Винаги аз плащах. Беше се превърнало в неписан закон, в горчива традиция, която никой не смееше да оспори. Когато излизахме с майка ми, Маргарита, портфейлът ми олекваше, а в душата ми се натрупваше тиха, разяждаща обида. Не ставаше въпрос за парите – бях работил денонощно, за да изградя бизнеса си, и можех да си го позволя. Ставаше въпрос за принципа, за мълчаливото приемане на моята роля като бездънна касичка, за липсата на дори символичен жест от нейна страна.
Всеки път сценарият беше един и същ. Тя се обаждаше, гласът ѝ галещ и леко замечтан, и предлагаше да се видим „на по кафе“ или „за по една бърза салата“. И всеки път това кафе се превръщаше в тристепенно меню, а салатата идваше в компанията на предястия, основно и скъпо вино. Аз мълчаливо наблюдавах, преглъщах възраженията си и накрая с леко трепереща ръка подавах кредитната си карта на сервитьора, избягвайки погледа на майка ми, който знаех, че е изпълнен с очакване и една особена, непоклатима увереност.
Но онзи ден, онзи вторник, който започна сив и дъждовен, преля чашата на търпението ми. Обаждането дойде по обяд.
„Александър, слънце мое, какво ще правиш довечера?“, попита Маргарита с онзи сладък глас, който използваше, когато искаше нещо.
„Имам работа, мамо. Трябва да довърша един проект“, отвърнах аз, взирайки се в планината от документи на бюрото си.
„О, глупости! Все работиш. Трябва и да си почиваш. Резервирала съм маса в онзи новия италиански ресторант, за който всички говорят. Само за теб и мен. Да си поговорим като нормални хора.“
Колебаех се. Част от мен искаше да откаже, да се скрие зад работата, но друга, по-слаба и сантиментална част, копнееше за близост, за онзи рядък момент, в който можех да се почувствам отново нейно момче, а не просто ходещ банкомат.
„Добре“, въздъхнах накрая. „В колко часа?“
„В осем. Бъди точен!“, изчурулика тя и затвори.
Пристигнах в осем без пет. Ресторантът беше луксозен, с приглушено осветление, тежки завеси и тиха музика. Огледах се за маса за двама, но сервитьорът ме поведе към голяма, кръгла маса в центъра на салона. И тогава ги видях. Майка ми, сияеща в нова копринена рокля, а около нея – четирите ѝ най-добри приятелки: Стефка, Рада, Лидия и Гергана. Всичките наконтени, шумни, смеещи се на висок глас. На масата вече имаше отворена бутилка просеко и плато с изискани сирена.
Стомахът ми се сви на топка. Почувствах се като в капан.
„Александър! Ето те и теб!“, провикна се Маргарита, сякаш пристигането ми беше най-голямата изненада на света. Приятелките ѝ се обърнаха към мен с мазни, очакващи усмивки.
„Мамо? Какво става тук? Каза, че ще сме само двамата“, успях да промълвя, докато сядах на единствения свободен стол.
Тя махна пренебрежително с ръка. „О, миличък, момичетата толкова искаха да те видят. Отдавна не сме се събирали. Нали не е проблем?“
Тя не изчака отговор. Просто се обърна към Стефка и продължи разказа си за последната си почивка. Аз седях вцепенен. Вечерята беше мъчение. Слушах празни приказки за внуци, за нови прически, за болежки и за цените на имотите. Поръчваха се най-скъпите ястия от менюто, бутилките вино се сменяха една след друга. Аз не обелих и дума, само кимах от време на време, докато гневът в мен растеше и се превръщаше в ледено кълбо.
Накрая дойде моментът на истината. Сервитьорът остави папката със сметката дискретно в средата на масата. Настъпи неловка тишина. Всички погледи се насочиха към мен. Маргарита се усмихна с онази своя обезоръжаваща, леко виновна усмивка.
„Ти ще поемеш сметката, нали, слънце?“, каза тя, сякаш това беше най-естественото нещо на света. Гласът ѝ беше тих, но в него се долавяше стоманена нотка на команда.
Погледнах я. Погледнах четирите чифта алчни, очакващи очи. Погледнах сметката, която беше четирицифрена. Нещо в мен се счупи. Платих. Платих, без да кажа и дума, усещайки как бузите ми горят от унижение.
Когато ги оставих пред ресторанта, всяка една от тях ме целуна по бузата и ми благодари с престорена топлота. Последна остана майка ми.
„Благодаря ти, сине. Беше прекрасна вечер“, каза тя.
