Съседката ми Мария изглеждаше като въплъщение на всичко мило и добронамерено, което човек може да си представи в един нов квартал. Когато се нанесох в малката си къща, притисната между две по-стари постройки, тя беше първата, която ме посрещна. Появи се на прага ми с топъл кекс в ръце, усмивка, която стигаше до очите ѝ, и думи, които звучаха като искрена благословия за новото ми начало.
„Добре дошъл, съседе! Аз съм Мария. Ако имаш нужда от нещо, каквото и да е – захар, сол, помощ с мебелите – просто почукай.“
Бях ѝ безкрайно благодарен. Преместването беше изтощително, а перспективата да живея сам след години на споделен живот с бившата ми приятелка носеше със себе си тиха, но упорита самота. Жестът ѝ беше като топъл лъч светлина в сивия следобед на разопаковане на кашони.
През следващите седмици Мария затвърди първоначалното ми впечатление. Носеше ми храна, когато усещаше, че работя до късно – аз съм архитект на свободна практика и често губех представа за времето пред чертожната дъска. Понякога просто ми оставяше кутия с топла супа или парче баница на верандата, без дори да почука, сякаш знаеше, че не обичам да ме прекъсват. Говорехме си през оградата, докато тя се грижеше за безупречната си градина, пълна с рози и лалета. Разказваше ми за децата си, вече пораснали и поели по своя път, за съпруга си, който по думите ѝ беше „вечно зает с големия си бизнес“ и пътуваше непрекъснато. В гласа ѝ никога не долавях и нотка на оплакване, само тиха меланхолия, прикрита зад любезната фасада.
Тя беше перфектната съседка – грижовна, но не натрапчива, дружелюбна, но уважаваща личното ми пространство. Къщата ми, която бях купил с тежък ипотечен кредит, започваше да се усеща като истински дом, а Мария беше част от тази илюзия за спокойствие и уют.
Но постепенно започнах да забелязвам дребни неща. Пукнатини в перфектния ѝ образ. Понякога, докато говорехме, погледът ѝ се стрелваше към пътя, сякаш очакваше някой да се появи. Усмивката ѝ понякога не достигаше до очите, а оставаше застинала на устните ѝ, като маска. Веднъж я видях да говори по телефона в градината си, а лицето ѝ беше пребледняло, ръцете ѝ трепереха. Щом ме забеляза, тя бързо приключи разговора и си върна обичайната ведра физиономия, но промяната беше твърде рязка, за да не я забележа.
Започна да се държи странно. Понякога стоеше с часове до прозореца си, който гледаше към моята къща, без да се движи, просто вперила поглед в нищото. Започна да задава въпроси, които ми се струваха необичайни. Интересуваше се от алармената ми система, питаше дали имам камери, колко често отсъствам от вкъщи. Отдавах го на старческо любопитство или може би на някаква скрита тревожност.
Кулминацията настъпи в един дъждовен вторник следобед. Валеше из ведро, а аз тъкмо си бях направил чаша чай, опитвайки се да се съсредоточа върху сложен проект. На вратата се почука. Беше Мария. Косата ѝ беше влажна, а в очите ѝ имаше трескав блясък, който не бях виждал досега.
„Извинявай, че те притеснявам, знам, че си зает“, започна тя, а гласът ѝ беше по-тих от обикновено, почти шепот. „Имам една много странна молба. Чудя се… дали ще може да използвам мазето ти? Само за малко.“
Погледнах я объркано. „Мазето ми? За какво ти е? Твоето наводнено ли е от дъжда?“
Тя поклати глава припряно. „Не, не, нищо такова. Просто… трябва да складирам нещо за кратко. Нещо лично. В моята къща няма къде, съпругът ми… той не трябва да го вижда. Моля те, само за няколко дни. Няма дори да разбереш, че е там.“
Молбата ѝ беше абсурдна. Но в погледа ѝ имаше такава отчаяна молба, такава смесица от страх и настоятелност, че не намерих сили да ѝ откажа. В крайна сметка, какво толкова можеше да стане? Тя беше просто една мила, възрастна жена.
„Добре, Мария. Няма проблем“, казах аз, въпреки че всичките ми инстинкти крещяха в протест.
Тя въздъхна с такова облекчение, сякаш бях свалил огромен товар от плещите ѝ. Дадох ѝ ключа за мазето, което имаше отделен вход отстрани на къщата. Тя ми благодари разпалено, обеща да не се бави и изчезна в дъжда, стискайки ключа в ръката си, сякаш беше спасителен пояс.
През следващите няколко дни не я видях. Градината ѝ остана неподдържана, а прозорците на къщата ѝ бяха тъмни. Започнах да се притеснявам. Дали не ѝ се е случило нещо? Дали молбата ѝ за мазето не беше свързана с някакъв по-сериозен проблем?
Глава 2
Една вечер, около седмица след странната молба на Мария, седях в хола си и се опитвах да чета книга. Тишината в къщата беше необичайна, почти потискаща. Навън вятърът свистеше и удряше клоните на старата акация в прозореца. Тъкмо се унасях, когато го чух.
Слаб, приглушен шум. Като драскане.
Идваше отдолу. Откъм мазето.
Първоначално го пренебрегнах. Сигурно беше мишка или просто вятърът, който си играеше със старата постройка. Но шумът се повтори. Този път беше по-ясен. Звучеше като влачене на нещо тежко по бетонния под. Сърцето ми подскочи. Какво, по дяволите, ставаше? Мария каза, че ще остави нещо за няколко дни. Не каза, че ще се връща и ще прави каквото и да било там долу.
Станах и отидох до вратата, която водеше към вътрешния вход на мазето. Беше заключена от моята страна. Ослушах се, долепил ухо до студеното дърво. Тишина. Може би просто си въобразявах.
Но тогава чух тих стон. Почти недоловим, но безпогрешно човешки.
Кръвта замръзна във вените ми. В мазето ми имаше някой. И този някой не беше просто оставил кутия и си беше тръгнал.
Изтичах до страничния вход, за който бях дал ключ на Мария. Катинарът, който бях сложил за всеки случай, беше отключен. Вратата беше леко открехната. Сърцето ми биеше до пръсване. Какво трябваше да направя? Да се обадя в полицията? Да вляза вътре?
Надделя глупавият ми порив за смелост. Взех тежък метален фенер от антрето, стиснах го здраво и бавно отворих вратата. Стъпалата надолу тънеха в мрак. Въздухът беше студен и влажен, миришеше на пръст и мухъл.
„Мария?“, извиках аз, а гласът ми прозвуча слабо и несигурно. „Там ли си?“
Отговор не последва. Само тишина, която сега ми се струваше по-зловеща от шумовете преди малко.
Включих фенера. Лъчът светлина разряза мрака и затанцува по влажните каменни стени. Мазето беше малко и претрупано със стари мебели, останали от предишните собственици. Започнах бавно да слизам по стъпалата, като осветявах всеки ъгъл. Паяжини висяха като призрачни завеси от тавана.
И тогава я видях.
Беше свита в най-далечния ъгъл, зад един стар, продънен гардероб. Седеше на пода, прегърнала коленете си, а раменете ѝ се тресяха от беззвучен плач. Дрехите ѝ бяха измачкани и леко изцапани, а косата ѝ беше разрошена. Изглеждаше толкова малка и уязвима.
„Мария!“, извиках аз, този път по-силно, и се втурнах към нея. „Какво правиш тук? Добре ли си?“
Тя вдигна глава. Лицето ѝ беше бледо и изпито, под очите ѝ имаше тъмни кръгове. Изглеждаше сякаш не беше спала от дни. Когато видя светлината на фенера, насочена към нея, тя примижа и вдигна ръка, за да се предпази.
