Дъждът се изливаше на талази, сякаш небето бе решило да измие света от греховете му. В малката им къща, сгушена в края на тиха улица, Ралица седеше свита на дивана и слушаше яростния барабанен звън на капките по керемидите. Всяка капка отекваше като удар на чук в главата ѝ, напомняйки ѝ за безкрайния списък със задачи и празната банкова сметка. Къщата, тяхната мечта, тяхното убежище, бавно се превръщаше в затвор от влага и неплатени сметки.
Преди седмица съседът им, Симеон, един възрастен и загадъчен мъж, който живееше в огромната къща на хълма, им бе предложил помощ. Беше ги видял в двора, докато Асен безуспешно се опитваше да закрепи улука, и с бащинска усмивка им каза, че с радост ще им заеме пари за цялостен ремонт. „Без лихва, деца, ще ми ги върнете, когато можете. Важното е да ви е топло и сигурно.“
Ралица беше тази, която отказа. Твърдо и категорично. Гордостта ѝ, онази крехка и упорита черта, която бе наследила от баща си, не ѝ позволяваше да приеме. „Благодарим ви, господин Симеон, но ще се справим сами“, бе казала тя с усмивка, която не достигаше до очите ѝ. Асен я подкрепи, макар да видя в погледа му мигновено колебание. Не искаха да бъдат в дълг. Не искаха да чувстват тежестта на чуждата милостиня при всяка среща на улицата.
Но ето че сега, само няколко дни по-късно, съдбата им се присмиваше жестоко. От тавана в спалнята бавно се оформяше мокро петно, което растеше с всяка минута. Кап, кап, кап… Звукът беше по-силен от дъжда навън, по-силен от бученето в ушите ѝ. Беше звукът на тяхното поражение.
Асен влезе в стаята, мокър до кости. Беше се качвал на покрива в отчаян опит да спре теча с парче мушама. Усилията му бяха напразни. Капки вода се стичаха от косата му и се смесваха с изражението на безсилие, изписано на лицето му. Той не каза нищо, просто застана до прозореца и се загледа в мрака. Тишината между тях беше по-тежка от всяка кавга. Тя беше пълна с неизказани страхове, с разочарование и с умората от постоянната борба.
– Всичко ще се оправи – прошепна Ралица, но думите ѝ прозвучаха кухо дори на самата нея.
Той не се обърна. Раменете му бяха превити, сякаш носеше тежестта на целия свят. Дълго време стоя така, вперил поглед в танцуващите сенки на двора. Дъждът започна да утихва, оставяйки след себе си само равномерното капене от тавана.
Най-накрая Асен се обърна. Очите му бяха тъмни, изгубени. Той преглътна мъчително, сякаш думите засядаха в гърлото му.
– Рали… – започна той, гласът му беше дрезгав. – Трябва да ти кажа нещо.
Сърцето ѝ спря за миг. Познаваше този тон. Това беше тонът на лошите новини, на признанията, които променят всичко.
– Направих нещо зад гърба ти.
Тя се изправи, усещайки как ледени тръпки пробягват по гърба ѝ. Мокрото петно на тавана вече не съществуваше. Всичко се беше свило до лицето на съпруга ѝ и думите, които предстояше да изрече.
– Приех помощта му – продължи Асен, избягвайки погледа ѝ. – Но не в пари, а в нещо, което може да ни струва много повече…
Глава 2
Въздухът в стаята се сгъсти, стана тежък и труден за дишане. Ралица стоеше неподвижно, впила поглед в съпруга си, опитвайки се да осмисли думите му. „Нещо, което може да ни струва много повече.“ Фразата кънтеше в съзнанието ѝ, разклоняваше се в хиляди плашещи възможности, всяка по-ужасна от предишната.
– Какво си направил, Асене? – Гласът ѝ беше едва доловим шепот, прекършен от страх. – Какво означава това?
Той най-после я погледна и тя видя в очите му нещо, което не беше виждала досега – смесица от отчаяние и срам. Беше сключил сделка с дявола и сега идваше да ѝ съобщи цената.
– Той… Симеон… предложи ми работа – изрече бавно Асен. – Не точно работа. По-скоро… услуга. Поредица от услуги. Каза, че е видял потенциал в мен. Че съм умен и бърз. Каза, че ако му помогна с няколко „дискретни поръчки“, ще ни осигури не само ремонта на покрива, но и финансова стабилност за години напред.
– Дискретни поръчки? – Ралица усети как кръвта се отдръпва от лицето ѝ. – Какви поръчки? Да не си станал муле? Да не пренасяш…
– Не! – прекъсна я рязко той. – Не е това, което си мислиш. Не е нищо незаконно. Поне… той така каза. Става въпрос за документи. Трябва да взимам папки с документи от едно място и да ги оставям на друго. Срещи с негови бизнес партньори. Каза, че са конфиденциални фирмени книжа и просто няма доверие на куриерските фирми. Това е всичко.
Тя се вгледа в него, търсейки и най-малкия знак за лъжа. Искаше ѝ се да му повярва. Отчаяно искаше всичко да е толкова просто. Но интуицията ѝ крещеше, че не е. Симеон не беше просто заможен пенсионер. Около него витаеше аура на власт и прикрита опасност, която винаги я беше карала да настръхва. Начинът, по който наблюдаваше квартала от високата си тераса, сякаш оглеждаше владенията си, погледът му, който проникваше твърде дълбоко…
– И ти се съгласи? – попита тя, а в гласа ѝ се прокраднаха ледени нотки на обвинение. – Без да ме попиташ? Решил си съдбата и на двама ни, без дори да го обсъдиш с мен?
– Бях отчаян, Рали! – избухна той, а лицето му се сгърчи от болка. – Не виждаш ли? Качих се на покрива в този проклет дъжд и разбрах, че не мога. Просто не мога повече! Не мога да гледам как се мъчим, как броим стотинки, как къщата ни се разпада! Не мога да гледам как ти се тревожиш за всяка сметка! Той ми предложи изход! Какво трябваше да направя?
– Трябваше да говориш с мен! – извика тя, усещайки как сълзите започват да парят в очите ѝ. – Ние сме семейство, Асене! В това се бяхме клели – да решаваме всичко заедно! Ти ме изключи. Продаде част от нас, без дори да разбера.
– Не съм продал нищо! Просто ще свърша няколко поръчки и всичко ще приключи. Утре сутринта идват майстори. Ще сменят целия покрив. Симеон вече е платил.
Думите му я удариха като плесница. Вече се беше случило. Колелото се беше завъртяло и тя не можеше да направи нищо, за да го спре. Бяха в капана. Дългът им вече не беше хипотетичен, а съвсем реален. И не се измерваше в пари. Измерваше се в „дискретни поръчки“ и тайни, които тепърва щяха да ги погълнат.
Тя се отпусна на дивана, чувствайки се напълно изтощена. Дъждът беше спрял, но бурята в душата ѝ тепърва започваше. Погледна мокрото петно на тавана. То вече не беше просто теч. Беше белег. Белег за компромиса, който съпругът ѝ бе направил. Белег за тайната, която бе застанала помежду им.
