Градината ухаеше на рози и зряло лято. Петдесет години. Ана огледа лицата, събрани около дългите маси под сянката на стария орех – приятели, роднини, съседи. Всички бяха тук, за да почетат нея и Стоян, да отпразнуват половин век, изживян рамо до рамо. Сърцето ѝ се свиваше от смесица на гордост и тиха носталгия. Всеки камък в тази къща, всяко дърво в тази градина пазеше спомен.
Стоян стисна ръката ѝ под масата. Неговата длан, макар и набръчкана от времето, все още беше силна и топла, пристанът, в който тя намираше покой. Той ѝ се усмихна, а в очите му проблесна същата онази искра, която я беше пленила преди толкова много години.
В суматохата на наздравици и смях, погледът на Ана търсеше сина им, Петър, и снаха ѝ, Лилия. Те закъсняваха, както обикновено. Не се сърдеше. Знаеше, че животът им е забързан, пълен с амбиции и планове, които тя и Стоян трудно разбираха. Неговият бизнес, нейните проекти… винаги нещо неотложно. През годините бяха свикнали. Свикнали бяха и с друго – с честите молби за пари. „Мамо, само за малко, докато обърнем едни пари“, „Татко, излезе непредвиден разход по сделката“, „Трябва ни за първоначална вноска за новото оборудване“. И те даваха. Без въпроси, без условия. Всичко за детето им, за неговото семейство, за тяхното бъдеще. Никога не бяха отказали. Продаваха наследствени земи, теглиха спестяванията си, защото вярваха, че инвестират в щастието на сина си.
Точно когато тортата беше разрязана и шампанското отново напълни чашите, на портата се появи куриер. Носеше огромна, прилежно опакована кутия, завързана с пищна златна панделка. Беше адресирана до Ана и Стоян.
„Сигурно е от Петър и Лилия!“, обади се братовчедката на Ана, Весела, а в гласа ѝ се долавяше лека завист. Всички знаеха колко са щедри към сина си.
„Какъв жест! Не можаха да дойдат, но са изпратили такъв подарък!“, добави друг гост.
Ана усети как бузите ѝ пламват от гордост. Ето, виждате ли, нашето момче не ни е забравило. Въпреки всичко, той ни обича. Тя покани куриера да остави колета в центъра на градината, на една малка масичка, така че всички да го виждат. Кутията беше внушителна, тежка. Какво ли имаше вътре? Може би скъп сервиз, за какъвто Лилия беше споменавала, или пък картина от известен художник. Очакването наелектризира въздуха. Гостите се скупчиха наоколо, любопитни и нетърпеливи.
Стоян донесе ножица. „Хайде, Ани, отвори я ти. На теб се пада честта.“
Ръцете ѝ леко трепереха, докато разрязваше лъскавата панделка и внимателно повдигаше капака. Настъпи тишина, нарушавана единствено от жуженето на пчелите сред цветята. Всички погледи бяха вперени в нея, в кутията, в разкриващата се тайна.
Ана вдигна капака. Дъхът ѝ спря.
За миг не разбра какво вижда. На дъното на огромната кутия, върху смачкани хартии, лежеше едно-единствено цвете – увехнала, почерняла роза, сякаш изтръгната от бунище. А под нея… под нея не бяха копринени шалове или кристални чаши. Имаше купчина документи. Дебели папки, разхвърляни листове, официални бланки с червени печати.
Тя примигна, надявайки се, че очите я лъжат. Посегна и взе най-горния лист. Беше известие за просрочен дълг. Вторият беше заповед за изпълнение. Третият – последно предупреждение от банка. Имената, изписани с удебелен шрифт, бяха нейните. И тези на Стоян. Сумите бяха астрономически, числа с толкова нули, че съзнанието ѝ отказваше да ги обработи.
Сред гостите се надигна смутен шепот. Хората се споглеждаха, неразбиращи. Весела се наведе напред, опитвайки се да види по-добре.
Унижението я заля като ледена вълна. Пред всички. Пред хората, пред които цял живот се гордееше със сина си, с неговия „успешен“ бизнес, с прекрасното му семейство. Те не ѝ бяха изпратили подарък. Бяха ѝ изпратили своите проблеми. Своите дългове. Бяха увили провала си в лъскава хартия и ѝ го бяха поднесли като златна годишнина.
Шумът в ушите ѝ се усили. Лицата наоколо се размазаха. Тя усети как ръката на Стоян я сграбчва, но вече беше твърде късно. Силите я напуснаха и тъмнината я погълна. Последното, което видя, преди да се свлече на земята, беше увехналата, мъртва роза – символ на всичко, което току-що беше изгубила.
Глава 2: Горчивината на истината
Ана се събуди в спалнята си. Слънцето вече се беше спуснало ниско, а през прозореца нахлуваше хладният вечерен въздух. Главата я болеше пулсиращо. За миг се надяваше всичко да е било просто лош сън, кошмар, породен от вълнението около празника. Но тогава погледът ѝ попадна на кутията. Стоеше до леглото ѝ, зловеща и реална.
Стоян седеше на стол до нея, лицето му беше пребледняло и изпито, сякаш за няколко часа беше остарял с десет години. Дъщеря им, Десислава, държеше чаша с вода.
„Мамо, как си?“, попита тихо тя. В очите ѝ имаше смесица от гняв и съчувствие. Десислава винаги беше по-разумната, по-земната. Тя отдавна гледаше с подозрение на финансовите авантюри на брат си и на безкрайната щедрост на родителите си, но от уважение към тях рядко се намесваше. Сега мълчанието ѝ беше нарушено.
„Гостите…“, прошепна Ана, а гърлото ѝ беше сухо.
„Изпратихме ги. Всички си тръгнаха“, отговори Стоян с дрезгав глас. „Казахме, че ти е прилошало от жегата.“
Лъжа. Благородна лъжа, за да прикрие срама. Но срамът беше там, в стаята, тегнеше като саван.
