Когато се прибрах, всичките ми вещи бяха натъпкани в черни чували до асансьора. Кашони с книги, които бях събирала от студентските си години, дрехи, чиито цветове сега изглеждаха нелепо ярки на фона на мръсния мокет в коридора, дори малката саксия с орхидея, която Симеон ми подари за последната ни годишнина. Всичко беше изхвърлено, осквернено, превърнато в боклук. Объркано опитах да отключа апартамента, но ключът вече не пасваше. Металът стържеше безпомощно в новата ключалка. Сърцето ми започна да бие в гърлото, глух, панически тътен, който заглушаваше всичко останало. Това не можеше да е истина. Сигурно беше някаква ужасна грешка.
Натиснах звънеца, веднъж, два пъти. Чаках, взирайки се в шпионката, сякаш можех да пробия дървото с поглед и да разбера какво се случва в моя собствен дом. Вратата се отвори с тихо скърцане и на прага застана свекърва ми. Маргарита. Беше облечена в безупречен тъмен костюм, косата ѝ беше прибрана в стегнат кок, а на лицето ѝ играеше онази ледена, снизходителна усмивка, която винаги ме караше да се чувствам малка и незначителна. Тя не ме покани да вляза. Просто стоеше там, преграждайки пътя ми, господарка на крепост, която до преди минути смятах за своя.
Отвътре чух гласа на съпруга ми. Гласът на Симеон. А после и друг глас. Женски. Последван от кристален, безгрижен смях. Смях, който отекна в празните пространства на душата ми и ги изпълни с натрошено стъкло.
— Какво става? — попитах, а гласът ми беше дрезгав шепот. — Защо не мога да вляза?
Маргарита огледа чувалите до мен с нескрито презрение. — Вземи си нещата, преди някой друг да ги прибере — каза той. Гласът на Симеон дойде отвътре, плътен и безразличен, сякаш говореше на досаден търговски представител. Не на жената, с която беше делил леглото си пет години.
Сърцето ми се сви. Физическа болка, остра и пронизваща, сякаш някой забиваше нагорещен нож в гърдите ми. Погледнах Маргарита, търсейки капчица съчувствие, някакво обяснение. Но очите ѝ бяха празни, студени като зимно езеро.
— Симеон е зает в момента — процеди тя. — Реши, че е време да продължи напред. И ти трябва да направиш същото.
Вратата се затвори пред лицето ми. Щракването на ключалката беше окончателно като удар на гилотина. Останах сама в коридора, заобиколена от останките на живота си, натъпкани в черни найлонови чували. Миришеше на прах и на евтина пластмаса. Миришеше на край.
Глава 2
Не знам колко време стоях там, вцепенена. Шумът на асансьора, отварянето и затварянето на съседските врати, детски викове от долния етаж – всичко беше далечен, приглушен фон на оглушителната тишина в главата ми. Всяка фибра на тялото ми крещеше да избягам, да се скрия, но краката ми сякаш бяха враснали в пода. Да събера вещите си оттук, пред погледите на съседите, беше унижение, което не можех да понеса. Но и да ги оставя беше немислимо. Това беше всичко, което имах.
Телефонът в джоба ми извибрира. Беше Десислава. Най-добрата ми приятелка. Сигурно се чудеше защо закъснявам за кафето, което бяхме планирали. Вдигнах с трепереща ръка.
— Мира? Къде си? Чакам те от половин час.
— Деси… — опитах се да кажа нещо, но от устата ми излезе само задавен хлип.
— Какво има? Добре ли си? Звучиш ужасно.
— Той… той ме изхвърли. — Думите излязоха бавно, всяка една беше мъчение. — Прибрах се и… всичко е в чували в коридора. Сменили са ключалката. Тя е вътре. Чувам я как се смее.
От другата страна на линията настана мълчание, последвано от остро поемане на дъх.
— Кой боклук? Симеон? Къде си сега? Идвам веднага.
Дадох ѝ адреса, макар да го знаеше отлично. Беше идвала десетки пъти на вечери, на рождени дни, в апартамента, който сега ми беше забранен. Докато я чаках, седнах върху един от кашоните с книги. Гръбнакът ми се беше превърнал в ледена колона. Мислите ми бяха хаотична въртележка от спомени. Предложението за брак на онзи планински връх, изгревът, който посрещнахме прегърнати, обещанията за вечност. Сватбата. Усмивката на Симеон, докато ми надяваше пръстена. Думите на Маргарита тогава: „Надявам се да бъдеш достойна съпруга за сина ми. Той е свикнал само с най-доброто.“ Винаги съм се чувствала като недостатъчно добра за тях. За тяхното богатство, за техния социален кръг, за техния свят на лъскави фасади и скрити сделки. Аз бях просто момичето от обикновено семейство, което учеше архитектура в университета и се беше влюбило в чаровния, амбициозен бизнесмен. Бях повярвала, че любовта ни е достатъчна, за да преодолее всички различия. Колко наивна съм била.
Десислава пристигна след двадесет минути, задъхана и с пламнало от гняв лице. Без да каже дума, тя ме прегърна силно. В обятията ѝ най-накрая се отпуснах и сълзите, които сдържах, рукнаха. Плачех за изгубената любов, за предателството, за унижението.
— Ще го убия тоя мръсник! — изсъска Деси, оглеждайки чувалите. — И майка му, вещицата! Хайде, ставай. Махаме се оттук. Ще вземем всичко.
С нейна помощ започнахме да мъкнем чувалите и кашоните към асансьора. Беше бавно и мъчително. С всеки курс се молех вратата да не се отвори. Не исках да ги виждам. Не исках да виждам нея. Когато натоварихме и последната чанта в колата на Десислава, аз хвърлих последен поглед към вратата. Вратата на моя бивш живот. Вече не изпитвах болка, само студена, празна пустота. И една малка, нажежена до бяло искра на гняв, която тепърва започваше да тлее.
