Тишината беше най-лоша. В продължение на три години животът ми беше симфония от неговия смях, от тихото му мърморене, докато чете, от начина, по който произнасяше името ми. А после – нищо. Само оглушителна, крещяща празнота. Драгомир изчезна. Не си тръгна. Не се скарахме. Не ми изпрати прощално съобщение. Един ден просто го нямаше. Телефонът му беше изключен, апартаментът, който деляхме, беше наполовина празен, а в гърдите ми зееше дупка с размерите на вселената.
Първите седмици бяха мъгла от паника и сълзи. Звънях на приятелите му, на майка му, на всички, които можех да се сетя. Отговорите бяха уклончиви, пълни със съжаление, но лишени от информация. „Ще се обади, Ася“, казваше майка му Лидия с глас, който трепереше твърде много, за да бъде убедителен. „Просто му трябва малко време.“ Време за какво? Никой не ми каза.
Месеците се затъркаляха бавно, мъчително. Всеки звън на телефона караше сърцето ми да прескача. Всяка кола, която приличаше на неговата, спираше дъха ми. Постепенно надеждата се превърна в примирение, а примирението – в глуха, постоянна болка. Продължих напред, защото нямах друг избор. Намерих си нова работа, започнах да излизам с приятели, опитвах се да сглобя парчетата от разбития си живот. Но всяка вечер, в тишината на празния апартамент, призракът му седеше на стола срещу мен.
Бяха минали осем месеца. Осем месеца, откакто земята го беше погълнала. Приятелката ми Ивайла, вечната оптимистка и бъдещ адвокат, ме завлече на парти. „Трябва да се разсееш!“, настояваше тя. „Не можеш да живееш като монахиня завинаги.“ Не ми се ходеше, но се съгласих, най-вече за да спре да ме тормози.
Мястото беше претъпкано. Музиката пулсираше в гърдите ми, а смехът на хората отекваше в ушите ми като далечен шум. Чувствах се като наблюдател, като дух на чуждо празненство. И тогава го видях.
Времето спря. Всички звуци изчезнаха. Всички лица се сляха в размазано петно. Всичко, което виждах, беше той. Драгомир. Стоеше до бара, облегнат небрежно, със същата лека усмивка, която познавах толкова добре. Държеше питие в едната ръка, а другата беше обвила талията на жена. Красива жена с дълга, кестенява коса и рокля, която струваше повече от наема ми за три месеца.
Стомахът ми се преобърна. Въздухът избяга от дробовете ми. Сякаш някой ме беше ударил с леден чук. Той не ме видя. Смееше се на нещо, което тя му каза, и се наведе да я целуне. Нежно, интимно. Като човек, който е правил това хиляди пъти.
Ивайла проследи погледа ми. „О, не“, прошепна тя и стисна ръката ми.
Не знам какво ме накара да тръгна към тях. Може би беше гневът. Може би беше нуждата да се уверя, че е реален, че не е просто поредната халюцинация, поредният кошмар. Краката ми се движеха сами, проправяха си път през тълпата, докато не застанах на метър от тях.
„Драгомир?“, казах. Гласът ми прозвуча слабо, чуждо.
Той се обърна. Усмивката замръзна на лицето му. Очите му се разшириха от шок. За миг видях паника, истинска, неподправена паника. После маската се върна. Лицето му стана безизразно, студено.
„Ася“, каза той. Името ми прозвуча като проклятие от устните му.
Жената до него ме погледна с любопитство, после с леко раздразнение. „Скъпи, познавате ли се?“
Той се поколеба само за секунда. „Стара позната.“
„Стара позната?“ Повторих думите, усещайки как истерията започва да клокочи в мен. „Три години живяхме заедно, Драгомир! Три години! И ти просто изчезна! А сега си тук… с нея.“ Посочих жената с трепереща ръка.
Тя повдигна вежда. „Съжалявам, мисля, че има някаква грешка. С Драгомир сме заедно от почти година.“
Думите й проехтяха в главата ми. Година. Бяхме заедно преди осем месеца. Сметката не излизаше. Или по-скоро излизаше, но по един ужасяващ, невъобразим начин. Докато аз съм плакала всяка нощ, докато съм губила ума и дума от притеснение, той е бил с нея. През цялото време. Лъгал ме е. Водил е двойствен живот.
Светът започна да се върти. Опрях се на една колона, за да не падна. „Лъжеш“, прошепнах, гледайки него. Търсех в очите му поне искра от човека, когото обичах. Но там нямаше нищо. Само лед.
„Ася, не е моментът“, каза той с равен глас. „Трябва да вървиш.“
„Не е моментът ли?“, изкрещях аз, без да ме е грижа, че хората започват да се обръщат към нас. „Осем месеца те чакам! Осем месеца се побърквах от притеснение! Мислех, че ти се е случило нещо! А ти си бил тук, живял си си живота, докато аз…“ Гласът ми се прекърши.
Жената, чието име дори не знаех, пристъпи напред. „Вижте, не знам каква е вашата история, но очевидно преувеличавате. Моля ви, оставете ни на мира.“
Драгомир дори не ме погледна. Хвана ръката й. „Хайде, Симона, да се преместим.“ Той се обърна и я поведе настрани, сякаш бях просто досадна муха, която трябва да бъде прогонена.