„Моля те… моля те, остави ме“, прошепна тя с пресипнал глас. „Той ще ме намери. Знам, че ще ме намери.“
„Кой ще те намери, Мария? Съпругът ти ли? Какво става?“
Тя само поклати глава, сълзите отново се стичаха по бузите ѝ. „Не разбираш. Никой не разбира. Просто трябваше да се скрия някъде. За малко. Докато измисля какво да правя.“
Тя живееше в мазето ми. Не беше просто оставила нещо. Тя се криеше. От собствения си съпруг. Бизнесменът, който вечно пътуваше. Картината, която ми беше нарисувала, започваше да се разпада на парчета.
„Мария, не можеш да стоиш тук. Това е лудост. Студено е, влажно е. Ще се разболееш. Какво се е случило? Мога ли да помогна?“
Тя ме погледна с очи, пълни със страх и недоверие. „Не можеш да ми помогнеш. Никой не може. Ако той разбере, че си ми помогнал… ще съсипе и теб. Той съсипва всичко, до което се докосне.“
Думите ѝ прозвучаха толкова зловещо, че ме побиха тръпки. В този момент осъзнах, че съм се забъркал в нещо много по-сериозно от обикновен семеен скандал. Това не беше просто жена, която се крие от ядосания си съпруг. Това беше жена, която бягаше, за да спаси живота си.
„Трябва да се обадя на някого. На полицията. На дъщеря ти“, казах аз твърдо.
„Не!“, извика тя, а в гласа ѝ имаше паника. „Не, моля те. Полицията не може да направи нищо. А дъщеря ми… не искам да я замесвам. Той ще я използва срещу мен. Моля те, само още малко време. Трябва да помисля.“
Не знаех какво да правя. Да я оставя тук беше немислимо. Да се обадя на властите против волята ѝ можеше да влоши нещата. Бях в капан, точно като нея.
Глава 3
Накрая, след дълго убеждаване, успях да я накарам да излезе от мазето. Качихме се в моята кухня. Направих ѝ горещ чай, дадох ѝ одеяло. Тя седеше на масата, трепереща, и гледаше в една точка. Разказът ѝ излизаше на пресекулки, объркан и хаотичен.
Говореше за съпруга си Наско. За неговата фасада на уважаван бизнесмен и филантроп. И за истинското му лице – на жесток, контролиращ тиранин. Говореше за финансов контрол, за емоционален тормоз, за заплахи. Разбрах, че той не просто пътува по работа, а води двойствен живот, пълен с тайни и лъжи, за които тя постепенно е научила.
„Той има документи… компромати за всички“, шепнеше тя. „За бизнес партньори, за политици… за всеки, който може да му бъде полезен или да му попречи. Държи ги като оръжие. И аз… аз намерих част от тях. Копирах ги. Мислех, че мога да ги използвам, за да се освободя. Но той разбра. Разбра, че знам. И сега ме търси. Не за да си върне документите. А за да ме накара да мълча. Завинаги.“
Историята ѝ звучеше като сценарий на филм. Но страхът в очите ѝ беше твърде реален.
Докато тя говореше, отвън се чуха сирени. Първо далечни, после все по-близки. Мария скочи на крака, лицето ѝ се изкриви от ужас.
„Той ме е намерил!“, изпищя тя. „О, боже, знаех си!“
Погледнах през прозореца. Пред къщата ми бяха спрели линейка и една патрулна кола. Как? Кой ги беше извикал?
Преди да успея да реагирам, на вратата се почука силно. Двама полицаи и двама парамедици. Един от полицаите държеше снимка.
„Добър вечер, господине. Търсим тази жена. Мария. Съпругът ѝ е подал сигнал, че е изчезнала. Имала е нервен срив, не си е взимала лекарствата. Опасна е за себе си.“
Погледнах към Мария. Тя стоеше зад мен, вцепенена от страх. „Лъже“, прошепна тя. „Това е неговият начин. Да ме изкара луда. Да ме затвори някъде, където никой няма да ме чуе.“
Бях изправен пред невъзможен избор. Да повярвам на нея или на тях? Но видях начина, по който парамедиците я гледаха – със съжаление, но и с решителност. Видях как полицаите оглеждаха къщата ми. Разбрах, че нямам избор. Наско беше задействал машината. Той не беше просто ядосан съпруг. Той имаше власт. И я използваше безскрупулно.
Изведоха я. Тя не се съпротивляваше. Сякаш всичките ѝ сили я бяха напуснали. Само преди да я качат в линейката, тя се обърна към мен. Погледът ѝ беше смесица от молба и предупреждение.
„Стената…“, прошепна тя толкова тихо, че едва я чух. „Зад стария гардероб. Стената.“
После вратите на линейката се затвориха и тя изчезна в нощта. Останах сам на прага си, а къщата ми внезапно ми се стори студена и чужда. Думите ѝ отекваха в главата ми.
Стената. Зад стария гардероб.
Глава 4
След като линейката и патрулната кола потеглиха, оставяйки след себе си само мигащи светлини, отразени в мокрите улици, аз стоях неподвижен в продължение на минути. Тишината, която настъпи, беше оглушителна. Всичко се беше случило толкова бързо. Милата съседка, странните шумове, ужасяващото ѝ признание и накрая – сцената с властите, дирижирана от невидимия ѝ съпруг.
Чувствах се като случаен статист, попаднал в центъра на чужда драма. Но думите на Мария, последният ѝ отчаян шепот, не ми даваха мира. „Стената… зад стария гардероб.“
Знаех, че трябва да сляза отново в мазето. Част от мен искаше просто да заключа вратата, да забравя всичко и да се преструвам, че тази нощ никога не се е случвала. Да се върна към чертежите си, към ипотеката, към моя подреден и самотен живот. Но друга част, по-силната, разбираше, че вече съм замесен. Бях видял истинския страх в очите на тази жена. И ѝ дължах поне това – да проверя.
С фенер в ръка, слязох отново по скърцащите стъпала. Въздухът беше все така тежък и студен. Лъчът светлина намери стария, разнебитен гардероб в ъгъла, където я бях открил. Той беше тежък, направен от масивно, потъмняло от влагата дърво.
С цената на неимоверни усилия успях да го отместя настрани. Зад него каменната стена изглеждаше точно като останалите – груба, неравна, покрита с паяжини. Започнах да я опипвам с ръце, търсейки нещо необичайно. Камък по камък. Пръстите ми бяха студени и изтръпнали.
И тогава го усетих. Един от камъните, малко по-голям от останалите, леко се размърда под натиска ми. Сърцето ми заблъска лудо. Опитах се да го издърпам. Беше заклещен. Намерих една стара метална щанга в ъгъла и я използвах като лост. С изскърцване и облак прах, камъкът се поддаде.
Зад него имаше малка, тъмна ниша. А вътре, увита в промазан плат, лежеше малка метална кутия.
Ръцете ми трепереха, докато я изваждах. Беше студена и по-тежка, отколкото очаквах. Не беше заключена. Свалих капака.
Вътре имаше няколко неща. Най-отгоре лежеше дебел тефтер, с кожена подвързия, изписан с прилежния, леко наклонен почерк на Мария. Под него имаше USB флаш памет и няколко сгънати на четири листа, които приличаха на банкови извлечения или нотариални актове.
Това беше. Това беше нещото, което Мария се опитваше да скрие. Нещото, заради което Наско я беше обявил за луда и я беше прибрал. Доказателството.
Качих се горе в кухнята, заключих всички врати и дръпнах завесите. Сложих кутията на масата и се загледах в нея. Да я отворя означаваше окончателно да премина една граница, от която нямаше връщане. Означаваше да се превърна от свидетел в участник.
Но образът на уплашеното лице на Мария не излизаше от съзнанието ми. Тя ми се беше доверила, макар и по най-странния и отчаян начин.
Отворих тефтера.
Първите страници бяха като обикновен дневник. Описваха ежедневието ѝ, грижите за градината, самотата. Но постепенно тонът се променяше. Появяваха се имена, дати, суми. Тя беше започнала да записва всичко, което ѝ се струвало подозрително. Разговори, които е дочула. Срещи на съпруга ѝ в късни часове. Номера на коли, които са спирали пред дома им.
