Преди година свекърва ми Райна настоя да се нанесем в голямата ѝ къща. „Деца, защо да хвърляте пари за наем?“, казваше тя с онзи свой меден глас, който можеше да убеди и най-големия скептик. „Събирайте, спестявайте. Утре ще ви потрябват за бебе, за кола, за живот.“ Симеон, съпругът ми, грееше. За него това беше завръщане у дома, в познатия уют на детството му. За мен беше скок в неизвестното, деликатен танц на компромиси в чужда територия. Но идеята да спестим за наше собствено жилище беше твърде примамлива. И така, ние се съгласихме.
Годината мина неусетно, в странна симбиоза на трима души под един покрив. Райна беше перфектната домакиня – винаги с топла вечеря, винаги с изгладени ризи за сина си. Към мен беше любезна, но дистанцирана. Понякога усещах погледа ѝ върху себе си – пронизващ, аналитичен, сякаш се опитваше да разгадае нещо дълбоко скрито в душата ми. Отдавах го на притесненията на една майка, която трудно пуска сина си. Опитвах се да бъда перфектната снаха – помагах в домакинството, смеех се на шегите ѝ, никога не противоречах. Създадохме крехко равновесие, което се страхувах да наруша.
Миналата седмица, след два положителни теста и преглед при лекар, събрах цялата си смелост. Вечеряхме тримата в огромната трапезария, под тежкия кристален полилей, който хвърляше студени отблясъци по полираното дърво. Симеон държеше ръката ми под масата, пръстите му стискаха моите окуражително.
„Мамо“, започна той, но гласът му трепна. Поех си дъх.
„Райна, имаме новина“, казах аз, като се опитвах гласът ми да звучи възможно най-стабилно. „Ще си имаме бебе. Бременна съм.“
За миг времето спря. Вилицата в ръката на Райна замръзна във въздуха. Симеон се усмихваше широко, очаквайки прегръдки и сълзи от радост. Но лицето на свекърва ми не изразяваше нищо. То беше като маска от алабастър, непроницаемо и студено. Тя бавно остави вилицата си до чинията. Тишината в стаята стана толкова плътна, че можеше да се разреже с нож.
Тогава тя вдигна поглед. Очите ѝ, обикновено топли и кафяви, сега бяха две ледени парчета. Погледна ме право, сякаш Симеон дори не съществуваше в стаята. Всяка дума, която изрече, беше като удар с камшик в тишината.
„Не можете повече да останете тук.“
Симеон премигна, усмивката му се стопи. „Какво? Мамо, шегуваш ли се? Какво означава това?“
Тя не откъсваше поглед от мен. „Чухте ме много добре. Съберете си нещата. Още тази вечер.“
„Но защо?“, извиках аз, усещайки как паниката започва да пълзи по гръбнака ми. „Какво сме направили? Мислех, че ще се зарадваш…“
„Мисленето не ти е сила, очевидно“, отряза тя. Гласът ѝ беше остър като счупено стъкло. „Просто си вървете. Не искам повече да ви виждам в тази къща.“
Симеон скочи на крака. „Мамо, престани! Как може да говориш така на Мила? Тя носи внучето ти!“
„Това не променя нищо“, каза тя, ставайки от масата. Движенията ѝ бяха резки, лишени от обичайната ѝ грация. „Имате два часа.“
С тези думи тя се обърна и излезе от трапезарията, оставяйки ни в оглушителна тишина, нарушавана само от нашето учестено дишане. Гледах Симеон, очаквайки да направи нещо, да се развика, да тропне по масата, да поиска обяснение. Но той просто стоеше там, объркан и безпомощен, сякаш гръм беше ударил насред ясно небе. В този момент разбрах, че сме сами. Че неговата майка имаше над него власт, която аз никога нямаше да разбера.
Същата вечер си тръгнахме. Мълчаливо и трескаво събирахме живота си в кашони и куфари. Всеки предмет, който докосвах, крещеше с въпроси. Защо? Какво се промени толкова внезапно? Как може една жена да премине от любяща свекърва към ледена статуя за броени секунди? Симеон се опита да говори с нея още веднъж, но вратата на спалнята ѝ остана заключена.
Натоварихме колата под призрачната светлина на уличната лампа. Къщата, която за една година бях започнала да наричам свой дом, сега изглеждаше зловеща и чужда. Когато потеглихме, погледнах към прозореца на Райна. За миг ми се стори, че виждам силуета ѝ зад пердето, но може би беше просто игра на сенките.
Настанихме се временно в малък мотел в покрайнините, от онези безлични места с мухлясала миризма в банята и петна по килима. Симеон беше съсипан. Не спираше да повтаря, че трябва да има някаква грешка, че майка му не е на себе си. Аз мълчах. Шокът беше отстъпил място на леден гняв. Гняв към нея, гняв към Симеон за безпомощността му, гняв към себе си, задето си позволих да повярвам в тази илюзия за семейство.
Седмица по-късно, докато разглеждах обяви за апартаменти под наем, които не можехме да си позволим, телефонът ми иззвъня. Беше непознат номер. Колебливо вдигнах.
„Ало?“
От другата страна се чу ридание. Разпознах го веднага. Беше Райна. Гласът ѝ беше неузнаваем – пречупен, задавен от сълзи.
„Мила… детето ми…“, проплака тя.
Сърцето ми замръзна.
„Какво искаш, Райна?“, попитах студено.
„Трябва да ме изслушаш… Моля те…“, хлипаше тя. „Не е това, което изглежда… Аз… аз трябваше да го направя…“
Стоях неподвижно, стиснала телефона в ръка.
„Трябваше да ви защитя…“, прошепна тя, а след това връзката прекъсна.
Глава 2: Шепот в мрака
Тишината след прекъсването на разговора беше по-оглушителна от плача на Райна. Взирах се в телефона, сякаш можеше да ми даде отговорите. „Трябваше да ви защитя.“ От какво? От кого? Думите отекваха в ума ми, преобръщайки всичките ми представи. Жената, която ни беше изгонила с ледена жестокост, сега плачеше и говореше за защита.
