Дъщеря ми Иванина не спираше да говори за новата си приятелка Николета. В гласа ѝ се долавяше онзи вид чисто, неподправено възхищение, което само децата могат да изпитат. „Мамо, тя е толкова забавна!“, „Мамо, днес с Николета направихме…“, „Мамо, трябва да се запознаеш с нея, ще я харесаш!“. Думите се лееха като планински поток, а аз, увлечена в сивото ежедневие на възрастните, само кимах разсеяно, докато мислено подреждах списъка със задачи за деня. Но настояването на Иванина беше толкова искрено, че накрая отстъпих. Реших да организирам среща, за да се запознаем. Уговорихме се в „Макдоналдс“ – неутрална територия, шумно и безопасно място, където децата можеха да лудуват, а ние, майките, да разменим няколко учтиви думи.
Пристигнахме първи. Иванина подскачаше нетърпеливо на място, очите ѝ шареха към входа, сякаш очакваше пристигането на кралска особа. Държах в ръка картонената чаша с кафе, чиято топлина едва пробиваше през ледения хлад на напрежението, което необяснимо се надигаше в мен. Може би беше просто умора. Съпругът ми Огнян, вечно зает с проспериращия си бизнес, отново беше на командировка и цялата тежест на домакинството и отглеждането на две деца – Иванина и по-големия ѝ брат Симеон, който беше първа година студент – лежеше на моите плещи.
И тогава ги видях.
Жената, която водеше за ръка момиченце, беше елегантна, макар и облечена скромно. Но не тя привлече погледа ми. Детето до нея… Когато видях Николета и майка ѝ Виолета да се приближават, челюстта ми почти падна на пода. Кафето в ръката ми потрепери. Николета изглеждаше толкова абсурдно, толкова шокиращо подобна на Иванина, сякаш бяха отражение в огледало. Същата кестенява коса с леки златисти кичури, същите големи, бадемови очи с цвят на лешник, същата форма на лицето и дори малката трапчинка на лявата буза, която се появяваше, когато се усмихваше. Сякаш бяха близначки.
За миг светът около мен изчезна. Шумът на детската глъч, писукането на машините за сладолед, всичко се сля в далечен, приглушен тътен. Усетих как кръвта се отдръпва от лицето ми. Това не беше просто прилика. Това беше копие.
Виолета също ахна, щом погледът ѝ се спря на Иванина. Ръката ѝ неволно се вдигна към устата, а очите ѝ се разшириха от изумление, което изглеждаше напълно неподправено. „О, БОЖЕ МОЙ, наистина изглеждат като близнаци!“
Гласът ѝ ме изтръгна от ступора. Тя пристъпи напред, леко неуверено, сякаш и тя самата беше разтърсена от гледката. След това се представи с трепереща, но любезна усмивка: „Здравейте, аз съм Виолета, а това е Николета. Приятно ми е да се запознаем.“
Протегнах ръка машинално, усещайки нейната студена и леко влажна. „Маргарита“, успях да промълвя. „А това е Иванина.“
Момичетата, напълно несъзнаващи мълчаливата буря, която се вихреше между нас, възрастните, изпищяха от радост и се прегърнаха. Те виждаха само своята най-добра приятелка. Аз виждах нещо друго. Виждах невъзможна загадка, която заплашваше да разкъса на парчета подредения свят, който познавах. В очите на Виолета, зад първоначалния шок, ми се стори, че припламва нещо друго – триумф, очакване, може би дори съжаление. И точно тогава, в този шумен ресторант за бързо хранене, под ослепителната светлина на луминесцентните лампи, аз разбрах с абсолютна сигурност, че тази среща не беше случайна. И че животът ми никога повече нямаше да бъде същият.
Глава 2: Покълването на съмнението
Прибрахме се у дома в оглушително мълчание. Иванина беше изморена и щастлива, потънала в свой собствен свят, гушнала новата играчка от детското меню. Но за мен тишината в колата беше тежка, наситена с неизказани въпроси, които крещяха в ума ми. Образът на Николета беше отпечатан върху ретината ми – огледален образ на моята дъщеря.
