Майка изпрати сина си в първи клас. Той стискаше здраво ръката ѝ и не искаше да я пусне. Влязоха в класната стая и учителката го усмихнато насърчи да седне на чина. Детето седна, но вместо да извади тетрадка, извади малка, леко омачкана снимка от джоба си и я сложи пред себе си. Майката, Анелия, го погледна изненадано, а той каза с тъничкия си, но ясен глас, който прокънтя в настъпилата тишина:
– Мамo, сложих я тук, защото искам всички да знаят, че ти си най-добрата майка на света и винаги ще бъдеш до мен.
Сърцето на Анелия се сви на топка – от умиление, от гордост, от една остра, пронизваща болка, която винаги се появяваше в такива моменти. Тя приклекна до него, целуна го по челото, усещайки аромата на детски шампоан и безгрижие. Усмивката ѝ беше искрена, но очите ѝ, ако някой се вгледаше достатъчно внимателно, издаваха бурята, която бушуваше отдолу.
– Винаги, слънчице мое. Винаги ще съм до теб – прошепна тя и приглади непокорния му кичур коса.
Погледите на другите родители се смесиха – някои бяха съчувствени, други леко любопитни. Анелия усети как бузите ѝ пламват. В този малък свят на подредени чинове и цветни раници, тя се чувстваше като под лупа. Самотна майка. Жената, която не успя да задържи мъжа си. Жената, чието дете носи бремето на разбити семейни мечти още преди да е написало първата си буква.
Тя се изправи, кимна на учителката и с усилие на волята се откъсна от погледа на сина си, Мартин. Излезе от класната стая и забърза по коридора, сякаш бягаше от нещо. Бягаше от съжалението в очите на другите, от собствените си страхове, от призрака на един живот, който никога нямаше да има.
Щом излезе от училищния двор, телефонът в чантата ѝ извибрира. Тя знаеше кой е още преди да погледне екрана. Виктор. Бившият ѝ съпруг. Бащата на Мартин. Съобщението беше кратко, отсечено, лишено от всякаква емоция, точно като него самия: „Прати ми снимка. Искам да видя как изглежда в първия си учебен ден.“
Нямаше „Добро утро“. Нямаше „Как сте?“. Само заповед. Анелия преглътна буцата в гърлото си. Ръцете ѝ трепереха, докато търсеше най-хубавата снимка, която беше направила преди минути. Тази, на която Мартин се усмихваше широко, но очите му все още търсеха нейните. Изпрати я. Отговорът дойде мигновено. „Костюмът изглежда евтин. Можеше да ми кажеш, щях да му купя нещо по-добро.“
Това беше Виктор. Майстор на това да превръща всеки скъп за нея момент в демонстрация на собствената си финансова мощ и нейната уязвимост. Костюмът не беше евтин. Анелия беше работила извънредно цял месец, за да си го позволи, за да може синът ѝ да не се чувства по-различен от другите деца. Но за стандартите на Виктор, всичко, до което тя се докосваше, беше недостатъчно добро.
Тя прибра телефона, без да отговори. Нямаше смисъл. Всеки опит за разговор се превръщаше в спор, всеки спор – в напомняне защо вече не са заедно. Пое си дълбоко дъх от хладния сутрешен въздух и тръгна към спирката. Денят едва започваше, а тя вече се чувстваше изцедена. Предстоеше ѝ работа, сметки за плащане и една огромна, зееща празнина в живота, която тя отчаяно се опитваше да запълни с любовта към сина си. Но понякога се питаше дали тази любов ще бъде достатъчна, за да го предпази от света, който баща му беше създал – свят на пари, власт и студенина, в който тя и Мартин нямаха място.
Глава 2
В другия край на града, в остъклен офис на последния етаж на лъскава бизнес сграда, Виктор плъзна пръст по екрана на телефона си, увеличавайки снимката на Мартин. Лицето му не изразяваше нищо – нито гордост, нито умиление. Беше лице на анализатор, който оценява актив. Детето беше негово продължение, негова кръв, и като такова, трябваше да отразява успеха му. Евтиният костюм го подразни не защото се грижеше за чувствата на момчето, а защото беше публична демонстрация на провала на Анелия – а оттам, и петно върху неговата собствена репутация.
– Всичко наред ли е, скъпи? – прозвуча меден глас зад гърба му.
Ивон влезе в кабинета, носейки две чаши кафе. Тя беше съвършена. Дълга, руса коса, тяло, изваяно от часове във фитнеса, и рокля, която струваше повече от месечната заплата на Анелия. Тя беше трофеят, който Виктор беше спечелил, след като се беше отървал от „стария си живот“.
– Първият учебен ден на Мартин – отвърна той, без да се обръща. – Анелия пак се е изложила.
Ивон постави чашата на масивното му бюро от абанос и надникна през рамото му. Усмивката ѝ беше леко презрителна.
– Милото дете. Поне е сладко. Не можеш да очакваш много от нея, знаеш го. Тя живее в друг свят.
– Мой син няма да живее в нейния свят – отсече Виктор и заключи телефона. Погледът му се спря върху панорамата на града, който се разстилаше в краката му. Той беше господар на този свят. Всичко в живота му беше прецизно подредено, контролирано, оптимизирано за успех. Всичко, освен този неконтролируем елемент – бившата му съпруга и детето, което го свързваше с нея.
– Какво си намислил пак? – попита Ивон, като седна на ръба на бюрото и скръсти крака. Тя го познаваше добре. Този леден тон означаваше, че в ума му се оформя стратегия.
– Време е Мартин да получи средата, която заслужава. Среда, която само аз мога да му осигуря.
– Искаш да го вземеш при нас? – в гласа ѝ се прокрадна нотка на паника, която тя бързо прикри. Идеята за дете, което тича из безупречния им мезонет и нарушава подредения им график от бизнес вечери и екзотични ваканции, я ужасяваше.
– Не веднага. Но трябва да започна да полагам основите. Ще говоря с адвокатите си. Ще докажем, че тя е неспособна да му осигури стандарта, от който той се нуждае за развитието си. Емоционалната привързаност е едно, но реалността е друга. Реалността струва пари.
Ивон се насили да се усмихне.
– Каквото решиш, скъпи. Аз те подкрепям.
Тя излъга. Но в техния свят истината беше разменна монета. Нейният живот с Виктор зависеше от това да бъде перфектната партньорка – красива, подкрепяща, безпроблемна. Дете от предишен брак беше сериозен проблем. Тя щеше да се погрижи този проблем да си остане на Анелия.
Междувременно, в малкия си апартамент, който изплащаше с огромен ипотечен кредит, Анелия се опитваше да се съсредоточи върху работата си. Беше счетоводителка на свободна практика и работеше от вкъщи, за да може да е гъвкава за Мартин. Компютърът ѝ беше стар, цифрите се размазваха пред очите ѝ, а съобщението на Виктор пулсираше в ума ѝ. „Костюмът изглежда евтин.“
Тя затвори очи и си спомни деня, в който го бяха купили. Мартин се въртеше пред огледалото, безкрайно горд с новата си придобивка. „Мамо, изглеждам като татко, нали?“, беше попитал той. Анелия беше преглътнала горчивината. „Изглеждаш като себе си, миличък. А това е най-хубавото.“
Тя отвори очи, прогонвайки спомена. Трябваше да е силна. Заради него. Но усещаше как основите под краката ѝ се пропукват. Виктор беше по-богат, по-влиятелен. Той имаше армия от адвокати, които можеха да превърнат черното в бяло. А тя имаше само истината и една всепоглъщаща любов към сина си. И се страхуваше, че в света на Виктор това няма да е достатъчно.
Нейният телефон иззвъня отново. Този път беше брат ѝ, Стефан.
– Како, как мина? Малкият хареса ли училището? – гласът му звучеше припряно, някак неестествено весел.
– Добре мина, Стефане. Притесняваше се, но вече е добре. Ти как си?
Настъпи кратка пауза.
– Добре съм, добре съм. Просто… имам да ти искам една услуга. Може ли да се видим по-късно?