Симеон влезе в стаята, носейки две чаши кафе от автомата в коридора. Лицето му беше бледо и изпито. Седмицата на несигурност и безсъние се отразяваше и на двама ни.
„Кой беше?“, попита той, виждайки изражението ми.
„Майка ти.“
Той остави чашите на масичката. „Какво иска? Да ни довърши ли?“
Разказах му за краткия, накъсан разговор. За плача, за думите ѝ. Той се намръщи, седна на ръба на леглото и прокара ръце през косата си.
„Това е просто манипулация, Мила. Сигурно съжалява и сега се опитва да се измъкне, като си измисля някакви драми. Да ни защити? От какво? От удобния живот, който имахме?“
Част от мен искаше да му повярва. Беше по-лесно да приемеш, че Райна е просто жестока и непостоянна, отколкото да се потопиш в мистерия, която звучеше зловещо. Но интуицията ми, изострена от бременността, крещеше, че има нещо повече. Спомних си онзи неин поглед – не беше само гняв, имаше и страх. Дълбок, първичен страх.
„Не знам, Симо. Звучеше… истински уплашена.“
„Уплашена е, че ще остане сама на старини“, изсумтя той. „Да не ѝ обръщаме внимание. Трябва да мислим за нас. Намерих един апартамент, можем да го видим утре. Малък е, но ще ни стигне за начало.“
Опитах се да се съсредоточа върху практичните неща, но думите на Райна не ми излизаха от главата. През следващите дни се превърнах в детектив. Прехвърлях в ума си всяка случка, всеки разговор, всяка разменена дума през последната година. Търсех ключ, улика, нещо, което да съм пропуснала. Райна винаги е била потайна за миналото си и за покойния си съпруг, бащата на Симеон. Знаех само, че е починал внезапно преди години, оставяйки я с двама сина – Симеон и по-големия му брат, Асен.
Асен. Не бях го виждала от сватбата ни. Той беше пълната противоположност на Симеон. Успял бизнесмен, с остър ум и още по-остър език. Винаги гледаше на по-малкия си брат с едва прикрито снизхождение. Живееше в друг град, управляваше семейната фирма, която беше наследил, и рядко се обаждаше. Райна почти никога не го споменаваше. Сякаш между тях имаше невидима стена.
Реших да се обадя на Десислава, най-добрата ми приятелка. Тя беше единственият човек, на когото можех да споделя всичко, без да ме сметне за луда.
„Защита?“, възкликна тя, след като ѝ разказах. „Звучи като от филм. Сигурна ли си, че не си е измислила всичко, за да те накара да се почувстваш виновна?“
„Не знам, Деси, не знам. Но има нещо гнило в цялата тази история. Тази къща… понякога се чувствах странно в нея. Сякаш стените имаха уши. Райна често говореше по телефона в другата стая, шепнешком. Веднъж я чух да споменава името на свекъра ми, Петър, и някакви „стари дългове“. Когато я попитах, тя се сопна и каза, че съм чула погрешно.“
„Дългове? Може би къщата е ипотекирана? Може би я е страх, че ще я изгуби и затова ви е изгонила, за да не ставате свидетели?“, предположи Десислава.
Това беше логично обяснение. Финансови проблеми. Може би се срамуваше да признае. Но защо тогава ще казва, че ни защитава?
Дните се нижеха в мъгла от несигурност. Намерихме малък апартамент под наем – две стаи, олющена боя и течащ кран, но беше наш. Беше убежище. Симеон започна работа на второ място, за да покриваме разходите. Връщаше се късно, изтощен до смърт. Напрежението между нас растеше. Той искаше да забрави, да продължи напред. Аз не можех. Бях обсебена от мистерията.
Една вечер, докато разопаковах последния кашон с вещи от къщата на Райна, намерих нещо, което бях забравила. Малка дървена кутия, пълна със стари снимки и документи на Симеон. Той я беше взел, без да гледа какво има вътре. Седнах на пода и започнах да ровя. Снимки от детството му, ученически бележници… И най-отдолу, под всичко останало, намерих сгънат на четири пожълтял лист хартия. Не беше на Симеон. Беше писмо.
Адресирано беше до Петър, покойния ми свекър. Нямаше дата, само думи, изписани с треперещ женски почерк.
„Петър, не мога повече така. Тази лъжа ни унищожава. Той знае. Разбрал е всичко и няма да се спре пред нищо. Заради детето, моля те, прекрати всичко. Върни парите, преди да е станало твърде късно. В опасност сме.“
Нямаше подпис. Само тези отчаяни думи. Сърцето ми заби лудо. „Той знае.“ Кой е „той“? Какви пари? И най-важното… какво дете? Симеон и Асен бяха единствените деца на Петър. Или поне така си мислехме.
Скрих писмото. Не знаех защо, но усещах, че не трябва да го показвам на Симеон. Все още не. Това беше тайна, която можеше да взриви основите на семейството му. Тайна, за която Райна може би знаеше. Тайна, заради която може би ни беше изгонила.
Защита. Може би не е защитавала нас от външна заплаха. Може би е защитавала една отдавна погребана лъжа от нас.
Глава 3: Лицето на врага
Мистериозното писмо се превърна в моя мания. Четях го отново и отново, опитвайки се да разгадая скрития смисъл зад всяка дума. „Тази лъжа ни унищожава.“ „Той знае.“ „Заради детето.“ Всяка фраза беше ключ към врата, която се страхувах да отворя. Коя беше тази жена? И за какво дете говореше?
Животът ни в малкия апартамент беше труден. Финансовите притеснения тежаха като воденичен камък на врата ни. Симеон работеше до изнемога, а аз се борех със сутрешното гадене и нарастващата тревога. Въпреки всичко, бях решена да стигна до дъното на тази история.
Един ден, докато Симеон беше на работа, реших да направя нещо рисковано. Върнах се в стария квартал. Паркирах колата на съседната улица и тръгнах пеша към къщата на Райна. Изглеждаше същата – поддържана, с перфектна морава и цъфнали рози. Но сега я виждах с други очи. Виждах я като крепост, пазеща тайни.