Симона. Името й остана да виси във въздуха.
Стоях там, замръзнала, унизена, разбита на милиони парченца. Ивайла дойде до мен и ме прегърна. „Хайде, да се махаме оттук.“
Тя ме изведе навън, в хладната нощ. Не плачех. Бях отвъд сълзите. Бях в бездна, толкова дълбока, че не виждах светлина. Лъжата. Не просто изневяра, а цял един паралелен живот, построен върху руините на моя. Това беше предателство от космически мащаб.
Няколко дни по-късно, докато седях в офиса и се опитвах да се концентрирам върху някакъв безсмислен проект, телефонът ми иззвъня. Непознат номер. Вдигнах машинално.
„Ало?“
„Ася… аз съм.“
Гласът му. Гласът, който ме преследваше в сънищата ми. Гласът, който сега звучеше различно – напрегнато, отчаяно.
Мълчах. Какво можех да кажа?
„Ася, моля те, трябва да говорим. Нищо не е такова, каквото изглежда.“
Изсмях се. Сух, горчив смях. „Нищо не е такова, каквото изглежда? Видях те, Драгомир. С нея. Тя каза, че сте заедно от година. Това какво е, оптическа илюзия ли?“
„По-сложно е“, настоя той. „Моля те. Дай ми десет минути. Дължа ти обяснение. Дължа ти истината. Срещни се с мен. Моля те.“
В гласа му имаше нещо, което ме накара да спра. Не беше просто извинение. Беше страх. Чувах истински, неподправен страх.
„Тя ми каза“, продължи той, преди да успея да откажа, „че очаква дете от мен.“
Думите му паднаха като камък в тиха вода. Всичко в мен замръзна. Дете.
„Трябва да се махна, Ася“, прошепна той, а гласът му беше изпълнен с паника. „Трябва да избягам от всичко това, но не мога сам. Имам нужда от помощ. Имам нужда от теб.“
Глава 2
Телефонът се усещаше като парче лед в ръката ми. Дете. Думата отекваше в съзнанието ми, заглушавайки всяка друга мисъл. Дете. Плодът на неговата лъжа, живото доказателство за предателството му. И сега той искаше моята помощ, за да избяга от последствията.
„Ти си луд“, казах аз, а гласът ми беше кух и безжизнен. „Напълно си изгубил разсъдъка си, ако си мислиш, че ще ти помогна.“
„Не, не, не разбираш!“, почти извика той. „Не става въпрос за това, което си мислиш. Не е просто… изневяра. В опасност съм, Ася. Истинска опасност.“
Присвих очи. „Каква опасност? Дължиш пари на грешните хора ли?“ Внезапно картината започна да се изяснява. Изчезването му, страхът в гласа му. Може би не беше само заради друга жена. Може би имаше нещо повече.
„Не мога да говоря по телефона“, каза той забързано. „Баща й… той е… моля те, Ася. Срещни се с мен. Само за последно. В старата ни квартира, в онази, която наехме преди… всичко. Ключът все още е под третата саксия. Утре, по обяд. Ще бъда там. Ако не дойдеш, ще разбера. Но ако има дори частица от това, което имахме, останала в теб, моля те, ела.“
И затвори.
Останах да се взирам в стената, стиснала телефона толкова силно, че кокалчетата на пръстите ми побеляха. Част от мен искаше да изтрие номера, да забрави разговора и никога повече да не мисли за него. Но друга част, онази глупава, наивна част, която все още го обичаше, беше заинтригувана. Страхът в гласа му беше реален. И споменаването на „баща й“ отключи нещо в мен. На партито бях твърде шокирана, за да обърна внимание, но сега си спомних. Симона беше облечена в дизайнерска рокля, бижутата й блестяха под светлините. Тя излъчваше аура на богатство и привилегии. Драгомир никога не се беше движил в такива среди.
Прекарах нощта в агония, разкъсвана между гнева и любопитството. Исках да го намразя с цялото си същество, но не можех. Три години не се изтриват толкова лесно. Три години на споделени мечти, на смях до сълзи, на утеха в трудни моменти. Той беше моят свят. И сега този свят се беше оказал фасада, зад която се криеше нещо тъмно и опасно.
На следващия ден, противно на здравия разум, отидох. Старата квартира се намираше в тиха уличка, в сграда, която помнеше по-добри дни. Тук бяхме започнали. Тук бяхме мечтали за бъдещето, за апартамента, който щяхме да си купим, за децата, които щяхме да имаме. Сега мястото изглеждаше призрачно. Намерих ключа под саксията, точно където го беше оставил преди месеци. Ръката ми трепереше, докато го пъхах в ключалката.
Той вече беше вътре. Седеше на пода, облегнат на стената, заобиколен от прах и спомени. Изглеждаше ужасно. Беше отслабнал, под очите му имаше тъмни кръгове, а скъпият му костюм беше измачкан. Когато влязох, той вдигна глава. В очите му видях такова отчаяние, че гневът ми за момент се изпари.
„Благодаря ти, че дойде“, прошепна той.
„Имам десет минути“, казах студено. „Говори.“
Той си пое дълбоко дъх. „Баща й се казва Огнян. Той е… много влиятелен човек. От типа хора, които не приемат „не“ за отговор. Семейството ми му дължеше пари. Много пари. Заради една стара бизнес сделка на баща ми, която се провали. Огнян държеше бъдещето на родителите ми в ръцете си. Къщата им, всичко.“
Слушах, без да го прекъсвам. Сърцето ми започна да бие по-бързо.