Глава 3
Апартаментът на Десислава беше малък, но уютен. Миришеше на книги и кафе. Докато тя подреждаше чувалите в единия ъгъл на хола, аз седях на дивана, завита с одеяло, и гледах в една точка. Шокът започваше да отстъпва място на болезнената реалност. Нямах дом. Нямах съпруг. Бях изхвърлена като ненужна вещ.
— Ето, изпий това. — Деси ми подаде чаша с горещ чай. Ръцете ми все още трепереха.
— Благодаря.
— Не ми благодари. Кажи ми какво ще правиш?
Вдигнах рамене. Нямах никаква представа. Целият ми свят, плановете ми, бъдещето ми – всичко беше свързано със Симеон. Заедно бяхме взели кредит за този апартамент. Или поне така си мислех. Той се занимаваше с документите, с банката. Твърдеше, Zhe голямата част от парите идват от неговия бизнес, но настояваше и аз да участвам. Убеди ме да вложа малкото наследство, което баба ми беше оставила – сума, която за мен беше огромна, а за неговото семейство – джобни пари. „За да е и твой дом, любов“, беше казал. Глупачка.
— Трябва да говоря с адвокат, нали? — казах тихо.
— Още утре сутрин! — отсече Деси. — Този негодник няма да се измъкне така. Апартаментът, парите, които си вложила… всичко. Ще му вземем и ризата от гърба.
Горчива усмивка изкриви устните ми. — Той има най-добрите адвокати. Баща му… цялото му семейство. Аз съм никой.
— Ти не си никой! — Деси седна до мен и ме хвана за раменете. — Ти си Мира. Умна си, силна си. Просто си забравила коя си през тези години с него. Той те накара да повярваш, че си зависима от него, че си просто красив аксесоар към неговия успешен живот. Но това свърши. Сега ще им покажеш.
Думите ѝ вляха малко топлина в ледената ми кръв. Може би беше права. Може би тази катастрофа беше всъщност шанс. Шанс да си върна себе си.
— Трябва да се обадя на Ивайло — казах. Брат ми. Той щеше да побеснее. Ивайло никога не харесваше Симеон. Наричаше го „лъскав позьор“ и винаги твърдеше, че зад скъпите костюми и очарователната усмивка се крие нещо гнило. Бях се карала с него десетки пъти, защитавайки съпруга си. Сега се чувствах като пълен идиот.
Набрах номера му. Отговори почти веднага.
— Како? Как си?
Разказах му всичко. От другата страна на линията се възцари тежко мълчание. Когато най-накрая проговори, гласът му беше нисък и опасен.
— Убивам го. Кълна се, че го убивам. Къде е сега? Отивам там.
— Не, Иво, недей! — почти извиках. — Не прави глупости. Не си струва. Ще го реша по друг начин. Законно.
— Законно? С тези хора? Мира, те ще те смачкат. Баща му е един от най-големите играчи в строителния бизнес, с връзки навсякъде. Мислиш ли, че някакъв си развод ще ги уплаши?
— Не знам какво мисля! — изхлипах. — Знам само, че не искам и ти да пострадаш заради мен. Моля те. Обещай ми, че няма да правиш нищо.
Той въздъхна тежко. — Добре. Добре. Няма. Но утре сутрин съм при теб. Ще отидем заедно при адвокат. Знам един човек. Добър е. Няма да те оставим сама в това. Чуваш ли ме?
Кимнах, макар той да не можеше да ме види. — Чувам те.
След като затворих, се почувствах малко по-силна. Не бях сама. Имах Деси. Имах Ивайло. Може би все пак имаше надежда. Но докато се унасях в неспокоен сън на дивана в хола на приятелката си, образът на смеещата се жена в моя апартамент не излизаше от съзнанието ми. Коя беше тя? Откога продължаваше това? Колко още лъжи имаше в живота, който смятах за съвършен? Въпросите се въртяха в главата ми, безмилостни и остри като парчета стъкло.
Глава 4
На следващата сутрин се събудих с тежка глава и усещането за нереалност. За миг, преди да отворя очи, си помислих, че всичко е било просто кошмар. Но тогава видях чувалите в ъгъла и студената истина ме заля отново.
Ивайло дойде точно в девет, както беше обещал. Лицето му беше мрачно, а в очите му гореше гняв. Той прегърна мен, благодари на Десислава и без много приказки каза:
— Хайде, да вървим. Уговорих среща.
Адвокатската кантора се намираше на тиха уличка в центъра. Не беше лъскавият офис, какъвто си представях, а по-скоро приличаше на стара библиотека – с високи рафтове, пълни с папки и дебели книги с кожени подвързии. Адвокат Димитров беше мъж на средна възраст, със спокойни очи и прошарена коса. Излъчваше увереност и компетентност, които ми подействаха успокояващо.
Разказах му всичко отначало. Запознанството ми със Симеон, сватбата, живота ни, парите от наследството, които бях вложила в апартамента, и накрая – сцената от вчерашния ден. Той слушаше внимателно, без да ме прекъсва, като си водеше бележки в дебел тефтер. Ивайло седеше до мен, стиснал юмруци, и добавяше по някой детайл за бизнес делата на семейството на Симеон, за които беше чувал.
Когато приключих, адвокат Димитров вдигна поглед от бележките си.
— Ситуацията е сложна, но не и безнадеждна — каза той със спокоен глас. — Първо, трябва да проверим собствеността на апартамента. Казвате, че сте вложили пари, но договорът на ваше име ли е?
— Симеон се занимаваше с всичко. Каза, че е по-лесно така, защото основният кредит е от него. Подписах някакви документи, но… бях млада, влюбена… не обърнах много внимание. Вярвах му.
