Неделя. Въздухът в кухнята беше гъст и тежък, пропит с аромата на печено месо, чесън и мащерка. Пара се издигаше от тенджерите, замъгляваше прозорците и създаваше усещане за клаустрофобична топлина, която не идваше само от фурната. За Радина тази топлина беше станала синоним на затвор. От седем години всяка неделя беше една и съща. Ритуал, свещен и непоклатим като догма. Ритуал, в който тя беше главната жрица, но и единствената жертва.
Семейството на съпруга ми – осем души – идва на обяд всяка неделя. Осем души, които очакваха не просто храна, а пиршество. Свекърът и свекървата, Петър и Силвия. Деверът Павел с жена си Ани. Зълвата Диана, вечно неомъжена и вечно критична. И най-малкият брат на Мартин, Теодор, студентът, който единствен понякога я поглеждаше със сянка на съчувствие в очите. И разбира се, нейният съпруг Мартин. Осем гърла за хранене, осем чинии за сервиране, осем комплекта прибори за миене. Осем мнения за ястията, за подредбата на масата, за живота ѝ.
Всяка събота вечер започваше подготовката. Чистене на къщата до блясък, сякаш щеше да идва санитарна инспекция. Пазаруване на продукти, които не тя, а те обичаха. Всяка неделя сутрин, докато градът още спеше, Радина беше на крак. Кълцане, бъркане, печене. Часове наред, прекарани в кухнята, която уж трябваше да е сърцето на дома, а за нея беше станала клетка със златни решетки.
„Те ни купиха къщата.“
Тази реплика. Тази проклета реплика. Мартин я използваше като щит, като оръжие, като универсален отговор на всяко нейно оплакване. Преди няколко седмици, когато за пореден път беше рухнала от умора след неделния обяд, тя се беше опитала да говори с него.
„Мартине, не издържам повече. Обичам семейството ти, но това е прекалено. Всяка седмица. Чувствам се като прислуга, не като съпруга.“
Той дори не вдигна поглед от телефона си. Пръстите му продължаваха да се плъзгат по екрана, докато отговаряше с онзи равен, безизразен тон, който я влудяваше повече от крясък.
„Радина, престани да драматизираш. Какво толкова? Един обяд в седмицата.“
„Един обяд, който аз готвя с часове! За който аз чистя преди и след това! Ти кога за последно изми една чиния в неделя? Кога ме попита дали искам да правим нещо друго? Да отидем на кино, да се разходим в планината? Нашата неделя не съществува.“
Тогава той вдигна поглед. В очите му нямаше разбиране, само студено раздразнение.
„Те ни купиха къщата. Тази къща, в която живееш. Стените, които те пазят. Покривът над главата ти. Смяташ ли, че това е малко? Това е най-малкото, което можем да направим за тях. Един обяд. Така ли им благодариш?“
Благодарност. Думата проехтя в ушите ѝ като присъда. Значи това беше цената. Цената на този красив капан с перфектна морава и два гаража. Цената беше нейната свобода, нейните недели, нейното достойнство. Беше се почувствала толкова малка, толкова незначителна. Сякаш целият ѝ труд, цялата ѝ любов и грижа бяха просто вноска по ипотека, която никога нямаше да изплати.
Но онази вечер нещо в нея се счупи. Не със трясък, а тихо, почти неусетно. Като тънка пукнатина в язовирна стена, която бавно започва да пропуска вода. Идеята се роди от отчаянието, но бързо пусна корени в гнева ѝ. Беше узрявала с дни, хранена от всяко небрежно изказване на Мартин, от всеки самодоволен поглед на Силвия, от всяка хаплива забележка на Диана.
И ето я сега. Неделя. Но тази неделя беше различна.
Когато колите им започнаха да спират пред къщата точно в дванадесет и половина, по часовник, както винаги, Радина излезе да ги посрещне. На лицето ѝ грееше усмивка. Истинска, широка, обезоръжаваща усмивка, каквато не бяха виждали от месеци.
„Добре дошли!“, каза тя с глас, който звучеше по-жизнерадостен от всякога.
Силвия я изгледа подозрително. „В добро настроение си днес.“
„Прекрасно е, нали?“, отвърна Радина и целуна свекърва си по бузата, оставяйки я леко стъписана.
Приготвила беше любимото им ястие. Свинско печено с картофи и розмарин, бавно готвено до съвършенство. Салати, предястия, домашна питка. Масата беше подредена безупречно, с най-хубавия сервиз и кристални чаши. Ароматът беше божествен. Всички се настаниха, шумни и гладни, готови за поредния неделен триумф на снахата-домакиня.
Мартин я погледна с облекчение и лека гордост. Ето, неговата Радина се беше вразумила. Разбрала беше къде ѝ е мястото. Той се усмихна самодоволно и вдигна чашата си за наздравица.
„За моята прекрасна съпруга, която всеки път ни събира и ни глези с таланта си!“
Всички вдигнаха чаши. „Наздраве!“
Радина се усмихна в отговор, отпи глътка вино и се облегна назад. Наслаждаваше се на момента. На неведението в очите им. На спокойствието преди бурята, която само тя знаеше, че предстои.
Приготвила беше любимото им ястие. Но без да кажа на никого, бях направила и още нещо. Преди три седмици, веднага след онзи разговор с Мартин, бях се свързала с най-добрата агенция за недвижими имоти. Преди две седмици бях подписала договор за ексклузивни права за продажба. Преди една седмица първите кандидат-купувачи бяха огледали къщата, докато Мартин беше в командировка, а аз бях излъгала съседите, че са мои далечни роднини. А вчера, в събота следобед, докато пазарувах продуктите за този обяд, бях приела оферта. Пълна, безусловна оферта, малко над исканата цена. Бях подписала предварителен договор. Бях продала къщата. Тяхната къща. Нашият затвор.