„Преди около година той дойде при мен. Каза, че има решение. Дългът ще бъде опростен, дори ще помогне на семейния бизнес. Но имаше едно условие.“ Той млъкна и ме погледна, сякаш молеше за прошка. „Условието беше аз. Трябваше да бъда със Симона. Да я направя щастлива, да се оженя за нея. Тя беше обсебена от мен от известно време. Огнян искаше да осигури щастието на дъщеря си и да ме държи под свой контрол. Беше… сделка.“
Стомахът ми се сви на топка. „Сделка? Продал си се?“
„Нямах избор, Ася!“, извика той и скочи на крака. „Щеше да съсипе родителите ми! Ти не го познаваш, не знаеш на какво е способен! Мислех, че мога да се справя. Мислех, че мога да водя два живота. Да бъда с нея през деня, да се връщам при теб вечер. Да те защитя от всичко това. Но ставаше все по-трудно. Той ме следеше, контролираше всяка моя стъпка. Затова изчезнах. Каза ми, че ако не прекъсна всички връзки с миналото си, ще те намери. И ще се погрижи да съжаляваш, че си ме срещнала.“
Думите му ме заляха като ледена вълна. Заплаха. Той не просто ме беше изоставил, той се беше опитвал да ме защити. Или поне така твърдеше.
„А детето?“, попитах аз, а гласът ми трепереше. „И то ли е част от сделката?“
Лицето му се сгърчи от болка. „Не знам дали е мое, Ася. Честно, не знам. Тя… Симона не е толкова невинна, колкото изглежда. Но Огнян е в екстаз. Сега вече няма измъкване. Сватбата е насрочена. Всичко е уредено. Аз съм в капан.“
Той пристъпи към мен и хвана ръцете ми. „Затова те потърсих. Трябва да се махна. Да изчезна, но този път наистина. Искам да дойдеш с мен, Ася. Знам, че е лудост. Знам, че те нараних повече от всеки друг. Но ти си единственото истинско нещо в живота ми. Всичко друго е лъжа. Моля те, ела с мен. Ще започнем отначало, някъде далеч, където той не може да ни намери.“
Гледах го в очите и виждах смесица от страх, отчаяние и нещо друго – онази стара искра, която ме беше накарала да се влюбя в него. Мозъкът ми крещеше „Бягай!“, но сърцето ми… сърцето ми беше объркано.
„Какво ще стане с дълга на родителите ти?“, попитах тихо.
„Вече не ме интересува“, каза той с горчивина. „Те направиха своя избор, когато ме тласнаха към това. Сега аз правя моя.“
Преди да успея да отговоря, телефонът му иззвъня. Той го извади, погледна екрана и пребледня. „Тя е. Трябва да тръгвам.“ Той ме погледна с отчаяна молба. „Помисли си, Ася. Моля те. Ще ти се обадя утре. От друг номер. Обичам те. Винаги съм обичал само теб.“
Той ме целуна по челото, бързо, трескаво, и изчезна през вратата, оставяйки ме сама в прашната стая, с разбито сърце и ум, който се въртеше в хиляди посоки.
Върнах се в апартамента си като в транс. Историята му беше толangava, толкова мелодраматична, че звучеше като измислица. Но страхът в очите му беше истински. Можеше ли да му вярвам? След всички лъжи?
Няколко дни по-късно получих писмо. Беше от банката. Уведомяваха ме, че поради неплатени вноски през последните осем месеца, процедурата по изземване на апартамента, който бяхме купили заедно с Драгомир, е задействана. Апартаментът, за който бяхме теглили огромен ипотечен кредит. Бях забравила за него. Драгомир се занимаваше с плащанията. Или поне така си мислех. Писмото беше адресирано само до мен.
Изведнъж студена пот изби по челото ми. Проверих документите за кредита, които пазех в една папка. Името му не фигурираше никъде. Само моето. Той ме беше убедил да изтегля кредита само на мое име, „за да е по-лесно с документите“, беше казал. А аз, сляпо влюбена и доверчива, се бях съгласила.
Той не просто ме беше изоставил. Беше ме измамил. Беше ме оставил с огромен дълг, който нямаше как да изплащам сама. Заплахата на Огнян може и да беше реална, но този дълг… този дълг беше студен, пресметнат удар в гърба.
Историята му за бягство, за ново начало, изведнъж придоби съвсем различен смисъл. Той не искаше да избяга с мен. Той искаше да избяга от мен и от отговорността. Искаше да го направя за втори път, да му помогна да се измъкне, докато аз потъвам.
Гневът, който изпитах, беше чист и всепоглъщащ. Той изгори всяка останала следа от любов или съжаление. Край на сълзите. Край на объркването. Време беше за война.
Глава 3
Взех телефона и набрах единствения човек, който можеше да внесе ред в хаоса, бушуващ в главата ми.
„Ивайла?“, казах, когато тя вдигна. „Спешно трябва да се видим. Донеси всичките си учебници по право.“
Седяхме в моята кухня, заобиколени от папки с документи и чаши с изстинало кафе. Ивайла, с очила, кацнали на върха на носа й, и сериозно изражение, преглеждаше договора за кредит страница по страница. Аз крачех напред-назад из стаята, разказвайки й всичко – партито, срещата, историята за Огнян, заплахите и, накрая, писмото от банката.
