Десет месеца. В ретроспекция, това е просто миг, кратък отрязък от време, който би трябвало да се изгуби в големия гоблен на живота. Но за мен тези десет месеца бяха цяла вечност, изтъкана от смях, споделени тайни под звездите и упойващото усещане, че най-накрая съм намерила своето място, своя човек. Неговото име беше Виктор.
Той влезе в живота ми като летен бриз – неочаквано и освежаващо. Запознахме се на изложба, където мои колеги от университета по архитектура представяха свои проекти. Аз бях там по-скоро от задължение, отегчена от претенциозните разговори и топлото бяло вино в пластмасови чаши. Тогава го видях. Той не гледаше макетите, а хората. В погледа му имаше нещо хищно и същевременно магнетично. Беше облечен безупречно – скъп костюм, който не изглеждаше като униформа, а като втора кожа, и часовник, чийто циферблат улавяше светлината при всяко движение.
Заговори ме с лекота, която обезоръжаваше. Не с изтъркан комплимент, а с въпрос за един от проектите, който издаваше, че наистина разбира от естетика и пространство. Разговорът потече като река – плавно, естествено, сякаш се познавахме от години. Разказа ми, че има собствен бизнес с инвестиции в недвижими имоти, което веднага предизвика професионалния ми интерес. Говореше с такава страст и увереност за сгради, за потенциал, за бъдеще, че аз, вечната мечтателка с молив зад ухото, бях напълно запленена.
Връзката ни се разви бързо, но не прибързано. Всяка среща беше приключение. Водеше ме на места, за чието съществуване дори не подозирах – скрити ресторанти с тайни градини, джаз клубове в мазета, където въздухът трептеше от музика, или просто дълги пътувания с колата му извън града, без конкретна цел, само за да гледаме залеза от някой забравен хълм. Той беше щедър – не само с подаръци, които ме караха да се чувствам неудобно, но и с времето си, с вниманието си. Помнeше малките неща – как обичам кафето си, коя е любимата ми песен, страха ми от паяци. Караше ме да се чувствам видяна, специална.
Най-добрата ми приятелка, Ралица, беше единственият скептик в моя розов свят. Тя учеше право и имаше вроден усет към несъответствията.
– Прекалено е идеален, Мира – казваше ми тя, докато разглеждаше поредния букет, който Виктор ми беше изпратил в университета. – Мъже като него не съществуват. Всеки има своите недостатъци, а неговите са твърде добре скрити.
– Просто завиждаш – отвръщах аз през смях, но дълбоко в себе си усещах леко убождане на съмнение.
Имаше моменти, които подхранваха тези съмнения. Телефонът му, например. Винаги беше с екрана надолу, винаги заключен с код, който никога не видях. Често провеждаше „спешни бизнес разговори“ в другата стая или на балкона, с приглушен глас. Имаше и внезапните „командировки“, които изникваха от нищото. Обясняваше ги с динамиката на работата си, с неотложни срещи с инвеститори. Аз, погълната от любов и доверие, приемах всичко. Исках да вярвам в приказката.
Говорехме за бъдещето. Той ме слушаше с часове как описвам къщата, която мечтая да проектирам един ден – с много светлина, отворени пространства и голяма библиотека.
– Ще я построим заедно – казваше той, а очите му блестяха. – Ти ще я нарисуваш, а аз ще намеря перфектното място и ще финансирам всичко.
Вече си представях живота ни. Аз, завършила университета, работя върху нашия общ дом. Той, успешен и грижовен, се прибира вечер. Може би дори обмисляхме идеята за ипотечен кредит, за да ускорим нещата – нещо, което той предложи, като каза, че ще поеме по-голямата част от вноските, но иска и аз да участвам, за да се чувствам „равноправен партньор“. Тази идея за общ заем, за общо бъдеще, ме караше да се чувствам още по-свързана с него.
Бях на върха на света. Десет месеца от живота ми бяха като сценарий на романтичен филм. Не знаех, че съм единственият зрител, който не подозира, че всичко е просто декор, а главният актьор играе двойна роля. Илюзията беше толкова красива, че нямах сили да погледна зад завесата.
Глава 2: Тишината
Всичко започна с тишина. Не онази успокояваща тишина, която споделяхме след любов, а една празна, оглушителна тишина, която отекваше в празното пространство на апартамента ми. Виктор трябваше да ми се обади. Беше заминал за поредната двудневна „командировка“. Винаги се обаждаше вечер, за да ми пожелае лека нощ. Но не и този път.
Телефонът му беше изключен. Отначало не се притесних. Сигурно батерията му е паднала, казах си. Или е на среща, която се е проточила. На следващата сутрин обаче телефонът му все още беше извън обхват. Тревогата започна да пълзи по вените ми като ледена змия. Изпратих му съобщение. После още едно. И още едно. Никакъв отговор.
Денят мина в мъгла. В университета не можех да се съсредоточа върху лекциите. Чертежите ми изглеждаха като безсмислени драсканици. Всеки път, когато телефонът ми вибрираше, сърцето ми подскачаше, само за да се свие отново от разочарование – беше известие от социалните мрежи или съобщение от майка ми.
Вечерта на втория ден паниката вече беше взела връх. Започнах да превъртам в главата си всякакви ужасяващи сценарии. Катастрофа. Внезапно заболяване. Обир. Нещо лошо му се беше случило, бях сигурна. Любовта ми беше толкова всепоглъщаща, че не допусках друга възможност.
Реших да действам. Виктор беше много потаен за семейството си. Знаех, че има по-голяма сестра, но никога не ме беше запознал с нея. Беше ми я споменал мимоходом веднъж. След часове ровене в социалните мрежи, успях да я намеря по общи приятели. Името ѝ беше Десислава. Профилът ѝ беше заключен, но имаше публична професионална страница. Намерих служебен имейл и ѝ писах.
Ръцете ми трепереха, докато подбирах думите.
„Здравей, Десислава. Казвам се Мира. Аз съм приятелка на Виктор. Много се извинявам за безпокойството, но не мога да се свържа с него от два дни и съм ужасно притеснена. Телефонът му е изключен. Моля те, ако знаеш нещо, пиши ми. Страхувам се да не му се е случило нещо лошо.“
Натиснах „изпрати“ със свито сърце. Чаках. Всяка минута беше агония. Проверявах пощата си на всеки тридесет секунди.
Опитах да се свържа и с единствения му приятел, с когото ме беше запознал – Пламен. Той беше неговата пълна противоположност – тих, леко неугледен, с поглед, който винаги шареше наоколо, сякаш търсеше изход. Когато му се обадих, той звучеше объркано, дори леко раздразнено.
– А, Мира. Здравей. Виктор ли? Нямам представа. Сигурно е зает. Такъв е той, нали знаеш, работата…
– Телефонът му е изключен от два дни, Пламен! Това не е нормално!
– Спокойно, ще се появи. Той винаги се появява. Не се шашкай. – Гласът му беше толкова лишен от емоция, толкова незаинтересован, че ме побиха тръпки.
Късно вечерта получих отговор от Десислава. Беше кратък и озадачаващ.
„Здравейте, Мира. Не знам защо се обръщате към мен. Виктор е добре. Преди малко говорих с него. Вероятно има причина да не Ви се обажда.“
Прочетох имейла отново. И отново. „Виктор е добре.“ „Преди малко говорих с него.“ Ледената змия на тревогата се превърна в гореща вълна от объркване и болка. Добре е? Говорил е със сестра си, но не и с мен? Защо? Каква може да е причината?
Хиляди въпроси се забиха в съзнанието ми. Дали не съм направила нещо нередно? Дали не съм го обидила с нещо, без да разбера? Превъртях последния ни разговор, последната ни среща. Всичко беше перфектно. Смях, целувки, планове за уикенда.
Тишината вече не беше просто липса на звук. Тя беше отговор. Жесток, студен отговор, който не разбирах. Той беше жив и здрав, но беше избрал да изчезне от моя живот. Без дума, без обяснение. Просто се беше изпарил, оставяйки ме сама в оглушителната празнота на неговото отсъствие.
В следващите дни се превърнах в призрак. Спрях да ходя на лекции. Спрях да се храня. Стоях до прозореца и гледах улицата с напразната надежда, че ще видя колата му да спира отпред. Телефонът ми беше станал продължение на ръката ми, мълчалив свидетел на моята агония. Всеки тон на звънене ме караше да подскачам, но никога не беше той.
Ралица идваше всеки ден. Носеше ми храна, която не докосвах, и се опитваше да ме накара да говоря.