И сега, докато те се хранеха, смееха се и обсъждаха тривиални неща, в чантата ми, прилежно сгънат в плик, стоеше документът, който щеше да взриви техния подреден свят. И аз просто чаках. Чаках идеалния момент.
Глава 2
Десертът беше сервиран. Шоколадово суфле с течен център. Любимото на Петър. Той въздъхна доволно, потапяйки лъжичката си в меката сърцевина.
„Ради, моето момиче, надминала си себе си!“, измърка той с пълна уста. „Мартин е голям късметлия с теб.“
Силвия кимна, макар и по-сдържано. Признанието за кулинарните умения на Радина беше единственият комплимент, който си позволяваше, и то винаги звучеше сякаш е направено с огромно усилие.
„Наистина е прекрасно“, добави тя. „Макар че може би следващия път може да сложиш малко по-малко захар. На нашите години трябва да се пазим.“
Радина само се усмихна. „Ще го имам предвид, мамо Силве.“
Това беше моментът. Идеалният момент. Всички бяха сити, отпуснати, леко замаяни от виното. В капана на своето самодоволство.
Тя се изправи бавно, избърса устните си с ленената салфетка и леко почука с нокът по кристалната си чаша. Разговорите заглъхнаха. Всички погледи се насочиха към нея, изпълнени с леко недоумение. Радина рядко взимаше думата по този начин.
„Искам да ви благодаря, че сте тук днес“, започна тя с равен и спокоен глас, който сама се изненада, че успя да постигне. „Тези неделни обеди се превърнаха в традиция. Традиция, която…“ – тя направи пауза, оглеждайки лицата им едно по едно – „…ще трябва да приключи.“
Настъпи тишина. Неловка, въпросителна тишина. Мартин се намръщи. „Какво искаш да кажеш, Радина? Каква е тази шега?“
„Не е шега, Мартине“, отвърна тя, без да откъсва поглед от него. „Исках да ви съобщя една новина, която засяга всички ни. Както знаете, тази къща е прекрасна. Тя е символ на щедростта на Петър и Силвия. Символ на тяхната любов и грижа.“
Силвия видимо се отпусна, на лицето ѝ се появи снизходителна усмивка. Явно драмата на снаха ѝ най-после беше приключила и сега щеше да има извинения и благодарности.
„Но един такъв символ“, продължи Радина, а гласът ѝ стана твърд като стомана, „носи и своите отговорности. Отговорности, които ние с Мартин очевидно не можем да носим повече. Затова взех решение, което вярвам, че е най-доброто за всички. Особено за нашето младо семейство.“
Тя се наведе, взе плика от чантата си, поставена на стола до нея, и го плъзна по полираната повърхност на масата към Мартин. Той го погледна така, сякаш е змия.
„Какво е това?“, попита той с дрезгав глас.
„Това е копие от предварителния договор за продажба на тази къща“, каза Радина отчетливо. „Подписан вчера. Имаме един месец да се изнесем. Мисля, че това е достатъчно време всеки да си намери ново място, нали?“
Ако бомба беше избухнала в средата на масата, ефектът щеше да е по-слаб. За секунда времето сякаш спря. Лъжичката на Петър изтрака в чинията му. Диана зяпна с отворена уста, забравила всякаква критика.
Първи реагира Мартин. Той отвори плика с треперещи ръце. Очите му пробягаха по редовете, по сумите, по подписите. Лицето му премина през всички нюанси на бялото.
„Ти… какво си направила?“, прошепна той, а гласът му беше едва доловим. „Ти не можеш да направиш това. Не и без мен!“
„О, мога, Мартине. Къщата е съпружеска имуществена общност. Моят подпис е достатъчен за предварителен договор. Разбира се, ще ми трябва и твоят за финалната сделка при нотариуса, но съм сигурна, че ще бъдеш така добър да съдействаш, когато видиш колко добра цена съм договорила.“
„Цена?“, изкрещя Силвия, скачайки на крака. Столът ѝ се изтърколи назад с трясък. „Как смееш да говориш за цена? Тази къща е подарък! Ние я платихме! Всяка тухла в нея!“
„Не, Силве“, поправи я Радина с убийствено спокойствие. „Вие платихте първоначалната вноска. Една значителна сума, признавам. Но ипотечният кредит се изплаща от нашата обща сметка вече седем години. Аз също съм допринесла за тази къща. Със заплатата си. И с всяка проклета неделя от живота си.“
„Ти си неблагодарница!“, извика Петър, лицето му беше почервеняло от гняв. „Отгледахме си змия в пазвата!“
Павел и Ани седяха като вкаменени, без да знаят как да реагират. Единствено Теодор гледаше Радина с нещо, което приличаше на смесица от ужас и възхищение.
Мартин най-после надигна глава. В очите му имаше сълзи на ярост и безсилие. „Ще унищожиш семейството ни! Заради какво? Защото не ти се готви в неделя?“
„Не, Мартине“, каза Радина и се изправи. Почувства се по-висока и по-силна от всякога. „Правя го, защото искам да имам семейство, а не бизнес сделка. Правя го, защото искам съпруг, а не надзирател, който ми напомня за дълга ми. Правя го, защото искам да си върна живота. Моя живот. А сега, ако ме извините, имам много багаж за стягане.“
Тя се обърна и тръгна към стълбите, оставяйки след себе си разрухата на един перфектно подреден свят. Чуваше крясъците зад гърба си, но те вече не я достигаха. За първи път от години въздухът в тази къща ѝ се струваше лек и годен за дишане. Пукнатината в язовирната стена се беше превърнала в пробив. И потопът тепърва предстоеше.