Не посмях да се доближа до входната врата. Вместо това, отидох до къщата на съседката, възрастна жена на име Гинка, която често си говореше с Райна през оградата. Видях я да полива мушкатото на прозореца си и събрах смелост.
„Здравейте, госпожо Гинке“, поздравих аз.
Тя ме погледна изненадано. „Мила? Миличка, какво правиш тук? Чух, че сте се изнесли.“ В гласа ѝ имаше нотка на любопитство.
„Да, така се наложи“, отговорих уклончиво. „Просто минавах и реших да ви видя как сте.“
„Добре съм, добре съм. Ама Райна… не е добре, хич не е добре“, каза тя, като понижи глас. „Затворила се е в тая къща, не излиза, не говори с никого. Онзи ден я видях през прозореца, стоеше и гледаше в една точка. Сякаш призрак е видяла. А и онези посещения…“
„Посещения?“, попитах аз, опитвайки се да звуча нехайно.
„Ами да. Идва една лъскава черна кола. От нея слиза един мъж. Винаги по тъмно. Млад, добре облечен, ама с едно такова лице… страх да те хване. Влиза, стои един час и си тръгва. И след него Райна с дни е като болна.“
Сърцето ми прескочи един удар. „Да не би да е Асен, другият ѝ син?“
Гинка поклати глава. „Не, не. Асен го знам, виждала съм го на снимки. Този е друг. Непознат.“
Благодарих на жената и си тръгнах, като умът ми работеше на пълни обороти. Тайнствен посетител. Черна кола. Страх. Всичко се навързваше. Райна не беше сама. Някой я контролираше. Някой я беше принудил да ни изгони.
Върнах се вкъщи и се обадих на Десислава. Разказах ѝ за разговора със съседката.
„Мила, това става все по-зловещо“, каза тя. „Трябва да внимаваш. Не се забърквай в неща, които не разбираш.“
„Не мога да стоя безучастно, Деси. Трябва да знам истината. Заради себе си, заради Симеон, заради бебето.“
В този момент на вратата се позвъни. Помислих, че е Симеон, който си е забравил ключовете. Отворих без да погледна през шпионката.
На прага стоеше той. Асен.
Не го бях виждала от две години, но не се беше променил. Беше облечен в безупречен тъмен костюм, косата му беше идеално сресана, а в очите му имаше същия леден, пресметлив поглед.
„Здравей, Мила“, каза той с глас, който беше едновременно учтив и подигравателен. „Няма ли да ме поканиш?“
Бях толкова шокирана, че не можех да помръдна. Как ни беше намерил?
Той ме избута леко и влезе в апартамента. Огледа скромната ни квартира с нескрито презрение.
„Уютно. Малко… семпло, но предполагам е по-добре от мотел.“
„Какво искаш, Асен?“, попитах аз, като възвърнах самообладанието си.
Той се обърна към мен. „Дойдох да видя как сте. И да ви предложа помощ. Разбрах, че майка ми е… имала нервен срив. Изгонила ви е. Много неприятно.“
„Нервен срив?“, изсмях се аз. „Това ли е официалната версия? Беше напълно хладнокръвна.“
„Майка ми е възрастна жена. Понякога емоциите ѝ взимат връх“, каза той, без да му мигне окото. „Но това не е важно. Важното е, че брат ми и бременната му съпруга са на улицата. Това не е добре за репутацията на семейството. Затова съм тук. Готов съм да ви наема апартамент. Приличен. И да ви дам пари, за да изкарате, докато се роди бебето.“
Гледах го недоверчиво. Асен никога не правеше нищо без причина. Неговата „щедрост“ винаги имаше цена.
„И каква е цената?“, попитах директно.
Той се усмихна. Беше студена, лишена от всякаква топлина усмивка. „Цената е да стоите далеч от майка ми. Да не я търсите. Да не ѝ звъните. Да не се ровите в неща, които не ви засягат. Тя има нужда от спокойствие. А вие имате нужда от пари. Мисля, че сделката е справедлива.“
В този момент всичко ми се изясни. Тайнственият посетител. Уплашената Райна. Предложението на Асен. Той беше човекът, който дърпаше конците. Той беше „той“ от писмото. Може би не буквално, но беше свързан с тази тайна.
„А ако откажем?“, предизвиках го аз.
Усмивката му изчезна. Лицето му стана твърдо като камък. „Няма да откажете. Симеон няма работата, уменията или амбицията да се грижи за семейство. Без мен, вие сте загубени. Помисли си добре, Мила. Заради бебето.“
Заплахата беше явна. Той не просто предлагаше помощ, той ни изнудваше. Имаше власт над нас, знаеше, че сме уязвими.
Когато Симеон се прибра същата вечер и му разказах за посещението на Асен, той беше раздвоен.
„Може би е прав“, каза той уморено. „Може би трябва да приемем. Какво друго ни остава, Мила? Затънали сме до гуша.“
„Не разбираш ли, Симо? Той ни заплашва! Той е причината за всичко това! Контролира майка ти, а сега се опитва да контролира и нас!“
„Ти винаги си го мразила“, обвини ме той. „Винаги си мислила най-лошото за него. Може би просто иска да помогне.“
Кавгата беше неизбежна. Спорихме дълго и ожесточено. Аз виждах враг, а Симеон виждаше спасителен пояс. Той беше уплашен и изтощен, готов да приеме всяка помощ, без да гледа цената. Аз бях готова да се боря, дори и да не знаех срещу какво точно.
Онази нощ спахме с гръб един към друг. Пропастта между нас се разширяваше. Разбрах, че в тази битка съм сама. Асен беше успял. Беше посял семената на раздора не само в семейството си, но и в моето.
Глава 4: Нишките на миналото
Предложението на Асен висеше във въздуха като отровен облак. Симеон все повече се скланяше да го приеме, виждайки го като единствен изход от финансовата ни криза. Аз, от друга страна, бях по-убедена от всякога, че това би било подписване на договор с дявола. Трябваше да намеря доказателство, нещо, което да отвори очите на Симеон и да ни даде някакво предимство срещу брат му.