Тя беше водила щателно разследване в продължение на години. От страниците лъхаше на страх, но и на невероятна смелост. Тя описваше схеми за източване на фирми, за пране на пари чрез офшорни сметки, за политически шантаж. Името на Наско беше навсякъде, но имаше и други. Влиятелни хора. Хора, чиито лица виждах по новините.
Стигнах до едно от последните вписвания:
„Той знае. Не знам как, но знае, че съм намерила документите за проекта „Еделвайс“. Погледът му се промени. Вече не ме гледа като досадна съпруга, а като проблем, който трябва да бъде решен. Страх ме е. Не за себе си, а за Десислава. Ако нещо се случи с мен, той ще я отрови с лъжите си, ще я обърне срещу паметта ми. Трябва да скрия всичко. Трябва да избягам. Но къде да отида? Той има очи и уши навсякъде.“
Десислава. Дъщеря ѝ. Мария я беше споменала. Името ме прониза. Имаше още един човек в тази история. Човек, който може би не знаеше нищо и беше в опасност.
Пъхнах флашката в лаптопа си. Беше защитена с парола. Опитах няколко комбинации – името на Мария, рождената ѝ дата, името на Наско. Нищо. Тогава се сетих за последното вписване. „Десислава“. Опитах нейното име. Нищо. Тогава се замислих за проекта, който споменаваше. „Еделвайс“.
Въведох „Edelweiss“ с главна буква. Нищо. Опитах с българската транскрипция. „Еделвайс“.
Папката се отвори.
Пред очите ми се разкри свят от сканирани документи, аудиозаписи, имейли. Беше много по-лошо, отколкоto си представях. Наско не беше просто мошеник. Той беше архитект на огромна престъпна империя. Аз, архитектът на сгради, гледах чертежите на една империя, изградена върху руините на чужди животи.
И тогава разбрах. Разбрах какво трябва да направя.
Мария не беше избягала. Тя беше отвлечена по най-коварния, законен начин. А аз държах в ръцете си единственото нещо, което можеше да я спаси.
Нямаше време за губене. Оставих всичко на масата, грабнах ключовете за колата си и изхвърчах навън. Не знаех къде са я откарали. Не знаех къде да я търся. Но знаех, че трябва да опитам.
Веднага се затичах след нея.
Глава 5
Нощният въздух беше студен и ме удари като плесница. Тичах по улицата, без ясна посока, воден единствено от адреналина и чувството за спешност. Колите отдавна ги нямаше. Бях сам под уличните лампи, а в главата ми беше пълен хаос. Къде тичах? След кого? Беше ирационално, беше импулсивно.
След няколко пресечки спрях, задъхан, осъзнал безсмислието на действията си. Не можех да ги настигна. Трябваше да мисля.
Върнах се вкъщи, сърцето ми все още блъскаше в гърдите. Заключих вратата и отидох право при лаптопа. Трябваше да разбера къде биха могли да я отведат. Наско беше казал, че е имала „нервен срив“ и не си е взимала „лекарствата“. Това звучеше като сценарий за принудително настаняване в психиатрична клиника. Но не в държавна болница. Човек като него щеше да използва частно заведение. Дискретно. Място, където пациентите са по-скоро затворници, а въпроси не се задават, стига сметките да се плащат.
Започнах да търся в интернет. „Частни психиатрични клиники“, „луксозни санаториуми за възстановяване“, „центрове за лечение на нервни разстройства“. Излязоха десетки резултати. Повечето бяха в покрайнините на големия град или сгушени в планините, далеч от любопитни очи. Как можех да разбера коя е правилната?
Отново се върнах към документите от флашката. Започнах да ги преглеждам систематично, този път не търсейки доказателства за престъпленията на Наско, а някаква лична връзка. Плащания, договори, имена на лекари. След часове ровене, очите ми се премрежиха от умора, но тогава го видях.
В една папка, озаглавена „Лични разходи“, имаше серия от повтарящи се плащания към фондация с името „Тиха светлина“. Сумите бяха огромни. Официално бяха оформени като дарения. Но нещо в името ме накара да настръхна. Потърсих фондацията. Оказа се, че тя е основен спонсор на елитен уелнес център, наречен „Имението на спокойствието“.
На сайта си „Имението“ се рекламираше като райско кътче за хора, търсещи бягство от стреса на модерния живот. Снимки на безупречни градини, луксозни стаи и усмихнати, спокойни лица. Но когато потърсих отзиви, намерих няколко анонимни коментара, заровени дълбоко в забравени форуми. Хора, които се оплакваха, че техни близки са били „държани в плен“ там, под претекст за лечение. Че комуникацията е била строго контролирана и че е било почти невъзможно да ги измъкнат оттам без съгласието на човека, който плащал сметките.
Това беше мястото. Бях сигурен. Наско не просто беше направил дарение. Той беше купил мълчанието и съдействието на цяла институция.
Но какво можех да направя аз? Да отида там и да поискам да видя Мария? Щяха да ми се изсмеят и да извикат охрана. Да отида в полицията с флашка, пълна с нелегално придобити документи? Можеха да арестуват мен, преди дори да стигна до Наско.
И тогава отново се сетих за дъщеря ѝ. Десислава.
Тя беше ключът. Като негова дъщеря, тя имаше право да види майка си. Тя беше единственият човек, който можеше да пробие стената, която Наско беше изградил около Мария. Но първо трябваше да я намеря. И да я убедя. А това щеше да е най-трудната част. Да кажеш на една млада жена, че баща ѝ е чудовище, а майка ѝ е затворник.
В дневника на Мария имаше споменавания за университета, в който учеше Десислава. Право. Иронията беше жестока. Докато тя изучаваше законите, баща ѝ ги беше превърнал в своя лична играчка.
Нямах неин телефонен номер, нито адрес. Имах само име и университет. На следващата сутрин, след безсънна нощ, прекарана в копиране на файловете от флашката на няколко различни устройства и скриването им, аз отидох там.
Глава 6
Университетският кампус гъмжеше от студенти. Млади хора, забързани за лекции, смеещи се, обсъждащи изпити. Чувствах се като натрапник от друг свят. Моят свят от последните двадесет и четири часа беше изпълнен с мрак, тайни и страх. Техният – с бъдеще и надежда.
Намерих юридическия факултет. Нямах представа как изглежда Десислава. В дневника нямаше снимки. Започнах да се оглеждам, надявайки се на някакво чудо. Разбира се, такова не се случи.
Тогава реших да рискувам. Отидох до информационното табло, където бяха разлепени графиците за лекции. Намерих програмата за трети курс, специалност „Право“. И зачаках. Стоях в коридора с часове, преструвайки се, че чакам някого, оглеждайки всяко лице, което излизаше от залите.
Беше безнадеждно. Тъкмо се канех да се откажа, когато чух две момичета да си говорят.
„Деси, ще дойдеш ли на кафе после? Трябва да обсъдим курсовата работа.“
„Не мога днес, Ани. Баща ми настоява да вечеряме заедно. Знаеш какъв е.“
Обърнах се. Момичето, което бяха нарекли Деси, беше високо, с дълга кестенява коса и очи, които излъчваха интелигентност, но и някаква умора. Тя носеше в себе си част от меланхолията на майка си, но примесена с младежка решителност.
Това трябваше да е тя.
Изчаках приятелката ѝ да си тръгне и я доближих.
„Извинете, Вие ли сте Десислава?“, попитах аз, опитвайки се гласът ми да звучи възможно най-незаплашително.
Тя ме погледна леко подозрително. „Да. А Вие сте?“
„Казвам се Александър. Аз съм… съсед на майка Ви.“
При споменаването на майка ѝ, изражението ѝ веднага се промени. Тревога замени предпазливостта. „Мама? Добре ли е? Не си вдига телефона от вчера. Татко каза, че е заминала за няколко дни на почивка, в един спа хотел, имала нужда да си почине.“
Лъжата. Толкова бързо, толкова гладко изречена. Наско вече беше подготвил историята.