„Мамо, трябва да поговорим“, отвърнах с леден глас.
„Сега ли? Късно е.“
„Не, не сега. Но това, което се случи тази вечер, не е окей. И няма да се повтори.“
Тя се намръщи. „Какво толкова е станало? Просто вечеряхме с приятелки.“
„Ти ме излъга. И ме използва, за да платиш вечерята на целия си антураж. Това не е окей.“
Тя се наежи. „Как смееш да ми говориш така? Аз съм ти майка! Неблагодарник! След всичко, което съм направила за теб!“
С тези думи тя се обърна и си тръгна, оставяйки ме сам на студения тротоар, с празен портфейл и сърце, пълно с горчивина.
Дълго стоях там, под ръмящия дъжд. Гневът бавно отстъпваше място на една студена, кристална решителност. Край. Това беше краят. Нямаше да позволя повече да бъда манипулиран и използван. Нямаше да бъда мълчаливият спонсор на нейния охолен живот.
Затова следващия път, когато тя се обади след седмица мълчание, с глас, отново меден и сладък, аз бях подготвен.
„Сашенце, какво ще кажеш да се видим в четвъртък? В същия ресторант, много ни хареса“, предложи тя.
„Разбира се, мамо“, отвърнах спокойно. „Ще направя резервация.“
Направих я. Но не за петима. Резервирах малка, уединена маса само за себе си.
В четвъртък вечер пристигнах точно в осем. Седнах на масата си, поръчах си чаша малцово уиски и отворих книга. Чувствах се странно спокоен, сякаш предстоеше не семейна драма, а хирургическа операция – неприятна, но необходима.
В осем и десет те пристигнаха. Цялата компания, отново шумна, нагиздена и самоуверена. Застанаха на входа, оглеждаха се, докато накрая погледът на майка ми не ме откри. Лицето ѝ светна. Тя им махна с ръка и те тръгнаха към мен, пет жени, които очакваха поредната безплатна вечеря.
Когато те пристигнаха, аз не станах. Само вдигнах поглед от книгата си и ги погледнах спокойно, един по един. Майка ми спря до масата ми, а приятелките ѝ се скупчиха зад нея, леко объркани.
„Александър? Какво е това? Къде е нашата маса?“, попита Маргарита, а в гласа ѝ вече прозираше раздразнение.
Аз затворих книгата, оставяйки пръста си между страниците.
„Добър вечер“, казах бавно и отчетливо. „Резервацията ми е само за един човек. За мен.“
Тя ме изгледа невярващо. „Какво? Как така? Нали се разбрахме…“
„Не, мамо. Ти предположи. А аз взех решение.“ Отпих глътка уиски, усещайки как топлината се разлива в гърдите ми. „Можете да попитате управителя дали има свободна маса за пет. Но тази е моята.“
Настъпи гробна тишина. Приятелките ѝ се спогледаха, неудобството изписано на лицата им. Стефка се покашля. Рада започна да си играе с дръжката на чантата си. Тишината беше по-оглушителна от всеки скандал. Беше тишината на сринатото очакване, на публично демонстрираната граница.
Маргарита ме гледаше с очи, които святкаха от гняв и унижение. Лицето ѝ пребледня, после се зачерви на петна.
„Ти… ти се подиграваш с мен“, изсъска тя. „Пред приятелките ми!“
„Не“, отвърнах спокойно. „Аз просто вечерям сам. Както ти предложих да направим миналия път, преди да поканиш цялата компания без мое знание. Приятна вечер.“
С тези думи отново отворих книгата си, демонстрирайки, че разговорът за мен е приключил. Чух неясно мърморене, смутените извинения на приятелките ѝ и накрая бързите, гневни стъпки, с които те се оттеглиха. Не вдигнах поглед. Но знаех, че в този момент бях прекрачил Рубикон. Войната беше обявена.
Глава 2
Телефонът ми започна да вибрира още преди да съм преполовил страницата. Беше Маргарита. Игнорирах го. Вибрацията спря и след секунди започна отново. И отново. Усещах погледите на останалите посетители в ресторанта, които бяха станали неволни свидетели на сцената. Студената ми решителност започваше да се пропуква, заменена от познатото чувство за вина.
Поръчах си стек, настоявайки пред себе си да изживея тази вечер като акт на освобождение, а не като наказание. Храната имаше вкус на пепел. Всяка хапка засядаше в гърлото ми. Телефонът на масата продължаваше да свети с името ѝ. Накрая не издържах. Платих сметката и излязох в хладната нощ.