Десислава остави чашата и взе една от папките. „Прегледахме ги. Татко и аз. Мамо, това е… това е катастрофа.“
Тя започна да вади документите един по един и да ги подрежда на леглото. Имаше всичко – необслужвани потребителски кредити на името на Лилия, няколко бързи кредита, изтеглени от Петър, но най-страшното беше скрито в една дебела папка с логото на голяма банка.
„Бизнес кредит“, каза Стоян, а гласът му трепереше от едва сдържан гняв. „Огромен. За някаква инвестиция в строителството. Преди две години.“
„Но ние не сме подписвали нищо такова!“, възрази Ана, макар че в стомаха ѝ вече се надигаше леден страх. Спомни си смътно един следобед, когато Петър дойде при тях развълнуван, носеше купчина документи и обясняваше нещо за „декларация за произход на средствата“, която трябвало да подпишат, за да докаже пред съдружниците си, че има финансова подкрепа от семейството. Каза, че е просто формалност, че не ги обвързва с нищо. Те му повярваха. И подписаха. Без да четат, без да се замислят. Как би могла да не вярва на собствения си син?
„Подписали сте“, каза Десислава с тежка въздишка. „Като гаранти. Солидарни длъжници. Подписите ви са тук. И нотариална заверка има.“
Ана се вгледа в листа, който дъщеря ѝ държеше. Позна собствения си треперещ подпис. И този на Стоян. Бяха заложили всичко, без дори да го осъзнават. Къщата, в която бяха отгледали децата си, спестяванията си за старини. Всичко.
„Защо?“, прошепна тя. Въпросът не беше насочен към никого конкретно. Беше вик към празнотата, към разбитите илюзии. „Защо биха ни причинили това? И по този начин… в този ден…“
„Защото са страхливци!“, избухна Стоян. Той скочи от стола и закрачи из стаята като звяр в клетка. „Не им стиска да дойдат и да ни погледнат в очите! Крият се зад куриери и лъскави кутии! Хвърлят ни провала си в лицето и очакват ние да го почистим! Както винаги!“
„Татко, успокой се, моля те. Напрежението не ти е полезно“, опита се да го спре Десислава.
Но Стоян не я чуваше. „Петдесет години, Ана! Петдесет години градим този дом, този живот! С труд, с лишения! За кого? За тях! За да дойде той, нашият син, и да заличи всичко с един замах! Заради неговите грандомански идеи и алчната му жена!“
Думите му бяха като камшик. Ана знаеше, че в гнева си той е прав, но всяка дума за Петър беше и удар по нейното майчино сърце. Тя го беше отгледала, тя го беше възпитавала. Къде беше сбъркала? Кога момчето ѝ се беше превърнало в този непознат, способен на такава жестокост?
Опитаха се да им се обадят. Телефоните и на двамата бяха изключени. Сякаш бяха потънали вдън земя. Оставили бяха след себе си само руини и една увехнала роза.
През следващите няколко дни къщата потъна в тишина, по-тежка и от най-шумния скандал. Ана не излизаше от стаята си. Готвеше механично, чистеше по навик, но душата ѝ беше празна. Стоян прекарваше часове в кабинета си, заобиколен от купчината документи, опитвайки се да проумее мащаба на бедствието. Всяко ново откритие беше по-лошо от предишното. Дълговете бяха към различни институции, с различни лихви и неустойки. Общата сума беше умопомрачителна.
Десислава идваше всеки ден. Носеше храна, която никой не докосваше, и се опитваше да внесе някакъв ред в хаоса. Тя беше техният стълб в момента, но Ана виждаше болката и в нейните очи. Болката от предателството на брат ѝ, от страданието на родителите ѝ.
Една вечер, докато се ровеше из старите албуми, търсейки утеха в миналото, Ана попадна на снимка. Петър, на около десет години, я прегръща силно. Лицето му е заровено в рамото ѝ, а тя се смее щастливо. Спомни си този ден – беше му подарила първото колело. Той беше толкова развълнуван, че не спря да я прегръща и да повтаря „Обичам те, мамо! Ти си най-добрата!“.
Сълзи закапаха по старата фотография. Къде беше отишло това момче? Какво го беше превърнало в чудовището, което им изпрати онази кутия? Имаше ли изобщо някакъв път назад от тази бездна?
Тогава телефонът иззвъня. Беше непознат номер. Ана вдигна със свито сърце.
„Госпожо Ана?“, попита студен, делови глас. „Обаждам се от адвокатската кантора, представляваща банката. Бихме искали да насрочим среща, за да обсъдим просрочените задължения по договора ви за поръчителство. Тъй като главният длъжник, господин Петър, не може да бъде открит, отговорността се прехвърля изцяло върху вас.“
Светът на Ана отново се завъртя. Вече не ставаше въпрос само за семейна драма и накърнена гордост. Ставаше въпрос за съд, за съдия-изпълнители, за загуба на всичко, което притежаваха. Кошмарът едва сега започваше.
Глава 3: Студените стени на закона
Адвокатската кантора се намираше на последния етаж на лъскава стъклена сграда в центъра на града. Всичко наоколо крещеше за пари и власт – полиран мрамор, безшумни асансьори, произведения на модерното изкуство по стените. Ана се чувстваше малка и незначителна в тази обстановка. Дрехите ѝ, които винаги беше смятала за елегантни, изведнъж ѝ се сториха стари и неугледни.
Тя и Стоян бяха посрещнати от млада асистентка и въведени в просторна заседателна зала с огромна маса от тъмно дърво. От едната страна на масата седеше мъж на средна възраст с безупречен костюм и безизразно лице – адвокатът, който се беше обадил. Пред него бяха подредени папки, идентични с тези от тяхната кутия на срама.