„Десислава, трябва да поговорим. Насаме. Много е важно и засяга майка Ви.“
Тя се поколеба, оглеждайки ме от глава до пети. „Не ви познавам. За какво става въпрос?“
„Става въпрос за това, че майка Ви не е на почивка. Тя е в беда. И баща Ви… баща Ви не Ви казва истината.“
Очите ѝ се присвиха. „Какво си позволявате? Кой сте Вие, че да говорите така за баща ми? Той се грижи за нея! Мама напоследък не е добре, има нужда от спокойствие!“
Тя защитаваше баща си. Разбира се, че го правеше. За нея той беше грижовният родител, а майка ѝ – нестабилната. Наско беше изиграл картите си перфектно.
„Знам как звучи“, казах аз тихо. „Знам, че нямате причина да ми вярвате. Но майка Ви ми остави нещо. Нещо, което искаше да видите. Моля Ви, дайте ми десет минути. Ако след това все още мислите, че съм някакъв луд, ще си тръгна и никога повече няма да ме видите.“
В погледа ѝ се бореха съмнението и любопитството. Може би споменаването, че майка ѝ ми е оставила нещо, наклони везните.
„Добре“, каза тя студено. „Десет минути. Ето там, в кафенето.“
Седнахме на една маса в ъгъла. Тя ме гледаше с кръстосани ръце, в отбранителна поза. Не знаех откъде да започна. Реших да ѝ покажа най-неоспоримото.
Извадих телефона си и отворих копие на една от страниците на дневника. Тази, в която Мария пишеше за нея. За страха си, че Наско ще я настрои срещу нея. Подадох ѝ телефона.
Тя започна да чете. Видях как лицето ѝ пребледнява. Разпозна почерка на майка си. Думите бяха толкова лични, толкова изпълнени с любов и страх, че нямаше как да са фалшиви.
„Какво е това?“, прошепна тя, вдигайки очи към мен.
„Дневникът на майка Ви. Намерих го скрит в моето мазе. Тя се криеше там, Десислава. Криеше се от баща Ви. Той я намери и я отведе насила, като извика линейка и полиция и им каза, че е психично болна.“
Тя поклати глава, сякаш не искаше да повярва. „Не… не е възможно. Татко я обича. Да, спорят понякога, той е малко… властен. Но никога не би ѝ навредил.“
„Любовта не изглежда така“, казах аз тихо. „Извадих една флашка от скривалището. Флашка с доказателства за… дейността на баща Ви. Затова я е страх. Защото знае истината. И той знае, че тя я знае.“
Десислава мълчеше. Гледаше в телефона, после в мен, после някъде в пространството. Целият ѝ свят се пропукваше. Младата студентка по право, която вярваше в справедливостта, беше изправена пред възможността собственият ѝ баща да е престъпник.
„Къде е тя?“, попита накрая с треперещ глас.
„Мисля, че знам. В едно частно заведение, наречено „Имението на спокойствието“. Той я е затворил там, под претекст, че се нуждае от лечение.“
Тя скочи на крака. „Трябва да я видя.“
„Той няма да ти позволи. Ще измисли хиляди причини.“
„Аз съм ѝ дъщеря!“, отсече тя, а в гласа ѝ се появи стомана. „Имам право. Ще отида там. Още сега.“
„Не сама“, казах аз. „Той е опасен. И те ще го слушат него, не теб. Но ако отидем заедно… може би ще имаме шанс.“
Тя ме погледна. В очите ѝ вече нямаше недоверие, а страх и решителност. В този момент тя престана да бъде просто студентка. Тя стана дъщеря, която щеше да се бори за майка си.
„Добре“, каза тя. „Отиваме заедно.“
Глава 7
Пътуването до „Имението на спокойствието“ беше мълчаливо и напрегнато. Комплексът се намираше на около час път извън града, сгушен в подножието на планина. Пътят се виеше през гора, а с всяка измината миля усещах как се отдалечаваме от цивилизацията и навлизаме в територията на Наско.
Десислава седеше до мен на предната седалка, вперила поглед в пътя. Виждах как в ума ѝ се въртят хиляди мисли. Шокът, неверието, гневът, страхът. От време на време поглеждаше към мен, сякаш за да се увери, че съм реален, че всичко това не е някакъв кошмарен сън.
„Какво точно има на тази флашка?“, попита тя в един момент, нарушавайки тишината.
„Схеми, договори, записи“, отговорих аз предпазливо. „Достатъчно, за да вкарат баща ти и неговите партньори в затвора за много дълго време. Майка ти е събирала всичко това с години.“
Тя преглътна тежко. „И затова той…“
„Да. Затова я е страх. И затова той трябваше да я дискредитира и изолира.“
Най-накрая стигнахме. „Имението“ беше точно такова, каквото го описваше сайтът – внушително, дори красиво. Висока ограда от ковано желязо обграждаше перфектно поддържани градини. Самата сграда беше стара, реставрирана постройка с вид на аристократичен замък. Всичко излъчваше лукс и спокойствие, но зад тази фасада аз усещах нещо зловещо. Беше като позлатена клетка.
На портала ни спря униформен охранител. Десислава свали прозореца.
„Идвам да видя майка си, Мария“, каза тя с глас, който трепереше, но звучеше твърдо.
Охранителят взе таблет и провери нещо. „Нямате уговорено посещение. Пациентите в интензивната програма за възстановяване имат ограничен контакт с външния свят през първите седмици.“
„Аз съм ѝ дъщеря! Имам право да я видя!“, настоя Десислава.
Охранителят се свърза с някого по радиостанцията. След няколко минути напрегнато чакане, порталът бавно се отвори. Казаха ни да паркираме отпред и да изчакаме на рецепцията.
Вътрешността на сградата беше също толкова впечатляваща. Мраморни подове, скъпи мебели, тиха класическа музика. На рецепцията ни посрещна жена с безупречен костюм и замразена усмивка.
„Госпожице, радваме се да Ви видим. Баща Ви ни се обади. Очаквахме Ви.“
Стомахът ми се сви. Наско беше една крачка пред нас. Беше предупредил персонала.
„Искам да видя майка си. Веднага“, повтори Десислава.
Жената не свали усмивката от лицето си. „Разбира се. Но първо, главният лекар, доктор Петров, би искал да поговори с Вас. Да Ви обясни състоянието на майка Ви и терапевтичния план. Тя имаше тежък епизод и сега е под седативи. Не е препоръчително да бъде обезпокоявана.“
Бяха подготвени. Имаха отговор за всичко. Опитваха се да ни обезкуражат, да ни забавят, да ни уморят.
„Няма да си тръгна, докато не я видя“, каза Десислава, скръствайки ръце.
В този момент по коридора се зададе мъж в бяла престилка. Беше висок, с прошарена коса и очила, които не успяваха да скрият студения му, пресметлив поглед. Това трябваше да е доктор Петров.
„Десислава, нали?“, каза той с мек, почти бащински тон. „Аз съм доктор Петров. Баща Ви ми разказа толкова много за Вас. Моля, елате в кабинета ми, за да поговорим.“ Той хвърли бърз, пренебрежителен поглед към мен. „А господинът може да почака тук.“
„Той е с мен“, отсече Десислава. „Каквото имате да ми казвате, ще го кажете и пред него.“
Докторът леко се намръщи, но бързо се окопити. „Както желаете. Моля.“
Кабинетът му беше просторен, с тежко бюро от махагон и изглед към градината. Той ни покани да седнем и започна своя монолог. Говореше с внимателно подбрани медицински термини за състоянието на Мария – „остра психотична криза“, „параноидни налудности“, „необходимост от пълна изолация за нейна собствена безопасност“. Рисуваше картина на една дълбоко болна жена, която е загубила връзка с реалността.