Глава 3
Последвалите дни бяха ад. Или по-скоро, ад за всички останали. За Радина те бяха странна смесица от напрежение и освобождение. Телефонът ѝ не спираше да звъни. Мартин. Силвия. Диана. Дори Павел се обади веднъж, за да ѝ каже колко е разочарован. Тя не вдигна на никого. Комуникираше с Мартин само чрез кратки, делови съобщения, свързани с изнасянето.
Той спеше на дивана в хола. Атмосферата в къщата беше ледена. Всяко тяхно разминаване в коридора беше съпроводено от тежко мълчание или отровни погледи от негова страна. Той не можеше да повярва. Не можеше да проумее как тя, неговата тиха, покорна Радина, се беше превърнала в този непознат, решителен човек.
„Ще съжаляваш за това“, беше единственото, което ѝ каза лице в лице във вторник вечерта. „Те никога няма да ти простят. Аз никога няма да ти простя.“
„Не искам прошка, Мартине. Искам развод“, отвърна му тя, а думите излязоха по-лесно, отколкото си беше представяла.
Това го съкруши окончателно. Той седна на стъпалата и зарови лице в ръцете си. Радина го погледна за момент без гняв, почти със съжаление. Виждаше в него не чудовище, а слаб човек, отгледан в сянката на властни родители, който така и не се беше научил да бъде самостоятелен мъж. Но съжалението не беше достатъчно, за да я накара да се върне назад.
Междувременно, семейството беше мобилизирало силите си. Още в понеделник сутринта Силвия и Петър бяха посетили кантората на един от най-скъпите адвокати в града – човек, известен с безскрупулните си методи и корпоративни победи. Новината стигна до Радина чрез Ани, която ѝ писа тайно, разкъсвана между лоялността към семейството и тихото си съчувствие.
„Ради, внимавай. Наели са адвокат Янев. Той е акула. Ще се опитат да докажат, че къщата е била дарение с условия и че ти си нарушила тези условия. Ще кажат, че си се омъжила за Мартин по сметка.“
Радина усети как стомахът ѝ се свива. Сметка. Думата беше отровна. Тя се беше омъжила за Мартин, защото го обичаше. Или поне си мислеше, че го обича. Обичаше онзи млад, весел мъж, когото срещна в университета, преди семейството му бавно и методично да го погълне обратно, превръщайки го в бледо копие на баща му.
Тя знаеше, Z;е ѝ трябва помощ. Не можеше да се справи сама срещу машина като Янев и ресурсите на свекъра си, който беше уважаван бизнесмен със сериозни връзки. И тогава се сети за Симеон.
Симеон беше неин състудент, един от най-добрите ѝ приятели от университета, с когото бяха изгубили връзка през годините. Беше чула, че е станал много успешен предприемач, че има собствена IT компания. Но по-важното беше, че Симеон винаги е бил човек с остър ум и непоколебимо чувство за справедливост. Той беше единственият, който още тогава виждаше през фасадата на Мартин и неговото „добро семейство“.
„Внимавай с тях, Ради“, беше ѝ казал той малко преди сватбата. „Това не е семейство, а корпорация. А ти подписваш трудов договор, не брачен съюз.“
Тогава му се беше разсърдила. Сега думите му звучаха пророчески. С треперещи пръсти намери номера му в старите си контакти и му се обади.
„Симеоне? Здравей, Радина се обажда.“
От другата страна на линията настъпи кратка пауза, последвана от топъл, познат глас. „Радина! Каква изненада! Не съм те чувал от векове. Как си? Всичко наред ли е?“
Тя се разплака. Просто така, без предупреждение. Цялото напрежение от последните дни се изля в тихи, задавени ридания.
„Ей, ей, спокойно“, каза той меко. „Каквото и да е, ще се оправи. Къде си? Идвам веднага.“
Срещнаха се в едно малко, забутано кафене. Радина му разказа всичко. За неделните обеди, за разговора с Мартин, за продажбата на къщата, за заплахата от адвокат Янев. Той я слушаше внимателно, без да я прекъсва. Когато тя свърши, той помълча за момент, гледайки я с очи, пълни с разбиране.
„Значи най-накрая си се събудила, а?“, каза той с лека усмивка. „Винаги съм знаел, че онази бойна Радина от университета е още там някъде.“
„Не се чувствам много бойна в момента“, призна тя. „Уплашена съм.“
„Нормално е. Те играят мръсно. Но и ние можем.“ Симеон се наведе напред. „Първо, няма да говориш с тях. Нито дума. Второ, ще наемем адвокат. Имам перфектния човек – жена, казва се Мая. Тя е млада, амбициозна и мрази типове като Янев. Специализира в семейно право и имотни казуси. Трето, трябва да съберем доказателства.“
„Доказателства за какво?“
„За всичко. За това, че си допринасяла финансово. Банкови извлечения, всичко. За емоционалния тормоз – свидетели. Ани би ли говорила? А Теодор?“
Радина поклати глава. „Ани е твърде уплашена от Павел. А Теодор… не знам. Той е добро момче, но това е семейството му.“
„Добре, ще го измислим“, каза Симеон. „Най-важното сега е да не се предаваш. Ти направи първата, най-трудна крачка. Оттук нататък не си сама.“
За първи път от седмици Радина почувства искрица надежда. Присъствието на Симеон беше като котва в бурята. Той не само ѝ вярваше, но и беше готов да ѝ помогне. Докато седяха там, в тишината на кафенето, тя осъзна, че това не е просто битка за къща или пари. Това беше битка за нейната душа. И тя беше решена да я спечели.
Глава 4
Теодор седеше в малката си студентска квартира и гледаше втренчено в учебника по облигационно право, но не виждаше буквите. Думите се размазваха пред очите му, превръщайки се в лицата на неговите близки – гневът на майка му, шокът на баща му, отчаянието на Мартин. И най-вече – спокойната решителност на Радина.
