Нощта беше враг. Безмилостен, лепкав враг, който се опитваше да затвори клепачите на Петър с оловна тежест. Всяка клетка в тялото му крещеше за сън, но той я заглушаваше с поредната чаша горчиво, престояло кафе. Лампата на бюрото му хвърляше жълтеникав, болен кръг светлина върху разтворените учебници и безкрайните страници с формули и теории. Това не беше просто изпит. Беше врата. Врата към стипендията, която беше единственият му шанс да остане в университета, единствената му спасителна лодка в морето от финансови задължения, които заплашваха да потопят и него, и майка му.
Кредитът за малкия апартамент, в който живееха, тегнеше като воденичен камък на шията му. Всеки месец беше борба, всяка сметка – предизвикателство. Провалът не беше опция. Беше равносилен на бавно удавяне. Затова той чете, докато буквите не започнаха да танцуват пред очите му, докато главата му не се превърна в пулсираща топка от болка и кофеин. Той си представяше лицето на Ралица, нейната усмивка, която можеше да прогони и най-мрачните сенки. Но дори този образ беше помрачен от сянката на баща ѝ – Виктор. Мъж, чието богатство и влияние бяха толкова големи, колкото и презрението му към Петър. В неговите очи, Петър беше просто бедно момче, недостойно да диша същия въздух като дъщеря му. Тази мисъл вля нова доза адреналин в изтощената му система. Щеше да успее. Щеше да им докаже, на всички тях, че не е просто никой.
Когато първите сиви лъчи на зората се прокраднаха през щорите, Петър се почувства кух. Тялото му беше просто обвивка, носеща един претоварен, треперещ мозък. Взе си леден душ, облече най-хубавата си риза, която вече му беше леко тясна на раменете, и тръгна към университета. Въздухът беше хладен и свеж, но той не го усещаше. Светът беше размазан, нереален. Единственото реално нещо беше страхът, свил се на топка в стомаха му.
Аулата беше огромна и плашеща, редиците от банки се издигаха амфитеатрално като мълчаливи съдници. Студентите вече заемаха местата си, шепнейки напрегнато, разлиствайки нервно записки. Въздухът беше гъст от очакване и паника. Петър седна на своето място, ръцете му трепереха толкова силно, че едва удържаше химикалката. Опита се да преговори наум някои от ключовите теории, но главата му беше празна, изсмукана от безсънната нощ.
Точно в осем часа вратата се отвори и влезе професор Симеонов. Беше висок, слаб мъж с проницателни сиви очи и лице, по което времето беше изписало сложна карта от бръчки. Той беше легенда във факултета – брилянтен ум, чиито лекции бяха колкото вдъхновяващи, толкова и трудни. Мълвата го описваше като строг, но справедлив. Движенията му бяха бавни, обмислени. Той се качи на катедрата, остави кожената си чанта и огледа притихналата зала. Мълчанието се проточи, стана почти физически осезаемо.
– Добро утро – каза най-накрая той. Гласът му беше спокоен, но резонираше в тишината. – Знам, че сте се готвили усилено за днешния изпит. Знам какво означава той за много от вас.
Той направи пауза, оставяйки думите му да увиснат във въздуха. Петър усети как сърцето му блъска в гърлото.
– Днес обаче няма да пишете тест.
В залата се надигна ропот. Студентите се спогледаха объркано, невярващо. Някои изражения бяха на облекчение, други – на чисто недоумение. Петър се вцепени. Цялата му нощ, целият този труд… напразно?
Професорът вдигна ръка и ропотът стихна.
– Вместо това ще ви задам само един въпрос. Един-единствен. Отговорът на този въпрос ще определи вашата оценка. Той ще покаже много повече за вас, отколкото който и да е писмен тест.
Напрежението в стаята се сгъсти до точката на експлозия. Какъв въпрос можеше да бъде толкова важен?
Професор Симеонов се наведе леко напред, очите му сякаш пронизваха всеки един от тях.
– Въпросът е следният… – той отново замълча, сякаш се наслаждаваше на властта, която имаше в този момент. – Как се казва чистачката, която всяка вечер почиства тази зала?
Тишина. Абсолютна, гробна тишина. Въпросът отекна в съзнанието на Петър като камбанен звън, но не носеше никакво значение. Чистачката? Той смътно си спомняше една жена – ниска, с уморено лице и забрадка, която понякога срещаше в коридорите късно вечер, докато се прибираше от библиотеката. Тя буташе количка с препарати и никога не вдигаше поглед. Беше просто част от декора, незабележима като стените или лампите. Името ѝ? Как, за бога, можеше да знае името ѝ? Паниката започна да го залива като ледена вълна. Той огледа лицата на колегите си. Всички бяха застинали в същото състояние на шок и пълно неведение.
Професорът изправи гръб и поклати глава с едва доловима тъга.
– Имате една минута да напишете името ѝ на лист хартия. Ако не отговорите, ще…
Той не довърши. Не се и налагаше. Провалът се беше материализирал в стаята, студен и безпощаден. За Петър това не беше просто провал на изпит. Беше краят на всичко. Стипендията, апартаментът, бъдещето му с Ралица… всичко се разпадаше на прах заради един въпрос, чийто отговор той никога не се беше сетил да потърси.
