Бях приет в мечтаното си училище по изкуства и бях на седмото небе. Сърцето ми щеше да изскочи от гърдите, докато тичах по коридора, стискайки дебелия плик, който съдържаше бъдещето ми. Въздухът в къщата изглеждаше по-лек, цветовете по-ярки, а прахът, танцуващ в слънчевите лъчи, приличаше на златни конфети, хвърлени в моя чест. Влетях в кабинета на баща ми, без дори да почукам – нещо немислимо в обикновени дни.
Той вдигна поглед от масивната дъбова маса, отрупана с планове, чертежи и договори. Очилата му бяха смъкнати ниско на носа, а лицето му носеше обичайната маска на строгост и концентрация. В този момент обаче, нищо не можеше да помрачи еуфорията ми.
„Приет съм!“, извиках, размахвайки писмото като боен флаг. „Приеха ме в академията! В класа по живопис!“
Очаквах усмивка, потупване по рамото, може би дори прегръдка. Вместо това, той бавно свали очилата си, сгъна ги прецизно и ги постави до една купчина документи. Погледът, с който ме изгледа, беше студен и празен. Сякаш му съобщавах, че навън вали. Радостта ми започна да се свива на топка в стомаха.
„Брат ти е приоритетът“, каза той с равен, безизразен глас, който режеше по-дълбоко от всеки крясък. „А ние имаме нужда да му помагаш в бизнеса!“
Думите му увиснаха в тишината на кабинета, тежки и задушаващи като оловна завеса. Слънчевите лъчи изведнъж изгубиха блясъка си. Мечтата ми, толкова жива и цветна само преди миг, се превърна в сива пепел в ръцете ми. Не можех да повярвам. Години наред бях работил, рисувал до малките часове на нощта, лишавал се от всичко, за да постигна това. И сега, с няколко думи, той го беше заличил.
„Но… татко… това е всичко, което някога съм искал“, промълвих, а гласът ми трепереше. „Говорихме за това. Ти каза, че ако успея…“
„Разговорите свършиха“, прекъсна ме той, а в гласа му се появи онази стоманена нотка, която не търпеше възражение. „Димитър поема основния обект. Нуждае се от сигурен човек до себе си. Ти си този човек. Край на темата.“
Той отново си сложи очилата и се наведе над чертежите, сякаш разговорът беше приключил и аз вече не съществувах. Стоях там, вцепенен, с писмото в ръка. То вече не беше билет към бъдещето ми, а некролог на една мечта. Обърнах се и излязох от кабинета, без да кажа и дума повече. Всяка стъпка беше мъка. Светът се беше срутил върху мен.
Остатъкът от деня премина в мъгла. Вечерята беше мълчалива и напрегната. Майка ми, Райна, се опитваше да повдигне духа ми с плахи усмивки, но погледът ѝ беше изпълнен със съжаление и безсилие. Тя знаеше, че решенията на баща ми са окончателни. Брат ми Димитър избягваше погледа ми, съсредоточен върху чинията си. Може би изпитваше вина, а може би триумф. Не можех да преценя. Чувствах се предаден от всички.
На следващата сутрин, докато седях на масата в кухнята и гледах безизразно през прозореца, баща ми влезе. Той не каза нищо, просто постави пред мен дебела папка от син картон. Погледнах го въпросително.
„Ти имаш…“ започна той и замълча за миг, сякаш подбираше думите си внимателно, „…нови отговорности. Всичко е вътре. Договори, графици, контакти. Назначен си за управител на новия жилищен комплекс. Официално.“
Отворих папката с треперещи ръце. На първата страница, с големи черни букви, стоеше името ми. Александър. Управител. Под него – подписът на баща ми и моят… фалшифициран. Сърцето ми спря. Това не беше просто молба за помощ. Това беше капан. Той не просто беше отхвърлил мечтата ми, той ме беше оковал за бизнеса си със законови вериги, които не можех да счупя. Почувствах как студена пот избива по челото ми. Погледнах го, а в очите му видях не бащина загриженост, а студената пресметливост на бизнесмен, който току-що е сключил изгодна сделка.
Глава 2
Първите седмици в офиса бяха като живот в чуждо тяло. Светът на изкуството, с неговия аромат на терпентин и маслени бои, с усещането за грубото платно под пръстите и свободата да създаваш нещо от нищото, беше заменен от стерилната миризма на хартия, тонер и скъп освежител за въздух. Вместо палитра с цветове, пред мен стоеше клавиатура. Вместо статив – монитор, изпълнен с безкрайни колони от цифри, срокове и имена, които не означаваха нищо за мен.
Строителната фирма „Монолит“, империята на баща ми, се помещаваше на последните два етажа на лъскава стъклена сграда, която сама по себе си беше паметник на неговия успех. Всичко беше в сиво, черно и хром. Дори растенията в ъглите изглеждаха изкуствени, прекалено перфектни. Чувствах се като екзотична птица, затворена в метална клетка.
Кабинетът, който ми бяха отредили, беше до този на Димитър. Беше просторен, с огромен прозорец, гледащ към града, но се чувствах задушен. Всяка сутрин баща ми, Петър, влизаше, оставяше нова купчина документи на бюрото ми и излизаше с думите: „Прочети това. Искам доклад до обяд.“ Не питаше, а заповядваше.
Димитър, от своя страна, се държеше така, сякаш ми прави огромна услуга. Той беше с две години по-голям от мен, облечен винаги в безупречни костюми, с коса, сресана назад с гел. Той беше наследникът, човекът, отгледан и обучен да поеме бизнеса. Аз бях просто резервният играч, извикан на терена по принуда.
„Виж, Александър“, каза ми той един ден, докато стоеше на прага на кабинета ми, облегнат на касата на вратата с измамна небрежност. „Знам, че това не е твоят свят. Но баща ми е прав. Тук се правят истинските пари, не с драсканици по платна. Просто ме слушай, прави каквото ти казвам и всичко ще бъде наред. Не усложнявай нещата.“
Имаше нещо в тона му, смесица от снизхождение и едва прикрита несигурност, което ме вбесяваше. Той се страхуваше. Страхуваше се, че мога да се проваля и да го злепоставя, или може би, още по-лошо, че мога да успея и да застраша позицията му. За него аз не бях брат, а потенциална заплаха или досадна пречка.
Започнах да изучавам документите, не защото исках, а защото търсех изход. Потънах в света на договорите за подизпълнители, разрешителните за строеж, финансовите отчети. Беше сух и бездушен свят, но скоро започнах да забелязвам нещо друго под повърхността на официалните документи. Забелязах несъответствия. Фактури за материали, които изглеждаха завишени. Плащания към консултантски фирми с неясна дейност. Срокове, които се променяха в последния момент, винаги в ущърб на по-малките доставчици.
Един следобед, докато преглеждах документацията за нашия най-голям текущ проект – луксозен затворен комплекс в покрайнините на града, попаднах на папка, надписана „Допълнителни споразумения“. Вътре имаше документи, които очевидно не бяха предназначени за чужди очи. Ставаше въпрос за сделка със собственика на съседен парцел – възрастен мъж на име Симеон. Първоначалният договор за изкупуване на земята му беше на една цена, но следваха серия от анекси, които намаляваха сумата драстично, позовавайки се на новооткрити „геоложки проблеми“ и „регулационни пречки“. Последната страница беше копие от съдебно решение, с което Симеон губеше делото срещу фирмата.
Усетих как нещо студено се надига в мен. Това не беше просто бизнес. Това беше хищничество. Баща ми и брат ми бяха съсипали този човек, за да разширят имота си с няколко декара.
Същата вечер се прибрах късно. В къщата беше тихо. Влязох в кабинета на баща ми. Той все още беше там, наведен над някакъв чертеж.
„Какво е това?“, попитах, поставяйки папката със споразуменията на масата пред него.
Той вдигна поглед, дори не беше изненадан. „Това е бизнес, Александър. Понякога, за да построиш нещо голямо, трябва да разчистиш терена. Някои хора не разбират от дума, разбират само от сила.“
„Сила?“, повторих невярващо. „Ти си го разорил! Това е неморално!“
Петър се изправи в целия си ръст. Лицето му беше непроницаемо. „Моралът не плаща заплати на двеста души. Моралът не строи сгради. Реалността го прави. И ако искаш да оцелееш в тази реалност, ще трябва да се научиш да си цапаш ръцете. Или да се провалиш. Изборът е твой.“
Той взе папката и я заключи в един от шкафовете. „Сега излез. Имам работа.“
Върнах се в стаята си и се заключих. Чувствах се в капан, не само физически, но и морално. Бях станал част от нещо, което презирах. Бях управител на проект, построен върху руините на нечий живот. И подписът под името ми, макар и фалшив, ме правеше съучастник. Отидох до стария си статив в ъгъла. Беше покрит с прашен чаршаф. Свалих го и погледнах последната си незавършена картина – пейзаж на диво, скалисто крайбрежие, място на свобода и необуздана стихия. Сега ми изглеждаше като сцена от друг живот. Живот, който вече не ми принадлежеше.
Глава 3
Минаваха месеци. Дните се сливаха в сива, монотонна върволица от срещи, отчети и телефонни разговори. Бях се превърнал в автомат. Ставах, отивах в офиса, вършех каквото се изисква от мен, прибирах се и гледах в тавана докато заспя. Бях спрял да рисувам. Дори не можех да погледна статива си. Всяко вдъхновение беше пресъхнало, заменено от горчивина и апатия.
