Слънцето нахлуваше през незавършената рамка на прозореца, хвърляйки златни правоъгълници върху прашния под. Всяка прашинка танцуваше в лъчите, сякаш малък дух от миналото, който отказваше да си тръгне. Ръцете ми бяха покрити с цимент, а потта се стичаше по челото ми, но аз не спирах. Всеки удар на чука, всяко заглаждане с мистрията беше молитва. Молитва за покой на баба и молитва за бъдещето на майка ми.
Тази къща беше нейното светилище. Тук тя беше израснала, тук се беше влюбила в дядо, тук беше изпекла първия си хляб. Стените пазеха смеха ѝ, скърцащите дъски под краката ми помнеха стъпките ѝ. Когато си отиде, остави след себе си тишина, която кънтеше по-силно от всяка буря. И тази къща. Завеща я на мен. Не на майка ми, не на леля ми, а на мен, нейния внук. Всички бяха изненадани, но аз знаех защо. Тя знаеше, че само аз ще вложа сърцето си в това място.
Майка ми живееше в малък, влажен апартамент на края на града, където слънцето беше лукс, а съседите – проклятие. Мечтата на баба беше да я види отново тук, в родната ѝ къща, заобиколена от градината, която сама беше засадила. И аз бях поел тази мечта като своя мисия. Взех всичките си спестявания. Изтеглих заем, който щеше да тежи на плещите ми години наред. Започнах ремонта сам, защото не можех да си позволя майстори, а и защото исках всяка тухла, всяка дъска да мине през ръцете ми. Исках да построя не просто дом, а крепост за майка ми. Крепост срещу скръбта, срещу самотата, срещу спомените за онези тежки години.
Годините, след като Лилия си тръгна.
Спомням си онази нощ с кристална яснота, която изгаряше съзнанието ми. Бях на осемнадесет, току-що приет в университета, с бъдеще, което изглеждаше светло и подредено. Лилия, с четири години по-голяма от мен, беше вихър. Красива, неудържима, винаги търсеща следващото приключение, следващия бърз начин да се сдобие с пари. Родителите ни я обожаваха и ѝ прощаваха всичко – малките лъжи, пропуснатите вечери, съмнителните приятели. Тя беше тяхното слънце, а аз – тихата луна, която просто отразяваше светлината.
Онази вечер баща ми беше получил парите от продажбата на наследствен имот. Не бяха милиони, но бяха достатъчни, за да ми платят образованието и да покрият някои стари дългове. Парите бяха вкъщи, в една метална кутия, скрита в гардероба. Глупаво, наивно, но такова беше времето. Лилия знаеше за тях. Цяла вечер беше необичайно мила, прегръщаше майка ми, смееше се с баща ми, дори ми помогна с един от проектите ми.
На сутринта нея я нямаше. Нямаше я и кутията с парите.
Светът ни се срина. Баща ми се разболя от мъка и стрес. Майка ми остаря с десет години за една нощ. Аз трябваше да напусна университета след първия семестър и да започна работа, каквато намеря. Надеждите ни, мечтите ни, всичко беше откраднато и превърнато в пепел от собствената ни плът и кръв. Години наред се борихме, за да стъпим на крака. Години наред се оглеждахме по улиците с безумната надежда да я видим. Години наред всяко позвъняване на вратата караше сърцето на майка ми да прескача.
Но Лилия не се появи. Нито вест, нито кост. Сякаш се беше изпарила, погълната от земята. След смъртта на баща ми преди няколко години, майка ми се затвори напълно. Остана само сянка от жената, която помнех.
И сега, четиринадесет години по-късно, докато аз бърках бетон и ковях греди, за да ѝ дам нов живот, сянката от миналото се завърна.
Чух скърцането на портата и вдигнах глава, заслепен от слънцето. Силует на жена стоеше на прага. Беше слаба, облечена в скъпи, макар и леко износени дрехи, които не подхождаха на прахоляка на строежа. Когато очите ми привикнаха, сърцето ми спря. Беше тя. По-възрастна, с фини бръчици около очите, но същата. Същите очи, които можеха да те накарат да повярваш на всяка лъжа. Същата усмивка, която някога беше стопляла дома ни, а после го беше изгорила до основи.
Лилия.
Тя пристъпи напред, оглеждайки ремонта с критичен поглед, сякаш беше потенциален купувач, а не призрак от миналото.
— Огнян? Леле, колко си се променил. — Гласът ѝ беше дрезгав, но все още мелодичен. — Гледам, решил си да бутнеш старата барака и да я преправиш. Добра идея. Това място има потенциал.
Стоях като вцепенен, с мистрията в ръка. Гневът, който бях потискал четиринадесет години, започна да ври в мен, горещ като лава.
— Какво искаш, Лилия? — Гласът ми беше неузнаваем, дрезгав и пълен с отрова.
Тя се усмихна онази нейна обезоръжаваща усмивка. — Как какво? Върнах се у дома. Чух, че баба е починала и ми е оставила нещо. Разбира се, полага ми се дял от къщата. Нали сме брат и сестра?
Думите ѝ увиснаха във въздуха, тежки и абсурдни. Дял. Тя говореше за дял. След всичко. След четиринадесет години мълчание, след разрухата, която беше причинила. Появи се от нищото и поиска парче от единственото нещо, което се опитвах да сглобя отново.
Присвих очи. — Няма нищо за теб тук. Тази къща е моя. Баба ми я остави на мен.
Лилия се изсмя. Къс, неприятен смях, който отекна в незавършените стени. — О, милият ми, наивен братко. Винаги си бил такъв. Нещата никога не са толкова прости. Баба може да е била стара, но не и глупава. Сигурна съм, че законът ще каже нещо по-различно. А аз имам много добър адвокат.
И тогава разбрах. Тя не се беше върнала за прошка. Не се беше върнала, за да види майка ни. Беше се върнала за пари. За единственото нещо, което някога я е интересувало. Битката тепърва започваше, а аз усещах как основите на света, който се опитвах да построя, вече се пропукват.
Глава 2
След първоначалния шок, гневът се утаи в ледено спокойствие. Оставих мистрията на един куп тухли и избърсах ръцете си в панталона. Всяко мое движение беше премерено, бавно. Не исках да ѝ доставя удоволствието да ме види разтърсен.
— Адвокат, значи? — попитах, а гласът ми беше равен. — И откъде пари за добър адвокат, Лилия? Последния път, когато проверих, ти изпразни всичките ни сметки.
Тя трепна. За части от секундата маската на увереност се пропука и видях онази уплашена девойка, която бягаше от нещо. Но мигът отмина толкова бързо, че се запитах дали не съм си го въобразил.
— Животът продължава, Огнян. Хората се променят, градят кариери, създават семейства. Не можеш да ме съдиш за грешки, направени в младостта.
— Грешки? — изсмях се горчиво. — Ти наричаш съсипването на живота на трима души „грешка“? Татко умря, без да разбере защо дъщеря му го е предала. Мама е призрак, който броди из апартамента си и се страхува от пощальона. Аз зарязах мечтите си, за да чистя тоалетни и да разнасям пици, за да има какво да ядем. Това не са „грешки“, Лилия. Това е умишлено, жестоко престъпление.
Тя отвърна поглед, взирайки се в една полуразрушена стена. — Не знаеш нищо. Не знаеш какво беше за мен. Бях притисната до стената.
— Всички бяхме притиснати! — Гласът ми се извиси, нарушавайки спокойствието, което се опитвах да поддържам. — Но не хукнахме да крадем от най-близките си!
Настъпи тежко мълчание. Слънцето вече се беше преместило и хвърляше дълги сенки из двора. Лилия въздъхна и ме погледна отново, този път с изражение, което трябваше да бъде съжалително, но изглеждаше пресметнато.
— Виж, не съм дошла да се карам. Дойдох да си взема това, което ми принадлежи по право. Половината от тази къща е моя. Ако искаш, можеш да ме компенсираш. Оценител ще каже колко струва имотът в този му вид. Плащаш ми половината и забравяме за случая.