Глава 2: Сенките на миналото
Докато студентите се давеха в мълчанието на собственото си незнание, професор Симеонов не гледаше тях. Погледът му беше вперен в далечината, в една точка отвъд прозорците на аулата, в една точка отпреди тридесет години.
Тогава той беше млад асистент, изпълнен с идеализъм и вяра в чистата сила на знанието. Имаше студент, на име Дамян – най-блестящият ум, който някога беше срещал. Момчето поглъщаше сложни теории така, както другите дишаха въздух. Амбицията му беше безгранична, интелектът му – остър като скалпел. Симеонов виждаше в него своето протеже, бъдещето на академичната общност. Но Дамян притежаваше и една друга черта – арогантност, родена от съзнанието за собственото му превъзходство. Той гледаше на света отвисоко, преценяваше хората по техния интелект и статус, а тези под неговата летва бяха просто невидими.
Една вечер, работейки до късно в кабинета си, Симеонов чу шум отвън. Беше портиерът на сградата, възрастен мъж на име Йордан, който се беше свлякъл на пода, стиснал гърдите си. Симеонов извика за помощ. Дамян излезе от съседната лаборатория. Видя падналия човек, видя паниката в очите на младия асистент и просто… го подмина. „Имам си работа, господин асистент“, беше казал той с ледено безразличие, без дори да забави крачка.
Йордан оцеля, но този момент се запечата в съзнанието на Симеонов. Той разбра, че интелект без човечност е чудовищен. Че знание без емпатия е просто стерилен набор от факти. Дамян се дипломира с отличие, направи блестяща кариера в чужбина, но за Симеонов той си остана най-големият му провал. Оттогава професорът търсеше начин да преподава не само наука, но и уроци по човечност. Въпросът за името на чистачката беше неговият тест, неговият начин да провери дали студентите му виждат хората около себе си, или са се превърнали в егоцентрични роботи, преследващи оценки.
В същия този час, докато съдбата на Петър се решаваше в университетската зала, една жена на име Надежда търкаше упорито петно от пода в болничен коридор. Миризмата на дезинфектант се беше просмукала в дрехите ѝ, в кожата ѝ, в живота ѝ. Това беше втората ѝ работа. Първата беше нощем, в университета. Надежда беше вдовица, а малкият ѝ син се бореше с тежко заболяване, чието лечение поглъщаше всяка стотинка, която тя успяваше да изкара.
Животът ѝ беше низ от умора, тревога и безкрайна работа. Тя беше станала експерт в това да бъде невидима. Хората минаваха край нея, през нея, сякаш беше призрак. Студентите в университета я забелязваха само ако случайно разлееха кафе и трябваше да я повикат. Снощи, докато почистваше голямата аула, тя беше видяла едно момче, прегърбено над книгите, с лице, изпито от умора. Очите им се срещнаха за миг. Той изглеждаше толкова отчаян, че ѝ се прииска да му каже нещо окуражително, но се въздържа. Коя беше тя, че да го прави? Просто чистачката. Тя въздъхна, потопи парцала в кофата и продължи да търка. Не знаеше, че нейното име в този момент е ключът към бъдещето на същото това момче.
На другия край на града, в офис на последния етаж на лъскава стъклена сграда, Виктор тъкмо приключваше телефонен разговор.
– Да, искам го. Не ме интересува как. Намерете начин. Законът е за тези, които не могат да си позволят добър адвокат. А ние можем.
Той затвори с рязко движение и се облегна в огромното си кожено кресло. Гледката от панорамния прозорец разкриваше града като на длан – мрежа от улици и сгради, която той възприемаше като своя лична игрална дъска. Виктор беше изградил империята си от нулата, с безпощадност и хитрост. Беше прегазвал конкуренти, беше се възползвал от всяка слабост, беше превръщал всяка криза във възможност.
На вратата се почука и влезе адвокатът му, Димитър. Беше елегантен мъж с преждевременно посивяла коса и очи, които криеха повече, отколкото разкриваха.
– Всичко е готово по казуса с онзи парцел в покрайнините – докладва Димитър. – Семейството, което живее там, е получило първото уведомление. Въпрос на време е да ги притиснем.
– Добре – кимна Виктор, без да откъсва поглед от града. – А момичето ми? Дъщеря ми?
– Ралица е добре. Днес има лекции. Но… има нещо друго.
– Казвай.
– Онова момче… приятелят ѝ, Петър. Днес е имал ключов изпит. Според мои източници, провалил се е.
Устните на Виктор се извиха в ледена усмивка. Той се завъртя с креслото си към адвоката.
– Провалил се е, казваш? Отлично. Всяка слабост е оръжие, Димитър. Всяка пукнатина в бронята на врага е покана за удар. Може би е време да проведа един бащински разговор с този младеж. Да му обясня как стоят нещата в реалния свят.