Единственото ми бягство бяха дългите разходки след работа. Скитах безцелно по улиците, опитвайки се да избягам от мислите си. В една такава вечер, съвсем случайно, попаднах на малка, почти скрита галерия в една от преките на центъра. Витрината беше осветена и привличаше погледа. Без да се замисля, влязох вътре.
Въздухът беше различен. Миришеше на боя, на дърво, на творчество. По стените висяха абстрактни платна, изпълнени с експлозия от цветове и емоции. Те бяха хаотични, дръзки и живи. Всичко, което аз не бях в момента.
„Харесват ли ви?“
Гласът беше мек и мелодичен. Обърнах се. До мен стоеше млада жена с дълга, абаносова коса, вързана на небрежен кок, от който се бяха измъкнали няколко кичура. Очите ѝ бяха големи и тъмни, и ме гледаха с любопитство. Носеше изцапана с боя риза и широки панталони.
„Невероятни са“, отвърнах искрено. „Имат толкова много… енергия.“
Тя се усмихна. „Аз съм Михаела. Това са мои работи.“
Почувствах се неловко. „Аз съм Александър. Поздравления, наистина са впечатляващи.“
„Благодаря. Рядко влизат хора с костюми тук“, отбеляза тя, оглеждайки строго официалното ми облекло. „Обикновено плаша бизнесмените.“
Усетих как се изчервявам. „Аз не съм… Не точно.“
Тя наклони глава. „Не точно бизнесмен? Какво означава това?“
И тогава, за първи път от месеци, аз проговорих. Разказах ѝ. Разказах ѝ за училището по изкуства, за баща ми, за папката, за чувството, че съм в капан. Не знам защо го направих. Може би защото тя беше от онзи свят, който ми липсваше толкова много. Може би защото в очите ѝ видях разбиране, а не осъждане.
Тя ме слушаше внимателно, без да ме прекъсва. Когато свърших, в галерията настана тишина, нарушавана само от шума на улицата навън.
„Значи си художник в клетка“, каза тя накрая.
„Бях художник“, поправих я аз. „Сега съм просто… служител.“
„Никой не може да ти отнеме това, което си“, възрази тя. „Могат да те накарат да правиш нещо друго, но не могат да променят същността ти. Освен ако ти не им позволиш.“
Думите ѝ ме пронизаха. Тя беше права. Бях позволил на горчивината да ме погълне. Бях се предал.
„Кога за последно рисува?“, попита тя.
Сведох поглед. „Не помня. Преди месеци.“
Михаела отиде до едно малко бюро в ъгъла, взе скицник и въглен, и ми ги подаде. „Рисувай. Сега.“
„Какво? Не, не мога…“
„Защо не?“, настоя тя. „Не мисли. Просто рисувай. Каквото и да е. Нарисувай мен, ако искаш. Или онази ваза. Или просто една линия. Няма значение. Просто го направи.“
Поколебах се за момент. Ръцете ми се чувстваха сковани и чужди. Но имаше нещо в нейния настоятелен поглед, което ме накара да взема скицника. Седнах на един стол. Пръстите ми стиснаха въглена. Беше странно познато усещане. Затворих очи за секунда, поех си дъх и започнах да рисувам.
Не мислех за нищо. Просто оставих ръката ми да се движи по листа. Линиите се появяваха – първо плахи и несигурни, после все по-смели и бързи. Не рисувах нея, нито вазата. Рисувах усещане. Усещането за клетка, за счупени криле, за задушаваща тежест. Когато свърших, целият лист беше покрит с черни, преплитащи се линии, които образуваха нещо като вихър, в чийто център имаше малка, празна точка.
Подадох ѝ скицника безмълвно. Тя го погледна дълго.
„Ето“, каза тя тихо. „Още е там. Просто е било затрупано.“
От този ден нататък галерията на Михаела се превърна в моето убежище. Ходех там почти всяка вечер. Понякога просто си говорехме, друг път рисувахме заедно в тишина. Тя не ме съдеше. Не се опитваше да ми дава решения. Просто ми даваше пространство да бъда себе си. Пространство, в което Александър-управителят изчезваше и на негово място се появяваше Александър-художникът.
Тя ми разказваше за своя живот – за борбата да се наложиш като творец, за малките радости и големите разочарования. Живееше в малко ателие над галерията, беше взела заем, за да наеме мястото и едва свързваше двата края. Но беше свободна. И щастлива.
В нейно присъствие аз се чувствах жив по начин, който бях забравил, че е възможен. Тя беше цветът в моя сив свят. Тя беше искрата, която заплашваше да подпали затвора ми отвътре. Започнах да се влюбвам в нея, но в същото време се страхувах. Страхувах се да я въвлека в моя свят на лъжи и компромиси. И знаех, че рано или късно, двата свята щяха да се сблъскат.
Глава 4
Сблъсъкът дойде по-скоро, отколкото очаквах. И както можеше да се предположи, в центъра му беше Димитър.
Един вторник сутрин, в офиса цареше необичайно напрежение. Секретарката говореше с шепот по телефона, счетоводителите бяха забили носове в мониторите си по-дълбоко от обикновено, а вратата на кабинета на баща ми беше затворена. Опитах се да не обръщам внимание и се съсредоточих върху графиците за доставка на арматура за моя обект.
Около десет часа вратата на кабинета на Димитър се отвори с трясък и той излезе, блед като платно. Последва го баща ни, а лицето му беше тъмно от гняв.
„В моя кабинет! Веднага!“, изръмжа Петър, сочейки първо Димитър, а после и мен.
Сърцето ми подскочи. Каквото и да се беше случило, беше сериозно. Влязохме в кабинета му и той затвори вратата след нас. Тишината беше оглушителна.
„Обясни му“, нареди баща ми на Димитър, без да го поглежда. Гласът му беше леден.
Димитър преглътна мъчно. „Има… има малък проблем с проекта „Изгрев“.“
„Изгрев“ беше неговият проект, перлата в короната на фирмата – огромен комплекс от офисни сгради и апартаменти, в който бяха инвестирани десетки милиони.
„Колко малък?“, попитах аз.
„Основният инвеститор се оттегля“, изстреля баща ми вместо него. „Днес сутринта получихме официално уведомление. Заради „непреодолими пропуски в спазването на сроковете и качеството на изпълнението“.“
Погледнах брат си. Той гледаше в пода, сякаш търсеше дупка, в която да пропадне.
„Как е възможно?“, обърнах се към баща ми. „Нали всичко беше под контрол?“
„Питай него!“, изкрещя Петър, сочейки Димитър с треперещ от ярост пръст. „Питай твоя гениален брат! Оказа се, че през последните три месеца е правил „оптимизации“. Заменил е одобрения доставчик на бетон с някаква фирма-еднодневка, за да „спести“ разходи. Спестил е пари, но е изгубил качество. Взетите проби не отговарят на стандарта. Цялото крило на сграда Б трябва да се събори и да се изгради наново!“
Почувствах как ми се завива свят. Това беше катастрофа. Не просто финансов удар, а петно върху репутацията на фирмата, което трудно щеше да се изчисти.
„Аз… аз мислех, че ще се справя“, заекна Димитър. „Исках да ти докажа, татко… исках да ти докажа, че мога да управлявам сам, че мога да увелича печалбата…“
„Ти не можеш да управляваш и будка за вестници!“, изрева баща ми. „Ти си провал! Цял живот те подготвям, давам ти всичко наготово, а ти какво правиш? За малко да унищожиш всичко, което съм градил с години!“
Думите му бяха жестоки, но в тях имаше и болка. Болката на човек, който вижда как наследството му се разпада. За първи път видях баща си не като тиранин, а като уплашен човек.
Той седна тежко на стола си и масажира слепоочията си. Настана тишина.
„Ти“, каза той след малко, сочейки ме. „Ти ще оправиш тази каша.“
„Аз?“, не повярвах на ушите си. „Какво разбирам аз от това? Това е проектът на Димитър.“
„Проектът на Димитър е пред провал. От този момент ти поемаш „Изгрев“. Ще работиш с главния инженер, Иво, и ще намериш начин да минимизираш щетите. Ще говориш с инвеститорите, ще преговаряш с доставчиците, ще направиш каквото е необходимо. А ти“, обърна се той към Димитър, „ще му докладваш. Ще изпълняваш всяко негово нареждане безпрекословно. Ясно ли е?“
Димитър вдигна поглед. В очите му имаше смесица от унижение, омраза и отчаяние. Той кимна мълчаливо.
„Сега се махайте от главата ми. И двамата.“
Излязохме от кабинета. В коридора Димитър се спря и ме сграбчи за ръката.
„Не си мисли, че това променя нещо“, изсъска той, а в очите му гореше огън. „Това е временно. Ще си върна проекта. А ти гледай да не се провалиш, защото ще повлечеш и мен надолу.“
„Ти сам се повлече надолу, Димитър“, отвърнах аз, отскубвайки ръката си. „Може би е време да спреш да мислиш само за себе си.“
През следващите няколко седмици се потопих в хаоса на проект „Изгрев“. Работех по осемнадесет часа на ден. Иво, главният инженер, беше възрастен мъж със спокоен поглед и огромни познания. Първоначално беше скептичен към мен, „момчето с картинките“, както ме нарече веднъж Димитър пред него. Но аз го слушах. Учех се. Зададох хиляди въпроси.
