Масата беше сложена с онази педантична грижа, която се бе превърнала в моя запазена марка през последните осем години. Три чинии, три комплекта прибори, три кристални чаши, блеснали под меката светлина на полилея. Уханието на печено пиле със розмарин се носеше из въздуха, смесвайки се с едва доловимия аромат на свещи с аромат на ванилия. Всичко беше перфектно. Или поне така се опитвах да се заблуждавам.
Мартин, на осемнадесет, влезе пръв. Той беше мълчаливият. Висок, с приведени рамене, сякаш тежестта на света вече го бе притиснала, преди дори да е навлязъл истински в него. Кимна ми леко, почти незабележимо, и седна на обичайното си място, погледът му вече забит в телефона, който сякаш беше продължение на ръката му. За него аз бях просто част от интериора – необходим, но невидим.
Две минути по-късно се появи и тя. Лилия. На шестнадесет. Огънят и бурята. Всяко нейно движение беше изявление, всяка дума – предизвикателство. Тръшна се на стола срещу мен, дългата ѝ кестенява коса се разпиля по раменете. Не каза нищо, но очите ѝ, тъмни и дълбоки като кладенци, казваха всичко. В тях се четеше онази смесица от тийнейджърска досада, необяснима мъка и едно постоянно, тихо презрение, което беше насочено изцяло към мен.
— Изглежда вкусно — казах аз, нарушавайки напрегнатата тишина. Гласът ми прозвуча неестествено бодро в стерилната атмосфера на трапезарията.
Мартин измънка нещо неразбираемо, без да вдига поглед от екрана. Лилия просто сви рамене.
Започнах да режа пилето. Звукът на ножа, който се плъзгаше по порцелановата чиния, беше единственият звук в стаята. Поставих парче в чинията на Мартин, после в тази на Лилия. Накрая и в своята. Сипах им и вода. Те не помръднаха. Бяха господарите на този мълчалив протест, а аз бях единственият му поданик.
— Как мина денят в университета, Марти? — опитах отново.
— Нормално — отвърна той, като за пръв път вдигна очи. Погледът му беше празен. — Лекции.
— А при теб, Лили? В училище?
Тя заби вилицата си в парчето месо с ненужна сила.
— Оцелях.
И отново тишина. Тежка, смазваща. Можеше да я разрежеш с нож. През тези осем години се бях научил да живея с нея. Откакто майка им, моята Ася, си отиде, тази тишина се беше настанила в къщата като постоянен обитател. Опитвах се да я прогоня с разговори, с жестове, с подаръци, с всичко, за което се сетих. Плащах образованието на Мартин в престижен университет, без да се замислям за таксите. Осигурявах на Лилия всичко, за което едно момиче на нейната възраст можеше да мечтае – дрехи, техника, уроци по езда. Работех от сутрин до мрак в строителния си бизнес, за да не им липсва нищо материално, след като вече им липсваше най-важното.
Направих всичко възможно за тях. Бях до тях в болест, празнувах рождените им дни с по-голям ентусиазъм от техния собствен, седях на неудобни столове на родителски срещи, опитвайки се да отговарям на въпроси за деца, чийто вътрешен свят оставаше напълно заключен за мен. Но те така и не се стоплиха. Бяха като две крепости, обградени с непробиваеми стени и дълбоки ровове, пълни с ледена вода. А аз бях просто един самотен рицар, който упорито се опитваше да ги превземе с доброта, но без никакъв успех. Те скърбяха за баща си, Пламен, който беше починал години преди да срещна Ася, и за майка си. Аз бях просто натрапникът, който беше заел мястото им на масата и в живота им.
Тази вечер обаче нещо беше различно. Напрежението беше по-плътно, по-осезаемо. Лилия не просто мълчеше, тя вреше. Виждах го в начина, по който стискаше вилицата, в извивката на устните ѝ.
— Опитах се да ти звънна днес — казах тихо, обръщайки се към нея. — Исках да те питам дали искаш да отидем до мола след вечеря, има нов филм, който…
Тя изпусна вилицата с трясък върху чинията. Звукът проехтя в стаята като изстрел.
— Спри.
Думата беше изречена тихо, почти като шепот, но остротата ѝ разряза въздуха. Мартин най-сетне вдигна глава от телефона си, очите му разширени от изненада.
Погледнах я.
— Кое да спра, Лили?
— Това. Всичко това — тя размаха ръка, обхващайки масата, мен, цялата сцена. — Престани да се преструваш.
Сърцето ми започна да бие по-бързо. Усетих как кръвта се отдръпва от лицето ми.
— Не разбирам какво искаш да кажеш.
Тя се изсмя. Смехът беше горчив, лишен от всякаква радост.
— О, разбираш много добре. Спри да играеш ролята на загрижения баща. Спри да се преструваш, че сме семейство. Спри да се опитваш да купиш обичта ни с твоите пари и перфектните ти вечери. Не става. Никога няма да стане.
Думите ѝ бяха като камшик. Всяка сричка оставяше кървава следа върху душата ми.
— Спри да се преструваш, че си ни баща.
Това последно изречение. То ме жегна. Прободе ме дълбоко, там, където болеше най-много. Не защото беше лъжа, а защото беше истина. Аз не бях техният баща. Бях просто мъжът, който обичаше майка им до безумие и който се беше заклел пред нея, на смъртния ѝ одър, че ще се грижи за децата ѝ, сякаш са негови собствени. Клетва, която спазвах с цената на собственото си щастие.
Осем години търпение. Осем години мълчаливи вечери, пропуснати благодарности, студени погледи. Осем години блъсках главата си в стена от неприязън, надявайки се, че някой ден в нея ще се появи пукнатина. Но тази вечер стената не се пропука. Тя се стовари върху мен с цялата си тежест.
Нещо в мен се счупи. Онази част, която се надяваше. Онази част, която прощаваше. Онази част, която се опитваше да разбере. Изведнъж изчезна, заменена от леден, кристално чист гняв. И една ужасяваща яснота.
Вдигнах поглед от чинията си и го впих в нейния. За пръв път от много време насам не изпитвах съжаление или желание за помирение. Изпитвах само студ.
— Права си — казах аз, а гласът ми беше спокоен, почти неестествено спокоен. Тишината в стаята стана оглушителна. Дори Мартин беше оставил телефона си и ме гледаше втренчено.
— Права си, Лилия. Аз не съм ви баща. Просто съм човекът, в чиято къща живеете и който плаща сметките ви. И ти току-що ми го припомни много ясно.
Тя ме гледаше предизвикателно, но в очите ѝ се прокрадна нотка на несигурност. Не очакваше това. Очакваше да се свия, да започна да се оправдавам, да я моля за прошка.