Когато приключих, тя вдигна поглед от документите. В очите й имаше смесица от съчувствие и ледено спокойствие, което само бъдещ адвокат можеше да притежава.
„Ася, това е повече от ужасно“, каза тя тихо. „Това е предумишлена измама. Той те е използвал по най-жестокия начин.“
„Знам“, отвърнах аз, а гласът ми трепереше от сдържан гняв. „Въпросът е какво мога да направя?“
„Първо, трябва да спреш да контактуваш с него. Никакви срещи, никакви телефонни разговори. Всяка дума, която ти казва, е или лъжа, или манипулация. Второ, трябва ни истински адвокат. Аз съм само студентка, това надхвърля възможностите ми. Но знам към кого да се обърнем.“
Ивайла написа име и адрес на едно листче. „Константин. Той беше лектор в университета. Един от най-добрите в областта на семейното и облигационното право. Корав е, но е справедлив. И най-важното – мрази хора като Огнян.“
Погледнах името. Надеждата, макар и крехка, започна да си проправя път през отчаянието.
„Ами апартаментът? Ще го загубя ли?“
Ивайла въздъхна. „Ще бъде трудно. Договорът е на твое име. За банката ти си единственият длъжник. Ще трябва да докажем, че си била подведена, че е имало умисъл за измама от страна на Драгомир. Това е сложен и дълъг процес.“
В този момент телефонът ми иззвъня. Беше скрит номер. Знаех, че е той. Погледнах Ивайла. Тя поклати глава решително. Натиснах червената слушалка. Секунди по-късно пристигна съобщение.
„Ася, защо не вдигаш? Трябва да знам решението ти. Нямам много време.“
Показах го на Ивайла.
„Не отговаряй“, нареди тя. „От този момент нататък всяка комуникация ще минава през адвокат. Нека видим колко е отчаян, когато разбере, че играта е свършила.“
Телефонът иззвъня отново. И отново. Оставих го да звъни, докато накрая спря. Чувствах се странно – уплашена, но и силна. За първи път от месеци имах чувството, че си връщам контрола.
На следващия ден се срещнахме с Константин. Кабинетът му беше сдържан и подреден, точно като него. Той беше мъж на средна възраст, със сиви кичури в косата и проницателен поглед, който сякаш виждаше право през теб. Изслуша историята ми търпеливо, без да ме прекъсва, преглеждайки документите, които му подавах.
Когато приключих, той се облегна назад в стола си и сплете пръсти.
„Историята ви е… неприятна, госпожице“, каза той с равен глас. „Но не е уникална, за съжаление. Алчността и страхът карат хората да правят ужасни неща. Името Огнян ми е познато. Той е акула. Има репутация на човек, който не играе по правилата.“
„Можете ли да ми помогнете?“, попитах аз.
„Имаме няколко направления, по които можем да работи. Първо, ще се свържем с банката. Ще поискаме предоговаряне на кредита, разсрочване на вноските, позовавайки се на извънредни обстоятелства. Това ще ни спечели време. Второ, ще заведем граждански иск срещу господин Драгомир за измама и умишлено въвеждане в заблуждение с цел финансова облага. Ще бъде трудно да се докаже, но не и невъзможно. Ще ни трябват свидетели, всякакви съобщения, имейли, всичко, което може да покаже, че сте имали намерение да градите общо бъдеще и да споделяте задълженията.“
Той млъкна за момент. „Има и трети аспект. По-опасен. Ако това, което Драгомир ви е казал за Огнян, е истина – заплахите, принудата – тогава говорим за изнудване. Това вече е наказателно дело. Но да тръгнем по този път означава да обявим война на Огнян. А той има ресурсите да превърне живота ви в ад.“
Преглътнах. „Той вече го направи.“
Константин кимна бавно. „Добре. Тогава ще започнем внимателно. Първо ще се фокусираме върху гражданския иск. Ще изпратим призовка на Драгомир. Това ще го принуди да реагира. И ще видим как ще отговори Огнян. Неговата реакция ще ни покаже много.“
Излязох от кантората с чувство на облекчение. Имах съюзник. Имах план. Вече не бях просто жертва. Бях боец.
Дните се превърнаха в седмици. Екипът на Константин работеше неуморно. Събрахме всички наши общи снимки, съобщения, в които обсъждахме бъдещия си дом, дори показания от приятели, които потвърждаваха, че сме били сериозна двойка с общи планове. Призовката беше изпратена на адреса, който Драгомир споделяше със Симона – адрес, който открихме с известни усилия.
Реакцията не закъсня. Но не беше от Драгомир.
Една вечер, докато се прибирах от работа, пред входа на блока ме чакаше непознат мъж. Беше висок, с късо подстригана коса и облечен в скъп костюм, който не успяваше да скрие широките му рамене.
„Госпожица Ася?“, попита той с глас, който беше учтив, но леден.
„Да?“, отговорих предпазливо.