„Благодаря ви, че дойдохте“, каза той, без да става. Гласът му беше също толкова студен, колкото и по телефона. „Казвам се Симеонов и представлявам банката кредитор.“
Десислава беше настояла да дойде с тях, но те отказаха. Това беше техният кръст и трябваше да го носят сами.
Адвокат Симеонов започна да говори с монотонен, отмерен тон, изреждайки клаузи, параграфи и членове от закона. Ана се опитваше да следи мисълта му, но думите се сливаха в безсмислен шум – „солидарна отговорност“, „ипотечен кредит“, „запор на имущество“, „публична продан“. Единственото, което разбираше, беше, че са в капан.
„Вашият син, господин Петър, е спрял да обслужва кредита си преди осем месеца“, продължи адвокатът. „Опитите ни да се свържем с него са неуспешни. Съгласно договора, който сте подписали като гаранти, вие сте задължени да поемете изплащането на остатъка от главницата, заедно с натрупаните лихви и неустойки.“
Той плъзна един лист по масата към тях. На него беше изписана крайната сума. Ана погледна числото и ѝ се зави свят. Беше повече, отколкото тя и Стоян бяха изкарали през целия си живот.
„Но… това е невъзможно“, промълви Стоян. Лицето му беше пепелявосиво. „Ние сме пенсионери. Нямаме такива доходи.“
„Имате имущество“, отвърна безапелационно Симеонов. „Къща, земя… Банката ще бъде принудена да предприеме действия за принудително събиране на вземането си, ако не предложите разумен план за погасяване в най-кратък срок.“
„Това е измама!“, извика Стоян, удряйки с юмрук по масата. „Той ни подведе! Накара ни да подпишем, без да знаем какво подписваме! Това не е законно!“
Адвокатът дори не трепна. „Разбирам огорчението ви, господине. Но подписите ви са положени пред нотариус. От правна гледна точка, договорът е напълно изряден. Ако твърдите, ‘че сте били подведени, това е предмет на друго производство. Можете да съдите сина си за измама.“
Да съдят сина си. Собственото си дете. Думите увиснаха във въздуха, тежки и отровни. Ана си представи Петър на подсъдимата скамейка, с белезници. Представи си затвор. Не. Не можеше. Колкото и да беше ядосана и наранена, мисълта беше непоносима.
Излязоха от сградата като пребити. Студеният вятър на улицата не можеше да ги отрезви от шока. Те бяха изправени пред избор, който никой родител не би трябвало да прави: да загубят всичко, което са градили, или да пратят собствения си син в затвора.
През следващите седмици животът им се превърна в безкрайно ходене по мъките. Опитваха се да намерят собствен адвокат, който да ги посъветва. Първият, възрастен познат на Стоян, само поклати глава със съчувствие. „Положението е много тежко. Подписали сте. Трудно ще докажете, че не сте знаели какво правите.“
Вторият, по-млад и по-амбициозен, им предложи да започнат дело за унищожаване на договора поради измама. „Ще бъде дълъг и скъп процес“, предупреди ги той. „И няма гаранция за успех. Ще трябва да свидетелствате срещу сина си, да извадим наяве всичките му лъжи. Готови ли сте за това?“
Ана не беше готова. Всеки път, когато си помислеше, че трябва да застане в съдебната зала и да разкаже как Петър я е измамил, стомахът ѝ се свиваше на топка.
Междувременно писмата от кредитори продължаваха да пристигат. Започнаха да получават обаждания от колекторски фирми – нагли млади мъже с ледени гласове, които ги заплашваха със запор на пенсиите и посещение от съдия-изпълнител. Срамът беше огромен. Криеха се от съседите, не вдигаха телефона на приятели. Техният уютен, подреден свят се рушеше парче по парче.
Една вечер, докато Ана се опитваше да заспи, Стоян влезе в спалнята. Държеше в ръка стар кожен куфар.
„Какво е това?“, попита тя.
„Събирам си багажа“, каза той глухо.
Сърцето ѝ замря. „Какво? Къде отиваш? Да не ме оставяш?“
„Не теб, Ана“, погледна я той, а в очите му имаше безкрайна умора. „Оставям всичко това. Ще отида на село, в старата къща на баща ми. Там няма какво да ми вземат. Нека взимат тази къща, щом толкова я искат. Аз не мога повече да живея тук. Всяка стена ми напомня за него, за лъжата му.“
Ана се разплака. „Не, Стояне, не можеш! Това е нашият дом! Не можем да се предадем така!“
„А какво предлагаш?“, попита той с горчивина. „Да се борим? С кого? С банките? Със законите? Или със собствения си син? Аз нямам сили за това, Ана. Вече не.“
Тя разбра, че той не се шегува. Предателството на Петър беше разбило не само финансовото им състояние, но и духа на Стоян, неговата воля за живот. Той, който винаги беше стълбът на семейството, сега беше готов да се откаже от всичко. Ана осъзна, че ако иска да спаси поне нещо от семейството си, ще трябва да намери сили и за двама им. Но откъде да ги вземе?
Глава 4: Паралелни животи
Докато Ана и Стоян потъваха в блатото на дълговете, животът на Лилия течеше по съвсем различни правила. Тя и Петър не бяха изчезнали. Просто се бяха преместили в луксозен апартамент под наем в най-скъпия квартал на града – място, където никой не би ги потърсил. Телефонните си номера бяха сменили, контактите с роднини – прекъснали.
Лилия се огледа в голямото огледало в антрето. Новата ѝ рокля от коприна падаше перфектно по тялото ѝ. Беше скъпа, но си заслужаваше. Тази вечер имаше важна среща.
„Излизам“, провикна се тя към вътрешността на апартамента.