Започнах да виждам проекта не като сбор от бетон и стомана, а като сложна композиция. Всяка част трябваше да е в хармония с останалите. Имаше ритъм, имаше структура. Използвах уменията си от рисуването – способността да виждам голямата картина, да забелязвам детайлите, да намирам баланса.
Вместо да се опитвам да скрия проблема, направих нещо немислимо за баща ми – бях прозрачен. Организирах среща с останалите инвеститори. Признах грешката. Показах им новия план за действие, който бях разработил с Иво – график, който беше реалистичен, макар и по-дълъг, и бюджет, който включваше неустойките.
Но направих и още нещо. Докато преглеждах оригиналните архитектурни планове, забелязах, че общите пространства – фоайетата, зелените площи – бяха проектирани без никакво въображение. Бяха студени и безлични. Прекарах една нощ буден, не над счетоводни книги, а над скицника си. Преработих дизайна на тези пространства. Добавих изкуство, водни елементи, неочаквани цветови акценти. Създадох визия за място, където хората наистина биха искали да живеят и работят, а не просто да съществуват.
На следващата среща представих не само решение на проблема, но и нова визия. Показах им скиците си. Обясних им как с минимални допълнителни разходи можем да превърнем комплекса от просто „добър“ в „изключителен“.
За моя изненада, те бяха впечатлени. Видяха не просто опит за измъкване от кризата, а страст и ангажираност. Един от тях, по-възрастен господин с проницателен поглед, каза след презентацията ми: „Момче, ти имаш око. За първи път някой от вашата фирма ми говори за нещо повече от квадратура и печалба.“
Успяхме да ги задържим. Кризата беше овладяна.
Когато съобщих на баща ми, той просто кимна. „Добра работа“, каза той, без никаква емоция. Но знаех, че това е най-голямата похвала, която можех да получа от него.
Димитър, обаче, ме гледаше с нова, още по-силна омраза. Аз не просто бях оправил неговата каша. Бях успял там, където той се беше провалил, и то по начин, който той никога не би могъл да измисли. Бях използвал „драсканиците“ си, за да спася неговия проект. И това беше унижение, което той нямаше да ми прости. Войната между нас тепърва започваше.
Глава 5
Точно когато си мислех, че нещата започват да се подреждат и хаосът около проект „Изгрев“ е овладян, на бюрото ми се появи нова папка. Този път не беше от баща ми. Беше донесена от куриер и адресирана лично до Петър, но тъй като него го нямаше, секретарката я беше оставила при мен. Беше официална пратка от адвокатска кантора.
Любопитството надделя. Отворих я. Вътре имаше дебела купчина документи – официално писмо-покана за доброволно уреждане на спор и проект на искова молба. Ищец беше Симеон – човекът, чиято земя беше придобита по съмнителен начин за строежа на моя обект. Ответници – „Монолит“ и лично баща ми.
Прегледах документите. Адвокатът на Симеон, някоя си Адриана, беше свършила страхотна работа. Исковата молба беше прецизна и пълна с доказателства – експертизи от независими геолози, които оспорваха „проблемите“ с терена, свидетелски показания от бивши служители, които твърдяха, че са били принудени да фалшифицират доклади, и анализ на пазарните цени, който показваше огромното разминаване между първоначалната оферта и крайната сума.
Симеон съдеше фирмата за измама, принуда и пропуснати ползи. Искът беше за колосална сума, достатъчна, за да разклати сериозно финансовата стабилност на „Монолит“, особено след загубите от проекта на Димитър.
Когато баща ми се върна, му подадох папката безмълвно. Той я прегледа с каменно лице. Прочете всяка страница внимателно. Очаквах да избухне, да започне да крещи, както направи с Димитър. Вместо това, той се облегна назад в стола си и се засмя. Беше сух, неприятен смях.
„Значи старият глупак си е намерил зъбат адвокат“, каза той. „Мислех, че сме приключили с него.“
„Това изглежда сериозно, татко“, казах аз. „Има експертизи, свидетели…“
„Хартията търпи всичко“, прекъсна ме той. „Свидетелите могат да си променят показанията. Експертите могат да бъдат опровергани от други експерти. Всичко е въпрос на пари и на правилните връзки. Ще се обадя на нашия адвокат.“
Нашият адвокат беше човек на неговата възраст, с когото работеха от години – муден, предсказуем и свикнал да печели чрез протакане и процедурни хватки. Но този път усещах, че това няма да е достатъчно. Адвокатката на Симеон, Адриана, беше подготвила делото си перфектно.
След няколко дни се състоя първата среща между адвокатските екипи. Баща ми настоя да присъствам. „Трябва да се учиш“, каза ми той.
Срещата се проведе в една от онези стерилни конферентни зали, които миришат на скъпи мокети и напрежение. Нашият адвокат започна с високомерни изявления за неоснователността на иска и заплахи за контра-дело за накърняване на доброто име.
Тогава думата взе Адриана. Тя беше млада, може би малко по-възрастна от мен, с остри черти и поглед, който те пронизваше. Излъчваше ледена увереност. Тя не повиши тон. Не заплаши. Просто започна методично, точка по точка, да излага фактите. Говореше с прецизността на хирург, цитирайки закони и членове от договори, представяйки всяко доказателство с унищожителна логика.
Нашият адвокат започна да се поти. Опитваше се да я прекъсва, да оспорва, но тя отбиваше всеки негов опит с лекота.
„Господа“, каза тя накрая, обръщайки се към нас. „Моят клиент не иска война. Той иска справедливост. Офертата ни за извънсъдебно споразумение е на масата. Тя е валидна до края на седмицата. След това ще внесем иска в съда и ще уведомим медиите за методите, по които вашата уважавана компания си „разчиства терена“. Сигурна съм, че инвеститорите в новите ви проекти ще бъдат силно заинтригувани.“
Това беше директен удар. Заплаха, насочена право към болното място – репутацията ни, която вече беше разклатена.
Когато срещата приключи, баща ми беше бесен. „Тази малка усойница! Коя е тя, че да ме заплашва?“
„Тя е права“, казах тихо. „Ако това стигне до медиите, ще имаме сериозен проблем. Проект „Изгрев“ виси на косъм. Не можем да си позволим още един скандал.“
„Няма да се поддам на изнудване!“, отсече той.
Но виждах, че е разтревожен. Гордостта му воюваше с прагматизма. За първи път го виждах притиснат в ъгъла не от конкурент, а от собственото му минало, което се връщаше да го преследва.
Делото се превърна в основна тема вкъщи. Напрежението можеше да се реже с нож. Димитър използваше ситуацията, за да се опита да си върне позициите.
„Виждаш ли?“, каза ми той веднъж, когато бяхме сами. „Докато ти си играеш на дизайнер, истинският бизнес се разпада. Баща ми трябваше да остави мен да се занимавам с това.“
„Ти щеше да направиш същото, което направи и с „Изгрев“ – щеше да подцениш противника и да се провалиш“, отвърнах студено.
Конфликтът сплоти мен и баща ми по странен начин. Въпреки че не бях съгласен с методите му, сега бяхме в една лодка. Започнах да участвам активно в подготовката на защитата. Прекарвах нощи наред, четейки документите по делото, търсейки слаби места в нашата позиция. И колкото повече четях, толкова по-ясно ми ставаше, че сме в губеща позиция. Моралната правота не беше на наша страна. И този път, изглежда, и законът нямаше да е.
Една вечер, докато работех до късно в кабинета му, намерих стара снимка в едно от чекмеджетата. На нея бяха двама млади мъже, застанали пред празен парцел земя. Единият беше баща ми, млад и пълен с амбиция. Другият беше Симеон. И двамата се усмихваха. Изглеждаха като приятели, като партньори.
В този момент осъзнах, че историята е много по-дълбока и по-лична, отколкото предполагах. Това не беше просто бизнес сделка, която се е объркала. Това беше история за предателство.
Глава 6
За да потуши нарастващото напрежение, или може би просто за да запази привидната фасада на нормалност, майка ми настоя да направим семейна вечеря. Истинска семейна вечеря, на която всички да присъстват, включително и съпругата на Димитър, Илияна.
Илияна беше пълната противоположност на моето семейство. Тя беше тиха, интелигентна жена, която учеше право в университета. Беше се омъжила за Димитър преди година и все още се опитваше да намери мястото си в нашата сложна семейна динамика. Рядко изразяваше мнение, но в погледа ѝ се четеше наблюдателност, която често ме караше да се чувствам неловко.
Вечерята беше мъчение. Въздухът в трапезарията беше толкова гъст, че можеше да се реже с нож. Баща ми седеше начело на масата като мрачен монарх, отпивайки от виното си и отговаряйки с едносрични фрази. Димитър се опитваше да изглежда бодър, разказвайки някакви безинтересни истории от офиса, но нервното потропване на пръстите му по масата го издаваше. Майка ми, Райна, сновеше между кухнята и трапезарията с трескава енергия, сякаш се опитваше да запълни неловките паузи с движение.
Аз мълчах. Мислите ми бяха заети със съдебното дело и онази снимка.
„Александър, чух, че си се справил блестящо с кризата в „Изгрев“,“ каза Илияна, нарушавайки тишината. Гласът ѝ беше спокоен и ясен.
Всички погледи се насочиха към мен. Почувствах как Димитър се напряга до мен.