Адвокатът кимна. — Най-вероятно апартаментът се води негова лична собственост. Това усложнява нещата, но фактът, че сте дали пари по време на брака, може да се използва. Имате ли документ за превода на парите от вашето наследство?
— Да, мисля, че пазя банковото извлечение някъде… в някой от тези кашони.
— Отлично. Това е първата ни стъпка. Ще докажем вашия принос. Второ, разводът. Ще поискаме развод по негова вина – заради изневяра. Това ще ни даде предимство при делбата на имуществото, придобито по време на брака.
Ивайло се намеси. — Ами бизнесът му? Тя не е ли имала принос, подкрепяла го е през всичките тези години?
— Това е по-трудно доказуемо — призна адвокат Димитров. — Освен ако не е била съдружник или не е работила официално във фирмата му. Но ние ще поискаме пълна финансова ревизия на неговите фирми. Често в такива случаи се оказва, че има укрити доходи, прехвърлени активи на името на роднини… например, на майка му.
При споменаването на Маргарита, стомахът ми се сви. Знаех, че тя е способна на всичко.
— Те са много силни — прошепнах. — Имат пари, връзки…
— Парите и връзките не винаги печелят в съда — отвърна адвокатът с лека усмивка. — Понякога печели истината. И добрата подготовка. Ще ни е нужен кураж и търпение. Те ще се опитат да ви очернят, да ви представят като златотърсачка. Трябва да сте готова за това.
Кимнах. Вече нямах какво да губя. Достойнството ми беше стъпкано, сърцето ми – разбито. Единственото, което ми оставаше, беше да се боря.
— Готова съм — казах, а гласът ми прозвуча по-силно, отколкото очаквах.
Когато излязохме от кантората, слънцето ме заслепи. Чувствах се изтощена, но за първи път от двадесет и четири часа имах посока. Вече не бях само жертва. Бях боец. Войната тепърва започваше.
Глава 5
В просторния, минималистично обзаведен апартамент, миришеше на скъп парфюм и шампанско. Моника се смееше, облегната на кухненския плот, облечена в една от копринените ризи на Симеон. Светлината от панорамните прозорци падаше върху русата ѝ коса и я караше да блести. Тя беше красива, по онзи студен, самоуверен начин, който крещеше „пари“.
— Не мога да повярвам, че най-накрая го направи — каза тя и отпи от чашата си. — Мислех, че никога няма да се отървеш от нея. Беше толкова… скучна.
Симеон се насили да се усмихне. Застана зад нея и я прегърна през кръста, вдишвайки аромата ѝ.
— Казах ти, че ще го направя. Просто чаках подходящия момент.
Но вътрешно не изпитваше триумф, а само глуха, разяждаща тревога. Изхвърлянето на Мира беше брутално, дори за неговите стандарти. Но майка му беше настояла. „Трябва да е бързо и окончателно, Симеоне. Без разговори, без сцени. Да разбере къде ѝ е мястото. Сега, когато нещата с бизнеса са толкова зле, нямаме нужда от допълнителни усложнения. Моника и баща ѝ са единственият ни шанс.“
Бизнесът. Това беше думата, която го преследваше в сънищата му. Строителната фирма, която беше наследил от баща си, беше на ръба на фалита. Лоши инвестиции, забавени проекти и един огромен, смазващ заем, който беше взел, за да финансира луксозен комплекс, който така и не потръгна. Банката вече го притискаше. Доставчиците заплашваха със съд. Бащата на Моника, могъщ инвеститор с бездънни джобове, беше проявил интерес да налее пари във фирмата, но беше поставил едно негласно условие – Симеон да се „свърже“ със семейството му. Да стане част от него. А това означаваше да се раздели с Мира.
— А майка ти? — попита Моника, като се обърна в ръцете му. — Тя как го прие? Сигурно е на седмото небе. Никога не е харесвала онази мишка.
— Майка ми е… практична жена — отвърна уклончиво Симеон.
Точно в този момент телефонът му иззвъня. Беше Маргарита. Той се извини на Моника и отиде в другата стая.
— Какво има? — попита рязко.
— Получихме призовка. Наела си е адвокат. Иска развод по твоя вина и делба на имущество. Иска финансова ревизия на фирмата.
Кръвта се отдръпна от лицето на Симеон. — Какво? Толкова бързо?
— Какво очакваше, да седне да плаче в някой ъгъл? Подценил си я, Симеоне. Винаги си я подценявал. Аз те предупредих. Сега трябва да действаме. Адвокатите ни вече работят по въпроса. Ще я представим като жена, която се е омъжила за теб по сметка и сега се опитва да се възползва от ситуацията. Ще използваме факта, че е от бедно семейство. Ще кажем, че те е тормозила психически, че е била непоносима.
Симеон слушаше думите на майка си и му се гадеше. Мира, която го тормози? Мира, която го беше подкрепяла във всяко негово начинание, която стоеше до късно, за да му помага с презентации, която вярваше в него дори когато той самият се съмняваше?
— Майко, това е…
— Това е необходимост! — прекъсна го тя с леден глас. — Или предпочиташ да загубим всичко? Името, което баща ти гради с години? Къщата? Всичко? Момичето, което си довел вкъщи, е нашият спасителен пояс. Не разваляй нещата заради някакви глупави сантименти. Стягай се и бъди мъж!
Тя затвори. Симеон остана загледан в телефона. Чувстваше се като в капан. Капан, който сам си беше построил, но чиито стени бяха издигнати от майка му, тухла по тухла. Върна се при Моника с фалшива усмивка.
— Всичко наред ли е, скъпи? Изглеждаш притеснен.
— Всичко е наред — излъга той. — Просто бизнес. Хайде, налей ни още шампанско. Имаме да празнуваме новото си начало.