– Зарежи го, Мира. Какъвто и да е, щом постъпва така, не те заслужава. Това е проява на такова неуважение, на такава жестокост…
Аз само клатех глава. Не можех да го приема. Трябваше да има обяснение. Моят Виктор, мъжът, който ми носеше цветя без повод и ми четеше поезия, не можеше да бъде такъв човек. Бях сигурна, че има някаква ужасна грешка.
Седмица се превърна в две. Надеждата започна да се разпада, заменена от тъпа, постоянна болка. Животът ми, който доскоро беше цветен и ярък, изведнъж беше станал сив и безсмислен. И най-лошото беше, че не знаех защо. Тишината беше моят затвор.
Глава 3: Разкритието
Мина почти месец. Месец на агония, на безсънни нощи и дни, в които едва намирах сили да стана от леглото. Бях отслабнала, под очите ми имаше тъмни кръгове, а проектът ми в университета беше безнадеждно изостанал. Ралица беше неотлъчно до мен, но дори нейната непоклатима подкрепа не можеше да пробие стената от болка, която бях изградила около себе си.
Една петъчна вечер тя влезе в апартамента ми с бойна решителност в очите.
– Стига толкова! – заяви тя и дръпна завесите, пускайки острата светлина на уличните лампи в стаята. – Тази вечер излизаме. Няма да приема „не“ за отговор. Няма да позволиш на този… на този индивид да съсипе живота ти. Ще се облечеш, ще се гримираш и ще дойдеш с мен на едно парти.
Партито беше последното нещо на света, което исках. Идеята да бъда сред шумни, щастливи хора ме ужасяваше. Но в погледа на Ралица имаше такава смесица от загриженост и стомана, че не посмях да откажа.
– Добре – промърморих аз, – но само за малко.
Събитието беше в една от онези модерни галерии в центъра, които се превръщаха в клубове след десет вечерта. Беше откриване на нова изложба, организирано от голяма компания. Мястото гъмжеше от хора – елегантно облечени мъже в скъпи костюми и жени в рокли, които струваха повече от месечния ми наем. Чувствах се не на място, като сиво врабче сред пауни. Ралица обаче се движеше в свои води, поздравяваше познати и ме дърпаше след себе си към бара.
– Виждаш ли? – каза тя, подавайки ми чаша шампанско. – Светът не е спрял. Трябва да продължиш напред.
Опитах се да се усмихна, но устните ми трепереха. Оглеждах тълпата с апатия, когато погледът ми се спря на една двойка в другия край на залата. Смееха се на нещо, което мъжът шепнеше в ухото на жената. Той беше с гръб към мен, но имаше нещо познато в стойката му, в начина, по който леко накланяше глава. Сърцето ми започна да бие учестено.
Той се обърна.
Времето спря. Шумът на партито изчезна, музиката заглъхна, хората се превърнаха в размазани сенки. Беше той. Виктор. Изглеждаше зашеметяващо, както винаги. Смееше се онази негова усмивка, която преди беше запазена само за мен. До него стоеше красива жена с дълга, кестенява коса, облечена в елегантна червена рокля. Тя го гледаше с обожание. Той сложи ръка на кръста ѝ със собственическа нежност, която разряза сърцето ми на две.
Той беше добре. Не просто добре, а щастлив. Процъфтяващ. Цялата ми агония, всичките ми страхове за неговото здраве и безопасност, се стовариха върху мен с тежестта на лавина. Бях живяла в ад през последния месец, а той просто е продължил живота си.
Прилоша ми. Опрях се на бара, за да не падна. Ралица веднага забеляза промяната в мен.
– Мира? Какво има? Пребледняла си.
Не можех да говоря. Само посочих с трепереща ръка. Тя проследи погледа ми.
– О, не… – прошепна тя. – О, не, Мира. Хайде да си тръгваме.
Но аз не можех да помръдна. Бях като парализирана, хипнотизирана от сцената пред мен. И тогава, като последен, най-жесток удар на съдбата, до нас застанаха две жени, които говореха оживено.
– Виж ги, Виктор и Анелия – каза едната, без да ни обръща внимание. – Прекрасна двойка са. Баща ѝ направо го обожава.
– Чух, че скоро ще има годеж – добави другата. – И как иначе? Заедно са вече повече от година. Толкова са стабилни.
Повече от година.
Думите прокънтяха в главата ми, заглушавайки всичко останало. Повече от година. Нашата връзка беше десет месеца. Простата аритметика беше безпощадна. Цялото ни време заедно… всичко е било лъжа. Аз не съм била единствената. Аз съм била „другата“. Не, дори не това. Аз съм била страничен проект, забавление, временна диверсия.
Болката беше физическа. Усетих я в гърдите си, остра и пронизваща, сякаш някой забиваше нагорещен нож в сърцето ми. Въздухът не ми достигаше.
– Трябва да се махна оттук – успях да прошепна.
Ралица ме прегърна през рамо и ме поведе към изхода, проправяйки си път през безгрижната тълпа. Никой не забеляза момичето със разбито сърце, което се измъкваше от празненството. Никой, освен мен. Защото в онзи миг разбрах, че не съм загубила само любовта на живота си. Бях загубила и себе си, защото бях повярвала в една грандиозна, добре изиграна лъжа. На излизане, за части от секундата, погледите ни се срещнаха. За миг в очите на Виктор видях паника. Чиста, неподправена паника. После лицето му отново стана безизразно. Той леко кимна, сякаш поздравяваше случаен познат, и се обърна обратно към своята красива, нищо неподозираща лъжа.
Това кимване беше по-лошо от шамар. То беше признание. Потвърждение. И пълно, абсолютно безразличие към болката, която ми причиняваше.
Глава 4: Последствията
Пътят към дома беше мълчалив. Ралица ме държеше за ръка, докато аз гледах през прозореца на таксито как светлините на града се размазват през сълзите ми. Не плачех шумно. Сълзите просто се стичаха, горещи и безкрайни, по лицето ми. Унижението беше по-силно от болката. Глупостта ми беше по-оглушителна от предателството.
Как можах да бъда толкова сляпа? Всички знаци бяха там – потайният телефон, внезапните пътувания, липсата на срещи с неговото семейство. Ралица ме беше предупреждавала. Интуицията ми понякога беше нашепвала тревожни въпроси. Но аз бях заглушила всичко, заслепена от перфектната картина, която той беше нарисувал за мен.
Когато се прибрах, се свлякох на пода в коридора. Ралица остана с мен през цялата нощ. Държеше ме, докато се тресях от безмълвни ридания, подаваше ми чаша вода, която не можех да изпия, и просто беше там. Нейното присъствие беше единственият фар в безкрайния океан от отчаяние.
Следващите няколко дни бяха още по-мрачни от преди. Преди поне имах надежда, макар и илюзорна. Имах мистерия, която да разреша. Сега имах само грозната, неоспорима истина. Всяка вещ в апартамента ми, която ми напомняше за него – книга, която ми беше подарил, шал, който беше забравил, снимка, която бяхме направили – ми причиняваше физическа болка. Събрах всичко в една голяма кашона и го скрих в най-тъмния ъгъл на гардероба. Исках да го изтрия. Да изтрия всеки спомен, всяка целувка, всяка лъжа.
Първата стъпка беше дигиталното прочистване. С треперещи пръсти блокирах номера му, който така или иначе мълчеше. Блокирах го във всички социални мрежи, където можех да се сетя. Изтрих всичките ни общи снимки. Беше като ампутация – болезнена, но необходима, за да спре разпространението на отровата.
След това се обадих на родителите си. Майка ми, Маргарита, беше чиста душа, винаги вярваща в доброто у хората. Когато ѝ разказах, плака заедно с мен по телефона.
– Миличкото ми момиче… как може да има толкова жестоки хора на този свят?
Баща ми, Симеон, беше различен. Той беше прагматик, човек, който беше видял тъмната страна на живота. След като майка ми му предаде историята, той взе слушалката. Гласът му беше спокоен, но под повърхността усещах как кипи гняв.
– Знаех си, че има нещо гнило в този младеж – каза той. – Винаги беше прекалено лъскав, прекалено гладък. Мира, слушай ме внимателно. Не прави нищо глупаво. Не го търси. Не искай обяснения. Такива хора не дават обяснения, те само хвърлят още лъжи. Просто го изтрий от живота си.
Думите на баща ми ми дадоха сила. Той беше прав. Какъв смисъл имаше от конфронтация? Истината беше ясна.
