Открих, че съпругът ми има профил в приложение за запознанства. Екранът на телефона му, оставен за секунда на кухненския плот, светна с известие, което не беше от обичайните – имейл, новина или съобщение от колега. Беше малка, цветна икона, която познавах твърде добре от разговорите със самотните ми приятелки. Сърцето ми пропусна удар. За части от секундата, която имах, преди да се върне в стаята, пръстът ми инстинктивно докосна екрана. Името на приложението се разтвори като отровно цвете. Профилът беше негов. Снимката – онази, която направихме миналото лято на морето, само че аз бях грижливо изрязана от кадъра. Остана само той – усмихнат, с блеснали на слънцето очи, свободен. Мъж, който изглеждаше така, сякаш нямаше никакви ангажименти, никаква история, никаква съпруга, която в същия този момент усещаше как подът под краката ѝ се превръща в жива пясък.
Той влезе в кухнята, подсвирквайки си, и грабна телефона. „Търсеше ме някой?“, попита небрежно, без дори да ме погледне. Преглътнах буцата в гърлото си, която заплашваше да ме задуши. „Не“, успях да промълвя, а гласът ми прозвуча чуждо, кухо. Той кимна и излезе. А аз останах неподвижна, вперила поглед в празното място на плота, където допреди малко лежеше доказателството за предателството му.
Първият импулс беше див, първичен. Да крещя, да хвърлям чинии, да го замеря с истината в лицето, да го гледам как се гърчи под тежестта на лъжата си. Но нещо ме спря. Не беше страх. Беше внезапно, вледеняващо прозрение. Ако го конфронтирам сега, той щеше да отрече. Щеше да изтрие профила, да ме нарече луда, параноична, да обърне всичко срещу мен. Щеше да ме накара да се съмнявам в собствените си очи. И тогава щях да загубя. Не, нямаше да му доставя това удоволствие. Щях да играя по моите правила.
В онази нощ не спах. Докато той дишаше спокойно до мен, аз лежах с отворени очи в тъмнината, а в главата ми се въртеше план. Студен, прецизен и жесток. Щом съществуваше свят, в който той можеше да бъде друг, да търси нещо друго, тогава и аз можех да вляза в този свят. Не като себе си, а като жената, която той очевидно търсеше.
На следващия ден, докато той беше в офиса си, зает да управлява своята строителна империя, както обичаше да казва, аз създадох оръжието си. Изтеглих същото приложение. Избрах име – такова, което звучеше едновременно нежно и загадъчно. „Лилия“. Намерих снимка в интернет – жена, която приличаше смътно на мен, но беше по-смела, по-дръзка. Жена с очи, които обещаваха приключения, а не уютна вечер пред телевизора. В описанието написах само няколко думи: „Търся разговор, който си заслужава. Всичко останало е бонус.“
Отне ми по-малко от десет минути да го намеря. Пръстите ми трепереха, докато разглеждах профила му отново. Мартин. На четиридесет и две години. „Предприемач, който обича адреналина и тишината на планината. Не търся нищо сериозно, просто бягство от ежедневието.“ Бягство. От мен. От живота, който бяхме изградили. От къщата, за чийто кредит работехме и двамата. От спомените.
Сърцето ми биеше до пръсване, когато плъзнах пръст надясно. Съвпадение. Моментално. Той ме беше харесал. Стомахът ми се сви на топка. Чувствах се едновременно могъща и омерзена. Играта започваше.
Глава 2
Първото съобщение беше от него. Банално, предсказуемо. „Здравей, Лилия. Харесва ми описанието ти.“ Усетих горчив вкус в устата си. Толкова ли беше лесно? Толкова ли беше просто да захвърлиш осемнадесет години брак в името на евтина тръпка с непозната?
Въпреки погнусата, отговорих. Пръстите ми летяха над клавиатурата, водени от смесица от гняв и мрачно любопитство. Влизах в ролята на Лилия. Тя беше остроумна, леко саркастична, жена, която не се впечатляваше лесно. Тя беше всичко, което аз, Анна, бях спряла да бъда, отдадена на грижите за дома, на подкрепата за неговата кариера, на изплащането на огромния ни ипотечен кредит.