Усмивката му не вещаеше нищо добро. За Виктор светът беше прост – имаше победители и победени. А той никога не губеше. Особено когато ставаше въпрос за бъдещето на дъщеря му. Петър току-що се беше превърнал от досадна пречка в удобна мишена.
Глава 3: Разделени светове
Минутата изтече в оглушителна тишина. Нито една химикалка не беше докоснала лист хартия. Лицата на студентите бяха маски на отчаяние. Петър се чувстваше така, сякаш пада в бездънна пропаст.
Професор Симеонов бавно събра празните листове. Не каза нито дума. Просто ги сложи в чантата си, обърна се и излезе от аулата. Това беше по-лошо от всякакви крясъци и обвинения. Беше присъда, произнесена с мълчание.
Хаосът избухна в момента, в който вратата се затвори зад него. Възгласи на гняв, на недоумение, на паника. „Това е лудост!“, „Ще се оплачем на декана!“, „Какво общо има това с предмета му?“. Петър не чуваше нищо. Звуците достигаха до него като през дебел слой памук. Той стоеше неподвижно, вцепенен. Провал. Думата пулсираше в слепоочията му.
Излезе от университета като сомнамбул. Слънцето го заслепи, светът изглеждаше твърде ярък, твърде шумен. Той видя Ралица да го чака до стария кестен пред входа. Лицето ѝ беше напрегнато. Като видя изражението му, тя разбра всичко.
– Какво стана? – попита тя, макар вече да знаеше отговора.
Петър ѝ разказа. За странния въпрос, за леденото мълчание, за унизителния провал.
– Но това е абсурдно! – възкликна Ралица. – Не може да те скъса за такова нещо! Ще говорим с него, ще се оплачем!
– Няма смисъл, Рали – гласът му беше празен, безжизнен. – Свършено е.
– Не, не е! – тя хвана ръката му. – Ще намерим решение. Татко може да помогне. Той познава хора в университета, може да говори с когото трябва…
При споменаването на баща ѝ, нещо в Петър се счупи. Гордостта му, вече смачкана от провала, се надигна като ранен звяр.
– Не! – отдръпна се той. – Не искам нищо от баща ти! Никога!
– Но защо, Петър? Той просто иска да помогне!
– Той не иска да помогне, той иска да ме купи! Да ти покаже, че не мога да се справя сам, че съм неудачник, който има нужда от неговите пари!
– Не е вярно, ти си прекалено горд! – гласът на Ралица се повиши.
– А ти си прекалено наивна! Не виждаш ли как ме гледа? Сякаш съм нещо, което си настъпила на улицата!
Думите бяха изречени. Тежки, грозни думи, които застанаха помежду им като стена. Обичта им, която доскоро изглеждаше като единственото сигурно нещо в света на Петър, сега се пропукваше под натиска на реалността. Ралица го гледаше с насълзени очи, наранена и объркана.
– Не исках да кажа това… – промълви той, но беше твърде късно.
– Може би трябва да остана малко сам – каза тя тихо, обърна се и си тръгна.
Петър остана сам под кестена, по-самотен от всякога. Той беше прогонил единствения човек, който го подкрепяше. Провалът му вече беше двоен.
Прибра се в малкия апартамент, носещ се на вълните на отчаянието. Майка му, Мария, го посрещна на вратата. Тя беше дребна жена с добри, уморени очи и ръце, загрубели от работа. Един поглед към лицето на сина ѝ беше достатъчен.
– Как мина, сине? – попита тя тихо, макар вече да се страхуваше от отговора.
Петър не можа да каже нищо. Просто поклати глава и се свлече на стола в кухнята. Мария седна до него и го прегърна. В тази прегръдка имаше цялата любов и тревога на света.
– Всичко ще се оправи – прошепна тя. – Ще намерим начин.
Но думите ѝ звучаха кухо, защото на масата, до вазата с увехнали полски цветя, лежеше бял плик. Официален плик с печат. Петър го забеляза и сърцето му се сви.
– Какво е това?
Мария въздъхна и му го подаде. Беше официално уведомление. Строителна фирма, за която никога не бяха чували, беше предявила иск за собственост върху земята, на която беше построена тяхната малка кооперация преди десетилетия. Документът беше пълен с неразбираеми правни термини, но смисът беше ясен: имаха тридесет дни да напуснат или да се изправят пред съда.
Петър погледна името на фирмата в долния край на листа. „Виктор Груп“.
Светът се завъртя. Не беше просто лош късмет. Не беше съвпадение. Това беше атака. Целенасочена, безпощадна атака от бащата на Ралица. Той не просто искаше да го унижи. Искаше да го унищожи. Да заличи него и семейството му от лицето на земята, за да докаже тезата си, че бедните и слабите не заслужават да съществуват. Ледените пипала на страха се стегнаха около сърцето на Петър, но под тях бавно започна да се надига нещо друго. Нещо горещо и опасно. Гняв.
Глава 4: Сделка с дявола
Няколко дни по-късно, докато Петър се опитваше да осмисли случващото се, да намери някаква логика в този кошмар, телефонът му иззвъня. Непознат номер. Той вдигна колебливо.
– Петър? – Гласът беше плътен, властен. Глас, който беше свикнал да заповядва. – Виктор се обажда. Мисля, че е време да поговорим.