Сърцето на Анелия се сви. Познаваше този тон. Това беше тонът, с който Стефан искаше пари. Отново. Той беше добро момче, но имаше лошия навик да се забърква в бързи схеми за лесни пари, които винаги завършваха с провал и дългове.
– Какво има пак, Стефане? – попита тя уморено.
– Нищо сериозно, како, спокойно. Просто малко съм закъсал. Ще ти обясня, като се видим.
Тя се съгласи, макар да знаеше, че няма с какво да му помогне. Ипотеката, сметките, разходите за Мартин… беше стигнала до ръба на възможностите си. Но той беше единственото ѝ семейство. Нямаше как да му откаже. Докато затваряше телефона, студена тръпка полази по гърба ѝ. Не беше само заради финансовите проблеми на брат ѝ. Беше усещането, че тъмните облаци, които отдавна се събираха на хоризонта, най-накрая започваха да се сгъстяват в буря, готова да унищожи малкия, крехък свят, който се опитваше да построи за себе си и сина си.
Глава 3
Няколко дни по-късно Анелия реши, че има нужда от глътка въздух. Напрежението с Виктор, притесненията за Стефан и безкрайните колони от цифри на екрана я задушаваха. Нейната най-добра приятелка, Радина, я беше убедила да излязат.
– Не можеш да се затваряш така. Трябва да живееш, Ани. Не само да съществуваш.
Радина беше нейната опора. Умна, борбена и безкрайно лоялна, тя работеше като адвокат в малка, но просперираща кантора. Беше жената, която преведе Анелия през ада на развода, държейки ръката ѝ и отблъсквайки юридическите атаки на Виктор с яростта на лъвица, защитаваща малкото си.
Седяха в едно тихо и уютно кафене встрани от шумните централни улици. Ароматът на кафе и прясно изпечени сладкиши за момент успокои опънатите нерви на Анелия.
– Той отново започва – каза тихо Анелия, въртейки лъжичката в чашата си. – Усещам го. Всяко съобщение, всяко обаждане е пропито с тази студена заплаха. Мисля, че иска да ми вземе Мартин.
Радина я погледна сериозно.
– Не може да го направи и той го знае. Съдът присъди родителските права на теб. Той има право на срещи, това е всичко. За да промени това, трябва да докаже, че си негодна майка, а това е невъзможно. Ти си най-добрата майка, която познавам.
– Но той има пари, Ради. Може да си купи свидетели, експертизи… Може да ме съсипе. Може да каже, че живеем в малък апартамент, че работя от вкъщи и нямам стабилен доход…
– Глупости. Осигуряваш на детето всичко необходимо. Обичаш го, грижиш се за него. Никой съд няма да ти го вземе заради размера на апартамента ти. Успокой се. Това е просто неговият начин да те тормози, да те държи под контрол. Не му позволявай.
Думите на Радина звучаха разумно, но не успяха да разсеят напълно ледения страх, който беше свил сърцето на Анелия.
В този момент вратата на кафенето се отвори и вътре влезе мъж. Беше висок, с прошарена коса на слепоочията и топъл, спокоен поглед. Носеше избелели дънки и семпъл пуловер, а под мишница стискаше няколко книги. Той се огледа, погледът му се плъзна по тях и леко се усмихна. Имаше нещо в тази усмивка – не беше флиртаджийска или натрапчива, а просто… мила.
Той седна на съседната маса, поръча си чай и отвори една от книгите. Анелия неволно се загледа в него. Изглеждаше като човек от друг свят, далеч от машинациите, парите и властта, които определяха вселената на Виктор.
– Хей, земята вика Анелия – Радина щракна с пръсти пред лицето ѝ. – Какво зяпаш?
– Нищо – смути се Анелия. – Просто… изглежда спокоен.
– Да, професорски тип. Сигурно преподава в университета наблизо.
Разговорът им продължи, но Анелия периодично хвърляше погледи към непознатия. Той четеше, без да вдига глава, напълно погълнат от книгата си. Когато решиха да си тръгват, Анелия стана и без да иска, бутна чантата си, която падна на пода и съдържанието ѝ се разпиля.
– Ох, по дяволите! – изпъшка тя и се наведе да събира вещите си.
Мъжът от съседната маса веднага скочи да ѝ помогне.
– Позволете – каза той с мек, дълбок глас.
Ръцете им се докоснаха, докато посягаха към едно и също червило. Анелия усети лек токов удар и вдигна поглед. Отблизо очите му бяха още по-топли, осеяни с малки бръчици в ъгълчетата, които говореха за чести усмивки.
– Благодаря ви – каза тя, усещайки как се изчервява отново.
– Няма защо. Случва се. Аз съм Михаил – представи се той и ѝ подаде ръка.
– Анелия.
Стиснаха си ръцете. Неговата беше топла и силна.
– Приятно ми е, Анелия. Дано не съм ви разсеял от разговора.
– Не, тъкмо си тръгвахме – намеси се Радина с дяволита усмивка. – Това е моята приятелка, Радина.
– Михаил – повтори той, като кимна и на нея.
Размениха още няколко незначителни фрази. Беше кратък, случаен разговор, но когато Анелия и Радина излязоха от кафенето, нещо в Анелия се беше променило. Сякаш лъч светлина беше пробил през гъстите облаци на тревогите ѝ.
– Еха! – възкликна Радина. – Видя ли как те гледаше? Имаше искри!
– Стига, Ради. Просто беше любезен.
– Любезен, друг път. Отдавна не съм те виждала да се изчервяваш така. Хареса ти.
Анелия не отговори. Но знаеше, че приятелката ѝ е права. Хареса ѝ. Хареса ѝ спокойствието, което излъчваше, липсата на арогантност, топлината в гласа му. Беше пълната противоположност на Виктор. За пръв път от години тя си позволи да си помисли, че може би, само може би, някъде извън нейния объркан свят, все още съществува нормалност. Че може да има нещо повече от битки, страхове и самота.
Тази мисъл беше колкото плашеща, толкова и опияняваща. Тя беше като малко, крехко семенце на надежда, посято в изтощената почва на душата ѝ. И тя отчаяно искаше да го види как покълва.
Глава 4
Срещата със Стефан се състоя в евтино квартално заведение, което миришеше на стара мазнина и застояла бира. Брат ѝ изглеждаше ужасно – беше отслабнал, с тъмни кръгове под очите, а ръцете му леко трепереха, докато палеше цигара.
– Е, казвай какво става – подхвана го Анелия без заобикалки.
Той избегна погледа ѝ и издуха кълбо дим към тавана.
– Както ти казах, малко съм закъсал. Един бизнес проект… не се получи.
– Какъв бизнес проект, Стефане? Пак ли от онези с „бързата печалба“? Колко пъти сме говорили…
– Не е това, како, различно е. Инвестирах в едно нещо, трябваше да е сигурно, но ме прецакаха. Сега дължа пари.
– Колко? – попита Анелия със свито сърце.
– Десет хиляди.
Анелия се вцепени. Десет хиляди. Та тя дори не можеше да си представи такава сума.
– Ти луд ли си? Откъде ще намеря толкова пари? Знаеш, че изплащам апартамента, едва свързвам двата края!
– Знам, знам… – той зарови лице в ръцете си. – Не знам какво да правя. Хората са сериозни. Дадоха ми срок до края на месеца.
– Какви хора? Пак ли си се забъркал с лихвари?
Стефан не отговори, което беше достатъчно красноречиво. Анелия почувства как гневът ѝ се смесва с отчаяние. Обичаше брат си, той беше единственият ѝ близък кръвен роднина, но неговата безотговорност постоянно ги поставяше на ръба.
– Не мога да ти помогна, Стефане. Просто нямам. Дори да продам всичко, което имам, пак няма да събера тази сума.
– Има един начин… – промълви той, като я погледна виновно.
– Какъв?
– Да говориш с Виктор.
Стаята сякаш се завъртя. Името му, произнесено в този контекст, прозвуча като проклятие.