„Просто си свърших работата“, отвърнах аз, опитвайки се да омаловажа темата.
„Не, наистина“, продължи тя. „Димитър ми показа скиците ти за общите части. Невероятни са. Имаш истински талант.“
Това беше опасно. Похвалата ѝ, макар и искрена, беше като искра в барутен погреб.
„Талантът не плаща ипотеката“, изръмжа Димитър. „Илияна, нали знаеш, че сме взели огромен заем за апартамента? Разчитаме на този бизнес, а не на картинки.“
Илияна го погледна студено. „Знам много добре какви заеми сме взели, Димитър. Но също така знам, че креативността на брат ти спаси проекта, от който зависи и нашият заем.“
Напрежението ескалира.
„Стига!“, намеси се баща ми. Гласът му беше тих, но властен. „Не искам да слушам за това на масата.“
„За какво искаш да слушаш тогава, Петър?“, внезапно се обади майка ми. Всички се обърнахме към нея, изненадани. Тя рядко му противоречеше. Стоеше до масата, стиснала една салфетка в ръцете си, а в очите ѝ гореше непознат за мен огън. „Може би искаш да говорим за делото на Симеон? Или за това как синовете ти са готови да си издерат очите заради твоята фирма? Или може би за нещо друго?“
В думите ѝ имаше скрит подтекст, заплаха, която само баща ми разбра. Той я изгледа продължително, а на лицето му се изписа нещо като предупреждение.
„Райна, не сега“, каза той.
„А кога, Петър? Кога?“, продължи тя, а гласът ѝ започна да трепери. „Тази къща се превърна в бойно поле. Вече не мога да дишам тук.“
Тя хвърли салфетката на масата и излезе от стаята. Чухме как вратата на спалнята им се затваря с трясък.
Настана гробна тишина. Вечерята беше приключила.
Илияна беше първата, която се изправи. „Мисля, че е по-добре да си тръгваме“, каза тя тихо. Погледна ме със съчувствие. „Беше права. Благодаря ти за всичко, което направи.“ После хвана Димитър за ръка и го повлече след себе си. Той не се съпротивляваше, изглеждаше напълно смазан.
Останахме само аз и баща ми. Той седеше неподвижно, загледан в празната чиния пред себе си.
„Какво става между теб и мама?“, попитах го.
Той вдигна поглед. Лицето му изглеждаше старо и уморено. „Неща, които не са твоя работа, Александър.“
„Всичко в тази къща стана моя работа, откакто ми връчи онази папка“, възразих аз. „Аз съм част от това, независимо дали го искам. Имам право да знам.“
Той въздъхна тежко. „С майка ти имаме… различия. От много време. Бизнесът, напрежението… те се отразяват на всички ни.“
Не му повярвах. Имаше нещо повече. Нещото, което беше накарало майка ми да избухне така. Тайна, която разяждаше семейството ни отвътре, също толкова сигурно, колкото и съдебното дело.
По-късно същата вечер, когато се качвах към стаята си, минах покрай кабинета на баща ми. Вратата беше открехната. Чух гласа му – говореше по телефона. Беше тих, почти шепот.
„… не, сега не мога да говоря… да, знам… и ти ми липсваш… ще се опитам да се измъкна утре… до скоро, мила.“
Замръзнах на място. „Мила“. Тази дума. Той никога не наричаше майка ми така. Сърцето ми започна да бие лудо. Баща ми. Моят баща, моделът за строгост и морал, човекът, който изискваше абсолютна лоялност, имаше друга жена.
Откритието ме разтърси по-силно от всичко досега. Всичко си дойде на мястото – напрежението между родителите ми, избухването на майка ми, нейната тиха тъга. Тя знаеше. Или поне подозираше.
Светът ми се преобърна. Човекът, когото едновременно мразех и се опитвах да впечатля, се оказа лъжец и лицемер. Фасадата на перфектното, макар и студено семейство, се беше пропукала и отвътре лъхаше гнилоч. Чувствах се сам, напълно сам, в една къща, пълна с тайни и предателства. И се чудех колко още лъжи щяха да излязат наяве, преди всичко да се срути окончателно.
Глава 7
Знанието за тайната на баща ми беше като отрова, която бавно се просмукваше във вените ми. Всяко негово действие, всяка дума вече имаха двоен смисъл. Неговите лекции за лоялност и дълг към семейството звучаха кухо и лицемерно. Гледах го как седи на масата срещу майка ми и се преструва на загрижен съпруг, и ми се повдигаше.
Започнах да го наблюдавам. Забелязвах малките неща – как телефонът му винаги беше с екрана надолу, как често излизаше за „неотложни бизнес срещи“ късно вечер, как се появяваха нови, скъпи ризи в гардероба му, които майка ми определено не му беше купувала.
Един ден, воден от импулс, който не можех да контролирам, реших да го проследя. Той каза, че отива на среща с доставчици в друг град и ще се върне късно. Изчаках го да тръгне и го последвах с моята кола, спазвайки дистанция.
Той не тръгна към магистралата. Вместо това, колата му се отправи към един от скъпите, уединени квартали в другия край на града. Спря пред елегантна, модерна къща, скрита зад висока ограда. Видях го да слиза от колата. Вратата на къщата се отвори и на прага се появи жена. Беше висока, руса и облечена в стилна рокля. Тя се усмихна, прегърна го и го целуна. Целувка, която не оставяше място за съмнение. После двамата влязоха вътре, а той я прегръщаше през кръста.
Седях в колата си на отсрещната страна на улицата и гледах. Чувствах се празен. Не изпитвах гняв, а само една безкрайна, ледена празнота. Снимката беше пълна. Баща ми водеше двойствен живот. Имаше друго семейство, или поне друга връзка, за която никой от нас не подозираше.
Прибрах се вкъщи. Майка ми беше в кухнята, приготвяше вечеря, сякаш всичко е наред. Погледна ме и се усмихна тъжно.
„Баща ти пак ще закъснее, нали?“
Кимнах. Не можех да говоря. Исках да ѝ кажа. Исках да изкрещя истината, да разбия тази фасада на парчета. Но като я погледнах, видях колко е крехка. Видях тъмните кръгове под очите ѝ, умората в погледа ѝ. Тя беше прекарала години, живеейки в тази лъжа. Може би истината щеше да я унищожи.
Вместо това, седнах до нея.
„Мамо“, започнах тихо. „Щастлива ли си?“
Тя спря да реже зеленчуците и се загледа в ръцете си. „Щастието е лукс, Александър. Аз имам… сигурност. Имам вас, децата. Това ми стига.“
„Не е вярно“, казах аз. „И не ти стига. Виждам го в очите ти. Защо го търпиш?“
Тя вдигна поглед към мен. В очите ѝ имаше сълзи. „Какво да направя? Да си събера багажа и да си тръгна? Къде да отида? Аз нямам нищо на мое име. Целият ми живот е в тази къща, в тази фирма. Петър се е погрижил за това. Аз съм също толкова зависима от него, колкото и вие.“
Думите ѝ ме удариха като плесница. Тя беше в същия капан като мен, само че много по-отдавна. Нейната клетка беше по-голяма и по-златна, но си беше клетка.
„Ти знаеш, нали?“, попитах я тихо. „Знаеш, че има друга.“
Тя не отговори. Само една сълза се търкулна по бузата ѝ. Това беше достатъчно.
„Откога?“
„От години“, прошепна тя. „Първо бяха само подозрения. После станаха сигурност. Спрях да питам. По-лесно е да не знаеш детайлите.“
Седяхме в тишина. Цялото ми уважение към баща ми, всичко, което беше останало от него, се изпари в този момент. Той не беше просто строг. Той беше жесток. Беше изградил живота си върху нещастието на хората около него – на Симеон, на майка ми, на мен.
Това разкритие промени всичко. Вече не се борех за него, за фирмата или за семейството. Борех се за майка си. Борех се за себе си. Трябваше да намеря начин да ни измъкна от тук. Но за да го направя, трябваше да стана по-силен. Трябваше да разбера как работи неговият свят, за да мога да го победя в собствената му игра.
Започнах да гледам на работата си по друг начин. Вече не беше наказание. Беше оръжие. Потопих се в делата на фирмата с нова решителност. Изучавах всеки договор, всеки отчет. Търсех слабости, търсех скрити лостове за влияние. Трябваше да стана незаменим. Трябваше да натрупам власт. Само така можех да защитя майка си и да си върна собствения си живот.
Спрях да ходя в галерията на Михаела. Не можех. Чувствах се мръсен, опетнен от тайните на семейството си. Не исках да я въвличам в това. Тя беше твърде чиста. Една вечер тя ми се обади.
„Хей, изчезна. Всичко наред ли е?“
„Да, просто съм много зает“, излъгах аз.
„Липсваш ми“, каза тя.
„И ти на мен“, отвърнах, а гърлото ми се беше свило на топка. „Ще ти се обадя скоро. Обещавам.“
Затворих телефона. Знаех, че е поредната лъжа. В момента не можех да си позволя да имам нещо чисто и истинско в живота си. Първо трябваше да се измъкна от калта. Дори и с цената на това да се изцапам още повече. Войната беше обявена, макар и само в съзнанието ми. И аз бях готов да я водя докрай.
Глава 8
Делото „Симеон срещу Монолит“ навлезе в същинската си фаза. Адвокатката Адриана се оказа точно толкова безпощадна, колкото изглеждаше. Тя отхвърли всичките ни опити за протакане и поиска ускорено разглеждане на делото. Започнаха призовавания за разпити и събиране на свидетелски показания.