Но докато вдигаше чашата, в съзнанието му изплува образът на Мира – нейната топла усмивка, начинът, по който го гледаше с безрезервна любов. И за първи път от много време насам, Симеон се запита дали цената на спасението не е твърде висока. Дали, опитвайки се да спаси бизнеса си, не беше продал душата си.
Глава 6
Дните се превърнаха в седмици. Живеех в апартамента на Десислава, спях на дивана ѝ и се опитвах да сглобя живота си парче по парче. През деня ходех на лекции в университета. Учението беше моето спасение, единственото място, където можех да се потопя в свят на чертежи, планове и изчисления, и да забравя за хаоса в личния си живот. Вечерите прекарвахме с Ивайло и адвокат Димитров, ровейки се в документи.
Намерих банковото извлечение за превода на парите от наследството. Черно на бяло. Това беше малка победа, която ми вдъхна кураж. Заедно с адвоката започнахме да съставяме списък на всичко, придобито по време на брака ни – кола, картини, скъпи мебели. Повечето от тях бяха останали в апартамента, но имахме снимки и спомени.
Най-трудната част беше да се доберем до финансовото състояние на фирмата на Симеон. Адвокатите му бавеха процедурата, предоставяха непълни отчети, правеха всичко възможно, за да ни попречат.
— Те крият нещо. Сигурен съм. — каза адвокат Димитров една вечер, докато разглеждаше поредната папка с неясни документи. — Официално фирмата е на загуба, но той продължава да води луксозен начин на живот. Откъде идват парите?
Ивайло, който работеше като системен администратор в голяма компания и разбираше от компютри, имаше идея.
— Чувал съм слухове в бизнес средите. Че баща му, преди да се пенсионира, е имал практика да прехвърля активи на офшорни фирми. Може би Симеон прави същото. Или пък прехвърля всичко на майка си. Нейното име чисто ли е?
Тази мисъл ни накара да сменим посоката. Започнахме да проучваме Маргарита. Оказа се, че тя е собственик на няколко имота, придобити през последните две години. Имоти, за които аз никога не бях чувала. Единият беше луксозна вила в планината, другият – апартамент на брега на морето. Официално тя нямаше доходи, които да оправдаят подобни покупки.
— Ето ги! — възкликна адвокат Димитров. — Използвал е майка си като параван. Прехвърлял е фирмени пари към нея, с които тя е купувала имотите. Така активите са скрити от кредитори… и от съда при развод.
Чувствах се едновременно ужасена и… възбудена. Бяхме надушили следата. Лъжите им започваха да се разплитат. Използвах достъпа си до университетската библиотека и онлайн правните бази данни, за да чета за подобни случаи на финансови измами. Всяка вечер поглъщах информация за корпоративно право, укриване на данъци, пране на пари. Архитектурата остана на заден план. Сега имах нова мисия – да разкрия истината.
Една вечер, докато ровех в старите си снимки, търсейки доказателства за начина ни на живот, попаднах на нещо, което бях забравила. Снимка от фирмено парти преди около година. На нея Симеон говореше оживено с един мъж. Петър. Неговият съдружник в един от по-малките им проекти. Спомних си, че Симеон често се оплакваше от него. Наричаше го „прекалено предпазлив“, „лишен от визия“. След това парти повече не го видях. Симеон каза, че са се разделили по взаимно съгласие.
Нещо в изражението на Петър на снимката ме накара да се замисля. Той гледаше Симеон не с приятелски чувства, а с едва прикрито недоверие. Дали пък той не знаеше нещо? Дали и той не е бил измамен?
Показах снимката на Ивайло.
— Петър… Спомням си го смътно. Мисля, че има собствена малка консултантска фирма сега. Мога да го намеря.
— Намери го, Иво — казах. — Мисля, че трябва да поговорим с него.
Нишките на лъжата ставаха все по-плътни, но ние бяхме започнали да ги разплитаме, една по една. И всяка разкрита нишка ни водеше по-близо до сърцето на измамата.
Глава 7
Отне на Ивайло няколко дни, но накрая успя да намери координатите на Петър. Уговорихме среща в едно малко, невзрачно кафене, далеч от местата, които Симеон и неговият кръг посещаваха. Бях нервна. Не знаех какво да очаквам. Дали този човек щеше да говори с мен, или щеше просто да ми затвори вратата под носа, лоялен към бившия си партньор?
Петър пристигна навреме. Беше по-възрастен, отколкото го помнех, с уморени очи и сиви нишки в косата. Той ме погледна със смесица от съчувствие и предпазливост.
— Госпожо… — започна той.
— Мира. Казвам се Мира. — прекъснах го. — Благодаря ви, че се съгласихте да се видим.
— Няма защо. Когато брат ви ми се обади и ми обясни ситуацията, знаех, че трябва да говоря с вас. Дължа ви го. И го дължа на себе си.
Поръчахме си кафе и за няколко минути настана неловко мълчание. Накрая той проговори.
— Симеон не просто се раздели с мен. Той ме съсипа. Имахме общ проект – малка сграда с офиси. Аз вложих всичките си спестявания. Той трябваше да осигури основното финансиране чрез фирмата си. Всичко вървеше добре, докато един ден той не обяви, че проектът е замразен. Каза, че пазарът се е сринал, че инвеститорите са се оттеглили. Предложи ми да откупи моя дял за жълти стотинки, „за да не загубя всичко“. Аз отказах и настоях за одит. Тогава започна адът.
Петър отпи глътка кафе. Ръцете му леко трепереха.
— Той използва адвокатите си, за да ме блокира. Фалшифицира документи, които показваха, че аз съм виновен за провала, че съм нарушил договора. Заведе ми дело. Загубих всичко, Мира. Всичките си пари. Репутацията си. Трябваше да започна от нулата.