– Никога. Чуваш ли ме? Никога няма да поискам и стотинка от този човек. По-скоро ще умра.
– Како, моля те! За него тези пари са джобни. Няма и да ги усети. Просто един разговор…
– Ти не разбираш! – почти изкрещя Анелия, привличайки погледите на останалите клиенти. Тя понижи глас. – Той не дава нищо безплатно. Всяка негова „помощ“ идва с цена. Искаш ли да знаеш каква ще е цената? Ще бъде Мартин. Ще използва това срещу мен. Ще каже, че съм те молила за пари за хазартни дългове, ще измисли нещо, ще го изкриви… Ще ме унищожи.
– Няма! Ще му обясня, че е за мен, че ти нямаш нищо общо…
– Той няма да те слуша! Единственото, което го интересува, е да ме смачка. А ти му даваш перфектното оръжие.
Стефан изглеждаше отчаян.
– Но какво да правя? Ще ме пребият, како. Може и да ме убият.
Анелия го гледаше и сърцето ѝ се късаше. Виждаше страха в очите му, виждаше момчето, което някога беше, преди животът и лошите решения да го смачкат. Беше в капан. Между чука и наковалнята. Да остави брат си на произвола на съдбата беше немислимо. Но да се обърне към Виктор беше равносилно на самоубийство.
– Ще намерим начин – каза тя, без сама да си вярва. – Ще помисля. Може би мога да взема още един потребителски кредит… макар че банката едва ли ще ми отпусне. Ще говоря с Радина.
– Няма време за това! Срокът е до края на месеца!
Тя стана от масата.
– Ще ти се обадя. Не прави глупости, Стефане. Моля те.
Тръгна си, оставяйки го сам с неговата бира и отчаяние. Докато вървеше по улицата, усещаше как примката около врата ѝ се затяга. Брат ѝ беше уязвим. А Виктор беше хищник, който надушваше уязвимостта от километри.
И не се излъга.
Няколко дни по-късно, докато Стефан седеше в същото заведение, чудейки се как да се измъкне от кашата, която сам си беше забъркал, на масата му седна мъж в скъп костюм. Стефан не го познаваше.
– Стефан, нали? – попита мъжът с глас, който не предполагаше възражение.
– Кой пита?
– Няма значение. Изпраща ме човек, който може да реши проблемите ти. Чух, че имаш нужда от десет хиляди.
Стефан го зяпна.
– Откъде…
– Това също няма значение. Въпросът е, че шефът ми е готов да ти ги даде. В брой. Още утре. И да забравиш за тях. Няма да му ги връщаш.
Сърцето на Стефан заби лудо. Това звучеше прекалено хубаво, за да е истина.
– И… какво иска в замяна?
Мъжът се усмихна студено.
– Една малка услуга. Нищо сложно. Шефът ми, господин Виктор, има известни… семейни неуредици. Той е много загрижен за бъдещето на племенника ти, Мартин. Смята, че сестра ти, Анелия, не е в състояние да му осигури подходяща среда. Липсва ѝ финансова стабилност, прекалено е емоционална… знаеш как е.
Стефан усети как кръвта се отдръпва от лицето му. Виктор. Значи все пак беше разбрал.
– Какво искате от мен? – прошепна той.
– Просто да потвърдиш тези опасения. Ако се стигне до съд, разбира се. Да разкажеш като загрижен вуйчо как сестра ти често е разстроена, как понякога няма пари дори за основни неща, как плаче пред детето… Такива неща. Дреболии. Просто да кажеш истината, погледната от правилния ъгъл. В името на доброто на момчето.
Това не бяха дреболии. Това беше предателство. Да забие нож в гърба на жената, която винаги го беше подкрепяла, въпреки всичко.
– Не мога – каза Стефан. – Тя е моя сестра.
Мъжът въздъхна отегчено.
– Виж, Стефане. Имаш два избора. Единият е да вземеш парите, да си оправиш живота и да помогнеш на племенника си да има по-добро бъдеще с баща си, който може да му го осигури. Другият е да откажеш и да се оправяш сам с хората, на които дължиш пари. Чух, че не са много търпеливи. Дори може да решат да посетят и сестра ти, за да я попитат дали няма да е така добра да покрие дълговете ти. Изборът е твой.
Мъжът стана, остави на масата визитка и тръгна към изхода.
– Имаш време да помислиш до утре на обяд. Адресът е на визитката.
Стефан остана сам, втренчен в малкото картонено листче. Върху него пишеше само име – „Виктор“ – и адрес на офис сграда. Той гледаше визитката и виждаше своя кръст. Цената на спасението му беше душата на сестра му. И той не знаеше дали има силата да откаже да я плати.
Глава 5
Официалният плик пристигна в понеделник сутрин. Беше с логото на известна адвокатска кантора – същата, която Виктор беше използвал по време на развода. Ръцете на Анелия трепереха, докато го отваряше. Съдържанието беше точно такова, от каквото се страхуваше. Иск от Виктор за преразглеждане на родителските права върху Мартин.
Думите скачаха пред очите ѝ, студени, безмилостни и пълни с лъжи. „Нестабилна финансова среда“, „липса на подходящи условия за развитие“, „емоционална нестабилност на майката, която се отразява негативно на детето“. Всяка фраза беше като удар с камшик. Той беше изкривил живота ѝ, представил беше скромния ѝ, но подреден дом като мизерна дупка, нейната отдаденост като задушаваща обсебеност, нейната любов като емоционален тормоз.
Тя се свлече на кухненския стол, а листът падна от ръцете ѝ. Задушаваше се. Това беше. Бурята беше започнала.
Първият ѝ инстинкт беше да се обади на Радина. Приятелката ѝ пристигна след по-малко от час, прочете документите и лицето ѝ помръкна.
– Копелето! – изсъска тя. – Знаех си, че ще го направи.
– Какво ще правя, Ради? Всичко е лъжа, но е написано толкова… убедително. Ще ми повярват ли?
– Разбира се, че ще ти повярват! – Радина хвана ръцете ѝ. – Слушай ме, Ани. Това е стандартна тактика. Заплашване. Опитват се да те смачкат психически, преди дори да се е стигнало до съдебната зала. Искат да се предадеш, да се съгласиш на неговите условия. Няма да го направим. Ще се борим.
– Но как? Те имат неограничени ресурси.
– А ние имаме истината. И имаме мен. Веднага ще подготвя отговор на иска. Ще съберем доказателства. Свидетели. Характеристики от училището на Мартин. Документи за доходите ти, които доказват, че можеш да се грижиш за него. Ще говоря с колеги, специалисти по семейно право. Няма да те оставя сама в това.
През следващите дни животът на Анелия се превърна в трескава подготовка за война. Прекарваше часове с Радина, ровейки се в документи, събирайки бележки, фактури, банкови извлечения – всичко, което можеше да докаже, че е отговорна и способна майка. Разговаря с учителката на Мартин, която с готовност се съгласи да напише препоръка, описвайки Мартин като щастливо и добре адаптирано дете. Свърза се с няколко майки от класа, които също я увериха в подкрепата си.
Всяка вечер, след като Мартин заспеше, Анелия сядаше над документите и усещаше как отчаянието я залива. Беше унизително. Трябваше да доказва очевидното – че обича сина си и се грижи за него. Трябваше да разголва живота си пред непознати, да се защитава от абсурдни обвинения, измислени от човек, който някога се беше клел, че я обича.
Една вечер, докато се ровеше в стара кутия с документи, търсейки удостоверението си за брак, попадна на нещо, което беше забравила. Малка папка с документи от самото начало на брака им. Вътре имаше копия от документи за фирма, която Виктор беше основал малко след сватбата им. Тя беше вписана като съдружник, макар и с минимален дял. Беше просто формалност, той ѝ беше обяснил тогава, нещо свързано с данъчни облекчения. Тя беше подписала, без да чете, доверявайки му се сляпо. Фирмата беше просъществувала кратко и беше закрита, или поне така си мислеше тя.