От всички в семейството, той беше единственият, който никога не беше приемал неделния ритуал за даденост. Като най-малък, той често оставаше някак встрани от основната динамика. Наблюдаваше. И виждаше неща, които другите пропускаха или избираха да игнорират. Виждаше как светлината в очите на Радина бавно угасваше през годините. Виждаше как усмивката ѝ ставаше все по-изкуствена, а търпението ѝ – все по-изтъняло.
Той разбираше защо го е направила. Не я оправдаваше напълно – методът беше брутален, шокиращ. Но разбираше отчаянието, което я беше довело дотам. За разлика от останалите, той не я виждаше като неблагодарна златотърсачка. Виждаше я като човек, бутнат до ръба.
Телефонът му извибрира. Беше съобщение от майка му, Силвия.
„Тео, трябва да говорим. Ела в офиса на баща ти утре. Цялото семейство ще е там. Трябва да сме единни.“
Единни. Тази дума винаги го беше карала да настръхва. В неговото семейство „единство“ означаваше безпрекословно подчинение на волята на родителите му. Означаваше да се съгласяваш с тях, дори когато знаеш, че не са прави. Означаваше да защитаваш „честта на семейството“ на всяка цена.
Теодор изпитваше дълбока обич към родителите си. Те му бяха дали всичко – образование, подкрепа, финансова сигурност. Но с годините беше започнал да вижда и другата им страна. Контролиращата природа на майка му, която се криеше зад маската на загриженост. Тихата, но непоклатима власт на баща му, който управляваше семейния бизнес и семейството си с една и съща желязна ръка.
Той се замисли за брат си Павел. Външно Павел беше перфектният син – улегнал, семеен, работещ във фирмата на баща им. Но Теодор знаеше, че това е само фасада. Преди няколко месеца случайно беше видял Павел да излиза от казино в покрайнините на града, с изпито лице и празен поглед. По-късно, докато помагаше в счетоводството на фирмата за един летен стаж, беше забелязал странни разминавания, малки суми, които изчезваха и се появяваха отново, замаскирани като „представителни разходи“. Не беше казал на никого. Беше го страх. Страх от скандала, страх от реакцията на баща му.
Сега тази тайна тежеше на съвестта му. Семейството му се готвеше да унищожи Радина, представяйки я като чудовище, а в същото време прикриваше собствените си пробойни и лъжи. „Единство“ в лицемерието.
Той въздъхна и написа отговор на майка си: „Ще дойда.“
Знаеше, че трябва. Но не знаеше на чия страна ще застане, когато му дойде времето.
На следващия ден, в луксозния офис на баща му, атмосферата беше като във военен щаб. Адвокат Янев, висок, слаб мъж с ледени сини очи и безупречен костюм, излагаше стратегията си.
„Ще пледираме, че първоначалната вноска е била дарение, обвързано с неформално, но ясно изразено условие – запазване на семейните традиции и уважение към дарителите“, обясняваше той с монотонен, метален глас. „Действията на госпожата са явно нарушение на тези морални клаузи. Ще настояваме за връщане на дарението или за анулиране на продажбата на основание нейното недобросъвестно поведение.“
„Ще успеем ли?“, попита Силвия, а гласът ѝ трепереше от гняв.
„Имаме добри шансове“, отвърна Янев. „Общественият морал е на наша страна. Никой съдия няма да погледне с добро око на снаха, която продава дома, подарен от родителите на съпруга ѝ, зад гърба му. Ще я представим като пресметлива и неблагодарна.“
Мартин седеше до майка си, с посърнало лице. Той не казваше нищо, само кимаше в съгласие с думите на адвоката. Изглеждаше сломен.
„Ще ни трябват свидетели“, продължи Янев. „Всички вие ще трябва да потвърдите нашата версия. Че Радина често се е оплаквала, че е била недоволна, че е имала интерес към финансовото състояние на семейството.“
„Това не е съвсем вярно“, обади се тихо Теодор. Всички глави се обърнаха към него.
„Какво искаш да кажеш, Теодор?“, попита баща му с леден тон.
„Тя никога не се е интересувала от парите ви“, каза Теодор, събирайки смелост. „Оплакваше се, да. Но не от вас, а от това, че няма никакво време за себе си и за Мартин. Че се е превърнала в готвачка. Това не е същото.“
„Млъкни!“, сряза го Силвия. „Ти си млад, не разбираш. Тя ви е манипулирала всички. Сега не е време за съмнения. Или си с нас, или си против нас.“
„Аз съм за истината“, отвърна Теодор, а сърцето му биеше лудо.
Петър стана и се приближи до него. Застана толкова близо, че Теодор можеше да усети скъпия му парфюм.
„Слушай ме внимателно, сине“, каза баща му с тих, но заплашителен глас. „Това семейство ти е дало всичко. Образованието ти, квартирата ти, колата, която караш. Всичко. Ако решиш да застанеш срещу нас в този момент, можеш да се сбогуваш с всичко това. Ясен ли съм?“
Заплахата увисна във въздуха, тежка и задушаваща. Теодор погледна към Мартин, търсейки подкрепа, но брат му избегна погледа му. Погледна към Павел, но той гледаше в земята, сякаш изучаваше шарките на килима. Беше сам.
„Ясно“, промълви той, усещайки горчивия вкус на поражението.
Но докато изричаше думата, в него се надигна нещо ново. Не страх, а студен, кристален гняв. Гняв към лицемерието, към изнудването, към несправедливостта. В този момент той взе решение. Може би нямаше да може да говори в съда. Но имаше и други начини да се търси истината.
Глава 5
Срещата с адвокат Мая беше пълна противоположност на военния съвет в офиса на Петър. Кантората ѝ беше малка, светла и уютна, пълна с книги и саксийни растения. Самата Мая беше около трийсетте, с енергично изражение и проницателен поглед, който сякаш виждаше директно през теб.