Няколко дни по-късно, в момент на слабост и отчаян опит за катарзис, направих нещо, което не бях планирала. Не публикувах негова снимка, не написах името му, не разказах историята. Просто споделих една мисъл в социалните мрежи. Беше цитат от книга, която четях: „Най-голямата лъжа не е тази, която казваме на другите, а тази, която казваме на себе си, за да повярваме в нещо красиво, но нереално.“ Под цитата добавих един-единствен коментар: „Понякога истината боли по-малко от илюзията.“
Беше абстрактно. Беше за мен. Беше начин да кажа на себе си, че приемам реалността и съм готова, макар и с болка, да продължа. Не очаквах нищо. Повечето ми приятели сигурно щяха да го подминат като поредния мъдър статус.
Но той не го подмина.
Два дни по-късно телефонът ми изсвири. Съобщение от непознат номер. Сърцето ми спря за миг. Знаех кой е.
„Трябва да поговорим.“
Гледах думите на екрана и усещах как гневът започва да измества болката. Как смееше? След месец мълчание, след като го видях с друга жена, след всичко, той искаше да говори?
Не отговорих.
След десет минути дойде второ съобщение.
„Видях какво си публикувала. Наистина ли трябваше да го правиш?“
И тогава трето, по-дълго.
„Съжалявам за начина, по който се случиха нещата. Не исках да те нараня. Беше сложно.“
„Беше сложно.“ Тази фраза ме взриви. Сложно? Десет месеца лъжи, двойствен живот, пълно емоционално опустошение, сведено до думата „сложно“. Пръстите ми полетяха над клавиатурата, преди да успея да се спра.
„Сложно? Ти ме накара да мисля, че ти се е случило нещо ужасно. Тревожих се до смърт. Свързах се със семейството ти. А ти си бил… зает.“
Отговорът му дойде почти веднага. И той беше този, който промени всичко.
Глава 5: Чудовището
Съобщението, което получих, беше олицетворение на манипулацията. То преобърна цялата ситуация, прехвърли вината от него върху мен и ме накара да се почувствам като агресора.
„Значи затова си го направила? За да ме накажеш? За да ме злепоставиш пред всички с твоите драматични публикации? Мислех, че си над тези неща, Мира. Мислех, че си различна.“
Челюстта ми увисна. Аз? Да го злепоставя? С един анонимен цитат? Гневът, който досега само тлееше под пепелта на скръбта ми, избухна в яростен пожар. В този момент осъзнах, че не съм тъжна. Бях бясна. Бясна на него, но най-вече на себе си, че съм позволила на този човек да има такава власт над емоциите ми.
Отговорих му, като този път думите ми бяха остри като стъкло.
„Аз съм различна? Ти водеше двойствен живот! Лъга ме в очите в продължение на десет месеца! Имаш връзка от повече от година с друга жена! Как смееш да ми говориш за моето поведение?“
Това беше моментът, в който маската му падна окончателно. Очаквах повече извинения, повече опити да омаловажи стореното. Вместо това получих чиста, неподправена злоба. Той разбра, че е загубил контрол над ситуацията, че вече не може да ме манипулира със своя чар и фалшива загриженост. И тогава изстреля думите, които завинаги щяха да се запечатат в съзнанието ми.
„Не знаеш нищо. Нямаш представа за моя живот, за моите отговорности. Ти беше просто забавление, грешка. А сега се опитваш да съсипеш всичко, което съм градил, заради нараненото си его. Нямаш никаква представа в какво се забъркваш. Опитваш се да ме унищожиш, само защото бях публикувала нещо в социалните мрежи. Ти си истинско чудовище.“
Чудовище.
Тази дума прокънтя в тишината на стаята ми. Той, лъжецът, измамникът, човекът без грам морал, наричаше мен чудовище. Защото бях изразила болката си по най-безобидния възможен начин. Защото бях отказала да бъда тиха, удобна жертва, която просто изчезва, когато вече не е нужна.
Това беше повратната точка. В този миг цялата любов, която бях изпитвала към него, умря. Всяка нежност, всеки скъп спомен се превърна в прах. Газлайтингът беше толкова нагъл, толкова безсрамен, че имаше почти пречистващ ефект. Той не просто се опитваше да се защити; той се опитваше да ме унищожи психически, да ме накара да повярвам, че аз съм виновната, че аз съм лошата.
Не му отговорих повече. Просто оставих телефона. Изправих се, отидох до банята и се погледнах в огледалото. Видях уморено момиче с подпухнали очи. Но за първи път от месец насам, в погледа ми нямаше само болка. Имаше и нещо друго. Решителност. Студен, спокоен гняв, който беше много по-мощен от горещата ярост.
Той ме нарече чудовище. Може би беше време да му покажа какво може да направи едно „чудовище“, когато е притиснато до стената. Вече не ставаше въпрос за разбито сърце. Ставаше въпрос за справедливост. Ставаше въпрос да си върна силата, която той ми беше отнел.
Върнах се в стаята и отворих лаптопа си. Вече не исках да го изтривам от живота си. Исках да знам. Исках да знам всичко. Коя е Анелия? Какъв точно е неговият „бизнес“? Каква е тази сложна мрежа от лъжи, която е изплел?
Ръцете ми вече не трепереха. Пръстите ми се движеха бързо и уверено по клавиатурата. Времето за сълзи беше свършило. Започваше времето на истината.
Глава 6: Скритият живот
Моята специалност, архитектурата, ме беше научила на нещо много важно: всяка стабилна структура се основава на здрави основи и прецизни детайли. Фасадата може да е красива, но ако отдолу има пукнатини, всичко е въпрос на време, преди да се срути. Реших да приложа същия принцип към живота на Виктор. Бях видяла бляскавата фасада. Сега беше време да потърся пукнатините в основите.
Започнах с единственото солидно име, което имах: Анелия. Жената от партито. С помощта на Ралица, която имаше таланта на истински детектив, не ни отне много време да я открием. Социалните ѝ профили бяха пълни със снимки от екзотични пътешествия, скъпи вечери и модни събития. На много от тях присъстваше и Виктор, винаги усмихнат, винаги изглеждащ като перфектния партньор. Датите на снимките потвърждаваха чутото на партито – тяхната връзка беше публична и продължаваше много преди аз да се появя в картината.
Но това не беше най-важното откритие. Истинският ключ беше в нейното фамилно име, което лесно открихме. Анелия беше дъщеря на Огнян – един от най-големите и влиятелни бизнесмени в страната. Човек, чието име се споменаваше с респект и лек страх в бизнес средите. Той беше строителен предприемач, собственик на огромна империя, изградена върху бетон, стомана и безкомпромисни сделки.
Всичко започна да си идва на мястото. Виктор ми се беше представил като инвеститор в недвижими имоти. Каква ирония. Той не беше инвеститор. Той беше паразит, прикрепил се към източника на истинската власт и пари. Неговите „командировки“ най-вероятно са били семейни ваканции с Анелия. Неговите „бизнес срещи“ – вечери с баща ѝ. Целият му луксозен начин на живот, скъпите коли, които сменяше, ресторантите, в които ме водеше – всичко това вероятно е било финансирано не от неговия гениален бизнес нюх, а от парите на Огнян, преминаващи през Анелия.
С Ралица копаехме все по-дълбоко. Използвахме публични бизнес регистри. Фирмата, която Виктор беше регистрирал, беше почти неактивна. Имаше минимален капитал и почти никакъв оборот за последните две години. Беше просто празна черупка, фасада, която да поддържа илюзията, че е успял бизнесмен.
– Този човек е гений – каза Ралица, докато гледаше финансовите отчети на екрана. – Не в бизнеса, а в измамата. Изградил е цял един фалшив свят около себе си.
– Не е свят – поправих я аз, а в гласа ми се усещаше горчивина. – Светове. В множествено число. Аз бях в един от тях. Кой знае колко други има.
Реших да проверя Пламен, неговия мълчалив и нервен приятел. Разгледах профила му по-внимателно. Той работеше като счетоводител в малка фирма. Намерих връзка между неговата фирма и една от дъщерните компании на Огнян. Вероятно така са се запознали с Виктор. Пламен е бил просто пионка, човек, който е знаел истината, но е мълчал, може би от страх, може би срещу някаква облага. Неговото неловко поведение по телефона вече имаше смисъл. Той е знаел за мен, знаел е, че съм част от лъжата, и се е страхувал да не се забърка.
Картината ставаше все по-ясна и все по-грозна. Виктор не беше просто измамник в любовта. Той беше социален катерач от най-висша класа, който използваше хората като стъпала. Анелия беше неговият златен билет към богатство и влияние. Аз? Аз бях просто странично забавление. Евтин апартамент под наем в скучен квартал, където може да избяга от златната си клетка и да поиграе на „нормален живот“ с наивно момиче, което го гледа с обожание и не задава твърде много въпроси.