Слушах го и в мен се надигаше вълна от гняв. Това беше почеркът на Симеон. Или по-скоро почеркът на Маргарита, изпълнен от нейната марионетка. Да смачкаш, да унищожиш, да не оставяш следи.
— Но истината е — продължи Петър, а гласът му стана по-твърд, — че проектът никога не е бил пред провал. Той просто е искал да ме изхвърли от играта, за да прибере всичко за себе си. Имам доказателства. Имейли, фактури, които той се опита да скрие. Документи, които показват как е източвал пари от общата ни сметка към сметки на майка си.
Сърцето ми подскочи. Това беше. Това беше липсващото парче от пъзела.
— Бихте ли… бихте ли ги предоставили на моя адвокат? — попитах, като се стараех гласът ми да не трепери от вълнение.
Петър ме погледна право в очите. — Аз ще направя повече от това. Ще свидетелствам. Този човек ми отне две години от живота. Накара ме да се съмнявам в собствената си преценка, в собствения си морал. Няма да му позволя да направи същото и с вас. Той и майка му са хищници, които се хранят със слабостта на другите. Време е някой да им покаже зъби.
В този момент видях в Петър не просто жертва, а съюзник. Ранен, но не и сломен. Бяхме двама души, измамени от един и същи човек, обединени от желанието не за отмъщение, а за справедливост.
— Защо не сте използвали тези доказателства досега? — попитах.
Той въздъхна. — Страх. Бях сам. Те ме заплашиха, че ако продължа да ровя, ще направят така, че никога повече да не работя в този град. Имах семейство, за което да мисля. Не можех да рискувам. Но сега… сега вие водите битка. Аз мога да ви помогна. Заедно сме по-силни.
Излязох от това кафене като друг човек. Вече не бях просто една измамена съпруга, която се бори за апартамент. Бях част от нещо по-голямо. Бяхме напът да разкрием цяла схема от лъжи и финансови измами. Вече не ставаше въпрос само за моя живот. Ставаше въпрос за всички хора, които Симеон и Маргарита бяха стъпкали по пътя си.
Глава 8
Новината за нашия неочакван съюзник и доказателствата, които той притежаваше, дадоха на адвокат Димитров мощно оръжие. Веднага внесохме документите в съда. Реакцията не закъсня. Адвокатите на Симеон преминаха в яростна контраатака. Започнаха да разпространяват слухове сред общите ни познати. Че съм била нестабилна, истерична. Че съм имала любовник. Че съм се омъжила за Симеон само заради парите му и сега, когато бизнесът му е в затруднение, се опитвам да го ограбя.
Беше мръсно и подло. Всяка лъжа беше като малка отровна стрела. Десислава и Ивайло бяха моят щит, опровергаваха слуховете, защитаваха ме яростно, но част от калта неизбежно полепваше. Понякога, вечер, докато се опитвах да уча за изпитите си, думите им отекваха в главата ми и ме караха да се съмнявам в себе си. Дали наистина не бях видяла само парите? Дали любовта ми не е била самозаблуда?
Един ден, докато се прибирах от университета, видях позната кола, паркирана пред блока на Десислава. Сребристото порше на Моника. Сърцето ми замря. Какво правеше тя тук? Самата Моника стоеше облегната на колата, скръстила ръце, и ме чакаше. Беше облечена в бял панталон и кашмирен пуловер, изглеждаше като излязла от списание.
— Трябва да поговорим — каза тя, без дори да ме поздрави.
— Нямаме какво да си кажем — отвърнах и се опитах да я заобиколя.
— О, имаме. Имаш пет минути. — Гласът ѝ беше остър като скалпел.
Не исках да правя сцени на улицата. Кимнах и я последвах до близката пейка.
— Какво искаш? — попитах, като седнах възможно най-далеч от нея.
Тя ме изгледа от глава до пети с оценяващ поглед. — Искам да знам каква е цената ти. Колко искаш, за да оставиш Симеон на мира и да изчезнеш?
Бях потресена. — Цената ми? Мислиш, че правя всичко това за пари?
Тя се изсмя. — О, хайде, моля ти се. Всички го правим за пари. Просто някои от нас не се налага да се преструват. Виж, разбирам те. Бедно момиче, уцелило джакпота. И сега, когато златната кокошка спря да снася, искаш да оскубеш перата ѝ. Логично е. Така че, кажи сума. Баща ми ще я плати. Само прекрати това дело и се махай от живота ни.
Гледах я и не можех да повярвам на това, което чувах. За нея всичко беше сделка. Любов, брак, развод – просто бизнес. В този момент изпитах не гняв, а съжаление към нея.
— Ти изобщо не ме познаваш — казах тихо. — Не познаваш и Симеон.
— Познавам го достатъчно добре. Знам, че е слаб и че майка му го управлява. Но той е моят избор. Аз мога да го оправя. Ти си просто пречка от миналото, която трябва да бъде отстранена.
— А знаеш ли, че „затрудненията в бизнеса му“ са всъщност огромни дългове и измамени партньори? Знаеш ли, че парите, с които баща ти ще го „спасява“, ще отидат за покриване на престъпления? — попитах я директно.
Лицето ѝ трепна за миг. Видях сянка на несигурност в очите ѝ. Явно не знаеше цялата истина.
— Това са лъжи, които ти и онзи провален нещастник Петър сте измислили.
— Не са лъжи. И ти го знаеш. Иначе нямаше да си тук и да ми предлагаш пари. — Изправих се. Почувствах се по-висока от нея, макар тя да беше с високи токчета. — Слушай ме внимателно. Не искам парите ви. Искам справедливост. Искам той да си плати за това, което причини на мен и на други хора. Искам майка му да разбере, че не може да купува и продава човешки съдби. Така че върви си кажи на годеника си и на бъдещия си свекър, че няма да се откажа. Ще се видим в съда.