Тя изслуша историята на Радина, като от време на време си водеше бележки в дебел тефтер. Симеон седеше до Радина, присъствието му беше тиха подкрепа.
„Класически случай на финансов и емоционален контрол, маскиран като семейна щедрост“, заключи Мая, когато Радина свърши. „Стратегията на Янев ще бъде да ви изкара чудовище. Нашата работа е да покажем на съда, че вие сте жертвата, която най-накрая е намерила сили да се защити.“
„Но те ще използват всичко срещу мен“, каза Радина. „Ще кажат, че съм действала зад гърба на Мартин.“
„Технически, да. Но ние ще твърдим, че сте били принудена да действате така, защото не е имало друг изход. Че всеки опит за диалог е бил посрещан със стена от емоционално изнудване – прословутата фраза „Ние ти купихме къщата“.“
Мая се облегна назад. „Имаме нужда от две неща. Първо, да докажем вашия принос. Не само финансов, но и нефинансов. Ще изчислим стойността на вашия труд през тези седем години – готвене, чистене, организиране. Ако трябва, ще извикаме икономически експерт, който да оцени колко би струвало наемането на готвач и чистачка за осем души всяка седмица. Сумата ще ги шокира.“
Радина и Симеон се спогледаха. Тази мисъл никога не им беше хрумвала.
„Второ, и по-важно“, продължи Мая, „трябва да разбием тяхната фасада на перфектното, щедро семейство. Има ли нещо, което те крият? Някакви тайни, някакви слабости? Янев ще рисува картина в черно и бяло. Ние трябва да добавим сивите нюанси.“
Радина се замисли. Спомни си за странното поведение на Павел понякога, за скъпите му часовници, които не отговаряха на заплатата му, за напрегнатите разговори, които понякога водеше с баща си зад затворени врати. Но нямаше нищо конкретно.
„Не се сещам за нещо сериозно“, призна тя. „Те са много добри в това да пазят имиджа си.“
„Всеки има тайни“, каза Мая. „Просто трябва да намерим правилния начин да ги осветим.“
През следващите дни Радина, с помощта на Симеон, се потопи в събиране на документи. Банкови извлечения, фишове за заплати, фактури от ремонти по къщата, които тя беше плащала. Симеон, с неговия бизнес нюх, създаде подробна екселска таблица, която проследяваше всеки лев, влязъл и излязъл от семейния им бюджет. Резултатът беше изненадващ дори за самата Радина. Оказа се, че през годините нейният финансов принос, макар и с по-малка заплата от тази на Мартин, е бил съвсем реален и значителен.
Междувременно, тя си намери малък апартамент под наем и започна да пренася вещите си. Беше болезнен процес. Всяка вещ носеше спомен. Но с всяка изнесена кутия, тя се чувстваше все по-лека.
Една вечер, докато опаковаше книгите си, телефонът ѝ иззвъня. Непознат номер. Тя се поколеба, но накрая вдигна.
„Ало?“
„Радина? Аз съм, Теодор.“
Сърцето ѝ подскочи. „Тео? Как си?“
„Добре съм. Слушай, нямам много време. Искам да ти помогна.“
„Какво? Не, Тео, недей. Ще си навлечеш проблеми.“
„Вече го направих“, каза той с горчивина в гласа. „Те ме заплашиха. Искат да лъжа в съда. Няма да го направя. Но не мога и да говоря открито срещу тях. Затова ще ти помогна по друг начин.“
Настъпи пауза.
„Провери брат ми Павел“, каза Теодор тихо. „Провери финансите му. Разходите му. Има нещо гнило там. От месеци. Мисля, че е свързано с хазарт. Баща ми го прикрива, защото се страхува от скандал, който би навредил на бизнеса.“
Радина беше смаяна. „Тео, сигурен ли си?“
„Не на сто процента. Но съм почти сигурен. Просто… провери. И внимавай. Те са способни на всичко, за да запазят името си чисто.“
Връзката прекъсна. Радина остана да държи телефона, а умът ѝ препускаше. Тайната на Павел. Това беше сивият нюанс, за който говореше Мая. Това беше пукнатината в перфектната им фасада. Но как да я докаже? И дали имаше право да използва такава информация? Това беше мръсна игра. Но после си спомни думите на Силвия, заплахите на Петър, ледените очи на адвокат Янев. Те вече играеха мръсно. Може би беше време и тя да свали ръкавиците.
Глава 6
Разкритието на Теодор промени всичко. Внесе нов, опасен елемент в играта. Радина се чувстваше разкъсвана. От една страна, това беше оръжието, от което се нуждаеше. Информацията за хазартните дългове на Павел и прикриването им от страна на Петър можеше да срине целия им морален казус. Щеше да ги покаже не като щедри благодетели, а като лицемери, готови на всичко, за да запазят фасадата си.
От друга страна, я гризеше съвестта. Да използваш тайната на един човек, за да спечелиш дело, ѝ се струваше подло. Павел, въпреки всичко, беше брат на Мартин. А Теодор рискуваше всичко, за да ѝ даде тази информация. Ако се разбереше, че той е източникът, семейството му щеше да го унищожи.
Тя сподели дилемата си със Симеон. Той я изслуша, както винаги, търпеливо.