Поклатих глава невярващо. Наглостта ѝ беше безгранична.
— Няма да получиш и стотинка. Всеки лев, който имам, е вложен тук. Всяка стотинка е от заеми и пот. Ти нямаш нищо общо с тази къща. Ти я напусна, напусна и баба, когато беше болна. Не си била тук да ѝ смениш чаршафите, не си била тук да ѝ държиш ръката. Беше тук, за да я погребеш, но не и за да живееш с нея.
— сантименталности! — отвърна тя с досада. — Законът не се интересува от сантименталности, а от документи. И аз имам право на наследство, точно както и ти.
В този момент телефонът ми извибрира. Беше Мира, моята годеница. Жената, която беше до мен през последните пет години, моят стълб и моята опора. Тя знаеше цялата история за Лилия, но само като разказ за далечното минало, като страшна приказка. Не знаеше, че чудовището от приказката току-що се беше материализирало в двора ми.
— Трябва да вървя — казах рязко. — И ти трябва да си вървиш. Махай се от имота ми.
— Нашия имот — поправи ме тя с ледена усмивка. — Ще се видим в съда, братко.
Тя се обърна и си тръгна със същата уверена походка, с която беше дошла, оставяйки ме сам сред руините на деня ми. Чувствах се осквернен. Мястото, което трябваше да бъде символ на ново начало, сега беше бойно поле.
Вечерта разказах всичко на Мира. Тя ме слушаше мълчаливо, а лицето ѝ премина през гама от емоции – от недоумение през съчувствие до чист гняв.
— Не мога да повярвам! — възкликна тя, когато свърших. — Как може да бъде толкова безсърдечна? Да се появи след толкова години и да… да иска пари?
— Това е Лилия. Винаги е била такава. Светът се върти около нея и нейните желания.
Мира ме хвана за ръцете. Бяха все още груби от работата. — Какво ще правим, Оги? Ти вложи всичко в тази къща. Заемът от банката… не можем да си позволим съдебни дела. Още не сме изплатили кредита за нашето жилище.
Думите ѝ бяха като студен душ. Бях толкова погълнат от емоциите, че не бях помислил за практичната страна. Един съдебен процес можеше да се точи с години. Адвокатски хонорари, съдебни такси… това щеше да ни разори. Точно когато си мислехме, че сме стъпили на краката си, че можем да си позволим да мечтаем за сватба, за дете.
— Не знам, Мира. Не знам. Но няма да се предам. Няма да ѝ позволя да унищожи и това. Първо трябва да говоря с адвокат. Да видя какво точно пише в това проклето завещание.
На следващия ден се обадих на майка ми. Трябваше да я подготвя. Разговорът беше един от най-трудните в живота ми. Когато изрекох името „Лилия“, от другата страна на линията настана тишина, толкова дълбока, че помислих, че връзката е прекъснала.
— Мамо? Добре ли си?
— Тя… върнала се е? — прошепна Невена, а в гласа ѝ имаше смесица от страх и някаква изкривена, болезнена надежда.
— Да. И иска дял от къщата на баба.
Чух я как си пое рязко дъх. — Знаех си. Знаех си, че ще се върне само за пари. Майка ми… тя знаеше. Тя винаги знаеше.
— Какво е знаела, мамо? Какво има в това завещание?
— Отиди при адвокат Стоянов. Той изготви документите. Баба ти беше ясна. Каза, че ако Лилия някога се появи, няма да ѝ е лесно. Оставила е… условия.
Условия. Думата прозвуча като спасителен пояс в бурно море. Може би все пак имаше изход. Може би баба, от гроба, щеше да ни защити за последен път.
Записах си час при адвокат Стоянов за следващия ден. Нощта беше безсънна. Въртях се в леглото, а в главата ми се разиграваха безброй сценарии, всеки по-мрачен от предишния. Виждах как продават къщата на търг, как майка ми остава в апартамента си, как мечтата на баба се превръща в прах. Виждах усмивката на Лилия, триумфална и студена.
Не, нямаше да го позволя. Щях да се боря. За паметта на баба, за спокойствието на майка ми, за собственото си бъдеще. Тази къща беше повече от тухли и цимент. Тя беше последната ни крепост. И аз щях да я защитавам докрай.
Глава 3
Кабинетът на адвокат Стоянов беше точно такъв, какъвто си го представях – облицован с тъмно дърво, с рафтове, отрупани с дебели книги със златни надписи. Миришеше на стара хартия, кожа и слаб аромат на тютюн за лула. Самият Стоянов беше възрастен мъж с гъста бяла коса и очи, които сякаш бяха виждали всичко. Той беше дългогодишен приятел на семейството на баба, човек от старата школа, на когото можеше да се има доверие.
Посрещна ме с топло ръкостискане и ме покани да седна.
— Майка ти ми се обади. Каза, че си имал… неочаквана визита. — Гласът му беше спокоен и отмерен, което ми подейства успокояващо.
— Меко казано — отвърнах аз. — Лилия се върна. И иска половината къща.
Адвокатът кимна бавно, без да показва изненада. Отвори едно масивно чекмедже на бюрото си и извади папка с надпис „Ана“. Отвори я внимателно, почти с благоговение.
— Баба ти беше изключителна жена, Огнян. С много остър ум и способност да вижда хората такива, каквито са, а не каквито се представят. Тя предвиди този ден. Предвиди го с плашеща точност.
Той плъзна поглед по документа, спря на определен параграф и вдигна очи към мен.
— Завещанието е сложно, но справедливо. В него е записано, че ти си единственият собственик на имота. Ти, и никой друг. Това е основното положение.
В мен трепна надежда. — Значи тя няма никакви права?
— Не толкова бързо. Тук идва гениалността на баба ти. Тя е включила специална клауза, която наричаше „Клаузата на разкаянието“.
Адвокат Стоянов си сложи очилата за четене и прокара пръст по редовете.
— Цитирам: „В случай, че моята внучка Лилия, която доброволно напусна семейството и прекъсна всякакви връзки с него, се завърне и предяви претенции към наследството ми, тя може да получи правото да оспори настоящото завещание и да претендира за своя законен дял, но само и единствено ако изпълни следните две условия, в присъствието на свидетели и с нотариална заверка.“
Сърцето ми заби лудо. Условия. Ето ги.
— Първо — продължи адвокатът, — Лилия трябва да възстанови на семейството си, в лицето на майка си Невена или брат си Огнян, пълната сума, която е взела без разрешение преди четиринадесет години, индексирана с натрупаната инфлация за периода. Точната сума трябва да бъде изчислена от лицензиран оценител.
Преглътнах. Сумата беше значителна тогава. С инфлацията за толкова години, сигурно беше станала астрономическа.
— И второто? — попитах напрегнато.
— Второто условие е по-… лично. Цитирам отново: „Лилия трябва да живее и да се грижи за майка си Невена в продължение на една календарна година. Под „грижи“ се разбира да поеме всички домакински задължения, да осигурява нейната прехрана и спокойствие, и да не напуска града за повече от три последователни дни през този период. Целта на това условие е не да я накаже, а да ѝ даде шанс да изгради отново мостовете, които сама е изгорила, и да докаже, че се е променила.“
Облегнах се назад в стола, смаян. Баба беше гений. Тя беше създала не просто юридическа пречка, а морален капан. Тя знаеше, че за Лилия парите са всичко. Първото условие я удряше точно там. Но второто… второто беше още по-жестоко. Да я принуди да се откаже от свободата си, от бляскавия живот, който вероятно водеше, за да се грижи за жената, която беше наранила най-много. Това беше изпитание, което Лилия, която познавах, никога не би издържала.
— Има и още нещо — добави Стоянов, като видя изражението ми. — Ако тя не изпълни което и да е от условията, или се опита да ги заобиколи, клаузата става невалидна и ти оставаш единствен и неоспорим собственик. Завинаги.