– Кога е първата ти „поръчка“? – попита тя тихо, без да го поглежда.
– Утре вечер.
Глава 3
На следващата сутрин слънцето се опитваше плахо да пробие през сивите облаци, сякаш се извиняваше за снощния порой. Точно в осем часа пред къщата им спря лъскав черен джип, от който слязоха трима работници. Те не казаха почти нищо, само кимнаха към Асен и се заеха със задачата си с ефективността на добре смазана машина. Звукът от къртенето на старите керемиди отекваше из цялата улица – натрапчив, публичен шум, който сякаш крещеше на всички: „Вижте, те приеха помощта! Те се продадоха!“.
Ралица се опитваше да игнорира шума и натрапчивото усещане, че съседите я наблюдават през пердетата си. Беше се затворила в кухнята, преструвайки се, че е заета. Но мислите ѝ бяха хаотични. През цялата нощ се беше въртяла в леглото, а празното пространство до нея крещеше по-силно от всяка дума. Асен беше спал на дивана. Не бяха разменили и дума от снощния разговор. Пропастта между тях, отворила се с неговото признание, изглеждаше непреодолима.
Тя си наля чаша кафе и се загледа в малката си градина. Цветята, които беше садила с толкова любов, сега изглеждаха клюмнали и тъжни. Всичко наоколо ѝ напомняше за тяхната уязвимост. Ипотеката за къщата тежеше като воденичен камък на шията им. И двамата работеха на добри, но не и блестящи позиции, които им позволяваха да свързват двата края, но не и да спестяват. Всеки непредвиден разход беше катастрофа. А протеклоят покрив беше повече от непредвиден разход, беше цунами, което заплашваше да ги погълне. Разбираше отчаянието на Асен. Разбираше го, но не можеше да го приеме.
Телефонът ѝ иззвъня. Беше по-малката ѝ сестра, Десислава.
– Како, здравей! Как си? – Гласът ѝ беше весел и безгрижен, лъч светлина в мрачния ден на Ралица.
Десислава беше нейната противоположност. Студентка по право, пълна с мечти и амбиции, тя вярваше, Dе светът е справедливо място и че с труд и упоритост всичко е възможно. Ралица ѝ завиждаше за този наивитет.
– Добре съм, Деси. Какво има?
– Исках да ти се похваля! Кандидатствах за една стипендия от частна фондация, за която ми каза една колежка. И знаеш ли какво? Одобриха ме! Ще покрие таксите ми за цялата година и ще ми останат пари за учебници! Не е ли невероятно?
– Това е прекрасна новина! – каза Ралица, като искрено се зарадва за сестра си. За миг дори забрави собствените си проблеми. – Коя е тази фондация?
– Казва се „Бъдеще и просперитет“. Основана е от някакъв много крупен бизнесмен, голям филантроп. В университета всички говорят за него.
В стомаха на Ралица се надигна ледено усещане.
– Деси… кой е този бизнесмен? Как се казва?
– Ами… мисля, че беше Симеон. Да, Симеон. Защо?
Слушалката щеше да се изплъзне от ръката ѝ. Светът се завъртя. Симеон. Разбира се, че беше той. Пипалата му се простираха навсякъде. Той не просто им помагаше. Той ги оплиташе. Оплиташе цялото ѝ семейство в мрежата си. Сега вече не ставаше въпрос само за нея и Асен. Сестра ѝ, нейната малка, чиста и невинна сестра, също беше въвлечена.
– Како? Там ли си? – Гласът на Десислава звучеше загрижено.
– Да, тук съм – успя да промълви Ралица. – Просто… просто се радвам за теб. Много. Трябва да затварям сега. Ще се чуем по-късно.
Тя затвори телефона, преди сестра ѝ да успее да зададе повече въпроси. Ръцете ѝ трепереха. Това не беше съвпадение. Беше план. Симеон не беше филантроп. Той беше стратег, който разполагаше фигурите си по дъската, а те бяха неговите пионки.
Погледна през прозореца към къщата на хълма. Стори ѝ се, че за миг вижда силуета му зад един от прозорците, наблюдавайки ремонта, наблюдавайки тях. Усещането, че е в капан, стана почти физическо, задушаващо. Трябваше да направи нещо. Трябваше да разбере кой всъщност е Симеон и какви са истинските му намерения, преди да е станало твърде късно.
Вечерта се спусна бързо. Новият покрив беше почти готов. Асен се прибра от работа, преоблече се мълчаливо и точно в осем часа излезе. Ралица го проследи с поглед от прозореца. Той не се качи в тяхната стара кола. Вместо това, на ъгъла го чакаше същият черен джип, който беше докарал работниците сутринта. Вратата се отвори, той се качи и колата потегли безшумно в нощта.
Ралица остана сама в тихата къща с новия, здрав покрив над главата си. Но за първи път в живота си се чувстваше напълно беззащитна. Защото знаеше, че истинската буря тепърва предстои.
Глава 4
Асен седеше на задната седалка на джипа, стиснал здраво в ръце евтин картонен куфар. Кожената тапицерия лепнеше неприятно, а ароматизаторът с мирис на бор се смесваше с тежкия парфюм на шофьора – мускулест мъж с белег на врата, който не беше проронил и дума, откакто го взе. Асен се чувстваше като в чужд филм. Всичко беше сюрреалистично – безшумното плъзгане на луксозния автомобил по улиците, неоновите светлини, които се размазваха през затъмнените стъкла, и студената буца страх, заседнала в стомаха му.
Бяха му дали ясни инструкции. Да отиде в едно кафене в покрайнините, да седне на определена маса и да чака. Човек ще дойде при него, ще му каже кодова дума и той трябва да му предаде куфара. След това да си тръгне, без да се обръща. Просто, почти абсурдно просто. Но тежестта на куфара в ръцете му говореше друго. Не знаеше какво има вътре. Беше му казано да не го отваря и той нямаше никакво намерение да нарушава това правило.
Кафенето беше почти празно. Няколко самотни фигури седяха на раздалечени маси, потънали в телефоните си. Мястото беше идеално за дискретна среща – анонимно, лесно за наблюдение, но достатъчно оживено, за да не привлича внимание. Асен седна на масата до прозореца, както му беше наредено, и постави куфара на стола до себе си. Поръча си кафе, което не възнамеряваше да пие. Ръцете му леко трепереха. Опитваше се да изглежда спокоен, да се слее с обстановката, но усещаше как сърцето му блъска в гърдите.
Минаха десет, после двадесет минути. Всеки път, когато вратата се отваряше, той настръхваше. Най-накрая влезе мъж на средна възраст, с добре ушито палто и уморен поглед. Той се огледа, очите му се спряха за миг на Асен, след което бавно се приближи до масата му.
– Пролетта дойде по-рано тази година – каза тихо мъжът. Беше кодовата фраза.