Това осъзнаване ме нарани повече от самата изневяра. Аз не бях просто предадена. Аз бях използвана като декор в неговата пиеса. Моите чувства, моите мечти, моите планове за бъдещето – всичко е било част от неговия театър.
Тогава се сетих за нещо, което бях забравила в мъката си. Разговорът за ипотечния кредит. Той не просто беше говорил за това. Няколко месеца по-рано, под предлог, че иска да стартира малък страничен проект, който изисква бързо финансиране, ме беше помолил да му помогна с нещо.
– Става въпрос за малък бизнес заем – беше казал той. – Моите сметки са обвързани с големи инвестиции и е сложно да изтегля сумата сега. Твоята кредитна история е чиста. Можеш ли да станеш съдлъжник? Само за няколко месеца, докато освободя средства. Ще покрия всички вноски, разбира се. Ти няма да усетиш нищо.
Аз, разбира се, се съгласих. Без да се замисля. В името на нашето общо бъдеще. Сумата не беше огромна, но за студент като мен беше астрономическа. Бях забравила напълно за това в последвалия хаос.
С треперещи ръце влязох в онлайн банкирането си. И го видях. Заемът. И две просрочени вноски. Тези за последния месец, в който той беше изчезнал. Сърцето ми се сви на топка. Беше по-лошо, отколкото си мислех. Той не просто ме беше излъгал и изоставил. Той ме беше ограбил. Беше използвал доверието ми, за да ме въвлече във финансова измама, и ме беше оставил да се справям сама с последствията.
Гневът ми достигна точка на кипене. Това вече не беше лична драма. Това беше престъпление. И той нямаше да се измъкне.
Глава 7: Семейни бури
С разпечатките от банката в ръка, аз се прибрах у дома за уикенда. Не можех повече да нося този товар сама. Имах нужда от родителите си, от тяхната подкрепа и трезва преценка. Седнахме на масата в кухнята, мястото, което винаги беше било сигурно убежище за мен, и им разказах всичко. От самото начало.
Разказах им за бляскавата фасада на Виктор, за лъжите, за Анелия и нейния могъщ баща. И накрая, с треперещ глас, им показах документите за заема. Показах им просрочените вноски и писмата от банката, които вече бяха започнали да пристигат.
Реакциите им бяха точно такива, каквито очаквах, и същевременно ме разтърсиха. Майка ми, Маргарита, пребледня. Ръцете ѝ обхванаха устата ѝ, а в очите ѝ блеснаха сълзи – не само на съчувствие към мен, но и на шок от осъзнаването на човешката низост.
– Мира, миличка… как е възможно? Да те е използвал по такъв начин… Това е нечовешко.
Баща ми, Симеон, мълчеше. Той гледаше документите, лицето му беше непроницаемо като камък. Но аз го познавах. Познавах начина, по който мускулите на челюстта му се стягаха, когато беше ядосан. Познавах ледените пламъчета, които се появяваха в иначе топлите му очи. Когато най-накрая вдигна поглед, той не гледаше мен, а някъде през мен, сякаш виждаше призрака на Виктор в нашата кухня.
– Знаех си – пророни той с глух, леден глас. – Още първия път, когато го доведе тук, знаех, че нещо не е наред. Прекалено гладък, прекалено чаровен. Имаше поглед на хищник, който оценява плячката си. А аз те оставих… Трябваше да се намеся.
– Не е твоя вината, татко – казах аз тихо. – Аз бях тази, която беше сляпа.
– Не! – Гласът му се повиши, той удари с юмрук по масата и чашите подскочиха. – Моя е вината, защото съм баща и работата ми е да те пазя от такива лешояди! Този… този негодник ще си плати! Още утре отивам и го намирам! Ще го накарам да съжалява за деня, в който те е срещнал!
– Симеоне, моля те, недей! – извика майка ми, уплашена от яростта му. – Не прави нищо прибързано! Ще стане по-лошо! Този човек е свързан с опасни хора!
– Какво да направя, Маргарито? Да стоя и да гледам как някакъв измамник е унижил и ограбил дъщеря ни? Никога!
– Трябва да помислим трезво! – настояваше тя. – Не можем да действаме с насилие. Трябва да намерим друг начин.
Разрази се буря. За първи път от години виждах родителите си в такъв яростен конфликт. Баща ми, воден от защитническия си инстинкт и накърнената си чест, искаше незабавно възмездие. Майка ми, водена от страха и желанието да ме предпази от още по-голяма болка и публичен скандал, настояваше за предпазливост.
Спорът им разкри стари рани. Баща ми, в младостта си, беше имал бизнес партньор, който го беше предал и довел до ръба на фалита. Този спомен го преследваше цял живот и го беше направил недоверчив и циничен. Предателството на Виктор беше като сол в тази стара рана. Той виждаше в него същото лице на измамата, което го беше преследвало години наред.
– Винаги е едно и също! – крещеше той. – Даваш им доверие, а те ти забиват нож в гърба! Уморих се от това! Този път няма да седя със скръстени ръце!
Майка ми, от друга страна, винаги беше тази, която търсеше мир и компромис. Нейният най-голям страх беше конфликтът. Идеята баща ми да се изправи срещу Виктор, а оттам и срещу могъщия му бъдещ тъст Огнян, я ужасяваше.
– Моля те, помисли за Мира! – плачеше тя. – Представи си какво ще ѝ причини един скандал! Тя е студентка, целият ѝ живот е пред нея!
Аз седях между тях, разкъсвана. Разбирах и двамата. Част от мен искаше същото като баща ми – да видя Виктор унизен и наказан. Но друга част, уморената и изплашена част, споделяше страховете на майка ми. Какво можехме да направим ние, едно обикновено семейство, срещу хора с толкова пари и власт?
Накрая, когато бурята утихна, баща ми седна обратно на стола, тежко въздъхна и покри лицето си с ръце.
– Добре – каза той, а гласът му беше дрезгав от умора. – Няма да правя нищо глупаво. Но няма и да оставим нещата така. Има само един правилен ход. Ще се борим с неговите оръжия. Утре ще намерим най-добрия адвокат в града.
Думите му прозвучаха като присъда. Войната беше обявена. Семейната буря беше преминала, но аз знаех, че това е само затишие пред истинската битка, която предстоеше.
Глава 8: Дългове и предателства
В понеделник сутрин, вместо да отида на лекции, аз се озовах в лъскавия офис на една от най-реномираните адвокатски кантори в града. Баща ми беше използвал всичките си контакти, за да ни уреди среща с адвокат Димитров, човек, за когото се носеха легенди, че може да спечели и най-безнадеждното дело.
Офисът му беше на последния етаж на стъклена сграда, с изглед към целия град. Всичко наоколо крещеше за успех и власт – полирано дърво, кожа и приглушена светлина. Самият адвокат Димитров беше мъж на средна възраст, с проницателни сиви очи и спокойствие, което беше едновременно успокояващо и леко плашещо.
Разказах му всичко. Подредих фактите хронологично, опитвайки се да звуча възможно най-обективно, без да се поддавам на емоции. Показах му разпечатките от банката, имейла от сестрата на Виктор, текстовите съобщения, в които ме наричаше чудовище. Баща ми седеше до мен, стиснал юмруци, и мълчеше.
Адвокат Димитров слушаше внимателно, без да ме прекъсва. Той разглеждаше всеки документ, а лицето му оставаше напълно безизразно. Когато приключих, той се облегна назад в стола си и сплете пръсти. Настъпи дълга, напрегната тишина.
– Ситуацията е… деликатна – каза той най-накрая, а гласът му беше равен и отмерен. – Емоционалното предателство, колкото и да е болезнено, за съжаление не е предмет на съдебно преследване. Лъжите, двойственият живот – това са морални категории, не юридически.
Сърцето ми се сви.
– Но заемът? – попита баща ми нетърпеливо. – Тя е станала съдлъжник под фалшив претекст! Това не е ли измама?
– Това е мястото, където нещата се усложняват – продължи адвокатът. – За да докажем измама по Наказателния кодекс, трябва да установим безспорно, че господин… – той погледна записките си – …Виктор, е имал първоначалното намерение да не връща заема и умишлено ви е въвел в заблуждение, за да подпишете. Това е изключително трудно за доказване. Той просто ще твърди, че е имал временни финансови затруднения и е възнамерявал да плаща. Вашият подпис на договора е доброволен. Пред закона, вие сте също толкова отговорна за този дълг, колкото и той.
