Студеният есенен вятър пронизваше тънката ми връхна дреха, докато стоях на автобусната спирка, взирайки се в далечината с празен поглед. Мрачните облаци надвисваха над града като тежко одеяло, отразявайки перфектно настроението ми. Броях минутите, всяка от които се усещаше като малка вечност. Мислех си за наема, за предстоящите изпити в университета, за онзи проклет потребителски кредит, който бях изтеглила за ремонта на малката гарсониера, в която живеех. Тежестта на света се беше стоварила върху раменете ми и понякога дишането се усещаше като лукс.
Точно тогава, сред монотонния поток от автомобили, се появи той. Лъскавият черен джип спря плавно до бордюра, а стъклото от страната на пасажера се плъзна надолу безшумно. Зад волана беше Мартин. Бившият ми. Изглеждаше точно както го помнех, но и съвсем различно – по-уверен, по-лъскав, сякаш изваден от корица на списание за успешни мъже. Скъпият часовник на китката му улови оскъдната светлина и проблесна.
„Михаела? Какво правиш тук на този студ? Качвай се, ще те закарам.“
Гласът му беше същият – онзи плътен, леко дрезгав тембър, който някога ме караше да настръхвам от удоволствие, а сега предизвикваше единствено леден спазъм в стомаха ми. Колебаех се. Част от мен искаше да откаже, да запази онова малко парченце гордост, което ми беше останало. Но другата част, тази, която усещаше пронизващия вятър в костите си, надделя. Отворих вратата и седнах на меката кожена седалка. Вътре ухаеше на скъп парфюм и на успех – аромат, който отдавна не бях свързвала със себе си.
С неохота приех. Тишината в колата беше по-тежка и от надвисналите облаци. Усещах погледа му върху себе си, докато потегляше.
„Как си?“, попита той, нарушавайки мълчанието.
„Добре съм“, излъгах аз, взирайки се през прозореца. „Уча, работя. Както всички.“
„Радвам се да го чуя.“ Той се усмихна, но усмивката не достигна до очите му. Беше просто маска, част от новия му имидж. Тогава започна. Без предупреждение, без никаква деликатност, той започна да говори за новата си приятелка. Яна. Име, което звучеше екзотично и чуждо в устата му.
„С Яна нещата са различни“, каза той, а в гласа му се долавяше онази нотка на самодоволство, която познавах толкова добре. „Тя е… всичко, което съм търсил. Разбира бизнеса ми, подкрепя ме. Най-накрая съм щастлив, Михаела. Истински щастлив.“
Всяка негова дума беше като малка игла, забиваща се право в сърцето ми. „Щастлив“. Тази дума отекна в съзнанието ми, подигравателна и жестока. Спомних си всичките ни планове, всичките му обещания. Спомних си как казваше, че аз съм неговото щастие. Очевидно щастието му имаше кратък срок на годност.
Пътуването беше ужасно неловко. Той продължи да реди детайли за перфектния си нов живот – за бизнес сделките, които сключвал, за екзотичните почивки, които планирали с Яна, за това колко добре се разбирала тя с родителите му. Аз просто кимах и гледах през прозореца, молейки се агонията да свърши по-бързо. Когато най-накрая спря пред блока ми, едва не изскочих от колата.
„Благодаря за превоза“, промърморих аз, без да го поглеждам.
„Няма проблем. Пази се“, отвърна той и потегли с мръсна газ, оставяйки ме да дишам отровните изпарения на неговото щастие.
Прибрах се в малкия си апартамент и се свлякох на дивана. Чувствах се празна, изцедена. Сякаш онази случайна среща беше изсмукала и последната капка енергия от мен.
Около месец по-късно се опитвах да се върна към нормалния си ритъм. Бях се затрупала с учене и работа в една малка рекламна агенция, за да не ми остава време да мисля. Един следобед, между лекциите, реших да седна в едно от онези модерни кафенета в центъра, за да прочета няколко глави от скучния учебник по право, който ме мъчеше от седмици. Поръчах си капучино и се настаних на една малка маса до прозореца.
Тогава я видях. Тя седеше на съседната маса, с гръб към мен. Беше елегантна, с перфектно поддържана коса и дрехи, които крещяха „скъпо“. Говореше тихо по телефона. Когато разговорът приключи, тя се обърна, за да повика сервитьора, и погледите ни се срещнаха за миг. Беше красива, по онзи студен, класически начин. Нямаше как да е друга. Това беше Яна.
Сърцето ми подскочи. Исках да стана и да си тръгна, да изчезна, преди да ме е забелязала. Но краката ми сякаш се бяха вкоренили в пода. И тогава видях какво държи в ръцете си.
Не беше телефон. Не беше скъп портфейл. Беше нещо малко, дървено, изтъркано от времето.
Почувствах се ужасно, когато видях, че тя държи малката дървена птичка, която дядо ми беше издялал за мен, преди да почине. Единственият спомен, който ми беше останал от него. Птичката, която Мартин ми беше подарил обратно след една от големите ни караници с думите: „Пази я. Тя символизира нашата любов – уникална и направена с търпение.“
Сега тази птичка, моят най-скъп спомен, моят символ, лежеше в ръцете на неговата нова любов. Светът около мен се разпадна на хиляди малки парченца.
Глава 2
В първите няколко секунди мозъкът ми отказа да обработи видяното. Беше като сцена от абсурден филм. Застинах с чашата капучино на сантиметри от устните си, а очите ми бяха приковани в малкото дървено предметче в ръцете ѝ. Яна го въртеше разсеяно между пръстите си, докато разглеждаше менюто. Тя дори не осъзнаваше какво държи. За нея това беше просто дрънкулка, поредният аксесоар. За мен беше всичко.
Вълна от горещина ме заля, последвана от леден студ. Как смееше той? Как можеше да ѝ даде нещо толкова лично, толкова мое? Това не беше просто предателство, това беше оскверняване. Сякаш беше взел най-съкровената част от душата ми и я беше подарил на случайна жена като евтин сувенир.
Дишането ми стана плитко и учестено. Трябваше да се махна оттам. Станах рязко, събаряйки учебника си на пода с трясък. Звукът привлече вниманието ѝ. Тя вдигна поглед и ме погледна с леко любопитство, може би дори с раздразнение. В очите ѝ нямаше и следа от разпознаване. За нея аз бях просто непозната, която нарушава спокойствието ѝ.
Наведох се, грабнах книгата и без да поглеждам повече към нея, почти изтичах от кафенето. Не спрях, докато не се озовах на няколко пресечки разстояние, задъхана и трепереща. Свлякох се на една пейка, без да обръщам внимание на хората, които ме заобикаляха.