Аз бавно сгънах салфетката си и я поставих до чинията.
— Щом не съм ви баща, реших…
Направих пауза, оставяйки думите да увиснат във въздуха. Насладих се на объркването, което изплува на лицата им. Насладих се на тишината, която вече не беше тяхното оръжие, а моето.
— Реших да преразгледам всички наши финансови и юридически отношения. От утре сутрин всичко се променя.
Глава 2
Нощта беше дълга и безсънна. Въртях се в огромното легло, което някога споделях с Ася. Сега то ми се струваше пусто и студено, като гробница. Думите на Лилия отекваха в главата ми, повтаряха се отново и отново като развалена плоча. „Спри да се преструваш, че си ни баща.“
Всяка дума беше забита в мен като стъклена парче. Осем години бях живял в самозаблуда, че времето ще излекува раните, че търпението ми ще бъде възнаградено, че някой ден те ще ме видят не като заместник, а като човек, който ги обича. Тази нощ тази заблуда умря. И на нейно място се роди нещо друго – студена решителност.
На сутринта станах преди изгрев. Къщата беше потънала в тишина, но този път тя не ме потискаше. Чувствах се странно освободен. Сякаш тежък товар беше паднал от плещите ми. Осем години носех отговорността не само за тяхното благополучие, но и за тяхното щастие. Сега разбирах, че мога да осигуря само първото. Второто не беше моя работа.
Не направих кафе. Не приготвих закуска. Отидох право в кабинета си – стаята, която беше моето светилище, моята крепост на реда и логиката в този хаотичен дом. Огромното бюро от масивно дърво беше отрупано с планове, договори и скици. Моят бизнес беше моето спасение. В света на бетона, стоманата и парите всичко беше ясно. Имаше правила, договори, неустойки. Нямаше място за неблагодарност и мълчаливи упреци.
Седнах в коженото кресло и включих компютъра. Първият ми имейл беше до Димитър, моят адвокат и един от малкото ми истински приятели.
„Митко, трябва да се видим днес. Спешно е. Става въпрос за наследството на Ася и моите задължения към децата. Искам да прегледаме всичко. Всяка клауза, всяка запетая. Искам да знам какви са законовите ми задължения и какви са моралните, които сам съм си наложил. Мисля, че е време да разгранича двете.“
Изпратих имейла и усетих прилив на сила. Това беше първата стъпка. Край на емоционалните решения. Отсега нататък всичко щеше да бъде бизнес.
Чух стъпки по стълбите. Мартин се появи на вратата на кабинета. Изглеждаше притеснен. Явно думите ми от снощи най-после бяха пробили защитната му обвивка от безразличие.
— Какво означаваше това снощи? — попита той, гласът му беше дрезгав.
Погледнах го студено.
— Означаваше точно това, което казах, Мартин. Лилия беше пределно ясна – аз не съм ви баща. Аз съм просто човекът, който финансира живота ви. Е, този човек реши да преразгледа условията на финансиране.
Той пристъпи в стаята.
— Но… таксата за университета… следващият семестър е след месец. Ти обеща.
— Аз обещах на майка ви, че ще се погрижа за вас. И го правя. Грижа се да имате покрив над главите си и храна на масата. Всичко останало беше бонус. Бонус, който вие приемахте за даденост.
— Това не е честно! — гласът му трепна.
Изсмях се, но смехът ми прозвуча кухо.
— Честно? Не ми говори за честност, момче. Честно ли беше осем години да се прибирам в дом, в който съм просто ходещ портфейл? Честно ли беше да инвестирам времето, парите и емоциите си в хора, които ме презират? Не. Не беше честно. Но го правех. Вече не.
Той ме гледаше с невярващи очи. За пръв път виждаше тази моя страна. Страната на бизнесмена Александър, който сключваше сделки за милиони и не се страхуваше да бъде безкомпромисен, когато се налага.
— Какво ще правиш? — попита той, а в гласа му се долавяше страх.
— Първо, ще се срещна с адвоката си. Второ, ще направим пълен опис на всички разходи. Таксата ти за университета, уроците на сестра ти, джобните ви, сметките за телефоните, колата, която ти подарих за осемнадесетия рожден ден… всичко. Ще седнем и ще поговорим като възрастни. Ти вече си на осемнадесет, Мартин. Време е да разбереш, че в реалния живот нищо не е безплатно.
Той пребледня. Мисълта за реалния живот, за отговорностите, очевидно го ужасяваше. Досега беше живял в златна клетка, осигурена от мен, без дори да го осъзнава.
— Ще спреш парите за университета ми?
— Не съм казал това. Казах, че ще преразгледаме нещата. Може би е време да помислиш за студентски кредит. Или за работа на непълен работен ден. Това ще ти даде представа за стойността на парите. Нещо, което аз очевидно не съм успял да ви науча.
Той понечи да каже нещо, но в този момент на вратата се появи Лилия. Беше облечена за училище, но предизвикателната ѝ поза от снощи беше изчезнала. На нейно място имаше несигурност.
— Какво става тук? — попита тя.
— Брат ти току-що получи първия си урок по финансова грамотност — отвърнах аз, без да свалям поглед от Мартин. — Има още много уроци, които предстоят и за двама ви. А сега, ако ме извините, имам работа.
Обърнах се към компютъра си, демонстрирайки, че разговорът е приключил. Чух ги да си шепнат нещо, след което стъпките им се отдалечиха. Оставих ги да се варят в собствения си сос от страх и несигурност. За пръв път от години имах чувството, че аз държа контрола.
По-късно същия ден се срещнах с Димитър в неговата лъскава кантора в центъра на града. Той беше елегантен мъж на моята възраст, с проницателни очи и ум, остър като бръснач. Изслуша ме внимателно, без да ме прекъсва, докато аз му разказвах за снощната сцена и за решението, което бях взел.
Когато свърших, той се облегна назад в стола си и сплете пръсти.
— Сашо, разбирам гнева ти. Напълно. Всеки на твое място би се почувствал така. Но решенията, взети на базата на гняв, рядко са добри. Сигурен ли си, че искаш да тръгнеш по този път?
— Никога не съм бил по-сигурен, Митко. Осем години се опитвах да бъда баща. Провалих се. Сега ще бъда това, в което съм добър – бизнесмен. Искам да уредим отношенията си с тях на базата на ясни правила и договори, а не на базата на несподелени чувства.
Димитър въздъхна и отвори една папка на бюрото си.