Асен кимна и плъзна куфара по пода към него.
– Дано донесе по-добра реколта.
Мъжът се наведе, взе куфара, без да го поглежда, обърна се и тръгна към изхода. Цялата размяна продължи не повече от десет секунди. Беше толкова бързо и делово, че Асен се почувства почти глупаво за напрежението, което беше изпитвал.
Точно когато мъжът с палтото стигна до вратата, в кафенето нахлуха двама други мъже. Едри, с късо подстригани коси и лица, които не вещаеха нищо добро. Те препречиха пътя на човека с куфара.
– Огнян праща поздрави – изръмжа единият от тях.
Преди мъжът с палтото да успее да реагира, другият го сграбчи и го изблъска навън в тъмната уличка до кафенето. Куфарът падна на земята и се отвори. Отвътре не се разпиляха пачки с пари или незаконни вещества, а стотици страници с документи, договори и финансови отчети.
Асен замръзна на мястото си. Сърцето му спря. Това не трябваше да се случва. Трябваше да е просто, бързо и безшумно. От уличката се чу глух удар и кратко охкане, последвано от звука на потегляща с пълна газ кола.
Единият от нападателите се върна, спокойно събра разпилените листове, натъпка ги обратно в куфара и го затвори. После вдигна поглед и го впи в Асен. Погледът му беше студен и празен, но в него имаше ясно предупреждение. Без да каже и дума, мъжът се обърна и изчезна в нощта.
Асен остана сам в почти празното кафене. Баристата се правеше, че не е видял нищо, старателно бършейки и без това чистия плот. Няколкото останали клиенти бяха забили погледи още по-дълбоко в екраните си. Сякаш имаше неписано правило – не виждаш нищо, не чуваш нищо, не знаеш нищо.
Той остави няколко монети на масата и излезе с подкосени крака. Черният джип го чакаше на същото място. Шофьорът не попита нищо. Просто потегли.
Асен вече разбираше. Не ставаше въпрос просто за конфиденциални документи. Ставаше въпрос за война. Война между Симеон и този Огнян. А той не беше просто куриер. Беше войник на фронтовата линия, без броня и без оръжие. Пионка, която може да бъде пожертвана по всяко време.
Цената за новия покрив току-що беше скочила до небето. И той знаеше, че това е само първата вноска.
Глава 5
Ралица не спа цяла нощ. Ходеше напред-назад из хола, а всяка скърцаща дъска на пода сякаш усилваше тревогата ѝ. Когато Асен най-накрая се прибра, малко след полунощ, тя го посрещна на вратата. Един поглед към лицето му беше достатъчен. Пепелявосивият цвят на кожата му, разширените зеници, треперенето на ръцете му, докато сваляше якето си – всичко крещеше, че се е случило нещо ужасно.
– Какво стана? – попита тя, а гласът ѝ беше смесица от страх и гняв.
Той не отговори веднага. Отиде до кухнята, наля си чаша вода и я изпи на един дъх. После се облегна на плота, сякаш краката му не го държаха.
– Всичко е много по-лошо, отколкото си мислехме, Рали. Много по-лошо.
И той ѝ разказа. За кафенето, за кодовата фраза, за човека с палтото, за двамата нападатели и за името Огнян. Разказа ѝ за разпилените документи и за студения, предупредителен поглед. Докато говореше, Ралица усещаше как последната ѝ надежда, че всичко това е някакво недоразумение, се изпарява. Съпругът ѝ беше попаднал в центъра на корпоративна война, която очевидно се водеше с методи, далеч от заседателните зали и съдилищата.
– Трябва да се откажеш! – каза тя твърдо, щом той свърши. – Още утре отиваш при Симеон и му казваш, че е дотук. Ще изтеглим потребителски кредит, ще продадем колата, ще работя на две места, ако трябва, но ще му върнем парите за покрива и ще приключим с това!
Асен се изсмя. Но смехът му беше кух, лишен от всякаква веселост.
– Мислиш ли, че е толкова просто? Мислиш ли, че мога просто да отида и да кажа: „Благодаря, но се отказвам“? Рали, аз видях какво се случи. Видях ги. Тези хора не приемат „не“ за отговор. Вече съм вътре. Ако се опитам да изляза, не знам какво ще се случи. Не само с мен. С нас.
Думите му я смразиха. Беше прав. Симеон не го беше наел просто като куриер. Беше го направил свидетел. Беше го обвързал със знание. Сега Асен знаеше за Огнян, знаеше за методите им. Тази информация сама по себе си беше опасна. Да се оттеглиш от такава игра не беше опция.
– А стипендията на Деси? – попита тя тихо, почти на себе си. – Мислиш ли, че и това е част от… плана му?
Асен я погледна с уморени очи.
– Разбира се, че е. Той ни обвързва отвсякъде. Прави ни зависими. Прави ни благодарни. И в същото време ни държи в шах. Той е майстор на манипулацията, Рали. А ние влязохме в капана му с отворени очи.
Тя седна на стола срещу него. Мълчаха дълго. Шумът от хладилника и тиктакането на стенния часовник бяха единствените звуци в къщата. Къщата с новия си, лъскав покрив, която вече не се усещаше като дом, а като златна клетка.
– Добре – каза накрая Ралица, а в гласа ѝ се появи стоманена решителност, която изненада и самата нея. – Щом не можем да излезем, ще трябва да играем играта. Но ще я играем по нашите правила.
Асен я погледна въпросително.
– От утре започвам да проучвам. Ще разбера всичко за Симеон. За бизнеса му, за враговете му, за този Огнян. Ще разбера какви са тези документи и защо са толкова важни. Ти ще продължиш да изпълняваш поръчките му, но ще бъдеш моите очи и уши. Ще ми разказваш всяка подробност, всяко име, всяко място. Няма да бъдем повече пасивни жертви. Щом ни е въвлякъл във войната си, ще се бием.
В очите на Асен проблесна искра на надежда. За първи път от часове той не изглеждаше като уплашено момче, а като мъжа, в когото се беше влюбила. Планът на Ралица беше опасен, дори безразсъден, но беше по-добър от това да седят и да чакат следващия удар. Даваше им илюзия за контрол.
– Как ще направиш това? – попита той.
– Не знам още – призна си тя. – Но ще намеря начин. Деси учи право. Може би може да ми помогне с достъпа до някои публични регистри, без да разбира за какво става въпрос. Ще започна оттам. От официалната информация. А за неофициалната… ще трябва да импровизирам.
Тя протегна ръка през масата и хвана неговата. Кожата му беше леденостудена.
– Заедно сме в това, Асене. И заедно ще се измъкнем.
Той стисна ръката ѝ. Тази нощ за първи път от дни те спаха в едно легло. Не се прегърнаха, не разговаряха повече, но споделената близост беше като мълчалива клетва. Войната беше обявена. И те нямаше да се предадат без бой.