Баща ми беше призован първи. Той влезе в адвокатската кантора на Адриана с обичайната си арогантност, но излезе часове по-късно блед и изтощен. Тя го беше подложила на кръстосан разпит, който беше разнищил всяка негова лъжа и полуистина.
Следващият бях аз. Като управител на проекта, построен на спорната земя, бях ключов свидетел. Седнах срещу Адриана в същата онази конферентна зала. Тя ме гледаше с професионален, почти безизразен поглед.
„Господин Александър“, започна тя, „кога за първи път се запознахте с документацията по придобиването на имота на моя клиент?“
„Когато поех проекта“, отвърнах аз.
„И не забелязахте нищо нередно? Например, драстичната разлика между първоначалната оценка и финалната продажна цена?“
„Видях документите. Те бяха законово оформени“, отговорих предпазливо, повтаряйки думите, които нашият адвокат ме беше инструктирал да кажа.
Тя се усмихна леко. „Законът е интересен инструмент. Може да се използва за постигане на справедливост, но и за прикриване на несправедливост. Вие сте художник, нали?“
Въпросът ме свари неподготвен. „Какво общо има това?“
„Художниците имат око за детайла. За нюансите. За нещата, които са скрити под повърхността. Като управител, вие сте одобрили десетки фактури. Но като художник, когато погледнете историята на тази сделка, не виждате ли една грозна картина? Картина на принуда и злоупотреба с власт?“
Тя ме атакуваше не като бизнесмен, а като човек. Опитваше се да пробие защитата ми, да стигне до съвестта ми.
„Аз съм управител на строителен обект“, казах твърдо. „Не съм морален съдник.“
„Наистина ли?“, попита тя и плъзна по масата копие от онзи първи документ, с който баща ми ме беше назначил. Подчертаният с червено фалшифициран подпис блестеше под лампите. „Това вашият подпис ли е? Защото имам графологична експертиза, която твърди обратното. Изглежда, че сте станал управител на този проект, построен върху една несправедливост, без дори да сте се съгласили. Вие също сте жертва в тази история, нали?“
Замръзнах. Тя знаеше. Беше разкрила първородния грях на моето участие в този бизнес. Бях напълно обезоръжен. Гледах я в очите и за първи път видях в тях не само професионализъм, но и проблясък на… съчувствие?
„Без коментар“, успях да промълвя.
Разпитът приключи скоро след това. Излязох от кантората с разтуптяно сърце. Тя не просто водеше дело. Тя разплиташе цялата прогнила система, която баща ми беше изградил. И ме беше поставила пред ужасяващ избор: да продължа да лъжа и да защитавам един корумпиран ред, или да кажа истината и да предизвикам срива на всичко, включително и на собственото си семейство.
Напрежението в офиса стана непоносимо. Служителите шушукаха по ъглите. Бизнес партньори започнаха да задават въпроси. Репутацията на „Монолит“ се топеше като пролетен сняг.
Баща ми ставаше все по-параноичен и раздразнителен. Той виждаше врагове навсякъде. Един ден нахълта в кабинета ми, размахвайки банково извлечение.
„Какво е това?“, изкрещя той, сочейки един ред. „Защо си одобрил плащане към тази фирма за озеленяване? Цените им са с двадесет процента по-високи от тези на нашия обичаен доставчик!“
„Защото нашият обичаен доставчик използва евтини, болни фиданки, които умират след два месеца“, отвърнах спокойно. „Тази фирма дава десетгодишна гаранция и използва качествен материал. В дългосрочен план това ни спестява пари и подобрява вида на комплекса.“
„Аз не съм те упълномощавал да взимаш такива решения!“, изрева той. „Аз решавам кое е изгодно и кое не!“
„Ти ме назначи да управлявам този обект“, изправих се аз. Гласът ми беше твърд. „И аз го управлявам по най-добрия начин, който знам. Ако не ти харесва, уволни ме.“
Той ме гледаше втрещен. Никога досега не му бях говорил така. Виждах борбата в очите му. Той не можеше да ме уволни. Знаеше, че аз съм единственият, който може да спаси проекта „Изгрев“ и да се справи с кризата. За първи път осъзнах, че имам власт. Малка, но реална.
В същото време, Димитър продължаваше със своите интриги. Усещайки слабостта на баща ни, той се опитваше да се представи като спасител. Организираше тайни срещи с някои от по-старите служители, лоялни на баща ми, опитвайки се да ги настрои срещу мен. Разпространяваше слухове, че аз съм твърде „мек“ и „артистичен“, за да управлявам, и че моите „експерименти“ с нови доставчици ще съсипят фирмата.
Бях попаднал в кръстосан огън. От едната страна беше делото и безкомпромисната Адриана, а от другата – собственото ми семейство, което се разкъсваше от вътрешни борби.
Една вечер Иво, главният инженер, ме покани на по питие след работа. Седнахме в малко, невзрачно заведение близо до офиса.
„Внимавай, момче“, каза ми той, след като си поръчахме. „В тази фирма стените имат уши. Брат ти копае гроб под краката ти.“
„Знам“, отвърнах уморено.
„Не, не знаеш всичко“, каза Иво и се наведе напред. „Той не просто говори. Той действа. Свързал се е с онзи подизпълнител, който ни достави некачествения бетон. Опитва се да го убеди да даде фалшиви показания, че ти си знаел за подмяната на материала, но си мълчал, за да го злепоставиш по-късно. Иска да прехвърли цялата вина за провала на „Изгрев“ върху теб.“
Почувствах как кръвта се отдръпва от лицето ми. Това беше повече от интрига. Това беше активно предателство, което можеше да има и наказателно-правни последици за мен. Брат ми беше готов да ме прати в затвора, само за да спаси собствената си кожа и да си върне благоволението на баща ни.
„Защо ми казваш това, Иво?“, попитах го.
Той отпи глътка от бирата си. „Защото работя за баща ти от тридесет години. Гледал съм го как изгражда тази фирма от нулата. Той е труден човек, алчен на моменти, но имаше принципи. Това, което става сега… това не е бизнес. Това е канибализъм. А ти, момче… ти си единственият, който се опитва да прави нещата както трябва. Макар и да не ти е мястото тук.“
Думите му ми дадоха странна сила. Не бях съвсем сам. Имаше и други хора, които виждаха гнилото в системата.
Прибрах се късно. Къщата беше тъмна и тиха. Отидох в стаята си и извадих скицника. Ръката ми сама започна да рисува. Не пейзажи, не абстракции. Нарисувах портрети. Лицето на баща ми, разядено от тайни. Лицето на Димитър, изкривено от завист и страх. Лицето на майка ми, белязано от тиха скръб. И лицето на Адриана, студено и пресметливо, но с едва доловим намек за справедливост в очите.
Това беше моето бойно поле. И аз трябваше да избера на чия страна да застана.
Глава 9
Няколко дни по-късно, докато търсех стар договор в архива на фирмата, се натъкнах на нещо неочаквано. Беше кутия, пълна със стари счетоводни книги от самото начало на „Монолит“. Повечето бяха безинтересни, но една от тях привлече вниманието ми. В нея, освен официалните записи, имаше и бележки, написани с познатия, леко разкривен почерк на баща ми.
Между страниците намерих договор за заем. Не беше от банка, а от частно лице. Сумата беше значителна – капиталът, с който очевидно е стартирала фирмата. Но това, което ме шокира, беше името на кредитора. Беше бащата на Симеон. А до него, като съдлъжник, стоеше името на майка ми, Райна.
Сърцето ми заблъска. Според този документ, бащата на Симеон не е бил просто собственик на съседен парцел. Той е бил първоначалният инвеститор, негласният партньор, който е повярвал в баща ми и му е дал парите да започне. А майка ми е била гарант.
Продължих да прелиствам. Намерих бележки за изплатени вноски, но след около година те спираха. Последният запис беше отбелязан с червено мастило: „Конфликт. Партньорството е прекратено.“ Нямаше никакви документи за уреждане на отношенията, за връщане на остатъка от заема. Нищо. Сякаш бащата на Симеон просто е изчезнал от историята на фирмата.
Цялата история придоби нов, много по-грозен смисъл. Баща ми не просто беше взел земята на Симеон на безценица. Той е съсипал сина на човека, който му е помогнал да започне всичко. Това не беше просто бизнес, беше лично. Беше отмъщение или може би заличаване на неудобен свидетел от миналото.
Същата вечер отидох директно при майка ми. Намерих я в градината, грижеше се за розите си – единственото място, където изглеждаше спокойна. Показах ѝ договора за заем.
Тя го погледна и лицето ѝ пребледня.
„Откъде намери това?“, прошепна тя.
„Беше в архива. Мамо, какво е станало? Защо никога не си ми казвала, че си била съдлъжник? Че бащата на Симеон е бил партньор на татко?“
Тя седна на една пейка и дълго мълча. Слънцето залязваше, оцветявайки небето в кърваво червено.
„В началото всичко беше различно“, започна тя, а гласът ѝ беше далечен, сякаш идваше от друго време. „Петър и бащата на Симеон, старият Огнян, бяха най-добри приятели. Имаха обща мечта – да построят нещо свое. Огнян имаше парите, а Петър – амбицията и знанията. Аз… аз вярвах в тях. И двамата. Затова се подписах. Бяхме млади, бяхме пълни с надежди.“
„И какво се обърка?“, попитах аз.