Петър се показа от хола. Изглеждаше отслабнал и нервен. Постоянно пушеше, а около очите му имаше тъмни кръгове. „Къде отиваш пак?“
„На делова вечеря. С Иво. Нали ти казах, обсъждаме новия му проект.“
Иво. Името прозвуча остро в тишината. Той беше един от съдружниците на Петър в провалената строителна фирма. Красив, нагъл и безскрупулен мъж, който винаги постигаше своето. Петър го мразеше, но Лилия… Лилия го намираше за вълнуващ.
„Не му вярвам на този“, измърмори Петър. „Той е една от причините да затънем толкова.“
„Глупости“, отряза го Лилия. „Ти затъна, защото си некадърен и не можеш да управляваш бизнес. Иво поне се опитва да спаси нещо от ситуацията. И да ни помогне.“
Тя видя как лицето на Петър се свива от обида, но не ѝ пукаше. Отдавна беше спряло да ѝ пука за неговите чувства. Когато се омъжи за него, той беше обещаващ млад мъж, син на заможни родители, с големи амбиции. Тя беше видяла в него билет за охолен и безгрижен живот. Но амбициите му се оказаха по-големи от възможностите, а единственият му талант беше да измъква пари от майка си и баща си. Сега, когато и този източник беше пресъхнал, той беше просто тежест.
Идеята за кутията беше нейна. Петър първоначално се дърпаше. „Не мога да им го причиня, Лили. Все пак са мои родители.“
„А ти какво искаш?“, беше изкрещяла тя тогава, в разгара на поредния скандал, когато съдия-изпълнител беше описал колата им. „Да дойдат тук и да ни гледат как ни изхвърлят на улицата ли? Или да им звънним и да кажем: „Здравейте, честит юбилей, между другото, съсипахме ви живота“? Така поне ще разберат всичко наведнъж. Ще се ядосат, ще викат, но накрая ще платят. Те винаги плащат. За теб ще направят всичко.“
И той се беше съгласил. От слабост, от страх, от отчаяние.
Сега Лилия излезе от апартамента и се качи в лъскавия джип на Иво, който я чакаше отпред. Той не я закара в ресторант. Закара я в друг апартамент, също толкова луксозен, но негов.
„Липсваше ми“, прошепна той, докато я притискаше към стената и устните му намираха нейните.
Връзката им беше започнала преди месеци, тайно, зад гърба на Петър. Иво беше всичко, което съпругът ѝ не беше – решителен, властен, успял. Той беше този, който я посъветва да накара Петър да изтегли огромния бизнес кредит. „Не се притеснявай, скъпа“, беше казал той с хищна усмивка. „Част от парите ще ги „инвестираме“ в моя сметка. Когато всичко се срути, ти и аз ще бъдем далеч оттук.“
Планът им беше прост и циничен. Да източат фирмата, да оставят Петър и родителите му да се оправят с дълговете и да изчезнат. Кутията беше просто финалният, театрален жест. Начин да се отърват от всякаква морална отговорност.
„Как е нашият нещастен съпруг?“, попита Иво, докато ѝ наливаше шампанско.
„Както винаги. Пуши, вайка се и се чуди къде е сбъркал“, отговори Лилия със смях. „Понякога ми става жал за него. Като на загубено кученце.“
„Не го мисли. Той сам си е виновен. Трябва да си пълен идиот, за да заложиш дома на родителите си, без да прочетеш договора.“
„А те?“, попита Лилия, а в гласа ѝ за пръв път прозвуча нотка на колебание. „Мислиш ли, че ще се справят?“
Иво сви рамене. „Имат голяма къща. Ще я продадат, ще платят. Какво толкова? Нали затова са родителите, да помагат на децата си.“
Лилия отпи от шампанското. Да, така беше. Но понякога, късно вечер, когато останеше сама с мислите си, образът на Ана изплуваше в съзнанието ѝ. Жената, която винаги я беше посрещала с усмивка, която ѝ даваше пари, без да задава въпроси, която се радваше на всеки неин дребен успех. И тогава усещаше едно леко, почти незабележимо убождане. Но бързо го прогонваше. В този свят оцеляваха силните. А тя беше решила да бъде от силните, на всяка цена.
Междувременно, в малкия си апартамент, Десислава се опитваше да балансира между собствения си живот и грижата за съсипаните си родители. Съпругът ѝ, кротък и разумен човек на име Павел, я подкрепяше, но и той беше на предела на силите си.
„Не може да продължава така, Деси“, каза ѝ той една вечер. „Твоите родители ще се разболеят от стрес. А ние не можем да поемем тези дългове. Трябва да ги убедиш да предприемат нещо.“
Десислава имаше син, Мартин, който беше първа година студент в университета. Умно и чувствително момче, той обожаваше баба си и дядо си. Беше станал свидетел на сцената на юбилея и оттогава беше мълчалив и затворен. Трагедията на семейството се отразяваше и на него. Той беше взел студентски кредит, за да плаща таксите си и да не ги натоварва, а сега виждаше как парите, които неговият вуйчо беше пропилял, можеха да осигурят образованието на десетки като него.
Един ден Мартин отиде при баба си. Намери я в градината, да скубе плевели с невиждащи очи.
„Бабо“, каза тихо той. „Не можеш да се предаваш.“
Ана вдигна глава. „Нямам сили, Марти. Нямам вече сили.“
„Имаш. Ти си най-силният човек, когото познавам. Но трябва да спреш да го защитаваш. Вуйчо премина всякакви граници. Това, което направи, е престъпление.“
„Той ми е син, детето ми…“
„Аз съм ти внук!“, прекъсна я Мартин, а в гласа му прозвучаха неподозирани твърдост и болка. „И не искам да гледам как ти и дядо се съсипвате заради него! Не искам да загубя къщата, в която съм израснал, заради неговата алчност! Моля те, бабо. Направи го заради мен. Заради леля Деси. Заради дядо. Бори се!“
Думите на момчето я пронизаха. Той беше прав. Тя мислеше само за сина си, но забравяше за другите, които я обичаха и страдаха заедно с нея. За дъщеря си, която се разкъсваше между два дома. За съпруга си, който гаснеше пред очите ѝ. За внука си, чието бъдеще също беше застрашено от този колапс.