„Разбирам колебанията ти, Ради“, каза той. „Това е морално блато. Но нека погледнем фактите. Те започнаха тази война. Те наеха акула, която да те разкъса публично. Те те заплашват и изнудват. В една битка не можеш да се биеш с вързани ръце, докато опонентът ти използва всички оръжия. Това не е подлост, а самозащита.“
„Но как да го докажем, без да изложим Теодор на риск?“
Симеон се замисли. „Няма да е лесно. Ще ни трябва частен детектив. Някой дискретен, който да проследи Павел, да събере доказателства за посещенията му в казина, може би дори да открие пред кого е задлъжнял. Това струва пари.“
„Ще платя“, каза Радина без колебание. Част от парите от аванса за къщата все още бяха в нейната сметка. „Ще платя каквото е нужно.“
Симеон кимна. „Познавам точния човек.“
Докато детективът започваше своята работа, Радина трябваше да се справя с Мартин. С наближаването на датата за финализиране на сделката, той ставаше все по-отчаян. Един ден я причака пред новия ѝ апартамент. Изглеждаше ужасно – с небръсната брада, тъмни кръгове под очите и измъчен поглед.
„Радина, моля те“, започна той с глас, който тя не беше чувала досега – глас на истинска молба. „Спри това. Можем да се оправим. Ще говоря с нашите. Ще им кажа да не се месят повече. Ще направим компромис. Неделните обеди ще бъдат веднъж в месеца. Или изобщо няма да ги има. Каквото кажеш.“
Тя го погледна и за миг сърцето ѝ се сви. Това беше Мартин, в когото се беше влюбила – уязвим и искрен. Но после видя страха в очите му и разбра, че той не го прави заради нея или заради брака им. Правеше го от страх. Страх от родителите си, страх от скандала, страх да остане сам.
„Късно е, Мартине. Не става въпрос само за обедите. Става въпрос за всичко. За начина, по който ме накара да се чувствам – като вещ, купена и платена. Като част от инвентара на къщата. Ти никога не ме защити. Никога не застана на моя страна.“
„Ще се променя!“, извика той. „Кълна се, ще се променя!“
„Не можеш“, отвърна тя тихо. „Защото не виждаш какво е счупено. Ти си техен, Мартине. Винаги си бил. Аз бях просто наемател в твоя живот, който си мислеше, че е собственик. Е, наемът ми изтече.“
Той се свлече на стълбите и заплака. Радина затвори вратата след себе си и се облегна на нея, а сълзите се стичаха и по нейното лице. Това беше най-трудното нещо, което беше правила. Да разбиеш сърцето на някого, когото някога си обичал, беше болка, различна от всяка друга. Но знаеше, че ако се поддаде сега, щеше да счупи собствения си дух завинаги.
Няколко дни по-късно детективът се обади. Имаше резултати. И те бяха по-лоши, отколкото Радина си представяше. Павел не просто играеше хазарт. Той беше затънал до уши. Дължеше огромни суми не само на казина, но и на лихвари. Детективът беше успял да се сдобие със снимки и дори видеозаписи на срещи на Павел със съмнителни типове. Най-уличаващото доказателство обаче беше копие от запис на заповед, подписан от Павел, за сума, която можеше да фалира малка фирма. Запис на заповед, издаден на името на човек с дълго криминално досие.
Радина гледаше файловете на лаптопа си и усещаше как ѝ прилошава. Това беше повече от семеен скандал. Това беше опасно. Тези хора не се шегуваха. Ако дългът не бъдеше платен, Павел можеше да пострада сериозно. И Петър, прикривайки го, излагаше цялото си семейство на риск.
Тя се обади на Мая. „Имаме ги.“
„Сигурна ли си, че искаш да го използваш?“, попита я адвокатката. „Това е ядрено оръжие. Щом го пуснем, няма връщане назад. Ще има много щети.“
Радина се загледа през прозореца на малкия си апартамент. Навън животът продължаваше. Хората бързаха за някъде, смееха се, говореха по телефоните. Един нормален свят, от който тя беше изключена толкова дълго време.
„Те не ми оставиха избор“, каза тя с твърд глас. „Нека да започваме.“
Глава 7
Първото заседание по делото беше насрочено. Атмосферата в съдебната зала беше наситена с електричество. От едната страна седяха Петър, Силвия и Мартин, придружени от самоуверения адвокат Янев. Изглеждаха като въплъщение на праведен гняв и накърнено достойнство. От другата страна бяха Радина, Мая и Симеон, който беше дошъл за морална подкрепа.
Янев започна пръв. Говореше гладко, убедително, рисувайки картина на едно щедро семейство, предадено по най-долен начин от алчна и неблагодарна жена. Използваше думи като „морал“, „традиция“, „благодарност“. Призова Силвия като свидетел. Тя говореше през сълзи, разказвайки как е приела Радина като своя дъщеря, как е отворила дома и сърцето си за нея, само за да получи в замяна този „нож в гърба“. Беше перфектно изиграна роля, която видимо впечатли съдията.
Когато дойде ред на Мая да задава въпроси, тя беше спокойна и методична.
„Госпожо, вие твърдите, че сте приели Радина като дъщеря. Една майка би ли изисквала от дъщеря си да готви за осем души всяка неделя в продължение на седем години, без нито един пропуск?“
„Това не беше изискване!“, възрази Силвия. „Тя го правеше с удоволствие! Това беше нейният начин да покаже любовта си.“
„Наистина ли? Имаме свидетелски показания от съседи, които твърдят, че често са чували викове и скандали от къщата ви в неделя вечер. Ще ги наречете ли и тях израз на любов?“
Янев скочи. „Протестирам! Това е неотносимо!“
„Приема се“, каза съдията. „Придържайте се към фактите, госпожо адвокат.“
Мая кимна. „Разбира се. Нека поговорим за факти. Госпожо, вярно ли е, че вие и съпругът ви сте платили първоначалната вноска за къщата, която възлиза на сто хиляди лева?“
„Вярно е! Цялата!“, каза Силвия гордо.