В главата ми се въртяха хиляди въпроси. Защо го е направил? Дали е било просто небрежност? Дали е забравил какво означава тази птичка за мен? Не, невъзможно. Той знаеше. Знаеше много добре. Спомних си вечерта, в която му разказах историята ѝ – как дядо я е дялал с часове в малката си работилница, как ми я е дал с думите: „Тази птичка винаги ще лети към дома, където и да си, Михаела.“ Мартин ме беше слушал с такова внимание, беше целунал сълзите ми и се беше заклел, че никога няма да ме нарани.
Лъжец. Всичко е било лъжа.
Първият ми импулс беше да му се обадя. Да крещя, да го обиждам, да поискам обяснение. Извадих телефона, намерих номера му, но пръстът ми застина над зеления бутон. Какъв беше смисълът? Какво можеше да каже, което да оправи нещата? Щеше да измисли поредната лъжа, да омаловажи всичко, да ме накара да се почувствам като истеричка. Не, не можех да му доставя това удоволствие.
Вместо това се обадих на Ралица. Единственият човек, на когото можех да се доверя напълно.
„Рали, можеш ли да говориш?“, попитах аз, опитвайки се гласът ми да не трепери.
„Мише, какво има? Звучиш ужасно“, отвърна тя веднага, а в гласа ѝ се долови тревога.
Разказах ѝ всичко. За срещата на спирката, за думите му, за кафенето, за Яна и за дървената птичка. Ралица мълчеше и ме слушаше, без да ме прекъсва. Когато свърших, от другата страна на линията се възцари тежка тишина за няколко секунди.
„Какъв боклук!“, изсъска накрая тя. „Не, това е меко казано. Той е… не знам, нямам думи. Как е възможно да бъде толкова жесток?“
„Не знам, Рали. Просто не знам. Чувствам се толкова… омерзена. И унизена.“
„Трябва да си я вземеш обратно“, заяви тя твърдо.
„Как? Да отида при нея и да ѝ кажа: „Извинете, това, което държите, е мое“? Ще ме помисли за луда.“
„Не при нея. При него. Отиваш, вдигаш му скандал и си взимаш това, което ти принадлежи. Това е единственият ти спомен от дядо ти, Михаела! Не можеш да го оставиш в ръцете на някаква си там… Яна!“
Думите ѝ имаха смисъл, но самата мисъл да се изправя отново срещу Мартин ме парализираше. Той имаше тази способност – да обръща нещата, да те кара да се съмняваш в собствения си разум.
„Не знам дали мога“, прошепнах аз.
„Можеш! И трябва. Не става въпрос за него, забрави го. Става въпрос за теб и за паметта на дядо ти. Хайде, събери се. Къде си сега? Идвам да те взема и ще измислим план.“
Присъствието на Ралица винаги ми действаше успокояващо. Тя беше моята котва в реалността. Съгласих се и след двадесет минути колата ѝ спря до пейката. Качих се и се оставих сълзите най-накрая да потекат.
Цяла вечер обмисляхме варианти. Да му пиша съобщение? Твърде безлично. Да му се обадя? Щеше да ми затвори. Да отида в офиса му? Твърде публично. Накрая стигнахме до извода, че трябва да отида в апартамента му. В апартамента, който някога беше и мой дом. Мястото, пълно със спомени, които сега боляха като отворени рани.
Моралната дилема ме разкъсваше. Трябваше ли да се боря за едно малко парче дърво? Дали не беше по-добре просто да го пусна, да го оставя в миналото, заедно с всичко останало, свързано с Мартин? Но всеки път, когато си помислех за това, образът на усмихнатото лице на дядо ми изплуваше в съзнанието ми. Не, не можех да се откажа. Тази птичка беше моята връзка с него, с моето детство, с едно по-просто и по-щастливо време.
На следващия ден, събрала цялата си смелост, се запътих към неговия квартал. Сърцето ми биеше лудо, а дланите ми бяха потни. Докато вървях по познатата улица, си спомних за всички мечти, които бяхме градили тук. Мечти за бъдеще, което сега изглеждаше като избледняла фотография. Мечти, които той беше смачкал без капка свян. Сега отивах там не за да се моля за любов, а за да си върна част от миналото, което той се опитваше да ми открадне.
Глава 3
Докато крачех към сградата, в която живееше Мартин, телефонът ми извибрира в джоба. На екрана светна името на брат ми, Павел. Въздъхнах тежко. Обичах го, но напоследък всеки разговор с него беше източник на стрес.
„Здравей, Павка“, опитах се да прозвуча възможно най-бодро.
„Мише, здрасти. Удобно ли е?“ Гласът му беше напрегнат, приглушен, сякаш говореше тайно.
„Горе-долу. Навън съм. Какво има?“
„Пак за онова… Знаеш. Трябват ми пари. Спешно е.“
Стомахът ми се сви на топка. Отново. Павел беше добър човек, но имаше ужасния навик да се забърква в каши. Вечно гонеше бързите печалби, инвестираше в съмнителни схеми и затъваше в дългове. Родителите ни му помагаха, доколкото можеха, но търпението им беше на изчерпване. А аз, с моя студентски живот и ипотеката, бях последната, която можеше да си позволи да раздава заеми.
„Павле, говорихме за това. Просто ги нямам. Самата аз едва свързвам двата края.“
„Моля те, Мише. Този път е сериозно. Не са много, но трябва да ги върна до края на седмицата. Хората са… настоятелни.“
В гласа му се долови страх. Истински, неподправен страх. Това вече не беше поредният му необмислен харч.
„Колко?“, попитах аз, макар да знаех, че каквато и да е сумата, щеше да е непосилна за мен.
Той промърмори една цифра, която ме накара да спра на място. Беше повече от три мои месечни заплати.
„Ти луд ли си? Откъде да ги взема тези пари? Да обера банка ли?“
„Не знам! Не знам… Мислех, че можеш да изтеглиш още един кредит, да помолиш някой…“
„Още един кредит? Павле, аз вече имам кредит за жилището, който ще изплащам през следващите тридесет години! Не осъзнаваш ли в какво положение ме поставяш?“ Гневът започна да измества притеснението. Винаги беше едно и също. Той създаваше проблемите, а след това очакваше семейството да го вади от тях.
Настана мълчание. Чувах накъсаното му дишане от другата страна на линията.
„Добре. Разбирам. Съжалявам, че те притесних“, каза той с глас, лишен от всякаква емоция, и затвори.
Останах на тротоара, стиснала телефона в ръка. Чувствах се виновна, ядосана и безпомощна едновременно. Защо животът трябваше да бъде толкова сложен? От една страна – емоционалната каша с Мартин. От друга – финансовите проблеми на брат ми, които заплашваха да завлекат и мен надолу.