Отговорът се криеше някъде в миналото, в тайните на Петър и Райна. Реших да започна оттам. Знаех, че след смъртта на баща си, Симеон беше прибрал няколко кашона със стари документи от офиса му, преди Асен да поеме фирмата. Тези кашони от години събираха прах в мазето на къщата на Райна. По време на нашето изнасяне, в бързината, Симеон беше грабнал един от тях, мислейки, че вътре са негови вещи. Именно в него намерих онова писмо. Но къде бяха останалите?
Трябваше да вляза отново в онази къща.
Планът беше рискован, почти безумен. Знаех, че Райна рядко излиза, но съседката Гинка ми беше споменала, че всеки четвъртък следобед има час при личния си лекар. Това беше моят прозорец. Имах ключ. Когато се нанесохме, Райна ми даде копие, което така и не върнах.
В уречения ден сърцето ми биеше до пръсване. Паркирах отново далеч от къщата и изчаках. Видях Райна да излиза, да се качва в такси и да потегля. Изчаках още десет минути, за да съм сигурна, че няма да се върне за нещо забравено, и се насочих към входната врата. Ръцете ми трепереха, докато пъхах ключа в ключалката. Вратата се отвори с тихо щракване.
Вътре беше тихо и сумрачно. Завесите бяха спуснати, а въздухът беше тежък и застоял. Миришеше на страх. Бързо се спуснах към мазето. Беше влажно и студено. В ъгъла, покрити със стар чаршаф, стояха три прашни кашона.
Започнах да ровя. Папки, счетоводни книги, стари договори. Повечето бяха свързани със строителната фирма, която Петър беше основал. Всичко изглеждаше нормално. Почти се бях отчаяла, когато в последния кашон, под купчина стари фактури, намерих малък кожен бележник.
Не беше служебен. Страниците бяха изпълнени с личните мисли и записки на Петър. Почеркът му беше забързан, нервен. Докато прелиствах, попаднах на нещо, което ме накара да затая дъх. Поредица от дати и срещу тях – суми. Големи суми. И едно име, което се повтаряше отново и отново: „Стоян“.
Под записките имаше няколко реда, надраскани в отчаяние: „Стоян иска още. Заплашва, че ще каже на Райна. Заплашва, че ще каже на Асен. Казва, че ще съсипе всичко. Трябва да намеря парите. Заради Кремена. Не мога да я оставя.“
Кремена? Коя беше Кремена? Името беше същото като на по-малката ми сестра, която беше студентка и едва свързваше двата края. Разбира се, беше съвпадение, но все пак ме побиха тръпки. А кой беше Стоян? И с какво е заплашвал свекъра ми?
Продължих да чета. На следващата страница имаше още един запис: „Асен знае. Не знам как, но е разбрал. Днес дойде при мен. Не крещя, не ме обвини. Просто ме гледаше с онзи негов поглед. Каза, че ще „оправи нещата“. Каза, че ще се погрижи за Стоян. Но имаше цена. Искаше пълен контрол над фирмата. Подписах. Какво друго можех да направя? Продадох душата си на сина си, за да спася тайната си.“
Това беше то. Липсващото парче от пъзела. Асен е знаел за тайната на баща си. Използвал е тази информация, за да го изнудва и да поеме контрол над семейния бизнес. Стоян е бил човекът, който е измъквал пари от Петър. А Кремена… тя беше в центъра на всичко.
Взех бележника. Това беше моето оръжие. Докато се качвах по стълбите от мазето, чух шум откъм входната врата. Замръзнах. Райна се беше върнала по-рано. Нямах къде да се скрия.
Вратата се отвори и тя влезе. Когато ме видя да стоя в коридора, изпусна чантата си. Лицето ѝ пребледня.
„Какво… какво правиш тук?“, прошепна тя.
„Дойдох за отговори, Райна“, казах аз, като вдигнах бележника. „Мисля, че ги намерих.“
Тя погледна бележника в ръката ми и от очите ѝ се отрониха две сълзи. Свлече се на най-близкия стол, победена.
„Значи знаеш“, каза тя с празен глас.
„Знам, че Петър е имал тайна. Знам, че Асен го е изнудвал. Искам да знам останалото. Коя е Кремена?“
Райна затвори очи. „Кремена е… дъщеря му. Момичето, с чиято майка той е имал връзка в продължение на години. Другото му семейство.“
Светът се завъртя около мен. Значи не беше просто любовница. Било е цял един паралелен живот. И дете. Симеон имаше сестра, за която дори не подозираше.
„А Стоян?“, попитах аз.
„Брат на жената. Чичо на момичето. Мошеник, който е разбрал за връзката и е изнудвал Петър с години. След като Петър почина, Стоян не се спря. Започна да тормози мен. Искаше пари, за да мълчи. Казваше, че ще разкаже всичко на вестниците, че ще съсипе името ни. Асен разбра. Той се „погрижи“ за Стоян. Не знам как, не искам и да знам. Но оттогава Асен държи тази тайна над главата ми. Той контролира всичко. Къщата, парите… живота ми.“
Най-накрая разбрах страха ѝ. Тя не беше чудовище. Беше затворник в собствения си дом, в собствения си живот.
„Защо ни изгони, Райна? Защо, когато ти казах, че съм бременна?“
Тя ме погледна, а в очите ѝ имаше безкрайна болка. „Защото Стоян се появи отново. Асен не го е спрял завинаги. Дойде преди няколко седмици. Искаше още пари. Заплаши, че ако не ги получи, ще дойде и ще… ще навреди на семейството. Когато ти каза за бебето, аз… аз се паникьосах. Не можех да рискувам. Не можех да позволя нещо да се случи на теб или на детето. Мислех, че ако ви няма тук, ако сте далеч, ще бъдете в безопасност. Асен ми нареди да не ви казвам нищо. Каза, че той ще се погрижи и за вас.“
Тя плачеше открито. „Аз съм ужасна майка, ужасна свекърва. Но го направих, за да ви защитя. От него. От Асен. От цялата мръсотия, която баща му остави след себе си.“
В този момент гневът ми се изпари. Замести го съжаление. Тази жена беше живяла в ад години наред, опитвайки се да запази едно прогнило отвътре семейство.