Тя погледна към Мартин – в него видя очите на Стоян отпреди много години, същата решителност, същата честност. И разбра, че той е прав. Любовта не означаваше да бъдеш сляп. Понякога любовта изискваше да бъдеш твърд.
Ана стана, изтупа пръстта от ръцете си и влезе в къщата. Взе телефона и набра номера на онзи младия, амбициозен адвокат.
„Господин Чавдаров?“, каза тя с глас, който сама не позна. „Ана се обажда. Съгласни сме. Завеждаме дело.“
Глава 5: Първата пукнатина в стената
Решението да се започне дело донесе странно облекчение. Сякаш след седмици на безтегловност и падане, краката им най-после бяха стъпили на твърда земя, макар и вражеска. Адвокат Чавдаров беше енергичен и методичен. Първата му стъпка беше да изпрати официални писма до всички кредитори, уведомявайки ги, че договорът за поръчителство се оспорва в съда. Това временно спря лавината от заплашителни обаждания и писма, давайки на Ана и Стоян глътка въздух.
„Сега започва трудната част“, предупреди ги Чавдаров на следващата им среща. „Трябва да съберем доказателства, че сте били умишлено въведени в заблуждение. Ще ни трябват свидетели. Разговори, имейли, всичко, което може да покаже, че синът ви е скрил истинската същност на документите, които сте подписали.“
Ана и Стоян се спогледаха. Те нямаха имейли. Разговорите им с Петър винаги бяха неформални, семейни. Кой би си помислил да записва или документира разговор със собственото си дете? Единственият им свидетел беше паметта им, а в съда тя не струваше много.
„Има още нещо“, продължи адвокатът. „Трябва да намерим сина ви. Съдът ще изиска неговото становище. Трябва да му връчим призовка.“
Но Петър сякаш се беше изпарил. Старият му адрес беше празен, съседите не знаеха нищо. Фирмата му беше затворена, а бившите му служители не бяха го виждали от месеци. Той и Лилия бяха призраци.
Докато адвокат Чавдаров се опитваше да ги открие по официален път, Десислава реши да действа сама. Тя започна да разпитва общи познати, стари приятели на брат си, дори се свърза с някои от колегите на Лилия. Повечето хора не знаеха нищо или се правеха, че не знаят. Но накрая упоритостта ѝ даде резултат. Една от бившите приятелки на Лилия, с която се бяха скарали, ѝ подхвърли небрежно: „Пробвай да я потърсиш около онези лъскави нови сгради до парка. Все се хвалеше, че иска да живее там.“
Беше слаба следа, но беше нещо. Една събота следобед, Десислава и Павел прекараха часове, обикаляйки квартала с колата си. Беше като да търсиш игла в копа сено. Тъкмо когато се канеха да се откажат, Десислава я видя. Лилия излизаше от луксозен магазин за деликатеси, носеше няколко хартиени торби и се смееше на нещо, което казваше на мъжа до нея. Мъжът беше Иво.
Десислава усети как кръвта се отдръпва от лицето ѝ. Тя видя как Иво отвори вратата на скъп джип за Лилия, как я целуна небрежно, преди да се качи на шофьорското място. Това не беше целувка между делови партньори.
„Това е той“, прошепна Десислава, сочейки към колата. „Иво. Съдружникът на брат ми. Какво прави тя с него?“
Павел не каза нищо, само стисна волана по-силно. Те проследиха джипа от разстояние. Колата спря пред една от най-новите и скъпи кооперации в квартала. Лилия и Иво слязоха, смеейки се, и влязоха заедно във входа. Не приличаха на хора, които се крият от кредитори. Приличаха на хора, които се наслаждават на живота.
Тази вечер Десислава разказа на родителите си какво е видяла. Новината за изневярата на Лилия добави още един пласт към предателството, но в същото време им даде и нещо друго – гняв. Праведен, изгарящ гняв, който беше по-силен от скръбта и отчаянието.
„Значи така“, процеди през зъби Стоян. „Докато ние тук се чудим как да спасим дома си, те живеят в лукс и се забавляват! И то с човека, който е съсипал фирмата на сина ми!“
Внезапно една мисъл проряза съзнанието на Ана. „Ами ако Петър не знае? Ако и той е жертва в тази история?“
Беше сламка, за която майчиното ѝ сърце отчаяно се хвана. Може би синът ѝ не беше чудовището, за което го мислеха. Може би беше просто глупак, заслепен от любов и манипулиран от жена си и нейния любовник. Тази мисъл, колкото и малко вероятна да беше, ѝ даде нова надежда.
В същото време, в луксозния апартамент, първите пукнатини в стената на безгрижието на Лилия започнаха да се появяват. Петър ставаше все по-подозрителен и раздразнителен. Той беше затворен в апартамента по цял ден, без пари, без работа, без приятели. Единствената му връзка със света беше Лилия, а тя все по-често отсъстваше.
„Къде беше досега?“, попита я той, когато тя се прибра късно същата вечер.
„Нали ти казах, имах среща“, отвърна тя, опитвайки се да го заобиколи.
Той я хвана за ръката. „Миришеш на мъжки парфюм. И не е моят.“
„Стига с твоята параноя, Петре! Бяхме в задимен ресторант, това е всичко.“
„С Иво, нали? Все с него си. Какво точно правите на тези ваши срещи?“
„Опитваме се да намерим изход от кашата, в която ти ни забърка!“, изкрещя тя, за да отклони атаката. „Някой трябва да мисли с главата си, докато ти се самосъжаляваш тук!“
Скандалът беше грозен и шумен. Той я обвиняваше в безразличие, тя него – в некадърност. Думи, които отдавна бяха таени, сега изригнаха с пълна сила. Когато накрая всичко утихна, те стояха в двата края на стаята като непознати, разделени от пропаст от неизказани лъжи и горчиви истини.