Думите му бяха като леден душ. Значи нямаше изход? Щях да бъда принудена да изплащам заем, взет от мъжа, който съсипа живота ми, за да финансира лъжите си? Това беше върховна несправедливост.
– И какво да правим тогава? – попитах аз, а гласът ми трепереше. – Да плащам за неговата измама?
– Не казах това. – В очите на адвокат Димитров проблесна искра. – Казах, че е трудно, не невъзможно. Няма да го съдим за измама в наказателен съд. Това е дълга и несигурна битка. Ще подходим по друг начин. Ще заведем граждански иск срещу него, с който да поискаме той да поеме цялата отговорност по заема, въз основа на това, че парите са били използвани изцяло и единствено за негови нужди, а вашето участие е било проформа. Ще съберем всички възможни доказателства. Вашите съобщения, свидетелски показания от ваши приятели, на които сте споделяли, всичко, което може да покаже модела му на поведение.
Той се наведе напред.
– Нашият основен коз обаче е друг. Казахте, че той е във връзка с дъщерята на Огнян?
– Да – потвърдих аз.
– Това е интересно. Хора като Огнян мразят две неща: да губят пари и да бъдат правени на глупаци. А нашият приятел Виктор, изглежда, е направил и двете. Публичен скандал, който да свърже името на бъдещия му зет с дребни финансови измами, е последното нещо, от което човек като Огнян има нужда. Ние няма да заплашваме. Просто ще бъдем методични. Ще изпратим официално нотариално писмо до Виктор на адреса, който имаме, с копие до неговата фирма. Ще го уведомим за нашите законови претенции. Самият факт, че официален документ от адвокатска кантора пристига при него, може да се окаже достатъчен, за да го накара да действа. Той ще иска да потули този проблем бързо и тихо, преди да е стигнал до ушите на когото не трябва.
За първи път от седмици почувствах искрица надежда. Имаше план. Имаше стратегия. Вече не бях просто жертва, бях страна в битка, която имах шанс да спечеля.
– Добре – каза баща ми, видимо впечатлен от професионализма на адвоката. – Действаме. Каквото и да струва.
В следващите дни се посветих на каузата. С помощта на Ралица събрах всичко – стари съобщения, в които Виктор споменаваше своите „финансови проекти“, имейли, дори си спомних за разговори, които бях водила с колеги, на които се бях хвалила с успешния си приятел инвеститор. Всяка малка подробност беше парче от пъзела, който адвокат Димитров сглобяваше.
Междувременно писмата от банката ставаха все по-настоятелни. Заплахи за съдебни изпълнители, за запор на сметки. Натискът беше огромен. Студентският ми заем за семестъра беше в същата банка и се страхувах, че ще блокират и него. Бях принудена да използвам част от спестяванията си, които пазех за дипломен проект, за да покрия просрочените вноски на Виктор, само за да спра лавината от заплахи.
Това беше дъното на унижението. Да плащам дълговете на човека, който ме беше предал. Всяка стотинка, която превеждах, се усещаше като капка отрова. Но знаех, че е временно. Знаех, че това е тактически ход във войната, която водех. И докато подписвах платежното нареждане, аз си дадох клетва. Той щеше да ми върне всяка стотинка. И не само парите. Щеше да си плати за всяка сълза, за всяка безсънна нощ, за всяко парченце от сърцето ми, което беше стъпкал.
Предателството вече не беше само емоционално. То имаше цена. И аз щях да се погрижа той да я плати докрай.
Глава 9: Адвокатът
Адвокат Димитров беше въплъщение на методичността. Той не остави камък непреобърнат. В рамките на седмица неговият екип подготви и изпрати официална нотариална покана до Виктор. Беше шедьовър на юридическата проза – студена, безкомпромисна и пълна със завоалирани заплахи, облечени в параграфи и членове от закона. В нея се настояваше Виктор незабавно да поеме всички задължения по кредита, като се приложат доказателства, че средствата са използвани единствено за негови цели. Даваше му се седемдневен срок за отговор, преди да бъдат предприети съдебни действия.
– Сега чакаме – каза ми адвокатът по телефона. – Реакцията му ще ни покаже много за неговия характер и за това колко е притиснат до стената.
Чакането беше мъчително. Всеки ден проверявах пощата си, очаквайки някакъв отговор. Представях си как Виктор получава писмото. Как лицето му пребледнява, докато чете думите. Дали ще се ядоса? Дали ще се уплаши? Дали ще се опита да се свърже с мен отново, този път с истински извинения, а не с обвинения?
Дните минаваха, но не се случи нищо. Седемдневният срок изтече. От Виктор нямаше и следа.
– Това е странно – коментира адвокат Димитров, когато му се обадих. – Очаквах поне някаква реакция. Или ще се опита да преговаря, или ще отговори арогантно чрез свой адвокат. Пълното мълчание е или знак на крайна глупост, или на прекалена самоувереност.
– Или може би просто го е игнорирал? – предположих аз, а надеждата ми започна да гасне.
– Възможно е. В такъв случай, преминаваме към План Б. Ще заведем иска в съда. Това ще направи нещата много по-официални и много по-трудни за игнориране. Когато получи призовка, ще трябва да реагира.
Докато адвокатът подготвяше документите за съда, аз продължавах да живея в състояние на постоянно напрежение. Финансовият натиск беше реален. Бях изплатила и трета вноска по заема, за да избегна съдебен изпълнител, и спестяванията ми бяха почти на нула. Родителите ми предложиха помощ, но аз отказах. Това беше моята битка и исках да я водя сама, доколкото е възможно.
Това напрежение се отразяваше на всичко. В университета едва смогвах с проектите. Прекарвах нощите, чертаейки, подхранвана от кафе и чиста инатна воля. Нямаше да позволя на Виктор да съсипе и бъдещето ми. Но беше трудно. Концентрацията ми беше нарушена, а ръцете, които преди чертаеха прави и уверени линии, сега леко трепереха.
Един ден, докато работех до късно в ателието в университета, Ралица дойде при мен. Носеше две кутии с храна и изглеждаше притеснена.
– Как си? – попита тя тихо.
– Държа се – отвърнах аз, без да вдигам поглед от чертежа.
– Мира, мисля, че трябва да направим нещо. Нещо по-радикално.
Вдигнах поглед, заинтригувана.
– Какво имаш предвид? Съдим го. Какво по-радикално от това?
– Съдът е бавен. Може да отнеме месеци, дори години. А дотогава той ще се ожени за онази, Анелия, баща ѝ ще го покрие и всичко ще се забрави. А ти ще останеш с дълга и разбитото сърце.
– И какво предлагаш? Да го пребия в някоя тъмна уличка? – попитах аз с горчива ирония.
Тя поклати глава.
– Не. Предлагам да използваме единственото оръжие, което имаме и което той очевидно подценява. Истината. Предлагам да се свържем с Анелия.
Замръзнах.
– Да се свържем с Анелия? Ти луда ли си? Какво да ѝ кажа? „Здравей, аз съм любовницата на годеника ти, а той е измамник“? Тя ще ми затвори телефона и ще ме блокира, преди да съм се усетила. Ще ме помисли за луда, отмъстителна бивша.
– Може би. – Ралица не се отказваше. – Но може и да не го направи. Помисли. Ако тя е с него от повече от година, сигурно е виждала същите неща, които и ти. Скритият телефон, тайните разговори. Може би дълбоко в себе си тя също има съмнения. Понякога е нужна само една малка искра, за да подпали цял пожар от подозрения.
Идеята беше плашеща. Да се изправя, макар и виртуално, пред жената, която беше в центъра на моята болка, беше последното нещо, което исках. Но думите на Ралица имаха смисъл. Какво губех? В най-лошия случай, тя нямаше да ми повярва. Но в най-добрия… в най-добрия случай, можех да намеря неочакван съюзник.
– И как точно си представяш да се свържа с нея? – попитах аз, все още скептична. – Нямам ѝ номера.
– Но аз мога да го намеря. – В очите на Ралица блесна онзи хищнически пламък, който се появяваше, когато се захващаше с някой правен казус. – Светът на богатите е малък. Всички се познават. Баща ми има бизнес отношения с един от партньорите на Огнян. Ще намеря начин.
Гледах я и се възхищавах на нейната смелост и лоялност. Тя беше готова да рискува, за да ми помогне. Може би трябваше и аз да бъда толкова смела.
– Добре – казах аз след дълго мълчание. – Направи го. Намери ѝ номера. Но аз ще ѝ пиша. Искам аз да контролирам разговора.