— Добре. Щом си решил. Нека да видим фактите. Първо, къщата. Тя е изцяло твоя собственост. Купил си я две години преди да сключиш брак с покойната Ася. Имаш ипотечен кредит за нея, който все още изплащаш, но това не променя факта, че те живеят на твоя територия. Нямаш никакво законово задължение да ги държиш там, след като Мартин навърши пълнолетие. За Лилия нещата стоят малко по-различно, докато не стане на осемнадесет, но дори и тогава…
— Не искам да ги гоня — прекъснах го аз. — Не съм чудовище. Просто искам да разберат, че това е привилегия, а не право.
— Разбирам. Второ, наследството на Ася. Тя остави една значителна сума в доверителен фонд на името на децата. Според завещанието, ти си управител на този фонд докато и двамата не навършат 25 години. Имаш право да използваш средствата от него за тяхното образование и „разумни нужди“, цитирам. Ключовата дума тук е „разумни“. Таксата за скъп частен университет може да се сметне за разумна, но може и да не се сметне, ако има по-евтини държавни алтернативи. Имаш голяма свобода на действие.
Кимнах. Това беше важно.
— А личните ми средства? Тези, които не са от фонда?
— Те са си изцяло твои. Нямаш абсолютно никакво законово задължение да плащаш за каквото и да било извън това, което е упоменато във фонда. Колата на Мартин, джобните, скъпите им телефони… всичко това е било проява на добра воля от твоя страна. Добра воля, която можеш да оттеглиш по всяко време.
Димитър ме погледна сериозно.
— Сашо, ти държиш всички козове. Законът е на твоя страна. Въпросът е как ще изиграеш картите си. Можеш да ги унищожиш финансово и емоционално. Но това ли искаш наистина?
Замислих се. Исках ли да ги унищожа? Не. Исках да ги събудя. Исках да ги накарам да видят света такъв, какъвто е – място, където нищо не се дава даром.
— Не, Митко. Не искам да ги унищожавам. Искам да ги науча на урок. Урок, който майка им и баща им не са успели да им преподават. Искам да подготвиш документите. Ще им предложа договор.
Очите на Димитър се разшириха.
— Договор? Какъв договор?
— Договор за съжителство. С ясни правила и задължения. За всичко. От плащането на сметки до чистенето на къщата. Мартин ще трябва да започне работа и да участва в разходите. Лилия също, според възможностите си. Ще им дам срок да го подпишат. Ако откажат… тогава ще обмислим продажбата на къщата.
Димитър поклати глава бавно.
— Ти наистина си решил да взривиш мостовете.
— Не — отвърнах аз, ставайки от стола. — Те ги взривиха снощи. Аз просто разчиствам развалините.
Глава 3
Новината за моя ултиматум се разпространи из къщата като горски пожар. Не им го казах веднага. Оставих ги да се мъчат в неведение няколко дни. Наблюдавах ги от разстояние. Мартин беше станал още по-мрачен и затворен. Виждах го вечер да седи пред лаптопа, не за да гледа филми или да играе игри, а за да разглежда обяви за работа и условия за студентски кредити. Реалността го беше ударила с всичка сила. Лилия, от друга страна, реагира с открита враждебност. Всеки път, когато се засичахме, тя ме пронизваше с поглед, изпълнен с омраза. Мълчанието ѝ беше по-крещящо от всяка обида.
Те не знаеха, че това е само началото. Истинската буря тепърва предстоеше.
Една вечер, докато се ровех из старите документи в кабинета, търсейки полицата за ипотечния кредит, попаднах на една заключена метална кутия в дъното на един шкаф. Беше на Ася. Спомнях си, че тя държеше там важни неща – акта си за раждане, дипломи, някакви стари писма. Ключът беше в едно чекмедже на бюрото ѝ, което така и не бях докосвал след смъртта ѝ. Нещо ме накара да я отворя.
Вътре, под пожълтели документи, намерих нещо, което не очаквах. Дебел плик, адресиран до мен. Почеркът беше на Ася. Сърцето ми подскочи. Никога не ми беше казвала, че ми е писала писмо. Ръцете ми трепереха, докато го отварях.
„Скъпи мой Александър,
Ако четеш това, значи мен ме няма. Значи най-големият ми страх се е сбъднал и съм те оставила сам с най-голямото ми съкровище и най-тежкото ми бреме – моите деца…“
Четях и сълзите се стичаха по лицето ми. Беше дълго писмо, писано в последните ѝ дни. В него тя ми благодареше за любовта и подкрепата, за това, че съм влязъл в живота им в най-трудния момент. Но имаше и нещо друго. Нещо, което ме накара да настръхна.
„…Моля те, прости ми, че не ти казах цялата истина. Не можех. Беше ме твърде много срам. Истината за Пламен. Всички го помнят като очарователния, усмихнат мъж, душата на компанията. И той беше такъв… понякога. Но имаше и друга страна. Тъмна страна, която само аз познавах. Хазартът, дълговете, гневът… Той не ни остави нищо, Сашо. Остави ни само дългове и разбити илюзии. Когато те срещнах, ние бяхме на ръба на пропастта. Ти ни спаси. Но децата… те не знаят това. За тях баща им е герой. Идеализирали са го. Не посмях да разруша тази илюзия. Страхувах се, че ще ме намразят. Страхувах се, че ако им кажа истината за баща им, ще разруша единственото, което им е останало от него – светлия спомен. Моля те, пази тайната ми. Нека го помнят като добър човек. Но знай, че ти си този, който беше истински баща за тях, дори и те никога да не го признаят…“
Писмото свършваше, но аз продължавах да се взирам в листа. Всичко се преобърна в мен. Тайна. Огромна, съсипваща тайна, която Ася беше отнесла в гроба си. И беше оставила на мен да я пазя.
През всичките тези години аз живеех в сянката на един перфектен мъж, на един идеализиран баща. Състезавах се с призрак. А се оказа, че този призрак е бил демон.
Гневът, който изпитах, беше по-силен от всичко досега. Гняв към Пламен, за това, че е наранил жената, която обичах. Гняв към Ася, за това, че не ми е казала, че ме е оставила да се боря с вятърни мелници. И най-вече гняв към децата, които сляпо боготворяха един лъжлив идол и презираха човека, който ги беше спасил от неговите последствия.
В този момент реших. Край на тайните. Край на лъжите. Те щяха да научат истината. Но не от мен. Щяха да я открият сами.
Няколко дни по-късно ги събрах в хола. Атмосферата беше ледена. Подадох им папка с документи.
— Какво е това? — попита Лилия с обичайния си хаплив тон.
— Това е вашият нов живот — отвърнах аз. — Вътре има договор за съжителство. Описва задълженията на всеки от нас в тази къща. Има и бюджет. Разходи за храна, ток, вода, интернет. От днес нататък всичко се дели на три.
Мартин прелисти документите с пребледняло лице.