Глава 6
Следващите няколко седмици се превърнаха в странна, напрегната рутина. През деня Асен ходеше на старата си работа, опитвайки се да се държи нормално, а Ралица прекарваше часове в местната библиотека и пред лаптопа, ровейки се в бездънните дълбини на интернет. Вечер Асен изпълняваше поредната „поръчка“ за Симеон. Срещите вече не бяха толкова драматични. Понякога просто оставяше запечатан плик в пощенската кутия на някой адрес, друг път разменяше папка с документи с безименен шофьор на паркинг. Всяка вечер, след като се прибираше, той разказваше на Ралица всичко – номерата на колите, описание на хората, които срещаше, адресите.
Ралица записваше всичко в една обикновена тетрадка, която криеше под дюшека. Бавно, парченце по парченце, тя сглобяваше пъзела. Симеон официално беше собственик на холдинг с десетки дъщерни фирми. Бизнесът му беше разнороден – строителство, консултантски услуги, внос-износ. Всичко изглеждаше законно и чисто. Твърде чисто. Огнян, от друга страна, беше негов пряк конкурент в строителния сектор. Двамата се бореха за мащабен обществен търг за изграждането на нов бизнес парк в покрайнините на града. Това беше битка за милиони, битка, която обясняваше много.
Ралица помоли Десислава да провери двете компании в търговския регистър.
– Защо ти е? – попита я сестра ѝ с любопитство.
– Пиша една статия на свободна практика за бизнес климата в региона – излъга Ралица. – Искам да сравня двама от големите играчи.
Десислава, горда, че може да помогне с юридическите си познания, се съгласи с ентусиазъм. Няколко дни по-късно тя изпрати на сестра си цял файл с информация. Повечето беше суха, корпоративна информация, но едно нещо привлече вниманието на Ралица. В борда на директорите на една от ключовите фирми на Огнян фигурираше име, което ѝ беше познато. Виктор. Адвокат. Същият адвокат Виктор, който преди години беше работил за бащата на Симеон. Ралица си спомняше името от стари разговори в семейството, тъй като баща ѝ имаше бегли бизнес отношения с по-възрастния Симеон.
Това беше първата истинска пукнатина в стената. Виктор беше преминал от единия лагер в другия. Предателство. Това означаваше, че войната между двамата не е просто бизнес съперничество. Беше лична.
Междувременно, парите, които Асен получаваше за услугите си, започнаха да се трупат. Симеон беше щедър. Те не само платиха натрупаните си дългове, но и за първи път от години имаха спестявания. Асен дори предложи да сменят старата кола. Ралица категорично отказа.
– Не трябва да докосваме тези пари – каза тя. – Те не са наши. Те са цената на мълчанието ни. Ще ги пазим. Може да ни потрябват, за да си купим свободата.
Напрежението в къщата беше постоянно. Те живееха двоен живот. Пред света бяха младо семейство, което най-накрая си е стъпило на краката. Но вечер, когато вратата се заключеше, те се превръщаха в съзаклятници, които шепнат в тъмното, опитвайки се да намерят изход от лабиринта. Любовта им беше подложена на изпитание. Интимността беше изчезнала, заменена от споделен страх и обща цел. Понякога Ралица поглеждаше Асен и виждаше в очите му сянката на непознат – човек, способен да живее в лъжа, да се справя с опасности, за които тя дори не беше подозирала.
Една вечер Асен се прибра по-различен от обикновено. Не беше уплашен, а по-скоро… развълнуван.
– Днес беше различно – каза той, докато си наливаше чаша уиски, навик, който беше придобил наскоро. – Срещата беше в един от офисите на Симеон. Луксозно място в центъра. Той беше там.
Ралица се напрегна.
– Говори ли с теб?
– Да. Каза, че е много доволен от работата ми. Че съм точен и дискретен. Каза, че вижда в мен повече от обикновен куриер.
В стаята се възцари тишина.
– Предложи ми постоянна работа – продължи Асен, избягвайки погледа ѝ. – Като негов личен асистент. С огромна заплата, служебна кола, бонуси… Каза, че е време да напусна моята „мизерна службица“ и да започна да работя за някой, който оценява потенциала ми.
Стомахът на Ралица се сви на топка. Това беше следващата стъпка в плана на Симеон. Да го привлече още по-дълбоко. Да го направи напълно зависим. Да го превърне от временен изпълнител в постоянен съучастник.
– И ти какво му каза? – попита тя с пресъхнало гърло.
Асен вдигна поглед. В очите му гореше странен огън – смесица от страх и… амбиция.
– Казах му, че ще си помисля. Рали… парите са невероятни. Можем да изплатим ипотеката за две години. Можем да имаме живот, за който дори не сме мечтали.
– На каква цена, Асене? – попита го тихо тя. – На каква цена? Да продадеш душата си? Да станеш част от неговия мръсен свят завинаги?
– А сега не сме ли част от него? – сопна се той. – Каква е разликата? Поне ще бъдем добре платени за риска! Уморих се да се страхувам, Рали! Уморих се да бъда беден! Може би… може би това е нашият шанс.
Ралица го гледаше и не можеше да го познае. Мъжът срещу нея вече не беше същият Асен, с когото се беше омъжила. Симеон не просто ги беше въвлякъл в играта си. Той бавно, но сигурно променяше съпруга ѝ. И това я плашеше повече от всичко.
Глава 7
Вътрешният конфликт разкъсваше Асен. От една страна, предложението на Симеон беше олицетворение на всичко, за което тайно беше копнял – признание, финансова сигурност, възможност да осигури на Ралица живот без тревоги. Той беше уморен от посредствеността, от постоянното чувство, че не е достатъчно добър. Симеон му предлагаше не просто работа, а идентичност. Шанс да бъде някой.
От друга страна, гласът на Ралица и собствената му съвест му нашепваха, че тази пътека води към пропаст. Той беше видял насилие, макар и от разстояние. Беше усетил лепкавия страх и знаеше, че светът на Симеон е изграден върху тайни и силови методи. Да приеме работата означаваше да приеме и правилата на този свят.
Реши да поиска още една среща със Симеон, преди да даде окончателния си отговор. Този път искаше той да води разговора, да постави условия, да покаже, че не е просто безволева пионка.
Срещата се състоя в личния кабинет на Симеон – огромно помещение с прозорци от пода до тавана, разкриващи спираща дъха гледка към града. Всичко в стаята крещеше за власт и богатство – тежкото махагоново бюро, кожените кресла, картините по стените.
Симеон го посрещна с широка, почти бащинска усмивка.
– Асен, момчето ми! Влизай, седни. Знаех си, че ще вземеш правилното решение.
– Все още не съм взел решение – отвърна Асен, опитвайки се гласът му да звучи по-уверено, отколкото се чувстваше. – Имам няколко въпроса.
Усмивката на Симеон не трепна, но очите му станаха по-студени, по-остри.
– Слушам те.
– Искам да знам в какво точно се забърквам. Какво се случи онази вечер в кафенето? Кой е Огнян? Какви са тези документи, които разнасям? Ако ще работя за вас, искам да знам цялата картина.