Огнян се прибра късно вечерта. Чух го да влиза, да оставя тежкото си кожено куфарче на пода в антрето и да въздъхва уморено. Той беше олицетворение на успеха – висок, уверен, с онази аура на човек, който винаги държи нещата под контрол. Бизнесът му с недвижими имоти процъфтяваше, а ние живеехме в голяма, модерна къща в престижен квартал – къща, чийто огромен ипотечен кредит тежеше върху нас като воденичен камък, но беше символ на нашия статут. Той беше изградил тази империя, този живот, и аз бях неговата опора, перфектната съпруга, майката на децата му.
„Как мина денят, скъпа?“, попита той, влизайки в кухнята и разхлабвайки вратовръзката си.
Опитах се да прозвуча небрежно. Не исках да го нападам, не и веднага. Исках да видя реакцията му. „Добре. Днес запознах Иванина с новата ѝ приятелка. Срещнахме се с майка ѝ.“
„Чудесно“, отвърна той разсеяно, наливайки си чаша уиски. Погледът му вече беше насочен към таблета на масата, където го чакаха имейли и доклади.
Направих пауза, събирайки смелост. „Има нещо странно, Огняне. Момиченцето… Николета. Тя е пълно копие на Иванина. Не просто си приличат, те са идентични. Като близначки.“
Той вдигна поглед от таблета, леко раздразнен, че го прекъсвам. „Маргарита, децата често си приличат на тази възраст. Не прави от мухата слон.“
„Не, ти не разбираш. Това е плашещо. Майка ѝ също беше шокирана.“ Наблюдавах го внимателно, търсейки някакъв знак, някаква промяна в изражението му. Но лицето му беше непроницаема маска.
„И коя е тази жена?“, попита той с тон, който целеше да покаже отегчение, но в ушите ми прозвуча прекалено напрегнато.
„Виолета. Не я познавам.“
Той се засмя късо, без капка веселие. „Ето, виждаш ли? Случайни хора. Просто съвпадение. Уморена си, затова си въобразяваш разни неща. Хайде, не се занимавай с глупости.“
Неговият отговор, толкова бърз и категоричен, целящ да затвори темата, имаше обратния ефект. Вместо да ме успокои, той пося първите семена на истинско, дълбоко съмнение. Защо беше толкова нетърпелив да отхвърли всичко? Защо дори не прояви капка любопитство? Един нормален баща би казал: „Наистина ли? Я да видя снимка“, или „Колко интересно“. Но Огнян не го направи. Той издигна стена.
През нощта се въртях в леглото. До мен съпругът ми спеше дълбоко, или поне така изглеждаше. Дишането му беше равномерно, но аз усещах напрежението, излъчващо се от тялото му. В тъмнината умът ми започна да сглобява парченца от пъзела, които досега бях пренебрегвала. Спомних си периода около раждането на Иванина. Огнян тъкмо беше стартирал големия си проект. Често отсъстваше, пътуваше по „спешни дела“. Беше напрегнат, раздразнителен. Отдавах го на стреса от новото начинание. Ами ако е имало нещо друго? Нещо, или по-скоро някой, за когото не съм знаела?
Надигна се вълна от гадене. Мисълта беше толкова чудовищна, толкова разрушителна, че се опитах да я прогоня. Това беше моят съпруг, бащата на децата ми, човекът, с когото бяхме изградили всичко. Да го подозирам в такова предателство беше немислимо. Но образът на двете момичета, стоящи едно до друго, беше по-силен от всичките ми опити за самозалъгване.
На сутринта, докато Огнян беше под душа, направих нещо, което никога преди не бях правила. Взех телефона му. Пръстите ми трепереха, докато преглеждах контактите му. Търсех името „Виолета“. Нямаше го. Разбира се, че го нямаше. Ако криеше нещо, нямаше да бъде толкова глупав.
По-големият ни син, Симеон, слезе за закуска. Той беше умно и наблюдателно момче, погълнат от лекциите си по право в университета. Напоследък често водехме спорове за бъдещето му. Огнян настояваше той да се включи в семейния бизнес веднага след завършването си, докато Симеон мечтаеше за кариера в наказателното право, далеч от сделките с имоти.
„Мамо, добре ли си?“, попита ме той, забелязвайки бледото ми лице. „Изглеждаш така, сякаш не си спала.“
„Просто съм уморена, миличък“, излъгах аз.