Имаше десет пропуснати повиквания и пет гласови съобщения. Изслушах първото. Гласът на майка ми беше треперещ от ярост.
„Никога няма да ти простя това, Александър! Никога! Да ме унижиш по този начин! Какъв син си ти? Безсърдечен егоист! Това ли е благодарността ти? Да ме изложиш пред единствените ми приятелки?“
Изтрих съобщението. И останалите четири, без да ги слушам. Запалих колата и потеглих към дома си. Живеех в модерен апартамент в нова сграда, който бях купил с огромен ипотечен кредит. Всяка тухла в него ми напомняше за безсънните нощи, за пропуснатите почивки, за жертвите, които бях направил в името на успеха. Бизнесът ми с дигитален маркетинг беше потръгнал, но бях далеч от финансовата безметежност, която майка ми си представяше. Бях постоянно на ръба, балансирайки между плащания към доставчици, заплати на служители и вноската по кредита, която висеше над главата ми като дамоклев меч.
Вкъщи ме чакаше Михаела. Тя беше единственият светъл лъч в живота ми през последните две години. Умна, красива и най-важното – разбираща. Тя знаеше за обтегнатите ми отношения с Маргарита. Разказах ѝ всичко.
Тя ме изслуша мълчаливо, държейки ръката ми.
„Направил си правилното нещо, Алекс“, каза тя накрая. „Колкото и да е трудно сега. Границите са нещо здравословно. Тя трябва да се научи да те уважава не само като син, но и като отделна личност.“
„Знам, но се чувствам ужасно. Тя е моя майка, все пак.“
„Това не ѝ дава право да се държи с теб като с банкомат. Може би този шок ще я накара да се замисли.“
Но Маргарита не се замисли. Тя премина в настъпление.
На следващия ден ми се обади сестра ми, Десислава. Тя беше студентка в последни курс, умно и чувствително момиче, което винаги се озоваваше в ролята на буфер между мен и майка ни.
„Батко, какво си направил?“, попита тя с разтревожен глас. „Мама ми се обади. Плачеше, каза, че си я изгонил от ресторанта…“
„Не съм я изгонил, Деси. Просто отказах да платя вечерята на нея и на четирите ѝ приятелки. Обясних ѝ, че това повече няма да се случва.“
Десислава въздъхна. „Знам, че е трудна. Но сега е съсипана. Каза, че няма да говори с теб, докато не ѝ се извиниш.“
„Няма да се извиня. Не и този път. Аз съм този, който заслужава извинение.“
Разговорът приключи в безизходица. Сестра ми беше разкъсвана между лоялността към майка ни и разбирането за моята позиция. Семейството ни, което отдавна беше пропукано, сега заплашваше да се разцепи напълно.
Последваха седмици на ледена война. Маргарита не ми се обаждаше. Аз също не я търсех. Говорехме си само през Десислава, която предаваше кодирани съобщения и настроения в двете посоки. През това време обаче започнаха да се случват странни неща.
Един ден Десислава ми се обади, притеснена.
„Батко, мама ми поиска пари. Каза, че пералнята ѝ се е счупила и трябват пари за нова.“
„И ти даде ли ѝ?“, попитах, а в стомаха ми се надигна лошо предчувствие.
„Дадох ѝ. Не беше много. Но ми се стори странно. Миналата година ти ѝ купи нова пералня.“
Сърцето ми подскочи. Бях забравил. Подарих ѝ я за рождения ден – скъп, немски уред, който едва ли би се счупил толкова бързо.
„Ще проверя“, казах аз.
Отидох до апартамента на майка ми под претекст, че нося някакви стари документи. Тя ме посрещна хладно, почти враждебно. Разговорът не вървеше. Докато тя правеше кафе в кухнята, аз бързо надникнах в мокрото помещение. Пералнята си беше там – чисто нова, блестяща. Работеше безупречно.
Върнах се в хола и я погледнах в очите.
„Мамо, защо излъга Десислава за пералнята?“
Тя се стресна, изпусна лъжичката за захар. „Какво говориш? Не съм я лъгала.“
„Пералнята си работи. Аз ти я купих миналата година. Защо ти трябват пари?“
Лицето ѝ се затвори. „Имам си разходи. Ти какво, разпитваш ме? Вече и отчет ли трябва да ти давам?“
„Искам само да знам истината.“
„Истината е, че синът ми е стиснат неблагодарник, който си брои стотинките! Това е истината! Сега доволен ли си? А сега си върви!“, изкрещя тя.