Излязох от кабинета с чувство на облекчение, примесено с ново безпокойство. Имахме оръжие. Силно оръжие. Но Лилия нямаше да се откаже лесно. Щом беше наела „много добър адвокат“, значи имаше финансова подкрепа. Откъде?
През следващите няколко дни на строежа се появи нов човек. Висок, елегантно облечен мъж на около четиридесет и пет, с излъчване на хищник в скъп костюм. Косата му беше сребриста по слепоочията, а часовникът на ръката му струваше повече от моята кола. Той се представи като Александър.
— Вие сте Огнян, нали? — попита той с глас, който беше едновременно мазен и властен. — Аз съм… бизнес партньор на сестра ви.
Сърцето ми се сви. Ето откъде идваха парите и увереността.
— Нямам сестра — отвърнах студено.
Александър се усмихна снизходително. — Нека не си играем на игрички. Лилия ми разказа за абсурдното завещание. Очевидно старицата е била доста отмъстителна.
— Баба ми беше мъдра жена.
— Мъдра или не, това е без значение. Аз съм тук, за да ви направя предложение, което не можете да откажете. Искам този имот. Мястото е перфектно за малък бутиков хотел. Ще съборя тази развалина и ще построя нещо модерно.
Почувствах как кръвта нахлува в главата ми. — Тази „развалина“ е моят дом. Не се продава.
— Всичко се продава, момчето ми. Въпрос на цена. — Той извади визитник от вътрешния си джоб. — Предлагам ви сума, която ще покрие всичките ви заеми, ще ви остави добра печалба и ще реши проблема със сестра ви. Аз ще се оправя с нея. Просто подписвате няколко документа и забравяте за всичко.
Погледнах го в очите. Бяха студени, пресметливи, лишени от всякаква емоция освен алчност. Разбрах, че този човек не е просто „бизнес партньор“. Той беше кукловодът. Лилия беше неговата пионка.
— Чуйте ме добре, господин Александър — казах бавно и отчетливо. — Вземете си предложението, визитката и скъпия костюм и се махайте от имота ми. И предайте на пионката си, че условията на баба са в сила. Ако иска къщата, знае какво трябва да направи.
За миг в очите му проблесна гняв. Той не беше свикнал да му отказват. Но бързо се овладя и отново сложи маската на любезност.
— Както желаете. Но помислете. Войната е скъпо удоволствие. Особено когато воюваш срещу някой с неограничени ресурси. Ще съжалявате за това решение.
Той се обърна и си тръгна. Докато гледах как лъскавата му кола изчезва по улицата, разбрах, че залогът току-що се беше вдигнал неимоверно. Вече не ставаше въпрос само за семейна драма. Бях се изправил срещу нещо много по-голямо и по-опасно. И имах чувството, че Александър нямаше да се спре пред нищо, за да получи това, което иска.
Вечерта, докато работех до късно на къщата под светлината на една единствена крушка, видях кола да спира на улицата. От нея слезе Лилия. Този път беше сама. Изглеждаше различна – без арогантността, без увереността. Изглеждаше… уморена.
Тя се приближи до оградата, но не влезе.
— Говорих с адвоката си — каза тя тихо. — Прав си. Има условия.
— Знам.
Тя се загледа в ръцете си. — Условията са невъзможни. Откъде да намеря толкова пари? И… една година? Да се грижа за мама? Това е лудост.
— Това е волята на баба — отвърнах безкомпромисно.
Тя вдигна глава и ме погледна. В очите ѝ имаше нещо, което не бях виждал от години – отчаяние.
— Огнян, моля те. Помогни ми. Не знаеш в каква каша съм забъркана. Александър… той не е това, за което се представя. Дължа му много пари. Повече, отколкото струва тази къща. Той ми каза, че ако му прехвърля имота, ще анулира дълга ми. Това е единственият ми изход.
Думите ѝ ме удариха като ток. Тя не беше негов партньор. Тя беше негов длъжник. Негова затворничка.
— Защо да ти вярвам? — попитах, макар че някаква част от мен искаше да го направи.
— Защото този път ти казвам истината. Ако не получа тази къща, не знам какво ще се случи с мен. Той… той е опасен. Моля те, Оги. Забрави за завещанието. Нека продадем къщата, да си поделим парите. Ти ще си изплатиш заемите, аз ще се отърва от Александър. Всички ще сме доволни.
Тя протегна ръка през оградата, умоляващо. За пръв път от четиринадесет години тя не искаше, а молеше. И аз се озовах пред невъзможен избор. Да се доверя ли на жената, която беше съсипала живота ни, или да я оставя да се справи сама с демоните, които сама си беше създала? И двата пътя водеха към пропаст.
Глава 4
Гледах ръката ѝ, протегната в мрака. Беше по-слаба, отколкото я помнех, с дълги, добре поддържани нокти, които блестяха на слабата светлина от крушката. Тази ръка беше взела парите. Тази ръка беше затворила вратата зад себе си, оставяйки ни в руини. Сега същата тази ръка молеше за помощ.
— Не мога, Лилия — казах накрая, а гласът ми беше кух. — Не става въпрос за отмъщение. Става въпрос за принципи. Става въпрос за паметта на татко и за спокойствието на мама. Става въпрос за волята на жената, която ни е отгледала. Не мога просто да я погазя, защото ти отново си се забъркала в каша.
Тя отдръпна ръката си, сякаш я бях опарил. В очите ѝ проблесна старата искра на гнева.
— Принципи! — изсъска тя. — Лесно е да говориш за принципи, когато си светецът в тази история! Ти, добрият син, който остана, който се жертва! А помисли ли си защо избягах? Помисли ли си, че може би съм имала причина, по-голяма от парите?
— Каква причина може да оправдае това, което направи? — попитах, кръстосвайки ръце пред гърдите си.
Тя се поколеба. Огледа се нервно към тъмната улица, сякаш се страхуваше, че някой може да я чуе.
— Не мога да ти кажа. Не тук. Но не всичко е такова, каквото изглежда. Тези пари… трябваха ми. Бяха въпрос на живот и смърт.
— Чий живот? Твоят? Защото със сигурност рискуваше нашия.
Лилия поклати глава. — Един ден ще разбереш. Но дотогава, знай, че Александър няма да се спре. Щом е набелязал тази къща, ще я вземе. С теб или без теб. Ти си просто малка пречка по пътя му.
С тези думи тя се обърна и изчезна в тъмнината, оставяйки ме с повече въпроси, отколкото отговори. Дали лъжеше отново? Дали се опитваше да ме манипулира, да играе ролята на жертва, за да ме накара да се откажа? Или в думите ѝ имаше зрънце истина? „Въпрос на живот и смърт.“ Звучеше драматично, театрално. Точно в неин стил.
През следващата седмица напрежението ескалира. Един ден намерих входната врата на къщата разбита. Нищо не беше откраднато, но посланието беше ясно. Някой искаше да ме сплаши. Смених ключалката и сложих временна аларма, но сънят вече не идваше лесно. Всеки шум през нощта ме караше да скачам.
Мира беше ужасена. — Оги, това отива твърде далеч! Това е престъпление! Трябва да отидем в полицията!
— И какво да им кажем? Че някой е разбил вратата на необитаема къща в ремонт? Нямам доказателства кой е. Ще вдигнат рамене и ще затворят случая.
— Ами този Александър? Той те заплаши!
— Думите му бяха двусмислени. „Войната е скъпо удоволствие.“ Това не е пряка заплаха. Адвокатът му ще го изкара като невинен бизнес съвет.
Връзката ни започна да се пропуква под напрежението. Мира искаше да се откажа, да продам къщата, да вземем парите и да избягаме далеч от всичко това. Не можеше да понесе страха, несигурността. Аз, от друга страна, се чувствах по-решен от всякога. Всеки опит за сплашване само засилваше ината ми. Това вече не беше просто къща. Беше символ. Да се откажа означаваше да позволя на хора като Лилия и Александър да спечелят. Да докажа, че силата и парите винаги побеждават.
