Студеният порцелан на чинията сякаш изсмукваше топлината от ръцете ми. Вечерята отново се превръщаше в мъчение, ритуално представление, в което аз бях единственият зрител, който не знаеше репликите си или просто отказваше да ги изрече. Въздухът в огромната трапезария беше гъст, пропит с аромата на скъп парфюм – нейният парфюм – и печено агне, което баща ми обожаваше. Той седеше в челото на масата, сякаш на трон, и сияеше. На петдесет и девет, с прошарена коса и уморени очи от безкрайни часове в офиса, той изглеждаше подмладен, почти момчешки влюбен. Причината седеше от дясната му страна.
Людмила.
На двадесет и седем. С три години по-голяма от мен. Тя беше изваяна до съвършенство – дълга, абаносова коса, която се спускаше като водопад по раменете ѝ, очи с цвят на тъмен шоколад, които те гледаха с пресметлива топлота, и устни, които винаги бяха извити в лека, загадъчна усмивка. Носеше рокля в цвят бордо, която прилепваше по тялото ѝ и подчертаваше всяка извивка. Диамантите на врата и ушите ѝ проблясваха при всяко движение, хвърляйки студени искри по стените. Подаръци от баща ми. Всичко по нея крещеше „богатство“, но не наследствено, а прясно придобито.
– Ана, скъпа, не ядеш – Гласът на баща ми ме изтръгна от вцепенението. – Готвачът надмина себе си тази вечер.
Насилих се да повдигна вилицата. Месото имаше вкус на пепел в устата ми.
– Нямам апетит – отвърнах тихо, без да вдигам поглед от чинията си.
– Глупости. Сигурно пак си се затворила с онези твоите учебници по икономика. Трябва да се разсейваш повече. Нали, Людмила? Кажи ѝ, мила. Трябва да излизате двете, да се забавлявате. Да бъдете приятелки.
Ето я пак. Тази дума. „Приятелки“. Той я повтаряше като мантра от деня, в който ги сварих да се целуват в кабинета му, само шест месеца след смъртта на мама. Повтаряше я по време на бързата им, почти тайна сватба. Повтаряше я всяка вечер на масата, докато аз се давех в мълчанието си. Натискът беше постоянен, методичен, сякаш се опитваше да изтрие реалността със сила на волята.
– Разбира се, Стоян – Гласът на Людмила беше като кадифе, но с остри ръбове. – С най-голямо удоволствие бих прекарала време с Ана. Може да отидем на пазар, на спа… Каквото пожелае.
Погледнах я. Тази подигравателна топлота в очите ѝ. Тя знаеше точно какво прави. Знаеше, че всяка нейна дума е като сол в рана. Тя играеше ролята на перфектната, разбираща съпруга, докато аз бях намръщената, неблагодарна дъщеря.
– Не, благодаря – отсякох. – Имам да уча за изпити.
– Ана! – Тонът на баща ми стана остър. Радостта от лицето му се изпари, заменена от познатото раздразнение. – Престани да се държиш като дете. Опитвам се да сплотя това семейство. Людмила прави всичко възможно, а ти… Ти си просто невъзможна!
Сърцето ми заблъска в гърдите. Гняв, горещ и задушаващ, се надигна в мен. Гняв към неговата слепота, към нейната арогантност, към абсурда на цялата ситуация.
– Семейство? – Гласът ми потрепери, но после се втвърди. – Това не е семейство. Това е сделка.
Стоян удари с длан по масата. Сребърните прибори подскочиха.
– Достатъчно! Няма да позволя да говориш така за съпругата ми! Искам да се извиниш на Людмила. Веднага!
Погледнах към нея. Усмивката ѝ беше станала по-широка, почти триумфална. Тя се наслаждаваше на всяка секунда от моето унижение. И тогава нещо в мен се счупи. Всички месеци на сдържан гняв, на преглътната болка, изригнаха като вулкан.
Скочих на крака, столът ми изскърца оглушително назад.
– Да ѝ се извиня? Никога! – Изкрещях, сочейки я с треперещ пръст. – Тя е по-близка по възраст до мен, отколкото до теб! Тя е тук само за парите ти, не го ли виждаш? Никога няма да е семейство за мен! Никога!
В трапезарията настъпи оглушителна тишина. Баща ми ме гледаше с отворена уста, лицето му беше пребледняло от шок и ярост. А Людмила… Людмила бавно вдигна салфетката си, докосна с нея ъгълчетата на устните си и ме погледна право в очите. Подигравателната усмивка не трепна. Тя беше спокойна, ледено спокойна, сякаш думите ми не я засягаха, сякаш бяха просто досаден шум.
Без да кажа и дума повече, се обърнах и избягах от стаята, от къщата, от задушаващата атмосфера на този фарс. Не чух какво си казаха след това. Цяла нощ се скитах из улиците на града, позволявайки на студения въздух да охлади пламтящите ми бузи.
На следващия ден се прибрах рано сутринта, надявайки се да се промъкна незабелязано в стаята си. Баща ми вече беше тръгнал за офиса. Къщата беше тиха. Твърде тиха. Когато влязох в кухнята, за да си налея чаша вода, я видях.
Людмила седеше на барплота, облечена в копринен халат, и бавно разбъркваше кафето си. Тя вдигна поглед към мен и на лицето ѝ нямаше и следа от снощния триумф. Сега то беше студено, безизразно, като маска от алабастър.
Замръзнах на място, чашата в ръката ми. Сърцето ми спря за миг.
Тя отпи глътка кафе, остави чашата с прецизно, тихо движение и ме прониза с поглед.
– Щом не сме семейство – прошепна тя с глас, лишен от всякаква емоция, – тогава недей…
Тя направи пауза, оставяйки думите да увиснат във въздуха между нас, тежки и заплашителни. Усмивката, която се появи на устните ѝ, беше остра като ръб на бръснач.