„А вярно ли е, че през последвалите седем години, Радина и Мартин са изплатили още седемдесет хиляди лева по ипотечния кредит от общата си сметка, в която и Радина е внасяла своята заплата?“
Силвия се поколеба. „Това са подробности…“
„Това са факти, госпожо. Факти, които показват, че Радина не е живяла безплатно в тази къща, а е била пълноправен собственик, който е инвестирал в нея както финансово, така и с труда си. Благодаря, нямам повече въпроси.“
Следващият свидетел беше Мартин. Той изглеждаше съсипан. Говореше с тих глас, повтаряйки заучената история за предателството на жена му. Мая беше нежна с него.
„Господине, обичате ли още съпругата си?“
Мартин вдигна поглед, изненадан от въпроса. „Аз… да.“
„И въпреки това сте готов да я унижите публично и да ѝ отнемете всичко, само защото вашите родители са ви наредили така?“
„Протестирам!“, извика отново Янев.
„Оттеглям въпроса“, каза Мая. Беше постигнала целта си. Беше посяла съмнение.
След заседанието, в коридора, Петър препречи пътя на Радина.
„Надявам се да си доволна“, изсъска той. „Переш мръсното ни ризе пред целия свят. Но това няма да свърши добре за теб. Ще се погрижа да не получиш и стотинка.“
„Единственият, който пере мръсни ризи тук, сте вие, господин Петров“, отвърна Радина, използвайки фамилията им за първи път, за да подчертае дистанцията. „Но внимавайте, защото някои петна не се изпират.“
Той я изгледа с неразбиране, но в очите му се прокрадна сянка на несигурност.
Вечерта Радина и Симеон вечеряха в малък ресторант.
„Мая беше блестяща“, каза Симеон. „Но те няма да се откажат. Ще станат по-агресивни.“
„Знам“, въздъхна Радина. „И се страхувам от следващата стъпка. Онази информация за Павел… не знам дали мога да го направя.“
Симеон протегна ръка и я хвана за нейната. „Ти не си сама в това, Ради. Каквото и да решиш, аз съм с теб. Но понякога, за да излекуваш една рана, първо трябва да я изчистиш до кокал, колкото и да боли.“
Неговият допир беше топъл и успокояващ. В този момент, гледайки го, Радина осъзна нещо, което може би винаги е знаела, но не си беше позволявала да признае. Нейните чувства към Симеон не бяха просто приятелски. В негово присъствие тя се чувстваше видяна, чута, ценена. Чувстваше се така, както никога не се беше чувствала с Мартин. Това осъзнаване я уплаши, но и ѝ даде нова сила. Тя вече не се бореше само за да се измъкне от миналото си. Бореше се и за възможността да има бъдеще.
На следващия ден Мая им се обади. „Имам новини. Янев е поискал призовка за брат му, Павел, като свидетел. Иска да потвърди колко всеотдайна е била Радина в началото и как после се е променила, станала е студена и пресметлива. Това е нашият шанс.“
„Какво да правим?“, попита Радина.
„Имаме два варианта“, каза Мая. „Или ще го разпитам директно за дълговете му в съдебната зала, което ще бъде брутално и може да се обърне срещу нас, ако съдията го сметне за тормоз. Или… ще използваме информацията по-умно.“
„Как?“, попита Симеон.
„Ще я използваме като лост за извънсъдебно споразумение“, отвърна Мая. „Ще покажем на Янев и на баща му, че знаем всичко. И ще им дадем избор – или да приключат този цирк с разумно споразумение, или на следващото заседание целият свят ще научи за мръсните тайни на перфектното семейство.“
Това беше. Моментът на истината. Радина затвори очи и си пое дълбоко дъх. Спомни си думите на Симеон. Понякога трябва да чистиш до кокал.
„Да го направим“, каза тя. „Да приключваме с това.“
Глава 8
Мая организира срещата в своята кантора. Напрежението беше толкова гъсто, че можеше да се реже с нож. От едната страна на масата седяха Петър и адвокат Янев. От другата – Радина и Мая. Симеон беше предложил да дойде, но Радина отказа. Искаше да се изправи срещу свекъра си сама, очи в очи.
Петър изглеждаше уверен, дори арогантен. Явно смяташе, че е дошъл да изслуша предложение за капитулация.
„Надявам се да сте дошли с разумно предложение, госпожи“, започна Янев, подреждайки документите пред себе си. „Клиентът ми е готов да прояви щедрост и да ви предложи символична сума, за да се откажете от всякакви претенции и да финализирате развода по взаимно съгласие.“
Мая се усмихна леко. „Нашата представа за „разумно предложение“ може да се различава, колега. Но преди да стигнем дотам, бих искала да обсъдим нещо друго. А именно, свидетелските показания на господин Павел.“
Петър се намръщи. „Какво за тях? Синът ми ще каже истината.“
„Не се и съмнявам“, каза Мая, без да сваля поглед от него. „Надявам се, че ще разкаже цялата истина. Например, защо напоследък е толкова разсеян и напрегнат. Дали това има нещо общо с честите му посещения на определени заведения в покрайнините на града?“
Цветът бавно започна да се оттича от лицето на Петър. Янев я погледна остро. „Не разбирам накъде биете.“
„О, сигурна съм, че разбирате“, продължи Мая, плъзгайки по масата запечатан плик. „В този плик има няколко… интересни снимки. И копие от един документ. Запис на заповед, ако трябва да бъдем точни. За една доста сериозна сума. Подписан от господин Павел. И издаден на името на човек, чиято биография едва ли бихте искали да се обсъжда в съдебна зала, свързана с името на вашата компания.“
Янев отвори плика. Докато преглеждаше съдържанието, самоувереността му бавно се изпаряваше, заменена от шок, а после и от прикрита ярост, насочена към клиента му. Той плъзна снимките към Петър.
Петър ги погледна и ръцете му започнаха да треперят. Той вдигна очи към Радина. В погледа му вече нямаше арогантност. Имаше само гола, неподправена омраза.