Планът беше рискован. Можеше да се провали с гръм и трясък. Но в този момент, изтощена от чакане и финансови проблеми, аз бях готова да поема този риск. Беше време да спра да бъда пасивна жертва и да започна да диктувам правилата на играта.
Глава 10: Неочакван съюзник
Отне на Ралица два дни. Два дни, през които аз бях на тръни, разкъсвана между надеждата и страха. Накрая, една вечер, тя ми изпрати съобщение само с един телефонен номер. Без коментар. Сърцето ми започна да бие лудо. Гледах цифрите на екрана и се опитвах да си представя жената зад тях.
Цяла нощ не спах. Пишех и триех съобщението отново и отново. Как да започна? Как да прозвуча убедително, а не отчаяно? Как да представя истината, без да изглеждам като озлобена бивша приятелка?
На сутринта, с първите лъчи на слънцето, взех решение. Ще бъда кратка, директна и ще оставя топката в нейното поле. Написах:
„Здравей, Анелия. Не ме познаваш. Казвам се Мира. Пиша ти във връзка с Виктор. Мисля, че има нещо много важно, което трябва да знаеш за него. Не искам нищо от теб, освен да ме изслушаш. Когато си готова, това е моят номер.“
Натиснах „изпрати“ със затворени очи. След това изключих звука на телефона си и го захвърлих в другия край на стаята. Не исках да го гледам. Не исках да чакам.
Денят мина в агония. На всеки пет минути се изкушавах да проверя телефона. Успях да удържа. Отидох на лекции, опитах се да работя, но съзнанието ми беше другаде. Вечерта, когато се прибрах, все още нямах сили да погледна телефона. Ралица ми се обади на стационарния.
– Има ли нещо? – попита тя направо.
– Не знам. Не съм гледала. Страх ме е.
– Погледни, Мира. Каквото и да е, по-добре да знаеш.
Вдъхнах дълбоко, отидох и взех телефона. Нямаше пропуснати повиквания. Нямаше и съобщение. Само известие, че моето е било доставено и прочетено.
Тишина. Отново. Почувствах разочарование, но и някакво странно облекчение. Бях опитала. Не се беше получило. Край на историята.
Но не беше краят.
Три дни по-късно, късно вечерта, докато се готвех за лягане, телефонът ми иззвъня. Непознат номер. Този път беше повикване, не съобщение. Вдигнах със свито сърце.
– Ало?
От другата страна имаше мълчание за няколко секунди. След това се чу тих, леко треперещ женски глас.
– Мира?
– Да.
– Обажда се Анелия.
Светът ми се завъртя. Седнах на ръба на леглото, неспособна да кажа и дума.
– Получих съобщението ти – продължи тя. Гласът ѝ беше напрегнат, студен. – Какво искаш? Ако това е някакъв глупав опит да развалиш връзката ми с Виктор, губиш си времето.
– Не е такъв опитът – успях да кажа аз, опитвайки се гласът ми да не трепери. – Искам само да ти кажа истината. Защото мисля, че и ти си жертва, точно като мен.
Тя се изсмя. Смехът ѝ беше къс, нервен и лишен от всякаква веселост.
– Жертва? Аз? Моля те. Знам коя си. Виктор ми разказа за теб. Една обсебена бивша, която не може да го прежали и го преследва.
Думите му. Неговата отровна версия на историята.
– И ти му вярваш? – попитах аз. – След всичко, което сигурно си видяла?
Настъпи мълчание. По-дълго този път. Усетих, че съм я докоснала.
– Какво имаш предвид? – попита тя по-тихо.
– Имам предвид втория му телефон, който винаги крие. Имам предвид „бизнес срещите“, от които се връща в малките часове на нощта. Имам предвид парите, които постоянно му трябват за някакви „спешни инвестиции“. Познато ли ти звучи?
Тя мълчеше. Мълчанието ѝ беше по-красноречиво от всякакви думи.
– Бях с него десет месеца, Анелия – продължих аз, вече по-уверено. – През цялото време, докато е бил с теб. Той ми разказваше същите неща, които вероятно разказва и на теб. За големия бизнес, за бъдещето, за къщата, която ще построим. Но всичко е лъжа. Фирмата му е празна черупка. Той живее от твоите пари. И не само това. Той ме накара да стана съдлъжник по заем, който сега аз изплащам. Имам документи. Мога да ти ги покажа.
– Заем? – Гласът ѝ беше шепот.
– Да. Заем. Не е голям, но е достатъчен, за да съсипе студент като мен. Това е човекът, за когото ще се омъжваш. Лъжец и крадец.
– Не ти вярвам – каза тя, но в гласа ѝ нямаше убеденост. Имаше отчаяние.
– Не искам да ми вярваш. Искам да провериш. Провери самà. Погледни извлеченията от кредитните си карти. Попитай го за фирмата му. Попитай го къде е бил в нощите, когато е отсъствал. Задай му конкретни въпроси и гледай как ще започне да се оплита в лъжите си.
Тя не каза нищо повече. Просто затвори телефона.
Останах да седя на леглото, треперейки. Не знаех дали съм успяла. Може би само бях влошила нещата. Може би тя щеше да му каже всичко и той щеше да измисли нова лъжа, за да се измъкне.
Но бях посяла семето на съмнението. И знаех, че в една връзка, изградена върху лъжи, дори най-малкото семе на съмнението може да порасне и да разруши всичко отвътре. Сега оставаше само да чакам. Но този път не чаках пасивно. Чаках като ловец, заложил капана си.
Глава 11: Сблъсъкът
Две седмици. Две седмици на пълна тишина от всички фронтове. Нямаше обаждане от Анелия. Нямаше реакция от Виктор на подготвяния от адвокат Димитров иск. Сякаш разговорът ми с нея никога не се беше състоял. Започнах да мисля, че съм се провалила, че тя е избрала да повярва на него и да зарови глава в пясъка.
През това време съдебната машина се задвижи. Адвокат Димитров официално внесе иска в съда. Това означаваше, че в рамките на няколко седмици Виктор щеше да получи призовка. Точката, от която нямаше връщане назад, наближаваше.
Една вечер се прибирах късно от университета. Бях изтощена и единственото, за което мечтаех, беше горещ душ и леглото. Когато наближих входа на блока си, видях скъпа спортна кола, паркирана на улицата. Не ѝ обърнах внимание, докато от нея не слезе жена. Беше Анелия.
Сърцето ми подскочи. Тя стоеше под уличната лампа, облечена в елегантно палто, и ме гледаше. Лицето ѝ беше бледо, а под красивите ѝ очи имаше тъмни кръгове. Изглеждаше съсипана.
– Трябва да поговорим – каза тя, а гласът ѝ беше дрезгав.
Качихме се в апартамента ми мълчаливо. Предложих ѝ вода, тя поклати глава. Седнахме една срещу друга на малката ми кухненска маса. Атмосферата беше неловка и напрегната.
– Ти беше права – проговори тя най-накрая, гледайки ръцете си. – За всичко.
Тя вдигна поглед и в очите ѝ видях същата болка, която бях виждала в собственото си отражение месеци наред.
– След нашия разговор… започнах да гледам. Наистина да гледам. Намерих втория телефон. Беше скрит в кутия за обувки в дъното на гардероба. Вътре имаше съобщения… не само от теб. Имаше и други. Две други жени. Краткотрайни връзки, докато е бил с мен. И с теб.
Прилоша ми. Значи не бяхме само две. Бяхме цял харем от лъжи.
– Проверих и финансите – продължи тя, а гласът ѝ се пречупи. – Помолих наш семеен счетоводител да направи дискретна проверка. Фирмата му е куха. Използвал е парите, които баща ми му е дал като „начален капитал“ за общия ни бизнес, за да плаща за колите, за пътуванията… за подаръците, които е правил на вас. На всички вас.
Тя млъкна, борейки се със сълзите.
– Най-лошото е… че аз знаех. Дълбоко в себе си, аз знаех, че нещо не е наред. Но го обичах. Или по-скоро обичах идеята за него. Исках да повярвам в приказката. Беше по-лесно, отколкото да се изправя пред истината. Твоето съобщение просто ме принуди да си отворя очите.
– Какво се случи? – попитах аз тихо.
– Конфронтирах го. Преди три дни. Показах му телефона. Показах му банковите извлечения. Отначало отричаше. Опита се да ме убеди, че аз съм луда, че си въобразявам, че ти ме манипулираш. Стандартните му номера. Но този път не се поддадох. Когато видя, че няма да отстъпя, той се срина. Призна всичко. И знаеш ли кое беше най-ужасното? Той не се извини. Той се ядоса. Обвини ме, че съм му съсипала живота. Че съм нахлула в личното му пространство.