– … да очакваш семейни привилегии.
Глава 2
Думите ѝ отекнаха в тишината на кухнята, по-остри от всяко крещене. „Семейни привилегии.“ Какво означаваше това? Моята стая? Храната, която ядях? Въздухът, който дишах в тази къща? По гърба ми полазиха студени тръпки. В този момент разбрах, че войната, която досега се водеше с мълчание и напрегнати погледи, току-що беше обявена официално. И аз бях загубила първата битка.
– Какво искаш да кажеш? – успях да промълвя, гласът ми беше дрезгав.
Людмила се изправи, халатът се раздвижи около нея като тъмна вода. Тя пристъпи към мен бавно, хищно.
– О, мисля, че знаеш много добре. Таксата ти за университета, например. Баща ти я плаща от семейната сметка. Но щом ти не си част от семейството… – Тя повдигна рамене с престорено съжаление. – Разходите трябва да се оптимизират.
Стомахът ми се сви на топка. Университетът. Моята единствена вратичка за бягство, моят път към независимост. Изучавах финанси, исках да изградя нещо свое, да не завися от никого, най-вече от парите на баща ми, които сега тя контролираше.
– Нямаш право – казах, опитвайки се да вложа сила в гласа си. – Това са пари на баща ми.
– Сега са наши пари – поправи ме тя с леден тон. – Аз съм му съпруга. И като такава, се грижа за неговите интереси. А ти, с твоето държание, си просто лоша инвестиция.
Тя се обърна и излезе от кухнята, оставяйки ме да се взирам в празната врата. Чувствах се сякаш земята се беше отворила под краката ми. Това не беше просто отмъщение за снощното ми избухване. Това беше стратегически ход, перфектно изчислен да ме удари там, където боли най-много. Да пререже крилата ми, преди да съм се научила да летя.
По-късно същия ден се опитах да говоря с баща ми. Причаках го, когато се прибра от работа, преди Людмила да успее да го обсеби.
– Татко, трябва да говорим.
Той свали сакото си и го хвърли уморено на стола. Изглеждаше състарен с десет години от снощи.
– Ана, не ми се слушат повече твоите изблици.
– Не е изблик! Людмила ме заплаши, че ще спреш да плащаш таксата ми за университета.
Той въздъхна тежко и разтри слепоочията си.
– Не те е заплашила. Просто… обсъждахме го. Може би е време да поемеш малко отговорност. Да си намериш работа, да допринасяш. Да пораснеш. Людмила смята, че те разглезвам прекалено.
Думите му бяха като шамар. „Людмила смята.“ Сякаш нейното мнение внезапно беше станало евангелие, а моето – детско мрънкане. Той дори не се опитваше да го скрие. Тя го беше обработила, беше му представила идеята като своя загриженост за моето развитие. Гениално и жестоко.
– Разглезваш ме? – Гласът ми се повиши. – Аз уча постоянно, оценките ми са отлични! Единственото, което някога съм искала от теб, е да завърша образованието си! Образование, което мама искаше да имам!
Споменаването на майка ми беше грешка. Лицето му се вкамени.
– Не я намесвай. Това е различно. Просто помисли върху това, Ана. Людмила е права. Време е да стъпиш в реалния свят.
Той ме подмина и се качи по стълбите, вероятно за да се присъедини към „правата“ си съпруга. Останах сама във фоайето, заобиколена от студения мрамор и тежките мебели, които майка ми беше избирала с толкова любов. Чувствах се като призрак в собствения си дом.
През следващите няколко дни адът стана ежедневие. Людмила беше майстор на пасивната агресия. Любимите ми храни изчезнаха от хладилника, заменени от екзотични продукти, които само тя и баща ми харесваха. Каналът, който гледах вечер, винаги беше сменен на някое скучно бизнес предаване. Веднъж дори открих, че няколко от книгите на майка ми, които държах на нощното си шкафче, са прибрани в кашон в мазето. Когато попитах, тя отговори с невинна усмивка: „О, мила, просто разчиствах. Събираха прах.“
Всяко нейно действие беше малка, прецизна игла, забита под ноктите ми. Тя ме изтласкваше от дома ми, парче по парче, спомен по спомен. А баща ми не виждаше нищо. Или не искаше да види. Той беше опиянен, заслепен от младостта и вниманието, които получаваше.
Разбрах, че трябва да действам. Не можех да седя и да чакам следващия ѝ удар. Трябваше да си върна контрола.
Първата ми стъпка беше да отида в университета и да говоря с администрацията. Обясних ситуацията си, без да навлизам в грозни семейни детайли. Попитах за възможности за стипендии, за студентски заеми, за работа в кампуса. Жената зад гишето ме изгледа със съчувствие. Имаше варианти, но всички изискваха време, документи, одобрение. Време, което не знаех дали имам.
Следващата вноска за семестъра беше след два месеца. Трябваше да намеря начин да събера парите.
Започнах да търся работа. Всяка свободна минута между лекциите прекарвах в разглеждане на обяви онлайн. Сервитьорка, продавачка, служител в кол център. Нищо не беше под достойнството ми. Но пазарът на труда за студенти без опит беше труден. На няколко интервюта ме погледнаха с пренебрежение, щом разбраха, че мога да работя само вечер и през уикендите.
Една вечер, докато седях в малката си квартира, която бях наела с парите от студентски кредит преди целия този хаос, се почувствах напълно сама и отчаяна. Бях взела заем за това малко жилище, за да имам своето кътче свобода, далеч от напрежението у дома, но сега дори то ми се струваше като воденичен камък на шията. Разходите се трупаха, а приходи нямаше.