Един следобед, докато разчиствах стария таван, намерих сандък, покрит с дебел слой прах. Беше сандъкът на баба. Вътре, сред пожълтели снимки и стари писма, открих малък кожен дневник. Беше нейният. Ръката ми трепереше, докато го отварях. Чувствах се като натрапник, който наднича в най-съкровените ѝ мисли. Но нещо ме караше да продължа.
Прелиствах страниците, изписани с нейния познат, леко наклонен почерк. Писала беше за градината, за болежките си, за спомените от младостта. И тогава попаднах на запис отпреди малко повече от четиринадесет години.
„Лилия дойде днес. Беше различна. Уплашена. Очите ѝ шареха на всички страни, сякаш я преследваха. Говореше несвързано за някакъв дълг, за грешка, която е направила. Спомена името на един мъж. Александър. Каза, че той я е въвлякъл в нещо лошо, нещо свързано с хазарт. Загубила е много пари. Негови пари. И сега той я заплашвал. Нея, и нас. Каза, че ако не му намери парите до края на седмицата, ще се случи нещо ужасно. Молеше ме за помощ, плачеше. Сърцето ми се къса, но какво мога да направя? Нямаме такива пари. Казах ѝ, че трябва да говори с баща си, да признае всичко. Но тя се страхуваше. Каза, че той никога няма да ѝ прости.“
Четях и не можех да повярвам на очите си. Значи Лилия не беше избягала просто от алчност. Бягала е от страх. Била е заплашвана. Александър е бил в живота ѝ много преди тя да си тръгне. И баба е знаела.
Но следващият запис, от няколко дни по-късно, ме смрази.
„Тя го направи. Взе парите от продажбата на имота. Невена ми се обади, ридаеше по телефона. Не мога да повярвам. Мислех, че е уплашена, но тя е просто крадла. Използвала е страха си като извинение. Използвала ме е мен. Как можах да бъда толкова сляпа? Този Александър може и да е дявол, но тя доброволно е сключила сделка с него. Разочарованието, което изпитвам, е по-дълбоко от всяка скръб. Тя не е моята внучка. Не и повече.“
Затворих дневника. Истината беше по-сложна и по-грозна, отколкото си представях. Лилия не беше нито невинна жертва, нито чист злодей. Тя беше и двете. Слаба, уплашена, забъркала се в каша, но и достатъчно егоистична, за да пожертва собственото си семейство, за да се спаси.
Това разкритие не промени решението ми, но промени гледната ми точка. Гневът ми към нея беше все още там, но вече беше примесен с нотка на… съжаление. Тя беше избягала от един затвор, само за да попадне в друг, много по-голям – затвора на дълга си към Александър. И очевидно, през всичките тези години, той не я беше изпуснал от хватката си.
Внезапно в главата ми се оформи план. Беше рискован, може би дори глупав. Но беше единственият начин да защитя къщата и може би, само може би, да сложа край на тази история веднъж завинаги.
Взех телефона и набрах номера на Лилия. Тя вдигна след второто позвъняване.
— Какво искаш? — попита предпазливо.
— Искам да поговорим. Но не по телефона. И не тук. На някое обществено място. Утре, по обяд, в кафенето до градския парк. Ела сама.
Тя мълча за момент. — За какво да говорим?
— За условията на баба. Мисля, че намерих начин.
Глава 5
Кафенето беше пълно с хора, шум от разговори и звън на чаши. Избрах го нарочно. Александър можеше да я следи, а аз не исках да рискувам. Седнах на маса до прозореца, откъдето имах добра видимост към входа. Лилия пристигна точно в уречения час. Беше облечена по-скромно от предишния път, с дънки и обикновена блуза, сякаш се опитваше да се слее с тълпата. Седна срещу мен и ме погледна въпросително.
— Какъв начин си намерил? — попита тя без предисловия.
Поръчах две кафета и изчаках сервитьорката да се отдалечи.
— Прочетох дневника на баба.
Лицето ѝ пребледня. Тя сведе поглед към масата. — Значи знаеш.
— Знам част от историята. Знам за Александър, за хазартния дълг. Знам, че си била уплашена.
Тя вдигна очи. В тях имаше болка. — Уплашена е слабо казано. Бях на двадесет и две, Огнян. Глупава, наивна, впечатлена от лъскавия му свят. Той ме въведе в казината, в началото всичко беше забавно. Печелех. Той ми даваше пари да играя, казваше, че съм късметлийка. А после започнах да губя. Много. Той ми даваше още и още пари назаем, с огромна лихва. Докато един ден не ми каза, че дългът ми е станал огромен и трябва да започна да го изплащам. Заплаши ме. Каза, че ако не намеря парите, ще навреди на татко. Знаеше къде работи, знаеше навиците му. Показа ми снимки. Бях в капан.
Тя отпи глътка вода, ръцете ѝ трепереха.
— Да открадна парите беше най-ужасното нещо, което съм правила. Мразя се за това всеки ден от живота си. Но тогава ми се струваше, че нямам избор. Мислех си, че ще взема парите, ще се разплатя с него и ще изчезна, за да не ви навлека повече проблеми.
— И разплати ли се? — попитах тихо.
Тя се изсмя горчиво. — Разбира се, че не. Дадох му всичко до стотинка. А той каза, че това покрива само част от лихвите. И че сега му дължа още повече. И оттогава, вече четиринадесет години, аз съм негова собственост. Работя каквото ми каже, живея където ми нареди. Той държи паспорта ми, контролира всяка моя стъпка. Аз съм неговата златна кокошка, която от време на време снася по някое яйце. Тази къща… това беше негова идея. Разбрал е за наследството и видя възможност да удари джакпота. Обеща ми, че ако му я предам, ще ме освободи.
Слушах я и усещах как гневът ми бавно се трансформира в нещо друго. Нещо, което приличаше на съчувствие. Тя беше извършила ужасно предателство, но беше плащала за него всеки ден в продължение на четиринадесет години. Животът ѝ беше ад.
— Защо не отиде в полицията?
— И да кажа какво? Че съм задлъжняла на лихвар? Че съм откраднала от собственото си семейство? Той е умен, Огнян. Всичко е под формата на „приятелски заеми“, няма документи, няма доказателства. Той има връзки навсякъде. Думата ми срещу неговата. Кой ще ми повярва?
Бяхме в задънена улица. Тя беше в капан, а той ни затягаше примката и на двама ни.
— Добре — казах накрая, вземайки решение. — Ето какъв е планът ми. Ще изпълниш условията на баба.
Лилия ме погледна сякаш съм луд. — Невъзможно е! Откъде ще намеря парите? А и една година… Александър никога няма да ми позволи да остана тук толкова дълго.
— Ще го направиш. Или поне ще се преструваш. — Наведох се напред и понижих глас. — Ще уведомим официално него и адвоката му, че приемаш условията на завещанието. Ще започнем процедура по изчисляване на дължимата сума. Това ще ни спечели време. Ще им кажем, че си намерила начин да събереш парите.
— Но аз нямам пари!
— Знам. Но той не знае. Второ, ще се преместиш да живееш с мама.
Тя отвори уста да протестира, но аз я прекъснах.
— Ще бъде трудно. И за двете ви. Но е част от плана. Трябва да изиграем театъра докрай. Ти ще се грижиш за нея, ще бъдеш дъщерята, която не си била. Това ще държи Александър на разстояние. Той не може да те тормози открито, ако си постоянно с майка ни, особено ако тя е болна. Ще предизвика твърде много въпроси.
— А каква е целта на всичко това? — попита Лилия, объркана. — Само отлагаме неизбежното.