„Не си сама, Райна“, казах аз, приседнах до нея и за първи път от много време, я хванах за ръката. „Вече не си.“
Глава 5: Разделени светове
Разговорът с Райна промени всичко. Стените между нас рухнаха, заменени от крехкото разбиране на две жени, попаднали в капана на мъжките тайни и амбиции. Тя ми разказа цялата история. За младата жена, в която Петър се влюбил. За дъщеря им Кремена, която вече беше млада жена, също като моята сестра. За вината, която го е разяждала, и за двойния живот, който го е довел до ранния му гроб. Разказа ми за безскрупулния Стоян и за още по-безскрупулния ѝ син, Асен, който беше превърнал семейната трагедия в свой личен трамплин към властта.
Когато се прибрах в нашия малък апартамент, носех тежестта на тези разкрития. Симеон ме посрещна на вратата. Беше притеснен.
„Къде беше? Звънях ти, телефонът ти беше изключен.“
„Бях при майка ти“, казах аз и му подадох бележника на Петър.
Той го взе, погледна го озадачено, след което седна на дивана и започна да чете. Гледах го как лицето му се променя, преминавайки от недоумение през неверие до пълна съсипия. Когато стигна до края, той вдигна поглед към мен. Очите му бяха празни.
„Сестра?“, прошепна той. „Целият ми живот е бил лъжа.“
Разказах му всичко. За разговора ми с Райна, за Стоян, за изнудването на Асен. Разказах му защо ни е изгонила. Симеон мълчеше, погълнат от информацията, която преобръщаше света му. Гневът му към майка му се изпари, заменен от болката на предателството – предателството на баща му, когото беше боготворил, и на брат му, който го беше манипулирал.
„Трябва да говоря с него“, каза той накрая. Гласът му беше твърд. „Трябва да се изправя срещу Асен.“
„Не, Симо, не още“, спрях го аз. „Той е опасен. Има всички козове. Ако го конфронтираш сега, той просто ще отрече всичко и ще ни смаже. Трябва ни план. Трябва ни помощ.“
Знаех, че не можем да се справим сами. Асен беше твърде силен, твърде влиятелен. Трябваше ни някой, който познава закона, някой, който може да се изправи срещу него. Спомних си за един стар семеен приятел на моите родители, господин Андреев, пенсиониран адвокат, известен с острия си ум и непоколебимото си чувство за справедливост.
Успях да се свържа с него. Отначало беше резервиран, но когато му разказах накратко за ситуацията, без да споменавам имена, той се съгласи да се срещнем.
Офисът му беше малък, пълен с прашни книги и мирис на стара хартия. Господин Андреев беше възрастен мъж с проницателни сини очи. Изслуша ни внимателно, без да ни прекъсва, докато му разказвахме цялата история, показвайки му бележника на Петър като единствено доказателство.
Когато свършихме, той се облегна назад в стола си и остана замислен за няколко минути.
„Това е много мръсна история, деца“, каза той накрая. „Вашият враг, този Асен, е заличил следите си много добре. Бележникът е силно емоционално доказателство, но в съда може да бъде оспорен като предсмъртните брътвежи на един болен човек. Думите на майка ви са думи на заинтересована страна. Трудно ще докажем изнудване.“
Надеждата ми започна да гасне.
„Но…“, продължи той, а в очите му проблесна искра. „…всяка система има слабо място. Всяка лъжа има пукнатина. Казахте, че този Стоян се е появил отново. Той е нашата пукнатина. Ако успеем да го намерим и да го накараме да проговори, да свидетелства, че Асен е поел плащанията към него, за да държи майка ви под контрол, тогава вече ще имаме дело за изнудване.“
„Но как да го намерим?“, попита Симеон. „Не знаем нищо за него.“
„Райна знае“, казах аз. „Тя може да не иска да говори, но знае. Тя е единствената ни връзка с него.“
През следващите дни се заехме с трудната задача. Аз поддържах връзка с Райна, опитвайки се внимателно да изкопча информация от нея. Отначало тя беше непреклонна, ужасена от мисълта да се забърква отново със Стоян. Но когато ѝ обясних, че това е единственият начин да се освободи от хватката на Асен, тя бавно започна да омеква. Даде ми оскъдно описание и името на квартала, в който знаеше, че е живял преди години.
Симеон, от своя страна, започна да проучва финансовите дела на фирмата, доколкото имаше достъп. Господин Андреев го насочи какво да търси – необичайни транзакции, консултантски договори с фиктивни фирми, скрити плащания. Асен беше умен, но дори и най-умните оставят следи.
Междувременно, трябваше да се справяме и с настоящето. Парите бяха на привършване. Предложението на Асен все още беше в сила, изкушаващо и опасно. Един следобед той отново се появи пред вратата ни. Този път беше по-настоятелен.
„Търпението ми се изчерпва“, каза той, без дори да влезе. „Приемете предложението ми, или ще се погрижа Симеон никога повече да не си намери работа в този град. Имам връзки навсякъде.“
Този път Симеон беше до мен. Той пристъпи напред, заставайки между мен и брат си.
„Махай се от дома ми, Асен“, каза той с глас, който никога не бях чувала – студен и твърд като стомана. „Нямаме нужда от мръсните ти пари.“
Асен го погледна изненадано, а после се изсмя. „Смелост. Интересно. Ще видим докъде ще те доведе, братле.“
Той се обърна и си тръгна. Войната беше обявена. Вече нямаше връщане назад.
Онази вечер, докато лежахме в леглото, Симеон ме прегърна.
„Страх ме е, Мила“, призна си той. „Но за първи път от години чувствам, че правя правилното нещо. Вече не бягам.“
Аз също се страхувах. Страхувах се от Асен, от несигурността, от бъдещето. Но знаех, че сме на прав път. Трябваше да намерим Стоян. И трябваше да намерим Кремена. Тази непозната сестра, която беше ключът към всичко. Трябваше да съберем парчетата на двата разделени свята, които Петър беше създал, за да можем най-накрая да намерим истината и свободата.