Тогава на вратата се почука. Беше Димитър, мой колега от университета. Висок, с рошава коса и умни, топли очи зад очилата с тънки рамки. Често учехме заедно в библиотеката.
– Хей, видях, че свети. Нося пица и лоши новини за утрешния тест по статистика – каза той с усмивка, вдигайки кутията.
Усмивката му беше заразителна. За пръв път от дни на лицето ми се появи нещо, което приличаше на усмивка.
– Влизай. Мисля, че мога да се справя и с двете.
Докато ядяхме, седнали на пода в хола ми, сред купчини учебници, нещо в мен се пречупи и аз му разказах всичко. За Людмила, за баща ми, за заплахата за университета, за отчаяното ми търсене на работа. Той ме слушаше внимателно, без да ме прекъсва, лицето му ставаше все по-сериозно.
Когато свърших, той мълча известно време, после каза:
– Това е ужасно, Ана. Не е честно. Но знаеш ли, ти си най-умният човек, когото познавам. Ако някой може да се справи с това, това си ти.
Думите му бяха като балсам за душата ми.
– Но как? – попитах аз, гласът ми беше изпълнен със съмнение. – Чувствам се като в капан.
Димитър се замисли.
– Трябва да промениш играта. Вместо да се защитаваш от нейните ходове, ти трябва да направиш свой. Тя използва парите и влиянието на баща ти срещу теб. Ти трябва да използваш ума си. Коя е тя всъщност? Откъде идва? Хора като нея не се появяват от нищото. Всеки има минало.
Погледнах го. Идея, малка и опасна, започна да покълва в съзнанието ми. Досега бях виждала Людмила само като настояща заплаха. Никога не се бях замисляла за нейното минало. Тя беше влязла в живота ни като напълно оформен персонаж, без история, без корени. Баща ми казваше, че е работила в маркетинг отдела на една от фирмите-партньори, но всичко беше много смътно.
– Мислиш, че трябва да я проуча? – попитах, усещайки едновременно страх и вълнение.
– Мисля, че трябва да разбереш с кого си имаш работа – отвърна сериозно Димитър. – Информацията е сила, Ана. А в момента тя има цялата сила. Време е да вземеш малко от нея.
Той имаше право. Войната беше обявена. Време беше да спра да бъда жертва и да започна да се бия. И първата стъпка беше да разбера коя всъщност е Людмила.
Глава 3
Решението беше взето. Щях да разбера всичко за Людмила. Но откъде да започна? Тя беше като призрак. В социалните мрежи имаше само безупречно поддържани профили, създадени малко преди да се появи в живота на баща ми. Снимки от скъпи ресторанти, екзотични почивки (повечето с него), професионални фотосесии. Всичко крещеше за нов живот, сякаш старият беше грижливо изтрит.
С Димитър прекарахме часове в ровене онлайн. Търсихме името ѝ в комбинация с различни ключови думи – бивши местоработи, роден град, училище. Нищо. Сякаш дигиталната ѝ следа започваше преди около две години.
– Това е странно – каза Димитър, докато се взираше в екрана на лаптопа си. – Всеки оставя следи. Стари коментари, отбелязване на снимки от приятели… При нея няма нищо. Или е била пълен отшелник, или някой се е постарал да изчисти всичко.
Втората възможност ме накара да настръхна.
Трябваше ми достъп до информация от първа ръка. Трябваше ми някой от „вътре“. И тогава се сетих за Радина.
Радина беше лична асистентка на баща ми от почти двадесет години. Тя беше там, когато фирмата му беше просто малък стартъп. Беше там, когато майка ми се разболя. Тя беше лоялна, дискретна и знаеше абсолютно всичко, което се случваше в компанията и в живота на баща ми. Тя беше и сред малкото хора, които се отнесоха към мен с неподправено съчувствие след появата на Людмила.
На следващия ден отидох в офиса на баща ми под претекст, че трябва да взема едни стари документи. Намерих Радина на бюрото ѝ, заобиколена от планини от папки. Тя беше жена на средна възраст, с мило лице и уморени, но интелигентни очи.
– Ана, мила, как си? – попита тя, а в гласа ѝ се долавяше искрена загриженост.
– Добре съм, Радина. Исках да те питам нещо… насаме.
Тя ме погледна, разбрала сериозността на тона ми, и кимна към малката заседателна зала. Когато затворихме вратата, се почувствах като конспиратор.
– Става въпрос за Людмила – започнах директно аз. – Опитвам се да разбера… нещо повече за нея. Преди да се запознае с татко.
Радина въздъхна и седна на един от столовете.
– Знаех си, че този ден ще дойде. Ана, бъди много внимателна. Тази жена не е това, за което се представя.
Сърцето ми подскочи.
– Какво знаеш?
– Не много, но достатъчно, за да имам лошо предчувствие. Официалната история е, че е била маркетинг мениджър във фирма „Техноимпекс“, с които баща ти имаше преговори за сливане. Но аз проверих. Никога не е имало служител с такова име там.
– Какво? – бях шокирана. – Но татко…
– Баща ти я срещна на бизнес вечеря, организирана от собственика на „Техноимпекс“, един много хитър и безскрупулен човек на име Ивайло. Тя беше представена като част от екипа му. Беше очарователна, интелигентна, говореше за бизнес стратегии сякаш цял живот се е занимавала с това. Баща ти беше като омагьосан. Преговорите за сливането се провалиха скоро след това, но тя вече беше в живота му.
– Значи е излъгала за работата си?
– Изглежда така. Има и още нещо. Веднъж, съвсем случайно, я чух да говори по телефона. Беше много разстроена, почти плачеше. Говореше за пари, за дългове, за някакъв Петър… Казваше, че „няма друг избор“ и че „ще направи всичко необходимо“. Когато ме видя, веднага затвори и се усмихна, сякаш нищо не е било. Но аз видях паниката в очите ѝ, Ана. Истинска, неподправена паника.