„Тя говори несвързани неща, Десислава“, каза той със съчувствен тон. „Обвинява съпруга си, господин Наско, в ужасяващи неща. Това е класически симптом. Тя прехвърля собствената си вътрешна криза върху най-близкия си човек. Той е съсипан, разбира се. Но е твърдо решен да ѝ осигури най-добрата възможна грижа.“
Десислава го слушаше, а лицето ѝ беше каменно. Виждах как се бори с думите му. Те звучаха толкова авторитетно, толкова убедително. Това беше силата на Наско. Той не използваше груба сила. Той използваше системата, авторитетите, парите, за да накара лъжата да звучи като истина.
„Искам да я видя“, каза Десислава за трети път, а гласът ѝ вече беше леден. „Не ме интересуват Вашите диагнози. Искам да видя майка си със собствените си очи.“
Доктор Петров въздъхна, сякаш правеше огромна услуга. „Добре. Но само за пет минути. И моля, не я разстройвайте. Тя е много крехка в момента.“
Поведоха ни по дълъг, стерилно бял коридор. Минахме покрай няколко затворени врати. От някои се чуваше тиха музика, от други – нищо. Беше зловещо тихо. Спряха пред една врата в края на коридора. Докторът я отключи.
„Само дъщеря ѝ“, каза той и препречи пътя ми.
Десислава ме погледна, аз кимнах. Тя трябваше да направи това сама.
Тя влезе, а вратата се затвори след нея. Останах в коридора с един от санитарите. Чаках. Петте минути ми се сториха като вечност.
Глава 8
Вратата се отвори и Десислава излезе. Лицето ѝ беше бледо като платно, а в очите ѝ имаше ужас и объркване. Тя се облегна на стената, сякаш краката ѝ щяха да се подкосят.
„Какво има?“, попитах аз, пристъпвайки към нея. „Как е тя?“
„Тя… тя не ме позна“, прошепна Десислава. Гласът ѝ беше празен. „Гледаше ме, сякаш съм непозната. Говореше несвързано. Повтаряше, че стената ще я спаси. Беше… празна. Очите ѝ бяха празни.“
Доктор Петров се появи зад нея с изражение на тържествуващ гробар. „Казах Ви. Седативите са силни. А и самата криза… Ще ѝ трябва време. Много време.“
Знаех, че нещо не е наред. Мария, която бях видял в мазето, беше уплашена до смърт, но беше напълно адекватна. Това, което Десислава описваше, беше друг човек.
„Какви седативи ѝ давате?“, попитах аз рязко доктора.
Той ме изгледа високомерно. „Това е поверителна медицинска информация.“
На излизане от „Имението“, докато вървяхме към колата, Десислава се срина. Тя седна на една пейка и зарови лице в ръцете си, а раменете ѝ се разтърсиха от ридания.
„Може би той е прав“, изплака тя. „Може би тя наистина е болна. Аз… аз не знам на кого да вярвам вече.“
Това беше целта на Наско. Да посее съмнение. Да я накара да се почувства безпомощна и объркана, за да може той отново да влезе в ролята на спасител и да поеме контрола.
„Десислава, слушай ме“, казах аз, клякайки пред нея. „Майка ти беше уплашена, но беше с всичкия си разум, когато говореше с мен. Те я дрогират. Правят я да изглежда така, за да оправдаят задържането ѝ. Ти я познаваш по-добре от всеки друг. Това ли е майка ти, която познаваш цял живот?“
Тя вдигна насълзените си очи. „Не. Не е. Но това, което видях… беше толкова реално.“
„Защото лекарствата са реални. Ефектът им е реален. Но причината да ѝ ги дават не е медицинска. Тя е стратегическа. Не се поддавай. Трябва да се борим.“
Тя избърса сълзите си. Плачът сякаш беше изчистил част от объркването ѝ. На негово място се появи студена ярост.
„Какво ще правим?“, попита тя.
„Трябва ни адвокат. Добър адвокат. Някой, който не се страхува от баща ти. Трябва ни законов начин да я измъкнем оттам. Да поискаме независима медицинска експертиза.“
„Познавам една“, каза Десислава след кратко мълчание. „Преподаваше ми по вещно право. Ралица. Казват, че е звяр в съдебната зала. Не поема всяко дело, но ако повярва в каузата, е безмилостна.“
„Тогава отиваме при нея.“
Още същия ден се свързахме с Ралица. Кабинетът ѝ не беше лъскав и луксозен като на хората на Наско. Беше малък, функционален и отрупан с папки. Самата тя беше жена на средна възраст, с остър поглед и начин на говорене, който не оставяше място за празни приказки.
Изслуша ни внимателно, без да ни прекъсва. Десислава разказа за посещението си в „Имението“. Аз ѝ разказах за мазето, за кутията, за флашката.
Когато свърших, Ралица се облегна назад в стола си и ни изгледа продължително.
„Това е много, много опасно“, каза тя накрая, без заобикалки. „Наско е един от най-големите играчи. Има връзки навсякъде. В полицията, в прокуратурата, в съда. Да тръгнеш срещу него е като да тръгнеш срещу вятърна мелница с копие.“
„Но можете ли да ни помогнете?“, попита Десислава.
Ралица се усмихна за първи път. Беше тънка, хищническа усмивка. „О, да. Мога. Аз обичам такива дела. Но трябва да сте наясно с риска. Той ще отвърне на удара. Ще използва всичко срещу вас. Ще се опита да съсипе теб, Александър, професионално. Ще се опита да отнеме всичко на теб, Десислава, и да те обяви за неблагодарна дъщеря, повлияна от външни фактори. Готови ли сте за това?“
Погледнахме се с Десислава. Бяхме стигнали твърде далеч, за да се откажем.
„Готови сме“, казахме почти в един глас.
„Добре“, каза Ралица и извади празен лист хартия. „Тогава да започваме да планираме. Първа стъпка: искане за свиждане и назначаване на независим психиатър. Ще се позова на Закона за здравето. Ще вдигнем шум. Шумът е нещо, което хора като Наско мразят.“
Глава 9
Още на следващия ден Ралица задейства правната машина. И както беше предвидила, отговорът на Наско не закъсня. Беше бърз и безмилостен.
Първият удар беше насочен към мен. Получих имейл от най-големия си клиент – компания, за която разработвах проект за луксозен жилищен комплекс от месеци. С него беше свързан и ипотечният ми кредит. В имейла сухо ме уведомяваха, че прекратяват договора си с мен поради „загуба на доверие“. Не бяха посочени конкретни причини. Просто така. Знаех, че Наско стои зад това. Вероятно беше звъннал на когото трябва, споменал е моето име и е намекнал, че работата с мен е „лоша идея“.
Финансовият ми свят се срина за часове. Без този проект, вноските по кредита ставаха невъзможни за покриване. Банката щеше да ми вземе къщата. Къщата, която беше станала център на цялата тази история. Това беше посланието на Наско: „Мога да те унищожа, без дори да се изцапам.“
Вторият удар беше за Десислава. Наско беше спрял всичките ѝ банкови карти и беше платил таксата ѝ за университета само до края на текущия семестър. Беше ѝ изпратил съобщение, което тя ми прочете с треперещ глас:
„Мило мое момиче, виждам, че си объркана и си се поддала на лошо влияние. Аз те обичам и искам само най-доброто за теб. Когато си готова да се вразумиш и да застанеш до семейството си, където ти е мястото, всичко ще бъде както преди. Дотогава, може би малко трудности ще ти помогнат да оцениш какво имаш. С любов, татко.“
Това беше класическият му стил. Емоционално изнудване, облечено в захаросани думи. Той я лишаваше от средства, за да я направи зависима и да я принуди да се върне при него.
Бяхме притиснати до стената. Аз – пред фалит, тя – без никакви средства, с риск да прекъсне образованието си. Точно както Ралица беше предсказала.