Симеон се облегна в стола си и сплете пръсти. Дълго време мълча, изучавайки Асен, сякаш преценяваше стойността му.
– Цялата картина е сложна, Асене. И не е за всеки. Но ти си прав. Заслужаваш да знаеш. Огнян не е просто мой конкурент. Той е човек, който ми отне нещо много ценно преди години. Сега аз си го взимам обратно, парче по парче. Документите, които пренасяш, са доказателства. Доказателства за негови финансови злоупотреби, за корупционни схеми, за неща, които ще го унищожат не само като бизнесмен, но и като човек. Аз не водя бизнес война. Аз водя лична война. И печеля.
Думите му бяха изречени спокойно, но в тях се усещаше дълбоко вкоренена, ледена ярост. Асен разбра, че не става въпрос за пари. Става въпрос за отмъщение.
– А насилието? Хората, които нападнаха куриера ви?
– Понякога се налага да си изцапаш ръцете, за да постигнеш целите си. Светът на големия бизнес не е за мекушави хора, Асене. Огнян го знае. И аз го знам. Това са правилата на играта. Въпросът е дали си готов да ги приемеш?
Асен преглътна. Беше на ръба на скала. Можеше да се отдръпне и да се върне към сигурния си, но сив живот. Или можеше да скочи, надявайки се, че ще се научи да лети по пътя надолу.
– Ами семейството ми? Жена ми? Искам гаранции, че те ще бъдат в безопасност.
– Ралица е прекрасна жена. И сестра ѝ, Десислава, е много талантливо момиче – каза Симеон, а споменаването на името на Десислава прозвуча като завоалирана заплаха. – Докато си лоялен към мен, Асене, те не просто ще бъдат в безопасност. Те ще бъдат под моята закрила. Никой няма да смее да ги докосне. Но лоялността е двупосочна улица. Очаквам същото от теб. Пълна и безусловна лоялност.
Асен почувства как примката се затяга. Симеон не му оставяше избор. Той знаеше за семейството му, беше се погрижил да ги обвърже. Стипендията на Десислава не беше жест на добра воля. Беше котва.
В този момент в кабинета влезе млада, елегантна жена с папка в ръка. Тя се движеше с увереността на човек, който се чувства на мястото си. Очите ѝ, големи и изразителни, се плъзнаха по Асен с мимолетно любопитство.
– Извинете, господин Симеон. Носите документите за срещата в три.
– Благодаря, Ива – каза Симеон. – Това е Асен. Нашият нов колега. Асене, това е Ива, моята главна юрисконсултка и дясна ръка. Ще работите в тясно сътрудничество.
Ива му подаде ръка. Ръкостискането ѝ беше кратко и делово, но погледът ѝ се задържа върху неговия за секунда по-дълго от необходимото. В този поглед Асен видя интелигентност, амбиция и може би следа от същото усещане за капан, което изпитваше и той.
След срещата Асен се прибра у дома като в транс. Когато разказа на Ралица за разговора, тя не каза нищо. Просто го прегърна силно. Прегръдката ѝ беше едновременно подкрепа и сбогуване. Сбогуване с мъжа, за когото се беше омъжила, и с живота, който бяха планирали.
На следващия ден Асен подаде молба за напускане на старата си работа. Беше направил своя избор. Беше скочил от скалата. Сега му оставаше само да разбере дали под него има мрежа, или бездънна пропаст.
Глава 8
Новият живот на Асен беше като скок в друга реалност. Старият му очукан автомобил беше заменен с лъскав служебен седан. Костюмите, които преди обличаше само за сватби и погребения, сега бяха негова ежедневна униформа. Работното му място вече не беше тясна кабина в шумен офис, а просторен кабинет в съседство с този на Симеон. Той имаше достъп до информация, за чието съществуване дори не беше подозирал. Графици, срещи, тайни преговори. Бързо разбра, че ролята му на „личен асистент“ е много повече от това. Той беше филтърът на Симеон. Всичко минаваше през него.
Работата с Ива беше интензивна и предизвикателна. Тя беше брилянтна. Остра като бръснач, винаги десет хода напред, тя познаваше лабиринтите на закона и на бизнеса на Симеон до съвършенство. В началото тя се отнасяше към Асен с лека дистанцираност, почти с пренебрежение, виждайки в него просто поредното протеже на шефа. Но Асен беше решен да се докаже. Той учеше бързо, попиваше всяка информация, работеше до късно вечер.
Постепенно между тях се изгради професионално уважение. Ива започна да му поверява по-сложни задачи, да го включва в изготвянето на стратегии. Те прекарваха часове заедно, наведени над документи, анализирайки ходовете на Огнян. В тези моменти, в напрегнатата тишина на офиса, Асен започна да забелязва и другата страна на Ива. Под желязната ѝ фасада се криеше уязвимост. Виждаше я в начина, по който понякога се заглеждаше през прозореца с тъжен поглед, или в лекото трепване на ръката ѝ, когато разговорът се насочеше към лични теми.
Една вечер, докато работеха по спешен казус, тя неочаквано се отвори пред него.
– Знаеш ли, понякога си мисля, че всички ние сме продали душите си – каза тя тихо, без да вдига поглед от документите пред себе си. – Правим компромиси, оправдаваме ги с лоялност или с необходимост, докато един ден се погледнем в огледалото и не се познаем.
Думите ѝ отекнаха в душата на Асен.
– Защо го правиш тогава? – попита той.
Тя вдигна поглед и се усмихна тъжно.
– Преди години семейството ми беше в ужасно финансово положение. Симеон ни помогна. Плати лечението на баща ми. Аз му дължа всичко. И дългът ми е доживотен.
Асен видя в нейната история огледален образ на своята. Покривът, стипендията, лечението на баща ѝ… Симеон беше майстор в създаването на дългове, които не могат да бъдат изплатени с пари. В този момент той почувства странна връзка с Ива, връзка, изкована от обща съдба.
В същото време, животът у дома се променяше. Парите вече не бяха проблем. Ралица напусна работата си, която отдавна не ѝ носеше удовлетворение, и се посвети на къщата и градината. Тя можеше да си позволи всичко, което поиска. Но луксът беше празен. Асен се прибираше късно, изтощен и мълчалив. Двойният им живот беше станал още по-сложен. Сега той трябваше да крие не само от външния свят, но и от Ралица. Не можеше да ѝ разкаже за тъмните сделки, които подготвяше с Ива, за срещите с политици и магистрати, на които присъстваше, водейки си бележки. Колкото повече навлизаше в света на Симеон, толкова повече се отдалечаваше от нея.
Ралица усещаше тази дистанция. Виждаше я в празния му поглед, в начина, по който избягваше да говори за работата си, свеждайки всичко до „беше натоварен ден“. Тя продължаваше да води своята тайна тетрадка, но информацията в нея вече беше остаряла. Тя имаше достъп само до външната обвивка на проблема, докато Асен беше в ядрото му.