Обърнах се и тръгнах към входа, без да поглеждам назад. Усещах погледа ѝ, пронизващ гърба ми. Срещата с нея беше неприятна, но ми даде нещо безценно – увереност. Разбрах, че те са уплашени. Разбрах, че моралната дилема вече не е моя. Аз бях избрала своя път. Пътят на истината. Сега беше техен ред да се изправят пред последствията от своите избори.
Глава 9
Първото съдебно заседание се проведе в мрачна, внушителна зала с високи тавани и тежки дървени мебели. Въздухът беше гъст от напрежение. Аз седях до адвокат Димитров, а от другата страна на залата бяха Симеон, Маргарита и техният екип от двама скъпо облечени адвокати. Симеон избягваше погледа ми. Гледаше в една точка пред себе си, с каменно лице. Маргарита, от друга страна, ме пронизваше с ледения си поглед, изпълнен с омраза. Моника не беше там.
Заседанието започна с изложение на страните. Техният адвокат, възрастен мъж с наперен тон, ме описа като пресметлива жена, която е влязла в брака с користна цел и сега се опитва да се възползва от временните финансови затруднения на съпруга си. Говореше за „непреодолими различия в характерите“, за „липса на емоционална подкрепа“ от моя страна. Всяка дума беше лъжа, внимателно конструирана, за да ме унижи. Стисках ръцете си в скута толкова силно, че кокалчетата ми побеляха.
Когато дойде нашият ред, адвокат Димитров беше спокоен и методичен. Той не използваше емоционални епитети. Вместо това започна да излага факти. Представи банковото извлечение за моето наследство. Представи снимки и документи, доказващи високия стандарт на живот, който сме поддържали, в пълен противовес с твърденията им за „финансови затруднения“. А след това извади основния си коз.
— Уважаеми съдия, искаме да призовем като свидетел господин Петър. Бивш бизнес партньор на господин Симеон. Неговият разказ ще хвърли светлина върху реалните причини за финансовото състояние на фирмата и ще докаже модел на поведение, основан на измама и злоупотреба с доверие.
В залата се усети раздвижване. Адвокатите на Симеон веднага скочиха, протестирайки, че това е опит да се отклони вниманието от същината на бракоразводното дело. Но съдията, възрастна жена със строг, но справедлив поглед, отхвърли протеста им.
Петър беше призован. Той влезе в залата уверено и седна на свидетелското място. Разказа историята си. За общия им проект, за източените пари, за фалшифицираните документи. Говореше ясно и точно. Когато адвокат Димитров му показа документите, които Петър ни беше предоставил – имейлите, банковите преводи към сметките на Маргарита – той ги потвърди едно по едно.
Адвокатите на Симеон се опитаха да го дискредитират. Обвиниха го, че е уволнен заради некадърност и сега си отмъщава. Но Петър остана невъзмутим.
— Аз не съм уволнен. Бях принуден да напусна, след като партньорът ми открадна парите ми и саботира проекта ни. Всичко е документирано.
Накрая адвокат Димитров се обърна към Маргарита.
— Госпожо, можете ли да обясните на съда произхода на средствата, с които през последните две години сте придобили имоти на стойност над половин милион? При положение, че официалните ви доходи са само от пенсия?
Маргарита се вцепени. Тя погледна към адвокатите си, после към сина си.
— Това са… семейни спестявания — промърмори тя.
— Семейни спестявания, преведени от фирмената сметка на сина ви в деня, преди фирмата да обяви загуби? — попита риторично Димитров.
Маргарита не отговори. Мълчанието ѝ беше по-красноречиво от всяко признание.
Съдията наблюдаваше всичко с нарастващ интерес. Виждах как първоначалното ѝ отегчение се смени със сериозна загриженост. Тя отложи делото за следващата седмица, като нареди на ответната страна да предостави пълни и неоспорими финансови отчети не само на фирмата на Симеон, но и на личните сметки на него и майка му за последните пет години.
Когато излизахме от залата, се почувствах изтощена, но и обнадеждена. Бурята се надигаше. Лъскавата фасада на семейството им започваше да се пропуква и аз знаех, че това е само началото. В коридора засякох погледа на Симеон. За първи път от месеци в него не видях безразличие, а страх. Истински, панически страх.
Глава 10
Няколко дни след заседанието, телефонът ми иззвъня късно вечерта. Беше непознат номер. Колебаех се дали да вдигна, но нещо ме накара да го направя.
— Ало?
— Мира? Аз съм… Симеон.
Гласът му беше неузнаваем. Тих, пресипнал, лишен от обичайната си самоувереност. Сърцето ми започна да бие по-бързо.
— Какво искаш? — попитах студено.
— Можем ли да се видим? Моля те. Само за няколко минути. Трябва да говоря с теб. Сам съм.
Инстинктът ми крещеше да откажа, да затворя. Но в гласа му имаше нотка на отчаяние, която ме накара да се спра.
— Къде? — попитах, противно на здравия разум.
Уговорихме се да се срещнем в едно денонощно заведение в покрайнините на града. Място, където беше сигурно, че няма да срещнем познати. Когато пристигнах, той вече беше там, седнал в най-тъмния ъгъл. Изглеждаше ужасно. Беше отслабнал, с тъмни кръгове под очите, а скъпият му костюм изглеждаше смачкан.
— Благодаря, че дойде — каза той, когато седнах.
Не отговорих. Чаках.
— Аз… обърках всичко, Мира — започна той, като гледаше в ръцете си. — Всичко.
— Сега ли го осъзнаваш? — попитах с ледена ирония.
Той вдигна поглед към мен. Очите му бяха пълни с нещо, което не бях виждала досега – срам.