— Това е лудост. Аз съм студент. Откъде да взема пари?
— Това е твой проблем, Мартин. Намери си работа. Вземи заем. Ти си пълнолетен. Добре дошъл в света на възрастните. Що се отнася до таксата ти за университета, ще я платя от доверителния фонд на майка ви. Но само нея. Всичко останало – учебници, транспорт, храна – поемаш ти.
Лилия гледаше документите с невярващ поглед.
— Аз? Аз съм на шестнадесет! Не мога да работя!
— Можеш. Има почасова работа за ученици. Можеш да поемеш и повече задължения вкъщи, за да компенсираш. Или можеш да се откажеш от уроците по езда. Изборът е твой.
— Ти си чудовище! — изкрещя тя, а очите ѝ се напълниха със сълзи на гняв и безсилие.
— Не, Лилия. Аз съм просто човек, на когото му писна да бъде изтривалка. Имате една седмица да подпишете договора. Ако не го направите, ще обявя къщата за продан. Ще ви наема малък апартамент, колкото да не сте на улицата, а остатъка от парите ще инвестирам. В моя бизнес. В моето бъдеще.
Станах и ги оставих сами с документите и с разбитите им илюзии. Знаех, че следващата им стъпка ще бъде да потърсят помощ. И знаех точно към кого ще се обърнат.
И не сгреших. Още на следващия ден пред вратата ми цъфнаха родителите на Ася – Стоян и Неделя. Те бяха възрастни, почтени хора, които винаги се бяха държали с мен с една студена, учтива дистанцираност. Винаги съм усещал, че ме обвиняват за това, че съм заел мястото на „техния“ Пламен.
— Какво правиш с децата, Александър? — попита Стоян без предисловия. Гласът му трепереше от сдържан гняв.
— Уча ги на живот, Стояне. Нещо, което явно е трябвало да бъде направено отдавна.
— Те са деца! Те загубиха и двамата си родители! — намеси се Неделя, като бършеше сълзите си с дантелена кърпичка. — А ти ги тормозиш с договори и пари! Пламен никога не би постъпил така! Той ги обожаваше!
Ах, Пламен. Вечният, съвършен Пламен. Това чаках.
— Така ли? Сигурни ли сте в това, Неделю? — попитах аз, а в гласа ми имаше стомана. — Сигурни ли сте, че познавате толкова добре зет си?
Те ме погледнаха объркано.
— Какво искаш да кажеш?
Влязох в кабинета и се върнах с друга папка. Оставих я на масата пред тях.
— Това са банкови извлечения, запори и писма от кредитори. Адресирани са до Пламен. Намерих ги заедно с другите документи на Ася. Оказва се, че вашият идеален зет е оставил на дъщеря ви дългове в размер на шестцифрена сума. Дългове от хазарт. Дългове, които аз платих до стотинка, след като се оженихме, за да не останат децата на улицата.
Стоян и Неделя гледаха документите с ужас. Лицата им пребледняха.
— Не е възможно… — прошепна Неделя. — Той казваше, че има успешен бизнес…
— Бизнесът му е бил илюзия. Точно като целия му живот. Аз спасих дъщеря ви и внуците ви от пълна разруха. А в замяна получих осем години презрение, защото не съм „истинският“ им баща. Е, край. Край на тази пиеса. Време е всички да научат истината.
Оставих ги сами в хола с документите, които разкриваха грозната истина за техния идол. Знаех, че това ще ги съсипе. Но знаех също, че това е единственият начин да се счупи порочният кръг от лъжи и идеализации. Понякога, за да изградиш нещо ново, първо трябва да срутиш всичко до основи. А аз тъкмо бях запалил фитила.
Глава 4
Последствията от моето разкритие бяха като вълни от ударна експлозия – всяка по-разрушителна от предишната. Стоян и Неделя си тръгнаха от дома ми съсипани, без да кажат и дума. В очите им видях не само срам и ужас, но и началото на едно болезнено прозрение. Те бяха градили мита за Пламен в продължение на години, защитавайки паметта му, а сега този мит се беше сринал в прах пред очите им.
Очаквах да разговарят с децата, да им кажат истината. Но те не го направиха. Вместо това избраха пътя на отрицанието. Вероятно не можеха да признаят пред внуците си, че са живели в лъжа, че са ги насърчавали да мразят човека, който всъщност ги е спасил.
Така че аз останах в ролята на злодея.
Мартин започна работа. Намери си място като сервитьор в едно заведение близо до университета. Прибираше се късно вечер, изтощен до смърт. Виждах как се променя. Високомерието му бавно се изпаряваше, заменено от умора и едно ново, трезво разбиране за живота. Започна да цени парите. Виждах го как смята всяка стотинка, как се отказва от излишни покупки. Веднъж го заварих да си поправя скъсаната раница, вместо да си купи нова. Това беше малка победа, но за мен означаваше много.
Лилия, от друга страна, затъна още по-дълбоко в своя бунт. Тя отказа да подпише договора, отказа да си търси работа. Започна да прекарва все повече време извън къщи. Връщаше се късно, миришеща на цигарен дим, с предизвикателен блясък в очите. Знаех, че ме тества, че се опитва да ме провокира. Но аз не реагирах. Просто я наблюдавах от разстояние, със студеното спокойствие на хирург, който знае, че понякога раната трябва да се инфектира, преди да започне да заздравява.
Междувременно, моят собствен живот също не беше спокоен. Бизнесът ми беше в критична фаза. Борех се за огромен договор за изграждането на нов търговски комплекс – проект, който можеше или да изстреля компанията ми в нови висини, или да я съсипе. Основният ми конкурент беше фирма, собственост на един безскрупулен хищник на име Огнян. Той беше известен с това, че не подбираше средствата си. Знаех, че ще се опита да ме удари не само професионално, но и лично.
В тази напрегната обстановка, единственият ми отдушник беше Ралица. Тя беше главен архитект в моята компания – брилянтен професионалист, с остър ум и чувство за хумор, което можеше да разсее и най-мрачните облаци. Прекарвахме часове заедно над чертежите, обсъждайки всеки детайл от проекта. Разговорите ни често преливаха отвъд работата. Говорехме си за книги, за филми, за живота. С нея можех да бъда себе си – не доведеният баща, не шефът, а просто Александър. Тя беше единственият човек, на когото разказах за драмата с децата.
— Ти си добър човек, Сашо — каза ми тя една вечер, докато работехме до късно в офиса. — Може би малко прекалено суров в момента, но го правиш, защото ти пука. Ако не ти пукаше, просто щеше да си тръгнеш.
— Понякога се изкушавам да го направя, Рали. Да продам всичко и да замина някъде далеч, където никой не ме познава.