Една вечер тя го попита директно:
– Какво работиш с нея? С тази Ива?
Въпросът му прозвуча като обвинение.
– Това е просто работа, Рали. Тя ми е колега.
– Прекарваш повече време с нея, отколкото с мен. Говориш ли с нея така, както говореше с мен? Споделяш ли ѝ нещата, които криеш от мен?
Асен избухна.
– Какво искаш да ти кажа? Искаш ли да знаеш, че днес помогнах да се подготви документ, който ще съсипе живота на трима души, за да може Симеон да спечели още няколко милиона? Това ли искаш да чуеш, докато вечеряме? Опитвам се да те предпазя!
– Не искам да ме предпазваш! – извика тя. – Искам съпруга си обратно! Искам да бъдем екип, както си обещахме! А ти изграждаш стена между нас!
Скандалът беше грозен и остави след себе си горчив вкус на отчуждение. Тази нощ Асен отново спа на дивана. Лежейки в тъмното, той си мислеше за Ива. За тяхното странно разбирателство, за споделената им тайна. Беше опасно и той го знаеше. Връзката им, изградена върху основите на компромиса и дълга, беше единственото нещо, което го караше да се чувства разбран в този нов, объркан свят. А това беше предателство към Ралица, по-дълбоко от всяка физическа изневяра.
Глава 9
Десислава беше на седмото небе от щастие. Стипендията от фондацията на Симеон ѝ даде свобода, за каквато не беше и мечтала. Вече не ѝ се налагаше да работи на половин ден като сервитьорка и можеше да се съсредоточи изцяло върху ученето. Резултатите ѝ бяха блестящи. Тя беше една от най-добрите студентки в курса си и професорите ѝ възлагаха големи надежди.
Един ден, след лекции, докато седеше в университетското кафене, към нея се приближи млад, елегантен мъж.
– Извинете, вие ли сте Десислава?
Тя вдигна поглед от учебника си. Мъжът имаше топла усмивка и уверено излъчване.
– Да, аз съм.
– Казвам се Мартин. Работя за фондация „Бъдеще и просперитет“. Господин Симеон ме помоли лично да се срещна с най-изявените ни стипендианти. Впечатлени сме от академичните ви постижения.
Десислава се изчерви от удоволствие.
– Благодаря. Аз съм много благодарна за възможността, която ми дадохте.
Мартин седна срещу нея. Той беше чаровен и умен, говореше с лекота за право, за бъдещето, за нейните амбиции. Десислава, която досега беше имала само няколко несериозни връзки, беше напълно запленена. Мартин беше всичко, което тя си представяше, че трябва да бъде един успял мъж.
Започнаха да се виждат. В началото срещите им бяха в рамките на университета, но скоро започнаха да излизат на вечери в скъпи ресторанти, да ходят на театър. Мартин я въведе в свят, който доскоро ѝ изглеждаше недостижим. Той я запозна с интересни хора – юристи, бизнесмени, всички от кръга на Симеон. Десислава се чувстваше като Пепеляшка на бала.
Тя разказваше на Ралица за Мартин с пламнали очи. Ралица слушаше с нарастващо безпокойство. Тя провери името му. Мартин беше един от младшите адвокати в холдинга на Симеон. Работеше директно под ръководството на Виктор – същия Виктор, който беше предал Симеон и сега работеше за Огнян. Тук нещо не се връзваше. Защо човек на Виктор ще се навърта около стипендиантите на Симеон? Освен ако… освен ако вече не работеше за Виктор. Може би Мартин беше къртица. Шпионин, внедрен в организацията на Симеон.
Ралица се опита да предупреди сестра си, да ѝ каже да бъде по-предпазлива.
– Деси, моля те, внимавай с този мъж. Не всичко е такова, каквото изглежда. Светът на тези хора е сложен и опасен.
Но Десислава беше влюбена. Тя прие думите на сестра си като проява на завист.
– Просто не можеш да понесеш, че съм щастлива, нали? – отвърна му тя остро. – Откакто Асен започна новата си работа и вие имате пари, стана подозрителна към всичко и всички. Не можеш ли просто да се зарадваш за мен?
Сърцето на Ралица се сви. Пропастта се отваряше не само между нея и съпруга ѝ, но и между нея и сестра ѝ. Тя не можеше да ѝ каже истината, не можеше да ѝ разкрие в какво са замесени с Асен. Всяка дума щеше да прозвучи като лудост, като параноя. Беше сама с подозренията си.
Междувременно войната между Симеон и Огнян ескалираше. Вече не ставаше въпрос за спорадични атаки в тъмни улички. Започна се медийна война. В няколко сайта се появиха статии, които разкриваха съмнителни сделки на Огнян, подкрепени с факсимилета от документи. Асен веднага разпозна някои от тях – бяха минали през ръцете му. В отговор, в конкурентни медии излязоха материали, които поставяха под съмнение произхода на богатството на Симеон, намеквайки за тъмно минало и връзки с престъпния свят.
Един ден Огнян даде пресконференция, на която обяви, че е завел съдебно дело срещу Симеон за индустриален шпионаж и кражба на търговска тайна. Той твърдеше, че има доказателства, че Симеон е внедрил хора в неговата компания, за да крадат информация.
В офиса на Симеон настана хаос. Асен и Ива работиха денонощно заедно с екип от адвокати, за да подготвят защитата. Напрежението беше огромно. В една от тези безкрайни нощи, докато преглеждаха купища папки, ръцете на Асен и Ива случайно се докоснаха. За част от секундата времето спря. Те се погледнаха и в този момент, в споделената умора и напрежение, Асен видя в очите ѝ нещо повече от колегиалност. Видя разбиране, привличане, обещание за утеха в този объркан свят.
Той бързо отдръпна ръката си, сърцето му биеше лудо. Прекрачваше граница, която знаеше, че не трябва да прекрачва. Но мисълта за скандала с Ралица, за студената пропаст помежду им, го тласкаше към тази опасна близост.
В същото време Ралица, измъчвана от подозрения, реши да действа. Тя се свърза със стар приятел, компютърен специалист, и го помоли за услуга. Даде му името на Мартин и го помоли да провери всичко, което може да намери за него. Не ѝ се наложи да чака дълго. Отговорът дойде няколко дни по-късно и потвърди най-лошите ѝ страхове. Мартин не просто е работил за Виктор. Двамата бяха братовчеди.
Връзката му с Десислава не беше случайна. Огнян и Виктор я използваха. Използваха невинността и любовта ѝ, за да се доберат до Симеон. И може би до Асен. Десислава не беше просто влюбено момиче. Тя беше примамка. И беше в смъртна опасност.
Глава 10
Паниката обзе Ралица. Тя трябваше незабавно да предупреди Десислава, но как? Сестра ѝ нямаше да ѝ повярва. Щеше да я обвини в параноя и опит да съсипе връзката ѝ. Трябваха ѝ доказателства, нещо неопровержимо, което да отвори очите на Деси.