Разговорите ни продължиха дни наред. Бяха трескави, изпълнени с флирт и намеци. С всяко негово съобщение научавах по нещо ново за мъжа до мен. Научавах за празния му живот, за „студената и дистанцирана“ съпруга, която не го разбирала. Слушах го да описва мен, Анна, с думи, които прогаряха дупки в душата ми. Говореше за отегчението, за рутината, за липсата на страст. Оплакваше се от напрежението в бизнеса, от огромните заеми, които бил принуден да вземе, за да спаси фирмата си – нещо, за което на мен дори не беше намекнал. Оказва се, че „империята“ му е била пред срив, а той е търсел утеха не в мое лице, а в обятията на илюзията.
Всеки път, когато телефонът му светваше с известие от „Лилия“, аз трябваше да се преструвам, че не забелязвам тайната усмивка, която пробягваше по устните му. Трябваше да се държа нормално, докато той, седнал на дивана до мен, пишеше на моето алтер его колко много иска да се срещне с нея. Беше шизофренно. Живеех два живота. През деня бях Анна, грижовната съпруга. През нощта, скрита в тъмнината на банята, бях Лилия, съблазнителката, която дърпаше конците на собствения си съпруг.
Една вечер, докато вечеряхме, реших да го тествам. Подхвърлих небрежно: „Напоследък изглеждаш разсеян, Мартин. Всичко наред ли е в работата? Ако има нещо, знаеш, че можеш да ми споделиш.“ Той вдигна поглед от чинията си, изненадан. В очите му за миг проблесна паника, но бързо я прикри с маската на уморения бизнесмен. „Всичко е както обикновено, мила. Просто много напрежение, нови проекти. Не искам да те товаря с моите грижи.“
Лъжец. Лицемер. В същото време телефонът му извибрира на масата. Знаех, че е съобщение от мен, от Лилия, в което го питах дали е свободен да говори. Той погледна екрана, измърмори извинение за неотложен служебен разговор и се качи в кабинета си. Чувах приглушеното му говорене, смеха му. Смееше се с нея, с мен, с жената, която не съществуваше, докато аз седях сама на масата, заобиколена от останките на нашия живот.
Тогава реших, че е време да вдигна залога. Разговорите вече не ми бяха достатъчни. Исках да видя докъде ще стигне. Исках да го видя как ще ме излъже в очите. Исках да усетя болката в най-чистия ѝ, нефилтриран вид.
С треперещи ръце написах съобщението като Лилия: „Писна ми от виртуални разговори. Искам да те видя. Какво ще кажеш за утре вечер? Има едно уютно хотелче с ресторант, далеч извън града. Само двама ни.“
Отговорът му дойде почти веднага. „Нямам търпение. Ще бъда там.“
Глава 3
Денят на уговорената среща беше най-дългият в живота ми. Всяка минута се точеше като цяла вечност. Наблюдавах Мартин, търсейки някакъв знак за предстоящата лъжа. Но той беше безупречен. Сутринта ме целуна, както всяка сутрин. Попита ме какви са плановете ми за деня. Дори предложи да отидем на кино през уикенда. Беше толкова нормален, толкова обичаен, че за момент се усъмних в собствения си разсъдък. Може би аз бях полудяла. Може би всичко това беше просто една гротескна фантазия.
Но тогава телефонът ми изсветка. Съобщение от Лилия. За мен. Беше екранна снимка на резервацията за хотелската стая, която той беше направил. На негово име. За двама. Повдигна ми се.
Вечерта настъпи с тежки, оловни облаци. Докато се приготвях, избирайки най-обикновените си дрехи, той влезе в спалнята, вече облечен в скъпия си костюм. Миришеше на парфюма, който му бях подарила за годишнината ни. Сърцето ми се сви.
„Изглеждаш прекрасно“, каза той, а в гласа му нямаше и капка ирония.