Тръгнах си объркан и разтревожен. Не беше заради парите, които беше взела от сестра ми. Беше заради лъжата. Беше отчаяна, притисната до стената лъжа. Какво се случваше? Защо ѝ трябваха пари толкова спешно, че да прибегне до такава нескопосана измама?
Няколко седмици по-късно, докато паркирах пред офиса си, я видях. Стоеше на ъгъла на улицата, на около петдесет метра от моята сграда. Не беше сама. Говореше с мъж, когото не познавах. Беше висок, слаб, с прошарена коса и облечен в леко омачкано, но скъпо сако. Изражението му беше сурово, а жестовете му – резки и настоятелни. Майка ми изглеждаше уплашена. Тя му подаде нещо – приличаше на плик. Той го взе, без да го поглежда, каза още няколко думи и се обърна и си тръгна с бърза крачка. Маргарита остана на мястото си още няколко секунди, с наведена глава, преди да се обърне и да тръгне в обратната посока.
Гледката ме смрази. Инстинктът ми крещеше, че това не е случайна среща. Имаше нещо нередно, нещо опасно в тази сцена. Кой беше този мъж? И какво имаше в плика?
Глава 3
В продължение на няколко дни образът на майка ми, свита и уплашена на ъгъла на улицата, не ми даваше мира. Кой беше този мъж? Лихвар? Изнудвач? В главата ми се въртяха всевъзможни сценарии, всеки по-мрачен от предишния. Опитах се да говоря с нея, но тя категорично отричаше всичко.
„Не знам за какво говориш, Александър. Сигурно си се припознал. Аз не съм се срещала с никого.“
Лъжеше. Усещах го по начина, по който избягваше погледа ми, по треперенето в гласа ѝ. Стената между нас ставаше все по-висока и по-непробиваема.
Междувременно, натискът в работата се увеличаваше. Бях поел голям проект за нов клиент – международна компания, която искаше да навлезе на нашия пазар. Договорът беше спасение за фирмата ми, но изискваше огромна инвестиция на време и ресурси. Работех по осемнадесет часа на ден. Михаела почти не ме виждаше. Напрежението в офиса беше осезаемо. Всеки ден беше битка.
Един следобед, докато бях затънал в електронни таблици и анализи, секретарката ми влезе в кабинета.
„Господин Димитров…“, започна тя, но аз я прекъснах.
„Без фамилии, Ани, знаеш. Александър.“
Тя се усмихна нервно. „Добре, Александър. Отвън има един господин. Казва се Пламен. Няма записан час, но настоява да се види с вас. Казва, че е по личен въпрос, свързан с майка ви.“
Името не ми говореше нищо, но при споменаването на майка ми, стомахът ми се сви.
„Нека влезе“, казах аз.
Мъжът, който влезе в кабинета ми, беше същият, когото бях видял на улицата. Същото омачкано сако, същите студени, пронизващи очи. Той огледа офиса ми с лека, презрителна усмивка, сякаш оценяваше всяка вещ в него.
„Приятно местенце сте си спретнали“, каза той, без да чака покана, и седна на стола срещу бюрото ми. „Явно бизнесът върви.“
„Какво мога да направя за вас, господин… Пламен?“, попитах аз, игнорирайки коментара му.
„Пламен е достатъчно“, отвърна той и се облегна назад. „Идвам при вас, защото с майка ви, Маргарита, имаме малко недоразумение. Финансово, разбира се.“
„Не разбирам.“
„О, сигурен съм, че ще разберете. Майка ви ми дължи пари. Значителна сума. От доста време. Аз бях търпелив, но моето търпение се изчерпа. Тя все повтаря, че няма, че синът ѝ е стиснат, че не ѝ помага… Та реших да дойда и да проверя лично. И както виждам, тя не е била съвсем искрена.“ Погледът му отново обходи кабинета.
Чувствах как кръвта се отдръпва от лицето ми.
„Каква сума? И за какво е този дълг?“
Пламен се засмя. Беше сух, неприятен смях. „Подробностите ще обсъждаме, когато решите да бъдете конструктивен. Да кажем просто, че става въпрос за една стара бизнес инвестиция. Много лоша инвестиция от нейна страна. Сумата, с лихвите, вече е шестцифрена.“
Шестцифрена. Думата увисна във въздуха като присъда. Почувствах, че ми се завива свят. Как е възможно? Майка ми никога не се е занимавала с бизнес. Тя беше… просто домакиня. Съпруга на баща ми, а след смъртта му – просто майка.