Тя се обади на Асен. Гласът ѝ трепереше.
– Асене, в беда сме. Деси е в опасност.
Тя му разказа всичко, което беше научила – за връзката на Мартин с Виктор, за подозренията си, че я използват като примамка.
Асен изслуша мълчаливо от другата страна на линията. Когато Ралица свърши, той каза само:
– Разбрах. Не прави нищо. Аз ще се погрижа.
За първи път от седмици той не звучеше като уплашен или объркан човек. В гласа му имаше стоманена решителност. Светът на Симеон го беше променил, беше го направил по-твърд, по-безскрупулен. Сега той щеше да използва тези нови качества, за да защити семейството си.
Асен влезе в кабинета на Симеон без да чука.
– Трябва да говорим. Става въпрос за сестрата на жена ми.
Той изложи фактите бързо и точно. Симеон го слушаше с безизразно лице, но в очите му проблесна опасен огън. Използването на семейството беше преминаване на граница, дори и за него.
– Виктор винаги е бил сляп отмъстителен глупак – каза тихо Симеон, след като Асен свърши. – Мисли си, че е хванал коз, но всъщност държи в ръцете си граната с изваден предпазител.
– Какво ще правим? – попита Асен.
– Ти – нищо. Остави това на мен. Искам да се държиш така, сякаш нищо не знаеш. Продължавай работата си. Аз ще се погрижа за Мартин. И за братовчед му. Ще им дам урок, който никога няма да забравят.
През следващите дни Асен усещаше как напрежението в офиса се сгъстява. Симеон водеше тиха, невидима война. Провеждаха се закрити срещи, телефонни разговори се водеха с кодирани думи. Асен не знаеше детайлите, но виждаше резултатите. Няколко ключови сделки на Огнян пропаднаха в последния момент. Данъчни проверки започнаха в офисите му. Изглежда, че Симеон дърпаше конци на много високи нива.
В същото време Ралица се опита да говори отново с Десислава. Срещнаха се в едно кафене и Ралица се опита да подходи внимателно.
– Деси, знам, че си щастлива с Мартин, но просто искам да си сигурна… Знаеш ли всичко за него? За семейството му?
Десислава веднага зае отбранителна позиция.
– Какво се опитваш да ми кажеш, Рали? Че ме лъже? Че не е този, за когото се представя?
– Просто искам да бъдеш внимателна.
– Мартин е прекрасен! Той ме подкрепя, вярва в мен! Нещо, което ти и Асен отдавна спряхте да правите! Вие живеете в някакъв ваш си свят, пълен с тайни и недоизказани неща!
Думите ѝ пронизаха Ралица. Десислава беше права. Те я бяха изолирали, бяха я оставили сама и уязвима, точно когато имаше най-голяма нужда от тях.
След няколко дни се случи това, от което Ралица се страхуваше. Десислава ѝ се обади, плачейки истерично.
– Мартин… той изчезна. Няма го. Телефонът му е изключен. В квартирата му няма никой. Просто… изчезна.
Сърцето на Ралица се сви. Планът на Симеон, какъвто и да беше той, беше задействан.
– Успокой се, Деси. Ела веднага вкъщи. Ще те чакам.
Когато Десислава пристигна, тя беше съсипана. Разказа през сълзи, че е трябвало да се видят, но той не се появил. Започнала да го търси, но сякаш се беше изпарил. Ралица я прегърна и я остави да се наплаче. Не ѝ каза нищо за подозренията си. Сега не беше моментът.
Късно вечерта Асен се прибра. Той отиде директно в стаята за гости, където Десислава беше заспала, изтощена от плач. Погледна я за миг, след което отиде при Ралица в кухнята.
– Всичко приключи – каза той тихо. – Мартин повече няма да я безпокои. Нито той, нито Виктор.
– Какво си направил? Какво направи Симеон?
– По-добре да не знаеш. Важното е, че Деси е в безопасност.
Ралица го погледна. Мъжът срещу нея беше непознат. Той беше преминал границата. Беше станал съучастник не само в корпоративни интриги, но и в нещо много по-мрачно. Беше защитил семейството си, но на каква цена?
На следващия ден Виктор оттегли съдебния си иск срещу Симеон. Без обяснения. Просто го оттегли. Медийната война спря. Настъпи зловеща тишина. Огнян и Виктор бяха претърпели съкрушително поражение.
Десислава страдаше няколко седмици, но с младежката си енергия бавно започна да се възстановява. Тя така и не разбра какво точно се беше случило с Мартин. Прие, че просто я е изоставил. Раната остана, но животът продължи.
За Ралица и Асен обаче нищо не беше същото. Те бяха спечелили битката, но знаеха, че войната не е свършила. И най-важното – бяха загубили част от себе си в процеса. Победата имаше вкус на пепел. А дългът им към Симеон беше станал още по-голям, защото вече не беше само финансов. Беше дълг, изплатен с мрак и насилие.
Глава 11
След изчезването на Мартин и капитулацията на Огнян, в живота на Асен и Ралица настъпи период на привидно спокойствие. Асен се утвърди като незаменима част от екипа на Симеон. Той вече не беше просто асистент, а доверено лице, стратег, който участваше във взимането на ключови решения. Симеон му гласуваше пълно доверие, което караше Асен да се чувства едновременно горд и ужасен. Той беше добър в тази игра. Твърде добър.
Връзката му с Ива се задълбочи. Тя беше единственият човек, с когото можеше да говори открито за моралните компромиси, които правеха всеки ден. Тяхната близост беше интелектуална и емоционална, изградена върху споделена вина и взаимно разбиране. Те не бяха любовници, поне не и във физическия смисъл на думата, но интимността помежду им беше по-силна от много бракове. Асен знаеше, че това е форма на изневяра, и чувството за вина го разяждаше всеки път, когато се прибираше у дома при Ралица.
Ралица се опитваше да сглоби парчетата на техния разбит живот. Тя се фокусира върху Десислава, помагайки ѝ да преодолее разочарованието. Записа се на курс по керамика, опитвайки се да намери утеха в творчеството. Но спокойствието беше само на повърхността. Нощем се будеше от кошмари. Образът на съпруга ѝ, превърнал се в студен и пресметлив непознат, я преследваше. Тя знаеше, че са в златна клетка, но не виждаше начин да излязат. Всеки опит за разговор с Асен на тази тема завършваше със скандал или с ледено мълчание.
Един ден, докато почистваше стария кабинет на Асен, тя случайно намери под килима малък, стар бележник. Беше на бащата на Асен. Асен го боготвореше. Баща му беше починал преди няколко години, оставяйки след себе си образа на честен и трудолюбив човек, който се е борил цял живот, но така и не е успял да натрупа състояние.
От чисто любопитство Ралица започна да го разлиства. Повечето страници бяха пълни с цифри, сметки и планове за малък бизнес, който така и не се е осъществил. Но на последните няколко страници имаше нещо различно. Кратък, почти телеграфен разказ за бизнес отношения отпреди много години. И няколко имена, които накараха кръвта ѝ да изстине. Симеон. Бащата на Симеон. И Огнян.