— Но няма да го направиш — каза тя, като ме погледна право в очите. — Защото си дал обещание. И защото въпреки всичко, ти ги обичаш.
Думите ѝ ме докоснаха. Може би беше права. Може би под цялата тази ледена броня от гняв и разочарование, все още имаше любов. Но тя беше толкова дълбоко заровена, че самият аз не бях сигурен дали съществува.
Една вечер, докато се прибирах, видях Лилия да седи на стълбите пред къщата. Плачеше. Тихо, беззвучно, раменете ѝ се тресяха. Спрях колата и се приближих.
— Какво има, Лили? — попитах аз, като се опитвах гласът ми да прозвучи меко.
Тя вдигна глава. Очите ѝ бяха зачервени и подути.
— Остави ме на мира — изхлипа тя.
— Няма да те оставя, докато не ми кажеш какво се е случило.
Тя се поколеба за момент, след което избухна.
— Скарах се с Ива. Най-добрата ми приятелка. Каза ми, че съм станала зла и заядлива. Каза, че само се оплаквам и че съм неблагодарна. Каза, че би убила да има баща като теб, който да се грижи за нея…
Тя не можа да довърши. Зарови лице в ръцете си и се разрида с глас.
Седнах до нея на студения цимент. За пръв път от месеци, може би години, тя не ме отблъсна.
— Понякога приятелите ни казват истини, които не искаме да чуем — казах тихо аз.
— Но тя не разбира! — извика Лилия. — Тя не разбира какво е да живееш с чувството, че си предал баща си! Всеки път, когато се опитвах да бъда мила с теб, се чувствах виновна. Сякаш предавам паметта му. Баба и дядо постоянно говореха колко прекрасен е бил, колко много ни е обичал… а ти просто се появи и зае мястото му. Мразех те за това.
Думите ѝ бяха нож в сърцето ми, но този път не ме заболя. Защото за пръв път чувах не само гнева, но и болката зад него. Болката на едно объркано дете, разкъсвано между лоялността към мъртвия и реалността на живия.
— Лили, има неща за баща ти, които не знаеш — започнах аз, но се спрях. Не. Нямаше да съм аз този, който ще ѝ каже. Това не беше моя работа.
— Какви неща? — попита тя, като ме погледна с любопитство през сълзите си.
— Неща, които баба ти и дядо ти трябва да ти кажат. Истината за неговия „бизнес“. Истината защо майка ти трябваше да работи на две места, преди да се срещнем. Попитай ги. Настоявай да ти кажат истината.
Тя ме гледаше дълго, сякаш се опитваше да разчете нещо на лицето ми. После бавно кимна.
Това беше началото. Малка пукнатина в стената.
Няколко дни по-късно, докато бях на важна бизнес среща, телефонът ми извибрира. Беше Димитър.
— Сашо, имам лоши новини. Огнян е подал анонимен сигнал срещу теб в Агенцията за закрила на детето.
Светът се завъртя около мен.
— Какво? На какво основание?
— „Психически тормоз и финансово изнудване на непълнолетната му доведена дъщеря“. Това е точният цитат. Социалните ще дойдат на проверка у вас утре.
Усетих как ледена пот избива по челото ми. Огнян. Мръсникът беше намерил най-слабото ми място. Семейството ми. Колкото и иронично да звучеше. Беше решил да използва моите собствени оръжия срещу мен. Да превърне опита ми да въведа ред в живота на децата в обвинение в тормоз.
Това вече не беше просто семейна драма. Това се превръщаше във война. Война, в която можех да загубя всичко – не само децата, но и репутацията си, бизнеса си. И знаех, че в тази война, Лилия щеше да бъде най-опасното оръжие на врага ми. Защото от нейните думи пред социалните работници зависеше всичко.
Глава 5
Новината за проверката от социалните ме удари като товарен влак. Огнян беше преминал всякаква граница. Това не беше просто бизнес конкуренция, това беше мръсна, подла война, която целеше да ме унищожи лично. Усещах как примката около врата ми се затяга. Едно погрешно изречение от Лилия пред социалните и целият ми свят можеше да се срине. Щяха да ме представят като чудовище, което измъчва децата на покойната си съпруга. Репутацията ми щеше да бъде срината, а това неминуемо щеше да се отрази и на шансовете ми за големия договор.
Прибрах се вкъщи с тежко сърце. Мартин беше на работа. Лилия беше в стаята си, музиката гърмеше толкова силно, че стените вибрираха. Поех дълбоко дъх и почуках на вратата ѝ. Музиката спря.
— Влез — извика тя.
Влязох. Седеше на леглото си, скръстила ръце пред гърдите си. Погледът ѝ беше враждебен.
— Трябва да поговорим — казах аз, като седнах на стола пред бюрото ѝ.
— Нямам какво да ти кажа.
— Но аз имам. Утре сутрин в десет часа ще имаме посетители. От Агенцията за закрила на детето.
Тя вдигна вежди. За миг видях в очите ѝ нещо като триумф, но то бързо беше заменено от объркване.
— Социалните? Защо?
— Някой е подал анонимен сигнал, че те тормозя. Че те изнудвам финансово. Че живееш в непоносима среда.
Тя мълчеше. Не можех да разбера какво се случва в главата ѝ. Дали тя не беше подала сигнала? Не, не ми се вярваше да стигне толкова далеч. Но можеше да се възползва от ситуацията.
— И какво очакваш от мен? Да те защитя? — попита тя с леден сарказъм.
— Не, Лилия. Не очаквам нищо. Просто те информирам. Те ще разговарят с теб насаме. Ще те питат как се отнасям с теб, дали се чувстваш добре тук, дали ти липсва нещо. От това, което ще кажеш, зависи много. Може би всичко.
Приближих се до нея.
— Знам, че ме мразиш. И може би имаш право. Знам, че съм студен и твърд с вас напоследък. Но искам да знаеш едно. Всичко, което правя, е защото ме е грижа. Може би по грешен начин, може би не както ти искаш, но ме е грижа. Човекът, който е подал този сигнал, обаче, не го е грижа за теб. Той използва теб и твоята болка като оръжие срещу мен. Иска да ме унищожи. И ако успее, ще унищожи и вас. Защото тази къща, образованието на брат ти, всичко, което имате, зависи от мен.
Тя ме гледаше втренчено, сякаш ме виждаше за пръв път.
— Ти имаш избор, Лилия. Можеш да им кажеш истината. Каквато и да е тя за теб. Можеш да им кажеш, че съм чудовище, което ви е отнело всичко. И може би те ще ти повярват. Ще ме разследват, ще започнат дела. Може дори да те вземат оттук и да те настанят при баба ти и дядо ти. Може би това искаш. Но можеш да им кажеш и друго. Можеш да им кажеш, че живеем в труден период, че се учим да бъдем семейство след огромна загуба. Че имаме конфликти, както всички останали. Че не съм перфектен, но се опитвам. Изборът е твой.