Петър. Дългове. Няма друг избор. Парченцата от пъзела започваха да се подреждат, но картината ставаше все по-мрачна и сложна. Тя не беше просто златотърсачка. Тя беше отчаяна. А отчаяните хора са способни на всичко.
Благодарих на Радина и ѝ обещах да бъда внимателна. Информацията, която ми даде, беше безценна. Сега имах две имена, за които да се хвана: Ивайло, собственикът на „Техноимпекс“, и мистериозният Петър.
Вечерта с Димитър се заехме отново. Този път търсенето беше по-целенасочено. Започнахме с Ивайло. Той беше добре познат в бизнес средите. Профилът му беше на хищник – агресивни придобивания, слухове за враждебни поглъщания и съсипани конкуренти. Беше точно типът човек, който би използвал някого като пионка в игрите си. Провалените преговори с фирмата на баща ми изглеждаха много по-подозрителни в тази светлина. Дали Людмила не е била просто „троянски кон“, изпратен да събере информация или да дестабилизира баща ми отвътре?
След това се фокусирахме върху името „Петър“, свързано с Людмила. Това беше като да търсиш игла в копа сено. Но тогава Димитър се сети за нещо.
– Чакай малко. Профилите ѝ са създадени преди две години, нали? Да проверим публичните регистри. Може би е сменяла фамилията си.
Това беше брилянтна идея. Отне ни часове ровене в достъпни онлайн бази данни, но накрая го открихме. Людмила е подала документи за смяна на фамилното си име преди две години и половина. Старото ѝ име беше напълно различно.
С новото, истинско име, интернет изведнъж се отвори. Открихме стари, забравени профили, статии от местен вестник от малък провинциален град. Картината, която се разкри, беше трагична. Людмила и по-малкият ѝ брат, Петър, са останали сираци в ранна възраст. Отгледани са от баба си в голяма бедност. Тя е била отлична ученичка, но се е наложило да започне работа веднага след гимназията, за да се грижи за болната си баба и за брат си.
И тогава открихме най-важното. Статия отпреди три години. Петър, тогава на деветнадесет, е предизвикал тежка катастрофа, шофирайки без книжка. Пострадало е сериозно друго момче, син на влиятелен местен бизнесмен. Семейството на пострадалия е завело граждански иск за огромно обезщетение. Сума, която Людмила и брат ѝ никога не биха могли да изплатят. Брат ѝ е бил заплашен и от ефективна присъда.
След тази статия следите на Петър се губеха. Но ние намерихме нещо друго – връзката. Влиятелният местен бизнесмен, бащата на пострадалото момче, е бил в бизнес отношения… с Ивайло.
Всичко си дойде на мястото. Ивайло е видял възможност. Намерил е Людмила – отчаяна, притисната до стената, готова на всичко, за да спаси брат си от затвора и от непосилен дълг. Предложил ѝ е сделка. Той ще „оправи“ нещата с дълга и съда, а в замяна тя ще направи нещо за него. Ще съблазни конкурента му, Стоян, ще се омъжи за него и ще му помогне да съсипе компанията му отвътре. Смяната на името, изтриването на миналото – всичко е било част от плана.
Погледнах Димитър. Бяхме разкрили тайната. Но вместо триумф, изпитах студенина. Това не променяше факта, че Людмила правеше живота ми ад. Но го правеше по-сложен. Тя не беше просто злодей. Тя беше жертва, превърнала се в хищник, за да оцелее.
– Какво ще правиш сега? – попита ме тихо Димитър.
– Не знам – признах си. – Ако кажа на татко, той няма да ми повярва. Ще каже, че си измислям, за да я очерня. Тя ще отрече всичко. А и… ако Ивайло е толкова опасен, може да стане лошо и за нея, и за брат ѝ.
Но знаех едно. Не можех да оставя нещата така. Битката за университета ми изведнъж изглеждаше като най-малкия ми проблем. Сега ставаше въпрос за компанията на баща ми, за неговото бъдеще. И може би, колкото и да не ми се искаше да го призная, за бъдещето на Людмила.
Тя беше мой враг. Но може би имахме общ враг, който беше много по-голям и по-опасен.
Глава 4
Разкритието ме остави с горчив вкус в устата. Людмила беше сложен пъзел от отчаяние и жестокост. Това не я оневиняваше в очите ми, но променяше правилата на играта. Сега знаех, че тя е просто оръжие в ръцете на някой друг. Истинската цел беше баща ми и неговата империя, градена с години труд.
Първият ми импулс беше да нахлузя в кабинета му и да му разкажа всичко. Но се спрях. Както бях казала на Димитър, той нямаше да ми повярва. Щеше да го приеме като поредната ми атака срещу жената, която обича. Трябваха ми доказателства. Неопровержими.
Междувременно, заплахата за моето образование беше съвсем реална. Получих официален имейл от университета с напомняне за предстоящата вноска. Паниката започна да ме стиска за гърлото. Започнах работа като сервитьорка в едно оживено заведение близо до кампуса. Работата беше тежка, смените дълги и изтощителни. Връщах се късно вечер, миришеща на храна и умора, и трябваше да уча до ранни зори. Спеше ми се по време на лекции, оценките ми започнаха да падат. Беше унизително и изчерпващо.
Всеки път, когато се прибирах в бащиния си дом, за да взема чисти дрехи, контрастът ме удряше като плесница. Тишината, луксът, спокойствието. Людмила често ме посрещаше с онази своя снизходителна усмивка.
– Как е на новата работа, Ана? Надявам се, че се справяш. Това изгражда характера.