Сърцето на Петър замръзна.
– Нямаме какво да си кажем.
– О, напротив, момче. Имаме много да си кажем. Чакам те след час в лоби бара на хотел „Гранд“. Не закъснявай.
Връзката прекъсна. Не беше покана, беше заповед. Петър знаеше, че трябва да отиде. Да избягаш от хищник само го прави по-настървен. Трябваше да се изправи срещу него, дори и да беше с празни ръце.
Лоби барът на хотела беше друг свят. Свят на полиран мрамор, тиха музика и дискретен лукс. Хора в скъпи костюми водеха приглушени разговори на чаша уиски. Петър се чувстваше като натрапник, сякаш бедността му беше петно върху безупречния килим.
Виктор седеше на сепаре в ъгъла, безупречен в тъмния си костюм. Пред него имаше чаша с кехлибарена течност. Той посочи стола срещу себе си, без да се усмихва.
– Седни. Пиеш ли нещо?
– Не, благодаря.
– Разбира се. Направо на въпроса тогава. Харесва ми.
Виктор отпи глътка от питието си, очите му преценяваха Петър над ръба на чашата.
– Чух за изпита ти. Жалко. И за проблемите с жилището ви. Наистина жалко. Животът е кучка, нали? Особено когато нямаш правилните карти.
– Какво искате от мен? – попита Петър, гласът му трепереше от едва сдържан гняв.
– Искам това, което е най-добро за дъщеря ми. А ти, момче, не си най-доброто. Ти си котва, която я дърпа надолу към твоя свят на провали и заеми. Тя заслужава повече.
– Аз я обичам.
Виктор се изсмя. Беше сух, неприятен смях.
– Любов. Любовта не плаща сметки. Любовта не гради империи. Тя е лукс за поети и глупаци. Ти кое от двете си?
Петър мълчеше, стиснал юмруци под масата.
– Виж, аз съм бизнесмен – продължи Виктор, сменяйки тона с по-делови. – Всичко е сделка. Аз ти предлагам сделка. Сделка, която само идиот би отказал.
Той се наведе напред, гласът му стана тих и съблазнителен.
– Оставяш Ралица. Изчезваш от живота ѝ. Завинаги. Казваш ѝ, че си намерил друга, че отиваш в чужбина, каквото искаш. Правиш го убедително. В замяна…
Той направи пауза, за да се увери, че има пълното внимание на Петър.
– Първо, фирмата ми се отказва от всякакви претенции към вашия имот. Проблемът с апартамента ви просто изчезва. Второ…
Виктор извади от вътрешния си джоб дебел плик и го плъзна по масата.
– Тук има достатъчно, за да си платиш кредита, да завършиш образованието си без да се притесняваш за стипендии и да започнеш на чисто. Някъде далеч. Това е твоят шанс, момче. Да избягаш от всичко. Да започнеш отначало.
Петър гледаше плика. Той лежеше на полираната маса като змия, примамлива и смъртоносна. В него беше решението на всичките му проблеми. Край на безсънните нощи, край на тревогата в очите на майка му, край на унижението. Цената беше само една – душата му. Любовта му към Ралица.
Това беше върховната морална дилема. Да спаси семейството си и бъдещето си, като предаде единственото чисто и истинско нещо в живота си? Или да запази любовта си, но да обрече себе си и майка си на разруха?
Виктор се облегна назад, усмихнат. Той знаеше, че е поставил перфектния капан. Беше предложил на давещия се спасителен пояс, направен от олово. Всеки избор водеше към загуба.
– Имаш двадесет и четири часа да решиш – каза той. – Но на твое място не бих се бавил много. Лихвите по кредита ти текат, нали?
Докато Петър беше изправен пред своя избор, Ралица не стоеше със скръстени ръце. Интуицията ѝ крещеше, че зад провала на Петър и проблемите с апартамента му стои нещо повече от лош късмет. Тя познаваше баща си. Познаваше безскрупулния му начин на действие.
Една вечер, когато Виктор беше на поредната „бизнес вечеря“, тя се промъкна в кабинета му. Сърцето ѝ биеше лудо. Тя не знаеше какво търси, но беше сигурна, че ще го познае, когато го види. Започна да преглежда документите на бюрото му. Фактури, договори, бизнес планове. Нищо.
Тогава погледът ѝ попадна на лаптопа му, оставен в спящ режим. Тя знаеше паролата му – рождената ѝ дата. Колко иронично. Отключи го и започна да преглежда файловете. В една папка, озаглавена „Лични проекти“, тя го намери. Цяло досие. Подробен план за придобиване на парцела, на който живееше Петър. Бележки за финансовото състояние на семейството му. Дори информация за проваления му изпит.
Всичко беше там, черно на бяло. Хладнокръвен, пресметнат план за унищожение. На Ралица ѝ прилоша. Баща ѝ, човекът, който я беше отгледал, беше способен на такава жестокост.