Семейните ни конфликти не бяха от вчера. Майка ми винаги беше защитавала Павел, омаловажавайки неговите провали и представяйки ги като „лош късмет“. Баща ми, от друга страна, беше по-строг и постоянно го критикуваше, което само караше Павел да се затваря в себе си и да прави още по-големи глупости. Аз бях някъде по средата, опитвайки се да бъда буфер, но все по-често се оказвах просто боксова круша.
Разтърсих глава, опитвайки се да прогоня мрачните мисли. Сега имах друга мисия. Проблемите на Павел щяха да почакат. Трябваше да се съсредоточа.
Застанах пред тежката входна врата на кооперацията. Кодът за достъп беше същият. Разбира се, че беше. Мартин не беше от хората, които обръщат внимание на такива детайли. С треперещи пръсти набрах цифрите и вратата изщрака. Качих се с асансьора до шестия етаж, като всеки етаж сякаш добавяше нов слой тежест върху гърдите ми.
Застанах пред апартамент 13. Нашият апартамент. Поех си дълбоко дъх и натиснах звънеца. Чаках. Никакъв отговор. Натиснах отново, този път по-настоятелно. Тишина. Сигурно го нямаше. Или може би беше с нея и не искаха да отварят.
Тъкмо се канех да си тръгна, когато ми хрумна нещо. Ключът. Дали все още пазеше резервния ключ под изтривалката? Беше наш малък навик, в случай че някой си забрави неговия. Малко вероятно да не го е сменил, но… Проверих. Сърцето ми подскочи. Ключът беше там.
Това беше лудост. Да влизам с взлом в дома на бившия си? Можеше да ме обвини в какво ли не. Но мисълта за птичката, за спомена от дядо ми, надделя над разума. Пъхнах ключа в ключалката, завъртях и вратата се отвори.
Вътре всичко беше същото, но и съвсем различно. Мебелите бяха същите, но липсваха моите неща – книгите ми по рафтовете, шалът ми, небрежно преметнат през стола, снимките ни по стените. Сега на тяхно място имаше празнина. Или по-лошо – следи от чуждо присъствие. Дамска чанта на дивана. Чифт елегантни обувки до вратата. Нейните неща.
Почувствах се като натрапник, като крадец. Трябваше да действам бързо. Къде би държал нещо такова? Претърсих хола, кухнята. Нищо. Оставаше спалнята.
С неохота отворих вратата. Леглото беше оправено перфектно. Върху нощното шкафче от неговата страна имаше няколко бизнес списания и чаша с вода. От другата страна, на нейното място, стоеше малка рамка със снимка. Снимка на нея и Мартин, усмихнати и прегърнати на някой екзотичен плаж.
И точно до снимката, поставена като някакъв нелеп трофей, стоеше тя. Моята малка дървена птичка.
Гледах я и не можех да помръдна. Беше толкова близо. Трябваше просто да протегна ръка и да я взема. Но в този момент чух шум откъм входната врата. Някой отключваше.
Паниката ме сграбчи за гърлото. Нямах къде да се скрия. Бях в капан.
Глава 4
Вратата на спалнята беше леко открехната. През процепа видях как Мартин влиза в апартамента. Не беше сам. С него беше мъж на средна възраст, облечен в безупречен костюм, с остро, интелигентно лице и студени сиви очи. Двамата говореха на висок глас, а тонът им беше далеч от приятелски.
„Не можеш да очакваш да подпиша това, Симеон!“, каза Мартин, хвърляйки някакви документи на стъклената маса в хола. „Това е равносилно на самоубийство. Даваш ми трохи, а прибираш цялата печалба.“
„Не го наричай трохи, Мартин“, отвърна другият мъж, когото нарече Симеон. Гласът му беше спокоен, но в него се усещаше стоманена твърдост. „Това е справедлива цена за риска, който поемам. Твоите методи стават все по-небрежни. Оставяш следи. А аз не мога да си позволя да бъда замесен в… твоите импровизации.“
„Импровизации ли? Аз изградих този бизнес от нулата, докато ти седеше в уютния си кабинет и броеше парите! Аз поемах реалните рискове!“
„И прибираше реалните печалби“, прекъсна го Симеон. „Не се прави на жертва. Знаем много добре каква е играта. Или подписваш новите условия, или ще си намеря нов партньор. Някой по-сговорчив. И по-дискретен.“
Сърцето ми биеше толкова силно, че имах чувството, че ще го чуят. Бях попаднала в центъра на нещо, което очевидно надхвърляше обикновен бизнес спор. Думи като „риск“, „следи“, „методи“ звучаха зловещо. Какво точно работеше Мартин? Винаги го беше описвал в най-общи линии – „консултантски бизнес“, „инвестиции в имоти“. Но този разговор разкриваше съвсем различна картина.
Симеон се приближи до прозореца и се загледа навън. „Имаш време до утре сутринта да решиш. Но те съветвам да помислиш добре. Знаеш какво е заложено на карта. За всички ни.“ С тези думи той се обърна, взе си палтото и излезе, без да каже и дума повече. Вратата се затвори с тежък трясък.
Мартин остана сам в хола. Той обикаляше нервно из стаята като звяр в клетка. След това с яростен вик замахна и събори една ваза от масата. Порцелановите парчета се разлетяха по пода с оглушителен звън.
Стоях в спалнята, вкаменена от страх. Трябваше да се измъкна, но как? Ако ме намереше тук, в този момент, не знаех на какво е способен. Гневът, който видях в него, беше плашещ.
Той изруга няколко пъти, след което влезе в кухнята. Чух как отваря шкаф и налива нещо в чаша. Лед. Сигурно си наливаше уиски. Това беше моят шанс.
На пръсти, без да дишам, се измъкнах от спалнята. Птичката остана на нощното шкафче. В този момент собствената ми безопасност беше по-важна от всичко. Трябваше само да стигна до входната врата. Бяха само няколко метра, но ми се сториха километри. Всяко скръцване на паркета звучеше като изстрел.
Тъкмо когато бях на крачка от вратата, телефонът в джоба ми извибрира. Замръзнах. Беше кратко известие за съобщение, но в оглушителната тишина звукът проехтя като аларма.
„Кой е там?“, извика Мартин от кухнята.
Нямах време да мисля. Отворих вратата, изскочих в коридора и хукнах към асансьора. Чух как вратата на апартамента се отваря зад мен.
„Михаела?“, извика той. Гласът му беше смесица от изненада и ярост.
Натисках бясно бутона на асансьора, но той беше на друг етаж. Нямаше време. Затичах надолу по стълбите, прескачайки по две стъпала наведнъж. Чувах стъпките му зад мен. Той ме преследваше.