Искаше ми се да я ударя. Вместо това, просто я поглеждах с леден поглед и я подминавах. Не знаех дали тя осъзнава, че знам тайната ѝ. Държах се студено, но не и враждебно. Не исках да я предизвиквам, преди да съм готова.
Вниманието ми се насочи към Ивайло и неговата компания „Техноимпекс“. С помощта на Димитър започнахме да следим всяка тяхна публична стъпка. Финансови отчети, новини, борсови движения. Като студенти по икономика и финанси, ние имахме инструментите да анализираме данните. Забелязахме нещо странно. „Техноимпекс“ изкупуваше акции на различни по-малки фирми, които бяха ключови доставчици или дистрибутори за компанията на баща ми. Правеха го тихо, през подставени дружества. Те бавно и методично обграждаха бизнеса му, прекъсвайки веригите му за доставки. Беше като анаконда, която бавно се увива около жертвата си, преди да я смаже.
Баща ми беше прекалено заслепен, за да го види. Той беше фокусиран върху големите проекти, върху международните пазари. Не забелязваше тихата война, която се водеше в задния му двор. Или може би Людмила умело отклоняваше вниманието му.
Една вечер, докато преглеждахме документите, които Радина тайно ми беше изпратила – копия от договори и кореспонденция, – се натъкнах на името на адвокатската кантора, която баща ми използваше от години. „Марков и партньори“. Адвокат Марков беше стар семеен приятел, човек, на когото баща ми имаше безрезервно доверие. Той се занимаваше с всичките му големи сделки, включително и с провалените преговори с Ивайло.
Нещо ме накара да се усъмня. Всичко беше твърде гладко, твърде перфектно. Ивайло беше твърде добре информиран за слабите места на баща ми.
– Димитър, провери тази адвокатска кантора. Виж дали има някаква връзка с Ивайло.
Димитър се зарови в търсачките. След около час вдигна глава, а на лицето му беше изписано изумление.
– Ана… не е за вярване. Адвокат Марков е бил в управителния съвет на една от фирмите, които Ивайло е придобил преди пет години. Напуснал е малко преди фирмата официално да стане собственост на „Техноимпекс“. Но връзката е там.
Кръвта замръзна в жилите ми. Адвокат Марков. Довереният съветник. Човекът, който имаше достъп до всички тайни на компанията. Той беше къртицата. Той е предавал информация на Ивайло през цялото време. Людмила не е била единственият му шпионин; тя е била просто инструмент за разсейване, емоционалната бомба, която да заслепи баща ми, докато истинското предателство се случва под носа му.
Сега вече имах нещо. Не просто теория, а конкретна връзка. Но все още не беше достатъчно, за да го докажа.
Реших да рискувам. Трябваше да говоря с Людмила. Трябваше да я накарам да разбере, че знам. Трябваше да я обърна срещу Ивайло.
Изчаках удобен момент. Една съботна сутрин баща ми беше на голф, а ние бяхме сами в къщата. Намерих я до басейна, излегната на шезлонг с книга в ръка. Изглеждаше като богиня, недосегаема в своя малък рай.
Застанах над нея, така че сянката ми да падне върху лицето ѝ. Тя вдигна слънчевите си очила и ме погледна с досада.
– Какво искаш, Ана?
– Искам да поговорим за Петър – казах тихо.
За част от секундата видях нещо да трепва зад маската ѝ. Истински, неподправен страх. Тя бързо го прикри, но аз го видях.
– Не знам за какво говориш.
– О, мисля, че знаеш. За катастрофата. За дълга. За Ивайло и сделката, която ти е предложил, за да спасиш брат си.
Тя скочи на крака. Лицето ѝ беше бледо като платно.
– Млъкни! Не знаеш нищо!
– Знам всичко. Знам, че си пионка в играта му. Знам, че той иска да съсипе баща ми. Но знаеш ли какво още мисля? Мисля, че ти си в много по-голяма опасност от мен. Какво ще стане с теб и с брат ти, когато Ивайло постигне целта си? Мислиш ли, че ще те остави да се радваш на парите на баща ми? Хора като него не оставят живи свидетели.
Думите ми я уцелиха право в целта. Видях го в начина, по който прехапа устна, в начина, по който ръцете ѝ се свиха в юмруци.
– Ти си просто едно разглезено момиченце, което си измисля истории! – изсъска тя, но в гласа ѝ нямаше предишната увереност. Имаше нотки на паника.
– Не съм сигурна в това. Знам и за адвокат Марков. Знам, че той е истинският предател. Ти си просто фасадата. Ивайло те използва, Людмила. И когато приключи с теб, ще те изхвърли.
Наведох се по-близо до нея.
– Аз може и да те мразя. Но мразя Ивайло повече. Той руши семейството ми. Ти имаш избор. Можеш да продължиш да бъдеш негова кукла на конци и да потънеш заедно с него, или можеш да ми помогнеш да го спра. Ако го направим, ще се погрижа баща ми да разбере цялата истина. И може би, само може би, ще намери начин да ти помогне. Истински. Не както Ивайло.
Тя ме гледаше с широко отворени очи, в които се бореха страх, омраза и капка надежда.
– Защо да ти вярвам? – прошепна тя.
– Защото в момента аз съм единственият ти шанс. Помисли си, Людмила. Времето ти изтича.
Обърнах се и я оставих сама край басейна, трепереща под жаркото слънце. Бях хвърлила заровете. Сега оставаше само да чакам и да видя на чия страна ще паднат.
Глава 5
След разговора ни край басейна, в къщата се възцари нова, още по-напрегната тишина. Людмила ме избягваше. Всеки път, когато се засичахме, тя отклоняваше поглед. Маската ѝ на ледена кралица се беше пропукала и под нея виждах объркана и уплашена жена. Не знаех дали ще приеме предложението ми, или ще отиде право при Ивайло и ще му каже, че съм разкрила всичко. Живеех на ръба на бръснача.