„Ти също“, отвърнах, като се стараех гласът ми да не трепери. „Някаква специална вечеря ли имаш?“
Той се поколеба само за миг. „Да, нещо такова. Извикаха ме спешно. Един голям инвеститор е в града само за тази вечер. Срещата е извън града, ще се наложи да остана там. Вероятно ще се прибера чак утре сутринта. Не ме чакай.“
Лъжата беше толкова нагла, толкова безсрамна, че дъхът ми спря. Той стоеше пред мен и ме гледаше в очите, докато ме пробождаше с думите си. Аз мълчах. Не казах нищо. Просто кимнах. Всяка дума, която можех да изрека, щеше да бъде или писък, или проклятие. Затова избрах тишината. Оставих я да натежи във въздуха помежду ни, да стане гъста и лепкава като кръв.
Той ме целуна по челото. „Ще ти се реванширам, обещавам.“ После взе чантата си и излезе. Чух как колата му запали и се отдалечи по улицата.
Останах сама в тишината на къщата, която вече не усещах като свой дом. Беше просто декор на една лъжа. Всяка вещ, всяка снимка по стените крещеше за предателството му. Погледнах се в огледалото. Коя бях аз? Бях Анна, измамената съпруга. Бях Лилия, инструментът на отмъщението. Бях се разпаднала на парчета и не знаех как да се събера отново.
Часовете минаваха. Не плаках. Сълзите бяха пресъхнали, заменени от леден, изгарящ гняв. Представях си го как пристига в хотела. Как се оглежда в лобито, търсейки жената от снимката. Как нетърпеливо поглежда часовника си. Как поръчва питие в бара, докато чака. Представях си разочарованието му, когато Лилия така и не се появява.
Обадих се на сестра си, Десислава. Тя беше единственият човек, на когото бях споделила. Студентка по право, тя беше много по-рационална и земна от мен.
„Направи ли го? Отиде ли?“, попита тя без предисловия.
„Отиде“, отвърнах с равен глас.
От другата страна на линията се чу въздишка. „Копеле. Какво ще правиш сега, Ани?“
„Не знам, Деси. Не знам. Просто ще чакам.“
„Не можеш просто да чакаш. Трябва ти план. Трябва ти адвокат. Тези неща, които ми разказа за заемите му… ако фирмата му фалира, ще повлече и теб. Къщата е на името на двама ви.“
Думите ѝ бяха като студен душ. Досега бях фокусирана само върху емоционалната страна на предателството. Не бях мислила за практическата. За парите. За бъдещето.
„Ще помисля за това утре“, казах уморено. „Тази вечер просто искам да свърши.“
Нощта беше безкрайна. Всяка кола, която минаваше по улицата, ме караше да подскачам. Всеки шум в къщата звучеше като заплаха. Легнах в празното ни легло, но сънят не идваше. Взирах се в тавана, а в главата ми се прожектираха сцени от нашия живот – сватбата ни, раждането на детето ни, което загубихме преди години, всички щастливи моменти, които сега изглеждаха фалшиви, опетнени от лъжата.
Към четири сутринта изтощението надделя. Заспах за кратко, но сънят ми беше трескав, изпълнен с кошмари. Събудих се рязко, обляна в студена пот. Беше пет часът. И тогава чух шум от входната врата.
Той се беше прибрал.
Глава 4
В 5:00 сутринта той се прибра. Чух тихите му стъпки по стълбите, скърцането на вратата на спалнята. Затворих очи и се престорих на заспала, забавяйки дишането си. Той влезе в стаята като крадец, движеше се безшумно в мрака. Съблече се и се плъзна в леглото до мен. Усетих хладния полъх от тялото му, миризмата на чужд хотел и разочарование. Не миришеше на друга жена. Миришеше на самота.
Лежах неподвижно, докато сърцето ми блъскаше в ребрата. Какво беше направил? С кого беше говорил? Чакал ли е дълго? Хиляди въпроси изгаряха съзнанието ми, но аз продължавах да мълча. Той въздъхна тежко в тъмнината, обърна се на другата страна и скоро дишането му стана равномерно. Заспа. Просто заспа, сякаш нищо не се беше случило.
Аз останах будна, вперила поглед в сивеещия мрак на стаята, докато първите лъчи на зората не пропълзяха през щорите. Когато алармата му иззвъня, аз вече бях в банята, облечена, с маска на безразличие върху лицето.
Той излезе от спалнята, прозявайки се. Изглеждаше уморен, с тъмни кръгове под очите.
„Добро утро“, каза той, избягвайки погледа ми.