Глава 6: Срещата
Издирването на Стоян се оказа по-трудно, отколкото предполагахме. Кварталът, който Райна беше споменала, беше лабиринт от стари кооперации и малки улички. Хората бяха недоверчиви и мълчаливи. След дни на безплодно разпитване, бяхме на път да се откажем.
Пробивът дойде от неочаквано място. Симеон, ровейки се в старите финансови отчети на фирмата, забеляза поредица от плащания към малка охранителна фирма, направени малко след смъртта на баща му. Сумите бяха нелогично високи за услугите, които уж предоставяли. С помощта на господин Андреев, проверихме фирмата. Оказа се, че е собственост на човек с богато криминално минало. А в списъка с бившите му служители фигурираше името Стоян. Стоян Димитров.
Имахме фамилия. С тази информация, нещата се ускориха. Открихме настоящия му адрес – малка къща в западнал крайградски район.
Господин Андреев беше категоричен: „Не ходете сами. Този човек е опасен. Оставете аз да се свържа с него.“
Но аз знаех, че Стоян няма да говори с адвокат. Той беше страхливец, който се хранеше от слабостта на другите. Трябваше да го изненадаме, да го притиснем. Убедих Симеон, че трябва да отидем двамата. Той се съгласи с неохота, но настоя да вземем предпазни мерки. Уведомихме господин Андреев кога и къде отиваме, и се уговорихме да му се обадим веднага щом приключим.
Къщата беше точно толкова занемарена, колкото очаквах. Боята се лющеше, дворът беше буренясал. Натиснахме звънеца. След дълго чакане, вратата се открехна и на прага се показа мъж на средна възраст, с подпухнало лице, рядка коса и мътни, неспокойни очи. Носеше стара, измачкана тениска.
„Какво искате?“, изръмжа той.
„Стоян Димитров?“, попита Симеон.
Мъжът се напрегна. „Кой пита?“
„Казвам се Симеон Петров. А това е съпругата ми, Мила. Мисля, че познавате баща ми.“
При споменаването на името на Петър, лицето на Стоян пребледня. Той се опита да затвори вратата, но Симеон я спря с крак.
„Искаме само да поговорим“, казах аз с възможно най-спокоен тон. „Знаем всичко. За изнудването. За парите, които сте взимали от Петър, а после и от майка ми. Знаем и за парите, които сега взимате от Асен.“
Очите на Стоян шареха панически между нас двамата. „Не знам за какво говорите. Махайте се, или ще извикам полиция.“
„Викайте“, каза Симеон невъзмутимо. „С удоволствие ще им разкажем как години наред сте изнудвали едно семейство. Сигурен съм, че ще им е интересно. А и на данъчните също. За недекларираните доходи.“
Стоян се огледа нагоре-надолу по улицата. Беше притиснат в ъгъла. С неохота ни пусна да влезем. Вътре вонеше на застояло, евтин алкохол и цигари.
„Какво искате от мен?“, попита той, като се свлече на един протрит диван.
„Истината“, казах аз. „Искаме да свидетелствате срещу Асен. Да потвърдите, че той е продължил да ви плаща, за да мълчите и да държите Райна под контрол.“
Той се изсмя горчиво. „Да свидетелствам срещу него? Вие луди ли сте? Този човек ще ме смачка като буболечка. Той не е като баща ви. Петър беше слаб, измъчван от вина. Асен е… звяр.“
„В момента звярът ви държи на каишка“, контрира Симеон. „Ние ви предлагаме изход. Свидетелствайте и ще ви осигурим защита. Господин Андреев ще се погрижи за това. В противен случай, ние ще отидем в полицията с това, което знаем за вас. Изборът е ваш. Затвор за изнудване или шанс за ново начало.“
Стоян мълчеше. Виждах как колелото на мисълта се върти в главата му. Той претегляше рисковете. Страхът от Асен беше огромен, но и заплахата от затвор беше реална.
Докато той се колебаеше, погледът ми попадна на една снимка на рафта. На нея беше млада жена с мила усмивка, прегърнала малко момиченце. Сестра му и племенницата му. Кремена.
„Направете го заради нея“, казах тихо, като посочих снимката. „Разбрах, че сестра ви е починала преди няколко години. Но дъщеря ѝ… Кремена. Тя заслужава да знае истината. Заслужава да се отърве от сянката на тези тайни.“
При споменаването на Кремена, нещо в погледа на Стоян се пречупи. Маската на закоравял мошеник падна и за миг видях един съсипан човек.
„Аз… аз пропилях всичко“, промълви той. „Парите, които взимах… трябваше да са за нея, за бъдещето ѝ. А аз ги пропих, проиграх ги. Асен ми дава трохи, колкото да не умра от глад и да си държа устата затворена.“
„Тогава ни помогнете“, настоя Симеон. „Помогнете ни да спрем Асен. И ще ви помогнем да си стъпите на краката. И да се погрижите за Кремена, както е трябвало да направите от самото начало.“
Той вдигна поглед към нас. В очите му имаше отчаяние, но и малка искра надежда.
„Добре“, каза той. „Ще го направя. Ще ви разкажа всичко.“
Успоредно с издирването на Стоян, аз се заех с другата, по-деликатна задача – да намеря Кремена. Райна ми даде името на майка ѝ, а оттам, с помощта на социалните мрежи и малко късмет, успях да я открия. Беше студентка, точно като сестра ми. Живееше скромно, в общежитие.
Дълго се колебах как да подходя. Накрая ѝ изпратих съобщение, в което се представих и казах, че имам важна информация, свързана с баща ѝ. Тя отговори почти веднага, изпълнена с любопитство и предпазливост. Уговорихме си среща в едно малко кафене близо до университета.
Когато я видях, сърцето ми се сви. Тя имаше очите на Симеон. Същите топли, кафяви очи. Беше красива, но в погледа ѝ се четеше умора и тъга, нетипични за възрастта ѝ.
Разказах ѝ всичко. Бях максимално деликатна, но не спестих нищо – нито за двойния живот на баща ѝ, нито за изнудването, нито за Асен. Тя ме слушаше в пълно мълчание, без да пророни и сълза. Когато свърших, тя дълго гледаше през прозореца.