Показа папката на Радина. Приятелката ѝ я разгледа с професионален интерес.
– Това е интересно. „Виктория Трейд“. Никога не съм чувала за тази фирма. Сигурна ли си, че е закрита?
– Той така каза. Че не се е получило и я е затворил.
– Ще проверя – каза Радина и прибра документите в чантата си. – Никога не се знае откъде ще изскочи заекът. Всяка информация за неговите бизнес дела може да ни е от полза. Особено от миналото.
Въпреки трескавата подготовка, Анелия се чувстваше все по-изолирана и уплашена. Една вечер не издържа. Излезе от апартамента си и просто тръгна да върви безцелно. Искаше да избяга от стените, които сякаш се свиваха около нея. Краката ѝ я отведоха до малкото кафене, където беше срещнала Михаил. Тя влезе и седна на същата маса, поръчвайки си чай, от който дори не отпи.
Сякаш по някаква необяснима магия, десет минути по-късно вратата се отвори и влезе той. Михаил. Когато я видя, на лицето му се появи изненада, последвана от топла усмивка.
– Анелия, нали? Каква приятна изненада.
Той седна на нейната маса, без да чака покана, но го направи толкова естествено, че не изглеждаше натрапчиво.
– Всичко наред ли е? Не изглеждаш добре.
И тогава, без да знае защо, тя се срина. Цялото напрежение, целият страх и цялата болка, които беше сдържала в себе си, изригнаха. Думите се заизливаха от устата ѝ – за Виктор, за иска, за лъжите, за страха, че ще ѝ отнемат най-скъпото. Говореше несвързано, през сълзи, без да се интересува какво ще си помисли този почти непознат мъж.
Михаил не каза нищо. Просто я слушаше. Когато тя най-накрая млъкна, изтощена и засрамена от избухването си, той просто протегна ръка през масата и я покри с нейната.
– Съжалявам – прошепна тя. – Не трябваше да ви натоварвам с това.
– Няма нищо – каза той меко. – Понякога човек просто има нужда да излее всичко. Това, което бившият ви съпруг прави, е форма на насилие. Психическо и емоционално. И е ужасно.
Той го беше казал. Думата, която тя самата не смееше да произнесе. Насилие. Не я съдеше, не я съжаляваше, просто назоваваше нещата с истинските им имена.
– Не знам дали ще се справя – призна тя.
– Ще се справите – каза той с непоклатима увереност. – Вие сте силна жена. И не сте сама. Дори да не го осъзнавате.
Те останаха така още дълго време, говорейки си. За пръв път от седмици Анелия почувства, че не е сама в битката си. Присъствието на Михаил беше като спасителен пояс в бурно море. Той не предлагаше решения, не даваше празни обещания. Просто беше там. И това, в онзи момент, беше всичко, от което тя имаше нужда. Когато си тръгна онази вечер, тя все още беше уплашена, но вече не беше сама. В сърцето ѝ, до страха, се беше появило ново чувство – малка, но топла искра на кураж.
Глава 6
Животът в мезонета на Виктор и Ивон течеше по съвсем различен сценарий. Външно всичко беше перфектно – дизайнерски мебели, произведения на изкуството по стените и график, запълнен със събития от хайлайфа. Но под лъскавата повърхност се криеше студенина, която можеше да замрази и най-топлия огън.
Ивон мразеше разговорите за Мартин. Всеки път, когато Виктор споменеше момчето, тя усещаше как нещо в нея се свива. Не беше злонамерена по природа, но беше изключително амбициозна и ревнива към позицията си. Тя беше избягала от бедно семейство в малък провинциален град, проправяйки си път нагоре с красота, интелект и безскрупулност. Виктор беше нейната най-голяма победа, върхът на нейния стремеж. А Мартин беше постоянно напомняне, че тя не е първата, че има минало, което не може да изтрие.
Тя имаше и своя тайна. Тайна, която пазеше дори от Виктор. Преди години, още докато беше студентка и се бореше за оцеляване, тя беше родила дете. Момиченце. Неспособна да се грижи за него и ужасена, че това ще сложи край на всичките ѝ мечти, тя го беше оставила за осиновяване. Никога не го беше виждала отново. Това беше рана, която никога не беше зараснала, скрита дълбоко под пластове лукс и самоконтрол. Всеки път, когато видеше Мартин или чуеше името му, вината и срамът я заливаха като ледена вълна. Затова тя правеше всичко възможно, за да държи момчето далеч от живота им.
– Сигурен ли си, че това е правилният ход? – попита тя една вечер, докато Виктор преглеждаше документите, подготвени от адвокатите му. – Да се стига до съд… това ще привлече вниманието на медиите. Може да навреди на имиджа ти.
– Имиджът ми ще пострада повече, ако оставя сина си да бъде отгледан в посредственост – отвърна той, без да вдига поглед. – Това е въпрос на принцип.
– Или на его? – не се сдържа тя.
Той най-накрая я погледна, а в очите му проблесна стомана.
– Внимавай, Ивон. Знаеш, че не обичам да ми се противоре. Правя това за доброто на момчето.
Но не беше само това. Анелия беше единственият човек, който някога го беше напускал. Тя беше избрала да си тръгне от него, от парите му, от властта му. Беше избрала свободата пред златната клетка. Това беше обида, която егото му не можеше да прости. Желанието му да вземе Мартин не беше породено толкова от бащина любов, колкото от нуждата да спечели. Да ѝ докаже, че тя не може да съществува без него, че всичко нейно, включително и синът им, всъщност му принадлежи.
Разводът им не беше просто раздяла. Беше експлозия. Анелия беше открила, че една от големите му бизнес сделки, тази, която го беше изстреляла в стратосферата на богатите, е била построена върху руините на фирмата на най-добрия му приятел от детинство. Виктор го беше подвел, измамил и довел до фалит, а след това беше изкупил активите му за жълти стотинки. Когато Анелия го беше конфронтирала, той не беше отрекъл. Просто беше казал: „Това е бизнес. Слабите не оцеляват.“
Тогава тя беше разбрала, че мъжът, за когото се е омъжила, вече не съществува. На негово място стоеше студен, пресметлив хищник. И тя не можеше да позволи на сина си да бъде отгледан от такъв човек. Именно това беше причината да си тръгне. Не заради изневерите му с жени като Ивон, които тя отдавна беше започнала да подозира, а заради моралния банкрут, който беше видяла в душата му.
Сега, докато гледаше документите за делото, Анелия си спомняше всичко това. Спомняше си болката от предателството, не само към нея, а и към основни човешки ценности. Знаеше, че тази битка не е само за попечителство. Това беше битка за душата на сина ѝ.
Междувременно Радина беше направила своето проучване.
– Имам новини – каза тя, влизайки в апартамента на Анелия една вечер, с триумфална усмивка на лицето. – За онази фирма, „Виктория Трейд“.
– Какво за нея?
– Не е закрита. Преобразувана е. Няколко пъти. Сменяла е собствеността, прехвърляна е на офшорни компании… но първоначалният капитал, този, с който е основана, докато ти си била съдружник, е бил използван за закупуването на акции в един технологичен стартъп. Стартъп, който няколко години по-късно беше продаден за милиони.
Анелия я гледаше неразбиращо.
– И какво от това?
– Ами, Ани, това означава, че част от тези милиони технически са твои. Ти си била съдружник в момента на първоначалната инвестиция. Той те е измамил, като ти е казал, че фирмата е фалирала. Накарал те е да подпишеш документи, с които си се отказала от дяла си, вероятно без да знаеш какво подписваш, представяйки ги за документи по закриването. Това е измама. И можем да го докажем.
Анелия седна. Краката ѝ омекнаха.
– Не мога да повярвам.
– Вярвай. Това променя всичко. Сега ние имаме оръжие. И то е много мощно. Можем да заведем контраиск. Можем да го обвиним в измама и укриване на доходи. Това ще срине репутацията му. И ще ни даде огромно предимство в делото за попечителство. Никой съдия няма да даде дете на доказан измамник.