„Не ви вярвам. Искам да видя документи.“
„Разбира се. Всичко си имам. Подписан договор за заем, записи на разговори… Всичко е изрядно. Но не съм дошъл да ви убеждавам. Дошъл съм да ви предложа сделка. Платете дълга на майка си и аз изчезвам от живота ви. В противен случай… ще се наложи да използвам други методи. Съд, частни съдебни изпълнители… Знаете процедурата. Ще стане грозно. А и доколкото знам, тя живее в апартамента на покойния ви баща. Би било жалко да го загуби, нали?“
Заплахата беше явна. Той не просто искаше парите си. Той се наслаждаваше на властта, която имаше над нас.
„Трябва да говоря с нея“, казах с пресъхнало гърло.
„Имате двадесет и четири часа“, каза Пламен, изправяйки се. „След това предложението ми вече няма да е толкова… приятелско. Телефонния ми номер ще го намерите при секретарката си. Очаквам обаждане.“
Той излезе, оставяйки след себе си ледена тишина и миризма на скъп, но застоял парфюм.
Останах неподвижен на стола си. Умът ми отказваше да приеме чутото. Шестцифрена сума. Съдебни изпълнители. Загуба на семейния апартамент. Всичко се сглобяваше в ужасяваща картина – отчаяните лъжи за пералнята, тайните срещи, постоянната нужда от пари, която аз бях тълкувал като глезотия и егоизъм. А тя е била просто отчаяние. Дълбоко, задушаващо отчаяние.
Без да мисля, грабнах ключовете за колата и се отправих към дома на майка ми. Трябваше да чуя истината от нея. Цялата истина. Този път нямаше да приема лъжи и измъквания.
Глава 4
Намерих я в кухнята, да бели картофи. Когато ме видя да влизам без предупреждение, с мрачно и решително изражение, тя изпусна ножа. Той издрънча на плочките.
„Какво има, Александър? Станало ли е нещо?“, попита тя, а в очите ѝ се четеше страх.
„Един човек на име Пламен беше в офиса ми днес“, казах аз, без заобикалки.
При споменаването на името му, цялата кръв се отдръпна от лицето ѝ. Тя се подпря на кухненския плот, за да не падне.
„Искам да ми кажеш всичко, мамо. Отначало. Без лъжи.“
Тя се свлече на един стол и закри лицето си с ръце. Раменете ѝ се разтресоха в безмълвен плач. Дълго време не каза нищо. Аз чаках, стиснал юмруци. Гневът ми се бореше със съжалението.
Най-накрая тя вдигна глава. Очите ѝ бяха зачервени и подпухнали.
„Всичко започна малко след като баща ти почина“, започна тя с треперещ глас. „Чувствах се толкова сама, толкова изгубена. Пенсията не стигаше. Ти беше зает със стартирането на твоя бизнес, Десислава беше още ученичка. Не исках да ви товаря.“
Тя спря, за да си поеме дъх.
„Тогава една моя приятелка ме запозна с Пламен. Той беше бивш бизнес партньор на баща ти. Не го познавах добре, но баща ти понякога го споменаваше. Пламен ми предложи да инвестирам парите, които баща ти беше оставил. Една малка сума, спестяванията ни. Каза, че има сигурна схема, нещо с имоти в чужбина. Обещаваше огромна печалба. Аз… аз му повярвах. Бях наивна, глупава…“
„Каква сума инвестира?“, прекъснах я аз.
Тя прошепна число, което ме накара да приседна. Бяха всичките им спестявания. Всичко.
„Разбира се, нищо не се получи. Парите изчезнаха. Фирмата фалира. Но се оказа, че не съм инвестирала. Подписала съм договор за заем. Той ми беше дал парите, за да ги „инвестирам“ в неговата схема. Аз му дължах парите, които той сам беше откраднал от мен.“
Историята беше толкова абсурдна, толкова жестока, че ми се стори нереална.
„Защо не ми каза? Защо не каза на никого?“
„От срам, Александър! От срам! Как можех да призная, че съм пропиляла всичко, което баща ти беше градил цял живот? Как можех да ви погледна в очите? Мислех, че ще се справя сама. Пламен започна да начислява лихви. Чудовищни лихви. Дългът растеше. Започнах да взимам малки заеми от приятелки, за да му плащам. После започнах да искам от теб… за уж ремонти, за почивки… Всяка стотинка отиваше при него. Но това беше капка в морето. Той ставаше все по-настоятелен, все по-заплашителен.“
Тя отново се разплака, този път с глас. Горчиви, отчаяни ридания на човек, който е носил непосилен товар твърде дълго.