Междувременно, натискът от страна на Ивайло се засилваше. Една от ключовите фирми-доставчици, наскоро придобита от неговите подставени лица, внезапно прекрати договора си с компанията на баща ми. Това предизвика хаос в производството и огромни неустойки по договори с клиенти. Баща ми беше впрегнал целия си ресурс, за да намери решение. Беше постоянно в срещи, по телефона, лицето му беше сиво от умора и стрес. Виждах как империята му се пропуква под натиска и сърцето ме болеше за него, въпреки всичко.
В университета нещата също не вървяха добре. Едвам успявах да събера парите за наема на квартирата си от работата в ресторанта. За таксата за семестъра не можех и да мечтая. Бях на път да загубя всичко, за което се бях борила. Димитър правеше всичко възможно да ми помага – носеше ми записки от лекциите, които пропусках, обясняваше ми материала, но аз бях твърде изтощена, за да се концентрирам.
Една вечер, седмица след разговора ми с Людмила, се прибрах вкъщи късно. Къщата беше тъмна, само една лампа светеше в хола. Когато влязох, видях Людмила да седи на дивана. Пред нея на масата имаше чаша с вино, недокосната.
Тя вдигна поглед към мен. Очите ѝ бяха зачервени, сякаш беше плакала.
– Той знае – прошепна тя. Гласът ѝ беше празен.
– Кой? Ивайло?
Тя кимна.
– Някой му е казал, че ровиш. Днес се обади. Беше… бесен. Каза, че ако не спра, сделката за брат ми отпада. Каза, че ще се погрижи Петър да изгние в затвора.
Стомахът ми се преобърна. Значи беше избрала него.
– И ти си дошла да ми предадеш неговото предупреждение? Да ме уплашиш? – попитах с леден глас, разочарованието и гневът кипяха в мен.
– Не – каза тя и ме погледна право в очите. – Дойдох да ти кажа, че си права. Той ще ме унищожи, след като получи каквото иска. Разбрах го днес. В гласа му нямаше просто гняв. Имаше презрение. Аз съм нищо за него. Просто инструмент.
Тя въздъхна треперещо.
– Той иска да ускорим нещата. Настоява Стоян да подпише един договор за заем. Огромен заем от една офшорна банка. Представя го като единствения начин да се спаси от кризата с доставките. Адвокат Марков е подготвил документите. Казват, че това ще му даде глътка въздух, но аз знам, че е капан. Условията по заема са такива, че ако закъснее дори с една вноска, банката придобива контролния пакет акции на компанията. А банката… тя се контролира от Ивайло.
Това беше финалният ход. Ендшпилът. Ако баща ми подпишеше този договор, той доброволно щеше да сложи главата си в примката.
– Кога трябва да подпише? – попитах, сърцето ми биеше до пръсване.
– Утре сутрин. В офиса на Марков.
Нямахме време. Трябваше да действаме веднага.
– Трябва ми доказателство, Людмила. Нещо, което да покаже на баща ми, че Марков и Ивайло работят заедно. Думите ми срещу неговите няма да са достатъчни.
Тя се замисли за момент.
– Има… има един сейф в кабинета на Марков. Ивайло понякога го използва, за да съхранява документи, които не иска да държи при себе си. Веднъж го видях да слага една папка там. Каза, че това е неговата „застраховка“. Не знам какво има вътре, но съм сигурна, че е нещо уличаващо.
– Можеш ли да влезеш в офиса му?
Тя поклати глава.
– Не и без да предизвикам подозрение. Но… знам комбинацията на алармата. И знам къде държи резервния ключ за кабинета. Понякога, когато работят до късно, го оставя при портиера в сградата.
Планът беше безумен. Беше опасен. Беше незаконен. Но беше единственият ни шанс.
– Ще го направя – казах аз, без да се замисля.
– Ана, не можеш сама. Ако те хванат…
– Няма да съм сама.
Извадих телефона и набрах номера на Димитър. Той вдигна на второто позвъняване.
– Митко, имам нужда от теб. Веднага.
Обясних му накратко ситуацията. Той не зададе нито един въпрос. Просто каза:
– Къде да се срещнем?
Уговорихме се да се чакаме близо до офис сградата на адвокат Марков. Людмила ми даде кода за алармата и ми описа точно къде се намира кабинетът и сейфът. Преди да тръгна, тя ме спря.
– Ана… – В очите ѝ имаше нещо, което не бях виждала досега. Смесица от страх и… благодарност. – Внимавай.
Кимнах. В този момент ние не бяхме врагове. Бяхме съюзници в една отчаяна битка.
Срещнах се с Димитър на уреченото място. Той беше пребледнял, но решен.
– Сигурна ли си в това? – попита ме той.
– Не. Но нямаме друг избор.
Офис сградата беше тъмна и притихнала. Успяхме да убедим сънливия портиер, че съм асистентка на Марков и той ме е изпратил да взема спешни документи. Той ни даде ключа без много въпроси. Сърцето ми щеше да изскочи, докато отключвахме вратата на кантората. Вътре беше тихо като в гробница. Бързо въведох кода, който Людмила ми беше дала, и алармата изщрака и угасна.
Намерихме кабинета на Марков. Беше огромен, с тежки мебели от махагон и стени, покрити с книги. Сейфът беше скрит зад голяма картина. Ръцете ми трепереха, докато се опитвах да го отворя. Людмила не знаеше комбинацията.
– Няма да стане така – каза Димитър. – Трябва да мислим.
Той започна да оглежда бюрото. Ровеше из чекмеджетата, прелистваше бележници. Аз стоях до сейфа, обзета от безсилие. Времето течеше.
И тогава Димитър възкликна тихо.