В гърдите на Анелия се надигна смесица от чувства. Шок, гняв, но и… триумф. За пръв път от началото на тази война, тя усети, че има реален шанс да победи. Виктор си беше мислил, че е погребал всичките си тайни. Но беше пропуснал една малка, забравена папка в стара кутия за обувки. И тази папка можеше да се окаже неговият край.
Глава 7
В другия край на социалния спектър, Димитър се бореше със своите собствени битки. Той беше студент по право, трети курс, един от най-добрите в потока си. Беше умен и амбициозен, но произхождаше от семейство със скромни възможности, което означаваше, че трябва да се справя сам. Беше изтеглил студентски кредит, за да плаща таксите си, и работеше на две места, за да покрива наема и разходите си. Едната му работа беше в кафенето, където Анелия и Михаил се срещаха.
Наскоро, с помощта на родителите си, които бяха продали малка наследствена нива, и с огромен ипотечен кредит, той беше успял да купи малка гарсониера в краен квартал. Това беше неговата гордост и най-голямото му бреме. Вноската по ипотеката беше огромна и всеки месец той беше на ръба, пресмятайки всяка стотинка.
Димитър познаваше Анелия и Михаил като клиенти. Харесваше ги. Те бяха тихи, любезни и винаги оставяха бакшиш. Беше станал неволен свидетел на сълзите на Анелия и на начина, по който Михаил я беше утешил. Без да знае подробности, той усещаше, че тази жена преминава през нещо тежко.
Един следобед, докато почистваше масите, той чу името на Виктор, произнесено от двама мъже в скъпи костюми, седнали в ъгъла. Любопитството му надделя и той се престори, че забърсва съседната маса, за да чуе по-добре.
– …така че Виктор иска да сме безкомпромисни. Иска пълно попечителство. Трябва да я смачкаме – каза единият.
– А свидетелят? Онзи, брат ѝ? Надежден ли е? – попита другият.
– Ще бъде. Виктор се е погрижил за мотивацията му. Няма къде да мърда. Малко натиск и ще запее като канарче всичко, което му кажем.
Димитър усети как стомахът му се свива. Говореха за Анелия. Разбираше го от контекста. Значи бившият ѝ съпруг се казваше Виктор и се опитваше да ѝ вземе детето, като притиска брат ѝ да лъжесвидетелства. Като бъдещ юрист, той знаеше колко мръсна и незаконна е тази тактика. Погнуси се.
По-късно същия ден, докато работеше на второто си място – доставка на храна с колело – той получи адрес, който му се стори познат. Беше офис сградата, чиято визитка Стефан стискаше в ръцете си няколко дни по-рано. Когато влезе във фоайето, за да остави доставката, видя Стефан да излиза от асансьора. Изглеждаше блед и уплашен. Димитър не знаеше кой е, но запомни лицето му.
Тези две случки се запечатаха в ума му. Той се чувстваше разкъсван. От една страна, това не беше негова работа. Имаше си достатъчно проблеми. Вноската по ипотеката наближаваше, а той не беше сигурен как ще я събере този месец. От друга страна, съвестта му го гризеше. Той вярваше в справедливостта – това беше причината да учи право. А това, което се случваше, беше крещяща несправедливост.
Съдбата обаче имаше странно чувство за хумор. Няколко дни по-късно, докато чакаше на опашка в банката, за да моли за разсрочване на вноската си, той видя Радина. Познаваше я, защото тя понякога идваше в кафенето с Анелия. Когато дойде нейният ред на гишето, той чу как служителката се обръща към нея с „госпожо адвокат“.
Това беше. Шансът му.
След като тя приключи, той я догони пред банката.
– Извинете, госпожо… Вие сте приятелка на Анелия, нали? От кафенето.
Радина го погледна леко изненадано.
– Да. А вие сте…?
– Казвам се Димитър. Работя там. Случайно дочух нещо, което може да ви е от полза. За делото ѝ.
Той ѝ разказа накратко какво е чул в кафенето – за плана да притиснат брат ѝ да лъжесвидетелства. Разказа ѝ и за мъжа, когото беше видял да излиза от офиса на Виктор.
Очите на Радина светнаха.
– Можете ли да опишете този мъж?
Димитър го описа възможно най-точно.
– Това е Стефан, братът на Анелия – каза Радина и стисна устни. – Значи е вярно. Виктор го е притиснал. Димитър, това, което ми казвате, е изключително важно. Бихте ли се съгласили да свидетелствате, ако се наложи?
Димитър се поколеба. Да се изправи срещу човек като Виктор можеше да е опасно. Можеше да му коства много.
– Не знам… Аз съм просто студент…
– Разбирам страха ви – каза Радина. – Но вие сте единственият ни външен свидетел. Вашите показания могат да променят всичко. Могат да спасят едно дете от това да бъде отнето от майка му.
Тя му даде визитката си.
– Помислете. Ако решите, обадете ми се. Каквото и да решите, благодаря ви. Вие сте достоен човек.
Димитър остана сам на улицата, стиснал визитката. Беше изправен пред морална дилема. Дали да се намеси и да рискува собственото си спокойствие, за да помогне на една почти непозната жена? Или да си затвори очите и да се погрижи за собствените си проблеми? Отговорът на този въпрос щеше да определи не само изхода от битката на Анелия, но и какъв човек щеше да стане самият той.
Глава 8
Стефан взе парите.
Срещата в офиса на Виктор беше кратка и унизителна. Бившият му зет не го удостои с присъствието си. Посрещна го същият мъж в костюм, който го беше намерил в бара. Той му подаде дебел плик с банкноти и папка с документи.
– Това е за теб – каза мъжът, сочейки плика. – А това е, което се очаква от теб.
В папката имаше няколко листа, на които беше написана неговата „история“. Разказ за това как Анелия е безотговорна, как често оставя Мартин сам, как харчи парите си за глупости, вместо за детето. Всичко беше лъжа, но беше представено като загрижените наблюдения на един любящ вуйчо.
– Трябва да научиш това наизуст – каза мъжът. – Адвокатите ни ще се свържат с теб, за да те подготвят. Без импровизации.
Стефан стоеше там, държейки парите на спасението си в едната ръка и цената на предателството си в другата. Той се чувстваше мръсен, омерзен от себе си. Но страхът от хората, на които дължеше пари, беше по-силен от срама. Той кимна, взе папката и излезе, без да каже и дума.
Първото нещо, което направи, беше да върне дълга си. Усети огромно облекчение, сякаш камък му падна от сърцето. Но то беше краткотрайно. Замени го тежестта на вината.
Той избягваше Анелия. Не отговаряше на обажданията ѝ, не отвръщаше на съобщенията ѝ. Знаеше, че ако я погледне в очите, ще се срине. Прекарваше дните си в апартамента си, четейки отново и отново лъжите в папката, опитвайки се да ги научи, опитвайки се да убеди себе си, че прави това „за доброто на Мартин“, както му бяха казали. Но не можеше. Всяка дума беше като киселина, която разяждаше съвестта му.
Анелия усещаше, че нещо не е наред. Мълчанието на брат ѝ я тревожеше повече от всичко. Тя сподели притесненията си с Радина.
– Нещо става с него, Ради. Не ми вдига. Страхувам се да не е направил някоя глупост.
Радина, вече предупредена от Димитър, я погледна сериозно.
– Ани, трябва да ти кажа нещо. И няма да е приятно.
Тя ѝ разказа за срещата си със студента и за това, което той е чул. Разказа ѝ, че е видял Стефан да излиза от офиса на Виктор.
Светът на Анелия се разпадна за втори път. Първоначално тя отказа да повярва.
– Не! Стефан не би го направил! Той ме обича!
– Виктор го е притиснал, Ани. Знаел е за дълговете му. Използвал е слабостта му. Не го оправдавам, но трябва да си подготвена. Най-вероятно той ще бъде основният им свидетел срещу теб.
Болката от предателството беше по-остра от всяка лъжа, написана в исковата молба на Виктор. Това не беше просто юридическа битка. Това беше лична война, в която собственият ѝ брат беше преминал на страната на врага.