„Онзи ден, в ресторанта…“, продължи тя през сълзи. „Аз… аз му бях обещала голяма вноска. Мислех, че ти ще платиш сметката, а аз ще му кажа, че не ми е останало нищо. Беше толкова глупаво, толкова унизително… Когато ти отказа, аз нямах какво да му дам. Затова той е дошъл при теб.“
Всичко си дойде на мястото. Унижението, гневът, обидата ми… всичко това бледнееше пред нейната тайна, пред нейния ад. Да, тя беше сгрешила. Беше постъпила глупаво, безотговорно. Беше ме лъгала и манипулирала. Но го беше направила от страх и от срам.
Седях срещу нея и за първи път от години не я виждах като егоистична и разглезена жена, а като уплашена и смазана вдовица, попаднала в капана на хищник.
„Какво пише в документите?“, попитах по-меко.
„Не знам. Подписвах всичко, което ми даде. Той каза, че е стандартно.“
„Трябва да намерим адвокат. Веднага.“
Още на следващата сутрин се свързах с Атанас, стар приятел от университета, който беше станал един от най-добрите корпоративни адвокати в града. Разказах му всичко. Той ме изслуша внимателно, без да ме прекъсва.
„Звучи като класическа схема за измама и лихварство“, каза той накрая. „Донеси ми всички документи, които майка ти е подписала. Ако въобще има копия. И не говорете повече с този Пламен. Отсега нататък аз ще комуникирам с него.“
Майка ми успя да намери смачкани копия на няколко документа, натъпкани на дъното на един шкаф. Отнесох ги на Атанас. Той ги разгледа в продължение на час.
„Лошо е, Алекс“, каза той, сваляйки очилата си. „Много е лошо. Договорите са формулирани хитро. На пръв поглед изглеждат като стандартни заеми, но има клаузи за неустойки и лихви, които са на ръба на закона. Ще бъде много трудно да докажем измама. Той се е подсигурил добре.“
„И какво правим?“
„Ще се опитаме да преговаряме. Ще го сплашим с проверка от икономическа полиция, с данъчни. Ще се опитаме да свалим сумата. Но бъди подготвен – ще трябва да се плаща. Въпросът е колко.“
Започна война на нерви. Атанас и Пламен си разменяха заплашителни имейли и телефонни обаждания. Пламен не отстъпваше. Той знаеше, че държи силните карти. За да влоши нещата, той пристъпи към следващата си заплаха.
Един от ключовите ми клиенти, същата онази международна компания, внезапно поиска среща. Бяха притеснени. До тях била достигнала „информация“, че фирмата ми има финансови затруднения и че аз лично съм замесен в „сенчести сделки“. Нямаше съмнение кой стоеше зад тези слухове. Пламен се опитваше да ме съсипе, да ме притисне до стената, за да платя.
Бях на ръба на паниката. Рискувах да загубя не само семейния апартамент, но и бизнеса, който бях градил с толкова труд. Бях в капан.
Глава 5
Кризата с клиента беше като удар с чук. В продължение на седмица с екипа ми работихме денонощно, за да подготвим отчети, презентации и уверения, че всичко във фирмата е стабилно. Успях да ги успокоя, но доверието беше разклатено. Усещах го в хладния тон на мениджъра им, в прекалено любезните им имейли. Пламен беше улучил слабото ми място.
Десислава също беше въвлечена в драмата. Майка ни ѝ беше разказала всичко и сега сестра ми живееше в постоянен страх. Изпитите ѝ наближаваха, но тя не можеше да се концентрира. Обаждаше ми се всеки ден, плачейки, и ме питаше дали ще се оправим. Аз я успокоявах с думи, в които самият аз не вярвах.
Михаела беше моята скала в тази буря. Всяка вечер ме чакаше, изслушваше ме, даваше ми сили.
„Не можеш да се справиш с всичко сам, Алекс“, каза ми тя една вечер, докато масажираше напрегнатите ми рамене. „Този Пламен е престъпник. Трябва да има начин да бъде спрян.“
„Атанас прави всичко възможно. Но онзи е хитър. Покрил си е следите. Законът е на негова страна, колкото и да е абсурдно.“
„А ако… ако платиш?“, попита тя тихо.
Погледнах я. „Не мога. Не и цялата сума. Това означава да изтегля всички пари от фирмата. Ще трябва да уволня хора. Ще забавя плащания към доставчици. Ще проваля проекта. И дори тогава парите няма да стигнат. Ще трябва да продам апартамента. Моя апартамент, за който плащам огромна ипотека.“
„Значи няма изход?“
„Има. Но не ми харесва“, казах аз. „Атанас предложи нещо. Да обявим майка ми в несъстоятелност. Да започне процедура по фалит. Така ще загуби апартамента, но поне дългът ще бъде изчистен и Пламен няма да може да я преследва повече.“
Самата мисъл за това ме отвращаваше. Да оставя майка си без дом. Домът, в който бях израснал, пълен със спомени за баща ми. Да, бях ѝ ядосан. Да, тя беше постъпила безразсъдно. Но можех ли да я накажа толкова жестоко?