Няколко дни по-късно, докато Лилия беше навън, на Петър му се обадиха от фирмата, управляваща сградата. Трябвало да слезе до пощенските кутии, за да получи препоръчано писмо. Сърцето му се сви. Препоръчано писмо никога не носеше добри новини.
Той слезе долу, отвори кутията и извади дебел бял плик. Беше призовка. От съда. Родителите му го съдеха.
Петър се облегна на стената, а краката му омекнаха. Беше си мислил, че с изпращането на кутията е прехвърлил проблема на тях. Беше очаквал да се ядосват, да крещят, но накрая, както винаги, да платят и да потулят нещата. Никога, дори и в най-лошите си кошмари, не си беше представял, че ще стигнат до съд. Че собствената му майка ще застане срещу него.
Стената, която го предпазваше от реалността, току-що се беше срутила с трясък.
Глава 6: Една неочаквана среща
Петър седеше на пода в хола, облегнат на дивана, а призовката лежеше смачкана до него. Часове наред той не помръдна. Шокът постепенно отстъпваше място на паника, а след нея – на леден, пълзящ страх. Играта беше свършила. Вече не можеше да се крие.
Когато Лилия се прибра, тя го завари в същото състояние.
„Какво е станало?“, попита тя, макар че погледът ѝ вече беше прикован в официалния документ на пода.
Той не отговори, само ѝ подаде смачкания лист. Тя го прочете бързо, а лицето ѝ остана безизразно.
„Е, какво пък“, каза тя, свивайки рамене. „Очакваше се. Мислиш ли, че ще стоят и ще чакат да им вземат къщата?“
„Очакваше се?“, извика той, скачайки на крака. „Ти ми каза, че те ще се погрижат! Че ще платят и всичко ще приключи! Ти ме накара да го направя, Лили!“
„Аз ли те накарах?“, изсмя се тя студено. „Никой не те е карал да подписваш договори за стотици хиляди и да ги пропиляваш за глупости, Петре! Поеми си отговорността поне веднъж в живота!“
„Аз поемам отговорността, а ти какво правиш? Разхождаш се с Иво и харчиш последните ни пари за парцали!“, изкрещя той, а думите, които отдавна се въртяха в главата му, най-после излязоха навън.
„Не смей да ме обвиняваш!“, лицето на Лилия се изкриви от гняв. „Ако не беше Иво, досега да сме умрели от глад! Той е единственият, който се опитва да ни помогне!“
„Да ни помогне, като спи с теб ли?“, изстреля въпроса Петър.
В стаята настъпи оглушителна тишина. Лилия го гледаше с широко отворени очи. Маската ѝ на безразличие падна.
„Ти… откъде знаеш?“, прошепна тя.
„Не знаех“, каза той глухо. „Досега.“
Това беше краят. И двамата го знаеха. Нямаше повече какво да си кажат. На следващата сутрин, докато той още спеше, Лилия събра най-ценните си вещи, парите, които Иво ѝ беше дал, и изчезна. Без бележка, без обаждане. Просто я нямаше.
Петър остана сам в празния, чужд апартамент. Без пари, без жена, без семейство. И с призовка, която го викаше да отговаря за делата си. За пръв път в живота си той беше абсолютно сам.
Няколко дни по-късно, докато вървеше безцелно по улиците, гладен и отчаян, той взе решение. Трябваше да говори с тях. Не с адвокати, не със съдии. Трябваше да говори с майка си и баща си.
Той отиде до старата си къща. Спря на отсрещния тротоар и я загледа. Изглеждаше същата, но и различна. Сякаш около нея имаше аура на тъга. Розите в градината на майка му бяха прецъфтели. Той стоя дълго време, събирайки смелост. Накрая пресече улицата и натисна звънеца.
Вратата отвори Стоян. Когато видя сина си, лицето му се вкамени. В очите му нямаше гняв, нямаше и прошка. Имаше само празнота.
„Какво искаш?“, попита той студено.
„Татко, аз… искам да поговорим“, заекна Петър.
„Няма за какво да говорим. Всичко ще се реши в съда. Говори с адвоката ни.“
Стоян започна да затваря вратата, но тогава Ана се появи зад него.
„Кой е, Стояне?“ Тя видя Петър и дъхът ѝ спря.
Той изглеждаше ужасно. Небръснат, с хлътнали очи, дрехите му бяха смачкани. Приличаше на бездомник. Всичкият гняв, цялата болка, които Ана беше трупала месеци наред, изведнъж се изпариха. Пред нея стоеше нейното момче, нейното дете, и то страдаше.
„Пусни го да влезе, Стояне“, каза тя тихо.
„Ти луда ли си?“, обърна се той към нея. „След всичко, което ни причини?“
„Пусни го“, повтори тя по-твърдо.
Неохотно, Стоян отстъпи назад. Петър влезе в дома, в който беше израснал. Всичко беше същото – познатата миризма на печени ябълки, старите снимки по стените, скърцането на паркета. Но нищо не беше същото.
Те седнаха в хола в неловко мълчание.
„Къде е Лилия?“, попита първа Ана, просто за да наруши тишината.
„Тя ме напусна“, отговори Петър глухо. „Избяга. С Иво.“
Ана и Стоян се спогледаха. Значи Десислава беше права.