„Ти…“, прошепна той. „Как си посмяла…“
„Аз ли?“, попита Радина, а гласът ѝ беше студен и равен. „Аз ли посмях да ровя в живота ви? Вие започнахте това, Петре. Вие наехте адвокат, за да ме унижи. Вие заплашихте собствения си син, Теодор, за да лъже. Вие превърнахте един семеен въпрос в кална битка. Аз просто се защитавам със същите средства, които вие използвате.“
„Това е изнудване!“, извика Янев, но в гласа му липсваше убеденост.
„Не, колега. Това е предложение за споразумение“, поправи го Мая. „И то е много просто. Вие оттегляте всичките си искове. Продажбата на къщата се финализира. Сумата от продажбата се разделя по следния начин: вие си получавате обратно вашата първоначална инвестиция от сто хиляди. Останалото се дели поравно между Радина и Мартин, както е по закон. Разводът се финализира по взаимно съгласие, без взаимни претенции. И този плик, заедно с всичките му копия, изчезва завинаги.“
Тя се облегна назад. „Или… продължаваме делото. Викаме Павел като свидетел. И аз му задавам няколко много интересни въпроса. Въпроси, които със сигурност ще привлекат вниманието не само на съда, но и на медиите, и на бизнес партньорите ви. А може би и на някои не толкова приятни хора, на които синът ви дължи пари. Изборът е ваш.“
Настъпи дълго, тежко мълчание. Петър дишаше тежко, гледайки ту в Радина, ту в документите на масата. Той беше бизнесмен. Умееше да преценява рисковете. И в момента виждаше пред себе си ситуация, от която можеше да загуби много повече от една къща. Можеше да загуби репутацията си, бизнеса си, може би дори сина си.
Той погледна към адвоката си. Янев едва доловимо му кимна. Играта беше свършила. Бяха в мат.
„Приемам“, изръмжа Петър, а думата прозвуча като проклятие. „Но да знаеш, Радина, за мен ти вече не съществуваш.“
„Чувството е взаимно“, отвърна тя.
Когато излезе от кантората, навън я чакаше Симеон. Тя се хвърли в прегръдките му и за първи път от седмици си позволи да се разплаче. Но този път сълзите не бяха от болка или гняв. Бяха сълзи на облекчение.
Свърши. Кошмарът беше свършил.
Глава 9
В месеците след споразумението животът на Радина започна бавно да се връща в руслото си, но беше съвсем ново русло, което тя сама изграждаше. Продажбата на къщата мина гладко. Мартин подписа всички документи, без да каже и дума. Беше като празна черупка, човек, лишен от воля. Парите от нейния дял ѝ дадоха финансова независимост, каквато никога не беше имала.
Тя не си купи голямо жилище. Остана в малкия, уютен апартамент, който беше станал нейното убежище. Записа се на магистърска програма по психология – стара мечта, която беше изоставила заради брака си. Потопи се в ученето с глад, който не беше изпитвала от години. Всяка прочетена книга, всяка написана курсова работа беше стъпка към изграждането на новата Радина.
Връзката ѝ със Симеон се развиваше бавно и естествено. Той беше нейната скала през цялото време, но и двамата знаеха, че тя има нужда от време, за да се излекува. Той не я притискаше. Даваше ѝ пространство, но винаги беше там, когато имаше нужда от него. Техните вечери вече не бяха изпълнени с разговори за адвокати и стратегии, а с разговори за книги, филми, за бъдещето. С него тя се смееше отново – истински, от сърце.
Един ден получи неочаквано съобщение. Беше от Теодор.
„Здравей, Радина. Чух, че всичко е приключило. Радвам се за теб. Бих искал да се видим, ако имаш желание. Да изпием по едно кафе.“
Тя се съгласи. Срещнаха се на същото място, където се беше срещнала със Симеон в началото на всичко. Теодор изглеждаше по-възрастен, по-уморен.
„Как са нещата при вас?“, попита тя внимателно.
Той въздъхна. „Тихо е. Прекалено тихо. Неделните обеди, разбира се, спряха. Всъщност, почти не се събираме. Баща ми изпрати Павел в някаква клиника в чужбина. Официалната версия е, че е на специализация. Само ние знаем истината. Опитва се да го измъкне от проблемите, да плати дълговете му тихомълком.“
„А Мартин?“
„Мартин живее при нашите. Не е добре. Загуби и теб, и къщата, и представата за себе си. Майка ми се върти около него като орлица, опитвайки се да го „оправи“, но всъщност само го задушава още повече.“
„Съжалявам“, каза Радина и го мислеше.
„Недей“, поклати глава Теодор. „Ти не разруши семейството ни, Радина. Ти просто дръпна завесата и показа това, което вече беше разрушено. Може би един ден ще успеем да съберем парчетата. Но ще бъде по различен начин. По-честен.“ Той я погледна в очите. „Исках да ти благодаря. Ти ми показа, че понякога трябва да се бориш за това, в което вярваш, дори и да е срещу собствените ти хора.“
Разделиха се с топло чувство. Радина разбра, че в цялата тази разруха, може би беше посяла и едно семе на промяна.
Няколко седмици по-късно, в една тиха неделя следобед, Радина седеше на балкона си с книга в ръка и чаша ароматно кафе. Слънцето галеше лицето ѝ. Отнякъде се носеше детски смях. Нямаше тенджери на печката, нямаше маса за подреждане, нямаше очаквания за посрещане. Имаше само тишина. Спокойствие. Свобода.
Симеон излезе при нея и я прегърна през раменете.
„За какво мислиш?“, попита той.
Тя се усмихна. „За нищо. И за всичко.“
Погледна към хоризонта. Знаеше, че белезите от миналото ще останат. Но те вече не я боляха. Бяха просто напомняне за битката, която беше спечелила. Битката за правото да бъдеш себе си. И тази победа имаше вкуса на тиха, слънчева неделя. Вкус на свобода.