„Как мина срещата?“, попитах, а гласът ми беше спокоен, почти весел. Исках да видя дали ще продължи да лъже.
Той се намръщи, сякаш се опитваше да си спомни сценария. „Тежко. Продължи до късно. Инвеститорите са трудни хора. Нищо не се получи в крайна сметка. Цяла нощ загубена.“
Кимнах, докато сипвах кафе в две чаши. „Съжалявам да го чуя. Сигурно си много разочарован.“
„Повече от разочарован. Изтощен съм.“
Подадох му чашата. Пръстите ни се докоснаха за миг. Някога това докосване щеше да предизвика тръпка у мен. Сега не усетих нищо. Само студенина. Той отпи от кафето, без да ме погледне. Вината беше изписана по цялото му лице, но той се бореше да я прикрие зад фасадата на изморения бизнесмен.
През следващите дни играта продължи. Аз бях перфектната съпруга – разбираща, подкрепяща, търпелива. Той беше все по-мрачен и раздразнителен. Вечер проверяваше телефона си с трескава надежда. Лилия мълчеше. Бях решила да го оставя да се мъчи в неведение. Да се чуди какво се е объркало. Да усети жилото на отхвърлянето.
Един ден, докато чистех кабинета му, нещо привлече вниманието ми. Купчина писма, небрежно захвърлени в едно чекмедже. Обикновено не ровех в нещата му, но сега нямах никакви скрупули. Повечето бяха банкови извлечения и фактури. Но имаше и няколко официално изглеждащи плика от адвокатска кантора и от банка, различни от тази, от която беше ипотеката ни.
Отворих ги с треперещи ръце. Съдържанието им ме удари като физически удар. Уведомления за просрочени вноски по два големи бизнес кредита, за които не знаех нищо. Предупреждение за съдебно производство. Сумите бяха астрономически. Фирмата му не беше просто в затруднение. Тя беше на ръба на банкрута. Лъгал ме е не само за жените. Лъгал ме е за всичко.
В този момент гневът ми се смеси с леден страх. Бяхме свързани. Неговият провал беше и мой. Къщата, спестяванията ни, всичко беше застрашено. Думите на Десислава отекнаха в съзнанието ми: „Трябва ти адвокат.“
Вече не ставаше въпрос само за наранената ми гордост. Ставаше въпрос за оцеляване.
Свързах се с Десислава и ѝ разказах за документите. Тя беше бясна.
„Това е не просто морално укоримо, Ани, това може да е и престъпление. Ако е теглил заеми, фалшифицирайки документи или укривайки активи, може да загази сериозно. И тъй като сте в брак с имуществена общност, кредиторите могат да посегнат и на твоите активи.“
„Нямам никакви активи“, казах отчаяно. „Всичко е общо.“
„Точно затова трябва да се консултираш със специалист. Веднага. Познавам една жена, Симона. Преподаваше ми по вещно право. Желязна е. Ще ти уредя среща.“
Докато чаках деня на срещата с адвокатката, реших да направя още една крачка в моето разследване. Исках да знам всичко. Един следобед, докато Мартин беше на поредната „важна“ среща, реших да посетя офиса му. Под предлог, че съм му забравила обяда, влязох в сградата. Повечето служители ме познаваха и ме поздравиха любезно. Аз се усмихнах и се отправих директно към кабинета на неговия съдружник и най-добър приятел, Пламен.
Пламен беше там, заровен в купчина документи. Видът му беше уморен и притеснен. Когато ме видя, на лицето му се изписа изненада, примесена с паника.
„Анна! Какво правиш тук? Мартин не е…“
„Знам, че го няма“, прекъснах го. „Дойдох да видя теб, Пламене.“
Той преглътна. „Мен? Защо?“
Затворих вратата на кабинета зад себе си. Погледнах го право в очите. „Защото знам, че фирмата е пред фалит. И искам да ми кажеш всичко. Истината.“
Глава 5
Пламен изглеждаше така, сякаш са го ударили с чук. Той се свлече на стола си, избягвайки погледа ми. Тишината в кабинета беше оглушителна, прекъсвана единствено от бръмченето на климатика.
„Не знам за какво говориш, Анна. Имаме временни затруднения, както всеки бизнес.“
Приближих се до бюрото му и поставих върху него копията на банковите уведомления, които бях намерила. Той ги погледна и пребледня.