Станах и тръгнах към вратата. Преди да изляза, се обърнах.
— Просто помни едно, Лили. Думите имат последствия. Понякога необратими. Лека нощ.
Затворих вратата след себе си и се облегнах на нея, целият треперещ. Бях заложил всичко на тази карта. Бях ѝ дал властта да реши съдбата ми. Беше най-големият риск в живота ми, по-голям от всяка бизнес сделка.
На следващата сутрин напрежението в къщата можеше да се реже с нож. Бяхме и тримата в хола, когато на вратата се позвъни. Бяха две жени, представиха се като госпожа Петрова и госпожа Ангелова. Бяха сдържани, професионални, но очите им оглеждаха всичко с критична оценка.
Поканих ги да седнат. Разговаряха първо с мен. Зададоха ми десетки въпроси – за работата ми, за връзката ми с Ася, за отношенията ми с децата, за финансовото им състояние, за договора, който им бях предложил. Отговарях честно и спокойно, като им представих моята гледна точка. Обясних им, че се опитвам да ги науча на отговорност, а не да ги тормозя.
След това разговаряха с Мартин. Той беше лаконичен, но лоялен. Каза, че съм строг, но справедлив. Че му е трудно с работата, но разбира защо се налага.
И тогава дойде ред на Лилия. Госпожа Петрова я помоли да дойде с нея в трапезарията, за да поговорят насаме. Сърцето ми спря. Останах в хола с госпожа Ангелова. Мълчахме. Всяка минута ми се струваше цяла вечност. Чувах само приглушения им говор от съседната стая. Не можех да различа думите, само интонацията.
Минаха двадесет минути, които ми се сториха двадесет години. Накрая вратата се отвори и двете излязоха. Лицето на Лилия беше непроницаемо. Госпожа Петрова също не показваше никаква емоция.
— Е, господин Александров — започна тя, докато сядаше обратно на дивана. — Проведохме разговори с всички. Огледахме дома. Той е чист, подреден, очевидно децата не са лишени от материални блага.
Тя направи пауза. Аз затаих дъх.
— Лилия ни разказа за конфликта помежду ви. Разказа ни за нейната болка по родителите ѝ, за трудността да ви приеме. Разказа ни и за вашите опити да въведете нови правила. Тя определено е разстроена и объркана.
Сърцето ми се сви. Ето го. Краят.
— Но… — продължи госпожа Петрова и тази дума прозвуча като спасителен звън. — Тя беше категорична в едно. Че вие не я тормозите. Каза, цитирам: „Той е строг и понякога ме вбесява, но не е лош човек. Просто не знаем как да бъдем семейство. И аз, и той. Но се опитваме. И никога не ми е посягал или обиждал.“ Каза също, че разбира, че опитите ви да я накарате да поеме отговорности са за нейно добро, макар и да не ѝ харесва.
Не можех да повярвам на ушите си. Погледнах към Лилия. Тя стоеше до вратата и гледаше в пода. Не срещна погледа ми.
— Предвид всичко това — заключи госпожа Петрова, — ние не намираме основания за предприемане на каквито и да било мерки. Сигналът е неоснователен. Ще ви препоръчаме семейна консултация, ако желаете. Понякога външен човек може да помогне в такива ситуации. Но това е само препоръка.
Изпратих ги до вратата като в сън. Когато се върнах в хола, Мартин беше отишъл в стаята си. Останахме само аз и Лилия.
Тя все още стоеше до вратата, сякаш се канеше да избяга.
Приближих се до нея.
— Защо? — попитах тихо. — Защо го направи? Можеше да ме съсипеш.
Тя най-после вдигна очи. Бяха пълни със сълзи.
— Защото снощи ми каза, че някой ме използва. И аз се замислих. И разбрах, че през цялото време аз съм използвала паметта на татко като оръжие срещу теб. И баба и дядо го правеха. Това не е честно. И тогава си спомних какво ми каза. Да ги попитам за истината. И го направих.
Тя си пое дъх.
— Обадих им се снощи. Казах им, че ще ги попитам нещо и ако не ми отговорят, ще кажа на социалните, че ти си най-добрият баща на света. Те се паникьосаха. И ми разказаха. Всичко. За дълговете. За хазарта. За това как си платил всичко. Как си спасил мама от това да продаде къщата, в която живеехме тогава.
Тя се разрида.
— Те са знаели през цялото време. И са ме оставили да те мразя. Мразели са те и те, защото си бил доказателство за провала на татко. А аз… аз съм била такава глупачка.
Пристъпих напред и за пръв път от осем години я прегърнах. Тя не се отдръпна. Вкопчи се в мен и плака дълго, изливаше цялата болка, целия гняв и цялото объркване, трупани с години.
В този момент, в тази съсипваща прегръдка, аз не бях просто доведеният ѝ баща. И тя не беше просто доведената ми дъщеря. Бяхме двама души, които са загубили най-скъпото си, и които най-после бяха намерили пътя един към друг през руините на миналото.
Стената между нас се беше срутила. Но знаех, че войната с Огнян тепърва започваше. И че сега, повече от всякога, имах за какво да се боря.
Глава 6
След посещението на социалните работници и разкриването на истината, динамиката в къщата се промени из основи. Ледената война беше свършила, заменена от едно крехко, несигурно примирие. Лилия все още беше дистанцирана на моменти, но враждебността беше изчезнала. Понякога я виждах да ме наблюдава с поглед, в който се четеше смесица от вина, объркване и може би дори малко уважение. Тя спря да се кара с Мартин за новата му работа и дори няколко пъти му приготви вечеря, когато той се прибираше скапан от умора.
Мартин, от своя страна, сякаш се беше освободил от някакво бреме. Истината за баща му, макар и болезнена, му даде нова перспектива. Той вече не се съревноваваше с идеал, а виждаше реалността – че баща му е бил човек с недостатъци, а аз съм бил този, който е поел отговорността. Това му позволи да спре да ме гледа като натрапник и да започне да ме вижда като опора. Един ден той дойде в кабинета ми и ми показа графика си за лекции и работа.
— Мислех си — каза той, като избягваше погледа ми, — може би можеш да ми помогнеш да си направя по-добър бюджет. Не съм сигурен, че се справям добре с парите.
Това беше огромен пробив. За пръв път той търсеше съвета ми не по задължение, а по желание. Седнахме заедно и прекарахме един час в разглеждане на приходи и разходи. Говорих му за спестявания, за инвестиции, за разликата между „искам“ и „нуждая се“. Беше първият ни истински разговор като между двама възрастни мъже.