Атанас организира нова среща с Пламен, този път в неговата кантора. Настоях да присъствам. Исках да видя този човек отново, да го погледна в очите.
Пламен дойде самонадеян, с адвоката си – мазен тип с гелосана коса.
„Така, господа“, започна Атанас с делови тон. „Предложението на моя клиент е следното. Петдесет хиляди. Платени веднага. И забравяте за остатъка от този… предполагаем дълг.“
Адвокатът на Пламен се изсмя. „Това е смешно. Дългът е над три пъти по-голям. Имаме съдебно решение за изпълнение. Ще вземем апартамента и ще го продадем на търг. Ще си вземем всичко, което ни се дължи.“
„Опитайте“, каза Атанас спокойно. „И ние ще подадем сигнал за лихварство, измама в особено големи размери и рекет. Ще поискаме пълна данъчна ревизия на вашите фирми десет години назад. Сигурен съм, че ще излязат интересни неща. Процесът ще се проточи с години. През това време парите ви ще бъдат блокирани. Апартаментът ще бъде запориран, но не и продаден. В крайна сметка може и да спечелите. Но може и да загубите. И то много.“
Това беше блъф, но поднесен майсторски. Видях как Пламен леко трепна. Той не искаше разгласяване. Не искаше данъчни проверки. Той искаше бързи и лесни пари.
„Сто хиляди“, каза Пламен след дълга пауза, гледайки право в мен, а не в Атанас. „Това е последната ми оферта. Искам ги до края на месеца. В противен случай – съд.“
Сто хиляди. Сумата беше огромна, но постижима. Означаваше да изтегля всичките си лични спестявания. Да поискам заем от приятели. Да заложа колата си. Да живея на ръба в продължение на години. Но щеше да спаси дома на майка ми. И щеше да сложи край на този кошмар.
Погледнах Атанас. Той едва забележимо ми кимна.
„Приемаме“, казах аз.
Когато се прибрах, се почувствах едновременно смазан и облекчен. Тежестта на решението беше огромна. Разказах на Михаела. Тя ме прегърна силно.
„Гордея се с теб“, прошепна тя. „Направи правилното нещо.“
Най-трудната част обаче предстоеше. Трябваше да кажа на майка ми. Отидох у тях вечерта. Тя ме чакаше, бледа и изпита от притеснение. Седнахме на старата маса в кухнята, същата, на която си пишех домашните като дете.
Разказах ѝ за сделката. За сумата. За това как ще я събера.
Тя ме слушаше мълчаливо, а от очите ѝ се стичаха сълзи. Когато свърших, тя протегна ръка и докосна моята. Кожата ѝ беше суха и студена.
„Аз… аз не го заслужавам, Саше“, промълви тя. „След всичко, което ти причиних…“
„Ти си ми майка“, казах просто аз. „Това е всичко, което има значение.“
В този момент, в тихата кухня, пълна със спомени, нещо се промени. Стената от гняв и обида, която бях изградил около сърцето си, рухна. На нейно място се появи прошка. Трудна, болезнена, но истинска. Разбрах, че семействата не са съвършени. Те са бъркотия от любов, грешки, тайни и задължения. И понякога, най-големият акт на любов е просто да поемеш тежестта на чуждите грешки и да продължиш напред. Заедно.
Събирането на парите беше ад. Продадох колата си. Изтеглих всичко, което имах в банката. Михаела ми даде своите спестявания, без дори да се замисли. Поисках заем от двама близки приятели, като им обещах, че ще им върна всичко до последната стотинка. Беше унизително, но нямах избор. Седмица преди крайния срок, сумата беше събрана.
Предаването на парите се състоя в кантората на Атанас. Пламен дойде сам. Преброи пачките с хищнически блясък в очите. Подписа документ, че се отказва от всички бъдещи претенции. След това се изправи, погледна ме и се усмихна.
„Беше удоволствие да правим бизнес с вас“, каза той.
Не му отговорих. Просто го гледах как излиза от стаята и от живота ни. Когато вратата се затвори, почувствах как от раменете ми се смъква непоносим товар. Беше свършило. Бяхме свободни.