Но той не се хвана. Погледът му се плъзна към баща му, който тъкмо влизаше в кухнята, облечен в безупречен костюм. Между баща и син отдавна витаеше скрито напрежение. Симеон се възхищаваше на успеха на Огнян, но не одобряваше безкомпромисните му методи и арогантността, която понякога проявяваше.
В този момент, гледайки семейството си – съвършената картина, която толкова години бях поддържала – усетих как по нея плъзват първите пукнатини. Съмнението, веднъж посято, вече пускаше корени в душата ми. И аз знаех, че няма да намеря покой, докато не открия истината, колкото и грозна да се окажеше тя.
Глава 3: Разкъсани спомени
Дните след срещата се превърнаха в мъчение. Всяка усмивка на Иванина, всяка нейна гримаса, ми напомняше за Николета. Живеех в състояние на постоянна тревога. Опитвах се да се държа нормално пред децата, но усещах как се отдалечавам, потънала в собствените си трескави мисли. Всяка дума на Огнян, всяко негово докосване, предизвикваше у мен вътрешна съпротива. Доверието, основата на нашия брак, беше разклатено до основи.
Започнах да ровя в миналото. Една вечер, след като всички заспаха, се качих на тавана. Въздухът беше застоял и миришеше на прах и стари спомени. Намерих кашоните със старите фотоалбуми. Прелиствах страниците, търсейки нещо, което да потвърди или отхвърли страховете ми. Ето ни на сватбата – млади, щастливи, изпълнени с надежди. Ето първите снимки на Симеон – малко, ревящо вързопче в ръцете на горд баща.
Стигнах до албума от годината, в която се роди Иванина. Сърцето ми заби учестено. На повечето снимки Огнян изглеждаше уморен, почти отсъстващ. Усмивките му бяха напрегнати, погледът му – далечен. Тогава си мислех, че е заради бизнеса. Сега виждах друго. Виждах човек, разкъсван от тайна. Спомних си един конкретен период, около два месеца преди раждането на Иванина. Огнян замина за цял месец. „Много важен проект, ще осигури бъдещето ни“, каза тогава. Не се обаждаше често. Твърдеше, че е на място без добро покритие. Повярвах му. Как можех да не му вярвам?
Докато преглеждах снимките, ръцете ми попаднаха на стар бележник, в който си бях водила записки по време на бременността. На една от страниците, с разкривен от вълнение почерк, бях записала: „Огнян се прибра! Толкова ми липсваше. Но е различен. Сякаш носи тежест, за която не иска да говори. Каза, че всичко е наред, просто е изтощен.“
Тежест. Тази дума отекна в съзнанието ми. Каква е била тази тежест?
Продължих да търся. В стар шкаф открих кашон с негови документи от онова време – договори, фактури, фирмени брошури. В една от брошурите, представяща екипа на разрастващата се тогава фирма, погледът ми замръзна. На обща снимка на служителите, в задния край, почти скрита зад другите, стоеше млада жена с плаха усмивка. Лицето ѝ беше бледо и неясно, но името под снимката беше изписано четливо: Виолета. Асистент продажби.
Стоях като вцепенена. Значи той я е познавал. Излъгал ме е. Отричането му не беше просто опит да ме успокои. Беше съзнателна, преднамерена лъжа. Усетих как ледена вълна залива тялото ми, последвана от изгарящ гняв. Той ме беше направил на глупачка. Години наред.
В този момент осъзнах, че не мога да се справя сама. Емоциите ми бяха твърде силни, за да мисля трезво. Бях объркана, уплашена и ядосана. Имах нужда от някой, който да погледне на ситуацията обективно. Някой, който да ми каже какви са правата ми. Имах нужда от адвокат.
Името дойде само. Адриана. Приятелка на моя приятелка, за която бях чувала, че е един от най-добрите специалисти по семейно право. Остра, безкомпромисна, но и съпричастна. С треперещи пръсти намерих номера ѝ в телефона си. Беше почти полунощ, но не ме интересуваше. Набрах го, преди да успея да се разубедя.