Но докато нещата у дома бавно се подобряваха, бурята в професионалния ми живот се засилваше. Провалът на Огнян със социалните само го беше разярил. Той започна нова, по-коварна атака. В бизнес средите плъзнаха слухове. Слухове, че компанията ми е на ръба на фалита. Слухове, че имам проблеми с алкохола. Слухове за „неприличната“ ми връзка с главния ми архитект, Ралица.
Тези слухове бяха отровни. Те подкопаваха доверието на партньорите ми и на инвеститорите. Няколко по-малки договора бяха прекратени. Банката, която финансираше проектите ми, започна да ми задава неудобни въпроси. Усещах как пясъкът изтича между пръстите ми.
— Той иска да те изолира, Сашо — каза ми Димитър по време на една от нашите спешни срещи. — Иска да те направи токсичен, така че никой да не иска да работи с теб. И когато си най-слаб, ще ти отнеме големия договор.
— Трябва да отвърна на удара, Митко. Но как? Не мога да се боря с неговите мръсни методи.
— Тогава го победи с твоите. С професионализъм. Направи най-добрата оферта. Представи най-блестящия проект. Накарай комисията да няма друг избор, освен да избере теб.
Това и направихме. С Ралица работехме денонощно. Тя беше моята скала в тази буря. Не се поддаде на слуховете, дори се шегуваше с тях.
— Е, шефе, щом ще ни спрягат за гаджета, поне да беше поканил на вечеря — казваше тя с усмивка, докато нареждаше поредното кафе на бюрото.
Нейната непоколебима лоялност и подкрепа означаваха всичко за мен. В тези дълги нощи в офиса, сред чертежи и сметки, аз осъзнах, че чувствата ми към нея са по-дълбоки, отколкото си позволявах да призная. Тя беше умна, силна, красива и ме разбираше както никой друг. Но моментът не беше подходящ. Бях в средата на война и не можех да си позволя да смесвам личното с професионалното.
Денят на представянето на финалните оферти наближаваше. Бяхме почти готови. Проектът ни беше иновативен, екологичен и финансово перфектно обоснован. Знаех, че е по-добър от всичко, което Огнян можеше да предложи. Но знаех също, че той няма да се спре пред нищо.
Една вечер, докато се прибирах, видях непозната кола, паркирана пред къщата ми. От нея излезе Стоян, дядото на децата. Изглеждаше остарял с десет години.
— Трябва да поговорим — каза той, без да ме гледа в очите.
Поканих го вътре. Лилия и Мартин бяха в стаите си. Седнахме в хола, в неловко мълчание.
— Дойдох да се извиня — каза най-накрая Стоян, а гласът му беше дрезгав. — Неделя също искаше да дойде, но не ѝ стигна смелост. Сгрешихме, Александър. Бяхме слепи. Толкова се вкопчихме в спомена за Пламен, в представата си за него, че отказахме да видим истината. И те научихме и децата на това.
Той ме погледна за пръв път. В очите му имаше сълзи.
— Ти си се грижил за дъщеря ни и за внуците ни, а ние те презирахме. Нямам думи, с които да опиша срама, който изпитвам. Лилия ни разказа за сигнала в социалните. Разказа ни как е можела да те унищожи, но не го е направила. Това момиче има повече разум от нас двамата, взети заедно.
Той бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади дебел плик.
— Това не е много. Но е всичко, което успяхме да съберем. Продадохме вилата. Това са парите. Като малка компенсация за дълговете на Пламен, които си платил. Знам, че е капка в морето, но…
Бях поразен. Не очаквах това.
— Стояне, не мога да приема тези пари — казах аз. — Направете нещо за децата с тях.
— Ние вече направихме най-лошото за тях. Тровихме душите им с години. Ти си този, който ги лекува. Моля те, вземи ги. За нас това е въпрос на чест.
Видях, че няма да отстъпи. Кимнах и взех плика. Това не беше просто жест, това беше акт на покаяние. Мост, построен над пропастта от лъжи и недоразумения.
Преди да си тръгне, Стоян се поколеба на вратата.
— Има още нещо. Преди няколко дни ме потърси един човек. Представи се като съдружник на онзи Огнян, твоя конкурент.
Сърцето ми подскочи.
— Разпитваше ме за теб. За семейството ти. За Ася. Искаше да знае всякакви мръсни тайни. Предложи ми пари, за да му разкажа нещо, което може да те злепостави.
— И ти какво направи? — попитах аз, а гласът ми беше напрегнат.
Стоян се изправи. За пръв път от години видях в него гордост.
— Казах му да върви по дяволите. Казах му, че ти си почтен мъж и съпруг на дъщеря ми, и че ако още веднъж притесни семейството ми, ще се обадя в полицията. Не знам дали ще се откаже, Александър. Но исках да знаеш. Този човек е опасен.
След като той си тръгна, аз стоях дълго в тъмния хол. Разбрах, че Огнян е стигнал дъното. Щом е опрял до възрастните родители на покойната ми жена, значи е бил отчаян. И отчаяните хора правят отчаяни неща.
На следващата сутрин, в деня на финалното представяне на проектите, се събудих с лошо предчувствие. Когато пристигнах в офиса, Ралица ме чакаше с пребледняло лице.
— Сашо, имаме огромен проблем. Тази нощ е имало пробив в сървърите ни. Някой е влязъл и е изтрил всичко. Цялата финална презентация, всички финансови разчети, всички 3D модели… всичко е изчезнало.
Глава 7
Новината за саботажа ме удари като физически удар. Всичко. Месеци на безсънни нощи, работа на целия екип, гениалните идеи на Ралица – всичко беше изтрито, часове преди най-важното представяне в историята на компанията ми. В първия момент усетих как паниката ме залива, студена и лепкава. Това беше краят. Огнян беше спечелил.
Но тогава погледнах Ралица. Тя беше бледа, но в очите ѝ нямаше страх. Имаше гняв. Боен гняв.
— Няма да му позволим да победи — каза тя, а гласът ѝ беше твърд като стомана. — Имаме резервни копия на външни дискове, нали?
— Имаме, но те са отпреди седмица. Всички финални корекции, всички подобрения, които направихме през последните дни… всичко е загубено. Финансовият модел не е актуален.
— Колко време имаме до презентацията? — попита тя, гледайки часовника.
— Пет часа.
— Пет часа — повтори тя. — Добре. Събери целия екип. Веднага. Аз ще се заема с архитектурната част. Ти и финансовият отдел се заемете с числата. Ще работим до последната секунда. Няма да се предадем.