Слушах я и сякаш чувах ехото на собствения си разговор с него. Същата тактика, същата наглост.
– Прекратих годежа. Изгоних го от апартамента, в който живеехме и който баща ми плащаше. Всичко свърши.
– Съжалявам – казах аз и думите бяха искрени. Въпреки всичко, изпитвах съчувствие към нея. И двете бяхме жертви на един и същ майстор на илюзии.
Тя поклати глава.
– Не съжалявай. Аз трябва да ти благодаря. Ако не беше ти, сигурно щях да се омъжа за него. И тогава щеше да е твърде късно. Но сега съм тук по друга причина. Не само да ти благодаря. Аз… видях документите за заема, които си му изпратила чрез адвоката си. Той ги беше захвърлил на масата. Прочетох ги.
Тя ме погледна право в очите.
– Той няма да ти върне парите, Мира. Ще направи всичко възможно да се измъкне. Ще проточи делото с години. Но аз няма да позволя това да се случи. Ти ми отвори очите. Сега е мой ред да ти помогна.
Тя отвори чантата си и извади плик. Плъзна го по масата към мен.
– Вътре има банково извлечение. Доказва, че точно в деня след като сте изтеглили заема, същата сума е била преведена от неговата сметка към лизинговата компания, за да плати първоначалната вноска за колата му. Колата, която той ми представи като подарък за годишнината ни.
Гледах плика, неспособна да помръдна. Това беше липсващото парче от пъзела. Директното, неоспоримо доказателство, че парите от „моя“ заем са отишли за негови лични нужди, и то за да поддържа лъжата си пред другата жена.
– Как…?
– Имам достъп до някои от сметките му. Все още – каза тя с горчива усмивка. – Дадох копие и на баща ми. Той все още не знае цялата история. Знае само, че Виктор ме е измамил финансово. Мисля, че е време да му разкажа всичко. И мисля, че той ще бъде много… заинтересован да научи за твоя съдебен иск.
В този момент разбрах, че играта се е променила. Вече не бях сама срещу Виктор. Сега имах съюзник. И то не какъв да е, а съюзник с достъп до информация, пари и най-важното – до гнева на един от най-влиятелните мъже в страната.
Глава 12: Истината излиза наяве
Срещата с Анелия беше повратна точка. Документът, който ми даде, беше повече от доказателство; той беше оръжие. На следващата сутрин бях в офиса на адвокат Димитров. Когато му показах банковото извлечение, дори неговото непроницаемо лице се промени. В очите му се появи блясък на хищническа радост.
– Това е. – Той потупа документа с пръст. – Това е куршумът в цевта. Сега вече не става въпрос за граждански иск за отговорност по заем. Сега можем да говорим за доказване на умишлена измама. С този документ можем да докажем, че той е взел парите с ясното съзнание, че ще ги използва за съвсем различна цел от тази, която е декларирал пред вас.
Планът ни се промени. Вече не бяхме в отбрана, опитвайки се просто да се отървем от дълга. Преминахме в настъпление. Адвокат Димитров подготви допълнителни документи, които да приложи към делото, и уведоми прокуратурата за новите обстоятелства, които можеха да се квалифицират като престъпление.
Междувременно, както Анелия беше предвидила, нейният разказ пред баща ѝ предизвика земетресение. Огнян не беше просто ядосан. Той беше вбесен. Унижен. Един дребен мошеник беше успял да се промъкне в семейството му, да измами дъщеря му и да злоупотреби с парите и доверието му. Това беше лична обида, която той нямаше да прости.
Огнян задвижи собствената си машина. Той нае екип от най-добрите финансови одитори и частни детективи, които да разровят всяка стотинка, минала през ръцете на Виктор през последните две години. Това, което откриха, беше по-шокиращо, отколкото някой от нас си представяше.
Моят заем беше само върхът на айсберга. Виктор беше взел множество малки потребителски кредити от различни институции. Беше задлъжнял сериозно на хазартни сайтове. Беше убедил дори Пламен, своя уж най-добър приятел, да му даде голяма сума пари назаем, която никога не беше върнал. Той беше изградил цяла пирамида от дългове и лъжи, като използваше парите от Анелия, за да покрива най-належащите дупки и да поддържа луксозния си начин на живот, докато затъваше все по-дълбоко.
Истината излезе наяве с цялата си грозота. Виктор не беше просто неморален. Той беше патологичен лъжец и измамник, пристрастен към лесния живот и парите на другите. Неговата арогантност и самоувереност не идваха от някакъв скрит талант, а от отчаянието на човек, който знае, че е на ръба на пропастта и се опитва да завлече колкото се може повече хора със себе си.
Анелия ми се обаждаше периодично, за да ми разказва за новите разкрития. В гласа ѝ вече нямаше болка, а студена решителност.
– Баща ми ще го унищожи – каза тя по време на един от разговорите ни. – Не става въпрос само за парите. Става въпрос за принципи. Той ще се погрижи Виктор никога повече да не успее да измами никого.
И така се случи. Огнян започна собствена съдебна офанзива. Той заведе дело срещу Виктор за измама в особено големи размери, свързана с парите, които му беше дал за техния „общ бизнес“. Адвокатите на Огнян бяха като акули, които надушват кръв. Те поискаха запор на всички сметки и имущество на Виктор.
Скоро след това Виктор получи моята призовка. А след нея – и тази от Огнян. Стените на неговия картонен замък започнаха да се срутват от всички страни.
Един ден той ми се обади. Номерът беше скрит.
– Мира? – Гласът му беше неузнаваем. Нямаше и следа от предишната арогантност. Сега звучеше умоляващо, отчаяно. – Моля те, трябва да спреш това. Оттегли иска си. Можем да се разберем. Ще ти върна парите. Ще ти ги върна двойно!
– Късно е за това, Виктор – отговорих аз, а гласът ми беше спокоен и леден. – Вече не става въпрос за парите.
– Какво искаш тогава? – извика той. – Искаш да ме видиш в затвора ли? Това ли ще те направи щастлива?
– Не, Виктор. Аз не искам нищо. Просто искам справедливост. Искам да поемеш отговорност за действията си. Нещо, което очевидно не си способен да направиш сам.
Затворих телефона. Това беше последният път, в който го чух. В този разговор аз вече не бях жертвата. Аз бях тази, която държеше силата. Бях си върнала контрола. Истината беше излязла наяве и нейната светлина беше толкова силна, че изпепели всичките му лъжи.
Глава 13: Гневът на титана
Ако моят съдебен иск беше земетресение за Виктор, то офанзивата на Огнян беше цунами, което заплашваше да помете всичко по пътя си. Гневът на титана беше нещо страшно. Огнян не беше просто богат; той беше част от онази стара школа бизнесмени, за които репутацията, честта и думата са всичко. Фактът, че един позьор като Виктор беше успял да го заблуди толкова дълго, беше петно върху тази репутация, което той беше решен да изтрие по най-категоричния начин.
Офисът на Огнян, където бяхме поканени с адвокат Димитров за среща, беше коренно различен от този на адвоката. Тук нямаше модерен минимализъм. Всичко беше масивно, тежко и вечно – тъмно дърво, дебели килими, картини на стари майстори по стените. Във въздуха се усещаше тежестта на властта и парите, натрупани през десетилетия.
Самият Огнян беше внушителен мъж с гъста сива коса и поглед, който сякаш пронизваше директно в душата ти. Той ни посрещна с леко кимване, без излишна любезност. Анелия беше до него, мълчалива и сдържана.
– Адвокат Димитров, госпожице Мира – започна той с дълбок, резониращ глас. – Благодаря ви, че дойдохте. Разгледах вашите документи. Добра работа. – Той погледна към моя адвокат. – Но това е дребна работа. Детска игра. Ние ще подходим по-сериозно.
Той разстла на огромното си бюро няколко папки.
– Моите одитори откриха… интересни неща. Нашият общ познат не само е отклонявал средства от фирмата, която създадохме. Той е фалшифицирал подписи. Представял е фалшиви фактури. Използвал е името на моята компания, за да гарантира личните си заеми пред трети страни. Това вече не е просто измама. Това е документна измама, злоупотреба с доверие, търговска клевета… Списъкът е дълъг.
Слушах го и осъзнавах мащаба на проблема. Моята лична драма беше само малък фрагмент от една огромна престъпна схема, родена в ума на един отчаян и безскрупулен човек.
– Какво смятате да правите? – попита адвокат Димитров.