„Спри да ме лъжеш, Пламене. И ти, и той. Писна ми от лъжи. Знам за заемите. Знам, че сте затънали до уши. Въпросът е колко дълбоко? И откога Мартин ме заблуждава?“
Пламен въздъхна тежко, сякаш от плещите му се смъкна непосилен товар. Той прокара ръка през оредяващата си коса.
„От повече от година“, призна той с дрезгав глас. „Загубихме един голям проект. После дойдоха проблемите с доставчиците, инфлацията… всичко се струпа наведнъж. Мартин не искаше да те притеснява. Мислеше, че ще се справи. Започна да взима рискови решения, да тегли нови и нови кредити, за да покрива старите. Един порочен кръг.“
„Рискови решения?“, повторих аз, усещайки как гневът отново се надига в мен. „Или просто безразсъдни? Защо не ми каза? Защо ти не ми каза? Нали си му приятел? Нали си ни семеен приятел?“
„Опитах, Анна, кълна се. Говорих с него десетки пъти. Казвах му, че трябва да ти сподели, че трябва да обявим частична несъстоятелност, да преструктурираме. Но той е инат. Егото му не му позволява да признае провала. Все повтаряше, че ще намери изход.“
Погледът ми шареше из кабинета, спирайки се на снимката на бюрото му – той и Мартин, прегърнати, на някакъв риболов, ухилени до уши. Приятели. Съдружници. Съучастници.
„Има и още нещо, нали?“, попитах тихо, а интуицията ми крещеше. „Не са само лоши бизнес решения. Парите изтичат и на друго място.“
Пламен сведе поглед към ръцете си. Мълчанието му беше по-красноречиво от всякакви думи.
„Коя е тя, Пламене?“
Той вдигна очи, пълни със съжаление. „Не знам дали…“
„Кажи ми!“, настоях аз, а гласът ми се извиси. „Дължиш ми го. Дължиш ми поне истината.“
„Казва се Ивелина“, промълви той. „Работи в една от фирмите подизпълнители. От няколко месеца са заедно. Скъпи подаръци, почивки, вечери… Мартин напълно си загуби ума. Мисля, че част от парите от последния кредит са отишли директно при нея, а не за фирмата.“
Ивелина. Името увисна във въздуха. Значи не е било просто импулсивно търсене в приложение за запознанства. Не е било бягство от скуката. Било е истинска, паралелна връзка. А „Лилия“ е била просто още един симптом на болестта, не самата болест. Болката беше неописуема. Сякаш някой изтръгваше сърцето ми с голи ръце.
Благодарих на Пламен с леден тон, който го накара да потръпне, и излязох от офиса му. Вървях по улиците като в транс. Хората ме подминаваха, градът шумеше около мен, но аз не виждах и не чувах нищо. В главата ми имаше само едно име. Ивелина.
Прибирайки се у дома, знаех, че трябва да действам бързо. Вече не играех играта на „Лилия“, за да го накажа емоционално. Сега се борех за бъдещето си.
На следващия ден беше срещата ми със Симона, адвокатката. Кабинетът ѝ беше на централна улица, в стара, аристократична сграда. Самата тя беше елегантна жена на средна възраст, с остър, проницателен поглед, който сякаш виждаше директно в душата ти.
Разказах ѝ всичко. Откриването на профила, фалшивия чат, лъжата за срещата, финансовите документи, разговора с Пламен, името Ивелина. Говорих спокойно, без сълзи, излагайки фактите един след друг. Когато свърших, тя мълча няколко минути, потропвайки с писалка по махагоновото си бюро.
„Ситуацията е по-сложна, отколкото изглежда, Анна“, каза тя накрая. „Имаме няколко преплетени казуса. Първо, предстоящият развод. Второ, подялбата на имуществото, което в случая е утежнено от огромните задължения. И трето, потенциалното наказателно преследване срещу съпруга ви за злоупотреби.“
„Какво трябва да направя?“, попитах, чувствайки се напълно изгубена.