Срещнахме се отново в нейния кабинет. Тя ни изслуша, без да покаже изненада.
„Очаквано“, каза тя спокойно. „Това е само началото. Сега ще започнат да се появяват и други неща. Ще се опитат да те изкарат теб, Александър, преследвач, който е обсебил Мария. Ще се опитат да изкарат теб, Десислава, нестабилна като майка си. Трябва да сме готови.“
„Но какво ще правим?“, попитах аз, чувствайки се напълно безпомощен. „Той ни отряза отвсякъде.“
„Не отвсякъде“, каза Ралица и посочи към лаптопа ми, който стоеше на масата. „Все още имаме това. Истината. Сега трябва да я използваме по-умно. Съдебната битка ще е бавна. Междувременно, трябва да намерим други съюзници. Хора, които са били засегнати от Наско. Жертви на неговите схеми. Ако успеем да ги убедим да говорят, ще създадем обществен натиск, който никой съдия няма да може да пренебрегне.“
Идеята беше добра, но и изключително опасна. Тези хора вероятно бяха уплашени до смърт.
През следващите дни се превърнахме в разследващи журналисти. С Десислава преглеждахме документите от флашката, търсейки имена на фирми, които са били умишлено доведени до фалит, имена на хора, които са загубили спестяванията си в съмнителни инвестиционни фондове, контролирани от Наско.
Беше мъчителна работа. Всяко име беше история за съсипан живот. Намерихме историята на възрастно семейство, загубило всичко в една от неговите схеми. Намерихме млад предприемач, чийто бизнес е бил откраднат чрез серия от враждебни и незаконни маневри.
Опитахме се да се свържем с някои от тях. Повечето ни затваряха телефона още щом чуеха името на Наско. Страхът беше по-силен.
Но тогава, един ден, получих обаждане от непознат номер.
„Вие ли сте Александър?“, попита мъжки глас.
„Да.“
„Чух, че ровите около Наско. Не го правете. Това е приятелски съвет.“
„Кой се обажда?“, попитах аз, но той вече беше затворил.
Заплахите ставаха директни. Чувствах се постоянно наблюдаван. Сякаш всеки минувач на улицата можеше да е един от хората на Наско. Започнах да заключвам вратата на студиото си дори през деня.
Глава 10
Една вечер, докато работех до късно върху някакъв дребен проект, с който се опитвах да закърпя финансовото положение, на вратата ми се почука. Погледнах през шпионката. Беше мъж на средна възраст, с уморено лице и облекло, което беше виждало и по-добри дни. Не го познавах.
Отворих предпазливо, оставяйки веригата на вратата.
„Александър?“, попита той тихо. „Аз съм Виктор. Бях партньор на Наско. Преди много години.“
Името му ми беше познато. Бях го виждал в едни от по-ранните документи на флашката. Той беше един от първите, които Наско беше „премахнал“ от пътя си.
Махнах веригата и го поканих да влезе. Той седна на ръба на стола, сякаш готов да избяга всеки момент.
„Чух какво се опитвате да направите“, каза той. „За съпругата му. Смело е. Глупаво, но смело.“
„Защо сте тук?“
Той въздъхна тежко. „Наско ми отне всичко. Бизнеса, който изградихме заедно, репутацията, дома ми. Направи го да изглежда сякаш аз съм го окрал. Никой не ми повярва. Прекарах години в опити да докажа истината, но стената му беше твърде висока. Накрая се отказах. Но когато чух, че някой друг най-накрая се е осмелил… реших, че не мога просто да стоя и да гледам.“
Той ми разказа историята си в детайли. Потвърди всичко, което бяхме прочели в документите, и добави нови, още по-мрачни щрихи към портрета на Наско.
„Има нещо, което трябва да знаете“, каза Виктор накрая. „Наско има слабо място. Всъщност, две. Първото е дъщеря му. Той наистина я обича, по свой собствен, изкривен начин. Второто… е една жена. Казва се Симона. Тя е неговата ахилесова пета. Не е просто любовница. Той е обсебен от нея. Харчи милиони, за да я държи щастлива. И тя знае много от тайните му. Ако някой може да го срине отвътре, това е тя.“
Това беше нова, неочаквана посока. Още един играч на сцената.
Виктор ни даде името на луксозния апартамент, в който живееше Симона, плащан, разбира се, от Наско. Каза ни, че тя рядко излиза и живее в златна клетка, точно като Мария, но доброволно.
На следващия ден, заедно с Десислава, отидохме там. Планът беше рискован. Десислава трябваше да се опита да говори с нея. Дъщерята срещу любовницата. Емоционална бомба, която можеше да избухне в лицата ни.
Десислава беше невероятно смела. Тя успя да влезе в сградата и да стигне до апартамента на Симона. Аз я чаках в колата, всеки мускул в тялото ми беше напрегнат.
Мина повече от час. Тъкмо започвах да се паникьосвам, когато тя се върна. Лицето ѝ беше непроницаемо.
„И?“, попитах аз.
„Тя е… не е това, което очаквах“, каза Десислава бавно. „Мислех, че ще е студена и пресметлива. Но тя е уплашена. Точно толкова, колкото и мама. Наско я контролира напълно. Но тя го мрази. Иска да се измъкне, но не знае как. Показах ѝ част от дневника на мама. Разказах ѝ какво се е случило. Тя… тя се съгласи да ни помогне.“
Симона се беше съгласила да даде на Ралица писмени показания за разговори, на които е присъствала, за пари, които е виждала. Не беше пряко доказателство, но беше още едно оръжие в нашия арсенал. Още една пукнатина в стената на Наско.
Кръгът около него започваше да се затваря. Но знаехме, че когато един хищник е притиснат в ъгъла, той става най-опасен.
Глава 11
Ралица беше във възторг от показанията на Симона. „Това е злато!“, възкликна тя, докато четеше подписаната декларация. „Не е достатъчно да го осъдим за финансовите му престъпления, но напълно унищожава моралния му образ. В едно дело за принудително задържане, където се разглежда състоянието на семейните отношения, това е динамит.“
Тя незабавно внесе документите в съда, заедно с ново, още по-настоятелно искане за независима психиатрична експертиза на Мария. Приложи и показанията на Виктор, които описваха модела на поведение на Наско – да унищожава всеки, който му се изпречи на пътя. Започнахме да изграждаме образ не на загрижен съпруг, а на безскрупулен манипулатор.
Реакцията на Наско беше мълниеносна и далеч по-лична от преди. Той явно беше разбрал, че Десислава е говорила със Симона. Една вечер, докато се прибирах, пред къщата ми ме чакаше той. Беше сам, облегнат на лъскавата си черна кола. Видът му беше спокоен, почти приятелски, но в очите му гореше леден огън.
„Александър,“ каза той, сякаш бяхме стари приятели. „Мисля, че е крайно време да поговорим като мъже.“
Сърцето ми започна да бие по-бързо, но се постарах да не го показвам. „Нямаме какво да си кажем.“
„О, мисля, че имаме,“ продължи той, приближавайки се. „Ти се намеси в семейството ми. Настрои дъщеря ми срещу мен. Притесняваш една болна жена. Не знам какви ги е наговорила Мария в своите… фантазии, но ти си преминал всякакви граници.“
„Жена Ви беше уплашена до смърт и се криеше във моето мазе. Това не е фантазия,“ отвърнах аз.
Усмивката му изчезна. „Ти си архитект, нали? С голяма ипотека, доколкото знам. С един телефонен разговор мога да направя така, че не само да загубиш тази къща, но и никога повече да не получиш поръчка в тази страна. Ще чертаеш павилиони за вестници, ако изобщо намериш работа. Разбираш ли ме?“
„Това заплаха ли е?“
„Това е описание на бъдещето ти, ако не спреш веднага. Остави дъщеря ми на мира. Дай ми това, което си намерил. Ще бъда щедър. Ще изплатя ипотеката ти. Ще ти осигуря голям проект в чужбина. Просто изчезни от живота ни.“
Предложението беше примамливо. С един подпис можех да реша всичките си проблеми. Да се върна към спокойния си живот, дори по-добър от преди. Но тогава се сетих за празния поглед на Мария, за сълзите на Десислава, за умореното лице на Виктор. Не можех.