„Парите“, каза тя с горчивина. „И успехът. Фирмата започна да расте бързо. Петър ставаше все по-дързък, все по-безкомпромисен. Искаше да поема по-големи рискове, да строи по-мащабни обекти. Огнян беше по-предпазлив. Той искаше стабилен, сигурен растеж. Започнаха да се карат. Споровете им ставаха все по-жестоки. Петър обвиняваше Огнян, че го спъва, че е страхливец. Огнян обвиняваше Петър, че е станал алчен и безскрупулен.“
Тя си пое дъх. „Една нощ се стигна до ужасен скандал. Чух ги да крещят в кабинета. Ставаше въпрос за някакъв проект, за който Петър е използвал некачествени материали, за да спести пари, без да каже на Огнян. Огнян го нарече измамник. Каза, че не иска да има нищо общо с него и с неговите методи. Каза, че се оттегля и си иска парите обратно. Петър се изсмя и му каза, че няма да види и стотинка, защото няма никакви документи, които да доказват партньорството им, освен онзи частен заем, който можел да оспорва в съда с години.“
„И какво стана с Огнян?“
„Скоро след това той почина. Инфаркт. Всички казваха, че е от стреса. Симеон беше още момче. Петър отиде на погребението, сякаш нищо не се е случило. А аз… аз се чувствах съучастник. Моят подпис стоеше на онзи договор. Аз бях предала доверието на един добър човек.“
„Но защо си останала с него? Защо, мамо?“
Тя ме погледна, а в очите ѝ имаше безкрайна болка. „Защото бях бременна с Димитър. Защото нямах нищо свое. Защото се страхувах. Той ми каза, че ако го напусна, ще се погрижи да не видя сина си никога повече. И аз му повярвах. И така останах. Гледах го как строи империята си върху руините на едно приятелство и една човешка трагедия. И мълчах. Години наред мълчах.“
Сега разбирах всичко. Разбирах нейната тъга, нейното чувство за вина, нейната пасивност. Тя не беше просто жертва на изневяра, тя беше заложник на миналото. Баща ми я беше оковали със златни вериги, изковани от страх и зависимост.
А делото на Симеон вече не беше просто дело за имот. То беше дело за възмездие. Симеон, воден от Адриана, не просто търсеше пари. Той търсеше справедливост за баща си.
Станах и я прегърнах. Тя беше крехка и трепереше. За първи път от много години тя си позволи да плаче в прегръдките ми.
„Ще те измъкна оттук, мамо“, прошепнах аз. „Обещавам ти. Но трябва да ми помогнеш. Трябва да спреш да се страхуваш.“
Тя вдигна насълзените си очи към мен. „Какво мога да направя аз?“
„Ти си единственият жив свидетел на онова партньорство“, казах аз. „Твоят подпис е на договора. Твоите показания могат да променят всичко.“
Тя поклати глава ужасено. „Не мога, Александър. Той ще ме унищожи.“
„Няма, ако аз съм до теб“, казах твърдо. „Но трябва да избереш. Или ще продължиш да живееш в тази лъжа, или ще ми помогнеш да я разрушим веднъж завинаги.“
Оставих я сама с избора ѝ. Знаех, че искам от нея нещо огромно. Да се изправи срещу човека, който я е контролирал през целия ѝ живот. Но също така знаех, че това е единственият ни шанс.
Битката за „Монолит“ вече се водеше на толкова много фронтове, че едва смогвах да ги следя. Но сега се беше появил най-важният фронт – битката за душата на майка ми. И от нейния изход зависеше всичко останало.
Глава 10
Докато семейството ми се разпадаше под тежестта на минали грехове и настоящи предателства, Димитър направи своя ход. Той реши, че моментът на слабост на баща ни е идеалната възможност да докаже своята стойност и да си върне контрола. И го направи по единствения начин, който знаеше – с безразсъден, грандиозен риск.
Без да се консултира с никого, той влезе в преговори за закупуване на огромен терен в центъра на града. Терен, за който се водеха битки от години, тъй като беше обявен за археологически обект. Димитър, обаче, беше получил „вътрешна информация“ от съмнителен общински служител, че статутът на парцела ще бъде променен и той ще стане достъпен за застрояване.
За да финансира сделката, той направи нещо немислимо. Използвайки пълномощно, което баща ми му беше дал преди години, той изтегли огромен фирмен заем от една от банките, с които работехме. Не просто заем, а ипотекира голяма част от активите на „Монолит“, включително и сградата, в която се намираше офисът ни. Всичко това се случи за броени дни, в пълна тайна.
Научих за това по най-лошия възможен начин. Един ден в кабинета ми влезе главната счетоводителка, жена на предпенсионна възраст, която обикновено беше спокойна като езеро. Сега лицето ѝ беше пепелявосиво.
„Александър, трябва да видиш това“, каза тя и постави пред мен копие от договора за кредит.
Докато четях, усещах как въздухът в стаята се сгъстява. Сумата беше астрономическа. Условията по заема бяха убийствени – висока лихва и кратки срокове. А обезпечението… той беше заложил почти всичко. Ако сделката с терена се провалеше, банката щеше да придобие контрол над фирмата.
„Той е луд“, промълвих аз. „Напълно е изгубил разсъдъка си.“
В този момент вратата се отвори и влезе Димитър. На лицето му грееше самодоволна усмивка.
„Виждам, че новините пътуват бързо“, каза той. „Не се притеснявай, малкия. Всичко е под контрол. Скоро този терен ще струва двойно. Ще изплатя заема за нула време и ще реализирам най-голямата печалба в историята на фирмата. Тогава баща ми ще види кой е истинският му наследник.“
„А ако статутът не бъде променен?“, попитах аз. „Ако твоят „вътрешен човек“ те е излъгал? Помисли ли за това?“
„Това е бизнес, Александър. Трябва да си смел“, отвърна той високомерно. „Нещо, което ти никога няма да разбереш, докато си драскаш картинките.“
Само седмица по-късно се случи неизбежното. В медиите избухна огромен скандал. Разследващи журналисти бяха разкрили корупционна схема в общината, свързана с промяна на статута на имоти с културно-историческа стойност. Общинският съветник, който е бил „вътрешният човек“ на Димитър, беше арестуван. Процедурата за промяна на статута на терена беше незабавно замразена и беше назначена нова, независима комисия, която да го оцени. Беше почти сигурно, че той ще остане археологически резерват.
Димитър беше купил един безполезен парцел земя с пари, които нямахме.
Когато баща ми научи, за първи път го видях напълно съкрушен. Той не крещя. Не избухна. Просто седна зад бюрото си, покри лицето си с ръце и дълго време не помръдна. Империята му се сриваше, а ударът беше нанесен не от враг, а от собствения му син.
В същия ден получихме обаждане от банката. Поради негативната публичност и очевидния провал на инвестицията, те обявиха кредита за предсрочно изискуем. Имахме тридесет дни да върнем цялата сума. Пари, които нямахме.
Фирмата беше на ръба на фалита.
Онази вечер намерих Димитър в кабинета му. Той седеше на тъмно, а пред него имаше бутилка уиски, наполовина празна. Беше неузнаваем. Безупречният му костюм беше измачкан, косата му разрошена, а в очите му имаше празен, изгубен поглед.
„Унищожих всичко“, промълви той, без да ме поглежда. „Всичко. Просто исках… исках той да се гордее с мен. Поне веднъж. Цял живот ме сравнява с теб. Дори когато те мразеше, че искаш да рисуваш, пак теб гледаше. В теб има огън, страст. А аз? Аз съм просто едно добро момче, което се опитва да следва правилата. Но неговите правила са невъзможни. Каквото и да направя, никога не е достатъчно.“
Той вдигна поглед към мен. За първи път от години го видях не като мой враг, а като брат ми. Видях болката, несигурността и отчаянието, които се криеха зад арогантността му. И той беше жертва на баща ни. Жертва на неговите непосилни очаквания.
„Провалих се, Алекс“, каза той и за първи път от детството ни ме нарече така. „Напълно се провалих.“
Той се разплака. Не с мъжки, тихи сълзи, а с ридания, които разтърсваха цялото му тяло. Ридания на един съсипан човек.
В този момент омразата ми към него се изпари. Остана само съжаление. Седнах до него и за първи път от много години насам, го прегърнах. Той не се отдръпна.
Седяхме така в тъмния кабинет, докато градът светваше под нас. Двама братя, изгубени в руините на амбициите на баща си. Знаех, че сме стигнали дъното. Нямаше накъде по-надолу. Но също така знаех, че понякога, само когато стигнеш дъното, можеш да намериш сили да се оттласнеш нагоре.
Въпросът беше дали имахме достатъчно време. Часовникът на банката тиктакаше неумолимо.
Глава 11
Кризата удари с пълна сила. Новината за огромния заем и провалената инвестиция се разпространи като горски пожар. Доставчици започнаха да искат предплащане, подизпълнителите заплашваха да спрат работа, а няколко ключови служители напуснаха. „Монолит“ беше парализиран.
В същото време, делото на Симеон наближаваше своя финал. Адриана беше представила всичките си доказателства и беше изградила желязна теза. Нашият адвокат беше напълно деморализиран и ни посъветва да се готвим за най-лошото.