— Нещата с бизнеса… те са много по-зле, отколкото си мислиш. Заемът, който взех… той е от много опасни хора. Не от банка. Те ме притиснаха. Казаха, че ако не започна да връщам парите, ще… ще стане лошо. Бащата на Моника беше единственият ми изход. Той се съгласи да ми помогне, но… искаше гаранции. Искаше да станем семейство.
— И ти реши да ме продадеш? — попитах тихо.
Сълзи блеснаха в очите му. — Майка ми… тя ме убеди. Каза, че това е единственият начин да спасим всичко. Че ти така или иначе ще ме напуснеш, като разбереш, че съм разорен. Каза, че правим услуга и на теб, като те „освобождаваме“ от проблема. Аз бях слаб. Бях уплашен. И я послушах.
Той разказа всичко. За натиска от страна на кредиторите, за манипулациите на майка му. Маргарита не беше просто властна жена. Тя беше обсебена от идеята за богатство и социален статус, защото в миналото семейството им е било много бедно. Бащата на Симеон е натрупал състоянието си с тежък труд и не съвсем законни сделки, а тя е живяла в постоянен страх да не загуби всичко и да се върне към мизерията. Този страх я беше превърнал в чудовище, готово на всичко, за да запази илюзията за успех.
— Тя управляваше всичко, Мира. Прехвърлянето на пари, покупката на имоти на нейно име… Аз просто подписвах. Бях марионетка. — Той се изсмя горчиво. — И сега всичко се срива. Кредиторите разбраха, че съм пред фалит. Бащата на Моника се оттегли, след като научи за делото и за разследването. Каза, че не иска името му да се замесва в „мръсни схеми“. Моника ме напусна снощи.
Слушах го и не изпитвах удовлетворение. Не изпитвах и съжаление. Просто една огромна, безкрайна умора. Целият този хаос, цялата тази болка… заради страх и алчност.
— Защо ми казваш всичко това, Симеон? — попитах.
— Защото искам да знаеш истината. И защото… се надявам, че можеш да спреш. Ако продължиш с делото, ако представиш всички доказателства… аз отивам в затвора. Не само ще загубя всичко, но ще отида в затвора за финансова измама. А майка ми… тя ще бъде съучастник.
Ето я и истинската причина. Страх. Не разкаяние, а страх. Той не искаше прошка. Искаше спасение.
— Моля те, Мира — прошепна той и посегна да хване ръката ми, но аз я дръпнах. — Оттегли иска. Ще ти дам апартамента. Ще ти дам всичко, което е останало. Само не ме унищожавай.
Гледах го. Мъжът, когото някога обичах. Сега той беше просто една жалка, уплашена обвивка. Изправих се пред морална дилема, която не бях очаквала. Можех да го смачкам. Можех да го унищожа, както той се опита да унищожи мен. Да отмъстя за всяка сълза, за всяка безсънна нощ, за всяко унижение. Но какъв човек щеше да ме направи това?
— Твърде късно е, Симеон — казах, а гласът ми беше спокоен и твърд. — Това вече не е в моите ръце. И не става въпрос за теб или за мен. Става въпрос за Петър. Става въпрос за всички други, които си измамил. Ти направи своя избор. Сега трябва да живееш с последствията.
Излязох от заведението и вдишах студения нощен въздух. Не се чувствах като победител. Но знаех, че съм постъпила правилно. Нямаше да бъда нито негов палач, нито негов спасител. Щях просто да оставя справедливостта да си свърши работата.
Глава 11
Седмиците преди финалното заседание бяха странно затишие. Адвокатите на Симеон спряха с атаките. Нямаше повече мръсни слухове, нямаше повече опити за отлагане. Сякаш и те разбираха, че играта е свършила.
Аз се потопих в ученето. Предстояха ми последните изпити за семестъра. Библиотеката се превърна в мое второ убежище. Сред тишината и мириса на стари книги намирах покой. Проектирах сгради, решавах сложни задачи по строителна механика. Фокусирането върху нещо градивно, нещо, което зависеше изцяло от моите собствени усилия и интелект, беше лечебно. Осъзнах колко много бях загърбила собствените си амбиции и мечти през годините с него. Винаги неговата кариера, неговите проблеми, неговите успехи бяха на първо място. Аз бях просто поддържаща роля.
Една вечер, докато седяхме с Десислава на балкона ѝ и пиехме вино, тя ме попита:
— Как се чувстваш? Наистина.
Замислих се. — Странно. Сякаш съм била в дълъг, трескав сън и сега се събуждам. Всичко е различно. Аз съм различна.
— По-силна си — каза тя.
— Може би. Или просто… съм си аз отново. Онази Мира, която бях преди да го срещна. Която вярваше, че може да постигне всичко сама.
Разговорите с Десислава и Ивайло бяха моята котва в тази буря. Те не ме оставяха да потъна в самосъжаление или жажда за отмъщение. Напомняха ми, че целта не е да унищожа Симеон, а да изградя себе си.
Въпреки това, имах моменти на съмнение. Една нощ сънувах сватбения ни ден. Спомних си колко щастлива бях, колко бях сигурна, че това е завинаги. Събудих се със сълзи на очи. Болката от предателството все още беше там, като стара рана, която понякога се обаждаше. Струваше ли си всичко това? Цялата тази битка, цялата тази кал, която изровихме? Не можех ли просто да си тръгна, да започна на чисто някъде другаде и да забравя?
Споделих тези мисли с адвокат Димитров по време на една от последните ни срещи преди делото. Той ме изслуша търпеливо.