„Името ми няма значение“, каза той. „Изпратен съм от господин Огнян. Той би искал да ви предаде едно съобщение. Смята, че е възникнало неприятно недоразумение. И би искал да ви предложи компенсация за причиненото неудобство.“
Той ми подаде дебел плик. Ръцете ми трепереха, докато го отварях. Вътре имаше пачка банкноти. Бърза преценка ми подсказа, че сумата е достатъчна, за да покрие неплатените вноски и може би още няколко напред.
„Какво е това?“, попитах, макар да знаех отговора.
„Жест на добра воля“, отвърна мъжът. „Господин Огнян смята,
че ако приемете този жест, всички съдебни искове ще станат излишни. Той разбира, че сте били наранена, и се надява това да ви помогне да продължите напред. И да забравите за съществуването на господин Драгомир.“
Това беше подкуп. Пари за мълчание. Опит да ме купят и да ме накарат да изчезна.
Погледнах парите, после лицето на мъжа. И видях в него студената, безмилостна логика на Огнян. Той не решаваше проблеми. Той ги премахваше.
Взех плика. За момент мъжът се усмихна – едва забележимо, само с крайчеца на устните си. Но усмивката му изчезна, когато бавно, методично, започнах да късам банкнотите на малки парченца.
„Предайте на господин Огнян“, казах аз, а гласът ми беше спокоен и ясен, „че моят живот и моето достойнство не се продават. И че ще се видим в съда.“
Хвърлих парченцата хартия в краката му и влязох във входа, без да поглеждам назад. Сърцето ми биеше до пръсване, но не от страх. От адреналин.
Войната беше обявена.
Глава 4
Последствията от моето предизвикателство не закъсняха. Огнян не беше човек, който приемаше отказа леко. Неговата ответна реакция не беше директна, а коварна, като бавнодействаща отрова, която прониква във всяка сфера на живота ти.
Първо започнаха проблемите в работата. Бях графичен дизайнер в малка, но просперираща агенция. Винаги съм била ценена заради креативността и отдадеността си. Изведнъж проектите ми започнаха да бъдат отхвърляни без ясна причина. Клиенти, с които работех от години, внезапно прекратяваха договорите си с агенцията, позовавайки се на „преструктуриране“. Шефът ми, който винаги ме беше подкрепял, започна да ме избягва. Един ден ме извика в кабинета си.
„Ася, съжалявам“, каза той, без да ме гледа в очите. „Принуден съм да те освободя. Поради съкращения.“
„Съкращения?“, попитах невярващо. „Но ние току-що спечелихме два нови големи проекта!“
„Положението е сложно“, измрънка той. „Просто… приеми го.“
Знаех, че е негова работа. Огнян беше стигнал до него. Беше го заплашил или подкупил. Бях останала без работа, без доходи, с огромен дълг на гърба си. Паниката започна да ме задушава.
Следващият удар беше насочен към семейството ми. Брат ми Мартин, който винаги е бил моята опора, изведнъж започна да се държи странно. Стана затворен, раздразнителен. Избягваше разговорите за делото, сменяше темата всеки път, когато го повдигнех. Първоначално го отдадох на стрес – той учеше в последни курс в университета и му предстоеше дипломиране. Но един ден случайно видях съобщение на телефона му, докато го беше оставил на масата. Беше от непознат номер: „Парите утре. На същото място. И не забравяй какво си говорихме за сестра ти.“
Сърцето ми спря. Изправих се срещу него.
„Мартин, какво става? Кой ти праща тези съобщения?“
Той грабна телефона и пребледня. „Нищо не е станало. Гледай си твоите работи.“
„Моите работи? Касае сестра ти! С кого си се забъркал, Мартин?“
След дълги и мъчителни спорове, той се срина. Призна ми, че е затънал в дългове от хазарт. Малки залози в началото, които прераснали в голяма зависимост. Дължал е сериозна сума на лихвари. И един ден хората на Огнян го намерили. Предложили му сделка – ще покрият целия му дълг. В замяна той трябвало да ги информира за всяка моя стъпка. За всяка среща с Константин, за всяка част от стратегията ни.
„Съжалявам, Ася“, плачеше той. „Бях уплашен. Те заплашиха, че ще наранят теб, ако не се съглася.“
Предателството от собствения ми брат беше по-болезнено от всичко, което Драгомир ми беше причинил. Чувствах се сама, напълно сама срещу целия свят. Огнян беше като октопод, който протягаше пипалата си навсякъде, задушавайки всичко, което обичах.
Разказах на Константин за случилото се. Той ме изслуша с каменно лице.
„Това е добре“, каза той накрая, за моя пълна изненада.
„Добре ли?“, възкликнах аз. „Той е съсипал живота ми! Използвал е брат ми!“
„Да. Защото е направил грешка. Преминал е от сивата зона на бизнес натиска към чиста проба криминални деяния – изнудване, заплахи, склоняване към лъжесвидетелстване. Той ни даде оръжие, Ася. И ние ще го използваме.“
Константин имаше план. Убедихме Мартин да продължи да се преструва, че им сътрудничи. Всяка негова среща се записваше. Всяко съобщение се запазваше. Събирахме доказателства, парче по парче, изграждайки дело не само срещу Драгомир, но и срещу самия Огнян.