Тя не се отказа. Реши, че трябва да говори с него. Трябваше да чуе истината от неговата уста. Отиде до апартамента му и започна да чука на вратата. Дълго време никой не отваряше. Накрая, когато тя вече беше готова да си тръгне, ключът превъртя и вратата леко се открехна.
Стефан стоеше пред нея, блед, с подпухнали очи. Не можеше да я погледне.
– Какво искаш? – промърмори той.
– Искам да ми кажеш истината, Стефане. Вярно ли е? Продаде ли ме на Виктор?
Той мълчеше. Мълчанието му беше потвърждение.
– Защо? – прошепна Анелия, а сълзите започнаха да се стичат по бузите ѝ. – Аз съм ти сестра. Как можа?
– Не разбираш! – извика той най-накрая, вдигайки поглед. В очите му имаше отчаяние. – Нямах избор! Щяха да ме убият! Той ми плати дълга!
– И за каква цена, Стефане? За цената на племенника ти? За цената на моята душа? Знаеш ли какво искаш от мен да направя? Да лъжесвидетелстваш! Да ме представиш като чудовище пред съда!
– Казаха, че е за доброто на Мартин! Че ти не можеш да му дадеш живота, който заслужава!
– И ти им повярва? На човека, който ме съсипа? На човека, който те презира? Ти си просто пионка в неговата игра, не го ли разбираш?
Тя го гледаше с болка и съжаление. Виждаше не предател, а слаб, уплашен човек, доведен до ръба.
– Има още време да се откажеш, Стефане. Моля те. Не прави това. Не ни го причинявай.
Тя се обърна и си тръгна. Не можеше да понесе повече. Остави го сам с неговата вина и неговите пари.
Докато вървеше по улицата, тя плачеше. Плачеше за изгубеното си семейство, за разбитото доверие, за мръсотията, която беше погълнала живота ѝ. Но сред сълзите се надигна и нещо друго. Гняв. Студен, ясен гняв. Виктор беше преминал всяка граница. Беше използвал брат ѝ, беше се опитал да ги настрои един срещу друг.
Тя извади телефона си и се обади на Радина.
– Права си. Време е да спрем да се защитаваме. Време е да атакуваме. Използвай всичко, което имаш. Контраискът. Фирмата. Измамата. Искам да го унищожа.
Гласът ѝ вече не трепереше. Беше глас на жена, която нямаше какво повече да губи. Беше глас на майка, готова на всичко, за да защити детето си. Войната беше навлязла в нова, много по-опасна фаза.
Глава 9
Новината за контраиска на Анелия удари Виктор като гръм от ясно небе. Той беше свикнал тя да бъде жертва, да се защитава, да плаче. Не очакваше такава агресия. Когато адвокатите му го информираха за обвиненията в измама, свързани със старата фирма „Виктория Трейд“, той за пръв път от началото на битката изпита безпокойство.
– Как е разбрала? – изкрещя той по телефона на главния си адвокат. – Тази папка трябваше да е унищожена!
– Очевидно не е. Имат копия на документите за учредяване, където нейното име фигурира. Имат експертно мнение, че подписът ѝ върху документите за прехвърляне на дяловете е подправен или поне положен под заблуда. Това е сериозно, Виктор. Може да доведе до наказателно преследване.
Виктор затвори телефона с трясък. Репутацията му беше изградена върху имиджа на безпогрешен бизнесмен. Едно наказателно дело за измама, особено срещу бившата му съпруга, щеше да срине всичко. Инвеститорите щяха да се отдръпнат, партньорите щяха да загубят доверие.
Той извика Ивон в кабинета си. Лицето му беше мрачно.
– Тя е завела контраиск. Обвинява ме в измама.
Ивон пребледня. Тя знаеше, че финансовото състояние на Виктор, макар и огромно, зависи от крехката мрежа на доверие и репутация.
– Какво ще правиш?
– Ще я унищожа, преди тя да унищожи мен – изсъска той. – Ще ускорим нещата. Искам делото да се насрочи възможно най-скоро. Ще използваме Стефан. Неговите показания ще я дискредитират напълно. Ще я представим като отмъстителна, нестабилна жена, която си измисля истории, за да ме изнудва.
Планът му беше да удари пръв и да удари силно, като превърне нейните обвинения в доказателство за нейната невменяемост.
Междувременно, конфронтацията с Анелия беше разтърсила Стефан из основи. Вината го изяждаше жив. Той не можеше да спи, не можеше да се храни. Парите, които беше получил, лежаха в един шкаф и му напомняха за цената, която беше платил за тях.
Една вечер той отиде в кварталния парк. Седна на една пейка и просто гледаше децата, които играеха наоколо. Видя едно момченце, което приличаше на Мартин, и сърцето му се сви. Какво правеше? Щеше да помогне да се отнеме това дете от майка му, която го обожаваше. Щеше да го предаде в ръцете на студен, пресметлив човек, който виждаше в сина си не дете, а проект.
В този момент телефонът му иззвъня. Беше непознат номер. Той вдигна.
– Стефан? – прозвуча непознат мъжки глас. – Казвам се Димитър. Не ме познавате, но мисля, че трябва да поговорим. Става въпрос за сестра ви.
Димитър, след дълги колебания, беше решил да действа. Беше се обадил на Радина и беше получил номера на Стефан от нея.
Срещнаха се в парка. Димитър му разказа всичко – какво е чул в кафенето, как адвокатите на Виктор са се хвалили, че го държат в ръцете си.
– Те не ви уважават – каза Димитър спокойно. – Те ви използват. За тях вие сте просто инструмент. Щом свършат с вас, ще ви изхвърлят. А сестра ви… тя ще бъде съсипана. И вие ще трябва да живеете с това до края на живота си.
Думите на Димитър бяха прости, но уцелиха право в целта. Стефан осъзна, че студентът е прав. Той не беше съюзник на Виктор. Беше негова жертва, точно както Анелия.
– Какво да направя? – прошепна Стефан. – Взел съм парите. Те имат показанията ми…
– Все още не сте се заклели в съда. Все още можете да кажете истината. Радина, адвокатката на сестра ви, ще ви помогне. Тя може да ви осигури защита. Но трябва да изберете на чия страна сте.
Стефан се прибра вкъщи. За пръв път от седмици, той знаеше какво трябва да направи. Извади парите от шкафа. Сложи ги обратно в плика. След това взе телефона и набра номера на Анелия.
Тя вдигна след дълго мълчание. Гласът ѝ беше студен.
– Какво искаш?
– Како… сгреших – гласът му трепереше. – Сгреших ужасно. Моля те, прости ми. Искам да помогна. Искам да кажа истината.
Анелия мълчеше. Не знаеше дали може да му вярва.
– Ще върна парите – продължи той трескаво. – Ще отида при Радина. Ще ѝ разкажа всичко. Ще свидетелствам за вас. Срещу него. Моля те, како. Дай ми шанс да поправя нещата.
В гласа му имаше нещо различно. Не страх, а разкаяние. Искрено, дълбоко разкаяние.
– Добре, Стефане – каза накрая Анелия. – Ела утре сутринта в кантората на Радина. Ще говорим.
Тя затвори. Не изпита радост, нито облекчение. Само една безкрайна умора. Беше спечелила брат си обратно. Но войната тепърва предстоеше. И тя знаеше, че Виктор няма да се предаде лесно. Той беше като ранен звяр – а ранените зверове са най-опасни.
Глава 10
Новината, че Стефан е сменил страната, вбеси Виктор до крайност. Той беше загубил основния си коз. Адвокатите му го посъветваха да бъде предпазлив.
– Сега той е враждебен свидетел. Ще твърди, че сме го принудили и подкупили. Това, в комбинация с обвиненията в измама, изглежда много зле.
– И какво предлагате? Да се откажа? – изръмжа Виктор.