„Първо, трябва да съберем възможно най-много доказателства. Всякакви документи, извлечения, имейли, съобщения. Всичко, което доказва финансовите злоупотреби и извънбрачната му връзка. Това ще ни даде силна позиция в съда, особено при доказване на вина за разтрогването на брака, което може да повлияе на подялбата.“
Тя се наведе напред. „Но преди всичко, трябва да защитим вас. Трябва незабавно да подадем молба за запор на общите ви банкови сметки и активи, преди той да ги е изпразнил напълно. Трябва да действаме, преди кредиторите да са го направили.“
Думите ѝ звучаха страшно, но и даваха някаква надежда. Имаше път напред. Имаше план.
„Готова съм“, казах твърдо. „Ще направя каквото е необходимо.“
„Добре“, кимна Симона. „Защото това ще бъде война, Анна. И вие трябва да сте готова да я водите.“
Излязох от кантората ѝ с ясното съзнание, че животът ми, такъв, какъвто го познавах, е приключил. Но на негово място се раждаше нещо ново. Една жена, която нямаше да позволи да бъде жертва. Една жена, която щеше да се бори.
Глава 6
Войната започна безшумно, в тила на врага. Под ръководството на Симона, аз се превърнах в шпионин в собствения си дом. Всяка вечер, след като Мартин заспеше, аз се промъквах до компютъра му, до чантата му, търсейчи всяко късче информация, което можех да използвам. Свалях файлове, снимах документи с телефона си, записвах си номера на сметки и имена на фирми, за които не бях чувала. Беше мръсна работа, която ме караше да се чувствам омерзена, но знаех, че е необходима.
Открих имейли между него и Ивелина. Бяха пълни с планове за бъдещето, с обещания за нов живот, след като „се справи с някои семейни проблеми“. В един от имейлите той ѝ обещаваше, че ще ѝ прехвърли апартамент, който наскоро е купил на нейно име, използвайки пари от фирмата. Това беше директно доказателство за злоупотреба.
Междувременно, Десислава ми помагаше неуморно. Тя прекарваше часове в библиотеката на университета, ровейки се в търговския закон, проучвайки фирмите, с които Мартин е имал взаимоотношения. Тя беше моят изследователски отдел, моята морална опора.
„Този човек е изградил цяла паяжина от лъжи, Ани“, каза ми тя една вечер по телефона, гласът ѝ беше напрегнат. „Има няколко кухи фирми, регистрирани на имената на далечни роднини. Прехвърлял е пари между тях, за да прикрие следите си. Това е класическа схема за източване.“
Докато събирах арсенала си, трябваше да продължавам да играя ролята на нищо неподозиращата съпруга. Беше най-трудното нещо, което бях правила. Всяка усмивка беше фалшива, всяка мила дума беше отрова на езика ми. Мартин, от своя страна, ставаше все по-нервен. Явно кредиторите са го притискали сериозно. Той често говореше по телефона с раздразнен, приглушен глас, затваряйки се в кабинета си.
Една вечер той се прибра необичайно късно, с дъх на алкохол. Изглеждаше съсипан. Седна тежко на дивана в хола и зарови лице в ръцете си. За пръв път от седмици видях в него не чудовище, а уплашен, съкрушен човек. За момент сърцето ми трепна от съжаление. Но споменът за имейлите, за лъжите, за Ивелина, бързо го заглуши.
„Нещо се е случило“, казах по-скоро като констатация, отколкото като въпрос.
Той вдигна глава. Очите му бяха зачервени. „Основният ни кредитор… банката… днес са ми връчили последно предизвестие. Искат си парите. Всичките. Веднага. В противен случай започват процедура по обявяване в несъстоятелност.“
Той ме погледна с отчаяние, което никога не бях виждала. „Ще загубим всичко, Анна. Всичко.“
Очакваше да го утеша. Да му кажа, че ще се справим, че сме заедно в това. Но аз не можех.
„Ти ще загубиш всичко, Мартин“, казах студено. „Ти го направи. Ти го скри от мен.“
Той ме погледна шокирано. „Какво… какво говориш?“
„Знам всичко“, продължих аз, а думите се изливаха от мен като река, пробила бент. „Знам за заемите. Знам за фалита. Знам за Ивелина.“
Лицето му премина през цяла гама от емоции – от шок, през неверие, до паника. Той се опита да отрече, да замаже положението, но аз го прекъснах.