Нейната решителност беше заразителна. Тя ми вдъхна сили. Разпратих съобщения, събрах всички ключови хора в офиса. Обясних им ситуацията. Видях шока по лицата им, но видях и нещо друго – лоялност. Никой не се оплака. Никой не каза, че е невъзможно. Всички се хвърлиха в работата като един.
Следващите пет часа бяха най-лудите в живота ми. Офисът се превърна в боен щаб. Въздухът беше наситен с напрежение, адреналин и миризма на силно кафе. Аз и финансовият ми директор, един възрастен и опитен мъж на име Симеон, възстановявахме сметките на една бяла дъска, докато Ралица и нейните архитекти преправяха чертежите и визуализациите с бясна скорост.
В разгара на този хаос, телефонът ми иззвъня. Беше Мартин.
— Какво има, Марти? Много съм зает — казах аз забързано.
— Знам. Лилия ми каза, че днес е важният ден. Просто исках да ти кажа… успех. Вярваме в теб.
Замръзнах за секунда. Тези прости думи… те означаваха повече от всеки договор.
— Благодаря, сине. Благодаря.
Прекъснах връзката и се върнах към работата с нови сили. Вече не се борех само за бизнеса си. Борех се за моето семейство.
Успяхме. Буквално в последната минута. Сглобихме презентацията, записахме я на флашка и полетяхме към сградата на общината, където се провеждаше изслушването. Влязохме в залата за срещи точно когато извикваха името на моята компания. Бяхме потни, изтощени, с разрошени коси, но бяхме там.
Огнян седеше на първия ред. Когато ме видя, на лицето му се изписа изненада, която бързо беше заменена от ледено презрение. Той беше сигурен, че няма да се появим.
Представянето беше на Ралица. Тя беше брилянтна. Говореше с такава страст и убеденост, с такова познаване на всеки детайл, че омагьоса комисията. Аз стоях до нея и отговарях на финансовите въпроси, като представях числата, които бяхме изчислили преди броени минути.
Когато свършихме, в залата имаше мълчание за няколко секунди, последвано от спонтанни аплодисменти от някои от членовете на комисията. Знаех, че сме се справили отлично.
След нас беше ред на Огнян. Презентацията му беше лъскава, професионална, но лишена от душа. Беше стандартен, скучен проект. Но знаех, че неговата сила не е в проекта, а в задкулисните игри.
Решението щеше да бъде обявено в края на деня. Часовете дотогава бяха мъчителни. Върнахме се в офиса, където целият екип ни чакаше с нетърпение. Разказахме им как е минало. Имаше плахи усмивки, но никой не смееше да се надява твърде много.
В пет часа следобед телефонът ми иззвъня. Беше председателят на комисията.
— Господин Александров, обаждам се, за да ви уведомя, че комисията взе своето решение. С пълно единодушие, договорът за изграждане на търговския комплекс се възлага на вашата компания. Проектът ви беше изключителен. Честито.
Не можах да кажа и дума. Подадох телефона на Ралица. Когато чу новината, тя извика от радост. В следващия миг целият офис избухна в овации. Хората се прегръщаха, смееха се, плачеха. Бяхме победили. Въпреки всичко.
В суматохата аз дръпнах Ралица настрана, в моя кабинет.
— Ние го направихме — казах аз, все още невярващ.
— Ти го направи, Сашо. Твоята упоритост, твоята вяра…
— Не. Ние. Без теб аз бях загубен. Рали, аз…
Не можах да се сдържа повече. Привлякох я към себе си и я целунах. Беше целувка, която чакаше да се случи от месеци. Целувка, пълна с благодарност, с облекчение, с възхищение и с нещо много по-дълбоко. Тя отвърна на целувката ми, обвивайки ръце около врата ми. Всички бариери, които бях издигнал около сърцето си, се срутиха.
По-късно същата вечер, когато празненствата в офиса утихнаха, аз седях в кабинета си с Димитър.
— Поздравления, приятелю. Заслужи си го — каза той, като ми наля чаша уиски.
— Благодаря, Митко. Но сега искам нещо друго. Искам възмездие. Имам доказателства, че Огнян е проникнал в сървърите ми. IT отделът ми проследи атаката до IP адрес, свързан с една от неговите фиктивни фирми. Искам да го съдя. Искам да го съсипя.
Димитър се усмихна бавно.
— Вече работя по въпроса. Ще му заведем дело за промишлен шпионаж, нелоялна конкуренция и умишлено нанасяне на щети. Ще му струва милиони. Репутацията му ще бъде унищожена.
Почувствах мрачно удовлетворение. Но знаех, че това не е краят. Трябваше да подредя и собствения си живот.
Прибрах се късно. Децата ме чакаха. Когато влязох, те станаха и ме прегърнаха.
— Поздравления! — каза Мартин.
— Знаехме, че ще успееш! — добави Лилия.
Тази проста, искрена радост в очите им беше по-ценна от всеки договор.
— Трябва да ви кажа нещо — казах аз, докато сядахме на дивана. — Днес се случиха много неща. И аз взех някои решения. Лилия, Мартин, аз ви обичам. Може би не съм го показвал по най-добрия начин, но е истина. Вие сте семейството ми. И искам да останем такова. Затова… скъсах онзи договор. Няма да има повече делене на сметки и заплахи за продажба на къщата.
Те ме гледаха изненадани.
— Но… — продължих аз, — това не означава, че се връщаме към старото положение. Правилата остават. Мартин, ти ще продължиш да работиш и да поемаш част от отговорностите си. Аз ще ти помогна с таксите, но искам да видя, че си сериозен. Лилия, ти ще помагаш повече вкъщи и ще се съсредоточиш върху ученето. И двамата ще се отнасяте с уважение към този дом и към мен. Няма да бъда просто вашият банкомат. Ще бъда ваш настойник, ваш приятел, ваш съветник. Не мога да заменя баща ви, нито майка ви. Но мога да бъда до вас. Съгласни ли сте?
Те кимнаха едновременно, а в очите им имаше сълзи.
— Има и още нещо — казах аз, като си поех дъх. — Става въпрос за Ралица… жената, с която работя. Ние… ние сме заедно.
Очаквах всякаква реакция – шок, гняв, ревност. Но Лилия се усмихна.
— Тя изглежда свястна. Видях я веднъж в офиса ти.
— Да, така е — казах аз, усмихвайки се в отговор.
В този момент, за пръв път от осем години, аз почувствах, че съм у дома. Бях преминал през ада, но бях излязъл от другата страна по-силен и с нещо, което не бях имал досега – истинско семейство. Войната беше свършила. И пред нас стоеше мирът. Крехък, трудно извоюван, но истински.