— Целта е да го накараме да направи грешка. — Погледнах я сериозно. — Докато ти играеш ролята на разкаяла се дъщеря, аз ще направя нещо друго. Ще започна да ровя в живота на Александър. Ще намеря нещо. Нещо мръсно, нещо незаконно. Нещо, с което да го притиснем. Всеки има тайни, Лилия. Особено хора като него. Ще го накарам той да се страхува от нас, а не обратното.
В очите ѝ се появи искра надежда за пръв път.
— Мислиш ли, че е възможно?
— Не знам. Но е единственият ни шанс. Или това, или му даваме къщата и ти оставаш негова робиня завинаги. Изборът е твой.
Тя мълча дълго, гледайки през прозореца. Виждах как в ума ѝ се борят страхът и надеждата.
— Добре — каза тя накрая, а гласът ѝ беше едва доловим. — Ще го направя. Но, Огнян… ако това се провали…
— Няма да се провали — прекъснах я с повече увереност, отколкото изпитвах. — Защото този път сме двама.
Уговорихме се за детайлите. Тя щеше да съобщи на Александър решението си същата вечер. Аз щях да говоря с майка ми и да я подготвя за идването на Лилия. Това беше най-трудната част. Да убедя Невена да приеме в дома си жената, която беше разбила сърцето ѝ.
Разговорът с мама беше мъчителен. В началото тя категорично отказа.
— Никога! — каза тя, а крехкото ѝ тяло се тресеше от гняв. — Не я искам под покрива си! Не и след всичко!
Трябваше да ѝ разкажа цялата история, която бях научил от Лилия. Заплахите, дълга, четиринадесетте години робство. Мама слушаше мълчаливо, а по бузите ѝ се стичаха сълзи. Сълзи за изгубената ѝ дъщеря, за живота, който ѝ е бил отнет.
— Това не я оправдава — каза тя накрая, но в гласа ѝ вече нямаше гняв, а само безкрайна тъга. — Но… ако казваш, че това е единственият начин…
— Единственият е, мамо. Трябва да ми повярваш. И да бъдеш силна.
И така, няколко дни по-късно, Лилия пристигна в апартамента на майка ми с един малък куфар. Срещата им беше неловка, изпълнена с неизказани думи и години натрупана болка. Стояха една срещу друга в тясната всекидневна, две жени, разделени от пропаст от предателство и страдание.
Театърът беше започнал. А аз трябваше да се заема със своята роля – да открия козовете в ръцете на дявола.
Глава 6
Първите дни от съжителството на Лилия и майка ми бяха като ходене по тънък лед. Невена беше дистанцирана и мълчалива, движеше се из апартамента като призрак, избягвайки погледа на дъщеря си. Лилия, от своя страна, се опитваше да бъде полезна, но всяко нейно действие изглеждаше несигурно и фалшиво. Чистеше, готвеше, пазаруваше, но го правеше с механичността на робот, а не с топлотата на близък човек. Във въздуха витаеше напрежение, толкова гъсто, че можеше да се разреже с нож.
Говорех с майка ми всеки ден по телефона.
— Как е? — питах.
— Тук е — отговаряше тя лаконично. — Прави каквото трябва. Но не е същото, Оги. Сякаш в къщата ми има непознат човек.
Знаех, че ще е нужно време. Рани, които са гноили четиринадесет години, не заздравяват за една нощ.
Междувременно аз се заех със своята задача. Александър. Името беше достатъчно често срещано, за да е трудно за проследяване, но и достатъчно отличително. Започнах от най-очевидното – интернет. Търсих информация за неговите фирми, за бизнес начинанията му. Открих, че притежава няколко компании – една за недвижими имоти, друга за внос и износ, трета, регистрирана в офшорна зона, с неясна дейност. Всичко изглеждаше законно на повърхността, но усещах, че това е само фасада.
Имах нужда от помощ. Обадих се на Деян, мой стар приятел от университета. Докато аз бях принуден да напусна, той беше завършил право и сега работеше като младши сътрудник в голяма адвокатска кантора. Беше умен, находчив и, най-важното, дискретен.
Срещнахме се в едно закътано бистро. Разказах му цялата история, без да спестявам нито един детайл. Той ме слушаше с нарастващо изумление.
— Човече, това е като сценарий за филм — каза той, когато свърших. — Лихварство, принуда, скрити завещания… И си сигурен, че искаш да се забъркваш с такъв човек?
— Нямам избор, Деяне. Той притиска семейството ми. Трябва да намеря нещо, с което да го ударя.
Деян се замисли, потропвайки с пръсти по масата. — Официално не мога да направя много. Проверката на фирмите му през търговския регистър е лесна, но това няма да ни даде нищо съществено. Трябва ни вътрешна информация. Трябва да намерим някой, когото е прецакал. Хора като Александър оставят следи. И врагове.
Това беше добра идея. Започнах да ровя из стари новинарски архиви, бизнес форуми, търсейки името му или имената на фирмите му в контекста на скандали, съдебни дела, фалити. Дни наред се взирах в екрана на лаптопа, докато очите ме заболят. И накрая, в един забравен от бога икономически вестник отпреди седем-осем години, открих нещо.
Кратка статия за фалита на малка строителна фирма. Собственикът, мъж на име Симеон, обвиняваше своя бизнес партньор, че го е измамил, присвоил е активите на фирмата и го е оставил с огромни дългове към подизпълнители и банки. Името на партньора не беше споменато изрично, но беше описан като „влиятелен бизнесмен с интереси в имотния сектор“. Няколко детайла в статията съвпадаха с профила на Александър.
Най-важното беше, че беше споменато името на фирмата на Симеон. С малко повече търсене успях да намеря информация за него. След фалита се беше разорил напълно, загубил беше дома си и се беше върнал в родния си град. Беше ми нужна седмица, за да открия настоящия му адрес и телефон.
Когато му се обадих, той беше подозрителен и не искаше да говори.
— Не ме занимавайте със стари истории — каза той с уморен глас. — Този влак отдавна е заминал.
— Става въпрос за Александър — настоях аз. — Знам какво ви е причинил. И в момента той се опитва да направи същото с моето семейство. Имам нужда от помощта ви.
Настъпи дълго мълчание.
— Къде можем да се срещнем? — попита той накрая.
Срещнах се със Симеон в едно крайпътно заведение на половината път между нашите градове. Той беше мъж на средна възраст, но изглеждаше много по-стар. Лицето му беше прорязано от бръчки на грижа и разочарование. Разказа ми историята си. История за доверие и предателство. Александър го беше привлякъл с обещания за големи печалби, накарал го беше да прехвърли всички активи на фирмата в ново, съвместно дружество, а след това, чрез серия от сложни юридически маневри, го беше изхвърлил от играта, оставяйки го без нищо.
— Той е гений на измамата — каза Симеон с горчивина. — Всичко е изпипано до последния детайл. На хартия всичко изглежда законно. Заведох дело, но загубих. Адвокатите му бяха по-добри, а моите доказателства – недостатъчни. Той ме унищожи, Огнян. Отне ми бизнеса, дома, достойнството.
— Трябва да има нещо — казах аз. — Някаква слабост, някаква грешка, която е допуснал.
Симеон се замисли. — Имаше една жена. Счетоводителка. Казваше се Росица. Тя работеше и за двама ни. Беше много близка с Александър. Мисля, че имаха връзка. Когато нещата се влошиха, тя напусна внезапно. Винаги съм си мислил, че тя знае повече, отколкото казва. Може би той я е накарал да фалшифицира някои документи. Но никога не можах да я намеря след това. Сякаш се изпари.
Росица. Ново име, нова следа.
Благодарих на Симеон и му обещах, че ще го държа в течение. Връщах се към дома си с нова надежда. Пъзелът се подреждаше бавно, парче по парче.
Междувременно, в апартамента на майка ми се случваше тиха промяна. Една вечер, докато разговарях с Невена, тя ми разказа нещо неочаквано.
— Днес… днес говорихме с Лилия. За татко ти.
— Наистина ли?