– Ще обединим усилия. Вашият иск, госпожице Мира, е важен. Той показва модела на поведение. Доказва, че той е мамил не само в бизнеса, но и в личния си живот. Това ще бъде черешката на тортата за прокурора. Моите адвокати ще се свържат с вас, за да координираме действията си. Ще го ударим от всички страни едновременно. Няма да има къде да се скрие.
И точно това се случи. Юридическият екип на Огнян беше като армия. Те подадоха искове и сигнали до всички възможни институции – прокуратура, икономическа полиция, данъчни власти. Всяка една от лъжите на Виктор беше щателно документирана и превърната в правен аргумент.
Светът на Виктор се срина с оглушителен трясък. Банковите му сметки бяха запорирани. Луксозната кола, купена с моите пари, беше иззета от лизинговата компания. Апартаментът, в който живееше под наем и чийто наем беше плащал с парите на Анелия, му беше отнет. От бляскавия бизнесмен не остана нищо. Той се превърна в беглец в собствения си град, преследван от кредитори, призовкари и следователи.
Приятелите му, тези от лъскавия му свят, се изпариха. Дори Пламен, изправен пред заплахата да бъде обвинен като съучастник, се съгласи да сътрудничи на разследването и да свидетелства срещу него.
Един ден адвокат Димитров ми се обади.
– Имаме предложение от неговия адвокат – каза той. – Готов е на извънсъдебно споразумение. Предлага да ви изплати целия остатък по заема плюс лихвите и обезщетение за причинените вреди, ако оттеглите иска си и не свидетелствате по делото, заведено от Огнян.
– Какво ще го посъветвате? – попитах аз.
– От чисто финансова гледна точка, това е добра сделка. Ще си получите парите веднага. От морална… това е друг въпрос. Той се опитва да запуши пробойните една по една, надявайки се да намали щетите. Ако вие се оттеглите, той ще се надява да отслаби позицията на Огнян.
Замислих се за момент. Парите щяха да ми дойдат добре. Щяха да сложат край на финансовия стрес. Но тогава си спомних за унижението, за безсънните нощи, за начина, по който ме нарече „чудовище“.
– Не – казах аз твърдо. – Откажете. Не искам парите му. Искам да го видя в съда. Ще свидетелствам.
Адвокат Димитров замълча за секунда.
– Бях сигурен, че ще кажете това – отвърна той и в гласа му за първи път долових нотка на възхищение.
Гневът на титана беше отприщен. И аз, макар и малка и незначителна в сравнение с неговата мощ, бях решила да стоя до него в тази битка до самия край. Не за отмъщение. А за да се уверя, че справедливостта ще възтържествува.
Глава 14: Правосъдие
Съдебният процес беше дълъг и изтощителен. Превърна се в медийна сензация в бизнес средите – историята за младия и амбициозен измамник, който успял да заблуди един от титаните на бизнеса, беше твърде сочна, за да бъде подмината. Името на Виктор се появяваше в икономическите издания, но не като пример за успех, а като предупреждение.
Аз бях ключов свидетел. Когато дойде моят ред да застана на свидетелската скамейка, сърцето ми биеше до пръсване. Виктор седеше на подсъдимата скамейка, между двама адвокати. Изглеждаше неузнаваем. Блясъкът го нямаше. Беше отслабнал, с тъмни кръгове под очите, облечен в костюм, който му беше станал твърде голям. Когато погледите ни се срещнаха, той бързо сведе очи. В неговия поглед вече нямаше арогантност, а само празнота и страх.
Разказах историята си. Спокойно, методично, точно както бяхме репетирали с адвокат Димитров. Разказах за запознанството ни, за десетте месеца илюзия, за изчезването му, за разкритието на партито. Разказах за заема, за начина, по който ме беше убедил да подпиша, и за съобщенията, в които ме беше нарекъл чудовище. Представих всички доказателства.
Адвокатът на Виктор се опита да ме дискредитира. Опита се да представи всичко като история за отмъщението на една ревнива и изоставена жена.
– Значи вие твърдите, че сте подписали договор за заем за хиляди левове, без да разберете за какво става въпрос, само защото сте били влюбена? – попита той с насмешка.
– Аз твърдя, че бях подведена от човек, на когото имах пълно доверие – отговорих аз, гледайки право в съдията. – Човек, който злоупотреби с това доверие по най-жестокия начин.
След мен свидетелстваха Анелия, Огнян, Пламен, дори собственикът на апартамента, от който Виктор беше изгонен заради неплатени наеми. Картината, която се разкри пред съда, беше съкрушителна. Всяко свидетелство, всеки документ добавяше нов щрих към портрета на един систематичен измамник.
Защитата на Виктор се разпадна. Те нямаха отговор на планината от доказателства, представена от обединения екип от адвокати на Огнян и моя. Опитите им да го изкарат просто един млад, неопитен бизнесмен, допуснал грешки, звучаха жалко и неубедително.
Присъдата дойде след няколко месеца. Виктор беше признат за виновен по всички обвинения – измама, документна измама, злоупотреба с доверие. Осъдиха го на ефективен затвор. Съдът също така постанови той да ми върне пълната сума по заема, заедно с всички лихви и разноски по делото.
Когато чух присъдата, не почувствах триумф. Не почувствах радост. Почувствах само едно огромно, всепоглъщащо облекчение. Сякаш тежест, която бях носила на раменете си повече от година, най-накрая беше свалена. Всичко беше свършило.
На излизане от съдебната зала видях сестра му, Десислава. Същата жена, която ми беше отговорила толкова студено по имейл. Тя ме гледаше със странна смесица от съжаление и може би срам. Не казахме нищо. Просто се разминахме мълчаливо.
Правосъдието беше възтържествувало. Не беше бляскаво, не беше като по филмите. Беше бавно, тромаво и болезнено. Но се беше случило. И това беше достатъчно. Бях затворила тази ужасна страница от живота си, не като жертва, а като победител.
Глава 15: Ново начало
Мина една година. Животът бавно, но сигурно се върна в нормалния си ритъм, но това беше нова нормалност. Бях различна. По-силна, по-мъдра и много, много по-предпазлива. Преживяното беше оставило своя белег, но той не беше грозен белег на рана, а по-скоро татуировка, която ми напомняше за битката, която бях спечелила.
Завърших университета с отличие. Дипломният ми проект – проект за модерен, устойчив жилищен комплекс с много зелени площи – спечели награда и ми отвори вратите към престижно архитектурно студио. Мечтата ми, която Виктор се беше опитал да опорочи, сега се сбъдваше, но благодарение на моите собствени усилия.
Финансово също бях стъпила на краката си. С парите, които съдът ми присъди, успях не само да възстановя спестяванията си, но и да направя първата вноска за малък собствен апартамент. Когато подписвах документите за ипотечния кредит, този път само с моето име на тях, се усмихнах. Кръгът се беше затворил. Идеята за общ дом, която някога беше символ на лъжа, сега се беше превърнала в символ на моята независимост.
С Ралица останахме по-близки от всякога. Тя също завърши право и започна работа в кантората на адвокат Димитров. Често се шегувахме, че нашият случай е бил нейното бойно кръщение.
С Анелия поддържахме връзка, макар и от разстояние. Тя беше прекарала известно време в чужбина, за да се откъсне от всичко. Когато се върна, беше поела управлението на един от благотворителните проекти на баща си. Беше намерила своето призвание не в блясъка на висшето общество, а в това да помага на другите. Понякога пиехме кафе. Никога не говорехме за Виктор. Нямаше нужда. Между нас имаше мълчаливо разбирателство, връзка, изкована в огъня на едно общо предателство.
Един ден, докато се разхождах в парка близо до новото си жилище, видях вестник на една пейка. На вътрешните страници имаше малка статия за предсрочното освобождаване на затворници с добро поведение. Неговото име беше в списъка. Прочетох го без никаква емоция. Той вече нямаше власт над мен. Беше просто име от миналото, призрак, който вече не можеше да ме плаши.
Прибрах се в апартамента си. Беше все още почти празен, миришеше на боя и нови мебели. Слънцето нахлуваше през големите прозорци. Застанах пред чертожната си дъска, където беше закачен първият ми самостоятелен проект като архитект. Погледнах към града, който се разпростираше пред мен – град, пълен с възможности, с нови начала.
Вече не бях наивното момиче, което вярваше в приказки. Бях жена, която знаеше, че сама пише своята история. Бях архитект не само на сгради, но и на собствения си живот. И основите, които полагах сега, бяха здрави, непоклатими и изцяло мои. Бях готова за следващата глава.