„Не се продавам,“ казах аз твърдо.
Лицето на Наско се изкриви в грозна гримаса. „Глупак. Ще съжаляваш за това. Ще те смачкам. И теб, и Ралица, и всеки, който ти помага.“
Той се обърна, качи се в колата си и потегли с мръсна газ. Останах на улицата, треперещ от гняв и страх. Войната вече беше открита.
На следващия ден в съда беше първото заседание по нашето искане. Адвокатът на Наско беше един от най-добрите и скъпи в страната. Той представи Наско като съсипан съпруг, който е станал жертва на конспирация, дирижирана от мен – „нестабилен и обсебен съсед“. Опита се да омаловажи показанията на Симона, като я представи като „отмъстителна бивша любовница“.
Но Ралица беше брилянтна. Тя спокойно и методично обори всеки техен довод. Когато адвокатът на Наско заяви, че аз съм откраднал „личния дневник на една болна жена“, Ралица контрира: „Ако дневникът е просто фантазии на болна жена, защо Вашият клиент е толкова уплашен от съдържанието му? Защо е положил толкова усилия да я изолира веднага след като е разбрал, че дневникът липсва?“
Съдията, възрастна и опитна жена, слушаше внимателно. Виждаше се, че е раздвоена. От една страна беше желязната репутация на Наско, от друга – все по-тревожните факти, които излагахме.
Накрая тя взе решение, което беше малка, но важна победа за нас. „С оглед на противоречивите твърдения и сериозността на обвиненията,“ заяви тя, „съдът назначава комисия от трима независими психиатри, които да изготвят експертиза за състоянието на госпожа Мария. До изготвянето на доклада, посещенията на дъщеря ѝ не могат да бъдат ограничавани, стига да са в присъствието на медицинско лице от заведението.“
Напуснахме съдебната зала с чувство на облекчение. Бяхме пробили първата стена. Сега Десислава щеше да може да вижда майка си редовно. И най-важното – независими лекари щяха да я прегледат. Лекари, които не бяха в джоба на Наско.
Знаехме обаче, че той няма да седи със скръстени ръце. Докато комисията се сформира и започне работа, той щеше да има време да действа. И този път, ударите му щяха да бъдат още по-силни.
Глава 12
Победата в съда ни даде глътка въздух, но също така направи Наско още по-агресивен. Щом законните методи започнаха да се провалят, той премина към незаконните.
Една нощ се събудих от силен шум. Звук от счупено стъкло от долния етаж. Някой беше влязъл в къщата ми. Скочих от леглото, сърцето ми блъскаше в гърлото. Грабнах тежката настолна лампа от нощното шкафче – единственото оръжие, което имах наблизо.
Слязох бавно по стълбите, опитвайки се да не издам и звук. В хола, осветен от лунната светлина, видях две сенчести фигури. Ровеха из документите на бюрото ми. Не търсеха пари или ценности. Търсеха флашката.
Крещейки повече от ярост, отколкото от смелост, аз се спуснах към тях. Единият се обърна, изненадан. Замахнах с лампата и го ударих по ръката. Той изруга от болка. Другият се насочи към мен. Блъснах го с рамо и се опитах да избягам към входната врата. Спънах се в един килим и паднах.
Преди да успеят да ме достигнат, отвън се чу вой на полицейска сирена. Явно съседите бяха чули шума и бяха се обадили. Двамата натрапници се спогледаха панически, изскочиха през счупения прозорец и изчезнаха в нощта.
Полицията дойде, задаваха въпроси, съставиха протокол. Разказах им всичко, включително и подозренията си, че Наско стои зад това. Те ме изслушаха скептично. „Имате ли доказателства, господине?“ Разбира се, че нямах. Беше моята дума срещу неговата. Случаят беше записан като „опит за кражба“.
Бях разтърсен. Той беше прекрачил границата. Вече не ставаше въпрос за финансови и психологически атаки. Той беше изпратил хора в дома ми. Беше готов да използва насилие.
На следващия ден отидох при Ралица. Разказах ѝ за случилото се. Тя беше притеснена. „Трябва да скрием тези доказателства,“ каза тя. „И то не само дигиталните копия. Оригиналите. Дневникът, флашката. Те са най-ценното ни оръжие. Ако ги унищожат, губим всичко.“
Решихме да направим банков сейф на името на Десислава, до който само тя и Ралица да имат достъп. Прекарахме часове в сканиране и копиране на всяка страница от дневника, за да имаме резервни копия.
Междувременно, Десислава започна да посещава майка си всеки ден. Беше трудно и мъчително. Мария все още беше под силното влияние на медикаментите. Понякога имаше кратки моменти на просветление, в които разпознаваше дъщеря си, стискаше ръката ѝ и шепнеше несвързани думи за „кутията“ и „стената“. После отново потъваше в мъглата.
Десислава беше изключително търпелива. Носеше ѝ цветя, четеше ѝ книги от детството, разказваше ѝ за университета. Тя се опитваше да достигне до истинската си майка, заровена под слоеве химикали.
По време на едно от тези посещения, докато санитарят за момент беше излязъл от стаята, Мария успяла да каже едно ясно изречение на Десислава. „Сметката… в Цюрих. Името е… Протеус.“
Това беше ново парченце от пъзела. Протеус. В гръцката митология, морско божество, което може да променя формата си. Колко типично за Наско.
Веднага предадохме информацията на Ралица. Тя се свърза с международен финансов следовател, с когото беше работила преди. Проверката щеше да отнеме време и да струва скъпо, но ако намерят сметка на името на Наско или на някоя от неговите фиктивни компании под това кодово име, това щеше да е директно доказателство за пране на пари.
Натискът върху Наско се увеличаваше от всички страни. Съдебната експертиза наближаваше. Новите финансови разследвания можеха да разкрият международните му схеми. Той беше притиснат до стената.
И тогава той направи най-коварния си ход досега. Удар, който не очаквахме. Удар, насочен не към мен или Десислава, а към Ралица.
Една сутрин тя ни се обади с мрачен глас. „Имам лоши новини. Адвокатската колегия е започнала дисциплинарно производство срещу мен. Анонимен сигнал. Обвиняват ме в конфликт на интереси и неправомерно използване на конфиденциална информация от предишни дела.“
Обвиненията бяха скалъпени, разбира се. Но бяха достатъчни, за да я отстранят временно от случая, докато течеше проверката. А една такава проверка можеше да се точи с месеци.
Останахме без адвокат. Сами, точно преди най-важната битка. Наско беше успял да ни обезглави.
Глава 13
Новината за отстраняването на Ралица беше съкрушителен удар. Чувствахме се изоставени и беззащитни. Наско беше предвидил всеки наш ход и имаше контраудар за всичко. Той не играеше шах, той просто преобръщаше дъската.
„Не се предавайте,“ каза ни Ралица по телефона. „Това е просто тактика за протакане. Ще се защитавам и ще се върна. Междувременно, не спирайте. Десислава, продължавай да посещаваш майка си. Александър, бъди внимателен. Той ще се опита да ви смачка психически сега, когато мисли, че сте сами.“
Думите ѝ ни дадоха малко кураж, но реалността беше мрачна. Аз бях почти разорен. Продадох колата си, за да мога да платя следващите две вноски по ипотеката. Десислава беше принудена да започне работа като сервитьорка вечер, за да се издържа. Напрежението беше огромно.