— Да. Тя ме попита как се е случило, какви са били последните му дни. Разказах ѝ. И тя… тя плака, Оги. За пръв път я видях да плаче истински. Не от самосъжаление, а от мъка.
Може би театърът бавно се превръщаше в реалност. Може би, принудени да живеят заедно, двете жени най-накрая започваха да рушат стената помежду си.
Но Александър не стоеше със скръстени ръце. Един ден Лилия ми се обади, паникьосана.
— Той беше тук. Чакаше ме пред блока. Иска да знае откъде ще взема парите за завещанието. Каза, че търпението му се изчерпва.
— Какво му каза?
— Казах му, че един стар приятел на семейството ще ми даде заем. Нещо, което бяхме уговорили с теб. Но той не ми повярва. Гледаше ме с онези негови студени очи… Огнян, страх ме е. Мисля, че той подозира нещо.
Примката се затягаше. Трябваше да намеря Росица, и то бързо. Тя беше ключът към всичко. Но как се намира човек, който е изчезнал преди осем години и вероятно има причина да се крие? Задачата изглеждаше невъзможна.
Глава 7
Издирването на Росица се оказа по-трудно, отколкото предполагах. Беше като да търсиш игла в купа сено. С помощта на Деян преровихме всички възможни публични регистри, но без успех. Нямаше адресна регистрация, нямаше фирми на нейно име. Сякаш беше призрак.
— Може би е сменила името си — предположи Деян. — Или е напуснала страната.
Не се отказвах. Прекарах часове в социалните мрежи, търсейки профили с това име, преглеждайки стотици снимки с надеждата да разпозная лицето ѝ от старата фирмена фотография, която Симеон ми беше дал. Нищо.
Реших да сменя подхода. Вместо да търся нея, започнах да търся нейни роднини. Знаех само малкото ѝ име и приблизителната ѝ възраст. Беше малко, но трябваше да опитам. Започнах да звъня на хора със същата фамилия в града, където се беше намирала фирмата. Повечето ми затваряха телефона, мислейки ме за телефонен измамник. Но след десетки неуспешни опита, късметът ми се усмихна.
Попаднах на възрастна жена, която се оказа нейна леля. В началото беше много резервирана, но когато ѝ обясних, че не търся Росица, за да ѝ навредя, а за да ѝ помогна да изобличи един престъпник, тя се смекчи.
— Роси не обича да говори за онези времена — каза леля ѝ. — Онзи човек, Александър… той съсипа живота ѝ. Заплашваше я, накара я да направи ужасни неща. Тя трябваше да избяга, за да се спаси.
След дълъг и труден разговор, успях да я убедя да ми даде телефона на Росица. Обещах ѝ пълна анонимност и защита.
Когато се обадих на Росица, гласът ѝ трепереше от страх. Отказа да се срещне с мен.
— Не мога — прошепна тя. — Ако той разбере, че съм говорила с някого… не знаете на какво е способен.
— Знам много добре — отвърнах аз. — И точно затова ви търся. Той заплашва и моето семейство. Вие не сте сама. Ако обединим усилия, можем да го спрем.
Трябваха ми два дни на убеждаване, разговори, в които ѝ разказах цялата история на сестра ми, за да я накарам да се съгласи на среща. Уговорихме се да се видим в малко градче, далеч от любопитни очи.
Росица беше променена. Годините на страх бяха оставили своя отпечатък върху лицето ѝ. Тя постоянно се оглеждаше, сякаш очакваше Александър да се появи отнякъде.
С треперещи ръце тя ми разказа всичко. Потвърди историята на Симеон. Александър я беше съблазнил, накарал я беше да се влюби в него, а след това я беше използвал. Принудил я беше да подправи документи, да прехвърли пари по негови сметки, да скрие следите от измамата.
— Когато Симеон заведе дело, аз се паникьосах — разказваше тя. — Знаех, че ако започнат да ровят, ще стигнат до мен. Александър ми каза да мълча. Заплаши ме, че ако кажа и една дума, ще направи така, че аз да изглеждам като главния виновник. И ще се погрижи да лежа в затвора дълги години.
— Имате ли доказателства? Някакви документи, имейли, записи? — попитах напрегнато.
Тя поклати глава. — Той беше много внимателен. Всичко се говореше лице в лице. Нямам нищо, което да издържи в съда.
Сърцето ми се сви от разочарование. Бях стигнал до задънена улица.
— Но… — продължи тя, като се поколеба. — Има едно нещо. Едно тефтерче. В него си водех бележки. Дати, суми, номера на сметки. Неща, които той ми казваше да направя. Пазя го. Скрила съм го на сигурно място. Не е официален документ, но вътре има много информация.
Това беше нещо! Може би не беше пряко доказателство, но беше основа, от която можехме да започнем. Можеше да насочи разследващите в правилната посока.
— Можете ли да ми го дадете? — попитах.
Тя ме погледна със страх. — Ако го направя, ще трябва да свидетелствам. А аз не мога. Той ще ме намери.
— Ще ви защитим — обещах аз. — Ще наемем най-добрите адвокати. Няма да сте сама.
Отне ми още час, за да я убедя. Накрая тя се съгласи. Даде ми тефтерчето – малко, очукано, но съдържащо динамит.
Докато всичко това се случваше, отношенията между Лилия и майка ми претърпяха неочаквана промяна. Една сутрин майка ми се събудила с тежък астматичен пристъп. Не можела да си поеме дъх, паникьосала се. Лилия, която до този момент се беше чувствала безполезна и не на място, реагирала светкавично. Намерила инхалатора, помогнала на майка ми да се успокои, повикала линейка. През цялото време държала ръката ѝ и ѝ говорела успокоително.
Лекарите казали, че бързата ѝ реакция е предотвратила по-сериозни усложнения.
Когато отидох в болницата, заварих Лилия да седи до леглото на мама. Майка ми спеше, а Лилия я гледаше с изражение, което не бях виждал никога преди. Беше смесица от вина, страх и истинска, неподправена обич.
— Как е тя? — попитах тихо.
— Ще се оправи. Лекарите я стабилизираха. Но… беше толкова уплашена, Оги. А аз… аз бях причината за всичко това. Стресът, напрежението… аз я докарах до това състояние.
Тя закри лицето си с ръце и се разрида. Безмълвни, разтърсващи ридания, които идваха от дъното на душата ѝ. Седнах до нея и за пръв път от четиринадесет години сложих ръка на рамото ѝ. Не казах нищо. Нямаше нужда. В този момент, в стерилната болнична стая, стената от гняв и недоверие, която бях изградил около сърцето си, започна да се руши.
Видях в нея не чудовището, което я беше направило, а уплашеното момиче, което се беше изгубило по пътя.
— Ще се справим — казах тихо. — Всички заедно.
Но точно когато си мислех, че нещата започват да се подреждат, Александър нанесе своя удар.
На следващия ден, докато работех на къщата, пристигна призовка. Лилия беше завела дело срещу мен. Искаше делба на имота. Беше подписала документите, подадени от нейния адвокат, който всъщност работеше за Александър.
Обадих ѝ се веднага. Тя беше истерична.
— Не съм подписвала нищо, кълна се! — плачеше тя по телефона. — Той ме измами! Донесе ми някакви документи, уж свързани с изчисляването на дълга по завещанието, и ме накара да се подпиша. Каза, че са стандартна процедура. Огнян, не знаех, че е иск за делба!
Той я беше изиграл. Беше използвал нейното доверие и юридическата ѝ неграмотност. Сега имахме официално съдебно дело. И нещата щяха да станат много, много грозни. Той беше преместил битката на своя територия – съдебната зала, където парите и връзките често надделяваха над истината.
Глава 8
Новината за съдебното дело беше като удар с чук. Всичките ни усилия да печелим време, да играем театър, се сринаха. Александър беше обърнал нашата собствена стратегия срещу нас. Сега бяхме в отбранителна позиция, въвлечени в скъп и изтощителен правен лабиринт.