– Намерих нещо.
В ръката си държеше малко листче, пъхнато в стар календар. На него имаше записана поредица от числа.
– Това трябва да е. Рождената му дата. Твърде очевидно е. Това е друга поредица.
Той отиде до сейфа и бавно започна да върти колелото. При всяко щракване сърцето ми спираше. След цяла вечност се чу по-силно изщракване и вратата на сейфа се открехна.
Надникнахме вътре. Беше почти празен, с изключение на една дебела, кафява папка. Взех я с треперещи ръце и я отворих.
Вътре имаше документи. Копия от банкови преводи от офшорна сметка на името на Ивайло към личната сметка на адвокат Марков. Имаше и оригиналния договор за заем, който баща ми трябваше да подпише утре. Но имаше и още нещо, прикрепено към него. Анекс, който не беше в копието, което Марков беше показал на баща ми. В този анекс с дребен шрифт бяха описани истинските условия – наказателни лихви и клаузата за незабавно прехвърляне на акциите при дори един ден закъснение на плащането. Това беше димящият пистолет. Това беше доказателството за измамата.
Имаше и още един плик. Вътре намерихме договор, подписан между Ивайло и Людмила. В него пишеше черно на бяло – той се задължава да погаси дълга на брат ѝ и да използва влиянието си, за да му осигури условна присъда, а в замяна тя се задължава да „съдейства“ за успешното приключване на бизнес отношенията му със Стоян. Беше договор за робство.
Снимахме всичко с телефоните си. Взехме папката с нас. Когато излязохме от сградата и се озовахме отново на студения нощен въздух, се почувствах сякаш съм се събудила от кошмар.
– Успяхме – прошепна Димитър.
– Още не – отвърнах аз, стискайки папката до гърдите си. – Най-трудната част тепърва предстои.
Трябваше да покажа това на баща ми. Трябваше да го накарам да повярва. Преди да е станало твърде късно.
Глава 6
Зората се процеждаше през прозорците, оцветявайки небето в сиво и розово. Не бях мигнала цяла нощ. Седях в хола, стиснала папката с доказателствата, и чаках. Димитър си беше тръгнал, след като ми обеща да е на разположение, ако имам нужда от нещо. Людмила се беше прибрала в стаята си, също толкова напрегната, колкото и аз. Цялата къща сякаш беше затаила дъх в очакване на бурята.
Чух стъпките на баща ми по стълбите. Той беше облечен в безупречен костюм, готов за деня, който можеше да се окаже последен за неговата компания. Когато ме видя на дивана, будна и облечена, той се намръщи.
– Какво правиш тук толкова рано, Ана?
– Трябва да говорим. Преди да отидеш където и да било. Особено преди да отидеш в офиса на Марков.
При споменаването на името на адвоката, той се напрегна.
– Нямам време за твоите драми. Имам важна среща, от която зависи бъдещето на фирмата.
– Именно затова трябва да ме изслушаш! – Станах и застанах пред него, препречвайки пътя му. – Бъдещето на фирмата е на път да бъде унищожено. От теб.
– Как смееш! – извика той, лицето му почервеня от гняв.
– Не подписвай този заем, татко. Моля те. Това е капан.
– Глупости! Това е единственият ни шанс! Марков го провери, всичко е изрядно.
– Марков е предател! – изкрещях аз и му подадох папката. – Той работи за Ивайло. През цялото време. Ето, виж сам!
Той ме погледна с недоверие, но все пак взе папката. Ръцете му леко трепереха, докато я отваряше. Започна да чете. Видях как изражението му се променя. Недоверието премина в объркване, после в шок, и накрая в леден, тих гняв. Той прелистваше страниците – банковите извлечения, скрития анекс към договора, договора на Людмила.
Когато стигна до последния лист, той вдигна поглед към мен. Очите му бяха пълни с болка и разочарование, каквото не бях виждала никога.
– Всичко това… истина ли е? – попита той с дрезгав глас.
В този момент по стълбите слезе Людмила. Беше облечена в обикновени дънки и тениска, без грим, косата ѝ беше прибрана на опашка. Изглеждаше уязвима.
Тя спря на последното стъпало, когато видя папката в ръцете на баща ми. Лицето ѝ пребледня.
– Стояне, аз… – започна тя, но гласът ѝ секна.
Баща ми се обърна към нея. В погледа му нямаше гняв, само безкрайна тъга.
– Ти си знаела? – попита той тихо.
Тя кимна, а сълзи започнаха да се стичат по бузите ѝ.
– Да. Принудиха ме. Ивайло… той държеше живота на брат ми в ръцете си. Нямах избор. Толкова съжалявам, Стояне.
Той седна тежко на дивана, сякаш краката му не го държаха повече. Зарови лице в ръцете си. Гледката на сломения ми баща, този силен, непоклатим мъж, ме прониза в сърцето. Цялата ми омраза към него се изпари, заменена от съчувствие.
– Какво ще правим сега? – попитах тихо, обръщайки се и към двамата.
Той вдигна глава. Болката в очите му беше заменена от стоманена решителност. Това беше бащата, когото познавах. Боецът.
– Ще отида на тази среща – каза той с глас, който не търпеше възражение. – Но няма да е както я планират. Ще обърнем играта.
Планът му беше прост, но дързък. Той се обади на Радина и ѝ нареди да се свърже с двама от най-лоялните членове на борда на директорите и да ги извика на спешна среща в друг офис, половин час след уречения час с Марков. След това се обади на шефа на охраната си, бивш полицай, и му даде кратки и ясни инструкции.
– Ана, искам да дойдеш с мен – каза той. – А ти – обърна се към Людмила, – ще останеш тук. Ще говорим, когато всичко това свърши.