Глава 6
Свободата имаше горчив вкус. Бях разорен. Движех се с градския транспорт, обядвах сандвичи в офиса и гледах как лихвите по ипотеката ми се трупат. Но бях спокоен. Кошмарът беше приключил.
Отношенията с майка ми се промениха коренно. Тя беше различна – тиха, смирена, благодарна. Обаждаше ми се всеки ден, не за да иска нещо, а просто за да чуе как съм. Започна да готви и да ми носи храна в офиса, притеснена, че не се храня добре. Започна да идва в събота, за да чисти апартамента ми, въпреки протестите ми. Това бяха нейните малки начини да каже „извинявай“ и „благодаря“.
Една вечер, около месец след като бяхме платили дълга, тя ме покани на вечеря.
„Само двамата“, уточни тя по телефона. „И аз черпя.“
Усмихнах се. „Добре, мамо. Идвам.“
Отидохме в малко, квартално ресторантче. Тя беше поръчала любимите ми ястия от детството. Говорихме много. За баща ми. За миналото. За бъдещето. За първи път от години проведохме истински, откровен разговор, без скрити мотиви и премълчани истини.
Тя ми разказа повече за баща ми и за отношенията му с Пламен. Оказа се, че двамата са били съдружници в началото, но са се разделили с огромен скандал. Баща ми го е обвинявал в измама. Пламен е таял омраза към него години наред. И след смъртта му, е видял в лицето на наивната му, съсипана вдовица перфектния начин за отмъщение. Целта му не е била само парите. Целта му е била да унищожи семейството ни, да отнеме всичко, което баща ми беше оставил.
„Той ми каза, че баща ти му е останал длъжник“, прошепна Маргарита, гледайки в чинията си. „Че ако не му помогна, ще разкаже на всички какъв мошеник е бил съпругът ми. Аз исках да запазя паметта му чиста… за вас, за децата…“
Разбрах, че нейната вина е била много по-сложна, отколкото си представях. Беше оплетена в мрежа от любов, лоялност, срам и страх.
Когато дойде сметката, тя твърдо отказа да ми позволи да платя. Извади от портмонето си няколко банкноти и ги остави на масата. Сумата беше малка в сравнение с това, което аз бях дал. Но жестът беше безценен.
Животът бавно започна да се нормализира. С много работа и лишения успях да стабилизирам фирмата. Клиентът не се оттегли и проектът потръгна успешно. Десислава си взе изпитите с отличие. Михаела беше до мен през цялото време, подкрепяйки ме на всяка крачка.
Един ден, около година по-късно, получих неочаквано обаждане от Атанас.
„Алекс, няма да повярваш. Спомняш ли си нашия приятел Пламен?“
Сърцето ми подскочи. „Какво има?“
„Арестуван е. Оказа се, че твоята майка не е била единствената му жертва. Имало е още десетки хора, измамени по същата схема. Някой най-накрая се е престрашил да подаде жалба. Сега го разследват за мащабна схема за измами и пране на пари. И познай какво са намерили в офиса му?“
„Какво?“
„Подробно счетоводство. Всичките му жертви, всички суми. Включително и парите, които ти му даде. Прокурорът каза, че има голям шанс парите да бъдат върнати на пострадалите след края на делото.“
Затворих телефона и дълго гледах през прозореца на офиса си. Слънцето блестеше над града. Почувствах огромно облекчение, но не и радост. Парите вече нямаха значение. Важното беше, че справедливостта, макар и закъсняла, възтържествува. Важното беше, че бяхме преминали през ада и бяхме излезли от другата страна – по-бедни, но по-силни и по-близки от всякога.
Вечерта отидох да кажа на майка ми. Когато чу новината, тя не се зарадва. Просто се разплака.
„Всички тези хора…“, промълви тя. „Колко животи е съсипал този човек.“
Прегърнах я. В този момент тя не беше майката, която ме беше разочаровала, а просто една от многото жертви.
Историята ни нямаше щастлив край като в приказките. Останаха белези. Финансови и емоционални. Но тя имаше истински край. Край, в който се научихме да прощаваме. Научихме, че семейството не е даденост, а избор, който правиш всеки ден – изборът да подкрепиш, да разбереш, да се жертваш. И да платиш цената, каквато и да е тя.
Следващия път, когато излязохме на вечеря, сметката дойде и двамата посегнахме към нея едновременно. Погледнахме се и се засмяхме.
„Този път е от мен“, казах аз.
„Не, от мен е“, настоя тя.
Накрая я разделихме поравно. И това беше най-сладката вечеря в живота ми.