Адреналинът бушуваше в кръвта ми. Не бях изпитвала такъв страх през живота си. Изхвърчах от входа на сградата и се смесих с тълпата на улицата, без да поглеждам назад. Не спрях да тичам, докато дробовете не ме заболяха.
Когато най-накрая се почувствах в безопасност, седнах в едно такси и казах адреса на Ралица. Треперех неконтролируемо. Не беше само заради страха от това да бъда хваната. Беше заради това, което бях чула. Мартин беше замесен в нещо мръсно, нещо опасно. А аз току-що бях надникнала зад завесата.
При Ралица разказах всичко през сълзи и треперене. Тя ме прегърна и ми направи чай.
„Този човек е по-опасен, отколкото си мислехме“, каза тя, когато се успокоих малко. „Не става въпрос само за изневяра и наранени чувства. Тук има нещо друго. Трябва да стоиш далеч от него, Мише. Забрави за тази птичка. Не си струва риска.“
Знаех, че е права. Но сега вече не ставаше въпрос само за птичката. Ставаше въпрос за истината. Кой беше Мартин всъщност? И в какво беше забъркал и мен, без дори да подозирам? Спомних си за скъпите подаръци, за луксозните почивки, които никога не съответстваха на официалните му доходи. Тогава бях твърде влюбена, за да задавам въпроси. Сега парченцата от пъзела започваха да се подреждат в една много грозна картина.
Онова, което започна като опит да си върна скъп спомен, се превръщаше в нещо много по-голямо и по-страшно. А аз бях точно в центъра на бурята.
Глава 5
Следващите няколко дни преминаха в мъгла от страх и несигурност. Не смеех да се прибера в собствения си апартамент, убедена, че Мартин може да се появи там всеки момент. Останах при Ралица, която беше неотлъчно до мен, опитвайки се да ме разсее с филми и сладолед, но нищо не помагаше. Образът на разгневения Мартин и студеният глас на Симеон не излизаха от главата ми.
Една вечер, докато се ровехме из социалните мрежи в опит да намерим информация за мистериозния Симеон, на вратата се позвъни. И двете подскочихме.
„Кого очакваш?“, прошепнах аз.
„Никого“, отвърна Ралица, а лицето ѝ пребледня.
Тя отиде до вратата и погледна през шпионката. Когато се върна, изражението ѝ беше смесица от облекчение и раздразнение.
„Брат ти е.“
Отворих вратата и видях Павел. Изглеждаше ужасно. Беше отслабнал, с тъмни кръгове под очите, а дрехите му бяха измачкани.
„Как ме намери тук?“, попитах аз.
„Обадих се на мама. Каза, че си споменала, че ще останеш у приятелка. Пробвах на няколко места“, каза той, избягвайки погледа ми. „Може ли да вляза?“
Въведох го вътре. Ралица ни остави насаме в хола, тактично оттегляйки се в кухнята.
„Какво има, Павле? Изплаши ме“, казах аз.
Той седна на дивана и зарови лице в ръцете си. Раменете му се тресяха. Никога не го бях виждала толкова съкрушен.
„Аз… аз съм в ужасна каша, Мише. Ужасна.“
„Разкажи ми. Какво е станало?“
Той вдигна глава, а в очите му имаше сълзи. „Помниш ли, като ти поисках пари? Не ти казах цялата истина. Не става въпрос за поредната провалена инвестиция. Дължа ги на един човек. И той не е от тези, с които можеш да се шегуваш.“
Сърцето ми спря за миг. „На кого дължиш пари, Павел?“
Той преглътна трудно. „На Мартин.“
Светът под краката ми се пропука. Всичко изведнъж придоби зловещ смисъл.
„На Мартин? Как така на Мартин? Откога имаш нещо общо с него?“
„Преди около година. Ти още беше с него. Той ми предложи да инвестирам в един от неговите проекти. Каза, че е сигурна печалба, че ще ми помогне да стъпя на крака. Аз бях отчаян, Мише. И му повярвах. Взех заем от… не много сигурни хора, за да участвам.“
„И си се провалил, нали?“, попитах аз, макар да знаех отговора.
Той кимна. „Проектът се оказа пълна измама. Всичките пари изчезнаха. А Мартин каза, че това е бизнес, случват се такива неща. Но заемът си остана. И лихвите текат. Сега хората си искат парите, а аз ги нямам. Мартин знае това. И ме държи в ръцете си. Кара ме да правя разни неща за него.“
„Какви неща?“, попитах аз с леден глас.
„Дребни услуги. Да пренасям пакети, да подписвам документи, без да знам какво има в тях. Казва, че така си изплащам „морален дълг“ към него. Заплаши ме, че ако кажа на някого, ще каже на онези хора къде да ме намерят. Или по-лошо – къде да те намерят теб или родителите ни.“
Стоях и го гледах, неспособна да проумея дълбочината на предателството. Мартин не просто беше използвал брат ми. Той го беше впримчил в мрежата си, превърнал го беше в своя марионетка, използвайки го за мръсните си сделки. И всичко това се е случвало под носа ми, докато аз съм живяла в илюзията, че имам перфектна връзка.
Гневът, който изпитах, беше по-силен от всичко досега. Беше чист, изпепеляващ гняв. Това вече не засягаше само мен. Засягаше семейството ми, безопасността на брат ми.
„Това е изнудване, Павле. Той те изнудва.“
„Знам! Но какво да направя? Нямам избор!“
„Винаги има избор“, казах аз, а в главата ми вече се оформяше план. Страхът, който ме беше парализирал през последните дни, се изпари, заменен от студена решителност. „Няма да му позволя да се измъкне. Няма да му позволя да съсипе и твоя живот.“
В този момент осъзнах, че вече не мога да се справя сама. Не ставаше въпрос за лична вендета. Ставаше въпрос за престъпление. Имах нужда от помощ. Имах нужда от някой, който разбира от закона, от мръсните игри, от хора като Мартин и Симеон.
„Ще отидем на адвокат“, заявих аз.
Павел ме погледна ужасено. „Не можем! Той ще разбере! Ще стане по-лошо!“
„Няма да стане по-лошо, защото ще го направим умно. Няма да седим и да чакаме той да унищожи живота ни. Време е да отвърнем на удара.“
За първи път от много време видях искрица надежда в очите на брат ми. Може би не всичко беше изгубено. Може би все още имахме шанс да се измъкнем от тази кал, в която Мартин ни беше натикал. Но знаех, че битката ще бъде тежка и опасна. И бях готова да я водя докрай.
