ целия ми живот. Опитваха се да ме представят като лоша майка, като некомпетентна и безотговорна. Но аз имах своите оръжия. Имах докладите на лекарите, които показваха напредъка на Дамян. Имах свидетелствата на терапевтите, които говореха за моята отдаденост. Имах Виктор, който стоеше до мен в съдебната зала и разказваше как съм се грижила за сина си, докато баща му и дядо му са били в неизвестност.
В разгара на делото за попечителство, се случи нещо неочаквано. Петър се появи.
Една вечер, тъкмо бях приспала Дамян, на вратата се позвъни. Сърцето ми подскочи. Погледнах през шпионката. Беше той. Изглеждаше различен. По-слаб, с няколкоседмична брада, с уморени, но решителни очи.
Отворих вратата.
„Ана“, каза той. „Трябва да поговорим.“
Пусна го да влезе. Седнахме един срещу друг на масата в кухнята, точно както бяхме седели хиляди пъти преди. Но всичко беше различно.
„Знам за делото, което баща ми е завел“, каза той. „Затова съм тук. Дойдох да свидетелствам. В твоя полза.“
Гледах го невярващо. „Защо?“
„Защото той не го прави заради Дамян“, отвърна Петър. „Той го прави заради себе си. Заради името. Заради контрола. Той никога не е приемал, че Дамян е… различен. Точно както аз не го приех в началото. Бях страхливец, Ана. Бях слаб. Бях обсебен от идеята за съвършенство, която баща ми ми е набивал в главата от дете. Провалих се като съпруг и като баща. Но няма да му позволя да ти отнеме сина ни. Няма да му позволя да направи с Дамян това, което направи с мен.“
Той ми разказа къде е бил през цялото това време. След като разбрал за заговора на Десислава и Драган, той се паникьосал и избягал. Опитал се да събере пари, за да се разплати с Драган, но не успял. Хората на Драган го намерили и пребили. Успял да се измъкне и оттогава се криел, живеейки в постоянен страх.
„Но когато разбрах какво прави баща ми, знаех, че трябва да се върна. Без значение какви са последствията за мен. Трябва да защитя теб и Дамян.“
На следващия ден в съда, когато Петър влезе в залата, настъпи смут. Баща му го гледаше с ледени, яростни очи. Петър застана на свидетелската скамейка и разказа всичко. Разказа за натиска, който баща му му е оказвал през целия му живот. Разказа как баща му е отказал да приеме собствения си внук, наричайки го „грешка на природата“. Разказа как аз съм била единственият човек, който се е борил за Дамян от самото начало.
Думите му бяха съкрушителни за делото на Стоян. Съдията отхвърли иска му за попечителство и потвърди моите родителски права.
След заседанието, Петър беше арестуван. Очакваха го обвинения за финансовите измами. Но преди да го отведат, той се обърна към мен.
„Съжалявам, Ана. За всичко.“
В очите му видях искрено разкаяние. Не знаех дали някога ще мога да му простя. Но в този момент изпитах нещо като… приключване. Един кръг беше затворен.
Присъдата на Десислава беше произнесена – осем години затвор. Петър, заради съдействието си на разследването и заради свидетелските си показания, получи по-лека, условна присъда.
Драган беше заловен няколко месеца по-късно, докато се опитваше да напусне страната. Очакваше го дълъг процес и още по-дълга присъда.
Светът ми бавно започваше да се подрежда. Апартаментът, за който се борих толкова дълго, беше спасен. С помощта на Ралица успяхме да предоговорим ипотеката и да докажем, че голяма част от дълговете са натрупани чрез измама.
Един слънчев следобед седях на пейка в парка. Дамян спеше спокойно в количката до мен. Бъдещето все още беше несигурно. Предстоеше ни живот, изпълнен с предизвикателства. Но за първи път от много време насам, аз не се страхувах. Погледнах към малкото личице на сина ми. Той не беше съвършен според стандартите на света. Но той беше моето съвършенство. Той беше доказателството, че и най-дълбоката рана може да заздравее, и че истинската сила не се крие в липсата на несъвършенства, а в смелостта да ги обичаш. Усмихнах се. Бяхме оцелели. И бяхме готови да започнем отначало.