Но имаше и още нещо. В същата папка имаше подпапка със странното име „И.“. Вътре имаше снимки. Снимки на баща ѝ с друга жена. Красива, по-млада жена. Смееха се, прегръщаха се в ресторант, влизаха в луксозен апартамент, който Ралица не познаваше. Изневяра. Грозна, неоспорима изневяра.
Светът на Ралица се разпадна. Човекът, когото смяташе за свой защитник, беше чудовище с две лица. Едното беше на безпощаден хищник, а другото – на лъжец и предател. Тя копира файловете на малка флашка, ръцете ѝ трепереха. Вече не ставаше въпрос само за Петър. Ставаше въпрос за истината. И тя щеше да я извади наяве, независимо от цената.
Глава 5: Нишките на измамата
Откритието в кабинета на баща ѝ беше като земетресение, което разтърси основите на света на Ралица. Всичко, в което вярваше, се оказа лъжа. Златната клетка, в която живееше, изведнъж ѝ се стори задушаваща. Гневът и болката я накараха да действа. Тя трябваше да разбере коя е тази жена. Трябваше да погледне в очите другата част от тайния живот на баща си.
Чрез регистрационния номер на колата от една от снимките и с помощта на приятел, който разбираше от компютри, тя успя да намери адреса на апартамента. Беше в луксозен затворен комплекс в другата част на града – място, което крещеше за пари и дискретност.
Един следобед, събрала цялата си смелост, Ралица отиде там. Позвъни на звънеца, без да има ясен план какво ще каже. Вратата се отвори и пред нея застана жената от снимките. Ива. Беше още по-красива на живо, с интелигентни, макар и леко уморени очи. Тя погледна Ралица без изненада, сякаш я е очаквала.
– Ти си дъщеря му, нали? Влез.
Апартаментът беше стилен, но безличен, като стая в скъп хотел. Двете жени седнаха една срещу друга в неловко мълчание.
– Какво искаш? – попита Ива спокойно.
– Искам да знам… защо? – гласът на Ралица трепереше.
Ива се усмихна тъжно.
– Защо? Защото светът е устроен така. Има мъже като баща ти, които вярват, че всичко може да се купи. И има жени като мен, които знаят цената на нещата. Това е просто сделка, Ралица. Аз му предлагам младост и липса на усложнения, той ми предлага сигурност.
– А майка ми? – прошепна Ралица.
– Майка ти е направила своята сделка преди много години. Тя е избрала златната клетка. Аз просто наемам стая в крилото за гости.
Думите на Ива бяха цинични, но в тях имаше и зрънце болезнена истина, която Ралица не искаше да приеме.
– Той съсипва живота на човека, когото обичам – каза Ралица, като най-накрая стигна до същината.
Ива въздъхна.
– Знам. Чух разговорите му. Той няма да се спре пред нищо. Мислиш, че ако Петър приеме парите му и те остави, баща ти ще го остави на мира? Грешиш. Той ще го унищожи, просто за да докаже, че е бил прав. За хора като Виктор не е достатъчно да победят, те трябва да смажат противника си, за да не може никога повече да се изправи.
Тази информация вледени кръвта на Ралица. Капанът беше дори по-жесток, отколкото си представяше.
– Защо ми казваш всичко това? – попита тя подозрително.
– Защото ми писна. Писна ми да бъда красива вещ. Може би в теб виждам себе си, преди да направя грешния избор. А може би просто искам да видя как арогантното му кралство се срива. Баща ти има много тайни, Ралица. Много по-мръсни от една любовница. Потърси в договорите му с офшорни фирми. Там ще намериш истинското му лице.
След този разговор, Ралица се прибра у дома като друг човек. Наивността ѝ беше изчезнала, заменена от студена решителност. Тя се изправи срещу майка си, която посрещна новината за изневярата на съпруга си с примирена тъга.
– Знаех, разбира се – каза тя, гледайки през прозореца. – Винаги има някоя. Това е цената, която плащам.
– Цена за какво? За тази къща? За тези дрехи? – извика Ралица. – Той е чудовище, мамо! А ти седиш тук и се преструваш, че всичко е наред!
– Какво искаш да направя, Ралица? Да изляза на улицата без пукната пара? Той ще се погрижи да не получа нищо. Аз нямам професия, нямам нищо свое. Целият ми живот е свързан с него.
Разговорът беше безполезен. Майка ѝ беше затворник, който отдавна се беше влюбил в килията си. Ралица разбра, че е сама в тази битка.
В същото време, професор Симеонов се чувстваше отговорен. Провалът на цял курс беше симптом за нещо по-дълбоко. Той не искаше да наказва студентите, а да ги събуди. Реши да потърси Петър. Но преди това отиде да говори с Надежда, чистачката. Намери я в малката служебна стаичка в мазето на университета.
– Здравейте, Надежда – каза той.
Тя се изправи стреснато, не беше свикнала професори да говорят с нея.
– Господин професоре…
– Исках да ви попитам нещо. Онзи ден, по време на моя изпит, попитах студентите как е вашето име. Никой не знаеше. Това натъжава ли ви?
Надежда сви рамене.
– Защо да ме натъжава? Аз съм тук да чистя, не да се сприятелявам. Хората имат свои грижи. Не ме забелязват. Свикнала съм.