Бяхме притиснати от всички страни. Банката искаше парите си. Симеон искаше справедливост. А ние нямахме нито едното, нито другото, с което да им отговорим.
Баща ми се затвори в себе си. Той идваше в офиса, но просто седеше в кабинета си и гледаше през прозореца. Беше се предал. Димитър беше напълно съсипан и неспособен да вземе каквото и да е решение. Илияна се опитваше да го подкрепя, но той я отблъскваше. Майка ми обикаляше къщата като призрак. Всички бяхме в капана на една потъваща лодка.
Осъзнах,셔 че ако някой не направи нещо драстично, всички щяхме да потънем. И този някой трябваше да бъда аз.
Прекарах няколко дни и нощи, затворен в кабинета си. Разгледах всички активи на фирмата, всички договори, всички възможности. Търсех пролука, спасителен пояс. Но цифрите бяха безпощадни. Нямаше как да върнем парите на банката и едновременно с това да платим огромното обезщетение, което съдът вероятно щеше да присъди на Симеон. Трябваше да избера кое от двете чудовища да нахраня.
И тогава ми хрумна. Ами ако не трябваше да избирам? Ами ако имаше трети път? Път, който никой не очакваше.
Взех решение. Беше огромен риск, може би най-големият от всички. Но беше единственият ни шанс.
Обадих се на Адриана.
„Искам среща“, казах ѝ. „Не с адвокати. Само аз и вие. И вашият клиент, Симеон.“
Тя мълча за момент, изненадана. „За какво?“
„За да сложим край на тази война“, отвърнах аз. „Но не по начина, по който си мислите.“
Съгласи се. Срещата беше насрочена за следващия ден в нейната кантора.
Не казах на никого от семейството си. Знаех, че баща ми никога не би се съгласил. За него това щеше да е капитулация.
На следващия ден влязох в същата онази конферентна зала. Адриана беше там, както и Симеон. Той беше мъж на средна възраст, с уморени, но интелигентни очи. Гледаше ме с недоверие и неприязън.
„Благодаря ви, че се съгласихте да се срещнем“, започнах аз. „Няма да ви губя времето. Знам, че ще спечелите делото. Знам, че имате право. И знам, че фирмата ни е на ръба на фалита и дори да спечелите, вероятно няма да получите парите си, защото банката ще вземе всичко.“
Симеон се намръщи. „Тогава защо сме тук? Да се радвате на последната си победа?“
„Не“, казах аз. „Тук съм, за да ви направя предложение. Предложение, което не включва пари, поне не веднага. Защото нямаме такива.“
Извадих папка и я поставих на масата. В нея не бяха финансови отчети, а скици и планове.
„Баща ви и моят баща са имали обща мечта“, продължих, гледайки Симеон в очите. „Да строят. Да създават. Тази мечта е била открадната и покварена. Аз искам да ви я върна.“
Отворих папката. Вътре бяха плановете за онзи безполезен терен в центъра, който Димитър беше купил.
„Този терен е безполезен за строеж на офиси и апартаменти. Но той не е безполезен. Той е част от историята на този град. Моето предложение е следното: „Монолит“ и вие да създадете съвместно дружество. Ние ще предоставим терена и строителните си капацитети. Вие, чрез вашето дело, ще станете акционер в това дружество, като по този начин ще получите своя дял. И заедно ще построим нещо съвсем различно.“
Разгърнах скиците. Бях работил по тях цяла нощ. Бях проектирал не сграда, а комплекс. Културен център. С галерии за съвременно изкуство, с ателиета за млади творци, с малка театрална сцена, с кафенета и книжарници. Място, което щеше да запази и изложи на показ археологическите находки под стъклен под, превръщайки ги в част от модерния дизайн. Място, което щеше да носи името на бащата на Симеон – „Културен център Огнян“.
„Искам да превърнем символа на алчността и корупцията в символ на творчеството и възраждането“, казах аз. „Искам да почетем паметта на баща ви, не като го обезщетим с пари, които са пропити с лъжа, а като осъществим мечтата му по нов, по-добър начин. Това е моето предложение. Да спрем да се съдим за миналото и да започнем да строим заедно бъдещето.“
В стаята настана тишина. Симеон гледаше скиците, а по лицето му се четеше смесица от емоции. Виждах недоверие, но виждах и нещо друго – проблясък на интерес, на изненада.
Адриана гледаше мен. Нейният професионален покер фейс за първи път се беше пропукал. Тя ме гледаше с уважение.
„Това е… неочаквано“, каза Симеон накрая.
„Знам“, отвърнах аз. „Но помислете. Ако ни съсипете, ще получите празна победа. Ако работим заедно, можем да създадем нещо стойностно. Нещо, с което и двамата да се гордеем.“
„А банката?“, попита Адриана. „Те искат парите си.“
„Ще говоря с тях“, казах аз. „Ще им представя този проект. Това е работещ бизнес план. Той няма да донесе бързата печалба, която Димитър е обещал, но ще създаде дългосрочна стойност и ще възстанови репутацията ни. Това е единственият ни коз. И ще го изиграя.“
Оставих ги да обмислят предложението. Когато излязох от кантората, не знаех дали ще успея. Но за първи път от много месеци насам се чувствах свободен. Вече не играех по правилата на баща си. Създавах свои собствени. Бях престанал да бъда просто художник или просто бизнесмен. Бях станал архитект на собствената си съдба.
Глава 12
Когато се прибрах, събрах цялото семейство в хола. Баща ми, майка ми, Димитър и Илияна. Атмосферата беше погребална.
„Днес се срещнах със Симеон и неговата адвокатка“, започнах без предисловие.
Баща ми скочи на крака. „Ти какво си направил? Да не си се молил за милост?“
„Не“, отвърнах спокойно. „Направих му предложение.“
И им разказах всичко. За идеята за съвместно дружество, за културния център, за плана да се преговаря с банката с нов бизнес модел. Докато говорех, ги наблюдавах. Димитър ме гледаше с изумление. Илияна – с възхищение. Майка ми – с надежда. А баща ми – с ярост.
„Ти си луд!“, изкрещя той, когато свърших. „Да дадеш дял от моята фирма на сина на Огнян? Никога! По-скоро ще обявя фалит!“
„Това вече не е само твоята фирма, татко!“, изправих се аз срещу него. „Тя е ипотекирана заради безразсъдството на сина, когото ти подготвяше за наследник! Тя е на път да бъде осъдена заради твоите минали грехове! Ти вече не си в позиция да решаваш еднолично!“
„Как смееш да ми говориш така!“, приближи се той към мен, а лицето му беше почервеняло от гняв.
„Смея, защото някой трябва да го направи!“, повиших тон и аз. „Някой трябва да каже истината в тази къща! Истината, че ти съсипа най-добрия си приятел и открадна бизнеса му! Истината, че години наред си мамил майка ми и си водил двойствен живот!“
Последната фраза увисна във въздуха като изстрел. Димитър и Илияна ме гледаха шокирано. Баща ми замръзна, а цветът се оттегли от лицето му.
„Млъкни!“, просъска той.
„Не, няма да мълча!“, обърнах се към майка ми. „Мамо, кажи им. Кажи им истината, която те е тровила отвътре толкова години. Кажи им защо си нещастна. Кажи им, че този мъж е лъжец!“
Всички погледи се насочиха към нея. Тя стоеше в средата на стаята, треперейки. Гледаше ту мен, ту баща ми. Това беше нейният момент. Нейният избор.
Тя си пое дълбоко дъх. И проговори. Гласът ѝ беше тих, но ясен и твърд като стомана.
„Вярно е“, каза тя, гледайки право в баща ми. „Всичко е вярно. И за Огнян. И за другата жена. Знам от години. И мълчах. Но вече няма. Свърши се, Петър. Вече не ме е страх от теб.“
Това беше краят. В този момент, старата структура на нашето семейство, изградена върху власт, страх и тайни, се срути окончателно.
Баща ми се олюля, сякаш го бяха ударили. Той погледна към всички нас – към мен, обвинителя, към Димитър, разочарованието, към Райна, предадената съпруга. Той беше загубил всичко. Не фирмата, не парите. Беше загубил властта си над нас. Беше сам.
Без да каже и дума, той се обърна и излезе от стаята, а след това и от къщата. Чухме как колата му потегля с рев на двигател.
Настана тишина. Дълга, тежка, но и пречистваща.
Димитър дойде до мен. „Вярно ли е? За другата жена?“
Кимнах.
Той седна на дивана, смазан. „Значи всичко е било лъжа. Целият ни живот.“
Илияна седна до него и го прегърна. „Не всичко. Ние сме истински.“
Майка ми дойде и хвана ръката ми. „Благодаря ти“, прошепна тя.
Знаех, че ни чака дълъг и труден път. Не знаех дали Симеон ще приеме предложението ми. Не знаех дали банката ще се съгласи. Не знаех дали баща ми ще се върне. Но знаех едно – бяхме свободни. За първи път от много време, бяхме свободни от лъжите. И можехме да започнем да строим наново. Върху руините, но този път – върху основи от истина.
Глава 13
На следващата сутрин получих обаждане от Адриана.
„Моят клиент е съгласен“, каза тя без предисловие. „Приема предложението ви. Но при едно условие.“
Сърцето ми подскочи. „Какво е то?“
„Той иска да се срещне с майка ви. Сам.“
Разбрах веднага. Той не искаше да сключва сделка с мен, сина на Петър. Искаше да чуе истината от нея, жената, чийто подпис стоеше до този на баща му. Искаше да затвори последната страница от миналото, преди да отвори нова.