„Значи… целият ми живот е построен върху лъжа“, каза тя накрая. Гласът ѝ беше спокоен, но усещах бурята, която бушуваше в нея. „Майка ми винаги ми казваше, че баща ми е бил добър човек, но е трябвало да работи далеч, за да ни издържа. Умрял е при инцидент. Никога не ми е казала, че има друго семейство.“
„Той ви е обичал, Кремена“, казах аз. „В бележника си пише само за вас, за това как се страхува да не ви изгуби.“
Тя се усмихна тъжно. „Обичал ни е, но се е срамувал от нас. Държал ни е в сянка. А сега разбирам, че дори и парите, които е изпращал, са били крадени от собствената му фирма. От наследството на… на другите му деца.“
„Това не е твоя вина. Нито на майка ти“, казах аз. „Вие също сте жертви в тази история.“
„А този Асен… той знаел ли е за мен?“
Кимнах. „Знаел е. И е използвал тази тайна, за да контролира всички.“
В очите ѝ се появи нова емоция. Не тъга, а гняв. Студен, овладян гняв.
„Не искам нищо от вас. Нито пари, нито наследство. Искам само едно. Искам справедливост. Искам този човек, Асен, да си плати за това, което е причинил на всички ни.“
В този момент разбрах, че сме намерили най-силния си съюзник. Кремена не беше просто пасивна жертва. Тя беше боец.
Срещата с нея ми даде нова сила. Вече не бяхме само аз и Симеон срещу Асен. Бяхме аз, Симеон, Райна, Стоян и Кремена. Една странна, събрана от парчетата на лъжата коалиция, обединена от една-единствена цел – да свалим тиранина. Битката тепърва предстоеше, но за първи път вярвах, че можем да я спечелим.
Глава 7: Ходът на царицата
Свидетелските показания на Стоян и подкрепата на Кремена бяха оръжията, от които се нуждаехме. Господин Андреев беше във вихъра си. В продължение на седмица той работи денонощно, събирайки доказателства, подготвяйки документи и изграждайки стратегията ни. Планът беше да ударим Асен там, където най-много ще го заболи – репутацията и бизнеса му.
„Няма да подаваме веднага наказателна жалба за изнудване“, обясни ни той на една от нашите тайни срещи. „Това ще се проточи с години в съда и той ще има време да скрие парите си и да използва връзките си. Ще действаме по-умно. Ще заведем граждански иск от името на Кремена за признаване на бащинство и за нейния дял от наследството на Петър. Това ще го принуди да седне на масата за преговори.“
Планът беше брилянтен. Искът за бащинство щеше да отвори кутията на Пандора. Всички тайни на Петър щяха да излязат наяве, а с тях и мръсната роля на Асен в прикриването им. Това щеше да бъде публичен скандал, който неговият безупречен имидж на преуспял бизнесмен не можеше да понесе.
Кремена се съгласи без колебание. За нея това не беше въпрос на пари, а на принцип. Тя искаше името на майка ѝ да бъде изчистено и истината да излезе наяве.
Докато адвокатите подготвяха документите, напрежението в нашето малко семейство достигна своя връх. Живеехме в постоянен страх, че Асен ще разбере какво готвим и ще нанесе своя удар пръв. Симеон беше станал мълчалив и напрегнат, а аз се опитвах да бъда силна и за двама ни, въпреки че бременността ми напредваше и тревогите ме изтощаваха.
Единствената ми утеха бяха разговорите с Райна. Тя ми се обаждаше всеки ден. Страхът ѝ не беше изчезнал, но сега в гласа ѝ имаше и решителност. Тя съдействаше на господин Андреев с всякаква информация, която можеше да си спомни за финансовите машинации на Петър и Асен. За първи път от години тя беше спряла да бъде жертва и се беше превърнала в активен участник в собственото си освобождение.
Денят, в който искът беше внесен в съда, беше тих и слънчев, в пълен контраст с бурята, която се канехме да отприщим. Призовката беше връчена на Асен в лъскавия му офис в центъра на града. Представих си лицето му, когато е прочел името на Кремена. Представих си как фасадата му на недосегаем господар на вселената се е пропукала.
Не се наложи да чакаме дълго. Още същата вечер той се появи пред вратата ни. Този път не беше сам. С него имаше двама едри мъже с вид на охрана.
Симеон отвори вратата и застана на прага, препречвайки му пътя.
„Какво си мислиш, че правиш?“, изсъска Асен. Лицето му беше изкривено от гняв. Вече го нямаше онзи студен, пресметлив поглед. Сега в очите му гореше чиста ярост.
„Поправям грешките на семейството ни“, отговори спокойно Симеон.
„Ти си глупак! Ще унищожиш всичко! Името ни, бизнеса, всичко, което баща ни е градил!“
„Баща ни е градил лъжи, Асен. А ти си построил империята си върху тях. Време е всичко да рухне.“
Асен се опита да го избута, но Симеон не помръдна. „Махай се, Асен. Нямаш работа тук.“
„Това не е краят!“, извика той, докато охранителите му го дърпаха назад. „Ще ви унищожа! Ще съжалявате за деня, в който сте се родили!“
Заплахата му беше реална и ме накара да потръпна. Но когато вратата се затвори, аз погледнах Симеон и видях в очите му нещо ново – гордост и увереност. Той вече не беше уплашеното момче, което се страхуваше от по-големия си брат. Беше се превърнал в мъж, който защитава семейството си.
През следващите дни Асен опита всичко. Адвокатите му се свързаха с господин Андреев, предлагайки ни пари, за да оттеглим иска. Сумата беше огромна, достатъчна, за да си купим къща, да започнем нов живот и никога повече да не се тревожим за нищо.
„Това е капан“, предупреди ни господин Андреев. „Ако приемете, той ще ви накара да подпишете споразумение за конфиденциалност, което ще го предпази завинаги. Ще купи мълчанието ви и ще продължи да контролира всичко.“
Отказахме.