Междувременно, от лагера на противника цареше мълчание. След като призовката беше връчена, техният отговор беше сух и формален, подаден от една от най-големите и скъпи адвокатски кантори в страната. Те отричаха всичко. Твърдяха, че с Драгомир сме били просто познати, че никога не сме имали общи планове и че кредитът е изцяло мое лично задължение. Лъжа след лъжа, облечена в юридически термини.
Но тогава се случи нещо неочаквано. Една вечер получих имейл от анонимен адрес. Съдържаше само един прикачен файл. Когато го отворих, видях сканирано копие на медицински документ. Беше резултат от тест за бащинство. Според него, Огнян не беше биологичният дядо на детето, което Симона очакваше. Драгомир не беше бащата.
Вторачих се в документа, неспособна да проумея какво означава това. Кой ми го беше изпратил? И защо? Дали беше капан? Опит да ме объркат?
Няколко дни по-късно получих втори имейл. „Той не знае. Мисли си, че детето е негово. Баща й също. Тя ги лъже и двамата. Бъди внимателна.“
Симона. Тя беше изневерила на Драгомир. Лъжеше собствения си баща. Картината ставаше все по-сложна и мръсна. Но кой беше истинският баща? И защо този някой ми помагаше?
Занесох имейлите на Константин. Той ги разгледа внимателно.
„Това променя всичко“, каза той. „Детето беше основният коз на Огнян, за да държи Драгомир в подчинение. Ако Драгомир разбере истината, цялата конструкция на Огнян може да се срути. Въпросът е как да използваме тази информация, без да изложим на опасност източника си.“
Решихме да изчакаме. Тази тайна беше нашата скрита карта, която щяхме да изиграем в правилния момент.
Делото наближаваше. Напрежението растеше. Една вечер, докато се ровех из стари кутии в търсене на още доказателства, попаднах на нещо, което бях забравила. Малка, заключена дървена кутия, която Драгомир пазеше. Винаги ми казваше, че вътре има сантиментални неща от детството му и никога не ми даваше ключа. В бързината да се изнесе, я беше забравил.
Водена от внезапен импулс, взех един чук и разбих ключалката. Вътре, под купчина стари писма, имаше тефтер. Не беше неговият. Беше дневник, изписан с прилежен женски почерк. Дневникът на майка му, Лидия.
Започнах да чета. Първите страници бяха пълни с майчинска любов и гордост от сина й. Но докато напредвах, тонът се променяше. Попаднах на страници, датирани отпреди малко повече от година.
„Огнян дойде днес“, пишеше Лидия. „Отново. Заплашва ни със стария дълг. Но аз знам, че не е заради парите. Той никога не е простил на съпруга ми за онова, което се случи с баща му. И сега иска да си отмъсти чрез сина ми. Иска да му отнеме единственото хубаво нещо в живота му – Ася. Аз съм виновна за всичко. Ако само бях казала истината преди толкова години…“
На следващата страница имаше смазващо признание. Дългът, за който говореше Драгомир, не беше просто от провалена бизнес сделка. Бащата на Драгомир и бащата на Огнян са били съдружници. Имало е инцидент, пожар в общия им склад. Бащата на Огнян е загинал. Официалната версия е била нещастен случай. Но Лидия пишеше, че нейният съпруг е бил там. И че не е направил всичко възможно, за да го спаси. Може би дори е предизвикал пожара, за да прикрие липси. Огнян, тогава още съвсем млад, се е заклел да отмъсти.
Това не беше просто бизнес. Беше вендета. Драгомир не беше просто зет. Той беше заложник в една десетилетна война между две семейства. А аз бях просто косвена жертва.
Кутията съдържаше още нещо. Стар, пожълтял документ. Полицейски доклад от разследването на пожара. И в него, сред имената на разпитаните свидетели, беше името на баща ми. Той е работил като нощен пазач в склада по онова време.
Светът ми се преобърна за пореден път. Всичко беше свързано. Всички бяхме оплетени в една ужасна, стара тайна. И Огнян не просто искаше да съсипе мен. Той искаше да унищожи всичко, свързано със семейството на Драгомир. И може би дори с моето.
Глава 5
Откритието в кутията на Лидия беше като ключ, който отключи тъмна стая, пълна с призраци от миналото. Това вече не беше просто моята лична битка срещу Драгомир. Бях се натъкнала на нещо много по-голямо и по-зловещо – история за смърт, предполагаемо предателство и отмъщение, което се простираше през десетилетия. Баща ми, който почина, когато бях малка, изведнъж беше въвлечен в тази мръсна история.
Показах дневника и полицейския доклад на Константин. Той ги прочете с нарастващо изумление.
„Ася, това е динамит“, каза той, потропвайки с пръсти по пожълтелия лист хартия. „Това обяснява манията на Огнян. Той не търси просто пари или контрол. Той търси възмездие. И използва сина на врага си, за да го постигне. Това е почти Шекспирова трагедия.“
„Какво означава това за нашето дело?“, попитах аз.
„Означава, че мотивът на Драгомир да ви измами с кредита става много по-ясен и по-лесен за доказване пред съда. Той не е действал само от алчност, а под огромна принуда, произтичаща от този семеен конфликт. Това не го оневинява, но поставя действията му в съвсем различна светлина. И най-важното – дава ни лост срещу Огнян. Той не би искал тази стара история да излезе наяве. Репутацията му е изградена върху фасада на безупречен бизнесмен.“
Първото заседание по делото наближаваше. Атмосферата беше наситена с електричество. Адвокатите на Огнян бяха подали насрещен иск срещу мен за тормоз и опит за изнудване, твърдейки, че аз съм тази, която преследва Драгомир и се опитва да извлече финансови облаги от краткотрайната им „повърхностна връзка“. Беше нагла, безсрамна лъжа, но беше облечена в перфектна юридическа форма.