Една вечер тя дойде в дома ми, изтощена и отчаяна. „Не знам дали мога да продължа, Александър,“ каза тя, а в очите ѝ имаше сълзи. „Татко ми се обади. Беше толкова… мил. Каза, че всичко това е едно голямо недоразумение. Каза, че ти ме манипулираш, че Ралица иска само парите ни. Предложи ми да плати лечението на мама в най-добрата клиника в Швейцария. Каза, че трябва само да се откажа от делото и да се прибера у дома.“
Той отново използваше най-силното си оръжие – емоционалното изнудване. Рисуваше се като жертва и спасител едновременно.
„Десислава, това е капан,“ казах аз тихо. „Ако се съгласиш, той ще я премести в клиника, където ще има още по-голям контрол. Никога няма да разберем истината. И никога няма да я измъкнем. Помни защо започнахме всичко това. Помни погледа ѝ, когато я видя за първи път в онова ‘имение’.“
Тя кимна, избърсвайки сълзите си. „Знам. Просто… понякога е толкова трудно.“
В този момент на слабост, ние намерихме утеха един в друг. Прегърнах я. Беше прегръдка, която не беше нито романтична, нито приятелска. Беше прегръдката на двама души, които бяха в един окоп, борещи се срещу общ враг. Споделяхме страх, споделяхме надежда, споделяхме отговорност. Тази обща битка ни беше свързала по начин, който малко хора биха разбрали.
Денят на независимата експертиза най-накрая дойде. Трима уважавани професори по психиатрия влязоха в „Имението на спокойствието“. Ние с Десислава чакахме отвън, на паркинга, в продължение на часове. Всяка минута беше агония.
Когато лекарите най-накрая излязоха, израженията им бяха сериозни и непроницаеми. Те не казаха нищо, просто се качиха в колата си и си тръгнаха. Докладът им щеше да бъде готов след няколко дни.
Тези дни бяха най-дългите в живота ми. Наско беше необичайно тих. Нямаше заплахи, нямаше атаки. Беше затишие пред буря.
Най-накрая Ралица ни се обади. „Имам доклада,“ каза тя, а в гласа ѝ се долавяше сдържано вълнение. „Още не е официално внесен в съда, но мой контакт ми го изпрати.“
„И?“, попитахме в един глас.
„Заключението е единодушно. Пациентката показва симптоми на тежко медикаментозно повлияване, което пречи на адекватната оценка на психичното ѝ състояние. Комисията препоръчва незабавното прекратяване на настоящата терапия, преместването ѝ в държавна болница за наблюдение и детоксикация, след което да се направи нова оценка. Те буквално казват, че е била системно дрогирана до степен, в която не може да функционира.“
Това беше пробивът. Това беше всичко, за което се бяхме борили. Научно, медицинско доказателство, че сме били прави през цялото време.
„Това означава, че печелим, нали?“, попита Десислава с треперещ глас.
„Това означава, че битката тепърва започва,“ отговори Ралица. „Сега вече имаме официално оръжие. Наско ще бъде принуден да я пусне от онази клетка. И когато ефектът на лекарствата отмине, тя ще може да разкаже своята история. Пред съда. Пред целия свят.“
Глава 14
Решението на съда, базирано на експертизата, беше бързо и категорично. Мария трябваше да бъде преместена незабавно. Наблюдавахме от разстояние как линейка, този път истинска, а не част от театъра на Наско, я отвежда от „Имението на спокойствието“. Доктор Петров беше отстранен, а срещу клиниката започна разследване.
Първите дни в държавната болница бяха трудни. Процесът на детоксикация беше тежък. Мария беше объркана, слаба, имаше моменти на паника. Но с всеки изминал ден, мъглата в съзнанието ѝ започваше да се вдига. Десислава беше неотлъчно до нея.
Един следобед, когато влязох в стаята, видях нещо, което не бях виждал от месеци. Мария седеше в леглото и говореше с Десислава. И в очите ѝ имаше яснота. Тя ме погледна и се усмихна. Слаба, но истинска усмивка.
„Александър,“ каза тя, а гласът ѝ беше все още слаб, но ясен. „Ти намери кутията. Благодаря ти. Спаси ме.“
Това беше моментът, в който разбрах, че сме успели.
Междувременно, Ралица беше успяла да се защити пред адвокатската колегия. Обвиненията срещу нея бяха свалени поради липса на доказателства. Тя се върна в битката по-яростна от всякога.
Финансовият следовател от Швейцария също се беше свързал с нея. „Намерихме сметката ‘Протеус’,“ съобщи той. „Свързана е с фиктивна компания на Каймановите острови, която от своя страна е собственост на друга компания, чийто краен бенефициент е Наско. В нея има милиони. Проследихме преводи от фирми, които той е фалирал. Това е джакпот.“
С всички тези доказателства – възстановената Мария, готова да свидетелства, финансовите документи от Цюрих, показанията на Виктор и Симона – Ралица внесе иск не само за незаконно задържане, но и за финансови престъпления. Прокуратурата, под натиска на неоспоримите доказателства и медийния шум, който започна да се надига, най-накрая започна мащабно разследване.
Наско беше в капан. Опитите му да окаже влияние вече не работеха. Скандалът беше твърде голям. Започнаха арести на негови приближени. Бизнес империята му започна да се разпада като къща от карти.
Последната ни среща с него беше в съда. Той изглеждаше състарен с десет години. Костюмът му все още беше скъп, но вече не стоеше така добре на прегърбените му рамене. Когато погледите ни се срещнаха, в неговия нямаше омраза, а само празнота. Беше загубил.
Той беше осъден. Не на толкова, колкото заслужаваше, защото добрите адвокати и пробойните в системата винаги помагат. Но беше осъден. Името му беше опетнено завинаги. Богатството му беше запорирано. Властта му беше изчезнала.
Глава 15
Месеци по-късно, животът бавно започна да се връща към някакво подобие на нормалност. Но нищо не беше същото. Никой от нас не беше същият.
Мария се възстановяваше в малка къща под наем, далеч от спомените за стария си дом. Беше започнала да се занимава отново с градинарство. Беше по-тиха, по-мъдра, белязана от преживяното, но свободна. Връзката ѝ с Десислава беше по-силна от всякога. Те изграждаха наново своето семейство, този път върху основи от истина и доверие.
Десислава се върна в университета. Преживяното я беше променило. Тя вече не гледаше на правото като на суха теория. Беше го видяла в действие – и в най-грозната му, и в най-благородната му форма. Беше решила, че ще се посвети на защитата на жертви на домашно насилие и корпоративна злоупотреба. Беше намерила своето призвание.
Ралица се превърна в легенда в правните среди. Случаят „Наско“ ѝ донесе слава, но тя остана същата – директна, безкомпромисна и отдадена на справедливостта.
Аз? Аз успях да спася къщата си. След като историята стана публична, стари клиенти се върнаха, появиха се и нови. Репутацията ми беше възстановена. Но тишината в дома ми вече беше различна. Не беше тишината на самотата, а на спокойствието.
Една вечер седях на верандата си. Мария и Десислава ми бяха на гости. Пиехме чай и гледахме залеза. Нямаше нужда от много думи. Бяхме свързани от общо минало, което никога нямаше да забравим.
„Знаеш ли,“ каза ми Мария в един момент, „когато се криех в твоето мазе, си мислех, че това е краят. Че съм попаднала в най-тъмното място на света.“ Тя се усмихна. „Но понякога, за да намериш светлината, трябва първо да минеш през най-дълбокия мрак.“
Погледнах към нейната стара къща. В нея вече живееше ново семейство. Смехът на децата им се носеше над оградата. Животът продължаваше.
Историята с Мария беше променила всичко. Тя беше разтърсила моя подреден свят и ме беше принудила да направя избори, които никога не съм си представял, че ще ми се наложи да правя. Бях загубил много, но бях спечелил нещо безценно. Бях разбрал, че понякога най-големият кураж не е да построиш висока сграда, а да подадеш ръка на съседа си. И че зад най-милата усмивка и най-вкусния кекс може да се крие история, която чака да бъде чута. А зад най-обикновената стена може да се крие истината, която има силата да промени всичко.