Тогава той смени тактиката. Започна да разпространява мръсни слухове за нас. Че съм се омъжила за Симеон по сметка, че сме изфабрикували цялата история, за да измъкнем пари от него. Опита се да ни изолира, да ни представи като алчни интриганти.
Но ние бяхме подготвени. Господин Андреев даде контролирано изявление пред избрана медия, в което загатна за „дълго пазени семейни тайни и спорове за наследство“. Това само засили интереса на обществеността и превърна Асен от жертва в потенциален злодей.
Кулминацията настъпи седмица по-късно. Получихме обаждане от адвокатите на Асен. Той искаше среща. С всички. С мен, Симеон, Райна и Кремена.
Срещата се състоя в неутрална територия – голяма конферентна зала в адвокатската кантора на господин Андреев. Когато влязохме, Асен вече беше там, седнал начело на дългата маса. Изглеждаше уморен и победен. Фасадата му беше рухнала.
Той ни огледа един по един. Погледът му се спря за най-дълго на Кремена – живото доказателство за греха на баща му, и на Райна – жената, която беше тормозил с години.
„Какво искате?“, попита той с дрезгав глас.
Господин Андреев постави на масата папка с документи. „Исканията ни са ясни. Първо, пълно и безусловно признаване на Кремена като дъщеря на Петър Петров. Второ, изплащане на нейния законен дял от наследството, включително акции от фирмата. Трето, прехвърляне на собствеността на семейната къща на името на Райна, без никакви тежести и условия. Четвърто, създаване на доверителен фонд на името на вашето неродено дете, Мила, като компенсация за моралните щети, които сте претърпели. И пето…“
Тук адвокатът направи пауза. „…ти се оттегляш от управлението на фирмата. Симеон ще поеме поста изпълнителен директор.“
Асен скочи. „Никога! Това е моята фирма! Аз я изградих!“
„Ти си я изградил върху основи от лъжи и изнудване“, каза Симеон спокойно. „Или приемаш условията, или утре целият град ще прочете историята на нашето семейство на първа страница на вестниците. Включително показанията на господин Стоян Димитров за парите, които си му давал. Изборът е твой.“
Асен се свлече обратно на стола си. Беше в шах. Всеки негов ход беше блокиран. Той ни погледна с омраза, но знаеше, че е загубил.
След дълго, напрегнато мълчание, той кимна едва забележимо.
„Добре.“
Това беше всичко. Една дума, която сложи край на една дългогодишна тирания. Бяхме спечелили. Не с удари, не с крясъци, а с истината. В тази сложна шахматна игра, жертваната пешка се беше превърнала в царица и беше матирал царя.
Глава 8: Ново начало
Подписването на споразумението беше просто формалност. Асен изпълни всяка една точка от него, притиснат до стената. Гледахме го как прехвърля акции, подписва пълномощни и се отказва от контрола, който беше упражнявал толкова дълго. В очите му нямаше разкаяние, само студена ярост. Знаех, че никога няма да ни прости, но това вече нямаше значение. Той беше обезоръжен.
Първите дни след победата бяха сюрреалистични. Сякаш се събуждахме от дълъг, мъчителен кошмар. Напрежението, което ни беше стягало в продължение на месеци, бавно започна да се отпуска.
Симеон пое управлението на фирмата. Беше му трудно. Трябваше да се бори със скептицизма на служителите, свикнали с железния юмрук на Асен, и да разчиства финансовите бъркотии, които брат му беше оставил след себе си. Но той се справяше. За първи път го виждах истински вдъхновен и уверен в собствените си сили. Вече не беше в сянката на брат си.
Райна се върна в своята къща, но този път тя беше наистина неин дом. Свали тежките завеси, отвори прозорците и пусна светлината вътре. Започна отново да се грижи за градината си, да се среща със съседките. Сякаш десет години паднаха от плещите ѝ. Връзката ни се промени изцяло. Тя вече не беше просто моя свекърва. Беше ми приятелка, съюзник, баба на нероденото ми дете.
Кремена получи това, за което се бореше – признание. Тя обаче отказа да вземе парите от наследството за себе си. С тях основа фондация на името на майка си, която да помага на самотни майки и техните деца. Тя и Симеон бавно и внимателно започнаха да изграждат връзка. Беше странно и неловко в началото – двама непознати, свързани от кръв и лъжи. Но с времето, те намериха общ език, споделяйки спомени и запълвайки празнините в историята си.
Аз и Симеон използвахме парите от доверителния фонд, за да си купим наше собствено жилище. Не голямо и луксозно, а светло и уютно, с детска стая, която гледаше към парка. Докато я боядисвахме в слънчево жълто, се чувствах безкрайно щастлива и спокойна.
Няколко месеца по-късно се роди дъщеря ни. Нарекохме я Надежда. Защото тя беше символ на нашето ново начало. Символ на това, че дори и след най-тъмната буря, слънцето винаги изгрява отново.
Един следобед, докато Надежда спеше в кошчето си, Райна и Кремена ни дойдоха на гости. Седяхме четиримата на малкия ни балкон, пиехме кафе и си говорехме. Симеон разказваше за работата, Кремена за университета, а Райна даваше съвети за бебето.
В този момент осъзнах, че ние сме се превърнали в истинско семейство. Не перфектно, нетрадиционно, белязано от рани и тайни, но истинско. Семейство, което не се основаваше на кръвна връзка или на обществени норми, а на избора да бъдем заедно, да се подкрепяме и да се обичаме, въпреки всичко.
Погледнах към Симеон и той ми се усмихна. В този поглед видях всичко – болката, през която преминахме, битките, които водихме, и любовта, която ни беше запазила цели.
Историята, която започна с една жестока реплика – „Не можете повече да останете тук“, беше завършила с нас, четиримата, седнали заедно, в нашия собствен дом, гледащи към бъдещето. Понякога, за да намериш истинския си дом, първо трябва да бъдеш изгонен от фалшивия. Понякога, за да изградиш нещо ново и красиво, първо трябва да разрушиш старите, прогнили основи. Ние бяхме разрушили нашите. И на тяхно място бяхме построили нещо много по-ценно – бъдеще, изпълнено с истина, прошка и надежда.