– Но не е редно – настоя Симеонов. – Всеки човек заслужава да бъде видян. Да бъде признат. Разкажете ми за себе си, Надежда.
И тя му разказа. За покойния си съпруг, за болния си син, за двете си работи, за безкрайната умора. Думите ѝ бяха прости, но изпълнени с достойнство. Историята ѝ затвърди убеждението на професора, че е постъпил правилно. Знание, което не вижда човека до теб, е безполезно. Той си тръгна от мазето с твърдото намерение да помогне на Петър, но не като му пише оценка, а като му помогне да намери пътя си в истинския живот.
Глава 6: Изповеди
Двадесет и четирите часа, които Виктор му беше дал, изтичаха. Петър седеше в стаята си, а пликът с парите лежеше на бюрото му. Той не го беше отворил. Беше като бомба със закъснител, заплашваща да взриви всичко, в което вярваше.
През последния ден той беше преживял всички кръгове на ада. Изкушението беше огромно. Един подпис, едно сбогом, и всичките му проблеми щяха да изчезнат. Можеше да осигури спокойствие на майка си. Можеше да има бъдеще, свободно от дългове. Но на каква цена? Цената беше да се превърне в човек, когото презира. Човек, който продава любовта си. Човек като Виктор.
Той седеше и гледаше през прозореца. Мислите му се връщаха към изпита. Към въпроса на професора. Защо точно този въпрос? В началото му се струваше като жестока подигравка. Но сега, след всичко случило се, започваше да прозира смисъла. Професорът не е тествал паметта им. Тествал е тяхната наблюдателност, тяхната човечност. Тествал е способността им да виждат хората, които обществото смята за невидими.
И Петър се беше провалил. Провалил се беше, защото също като всички останали, беше прекалено вглъбен в собствените си проблеми, в собствените си амбиции. Той си спомни лицето на чистачката. Уморените ѝ очи. Начинът, по който буташе количката си, сякаш носи целия свят на раменете си. И изпита срам. Дълбок, изгарящ срам.
В този момент на прозрение, решението дойде само. Той не можеше да приеме сделката на Виктор. Това щеше да означава да се провали на един много по-важен изпит – изпита на живота. Да приемеш парите на дявола означава да му позволиш да притежава душата ти.
Той взе плика, без да го отваря, и излезе. Имаше нужда от въздух. Имаше нужда да говори с Ралица. Но когато ѝ се обади, тя не вдигна. Остави ѝ съобщение, че трябва да се видят, че е взел решение.
След това направи нещо, което не беше сигурен защо прави. Отиде в общинския център за правна помощ. Чака на опашка с други отчаяни хора. Когато дойде неговият ред, млада адвокатка с пламък в очите го изслуша. Той ѝ показа документите за имота.
– Това е класически случай на корпоративен тормоз – каза тя, след като ги прегледа. – Използват вратички в старите закони за реституция, за да заграбват имоти. Шансовете ни са малки, тези хора имат армия от адвокати. Но това не означава, че не трябва да се борим. Ще поема случая ви.
За първи път от дни Петър почувства искрица надежда. Може и да беше малка, но беше негова. Той не беше сам.
Ралица, от своя страна, беше погълната от собствената си битка. След разговора с Ива, тя се върна в кабинета на баща си, този път с ясна цел. Търсеше документи, свързани с офшорни компании. Намери ги в заключено чекмедже, за което знаеше къде е скрит ключът.
Документите разкриваха сложна схема за изпиране на пари и укриване на данъци чрез фиктивни фирми, регистрирани на екзотични острови. Беше много по-сериозно от изневяра. Това беше престъпление. Престъпление, което можеше да срине империята на Виктор. Флашката, която носеше в джоба си, вече не съдържаше просто компромат. Съдържаше оръжие за масово унищожение.
Тя знаеше, че трябва да използва това оръжие. Но срещу кого? Срещу собствения си баща. Човекът, който, въпреки всичко, я беше отгледал. Това беше нейната морална дилема, също толкова тежка, колкото тази на Петър. Да предаде семейството си, за да възтържествува справедливостта? Да унищожи баща си, за да спаси момчето, което обича?
Вечерта двамата най-накрая успяха да се срещнат. Срещнаха се в малък парк, далеч от любопитни очи. И двамата изглеждаха променени, сякаш за няколко дни бяха остарели с години.
– Реших – каза Петър пръв. – Няма да приема парите му. Ще се боря.
Той очакваше Ралица да се зарадва, но тя просто кимна.
– Знам. Затова те обичам.
След това му разказа всичко. За изневярата, за разговора си с Ива, за документите, които беше намерила. Докато говореше, Петър я гледаше с възхищение. Неговото момиче, което той смяташе за наивно и защитено, се беше превърнало в борец.
– Какво ще правиш? – попита я той.
– Ще го изправя пред избор – каза тя, а в гласа ѝ имаше стомана. – Или ще остави теб и семейството ти на мира и ще прекрати всички незаконни схеми, или ще дам всичко това на прокуратурата и медиите.