Глава 6
На следващия ден, след безсънна нощ, прекарана в разговори с Павел и успокояване на Ралица, започнах да търся адвокат. Не можех да отида при случаен човек. Имах нужда от някой, който се занимава с корпоративно право, с финансови престъпления, някой достатъчно корав, за да се изправи срещу хора като Мартин. Ралица, която работеше в голяма компания, попита дискретно няколко свои колеги и едно име изпъкна – адвокат Стоянов. Описваха го като „акула“, „безкомпромисен“, но и „изключително почтен“. Точно такъв човек ми трябваше.
Успях да си запиша час за консултация още за следобеда. Офисът му се намираше на последния етаж на модерна стъклена сграда в центъра на града – място, което излъчваше власт и пари. Когато влязох в кабинета му, ме посрещна мъж на около петдесет години, с прошарена коса, проницателни очи зад очила с тънки рамки и спокойна, уверена аура. Нямаше нищо общо с представата ми за „акула“.
Покани ме да седна и ме изслуша внимателно, без да ме прекъсва нито веднъж. Разказах му всичко – за връзката ми с Мартин, за птичката, за инцидента в апартамента му, за разговора, който чух между него и Симеон, и най-вече – за ситуацията с брат ми Павел. Докато говорех, той си водеше бележки в дебел тефтер, а лицето му оставаше напълно безизразно.
Когато приключих, той се облегна назад в стола си и остана да мълчи няколко минути, вперил поглед в мен.
„Госпожице“, започна той бавно, „това, в което сте се забъркали, е много по-сериозно, отколкото предполагате. Имената Мартин и Симеон не са ми непознати. Те са играчи в един много сенчест сектор на бизнеса. Занимават се с изкупуване на имоти с неясна собственост, фиктивни фалити на фирми, пране на пари… Списъкът е дълъг. Досега никой не е успял да докаже нищо със сигурност, защото са изключително предпазливи и добре прикрити.“
Думите му потвърдиха най-лошите ми страхове.
„Това, което са направили с брат ви, е класическа схема“, продължи той. „Примамват хора в затруднено положение с обещания за бърза печалба, вкарват ги в дългове и след това ги използват като бушони за своите операции. Брат ви вероятно е подписвал документи, с които са били регистрирани фирми-фантоми на негово име, или е пренасял пари в брой, без да знае произхода им.“
Почувствах как ми се завива свят. Павел, моят наивен и глупав брат, беше замесен до уши.
„Какво можем да направим?“, попитах аз с треперещ глас. „Има ли начин да го измъкнем?“
Адвокат Стоянов се замисли. „Трудно е, но не е невъзможно. Мартин ви е подценил. Той ви вижда като емоционална, слаба бивша приятелка. Не подозира, че сте чули разговора му със Симеон. Това ни дава предимство – елементът на изненадата. Но трябва да бъдем много, много внимателни. Тези хора няма да се спрат пред нищо, за да защитят интересите си.“
Той се наведе напред и ме погледна право в очите. „Ако искате да продължим, трябва да ми имате пълно доверие и да следвате инструкциите ми безпрекословно. Първо, брат ви трябва да дойде при мен и да ми разкаже абсолютно всичко, което знае, с най-малките подробности. Всеки документ, който е подписвал, всяко име, което е чул. Второ, вие трябва да прекъснете всякакъв контакт с Мартин. Не отговаряйте на обажданията му, не ходете на места, където може да го срещнете. Трябва да го накараме да си мисли, че сте се уплашили и сте се отказали.“
„А птичката?“, попитах аз тихо. „Споменът от дядо ми…“
На лицето на адвоката за първи път се появи сянка на съчувствие. „Разбирам сантименталната стойност, но в момента трябва да мислим за по-важни неща – за безопасността на брат ви и за вашата собствена. Ако успеем да ги притиснем достатъчно, може би ще имате възможност да си върнете това, което ви принадлежи. Но засега трябва да го оставите настрана.“
Излязох от кантората му с тежко сърце, но и с ясното съзнание, че съм направила правилния ход. Вече не бях сама. Имах съюзник, който знаеше как да се бори в тази мръсна война.
Същата вечер заведох Павел при адвокат Стоянов. Брат ми беше уплашен до смърт, но след дълъг и изтощителен разговор, в който адвокатът му обясни всички възможни рискове и стратегии, той се съгласи да сътрудничи. Започна бавно и мъчително да възстановява събитията от последната година, да вади от паметта си имена, дати, места. Беше като да разплиташ огромен, заплетен възел.
Докато те работеха, аз се прибрах в малкия си апартамент за първи път от дни. Вече не се страхувах толкова. Сега имах цел. Отворих лаптопа и започнах да ровя. Търсех всичко свързано с Мартин, Симеон, техните фирми. Преглеждах стари снимки, съобщения, имейли. Търсех всяка малка подробност, всяка несъответствие, което можеше да ни бъде от полза.
Битката беше започнала. И аз нямаше да се предам, докато не видя Мартин да си плаща за всичко, което беше причинил на мен и на семейството ми.
Глава 7
Дните се нижеха в напрегнато очакване. Следвах стриктно съветите на адвокат Стоянов – смених маршрута си до университета, спрях да ходя в любимите си кафенета, блокирах номера на Мартин. Живеех в доброволна изолация, опитвайки се да бъда невидима. Междувременно Павел прекарваше часове в кантората на адвоката, предоставяйки информация, която Стоянов методично сглобяваше в обща картина. Картината на една добре смазана престъпна схема.
Един ден, докато се прибирах от лекции, го видях. Черният му джип беше паркиран на улицата пред моя блок. Сърцето ми замря. Той стоеше облегнат на колата, скръстил ръце пред гърди, и ме чакаше. Нямаше как да го избегна.
„Трябва да поговорим, Михаела“, каза той, когато се приближих. Гласът му беше спокоен, почти лежерен, но в очите му имаше студена ярост.
„Нямаме за какво да говорим“, отвърнах аз, опитвайки се да го заобиколя.
Той препречи пътя ми. „О, имаме. И още как. Например за това какво, по дяволите, си правила в апартамента ми онзи ден?“
„Не знам за какво говориш.“
Той се изсмя – къс, неприятен смях. „Не се прави на глупачка. Видях те. Защо се криеш от мен? Защо не си вдигаш телефона? Да не би малкият ти брат да ти е наговорил някакви глупости?“
Споменаването на Павел ме накара да изтръпна. Значи знаеше. Знаеше, че сме се свързали.
„Остави брат ми на мира“, казах аз, а гласът ми трепереше от гняв. „Той няма нищо общо.“
„Точно обратното, мила моя. Той има всичко общо. Той е затънал до уши, а аз съм единственият, който може да го измъкне. Или да го потопи още по-дълбоко. Зависи от теб.“
Това беше директна заплаха. Той вече не се криеше зад маската на чаровния бизнесмен. Сега пред мен стоеше истинският Мартин – безскрупулен и опасен манипулатор.