Предадох молбата на майка ми. Тя се поколеба само за миг.
„Ще го направя“, каза тя.
Срещата се състоя в една тиха сладкарница. Аз ги оставих сами и чаках в колата отвън. Мина повече от час. Когато излязоха, и двамата изглеждаха различно. Симеон изглеждаше по-спокоен, сякаш товар е паднал от раменете му. А майка ми… майка ми се усмихваше. Истинска, лека усмивка, каквато не бях виждал от години.
„Всичко е наред“, каза тя, когато се качи в колата. „Говорихме си. За всичко. Той е добър човек, Александър. Точно като баща си.“
Сделката беше сключена. Първата битка беше спечелена.
Следващата стъпка беше банката. С Адриана, която вече действаше не като противник, а като партньор, подготвихме подробна презентация. Представихме новия бизнес план, подкрепен от Симеон като ключов партньор и от общината, която беше ентусиазирана от идеята за нов културен център, който ще облагороди проблемния терен.
Преговорите бяха тежки. Банкерите бяха скептични. Но аз не отстъпих. Говорих с онази страст, с която говорех за изкуство. Накарах ги да видят не просто цифри, а визия. В крайна сметка, те се съгласиха. Преструктурираха заема, давайки ни гратисен период, за да стартираме проекта.
Втората битка беше спечелена.
Фирмата беше спасена, но тя вече не беше „Монолит“, империята на Петър. Беше нещо ново, което тепърва трябваше да се изгради.
Баща ми не се върна. Чухме, че е заминал да живее в онази къща с другата жена. Не се опита да оспори нищо. Може би беше уморен да се бори. А може би, дълбоко в себе си, знаеше, че е загубил правото си.
Димитър, освободен от смазващата тежест на очакванията, започна да се променя. Той беше добър в организацията, в работата с хора. Открих, че когато не се опитва да бъде безскрупулен лидер, той е отличен мениджър. Назначих го за отговорник по логистиката и координацията на новия проект. За първи път той работеше нещо, в което наистина го биваше, и започна да възвръща увереността си. Илияна беше до него, а връзката им изглеждаше по-силна от всякога.
Майка ми подаде молба за развод. Започна нов живот. Записа се на курсове по ландшафтен дизайн – нейна стара мечта. Тя пое отговорността за озеленяването около бъдещия културен център. Цялата й потискана с години енергия сега намираше израз в създаването на красота.
Аз поех ръководството на новата фирма. Беше плашещо и вълнуващо. Но вече не бях сам. Имах екип – Иво, Симеон, дори Димитър.
Една вечер, след дълъг работен ден, отидох до малката галерия. Михаела беше там, подреждаше нова изложба.
Тя ме видя и се усмихна. „Художникът в клетка. Чух, че си разбил вратата.“
„По-скоро преустроих цялата сграда“, отвърнах аз.
Разказах ѝ всичко. Тя ме слушаше с онзи свой проницателен поглед.
„Значи все пак си художник“, каза тя накрая. „Просто твоето платно се оказа по-голямо от очакваното.“
„Липсваше ми“, казах ѝ.
„Знам“, отвърна тя. „Е, сега си тук. Имаш ли време да нарисуваш нещо?“
Тя ми подаде скицник и въглен. Този път не рисувах вихрушки и клетки. Нарисувах нейното лице. И докато рисувах, осъзнах, че съм намерил своя път. Не бях избрал между изкуството и бизнеса. Бях ги слял. Бях намерил начин да създавам, да строя, да вдъхвам живот – не само върху платното, но и в реалния свят.
Пътят напред нямаше да е лесен. Белезите от миналото щяха да останат. Но за първи път от много време, бъдещето изглеждаше като празно платно, чакащо да бъде нарисувано. И аз държах четката.
Глава 14
Година по-късно. Строежът на „Културен център Огнян“ беше в разгара си. Мястото, което беше символ на провал и корупция, се превръщаше в оживен кошер от дейност и надежда. Архитектурният проект, който бях начертал на коляно в най-тъмните си часове, сега се издигаше към небето – елегантна структура от стъкло, стомана и дърво, която се вписваше хармонично около разкритите древни основи.
Фирмата, която сега носеше ново име – „Съзидание“ – беше напълно преобразена. Културата на страх и интриги беше заменена с откритост и сътрудничество. Симеон не беше просто мълчалив акционер. Той участваше активно, а неговият спокоен и етичен подход към бизнеса беше като балсам за раните, оставени от баща ми. Иво, старият инженер, беше останал като главен консултант, а неговият опит, съчетан с моите нови идеи, създаваше невероятна синергия.
Димитър процъфтяваше в новата си роля. Лишен от натиска да бъде наследник, той се оказа изключително ефективен оперативен мениджър. Хората го уважаваха, защото беше справедлив и организиран. С Илияна очакваха първото си дете, а апартаментът, купен с онзи огромен заем, вече не изглеждаше като бреме, а като дом. Понякога го хващах да гледа скиците и чертежите ми, и в погледа му вече нямаше завист, а само братска гордост. Бяхме намерили пътя един към друг.
Майка ми беше неузнаваема. Разводът я беше освободил. Тя беше двигателят зад целия ландшафтен проект на комплекса. Работеше с екип от млади градинари и превръщаше околното пространство в оазис. Смееше се често, а в очите ѝ отново имаше онзи блясък, който помнех смътно от най-ранното си детство. Понякога говорехме за баща ми. Тя го правеше без гняв, по-скоро с тъга за пропилените години и за човека, който той е можел да бъде.
Аз разделях времето си между строителната площадка и ателието. Михаела беше преместила своята галерия в едно от крилата на новия център още преди да е завършен. Живеехме заедно в нейното малко ателие, което вече не изглеждаше толкова малко. Беше изпълнено с любов, с мирис на боя и на топло кафе сутрин.
Тя беше моят коректив, моят пристан. Когато се увличах твърде много в света на бетона и стоманата, тя просто ми подаваше четката и казваше: „Време е да се върнеш у дома.“
Една вечер получих неочаквано писмо. Беше от баща ми. Почеркът му беше разкривен, несигурен. Пишеше, че е болен. Не молеше за помощ, нито за прошка. Просто искаше да ме види.
Отидох сам. Къщата, в която живееше, беше хубава, но изглеждаше студена и празна. Жената, с която беше, ме посрещна на вратата. Беше учтива, но дистанцирана. Баща ми лежеше в легло до прозореца. Беше отслабнал много. Сянка на онзи властен мъж, когото познавах.
Седнах до него. Дълго мълчахме.
„Центърът…“, каза той накрая, а гласът му беше слаб. „Видях снимки във вестника. Изглежда добре.“
„Така е“, отвърнах аз.
„Ти беше прав“, промълви той. „За всичко. Аз бях сляп. Толкова сляп. Прекарах целия си живот в строеж на стени – около себе си, около вас. А ти… ти строиш мостове.“
В очите му видях сълзи. За първи път в живота си го виждах да плаче.
„Съжалявам, Александър“, прошепна той. „За изкуството ти. За майка ти. За всичко.“
Не знаех какво да отговоря. Омразата беше изчезнала. Останало беше само съжаление.
„Почивай си, татко“, казах аз и стиснах ръката му. Беше тънка и студена.
Останах при него още малко. Когато си тръгнах, знаех, че това вероятно е последният път, в който го виждам. Не изпитвах нито радост, нито тъга. Само усещане за завършеност. Един цикъл беше приключил.
Глава 15
Откриването на „Културен център Огнян“ беше голямо събитие. Присъстваха инвеститори, хора от общината, артисти, граждани. Мястото беше пълно с живот. В голямата зала беше подредена първата изложба – ретроспектива на местни художници. В едно от по-малките крила беше галерията на Михаела, пълна с нейните цветни, експресивни платна. А в центъра на всичко, под дебело стъкло, светеха останките от миналото, върху които бяхме построили бъдещето.
Стоях настрана с майка ми, Димитър, Илияна и Симеон и гледахме тълпата. Всички се усмихваха.
„Баща ти щеше да се гордее“, каза Симеон, слагайки ръка на рамото ми.
„Мисля, че и твоят щеше“, отвърнах аз.
По-късно вечерта, когато повечето хора си бяха тръгнали, аз и Михаела се разхождахме из тихите зали.
„Е, господин архитект“, каза тя. „Какво следва?“
Замислих се. Пътят до тук беше дълъг и мъчителен. Бях изгубил много, но бях намерил още повече. Бях намерил себе си.
„Не знам“, отвърнах искрено. „Може би ще построим още нещо. Може би просто ще рисувам известно време. Но знам, че каквото и да е, ще го правим заедно.“
Тя се усмихна и ме целуна.
В този момент осъзнах, че папката, която баща ми ми беше дал онази сутрин, не беше краят на моя живот, а неговото истинско начало. Той ми беше дал капан, а аз го бях превърнал в ключ. Беше ми дал свят на сиви правила, а аз го бях изпълнил с цветове.
Погледнах през огромния стъклен прозорец към града. Светлините му блещукаха като хиляди възможности. Бъдещето вече не беше заплаха, а отворена врата. И аз бях готов да вляза през нея, със скицник в едната ръка и чертежи в другата, готов да нарисувам и построя всичко, което предстоеше.