Адвокат Стоянов беше притеснен.
— Това усложнява нещата, Огнян. Много. Сега ще трябва да доказваме, че подписът ѝ е положен чрез измама, което е изключително трудно. Междувременно делото за делба ще си върви. Ще се назначат експертизи, оценки… всичко това струва пари и отнема време. Точно това, което той иска. Да те изтощи финансово и психически, докато не се предадеш.
Мира беше на ръба на нервна криза.
— Не издържам повече, Оги! — каза ми тя една вечер, а очите ѝ бяха зачервени от плач. — Заеми, адвокати, заплахи, сега и съдебни дела! Кога ще свърши всичко това? Искахме да градим бъдеще, а вместо това водим война за миналото.
— Почти сме на финала, Мира. Имам тефтерчето на Росица. Това е нашият коз.
— Тефтерче! — изсмя се тя истерично. — Мислиш ли, че едно тефтерче ще спре човек като Александър? Той ще го обяви за фалшификат, ще каже, че сме платили на тази жена да лъже! Ти не разбираш, той е в друга лига!
Думите ѝ ме пронизаха, защото в тях имаше истина. Тефтерчето само по себе си не беше достатъчно. Трябваше ни нещо повече. Нещо неоспоримо.
Реших да поема огромен риск.
Свързах се отново с Росица. Казах ѝ за новата ситуация. Разказах ѝ как Александър е измамил дори собствената си пионка, Лилия.
— Той няма да се спре пред нищо — казах ѝ. — Днес сме ние, утре може да сте вие. Може да реши, че сте твърде голям риск и да се опита да ви затвори устата завинаги. Има само един начин да се защитите. Да говорите. Но не пред съда. Пред някой друг.
Имах план. Да използвам най-силното оръжие в съвременния свят – медиите. Познавах един разследващ журналист, Свилен, човек с репутация на безкомпромисен и смел професионалист. Ако някой можеше да разплете тази мрежа и да я освети, това беше той.
Убедих Росица да се срещне с него. Тя се съгласи, но при едно условие – да скрият самоличността ѝ и да променят гласа ѝ.
Срещата се състоя в пълна конспиративност. Свилен беше впечатлен от историята и от информацията в тефтерчето.
— Това е злато — каза той, прелиствайки страниците. — Тук има достатъчно следи, за да започнем сериозно разследване. Но ще ми трябва време. И ще ми трябва още един източник. Думите на една анонимна жена не са достатъчни.
И тогава ми хрумна. Имахме втори източник. Симеон. Човекът, който беше загубил всичко. Обадих му се и му обясних идеята. Той се съгласи без колебание. За разлика от Росица, той нямаше какво повече да губи. Беше готов да застане с името и лицето си.
Докато Свилен работеше по своето разследване, съдебната машина се задвижи. Първото заседание беше насрочено. Атмосферата в съдебната зала беше ледена. От едната страна бяхме аз, Стоянов и Лилия, която изглеждаше смазана от вина и страх. От другата – Александър и неговият екип от лъскави, самоуверени адвокати. Той ни гледаше с презрителна усмивка, сякаш бяхме досадни насекоми.
Адвокатите му представиха иска, твърдейки, че Лилия доброволно е поискала своя дял, а аз неправомерно ѝ го отказвам. Стоянов контрира, излагайки фактите за завещанието и условията, и заяви, че ще оспорваме подписа на Лилия като положен чрез измама. Съдията, уморен и безизразен, отложи делото за събиране на доказателства.
Битката беше започнала, но се водеше на забавен каданс. А всеки изминал ден трупаше разходи. Хонорарът на Стоянов, държавните такси, разноските по делото… всичко това изсмукваше и последните ми спестявания. Трябваше да спра напълно работата по къщата. Мечтата ми се превръщаше в прашен, изоставен строеж, който ми напомняше за провала ми.
Връзката ми с Мира достигна точка на пречупване. Един ден се прибрах и намерих куфара ѝ до вратата.
— Отивам да живея при нашите за известно време, Оги — каза тя с равен, лишен от емоция глас. — Имам нужда да си почина. Да помисля. Не мога повече така. Тази война те поглъща. И поглъща и мен.
Тя не ме напусна. Но и не остана. Беше някъде по средата, в чистилището на нашата връзка, и аз не знаех дали някога ще се върне.
Чувствах се напълно сам. Единствената ми утеха бяха разговорите с майка ми. Тя беше изписана от болницата и се възстановяваше. Инцидентът, колкото и да беше ужасен, беше стопил и последните ледове между нея и Лилия.
— Тя се грижи за мен, Оги — каза ми мама веднъж. — Готви ми, чете ми книги. Снощи гледахме стари албуми със снимки. Разказвах ѝ за детството ви. Сякаш… сякаш се опитва да навакса изгубеното време.
Може би в цялата тази кал и мрак имаше и нещо добро. Може би семейството ми, макар и по най-трудния начин, намираше пътя обратно към себе си.
И тогава, една вечер, Свилен ми се обади.
— Готов съм — каза той. — Материалът ще бъде излъчен в централните новини утре вечер. Подготви се. Ще бъде истинска буря.
Цяла нощ не мигнах. На следващия ден времето спря. Седях пред телевизора заедно с Лилия и майка ми в нейния апартамент. Когато репортажът започна, и тримата затаихме дъх.
На екрана се появи лицето на Симеон. Той разказа своята история – спокойно, с достойнство, подкрепяйки всяка дума с документи. След това се чу промененият глас на Росица. Тя разказа за измамите, за заплахите, за тефтерчето. Свилен беше показал копия от страниците, на които ясно се виждаха дати и суми, свързани с фирми-фантоми. Репортажът завърши с кадри на луксозния живот на Александър – неговите коли, неговите имоти, на фона на разказите на хората, които беше унищожил.
Беше съкрушително. Името му беше изречено. Лицето му беше показано. Маската му беше свалена пред цялата страна.
Телефонът ми звънна. Беше Деян.
— Пускай новините! Всички говорят за това! Прокуратурата се е самосезирала. Още утре сутрин ще започне разследване!
Бурята беше започнала.
Глава 9
На следващата сутрин светът изглеждаше различен. Името на Александър беше по всички новинарски сайтове. Ефектът от репортажа беше по-голям, отколкото смеех да се надявам. Общественият натиск беше огромен. Прокуратурата официално обяви, че започва проверка по изнесените факти.
Александър изчезна. Телефонът му беше изключен, никой не знаеше къде е. Адвокатите му излязоха с кратко прессъобщение, в което отричаха всички обвинения и ги наричаха „злонамерена медийна кампания“. Но щетите вече бяха нанесени. Бизнес партньорите му започнаха да се дистанцират от него. Акциите на публичните му компании се сринаха. Неговата империя, изградена върху страха и измамата, започна да се пропуква.
В съдебната зала на следващото заседание по нашето дело се усещаше промяната. Усмивката я нямаше на лицето на неговия водещ адвокат. Съдията, който преди гледаше на случая ни като на досадна семейна разправия, сега ни наблюдаваше с подчертан интерес. Адвокат Стоянов внесе искане за спиране на делото за делба до приключване на прокурорската проверка срещу Александър, твърдейки, че исковата молба е част от схемата му за принуда. Съдът прие искането.
Спечелихме важна битка, но войната не беше свършила. Александър беше ранен, но не и победен. Знаех, че човек като него няма да се предаде лесно. Щеше да отвърне на удара.
И той го направи, но по начин, който не очаквах.
Една вечер, докато бях при майка ми, на вратата се позвъни. Лилия отиде да отвори и изпищя. Втурнах се към коридора. На прага стоеше Александър. Изглеждаше ужасно – небръснат, с подпухнали очи, облечен със същите дрехи от преди няколко дни. Но в погледа му имаше лудост, която ме смрази.
— Ти! — изръмжа той, сочейки ме с пръст. — Ти съсипа всичко!