„Какво искаш от мен?“, попитах аз, гледайки го право в очите.
„Искам да прекратиш тази глупост. Каквото и да си намислила с онзи адвокат, забрави. Нямаш представа с кого си имаш работа. Нито ти, нито той. Ще ви смачкам като буболечки.“
Той се приближи още повече, а аз усетих аромата на скъпия му парфюм, който сега миришеше на заплаха. „Още те обичам, Михаела. Въпреки всичко. Можем да забравим за това недоразумение. Мога да уредя проблема на брат ти. Просто се върни при мен. Яна беше грешка. Ти си жената, която искам.“
Думите му бяха толкова отровни, толкова цинични, че ми се повдигна. Той се опитваше да ме купи, да ме манипулира с фалшиви обещания и сантименталност, докато в същото време държеше живота на брат ми в ръцете си.
„Никога“, изсъсках аз. „Дори не си го помисляй.“
Изражението му се промени. Меката маска падна и на нейно място се появи чиста злоба. „Добре. Сама си го избра. Но да знаеш – всяко действие има последствия. Мислиш за онзи твой апартамент? За кредита, който изплащаш? Банката, от която си го взела, е под мой контрол. Една дума от мен и ще се озовеш на улицата. Една дума и брат ти ще се озове в затвора за много, много дълго време. Помисли си добре.“
С тези думи той се качи в колата си и потегли с пълна газ, оставяйки ме да треперя на тротоара.
Прибрах се и се обадих на адвокат Стоянов, за да му разкажа за срещата.
„Очаквах го“, каза той спокойно. „Това е ход на отчаян човек. Усеща, че губи контрол и прибягва до директни заплахи. Това е добре за нас. Означава, че сме на прав път. И най-важното – той току-що си призна, макар и индиректно, че изнудва брат ви и има влияние върху банката. Това може да се използва.“
„Но той наистина ли може да направи тези неща?“, попитах аз, изпълнена със страх.
„Заплахата е реална. Но сега, когато знаем за нея, можем да вземем контрамерки. Не се притеснявайте. Просто продължавайте да бъдете силна. Почти сме готови.“
Въпреки думите му, онази нощ не можах да мигна. Заплахите на Мартин отекваха в главата ми. Той беше готов на всичко. А аз се чувствах като малка пешка в огромна и жестока игра на шах. Бях заложила всичко – дома си, бъдещето на брат си, собствената си безопасност. И нямах право да губя.
Погледнах към празната полица, където трябваше да стои моята дървена птичка. Сега тя беше символ не само на миналото ми, но и на битката за бъдещето. И се заклех, че ще си я върна. Заедно с всичко останало, което Мартин се опитваше да ми отнеме.
Глава 8
Няколко дни след сблъсъка ми с Мартин, получих съобщение от непознат номер. „Трябва да се видим. Спешно е. Става въпрос за Мартин. Не казвай на никого. Ще те чакам в 19:00 ч. в парка до езерото. Яна.“
Прочетох съобщението няколко пъти, невярваща на очите си. Яна? Защо ще иска да се вижда с мен? Дали не беше някакъв капан, постановка на Мартин? Първият ми импулс беше да се обадя на адвокат Стоянов, но тя изрично беше написала „не казвай на никого“. Нещо в тона на съобщението ми подсказваше, че не е лъжа. Имаше нотка на отчаяние в него.
Реших да поема риска. В 19:00 ч. бях на уреченото място. Яна вече ме чакаше на една отдалечена пейка. Изглеждаше различно от жената, която бях видяла в кафенето. Беше облечена семпло, без грим, а в очите ѝ се четеше тревога.
„Благодаря, че дойде“, каза тя, когато седнах до нея. „Сигурно си мислиш, че това е някаква клопка.“
„Мисълта мина през главата ми“, признах аз.
Тя въздъхна. „Няма да те виня. Ситуацията е… сложна. Слушай, нямаме много време. Мартин е параноичен напоследък, проверява телефона ми, следи ме. Дойдох, защото разбрах, че си се забъркала в нещо опасно. Искам да ти помогна.“
Гледах я с недоверие. „Да ми помогнеш? Защо? Ти си с него. Ти си причината за всичко това.“
В очите ѝ се появи болка. „Не, не съм. Нещата не са такива, каквито изглеждат. Аз не съм просто негова приятелка, Михаела. Моята истинска работа е да го разследвам.“
Бях зашеметена. „Какво?“
„Работя за Симеон“, каза тя тихо. „Той ме нае преди месеци. Мартин е станал твърде алчен и безразсъден. Започнал е да краде от общия им бизнес, да сключва сделки зад гърба му. Симеон искаше доказателства, за да го отстрани чисто, без да се стига до сътресения, които биха навредили и на него. Моята задача беше да се доближа до Мартин, да спечеля доверието му и да събера тези доказателства.“
Слушах я и не можех да повярвам. Целият му „перфектен нов живот“, цялото му „щастие“ е било просто една постановка. Аз бях съсипана от една лъжа, която се оказа част от друга, още по-голяма лъжа.
„Значи всичко е било фалшиво? Връзката ви?“
„В началото да. Но… нещата се усложниха. Мартин може да бъде много убедителен. Но напоследък видях истинското му лице. Жестокостта му, липсата на всякакви скрупули. Когато разбрах какво е причинил на брат ти… не можех повече да си мълча. А когато те заплаши онзи ден, знаех, че трябва да направя нещо.“
Тя бръкна в чантата си и извади малка флашка. „Тук има копия на документи, банкови извлечения, записи на разговори. Всичко, което успях да събера. Доказателства за пране на пари, за изнудване, за фиктивни сделки. Това ще го унищожи. Но ще повлече и Симеон надолу, ако не се използва правилно. Симеон не е светец, Михаела. Той е също толкова виновен, колкото и Мартин. Просто е по-умен и по-предпазлив.“
Подаде ми флашката. Пръстите ми трепереха, докато я поемах.
„Защо ми даваш това на мен? Защо не го дадеш направо на Симеон?“
„Защото Симеон иска само да отстрани Мартин и да продължи с бизнеса. Той ще зарови повечето от тези доказателства, за да не пострада самият той. А брат ти ще остане просто една от жертвите. Ти обаче се бориш за справедливост. Твоят адвокат ще знае как да използва тази информация, за да защити брат ти и да ги разобличи и двамата.“
Тя стана, за да си тръгва. „Трябва да вървя. Мартин ще се усъмни. Бъди внимателна, Михаела. Той е като ранен звяр в момента – непредсказуем и много опасен.“
Тъкмо да се обърне, аз я спрях. „Яна, чакай.“
Тя се обърна.