В деня на делото съдебната зала беше студена и внушителна. Аз седях до Константин, опитвайки се да овладея треперенето на ръцете си. От другата страна на залата седяха Драгомир, Симона и Огнян, заобиколени от екипа си от адвокати. Драгомир избягваше погледа ми. Изглеждаше като бледа сянка на себе си, напълно контролиран от човека до него. Огнян ме гледаше с ледена, непроницаема омраза. Симона, с наедрелия си корем, изглеждаше отегчена, сякаш всичко това беше досадна формалност.
Първите няколко часа бяха посветени на процедурни хватки. Адвокатите на Огнян се опитаха да оспорят всяко наше доказателство, да дискредитират всеки наш свидетел. Но Константин беше подготвен. Той отбиваше атаките им с хладнокръвна прецизност.
Ключовият момент настъпи, когато Константин призова на свидетелската скамейка майката на Драгомир, Лидия. Адвокатите на другата страна веднага възразиха, но съдията отхвърли протеста им.
Лидия пристъпи към скамейката, крехка и уплашена. Тя погледна сина си, после Огнян, и в очите й се четеше дългогодишен страх.
Константин започна разпита си нежно, задавайки въпроси за връзката ми с Драгомир. Тя потвърди, че сме били сериозна двойка, че сме живели заедно, че синът й ме е обичал.
„Госпожо“, продължи Константин, „познавате ли господин Огнян?“
Лидия пребледня. „Да.“
„Откога го познавате?“
„От много години.“
„Бихте ли казали на съда какви са отношенията между вашето семейство и неговото?“
Адвокатът на Огнян скочи на крака. „Протест! Този въпрос е неотносим към делото!“
„Ваша чест“, отвърна спокойно Константин, „този въпрос е в самата сърцевина на делото. Той ще докаже мотива за принудата и измамата, на които моята клиентка е станала жертва.“
Съдията се поколеба, после каза: „Протестът се отхвърля. Свидетелката ще отговори на въпроса.“
Всички погледи бяха приковани към Лидия. Тя си пое дълбоко дъх.
„Огнян… той вярва, че съпругът ми е отговорен за смъртта на баща му“, прошепна тя.
В залата се възцари гробна тишина. Огнян се вкамени. Драгомир я гледаше с невярващи очи, сякаш я виждаше за първи път.
„И използваше ли господин Огнян тази история, за да упражнява натиск върху вас и вашия син?“, попита Константин.
„Да“, отвърна Лидия, а сълзи се стичаха по лицето й. „Той ни държеше в ръцете си. Каза, че ще съсипе Драгомир, ако не направи това, което иска. Ако не се ожени за дъщеря му. Принуди го да скъса с Ася, да я изостави. Всичко беше заради неговата омраза.“
Думите й прозвучаха като присъда. Маската на Огнян започна да се пропуква. Той прошепна нещо на адвоката си, а лицето му беше изкривено от ярост.
Но Константин не беше приключил. Той извади копие от теста за бащинство.
„Госпожо, бихте ли погледнали този документ? Знаете ли какво е това?“
Лидия погледна листа и очите й се разшириха.
„Ваша чест“, продължи Константин, „това е анонимно получено доказателство, което поставя под сериозно съмнение бащинството на господин Драгомир. Имаме основания да вярваме, че госпожица Симона е въвела в заблуждение както него, така и собствения си баща.“
В този момент Симона скочи на крака. „Това е лъжа!“, извика тя. „Това е фалшификат!“
Но паниката в гласа й я издаде. Огнян се обърна и я погледна с поглед, който можеше да замрази огън. За първи път той изглеждаше разклатен, изгубил контрол. Цялата му империя, цялата му вендета, беше изградена върху една лъжа.
Съдията удари с чукчето. „Тишина в залата! Ще обявя почивка.“
В настъпилия хаос, докато напускахме залата, някой ме хвана за ръката. Беше Драгомир. Лицето му беше бледо, а в очите му имаше вихрушка от емоции – шок, гняв, объркване.
„Вярно ли е?“, попита той, а гласът му трепереше. „Това за детето?“
„Не знам“, отговорих честно. „Но знам, че всичко, в което си вярвал през последната година, е било лъжа.“
Той ме пусна и остана да стои в коридора, напълно съкрушен. В този момент не го мразех. Съжалих го. Той беше също толкова жертва, колкото и аз, макар и по различен начин. Беше пионка в игра, която не разбираше.
Когато делото беше подновено, се случи нещо, което никой не очакваше. Адвокатът на Драгомир поиска думата.
„Ваша чест, след новопостъпила информация и разговор с моя клиент, господин Драгомир желае да промени своите показания. Той желае да признае изцяло иска на госпожица Ася.“
Огнян се опита да стане, но неговият адвокат го спря. Лицето му беше маска на ярост и предателство. Играта беше приключила.
Драгомир стана и се обърна към съда, но погледът му беше насочен към мен.