– Предлагаме да сменим тактиката. Вместо да атакуваме нея, ще се съсредоточим върху бъдещето на детето. Ще наемем най-добрите детски психолози, които да докажат, че животът с вас ще му осигури повече възможности, по-добро образование, по-светло бъдеще. Ще играем с бели ръкавици.
Виктор неохотно се съгласи. Но под маската на „загрижения баща“, той вече кроеше друг, много по-мръсен план. Беше наел частен детектив, който да следи Анелия. Търсеше всякаква кал, всяка грешка, всяка слабост, която можеше да използва срещу нея.
Детективът беше добър. Той проследи Анелия, снима я, рови се в миналото ѝ. И откри Михаил. Снима ги заедно в кафенето, на разходка в парка. Снимките бяха невинни, но в ръцете на Виктор те можеха да се превърнат в оръжие.
Междувременно Радина не си губеше времето. С показанията на Стефан и финансовите документи от „Виктория Трейд“ тя изграждаше солиден случай. Но знаеше, че им трябва още нещо. Нещо, което да срине Виктор не само като бизнесмен, но и като човек.
Тя започна да рови в настоящето му. По-точно, в живота на Ивон. Имаше усещането, че перфектната фасада на новата госпожа крие пукнатини. Чрез свои контакти тя успя да се сдобие с информация, която я остави безмълвна.
– Ани, няма да повярваш какво открих – каза тя на Анелия една вечер. – За Ивон.
Тя ѝ разказа за детето, което Ивон е изоставила преди години.
– Как е възможно? – прошепна Анелия, шокирана. Тя изпита не злорадство, а вълна от съчувствие към жената, която смяташе за свой враг.
– Тя е била млада, уплашена… не я съдя. Но въпросът е, че Виктор не знае. Тя е пазила това в тайна от всички. И още нещо. Ивон поддържа тайна връзка. Не с кого да е, а с един от основните бизнес конкуренти на Виктор. Явно играе двойна игра. Подсигурява си бъдещето, в случай че нещата с Виктор се объркат.
Това беше бомба. Изневяра, комбинирана с бизнес предателство. Това щеше да унищожи Виктор.
– Ще използваме ли това? – попита Анелия с несигурност. – Чувствам се… мръсно. Да се ровя в живота на тази жена…
– Тя се опитва да ти отнеме детето, Ани – напомни ѝ Радина твърдо. – Това е война. И във войната няма място за сантименти. Ще използваме всичко, което може да ни помогне да защитим Мартин.
Анелия знаеше, че приятелката ѝ е права. Въпреки това, моралната дилема я измъчваше. Да спечели битката, използвайки най-съкровените и болезнени тайни на друга жена? Това я доближаваше опасно до методите на самия Виктор.
В същото време, Михаил ставаше все по-важна част от живота ѝ. Той беше нейната скала в бурята. Не се месеше в делото, не даваше съвети, освен ако тя не го попиташе. Просто беше до нея. Една вечер, докато се разхождаха, тя му разказа за откритието на Радина и за своята дилема.
– Разбирам те – каза той, като взе ръката ѝ. – Трудно е да запазиш себе си, когато си принуден да играеш мръсна игра. Но понякога, за да защитиш това, което обичаш, трябва да използваш оръжията на врага си. Важното е да не забравяш коя си. И защо го правиш. Ти не го правиш от отмъщение. Правиш го от любов.
Думите му я успокоиха. Той винаги намираше начин да внесе яснота в хаоса на мислите ѝ. Тя го погледна и за пръв път си позволи да види в него не просто приятел, а бъдеще. Бъдеще, в което можеше да има спокойствие, уважение и любов.
Тя се прибра вкъщи и се обади на Радина.
– Добре. Направи го.
Решението беше взето. Всички фигури бяха на дъската. Предстоеше последната, решителна битка.
Глава 11
Съдебната зала беше студена и безлична. Дървените пейки, високият таван и строгите лица на съдиите създаваха усещане за тежест и неотменимост. Анелия седеше до Радина, стиснала ръцете си в скута, за да спре треперенето им. От другата страна на залата бяха Виктор и неговият екип от скъпоплатени адвокати. Той изглеждаше спокоен, уверен, сякаш това беше просто поредната бизнес среща. Ивон седеше зад него, безупречна и ледена като статуя.
Първите няколко часа бяха мъчителни. Адвокатите на Виктор представиха своя случай. Извикаха психолози, които с неясни термини обясняваха как една по-богата материална среда би допринесла за „оптималното развитие на детето“. Опитаха се да представят Анелия като любяща, но неспособна майка, чийто живот е твърде скромен и несигурен.
След това дойде ред на свидетелите на Виктор. Те бяха предимно негови бизнес партньори, които го описваха като прекрасен, щедър човек и загрижен баща. Всичко беше гладко, режисирано, фалшиво.
Кулминацията на тяхната защита трябваше да бъде появата на частния детектив. Той показа снимките на Анелия и Михаил.
– Това, уважаеми съдии, е новият мъж в живота на госпожата – заяви адвокатът на Виктор с драматичен тон. – Само няколко месеца след раздялата, тя вече има нов партньор. Ние не оспорваме правото ѝ на личен живот. Но се питаме – дали нейната основна грижа е детето, или собствените ѝ романтични увлечения? Дали е редно да се въвежда нов мъж в живота на детето толкова скоро след травмата от развода?
Радина се надигна.
– Протестирам! Това са инсинуации. Моята клиентка и господин Михаил са просто приятели. Няма никакво доказателство за интимна връзка.
Въпреки протеста, калта беше хвърлена. Анелия усети как бузите ѝ пламват. Чувстваше се унизена, сякаш целият ѝ живот се разнищваше пред очите на непознати.
След това дойде ред на Радина. Нейният първи свидетел беше учителката на Мартин. Тя говори топло и убедително за това колко щастливо и обгрижено е детето, колко силна е връзката му с майка му. След нея говориха и другите майки, които потвърдиха думите ѝ.
И тогава Радина призова своя основен свидетел.
– Призовавам господин Стефан.
Когато Стефан влезе в залата, настъпи тишина. Той избегна погледа на Виктор и седна на свидетелската скамейка. Радина го накара да разкаже всичко – за дълговете, за срещата с човека на Виктор, за плика с парите, за папката с лъжливите показания, които е трябвало да научи наизуст. Той предаде плика с парите като доказателство.
Лицето на Виктор беше каменно, но в очите му се четеше ярост. Адвокатите му се опитаха да дискредитират Стефан, да го изкарат неблагодарен и лъжлив, но той не се поддаде. Говореше тихо, но твърдо, като човек, който най-накрая е намерил сили да каже истината.
Следващият удар беше още по-тежък. Радина представи документите за фирмата „Виктория Трейд“. Финансови експерти обясниха сложната схема на прехвърляния и скриване на активи. Те доказаха без съмнение, че Анелия е била измамена и лишена от значителна сума пари.
Атмосферата в залата се беше променила. Увереността на Виктор беше започнала да се пропуква. Той вече не изглеждаше като загрижен баща, а като безскрупулен манипулатор.
Но Радина пазеше най-силното си оръжие за накрая.
– Призовавам госпожа Ивон.
Ивон видимо се напрегна. Тя не очакваше това. Адвокатът на Виктор скочи.
– Протестирам! Какво общо има госпожа Ивон с този случай?
– Има пряко отношение към средата, в която ищецът твърди, че иска да отглежда детето – отвърна Радина спокойно. Съдът позволи разпита.
Ивон седна на скамейката, изглеждайки все така безупречно, но очите ѝ я издаваха.
Радина започна с няколко общи въпроса за живота ѝ с Виктор. След това, съвсем неочаквано, тя смени темата.
– Госпожо, вярно ли е, че имате тайна връзка с господин Ангелов, основният бизнес конкурент на вашия съпруг?
В залата се чу ахване. Ивон замръзна. Виктор се обърна и я изгледа с невярващ, леден поглед.
– Това е абсурдно! – успя да промълви Ивон.