„Намерих документите. Прочетох имейлите. Говорих с Пламен. Играта свърши, Мартин.“
Той ме гледаше така, сякаш виждаше призрак. Не можеше да повярва, че неговата тиха, предсказуема Анна е способна на това.
„Ти… ти си ровила в нещата ми?“, успя да промълви той, сякаш това беше най-голямото прегрешение.
„Ти разруши живота ни“, отвърнах аз. „Мисля, че имах право да знам защо.“
Той скочи на крака, гняв замени отчаянието му. „Нямаш представа колко е трудно! Напрежението, отговорността! Имах нужда от отдушник! Ти не ме разбираше, беше вечно недоволна, студена!“
„Студена?“, изсмях се горчиво. „Станах студена, когато усетих, че ме губиш. Когато разговорите ни се сведоха до сметки и задължения. Когато спря да ме забелязваш. Но това не ти дава право да ме предаваш и да рискуваш общото ни бъдеще зад гърба ми!“
Скандалът беше грозен, изпълнен с обвинения и горчиви истини. Всичко, което бях таила в себе си седмици наред, излезе наяве. Когато накрая думите свършиха, в стаята остана да тегне само тежка, враждебна тишина.
„Искам развод“, казах накрая. Думите прозвучаха окончателно, като присъда.
Той ме погледна с празни очи. „Добре. Но да знаеш, че няма да получиш нищо. Няма нищо за получаване. Всичко е загубено.“
„Това ще го реши съдът“, отвърнах аз и се качих в стаята за гости. За пръв път от много време заключих вратата.
На следващата сутрин му връчих призовката. Симона беше подготвила документите светкавично. Молба за развод по негова вина, иск за подялба на имуществото и искане за налагане на възбрана върху всички имоти и запор на всички сметки. Лицето му, докато четеше документите, беше маска на ярост и безсилие. Войната вече беше явна.
Глава 7
Съдебният процес се превърна в грозна, кална битка. Адвокатите на Мартин се опитаха да ме изкарат алчна златотърсачка, която иска да се възползва от „временните финансови затруднения“ на съпруга си. Опитаха се да омаловажат изневярата му, представяйки я като „момент на слабост“. Но Симона беше подготвена. Тя методично, точка по точка, представи доказателствата, които бяхме събрали.
Банковите извлечения, показващи преводи към сметката на Ивелина. Копията от имейлите с обещанията за общо бъдеще. Свидетелските показания на Пламен, който, притиснат до стената и изправен пред заплахата сам да бъде обвинен в съучастие, неохотно потвърди всичко.
Най-тежкият момент беше, когато се наложи да разкажа за фалшивия профил. Адвокатът на Мартин се опита да използва това срещу мен, да ме изкара манипулативна и нечестна.
„Значи вие признавате, госпожо, че сте лъгали и манипулирали съпруга си в продължение на седмици?“, попита той с мазна усмивка.
Погледнах към съдията, а после и към Мартин, който седеше с наведена глава.
„Да“, отговорих с ясен глас. „Признавам, че използвах лъжа, за да разкрия друга, много по-голяма лъжа. Лъжа, която застрашаваше не само брака ми, но и финансовата ми сигурност. Понякога, за да стигнеш до истината, трябва да си изцапаш ръцете.“
Съдебната зала беше моето бойно поле, а Десислава беше моят верен оръженосец. Тя присъстваше на всяко заседание, водеше си записки, подкрепяше ме с поглед, когато усещаше, че силите ме напускат. Ученето ѝ по право вече не беше просто теория. Беше реалност. Тя виждаше закона в действие, с цялата му сложност и понякога – несправедливост.
Процесът се проточи с месеци. Месеци, в които живеехме под един покрив с Мартин, но като врагове. Разминавахме се в коридорите като призраци, без да си говорим. Къщата, някога изпълнена със смях, сега беше пропита с омраза и мълчание.
Една вечер го заварих в кабинета му, седнал на тъмно, с чаша уиски в ръка. Беше остарял с десет години само за няколко месеца. Костюмите му висяха на отслабналото му тяло, а в очите му имаше само празнота.