„Птичката… Дървената птичка. Защо я взе? Защо беше у теб?“
Тя се усмихна тъжно. „Намерих я в една кутия с негови стари вещи. Беше очевидно, че е нещо специално. Попитах го за нея. Той ми разказа някаква сантиментална история как я е купил от уличен занаятчия, защото му напомняла за свободата. Но начинът, по който я гледаше… знаех, че лъже. Знаех, че е свързана с миналото му, с теб. Взех я, защото беше част от неговата лъжа. Беше доказателство за това колко лесно може да изопачава истината.“
Тя бръкна отново в чантата си и я извади. Моята малка, изтъркана от времето дървена птичка. Подаде ми я.
„Мисля, че тя принадлежи на теб.“
Взех я. В момента, в който я докоснах, усетих как част от мен си идва на мястото. Беше толкова странно. Бях започнала всичко това заради този малък предмет, а сега, когато го държах отново, той изглеждаше толкова незначителен в сравнение с всичко останало. Но в същото време беше символ на всичко – на изгубената невинност, на бруталното предателство, но и на силата, която бях открила в себе си.
„Благодаря ти“, прошепнах аз.
„Няма защо“, отвърна тя. „Сега върви. И ги накарай да си платят.“
Тя се обърна и бързо се скри в мрака на парка. Аз останах на пейката, стиснала в едната си ръка флашката, която можеше да срине една престъпна империя, а в другата – малката дървена птичка, която ми беше върнала част от душата.
Глава 9
Влязох в кантората на адвокат Стоянов като фурия. Той ме посрещна с обичайното си спокойно изражение, но то бързо се промени, когато поставих флашката на бюрото му и започнах да разказвам за срещата си с Яна. Той слушаше с нарастващ интерес, а когато свърших, взе флашката и я постави в лаптопа си с почти благоговейна предпазливост.
„Невероятно“, промърмори той, докато преглеждаше файловете. „Това е… това е всичко. Имаме ги. Имаме ги и двамата.“
В продължение на час той разглеждаше документите, а лицето му ставаше все по-сериозно. „Това е много повече, отколкото очаквах. Тук има доказателства не само срещу Мартин, но и срещу Симеон. Яна е права, той е искал да я използва, за да се отърве от партньора си и да скрие собствените си следи. Но тя е била по-умна.“
„Какво правим сега?“, попитах аз.
„Сега променяме стратегията. Вече не сме в отбрана. Минаваме в настъпление. Ще използваме тази информация, за да ги притиснем до стената. Ще поискаме пълно анулиране на дълга на брат ви, обезщетение за причинените му вреди и най-важното – ще подадем сигнал до прокуратурата с всички тези доказателства. Но ще го направим така, че брат ви да получи статут на защитен свидетел, а не на съучастник.“
Планът беше дързък и опасен. Адвокат Стоянов веднага се свърза с познат прокурор, на когото имаше доверие, и му представи анонимно част от информацията, за да прецени сериозността ѝ. Реакцията беше мигновена. Прокуратурата прояви огромен интерес.
В следващите няколко дни работихме почти денонощно. Аз и Павел давахме официални показания, като разказвахме всичко в най-малки подробности. Адвокат Стоянов подготвяше документите за съдебния иск и координираше действията си с разследващите органи.
Усещах как мрежата около Мартин и Симеон се затяга. Но знаех, че те няма да се предадат без бой.
И тогава дойде неочакван обрат. Една вечер, докато бях в апартамента си, на вратата се позвъни. Беше Яна. Изглеждаше ужасена, а по лицето ѝ имаше синина.
„Той знае“, прошепна тя, влизайки вътре. „Не знам как, но е разбрал. Сигурно ме е проследил онази вечер. Беше бесен. Каза, че ще ме унищожи. Че ще унищожи и теб.“
Тя трепереше. „Трябва да се махна. Симеон ми се обади. Каза, че нещата излизат извън контрол и че повече не може да ме защитава. Предложи ми пари, за да изчезна от страната, да забравя всичко.“
„И ти ще го направиш ли?“, попитах аз.
Тя ме погледна, а в очите ѝ имаше смесица от страх и решителност. „Не. Няма да бягам. Те ме въвлякоха в това и сега ще им помогна да си получат заслуженото. Ще свидетелствам. Ще разкажа всичко, което знам. За Симеон, за Мартин, за цялата им мръсна схема.“
Това беше огромен риск за нея, но и решаващ ход за нас. С нейните показания случаят ни ставаше железен.
В този момент осъзнах, че тази жена, която в началото мразех и на която завиждах, се беше превърнала в мой съюзник. Бяхме се озовали от двете страни на една и съща мръсна игра, и двете жертви на манипулациите на едни и същи мъже. Сега стояхме рамо до рамо, готови да се борим.
Адвокат Стоянов веднага уреди на Яна сигурно място, където да се скрие до началото на делото, и ѝ осигури полицейска закрила. Нашият малък екип от неочаквани съюзници беше готов за финалната битка. Вече не бяхме просто жертви. Бяхме ловци. И нашата плячка усещаше как капанът щраква около нея.
Глава 10
Кулминацията настъпи по-бързо, отколкото очаквах. След като Яна даде показанията си, прокуратурата действа светкавично. Издадени бяха заповеди за арест на Мартин и Симеон, както и за запор на всичките им банкови сметки и фирмени активи.
Новината гръмна в медиите. „Мащабна схема за финансови измами и пране на пари разбита“, гласяха заглавията. Лицата на Мартин и Симеон, които доскоро се появяваха в бизнес хрониките, сега бяха на първите страници, но в съвсем различна светлина.
Адвокат Стоянов ни извика в кантората си – мен, Павел и Яна.
„Всичко върви по план“, каза той. „Те са в ареста. Предстои им тежко дело с почти сигурни осъдителни присъди. Техните адвокати вече се свързаха с мен. Искат споразумение.“
„Какво споразумение?“, попитах аз.
„Готови са на всичко, за да намалят присъдите си. Това включва пълно съдействие на разследването, което означава, че ще се издадат един друг. Но най-важното за нас – готови са да изпълнят нашите искания. Анулиране на всички фиктивни дългове на Павел, изплащане на солидно обезщетение за причинените психически и материални щети и пълно оттегляне на всякакви претенции, свързани с вашия ипотечен кредит.“
Погледнах към Павел. По лицето му за първи път от месеци се четеше огромно облекчение. Тежестта, която го смазваше, най-накрая се вдигаше от плещите му.
„Аз… аз не мога да повярвам“, промълви той.
Но Мартин не би бил Мартин, ако не опиташе един последен, отчаян ход. Няколко часа по-късно получих обаждане от неговия адвокат. Той ми предложи среща. Колебаех се, но Стоянов ме посъветва да отида, като ме увери, че това е просто блъф.