От записките, макар и откъслечни, се разкриваше шокираща история. Оказва се, че бащата на Асен, бащата на Симеон и Огнян са били партньори в самото начало. Имали са обща фирма с големи планове. Но бащата на Симеон, с помощта на младия тогава Виктор, е измамил другите двама. Присвоил е цялата фирма, оставяйки ги без нищо. Това е било началото на империята на Симеон. Огнян, по-агресивен и отмъстителен, е успял с годините да се изправи на крака и да изгради своя собствена империя, движен от желанието за отмъщение. А бащата на Асен, по-мек и честен по природа, просто се е отказал, смазан от предателството. Той е живял цял живот с горчивината, но никога не е казал на сина си истината, за да не го товари със своята ненавист.
Ралица седеше на пода, стиснала бележника. Всичко се нареди. Войната между Симеон и Огнян не беше просто бизнес. Не беше дори само за лично отмъщение. Тя беше наследство. Наследство от едно първоначално предателство, което беше определило съдбата на три семейства.
Симеон не беше избрал Асен случайно. Не го беше избрал заради потенциала му. Избрал го е заради името му. Да накара сина на човека, когото баща му е съсипал, да работи за него, беше върховният акт на доминация. Беше перверзен начин да пренапише историята, да изтрие старата вина. А Асен, без да знае, служеше на убиеца на мечтите на баща си.
Това разкритие промени всичко за Ралица. Вече не ставаше въпрос само за тяхната безопасност или за моралните компромиси. Ставаше въпрос за справедливост. За възмездие за съсипания живот на един добър човек.
Тя знаеше, че не може да каже на Асен. Не и сега. Истината щеше да го унищожи. Той беше изградил цялата си нова идентичност върху одобрението на Симеон. Да научи, че всичко е било една цинична манипулация, щеше да го срине.
Ралица трябваше да действа сама. Тя преписа внимателно информацията от бележника. И тогава направи нещо, което доскоро би ѝ се сторило немислимо. Намери начин да се свърже с Огнян.
Глава 12
Да се свържеш с човек като Огнян не беше лесно. Той беше параноичен, обграден от кордон от охранители и асистенти. Ралица опита няколко пъти да се обади в офиса му, но беше отрязвана от секретарки. Остави съобщения, които останаха без отговор. Тя разбираше. Защо врагът на Симеон ще иска да говори със съпругата на най-доверения му човек?
Тогава ѝ хрумна друга идея. Виктор. Адвокатът. Той беше по-достъпен. Тя намери адреса на кантората му и един следобед просто отиде там. Представи се с моминското си име и поиска среща. Секретарката я изгледа подозрително, но след като Ралица настоя, че става въпрос за „стари семейни дела, свързани със Симеон“, жената неохотно се съгласи да предаде.
След половин час чакане, вратата на кабинета се отвори. Виктор беше висок, слаб мъж с проницателни очи и изражение на човек, който носи тежестта на света на раменете си.
– С какво мога да ви бъда полезен? – попита той студено.
– Става въпрос за баща ми – започна Ралица, като му подаде лист с името на свекъра си. – И за една стара бизнес история. История за трима партньори.
Виктор погледна името и лицето му се промени. Студенината беше заменена от изненада, а после и от предпазливо любопитство. Той я покани да седне.
Ралица му разказа за бележника. Не му го показа, държеше го като своя скрит коз. Разказа му историята, която беше сглобила от записките. Докато говореше, Виктор мълчеше, лицето му беше непроницаема маска.
– Дори и това да е вярно, какво общо има с мен? – попита той, когато тя свърши.
– Вие сте били адвокат на бащата на Симеон. Вие сте оформили документите, с които са откраднали фирмата. Вашето име също е в този бележник – каза Ралица спокойно. – Вие сте били съучастник.
В очите на Виктор проблесна гняв.
– Бях млад и глупав. Изпълнявах нареждания. Години наред живях с тази вина. Това е причината да напусна Симеон и да отида при Огнян. Опитвам се да поправя грешката си.
– Аз не съм дошла да ви съдя – каза Ралица. – Дошла съм да ви предложа сделка. Искам да съсипем Симеон. Не просто да го победим в бизнеса. Искам да го унищожим. Да го разобличим пред целия свят за това, което е. Мошеник, който е изградил империята си върху руините на живота на други хора.
Виктор я гледаше с нова светлина. В тази тиха, скромна жена той видя неочаквана сила и решителност.
– Защо? Заради свекъра ви?
– Заради него. И заради съпруга ми. Симеон го манипулира. Превръща го в чудовище. Искам да си върна мъжа, преди да е станало твърде късно.
– Какво искате от мен?
– Искам да уредите среща с Огнян. Искам той да чуе тази история. Бележникът на свекъра ми е доказателство. Може да не е юридически валидно след толкова години, но е морална бомба. Можем да го използваме, за да настроим общественото мнение, да привлечем медиите. Да започнем война, която Симеон не може да спечели с пари и заплахи.
Виктор се замисли. Планът беше рискован. Огнян беше претърпял тежко поражение и се беше оттеглил. Да го убеди да се върне на бойното поле нямаше да е лесно. Но Ралица му даваше ново оръжие. Оръжие, което не бяха имали досега.
– Добре – каза той накрая. – Ще уредя среща. Но искам да знаете, че влизате в много опасна игра. Симеон няма да се спре пред нищо, за да ви накара да замълчите, ако разбере.
– Вече съм в тази игра – отвърна Ралица. – Разликата е, че сега аз ще определям правилата.
Срещата с Огнян се състоя няколко дни по-късно в тайна квартира. Той беше едър, набит мъж с грубовато лице и очи, които сякаш виждаха всичко. Излъчваше първична сила и гняв, който беше тлял с години. Той изслуша историята на Ралица с каменно лице. Когато тя свърши, той поиска да види бележника.
Ралица му показа преписаните страници, не оригинала. Огнян ги чете дълго, пръстите му трепереха леко. Сякаш виждаше призрак от миналото.
– Помня го баща ти – каза той с дрезгав глас, обръщайки се към невидимия образ на Асен. – Беше добър човек. Твърде добър за този свят.
– Ще ми помогнете ли? – попита Ралица.
Огнян вдигна поглед към нея. В очите му гореше огънят на отмъщението, разпален с нова сила.
– Ще ти помогна – каза той. – Ще го сринем този негодник. Ще го сринем до основи. Заради баща ти. И заради моя баща.
В този момент се роди неочакван съюз. Съпругата, търсеща спасение за душата на мъжа си. Отмъстителният бизнесмен, жадуващ възмездие. И виновният адвокат, стремящ се към изкупление. Трима души, събрани от едно старо предателство, готови да започнат последната, най-опустошителна битка. Ралица се прибра у дома тази вечер, чувствайки се едновременно ужасена и силна. Тя беше преминала Рубикон. Връщане назад нямаше.