Когато пристигнахме пред кантората на Марков, баща ми беше напълно спокоен, сякаш отиваше на рутинна бизнес среща. Аз, от друга страна, едва дишах от напрежение.
Влязохме в луксозния кабинет. Адвокат Марков ни посрещна с широка, фалшива усмивка.
– Стояне, радвам се да те видя! Готов ли си да подпишем бъдещето на компанията?
– Абсолютно – отвърна баща ми, сядайки на стола. Той прегледа договора, който Марков му подаде, сякаш го вижда за пръв път. – Всичко изглежда наред. Но преди да подпиша, бих искал да изясним една малка подробност от анекса.
В момента, в който баща ми произнесе думата „анекс“, усмивката на Марков замръзна.
– Какъв анекс? – попита той, опитвайки се да звучи объркано.
Баща ми извади копието, което бяхме взели от сейфа, и го плъзна по масата.
– Този. С дребния шрифт. Където пише, че предавам компанията си на тепсия на твоя приятел Ивайло.
Лицето на Марков стана пепеляво. Той скочи на крака.
– Не знам за какво говориш! Това е фалшификат!
– Така ли? – попита баща ми с леден глас. – А тези банкови преводи на твое име също ли са фалшификат?
В този момент вратата на кабинета се отвори и влязоха двама цивилни полицаи, придружени от шефа на охраната на баща ми.
– Господин Марков, ще трябва да дойдете с нас, за да отговорите на няколко въпроса относно опит за измама в особено големи размери и корпоративен шпионаж – каза единият от полицаите.
Марков се свлече на стола си, напълно победен. Докато го извеждаха, той не погледна към нас. Предателството му беше разкрито.
Но това беше само началото. Истинската битка беше с Ивайло. Оставихме полицията да се занимава с Марков и отидохме на срещата с членовете на борда. Баща ми им разказа всичко, показвайки им доказателствата. Те бяха шокирани, но му оказаха пълната си подкрепа. Заедно разработиха контра стратегия.
Вместо да се поддадат на изнудването, те решиха да излязат в офанзива. Използваха информацията за незаконните схеми на Ивайло, за да информират финансовите регулатори и медиите. Заведоха контра иск срещу „Техноимпекс“ за нелоялна конкуренция и опит за враждебно поглъщане.
Последваха седмици на тежка юридическа и медийна война. Компанията на баща ми понесе удари, но устоя. Империята на Ивайло, изградена върху измами и задкулисни сделки, започна да се разпада под тежестта на разкритията. Акциите му се сринаха, партньорите започнаха да го напускат. Хищникът се превърна в жертва.
Един ден, няколко месеца по-късно, всичко приключи. Ивайло беше арестуван. Адвокат Марков се съгласи да сътрудничи на следствието в замяна на по-лека присъда. Компанията на баща ми беше спасена.
През цялото това време аз бях до него. Помагах му с анализи, с подготовка на документи. За пръв път той ме виждаше не като дете, а като партньор. В огъня на битката ние отново намерихме път един към друг.
Когато бурята утихна, дойде време да се реши последният, най-труден въпрос. Въпросът с Людмила.
Тя все още живееше в къщата, но беше като сянка. Тиха, невидима, очакваща присъдата си.
Една вечер тримата отново седнахме в трапезарията. Масата не беше отрупана както преди. Беше просто маса, на която седяха трима души с разбито минало.
Баща ми пръв наруши мълчанието.
– Людмила – каза той с глас, в който нямаше нито гняв, нито любов. Само умора. – Ценя това, което направи накрая. Помогна ни да спрем Ивайло. И разбирам защо си направила това, което си направила. Разбирам отчаянието.
Той замълча за миг, събирайки мислите си.
– Аз ще изпълня неговата част от сделката. Ще платя дълга на брат ти. Ще наема най-добрите адвокати, за да му помогнат. Той ще получи своя шанс за нов живот. И ти също.
Людмила го погледна с насълзени очи.
– Стояне…
– Но – прекъсна я той, – ние двамата не можем да бъдем заедно. Бракът ни е построен върху лъжа. Няма как да продължим. Аз ще се погрижа да бъдеш финансово осигурена, за да започнеш отначало. Но не можеш да останеш тук.
Тя кимна бавно. Знаеше, че това е единственият възможен край. Нямаше сълзи, нямаше молби. Имаше само тихо приемане.
– А ти, Ана? – обърна се тя към мен. – Можеш ли някога да ми простиш?
Погледнах я. Жената, която бях мразила толкова силно. Жената, която се беше опитала да ми отнеме бъдещето. Но видях и жената, която беше рискувала всичко, за да спаси брат си, и която накрая беше избрала правилната страна.
– Не знам дали мога да ти простя – отвърнах честно. – Но разбирам. И ти благодаря.
На следващия ден тя си тръгна. Събра си нещата в два куфара и си тръгна така, както се беше появила – тихо и внезапно.
Къщата отново беше наша. Но беше различна. Тишината вече не беше напрегната, а спокойна. Аз и баща ми трябваше да се учим отново да бъдем семейство. Не беше лесно. Имаше много неизказани неща между нас, много болка. Но имаше и новооткрито уважение.
Върнах се в университета. Баща ми плати таксата ми, но аз настоях да продължа да работя. Вече знаех цената на независимостта. Продължих да се виждам с Димитър. Нашата съвместна битка ни беше сближила по начин, който не очаквах.
Един ден седяхме на една пейка в парка и той ме попита:
– Струваше ли си всичко това?
Замислих се. За болката, за страха, за предателствата. И след това се сетих за баща ми, с когото отново говорехме. За компанията, която беше спасена. За Людмила, която получи втори шанс. За себе си – вече не бях просто дъщеря, а човек, който може да се бори и да побеждава.
– Да – отговорих и се усмихнах. – Струваше си.