Срещнахме се в една стерилна конферентна зала в адвокатската му кантора. Мартин беше там, доведен от двама полицаи. Изглеждаше съсипан – блед, с няколкодневна брада, скъпият му костюм беше заменен със затворнически дрехи. Но в очите му все още гореше онази арогантност.
„Дошла си“, каза той с крива усмивка. „Значи все още има нещо, нали?“
„Дойдох да те видя как изглеждаш като победен“, отвърнах аз студено.
Усмивката му изчезна. „Не бързай да празнуваш, Михаела. Все още държа козове. Мога да те съсипя. Мога да представя нещата така, че ти си знаела за всичко. Че си била моя съучастничка.“
„Опитай. Никой няма да ти повярва. Имам свидетели, имам доказателства. Ти нямаш нищо, освен празни заплахи.“
Той се наведе напред, а гласът му стана отровен шепот. „Имам спомени, Михаела. Спомням си как се радваше на скъпите подаръци, на луксозните почивки. Мислиш ли, че съдът няма да се запита откъде са идвали парите? Мога да те завлека с мен в калта.“
Това беше последният му отчаян опит да ме пречупи, да ме накара да се усъмня в себе си. За миг се поколебах. Спомних си за всички онези моменти, в които наивно бях приемала щедростта му, без да задавам въпроси. Но тогава погледнах в очите му и видях само страх. Той се страхуваше. И се опитваше да прехвърли този страх върху мен.
„Късно е, Мартин“, казах аз, изправяйки се. „Играта свърши. И ти загуби.“
Обърнах се и тръгнах към вратата.
„Ще съжаляваш за това!“, изкрещя той след мен. „Ще те преследвам до края на живота ти!“
Не се обърнах. Излязох от залата и поех дълбоко дъх. Най-накрая бях свободна. Свободна от него, от манипулациите му, от страха. Битката беше спечелена.
Глава 11
Последваха няколко месеца на съдебни процедури, разпити и срещи с адвокати. Беше изтощителен процес, но с всеки изминал ден усещах как справедливостта си проправя път. Мартин и Симеон, изправени пред неопровержимите доказателства и показанията на Яна и Павел, се сринаха. В опита си да спасят каквото могат, те започнаха да се обвиняват един друг, разкривайки още по-дълбоки и по-мръсни пластове на престъпната си дейност.
Споразумението, предложено от адвокат Стоянов, беше прието. Всички фиктивни дългове на брат ми бяха официално заличени. Получихме и обезщетение, което беше достатъчно, за да покрие всичките му загуби и да му даде възможност да започне на чисто. Най-важното за мен беше, че заплахата над ипотеката ми беше премахната. Банката, подложена на разследване заради връзките си с Мартин, побърза да уреди всички въпроси в наша полза.
Павел получи статут на защитен свидетел и се размина само с условна присъда за финансови нарушения по непредпазливост. Беше му даден втори шанс и той изглеждаше решен да не го пропилява. Започна работа на едно обикновено, но сигурно място, и за първи път от години изглеждаше спокоен и отговорен. Семейните ни конфликти бавно започнаха да се изглаждат, обединени от преживяното изпитание.
Яна, заради ключовата ѝ роля в разкриването на схемата, също получи значително по-лека присъда и след няколко месеца беше освободена. Пътищата ни се разделиха, но между нас остана мълчаливо разбирателство и уважение. Тя беше изиграла опасна игра, но в крайна сметка беше избрала правилната страна.
Мартин и Симеон получиха дълги и ефективни присъди. Империята им се разпадна, а имената им се превърнаха в синоним на алчност и падение.
Един ден, след като всичко беше приключило, стоях в малкия си апартамент и гледах през прозореца. Слънцето огряваше града и за първи път от много време насам не чувствах тежест на раменете си. Бях преминала през ада, но бях излязла от другата страна по-силна и по-мъдра.
На полицата до прозореца стоеше малката дървена птичка. Вече не я гледах с болка и тъга. Сега тя беше символ на моята издръжливост. Напомняше ми, че дори когато всичко изглежда изгубено, винаги има за какво да се бориш. И че най-ценните неща в живота не са тези, които могат да бъдат купени с пари, а тези, които са издялани с любов и търпение.
Битката беше приключила. Бях си върнала не само спомена от дядо ми, но и собствения си живот, достойнството си и вярата в бъдещето.
Глава 12
Мина една година. Есента отново беше обагрила листата на дърветата в златисто и червено, но този път въздухът не ми се струваше толкова студен и враждебен. Стоях на същата онази автобусна спирка, но не чаках автобус. Просто се бях отбила за момент, потънала в спомени.
Животът ми беше поел в съвсем различна посока. Бях в последната си година в университета, с отличен успех. Работех в архитектурно студио като стажант – работа, която обожавах и която ми даваше усещане за цел. Ипотеката все още беше там, но вече не я усещах като непосилно бреме, а като инвестиция в моето собствено, независимо бъдеще.
Павел беше стъпил здраво на краката си. Беше се оженил за прекрасно момиче и двамата очакваха първото си дете. Беше станал сериозен и отговорен мъж, а кошмарът от миналото беше останал просто като горчив урок.
Понякога се чувах с Яна. Тя беше напуснала страната, както беше планирала, и беше започнала нов живот на друго място, далеч от сенките на миналото. Разменяхме си по няколко имейла годишно, кратки и формални, но изпълнени с взаимно разбиране.
За Мартин не бях чувала нищо, освен това, което се появяваше в новините от време на време – обжалвания, отказани молби за предсрочно освобождаване. Той беше просто призрак от минал живот, чиято власт над мен беше изчезнала напълно.
Телефонът ми иззвъня. Беше Ралица.
„Къде си? Ще закъснеем за изложбата“, каза тя.
„Идвам. Бях се замечтала за момент.“
„Да не би пак да си на онази спирка?“, попита тя с усмивка в гласа.
„Може би“, отвърнах аз. „Но този път не чакам никого да ме спаси от дъжда.“
Тя се засмя. „Така те искам. Хайде, чакам те.“
Тръгнах по улицата с лека стъпка. Вече не бях онова уплашено и несигурно момиче отпреди година. Бях жена, която беше водила битки и ги беше спечелила. Бях се научила, че щастието не идва от лъскави коли и празни обещания, а от вътрешната сила и от хората, които наистина те обичат.
Прибрах се за кратко, за да оставя учебниците си. Погледът ми се спря на дървената птичка на полицата. Взех я и я погалих с пръсти. Тя беше моят мълчалив свидетел, моят талисман. Символ на това, че дори след най-страшната буря, винаги можеш да намериш пътя обратно към дома. А моят дом вече беше там, където бях аз самата – цяла, силна и свободна.