„Свършено е“, каза той глухо, без да ме поглежда. „Днес банката официално запорира всичко. Фирмата, къщата… всичко.“
Той се изсмя безрадостно. „Ивелина ме напусна. Още щом разбра, че парите са свършили. Каза ми, че не се е записала за това. Забавно, нали?“
Не изпитах злорадство. Нито съжаление. Просто празнота. Всичко, за което се бяхме борили, всичко, което бяхме градили, се беше превърнало в прах.
„Заслужаваше го“, казах тихо.
Той вдигна поглед към мен. „Може би. Но ти не заслужаваше това, Анна. Съжалявам. Наистина съжалявам. Бях глупак. Бях слаб.“
Това беше първият път, в който чух тези думи. Но беше твърде късно. Прошката беше невъзможна. Раната беше твърде дълбока.
Съдът в крайна сметка се произнесе в моя полза. Разводът беше финализиран по негова вина. Но победата беше горчива. От общото ни имущество не беше останало почти нищо след покриването на дълговете към кредиторите. Къщата беше продадена на търг. Всичко, което получих, беше малка сума, достатъчна да си наема скромен апартамент и да започна отначало.
Глава 8
Новият ми живот започна в малък, светъл апартамент в другия край на града. Беше празен, само с най-необходимото, но беше мой. Всяка сутрин се събуждах от слънцето, а не от тежкото дишане на предател в леглото до мен. Тишината вече не беше потискаща, а успокояваща.
Намерих си работа като администратор в малка фирма. Заплатата не беше голяма, но беше достатъчна. За пръв път от години се чувствах независима. Всяка стотинка, която изкарвах, беше моя. Всяко решение, което взимах, беше само мое.
Десислава завърши университета с отличие и започна стаж в кантората на Симона. Често се виждахме. Тя беше моята скала, моят най-близък човек.
„Гордея се с теб, Ани“, каза ми тя веднъж, докато пиехме кафе в новото ми жилище. „Премина през ада, но излезе по-силна.“
Понякога мислех за Мартин. Чух от общи познати, че е напуснал града, след като е загубил всичко. Работел нещо нискоквалифицирано в друга област. Не изпитвах нищо към него. Нито омраза, нито любов. Той беше просто призрак от минал живот.
Един ден, докато разглеждах стари снимки, попаднах на една от нашата сватба. Бяхме толкова млади, толкова щастливи, толкова пълни с надежда. За момент усетих убождане на тъга. Не по него, а по мечтите, които бяхме имали. По жената, която бях тогава – наивна, доверчива, вярваща в приказки.
Но после погледнах отражението си в стъклото на рамката. Видях жена с няколко бръчки повече около очите, но с поглед, който беше твърд и ясен. Жена, която беше преживяла предателство, която се беше борила и беше оцеляла. Жена, която беше научила, че понякога най-голямата сила се ражда от най-дълбоката болка.
Затворих албума и го прибрах в най-отдалечения ъгъл на шкафа. Миналото си беше минало.
Няколко месеца по-късно, докато седях в едно кафене, телефонът ми иззвъня. Беше непознат номер. Колебаех се дали да вдигна, но нещо ме накара да го направя.
„Ало?“, казах.
От другата страна на линията се чу мъжки глас. Познат, но и далечен.
„Анна? Аз съм… Мартин.“
Сърцето ми спря за миг.
„Какво искаш?“, попитах студено.
„Просто… просто исках да чуя гласа ти. И да се извиня отново. Знам, че е безсмислено, но…“
Гласът му трепереше.
„Няма нужда, Мартин. Всичко е приключило.“
„Знам. Просто исках да знаеш, че мисля за теб. И че ти беше най-хубавото нещо в живота ми. Аз го пропилях.“
Мълчах. Какво можех да кажа?
„Трябва да затварям“, казах накрая.
„Разбирам. Бъди щастлива, Анна.“
И затвори.
Дълго гледах телефона след това. Не изпитах нищо. Думите му бяха просто ехо от свят, който вече не съществуваше.
Вдигнах поглед. Слънцето грееше. Хората минаваха по улицата, всеки със своята история, със своите битки. Аз бях една от тях. Оцеляла. Свободна. И готова за следващата глава от книгата на моя живот. Историята за Лилия беше приключила. Историята на Анна тепърва започваше.