– Наистина ли? – Радина постави на масата папка със снимки. – Защото тук имаме снимки от последните няколко месеца. Срещи в хотели, тайни вечери… Искате ли да ги разгледаме?
Ивон пребледня като платно.
– И още един въпрос, госпожо. Става дума за нещо от миналото ви. За едно момиченце, родено преди осемнайсет години…
Това беше краят. Ивон се срина. Тя избухна в сълзи и прошепна: „Стига, моля вас…“
Радина нямаше повече въпроси. Тя беше постигнала целта си. Беше разрушила фасадата на перфектния живот на Виктор. Беше показала на съда, че средата, която той предлага, не е стабилна и морална, а пропита с лъжи, измами и предателства.
Виктор седеше като вцепенен. За един ден той беше загубил всичко – контрола, репутацията си, доверието на жена си. Гледаше Анелия, но в погледа му вече нямаше арогантност. Имаше само омраза и… поражение.
Анелия също го гледаше. Не изпитваше триумф. Само празнота. Беше спечелила, но цената беше ужасна. Всички в тази зала бяха загубили по нещо.
Глава 12
Съдът се оттегли за решение. Чакането беше агония. Анелия, Радина и Стефан седяха в едно кафене наблизо, без да говорят. Стефан беше с наведена глава, все още смазан от тежестта на това, което беше направил и което се беше наложило да разкрие.
– Каквото и да стане, Ани, гордея се с теб – каза накрая Радина. – Ти се бори. Не се предаде.
Когато се върнаха в съдебната зала, напрежението беше осезаемо. Виктор и Ивон вече не седяха един до друг. Тя беше в единия край на пейката, той – в другия. Не се поглеждаха.
Съдията прочете решението с монотонен глас. Думите се нижеха една след друга, но Анелия чу само най-важните. „Искът на господин Виктор се отхвърля. Родителските права върху детето Мартин остават изцяло на майката, Анелия. На бащата се определя режим на срещи под надзора на социален работник за първите шест месеца.“
Това беше пълна победа.
Анелия не извика, не се разплака. Само затвори очи и пое дълбоко дъх. Тежестта, която беше носила с месеци, сякаш се свлече от раменете ѝ. Тя се обърна и прегърна Радина силно.
– Благодаря ти – прошепна тя. – За всичко.
След това отиде при брат си. Той я погледна с насълзени очи.
– Прости ми, како.
– Всичко е наред, Стефане. Свърши се.
Виктор излезе от залата, без да каже дума, последван от адвокатите си. Лицето му беше непроницаемо, но Анелия знаеше, че под тази маска ври и кипи. Той беше победен. Публично унижен.
Последиците от делото се разгърнаха бързо през следващите седмици. Новината за бизнес измамата и опитът за подкуп на свидетел изтекоха в медиите. Започна прокурорска проверка срещу Виктор. Инвеститори започнаха да се оттеглят от проектите му. Империята му, която изглеждаше непоклатима, започна да се руши.
Ивон го напусна още същата вечер. Скандалът беше огромен. Тя събра багажа си и изчезна, оставяйки го сам да се справя с последствията от техния общ провал.
Анелия, от своя страна, се опита да се върне към нормалния живот. Беше трудно. Битката я беше изтощила, беше я променила. Но сега, за пръв път от много време, тя дишаше свободно.
Един следобед, докато вземаше Мартин от училище, видя Виктор да я чака на ъгъла. Изглеждаше състарен, уморен. Беше сам.
– Може ли да поговорим? – попита той. Гласът му беше неузнаваем, лишен от обичайната си арогантност.
Анелия се поколеба, но кимна. Каза на Мартин да я почака до входа на училището, където можеше да го вижда.
– Не дойдох да се карам – каза Виктор. – Дойдох да кажа… че сгреших. Във всичко. Позволих на егото и гордостта си да ме заслепят. И загубих всичко.
Той гледаше към сина си с изражение, което Анелия никога не беше виждала на лицето му. Изражение на съжаление.
– Може би… може би някой ден ще ми позволиш да бъда баща. Истински баща. Не просто банкомат.
Анелия го слушаше и не можеше да повярва. Дали беше искрен? Или това беше поредната манипулация? Може би и двете. Но в този момент тя разбра нещо важно. Вече не я беше страх от него. Той вече нямаше власт над нея.
– Ще видим, Виктор – каза тя спокойно. – Това зависи от теб. И ще отнеме много време.
Тя се обърна, хвана Мартин за ръка и си тръгна, оставяйки бившия си съпруг сам на улицата, сред руините на живота, който сам си беше построил.
Глава 13
Животът след бурята беше тих. Анелия трябваше да се научи отново да живее без постоянен страх и напрежение. Първите седмици бяха странни, изпълнени с усещане за празнота. Войната беше приключила и тя трябваше да намери нов смисъл, освен оцеляването.
Връзката ѝ с Михаил бавно се развиваше. Той беше търпелив, даваше ѝ пространство, от което се нуждаеше, за да излекува раните си. Запозна го с Мартин. Срещата беше предпазлива в началото, но спокойната и добронамерена аура на Михаил бързо спечели момчето. Те започнаха да прекарват време заедно – тримата. Ходеха в парка, на кино, готвеха заедно. За пръв път от години домът на Анелия беше изпълнен не с тревоги, а със смях.
Стефан също започна да се връща към живота. С помощта на Анелия и Радина той си намери работа. Беше скромна, честна работа, която му позволи да стъпи на краката си. Той редовно посещаваше сестра си и племенника си, опитвайки се с действия, а не с думи, да изкупи вината си. Връзката им беше променена завинаги, белязана от предателството, но и укрепена от прошката.
Димитър, студентът по право, завърши с отличие. Радина, впечатлена от неговата смелост и почтеност, му предложи стаж в кантората си. За него това беше сбъдната мечта. Той беше рискувал, за да защити справедливостта, и съдбата му се беше отблагодарила. С постоянната си работа той най-накрая успя да си отдъхне за ипотеката, която вече не изглеждаше толкова плашеща.
Виктор изчезна от публичното пространство. Бизнесът му се срина. Наложи се да продаде мезонета, офиса, луксозните коли. Юридическите битки, свързани с измамата, се точеха с години, изяждайки остатъците от състоянието му. Той спази решението на съда и посещаваше Мартин под надзора на социален работник. Срещите бяха неловки. Виктор не знаеше как да общува със сина си извън контекста на подаръци и демонстрация на власт. Но той продължаваше да идва. Може би наистина се опитваше.
Един ден Анелия получи голям паричен превод по сметката си. Беше от Радина.
– Това е твоят дял от „Виктория Трейд“ – обясни ѝ приятелката ѝ. – Успяхме да докажем твоите права върху част от активите преди фалита на Виктор. Не е толкова, колкото трябваше да бъде, но е достатъчно.
Анелия гледаше цифрите на екрана. Сумата беше достатъчна, за да изплати ипотеката си. И да остане. За пръв път в живота си тя беше финансово независима. Не беше заради парите. Беше заради свободата. Свободата да не се страхува за утрешния ден. Свободата да знае, че може да осигури на сина си всичко, от което се нуждае, без да зависи от никого.
Тя не направи нищо грандиозно. Просто отиде в банката и погаси кредита си. Когато излезе, държейки документа в ръка, тя се почувства лека. Свободна.
Вечерта, докато слагаше Мартин да спи, той я попита:
– Мамо, татко ще стане ли пак добър?
Анелия го целуна по челото.
– Не знам, слънчице. Хората са сложни. Но важното е, че ти имаш майка, която те обича повече от всичко на света. И винаги ще бъде до теб.
Тя загаси лампата и отиде в хола. Михаил беше там, четеше книга на дивана. Той вдигна поглед и ѝ се усмихна. Тя седна до него и облегна глава на рамото му. Навън градът светеше, животът продължаваше. Нейният живот също. Беше различен от този, който си беше представяла преди години. Беше по-труден, белязан с болка и загуба. Но беше и по-истински. Беше нейният живот. И тя най-накрая беше намерила своя тих, спокоен пристан.