— Мира, разбирам ви напълно. Човешко е да се чувствате изтощена и да искате всичко да приключи. Но помислете за пътя, който извървяхте. Вие не се борите просто за пари или за имот. Вие се борите за вашето достойнство. За правото да не бъдете изтрита, изхвърлена и забравена. Ако се откажете сега, ще изпратите съобщение – на тях и на самата себе си – че това, което са ви причинили, е приемливо. А то не е.
Думите му бяха точни. Той беше прав. Това не беше отмъщение. Това беше възстановяване на баланса. Това беше моят начин да кажа на света и на себе си: „Аз имам значение. Моят живот има значение. И никой няма право да го руши безнаказано.“
В деня преди финалното заседание отидох сама в планината. Имах нужда да остана насаме с мислите си. Седнах на една поляна с изглед към града долу. Градът, в който бях обичала и страдала, в който бях изгубила всичко и бях намерила себе си отново. Гледах го отвисоко и вече не се чувствах малка и уплашена. Чувствах се като архитект, който гледа към празен парцел. Пред мен стоеше бъдещето. И този път аз щях да държа чертежите.
Глава 12
Съдебната зала изглеждаше точно същата, но атмосферата беше коренно различна. Нямаше го напереното самочувствие на адвокатите на Симеон. Нямаше я ледената омраза в погледа на Маргарита. Имаше само тиха, тежка обреченост.
Адвокат Димитров представи финалните си аргументи спокойно и систематично. Той изложи пред съда цялата схема – от измамата с Петър до фиктивните покупки на имоти от Маргарита, подкрепени с неоспорими документи. Прокуратурата, уведомена за разкритията, вече беше започнала паралелно разследване за финансови престъпления. Бракоразводното дело се беше превърнало в нещо много по-голямо.
Симеон беше призован да даде показания. Той говореше тихо, с наведена глава. Призна всичко. Призна за изневярата, призна за финансовите манипулации, призна за ролята на майка си. Не се опита да се оправдава. Просто отговаряше на въпросите с „да“ или „не“. Беше сянка на мъжа, за когото се бях омъжила.
Когато съдията се оттегли за решение, в залата настана пълна тишина. Не погледнах към Симеон или Маргарита. Гледах право напред, към герба на стената. Не изпитвах нищо. Нито триумф, нито съжаление. Просто край.
Решението беше прочетено час по-късно. Съдът прекрати брака ни по изключителна вина на Симеон. Присъди ми собствеността върху апартамента, в който бяхме живели, като призна изцяло моя финансов принос и умишления опит на Симеон да го укрие. Освен това, съдът постанови той да ми изплати значително обезщетение заради доказаната финансова измама, която пряко ме беше засегнала като негова съпруга. Всички имоти, закупени на името на Маргарита с фирмени пари, бяха запорирани до приключване на наказателното дело срещу тях.
Беше пълна и съкрушителна победа.
Докато излизахме от съдебната палата, заобиколени от няколко журналисти, които бяха надушили историята, видях Маргарита. Стоеше сама на стълбите, изоставена от адвокатите си. Цялата ѝ арогантност се беше стопила. Сега тя беше просто една възрастна, уплашена жена, чийто свят се беше сринал. Социалният ѝ статус, богатството, името – всичко, за което се беше борила толкова мръсно, беше превърнато в прах.
Симеон беше отведен от съдебна охрана за допълнителни разпити. Пътищата ни се разделиха окончателно. Той тръгна към своето бъдеще, белязано от затвори и фалити. Аз тръгнах към моето.
Глава 13
Минаха шест месеца. Есента беше обагрила листата в златно и червено. Живеех в собствения си апартамент. Не в онзи големия, луксозния, който делях със Симеон. Продадох го веднага след делото. Имах нужда да изтрия спомените, да започна на чисто. С част от парите и с обезщетението, което получих, си купих малко, слънчево жилище в спокоен квартал. Обзаведох го по мой вкус – със светли цветове, много рафтове за книги и голяма чертожна маса до прозореца.
Завърших семестъра с отличие. Талантът ми беше забелязан от един от професорите и той ми предложи работа като асистент в неговото архитектурно студио. Работата беше предизвикателна, но я обожавах. За първи път в живота си се чувствах напълно независима, стъпила здраво на собствените си крака.
Един следобед, докато се прибирах от работа, го видях. Симеон. Излизаше от малък магазин за хранителни стоки. Беше облечен в обикновени дънки и яке, лицето му беше изпито. Делото срещу него и майка му все още течеше, но бяха пуснати под гаранция. Погледите ни се срещнаха за части от секундата. В неговите очи нямаше омраза, само умора и примирение. Той бързо сведе глава и свърна в една пресечка. Аз продължих по пътя си. Не изпитах нищо. Той беше просто призрак от минал живот.
Вечерта се събрахме с Десислава и Ивайло в моя нов дом. Бях сготвила вечеря, за да отпразнуваме първата ми заплата.
— За теб! — вдигна чаша Ивайло. — За най-смелата жена, която познавам. Гордея се с теб, како.
— И аз! — добави Деси. — Превърна най-ужасното нещо, което може да се случи на човек, в най-голямата си сила.
Усмихнах се. Те бяха моето истинско семейство. Скалите, на които се бях облегнала, когато всичко останало се рушеше.
Погледнах през прозореца към светлините на града. Животът ми не беше приказка. Носех белези. Но тези белези не ме правеха по-слаба. Правеха ме по-истинска. Бях загубила илюзиите си, но бях намерила себе си. Бях научила, че домът не е четири стени, пълни със скъпи вещи, а мястото, където си приет и обичан. Че силата не е в парите и властта, а в куража да се изправиш, след като си бил съборен.
Вдигнах чашата си.
— За новите начала — казах.
И за първи път от много, много време, бъдещето изглеждаше светло, просторно и пълно с безкрайни възможности. Като празен лист хартия, върху който тепърва щях да начертая своя собствен шедьовър.