„Всичко, което тя каза, е истина“, заяви той с ясен и силен глас. „Бях принуден да я изоставя. Бях принуден да я въвлека в този дълг. Страхувах се за семейството си, страхувах се за нея. И сгреших. Трябваше да се боря, а аз избягах. Готов съм да поема пълната отговорност за действията си. Както за дълга към банката, така и за болката, която причиних.“
Това беше краят. С признанието на Драгомир, делото беше практически спечелено. Огнян и Симона напуснаха залата, преди съдията официално да произнесе решението.
Победата имаше горчив вкус. Да, щях да запазя апартамента. Да, дългът щеше да бъде прехвърлен на Драгомир. Но раните оставаха.
Глава 6
Съдебната зала се опразни бавно, оставяйки след себе си ехото на разбити животи и разкрити тайни. Аз седях неподвижно на мястото си, а думите на Драгомир все още отекваха в ушите ми. Победата не ми донесе радостта, която очаквах. Вместо това чувствах огромна празнота. Цялата тази битка, целият този гняв, цялата тази болка… и накрая оставаше само пепел.
Константин сложи ръка на рамото ми. „Свърши се, Ася. Спечелихме.“
„Да“, прошепнах аз. „Но на каква цена?“
Драгомир стоеше в другия край на залата и ме чакаше. Когато отидох при него, видях в очите му руините на човека, когото някога обичах.
„Ася, знам, че думите не значат нищо“, започна той. „Но съжалявам. За всичко. Бях страхливец.“
„Да, беше“, съгласих се аз, без да смекчавам истината. „Но също така беше и жертва.“
„Какво ще правиш сега?“, попита той.
Въпросът увисна между нас. Какво щях да правя? Бях безработна, брат ми беше предал доверието ми, а сърцето ми беше разбито. Но също така бях свободна. Свободна от Драгомир, свободна от Огнян, свободна от миналото.
„Ще започна отначало“, казах аз, повече на себе си, отколкото на него. „И този път ще го направя сама.“
Той кимна, разбирайки, че между нас никога повече не може да има нищо. Вратата беше затворена завинаги.
В следващите седмици последиците от съдебния процес се разгърнаха като вълни след земетресение. Бизнес империята на Огнян започна да се клати. Разкритията за неговите методи, за вендетата и изнудването, изтекоха в пресата. Партньори се отдръпнаха, договори бяха прекратени. Той беше станал токсичен. Научих, че е принудил Симона да направи ДНК тест. Резултатът потвърдил, че Драгомир не е бащата. Огнян я беше изгонил от дома си, лишавайки я от всякаква финансова подкрепа. Тя беше останала сама, бременна и без нищо. По ирония на съдбата, тя се оказа най-голямата жертва на собствената си лъжа и на тиранията на баща си.
Разбрах също кой ми е изпращал анонимните имейли. Беше истинският баща на детето – млад мъж, който е работил като личен асистент на Огнян. Той и Симона имали тайна връзка, но той се е страхувал от гнева на шефа си. Изпращайки ми информацията, той се е надявал да срути Огнян и да освободи Симона. Не знам дали някога са се събрали. Тяхната история вече не беше моя.
Драгомир спази думата си. Пое кредита и започна да го изплаща. Замина да работи в чужбина, за да може да се справи финансово и да избяга от призраците на миналото. Майка му Лидия ми изпрати дълго, прочувствено писмо, в което ми се извиняваше за мълчанието си. Простих й. Тя, също като сина си, беше живяла в клетка от страх.
Отношенията с брат ми Мартин се възстановяваха бавно и мъчително. Той започна да посещава терапия за хазартната си зависимост. Работеше на две места, за да изплати парите, които беше взел от Огнян. Щеше да отнеме много време, преди да мога да му се доверя напълно отново, но той беше мое семейство. И аз не бях Огнян. Не вярвах в безкрайното отмъщение.
Продадох апартамента. Носеше твърде много спомени, добри и лоши. С парите си наех малко, слънчево студио и си купих билет за пътуване. Сама. Имах нужда да се отдалеча, да дишам различен въздух, да видя нови хоризонти.
Една година по-късно се върнах. Бях различна. По-силна, по-мъдра, по-предпазлива, но не и цинична. Намерих си нова работа в малка компания, където талантът ми беше оценен. Възстанових връзката с Ивайла, която беше завършила с отличие и сега работеше в кантората на Константин.
Един ден, докато седях в едно кафене, някой седна на масата ми. Беше Константин.
„Изглеждаш добре, Ася“, каза той с топла усмивка.
„Чувствам се добре“, отвърнах аз.
„Чух, че Огнян е обявил банкрут. А Драгомир изплаща дълга си редовно.“
„Доброто понякога побеждава, нали?“, казах аз.
„Не“, поправи ме той. „Смелите хора побеждават. Тези, които не се страхуват да се изправят срещу тиранията, дори когато са сами. Ти победи, Ася. Не забравяй това.“
Думите му останаха с мен. Той беше прав. Не бях жертва, която беше спасена. Бях боец, който беше спечелил собствената си война. Бях загубила любовта, но бях намерила себе си. А това се оказа най-ценната победа от всички. Погледнах през прозореца към оживената улица и за първи път от много, много време бъдещето не изглеждаше като заплаха, а като обещание.