Той се опита да нахлуе вътре, но аз го блъснах обратно.
— Махай се оттук! — извиках. — Ще извикам полиция!
— Полиция? — изсмя се той. — Аз съм полицията! Аз съм всичко! А ти си никой! Едно малко, нагло момченце, което си пъхна носа, където не му е работа!
Лилия стоеше зад мен, треперейки.
— Остави ни на мира, Александър! — проплака тя. — Всичко свърши!
Той я погледна с чиста омраза. — Заради теб! Заради твоята некадърност! Трябваше да ми донесеш тази къща на тепсия, а ти какво направи? Сдуши се с братчето си! Предателка!
Той посегна към нея, но аз застанах на пътя му. В този момент от очите му сякаш изчезна и последната капка разум. Блъсна ме с всичка сила. Залитнах и паднах, удряйки главата си в ръба на шкафа за обувки. За миг всичко ми се замъгли. Чух писъка на майка ми.
Когато дойдох на себе си, Александър беше надвесен над Лилия, стиснал ръце около врата ѝ. Лицето ѝ започваше да посинява. Майка ми се опитваше да го дръпне, удряйки го с немощните си юмруци по гърба.
Адреналинът ме заля. Скочих на крака, грабнах тежкия метален свещник от шкафчето и го стоварих с всичка сила върху главата на Александър. Той изруга, залитна и се свлече на пода в безсъзнание.
Настана тишина, прекъсвана само от задавеното дишане на Лилия и хлипанията на майка ми. Гледах лежащото на пода тяло, свещника в ръката ми и осъзнавах какво съм направил. Бях преминал граница.
Полицията дойде бързо. Линейка откара Александър в болница. Той беше в кома. Аз, Лилия и майка ми прекарахме нощта в районното, давайки показания. Разказахме всичко, от самото начало. Заплахите, измамите, нападението. Показанията ни съвпадаха. Следите от душене по врата на Лилия и синината на главата ми бяха красноречиви.
Бях разследван за нанасяне на тежка телесна повреда, но при самозащита. Започна се ново, още по-мрачно дело. Бъдещето ми висеше на косъм.
Докато Александър лежеше в болница, неговата империя се разпадаше. Разследването на прокуратурата, подкрепено от показанията на Росица и Симеон, разкри огромна мрежа от финансови измами, пране на пари и рекет. Излязоха и други жертви, които, окуражени от случилото се, намериха смелост да говорят.
Делото срещу мен се проточи с месеци. Бяха най-тежките месеци в живота ми. Не можех да работя, не можех да спя. Единственото, което ме крепеше, беше подкрепата на семейството ми. Лилия беше неотлъчно до мен. Тя се грижеше за всичко, докато аз бях потънал в апатия. Нае ми най-добрия адвокат по наказателни дела, използвайки последните си скрити спестявания. Майка ми, въпреки крехкото си здраве, идваше на всяко заседание, за да ми вдъхва кураж.
И Мира се върна. Когато научи какво се е случило, тя дойде веднага.
— Съжалявам — прошепна тя, прегръщайки ме. — Съжалявам, че те оставих, когато имаше най-голяма нужда от мен. Бях уплашена и егоистична. Прости ми.
Простих ѝ. Имах нужда от нея повече от всякога.
Накрая, след безкрайни заседания, разпити на свидетели и представяне на доказателства, съдът се произнесе. Бях оправдан. Действията ми бяха признати за неизбежна самозащита.
Няколко седмици по-късно Александър излезе от кома. Но той вече не беше същият човек. Ударът беше причинил трайни мозъчни увреждания. Чакаха го години в затвора, ако изобщо беше в състояние да излежи присъдата си. Неговата война беше приключила.
И нашата също.
Глава 10
След края на делата настъпи странна тишина. Шумът от битката, който беше изпълвал живота ни толкова дълго, беше утихнал, оставяйки след себе си ехо на умора и облекчение. Трябваше да съберем парчетата и да решим какво да правим оттук нататък.
Къщата стоеше недокосната, прашна, паметник на една спряла мечта. Съдебното дело за делба беше прекратено, след като Лилия официално оттегли иска си, доказвайки, че е била подведена. Аз бях единственият законен собственик. Но въпросът какво да правим с нея висеше във въздуха.
Един ден се събрахме тримата – аз, Лилия и мама – в нейния апартамент.
— Не я искам — каза Лилия тихо, гледайки през прозореца. — Никога не съм я искала истински. Исках само свобода. Тази къща… тя е твоя, Огнян. Ти я заслужи. Ти се бори за нея.
Погледнах майка ми. Тя изглеждаше по-спокойна, отколкото я бях виждал от години.
— Тази къща беше мечтата на баба ти — каза тя. — Мечта за дом, в който семейството е заедно. Може би… може би е време да я осъществим.
И тогава взех решение.
— Ще я довършим — казах. — Но този път, ще я довършим заедно. И тримата.
И така започнахме. Върнах се на строежа, но вече не бях сам. Лилия беше до мен. В началото беше непохватна, не знаеше откъде да хване чука, но се учеше бързо. Имаше упоритост, която не подозирах, че притежава. Работеше рамо до рамо с мен, бъркаше цимент, носеше тухли, боядисваше. Сякаш с всеки физически труд, тя изкупваше частица от вината си.
Мама идваше всеки ден. Носеше ни храна, даваше съвети за разположението на стаите, избираше цветове. И най-важното, тя говореше. Разказваше ни истории от своето детство в тази къща, спомени за баба и дядо. Стените, които доскоро бяха пълни с напрежение и лоши спомени, започнаха да се изпълват със смях и топлина.
Работата по къщата се превърна в нашата терапия. С всеки забит пирон, с всяка измазана стена, ние изграждахме не само дом, но и разрушените мостове помежду ни. Говорехме си много. За изгубените четиринадесет години, за болката, за страховете. Нямаше обвинения, нямаше упреци. Имаше само разбиране и желание да продължим напред.
Разбрах, че Лилия се е променила. Адът, през който беше преминала, я беше смирил. Беше я научил на цената на свободата и на семейството. Намери си работа като сервитьорка в един ресторант и настояваше да внася част от скромната си заплата в общия бюджет за ремонта.
Една вечер, докато седяхме на верандата на почти завършената къща и гледахме залеза, тя ми каза:
— Знаеш ли, условията на баба… аз ги изпълних. Може би не по начина, по който тя си го е представяла. Не върнах парите, защото ги нямах. Но се грижих за мама. И мисля, че най-накрая разбрах какво е имала предвид. Искала е да ми даде шанс да се върна. Не към къщата, а към семейството.
Тя беше права. Баба беше видяла доброто в нея, дори когато всички останали, включително и аз, виждахме само лошото. Беше ѝ дала път за изкупление.
Няколко месеца по-късно къщата беше готова. Беше красива, светла, уютна. Точно както баба би я искала. Нанесохме се тримата. Майка ми получи най-слънчевата стая, с изглед към градината. Лилия си устрои малка стаичка на тавана. Аз и Мира, която беше неотлъчно до мен през цялото това време, се настанихме в старата спалня на баба и дядо.
Животът ни бавно се върна към нормалността. Аз се върнах към работата си, Лилия продължаваше да работи и записа вечерни курсове по счетоводство, искайки да започне на чисто. Мама се грижеше за градината, която под нейните ръце отново разцъфтя.
Къщата не беше просто сграда. Тя беше сърцето на нашето преродено семейство. Тя беше символ на това, че дори след най-страшните бури, ако корените са здрави, едно семейство може да намери пътя си обратно.
Понякога, вечер, когато всичко е тихо, стоя на верандата и гледам светещите прозорци. И си мисля за баба. Мисля си, че тя ни гледа отнякъде и се усмихва. Нейната последна воля беше изпълнена. Не по буквата на закона, а по духа на любовта. Тя не ни остави просто къща. Остави ни втори шанс. И ние го бяхме използвали.