„Разказах всичко на адвоката си“, продължи Петър с монотонен глас, сякаш преразказваше чужда история. „За кредита, за това как Иво ме убеди да прехвърля парите в офшорни сметки, които после изчезнаха. Как Лилия знаеше за всичко. Как ме манипулираха и двамата.“
Той вдигна поглед към тях, а в очите му имаше отчаяние. „Знам, че не ми вярвате. Знам, че ви измамих. Подписах документите, без да ви кажа истината. Бях страхливец. Но не съм крадец. Не исках да ви отнема дома. Мислех, че ще успея. Мислех, че ще спечеля и ще ви се отплатя за всичко.“
„Но не успя“, каза Стоян с леден глас. „И вместо да дойдеш при нас като мъж и да си признаеш, ти ни изпрати онази… онази кутия. Защо, Петре? Поне това ми обясни. Защо трябваше да ни унижиш по този начин?“
Петър сведе глава. „Беше идея на Лилия. Каза, че това е единственият начин… че така ще ни намразите и няма да ни търсите, докато се оправим. Каза, че е за наше добро. Аз… аз бях толкова отчаян, че се съгласих. Знам, че няма извинение. Няма.“
Ана слушаше и сърцето ѝ се късаше. Той беше слаб, глупав, наивен. Беше се оставил да бъде манипулиран от жена си и нейния любовник. Беше извършил ужасни неща. Но тя виждаше и друго – виждаше разкаяние. Истинско, дълбоко разкаяние.
„Къде живееш сега?“, попита тя.
„Никъде. Спя по приятели. Понякога на гарата.“
Думите ѝ заседнаха в гърлото. Синът ѝ. Бездомен.
Стоян стана. „Стига толкова. Разбрахме всичко. Сега си върви.“
„Стояне, недей!“, извика Ана.
„Върви си!“, изкрещя Стоян, а лицето му беше червено от гняв. „Чуваш ли ме? Не искам да те виждам в тази къща! Ти вече нямаш дом тук!“
Петър се изправи бавно. Погледна майка си за последен път, а в очите му имаше молба, която тя не можеше да изпълни в този момент. После се обърна и излезе, без да каже и дума повече.
Ана се разплака безутешно. Стоян стоеше до прозореца, с гръб към нея, стиснал юмруци.
„Направихме каквото трябва“, каза той, но гласът му трепереше.
Тази нощ никой от тях не спа. Къщата беше пълна с призраци – на миналото, на настоящето и на несигурното бъдеще. Делото продължаваше, но войната вече се водеше не в съдебната зала, а в сърцата им. И там жертвите бяха много повече.
Глава 7: Цената на прошката
След посещението на Петър къщата отново потъна в мълчание, но то беше различно. Вече не беше мълчание на гняв и обида, а на объркване и вътрешна борба. Образът на сина им – съсипан, бездомен и разкаян – не излизаше от ума на Ана. Стоян се правеше на твърд, но тя го виждаше как нощем стои до прозореца и гледа в тъмнината, сякаш очаква някой да се върне.
Делото се движеше бавно. Адвокат Чавдаров беше оптимист. Разкритията на Петър пред неговия собствен адвокат потвърждаваха тяхната теза за измама и манипулация. Появи се реален шанс договорът за поръчителство да бъде обявен за нищожен. Но това означаваше друго – цялата тежест на закона щеше да се стовари върху Петър. Банката щеше да насочи всичките си усилия срещу него. Очакваха го години съдебни битки и почти сигурна присъда за документна измама в особено големи размери.
Една вечер, докато вечеряха мълчаливо, Ана не издържа.
„Не мога, Стояне“, каза тя тихо. „Не мога да го направя.“
„Какво не можеш?“, попита той, без да вдига поглед от чинията си.
„Не мога да го пратя в затвора. Колкото и да е виновен, не мога. Той е нашето дете.“
Стоян остави вилицата си. „И какво предлагаш? Да платим ние? Как? Да продадем къщата, в която сме прекарали целия си живот? Да отидем на старини да живеем под наем? Това ли искаш?“
„Не знам какво искам!“, извика тя отчаяно. „Знам само, че ако той влезе в затвора заради нас, аз няма да мога да живея с това. Всяка сутрин ще се събуждам с тази мисъл. Ти ще можеш ли?“
Въпросът увисна между тях. Стоян не отговори. Той също не можеше. Гневът му беше щит, зад който криеше същата онази бащина болка, която разкъсваше и нея.
В същото време стресът започна да се отразява на здравето му. Една сутрин Ана го намери в хола, хванал се за гърдите, с изпотено чело и затруднено дишане. Извикаха линейка. В болницата диагнозата беше ясна – тежка стенокардна криза, предизвикана от силен стрес. Прединфарктно състояние.
Лекарят беше категоричен. „Никакво напрежение повече! Трябва му пълно спокойствие. Всяко следващо сътресение може да бъде фатално.“
Докато Стоян лежеше в болничната стая, блед и уязвим, свързан със системи, Ана взе своето решение. Нямаше значение кой е прав и кой крив. Нямаше значение къщата, парите, унижението. Единственото, което имаше значение, беше животът. Животът на съпруга ѝ и бъдещето на сина ѝ.
Тя се обади на Десислава и ѝ каза какво смята да направи.
„Мамо, помисли добре!“, примоли се дъщеря ѝ. „Това означава да се откажете от всичко! Къде ще живеете?“
„Ще намерим начин, миличка. Ще си купим малък апартамент някъде. Ще се справим. Важното е баща ти да е добре и тази агония да свърши.“
След това се обади на адвокат Чавдаров.
„Искаме да оттеглим иска“, каза тя с твърд глас.
От другата страна на линията настъпи мълчание.