– Рали, това е баща ти… Той е опасен. Може да ти направи нещо.
– Вече ми направи – отвърна тя. – Той уби представата ми за него. Вече няма какво повече да ми вземе.
В този момент, под бледата светлина на уличната лампа, те вече не бяха просто влюбени студенти. Бяха съюзници. Двама души, изправени срещу една огромна, безскрупулна машина. И макар да бяха уплашени, те бяха заедно. И това им даваше сила.
Глава 7: Бурята се надига
На следващата сутрин Петър имаше уговорена среща. Професор Симеонов го беше поканил в кабинета си. Кабинетът беше точно такъв, какъвто Петър си го представяше – затрупан с книги от пода до тавана, с аромат на стара хартия и кафе.
– Седни, Петър – каза професорът, посочвайки едно изтъркано кресло. – Исках да поговорим.
Петър седна, чувствайки се неловко. Очакваше поредната лекция за провала си.
– Не съм те извикал, за да те укорявам – започна Симеонов, сякаш прочел мислите му. – Напротив. Искам да ти се извиня. Моят метод беше суров. Може би дори жесток. Но целта ми не беше да ви унижа, а да ви накарам да се замислите.
– Замислих се – призна Петър. – Повече, отколкото предполагате.
– Знам. Затова си тук. Повечето от колегите ти просто се оплакаха в деканата. Ти не го направи. Това ми говори, че си разбрал урока, макар и не веднага.
Професорът се изправи и отиде до прозореца.
– Преди много години имах студент. Най-брилянтният, когото съм имал. Но той не виждаше хората. Виждаше само стъпала по пътя към успеха си. Аз се провалих с него. Не успях да го науча на най-важното – че знанието е отговорност. Че силата, независимо дали е интелектуална или финансова, идва с дълг към по-слабите. Не искам да повтарям тази грешка.
Той се обърна и погледна Петър право в очите.
– Разбрах за проблемите ти. За натиска, на който си подложен. Не мога да променя оценката ти. Правилата са си правила. Но мога да ти предложа нещо друго. Моята помощ. Като ментор. Като приятел, ако позволиш. Ти притежаваш нещо, което онзи мой студент нямаше – сърце. Не позволявай на света да ти го отнеме.
Думите на професора докоснаха Петър дълбоко. В този възрастен, енигматичен мъж той намери неочакван съюзник. Някой, който вярваше в него.
– Благодаря ви, професоре. Означава много за мен.
– Няма защо. А сега, разкажи ми за делото. Може би познавам хора, които могат да помогнат на твоя адвокат. Светът на правото и светът на бизнеса често се преплитат по грозни начини.
Междувременно бурята в съда се надигаше. Първото заседание по делото за имота беше катастрофа. Адвокатът на Виктор, Димитър, беше хладнокръвен и методичен. Той представи куп документи, нотариални актове и стари скици, които доказваха, че неговият клиент има пълното право върху земята. Аргументите на младата адвокатка на Петър, макар и пламенни, звучаха слабо на фона на тази документална лавина.
Димитър рисуваше картина, в която семейството на Петър е просто група самонастанили се натрапници, които се опитват да се възползват от добротата на един почтен бизнесмен. Съдията слушаше с каменно лице, но на всички в залата беше ясно накъде вее вятърът.
Петър и майка му излязоха от съдебната зала със сведени глави. Надеждата, която беше покълнала в тях, започваше да увяхва. Машината на Виктор беше твърде голяма, твърде мощна.
В същия ден Ралица се изправи срещу баща си. Тя го чакаше в огромния му хол, застанала до камината от черен мрамор. Когато той влезе, весел и доволен от новините от съда, усмивката му замръзна, щом видя изражението на дъщеря си.
– Какво има, принцесо? Изглеждаш така, сякаш са потънали гемиите ти.
– Потънаха, татко – каза тя с леден глас. – Твоите гемии потънаха.
Тя сложи флашката на масата.
– Какво е това?
– Това е краят на играта. Вътре има всичко. Изневярата ти. И офшорните ти сметки. Схемите за пране на пари. Цялата мръсотия, върху която си построил тази къща и този живот.
Лицето на Виктор пребледня. За първи път от много години той изпита страх.
– Как смееш… – започна той, но гласът му трепереше.
– О, смея. Имам едно-единствено условие. Оставяш Петър и семейството му на мира. Прекратяваш делото. Изчезваш от живота им. И ще помисля дали да не забравя за съществуването на тази флашка.
Виктор я гледаше невярващо. Неговата малка принцеса, неговото момиче, го заплашваше.
– Ти не би го направила – изсъска той. – Аз съм ти баща!
– Ти престана да бъдеш мой баща в момента, в който реши да унищожиш единствения човек, когото съм обичала, просто за да докажеш, че си по-силен! – извика Ралица, сълзите на гнева вече се стичаха по лицето ѝ.
В този момент маската на цивилизованост на Виктор падна. Яростта го завладя. Ярост на хищник, хванат в капан. Той замахна и ръката му се стовари върху лицето на Ралица.
Звукът от шамара отекна в тишината на огромната стая. Беше рязък, грозен, окончателен. Той не беше ударил просто дъщеря си. Беше ударил последното нещо, което го свързваше с човешкия свят.
Ралица не извика. Просто вдигна ръка и докосна горящата си буза. В очите ѝ нямаше болка, нямаше страх. Имаше само празнота. Тя го погледна за последен път, вече не като дъщеря, а като съдия. Взе флашката от масата, обърна се и излезе от къщата, без да поглежда назад. Вратата се затвори зад нея с трясък, който сякаш сложи край на целия ѝ досегашен живот.
Глава 8: Цената на истината
Шамарът промени всичко. Той беше границата, която Виктор премина, без право на връщане. За Ралица, това беше физическото проявление на цялото насилие, което досега беше скрито зад фасадата на богатство и власт. Болката на бузата ѝ беше нищо в сравнение с болката от разбитата илюзия.
Тя не се прибра при Петър. Не искаше да го товари със своя срив. Отиде при единствената си близка приятелка, състудентка, която живееше в малка квартира под наем. Там, в безопасността на анонимността, тя най-накрая си позволи да се срине. Плака с часове – за изгубеното си детство, за предателството на баща си, за разбитото си семейство, за страха от неясното бъдеще.
Когато сълзите свършиха, на тяхно място остана само студена, кристална яснота. Войната беше обявена. Вече нямаше условия, нямаше преговори. Имаше само възмездие.
На следващата сутрин тя се свърза с известен разследващ журналист, чиято работа следеше отдавна. Уговориха си среща на неутрално място. С треперещи ръце, но с твърд глас, Ралица му разказа всичко. Даде му копие от съдържанието на флашката.
– Сигурна ли сте, че искате да го направите? – попита я журналистът, осъзнавайки мащаба на историята, която му се предлагаше. – Това ще унищожи баща ви. Но ще засегне и вас, и майка ви. Калта ще опръска всички.
– Знам – отговори Ралица. – Някои неща са по-важни от репутацията. Истината е едно от тях.
Виктор, от своя страна, беше обзет от паника, примесена с ярост. Той осъзна, че е направил ужасна грешка. Не само като удари Ралица, но и като я подцени. Опита се да ѝ се обади десетки пъти, но телефонът ѝ беше изключен. Той не знаеше какво ще направи тя, а неизвестността го подлудяваше. За човек, свикнал да контролира всяка ситуация, това беше непоносимо.
Той извика адвоката си, Димитър, в офиса си. Беше раздразнителен, параноичен.
– Тя има всичко! – крещеше той, крачейки напред-назад. – Всичко, Димитър! Онези документи…
– Успокойте се – каза адвокатът с обичайното си хладнокръвие. – Едно е да имаш документи, друго е да докажеш автентичността им в съда. Можем да твърдим, че са фалшифицирани, откраднати…
– Ти не разбираш! Тя няма да отиде в съда! Тя ще отиде при медиите! Ще ме разкъсат! Бизнесът ми ще се срине!
– Тогава трябва да действаме превантивно – каза Димитър. – Трябва да я дискредитираме. Да пуснем слухове. Че е емоционално нестабилна, че го прави от отмъщение, защото не сте одобрили приятеля ѝ…
– Направи го! – изрева Виктор. – Направи каквото трябва! Искам да я смажеш!
В този момент Димитър видя истинското лице на своя клиент. Не просто на безскрупулен бизнесмен, а на човек, готов да унищожи собствената си дъщеря, за да спаси себе си. Нещо в адвоката трепна. Той беше вършил много мръсни поръчки за Виктор през годините, беше преминавал граници, беше огъвал закона до точката на счупване. Но това… това беше различно. Това беше грозно по един много личен, много първичен начин. Той си спомни за собствената си дъщеря, която беше на възрастта на Ралица. И за първи път почувства нещо като отвращение.
Той кимна на Виктор, но докато излизаше от офиса, в главата му вече се оформяше друг план. План за самосъхранение. Защото знаеше, че потъващ кораб като Виктор ще повлече всички със себе си.
В същото време, изобличаването на Виктор имаше и друга, неочаквана последица. Ива, неговата любовница, първа усети промяната. Виктор спря да ѝ се обажда. Когато тя го потърси, той беше груб и я отпрати. Тя разбра, че е била просто развлечение, което вече не му е нужно в момент на криза. Нейната „сигурност“ се оказа илюзия. Парите спряха, луксозният апартамент скоро щеше да бъде отнет.
Гневна и унизена, Ива се свърза с Ралица.
– Баща ти ме изхвърли като стара вещ – каза тя с горчивина в гласа. – Но аз знам неща. Неща, които не са в документите ти. Имена. Дати. Свидетели на разговори. Искам той да плати. За всичко.
Цената на истината се оказваше висока за всички. Тя рушеше семейства, разбиваше животи, но в същото време оголваше лъжите и принуждаваше хората да избират страна. Бурята, която Ралица беше отприщила, вече не можеше да бъде спряна. Тя щеше да помете всичко по пътя си, оставяйки след себе си само руини, от които нещо ново, може би по-чисто, щеше да има шанс да израсне.