„Госпожо, сигурна ли сте?“, попита най-накрая адвокатът. „Почти сме спечелили. Имаме всички шансове.“
„Сигурна съм. Ще преговаряме с банката. Ще продадем имота и ще покрием задължението. Моля, задвижете процедурата.“
Когато каза на Стоян в болницата, той не възрази. Гледаше я с уморени, но благодарни очи. Сякаш от плещите му се смъкна непосилен товар. Войната беше приключила. Бяха загубили битката, но може би бяха спечелили нещо по-важно – мира в душите си.
Продажбата на къщата беше бърза и болезнена. Купувачите, млада и заможна двойка, нямаха търпение да се нанесат и да започнат ремонт. Ана имаше само няколко седмици да опакова живота си в кашони. Всяка вещ, всяка снимка, всеки предмет беше спомен. Тя се движеше из стаите като призрак, сбогувайки се с миналото си.
Десислава, Павел и Мартин помагаха с всички сили. Мартин, въпреки младостта си, проявяваше невероятна зрялост. Той не се оплакваше, не осъждаше. Само прегръщаше баба си и ѝ казваше: „Всичко ще бъде наред, бабо. Важното е, че сте заедно и сте здрави.“
Един следобед, докато Ана опаковаше книгите в кабинета на Стоян, на вратата се позвъни. Беше Петър. Изглеждаше по-добре, беше се обръснал и беше облечен с чисти, макар и стари дрехи.
„Разбрах, че продавате къщата“, каза той тихо. „Леля Деси ми каза. Мамо, аз… съжалявам. Толкова много съжалявам.“
Сълзи се стичаха по лицето му. Този път не бяха сълзи на самосъжаление, а на истинско, дълбоко разкаяние.
„Ще работя“, продължи той с треперещ глас. „Ще работя каквото и да е. Ще ви връщам пари всеки месец, докато съм жив. До последната стотинка.“
Ана го погледна. Погледна сина си, който беше изгубил всичко, но може би тъкмо сега започваше да намира себе си. Тя отвори ръце и той се сгуши в нея, ридаейки като малко дете. Прегръдката беше дълга, мълчалива. В нея имаше болка, имаше загуба, но имаше и прошка. Безусловната, ирационална, всеопрощаваща любов на една майка.
Глава 8: Ново начало
Новият апартамент беше малък, с две стаи, на четвъртия етаж в стар панелен блок в крайния квартал. Гледката от прозореца не беше към розова градина, а към сивите фасади на съседните блокове. Всичко беше тясно, непознато и някак сиво. Но беше тяхно. След като платиха огромния дълг към банката, с останалите пари успяха да купят това жилище. Нямаха спестявания, пенсиите им стигаха съвсем малко над сметките. Но бяха заедно. И бяха спокойни.
Стоян се възстановяваше бавно. Беше по-мълчалив от преди, но в очите му се върна онази искра, която Ана се страхуваше, че е изгубила завинаги. Прекарваха дните си в тихи занимания – четяха книги от библиотеката, разхождаха се в близкия парк, гледаха стари филми. Учеха се да живеят наново, с по-малко вещи, но може би с повече смисъл.
Петър спази обещанието си. Намери си работа – общ работник в една строителна фирма. Работата беше тежка, мръсна и ниско платена. Всяка вечер се прибираше скапан от умора в малката стая под наем, която делеше с още двама мъже. Но не се оплакваше. Всеки месец идваше при родителите си. Носеше им скромни подаръци – плодове, кутия бонбони. И винаги оставяше на масата един малък плик с пари. В началото Ана и Стоян отказваха да ги вземат.
„Задръж ги, трябват ти“, казваше му Стоян.
„Не. Дължа ви ги. Това е най-малкото, което мога да направя“, отвръщаше Петър с твърдост, която никога преди не бяха виждали у него.
Бавно, много бавно, те започнаха да възстановяват връзката си. Вече не говореха за миналото. То беше като дълбока рана, която все още болеше при допир. Говореха за настоящето – за работата му, за здравето на Стоян, за лекциите на Мартин. Градяха мост над пропастта, която ги беше разделила, камък по камък.
Десислава и семейството ѝ бяха до тях през цялото време. Всяка неделя идваха на обяд в малкия апартамент. Носеха храна, смях и новини от света. Мартин често оставаше да преспи при баба си и дядо си, разказваше им за университета, за мечтите си да стане архитект. Той беше тяхната връзка с бъдещето, тяхната надежда, че животът продължава.
За Лилия и Иво не се чуваше нищо. Бяха изчезнали, сякаш никога не ги е имало. Понякога Ана се чудеше какво ли се е случило с тях, но бързо прогонваше тези мисли. Те бяха част от миналото, което се опитваше да остави зад гърба си.
Една пролетна сутрин, около година след като се бяха преместили, Ана се събуди от слънчев лъч, който се прокрадваше през пердето. Стоян вече беше станал и правеше кафе в малката кухня. От радиото се носеше тиха мелодия.
Тя отиде до прозореца. На перваза, в една малка саксия, беше поникнало крехко зелено стръкче. Петър ѝ го беше донесъл преди няколко седмици – луковица от зюмбюл.
„За да имаш пак градина, мамо“, беше казал той свенливо.
И ето, сега то беше поникнало. Малко, почти незабележимо, но пълно с обещание за цвят и аромат.
Ана се усмихна. Истински, за пръв път от много време. Бяха изгубили много – дом, пари, илюзии. Бяха преминали през ада на предателството и унижението. Но не бяха изгубили най-важното – един друг. Семейството им, макар и ранено и променено, беше оцеляло. И като онова малко стръкче в саксията, беше готово да започне отначало, да пусне нови корени в новата, по-бедна, но може би по-истинска почва на живота си.
Стоян дойде до нея и я прегърна.
„За какво мислиш?“, попита той.
„За нищо“, отговори тя и се облегна на рамото му. „Просто гледам как изгрява слънцето.“
И в този миг, в малкия апартамент в крайния квартал, петдесет и първата годишнина от тяхната сватба беше по-златна от всякога.