Гласът от другата страна беше сънен, но ясен. „Адриана слуша.“
„Здравейте, казвам се Маргарита. Извинете, че се обаждам толкова късно, но… имам нужда от помощ. Мисля, че съпругът ми има дете от друга жена.“
Настъпи кратка пауза. След това гласът на Адриана прозвуча твърдо и успокояващо. „Разбирам. Можете ли да дойдете в кантората ми утре в десет? Ще намерим време.“
Когато затворих телефона, усетих първия проблясък на облекчение от дни насам. Вече не бях сама в това. Бях направила първата стъпка. Пътят напред щеше да бъде болезнен и труден, знаех го. Той можеше да разруши семейството ми, да промени живота на децата ми завинаги. Но връщане назад нямаше. Истината, колкото и ужасяваща да беше, трябваше да излезе наяве.
Глава 4: Гласът на разума
Кантората на Адриана се намираше на тиха уличка в центъра на града, в стара аристократична сграда. Всичко в нея излъчваше спокойствие и професионализъм – от тежките мебели от тъмно дърво до подредените в безупречен ред папки по рафтовете. Самата Адриана беше жена на около четиридесет години, с проницателни сиви очи и коса, прибрана в строг кок. В нея нямаше нищо излишно – нито в облеклото, нито в маниерите.
Тя ме покани да седна и ми предложи чаша вода. Изчака търпеливо да се успокоя, докато аз стисках здраво дръжките на чантата си, сякаш това можеше да ме задържи цяла.
„Разкажете ми всичко, Маргарита. От самото начало“, каза тя с мек, но настоятелен тон.
И аз започнах да разказвам. Думите се лееха от мен – за Иванина и нейната нова приятелка, за шокиращата прилика, за срещата в „Макдоналдс“, за реакцията на Огнян, за старата снимка, която бях намерила. Докато говорех, усещах как напрежението, което ме беше задушавало през последните дни, бавно започва да се оттича. Адриана слушаше внимателно, без да ме прекъсва, като от време на време си водеше бележки в дебел тефтер.
Когато свърших, в стаята настъпи тишина. Адриана ме погледна съчувствено, но в очите ѝ нямаше и следа от сантименталност. Имаше само професионална оценка.
„Това, което описвате, е повече от просто съвпадение“, каза тя накрая. „Лъжата на съпруга ви, че не познава тази жена, е най-силното доказателство, че има нещо нередно. Разбира се, единственият начин да бъдем сигурни е ДНК тест.“
Самата мисъл за това ме накара да потръпна. „Но как? Той никога няма да се съгласи доброволно.“
„Не е нужно“, отвърна Адриана. „Можем да заведем дело за установяване на бащинство от името на другата майка, Виолета. Съдът ще назначи експертиза. Но това е крайният вариант. Преди това трябва да разберем какво иска другата страна.“
„Какво иска?“, повторих аз глупаво.
„Да. Трябва да разберем каква е целта на Виолета. Защо се е появила точно сега, след толкова години? Дали търси пари, признание за детето си, или отмъщение? Мотивите ѝ са ключови за това как ще подходим.“
Думите ѝ внесоха ред в хаоса на мислите ми. За първи път от дни видях ситуацията не само като лична трагедия, но и като сложен казус, който имаше своите правила и възможни решения.
„Първата ни стъпка“, продължи Адриана, „е да съберем повече информация. Трябва ми всичко, което можете да намерите за Виолета – пълното ѝ име, евентуален адрес, всичко. Ще направя дискретна проверка. Трябва да разберем с какво се занимава, какво е финансовото ѝ състояние. Хората, които са притиснати от дългове, често взимат отчаяни решения.“
Спомних си за скромното ѝ облекло, за леката неувереност в държанието ѝ. Може би Адриана беше права. Може би всичко се свеждаше до пари.
„Също така“, добави адвокатката, „трябва да помислите какво искате вие, Маргарита. Ако се окаже, че страховете ви са основателни, какво ще направите? Готова ли сте за развод? Готова ли сте за битка за имущество? Съпругът ви е богат човек. Такива дела могат да станат много мръсни.“
Въпросите увиснаха във въздуха. Какво исках аз? Допреди седмица щях да отговоря без колебание – исках семейството си, спокойния си живот, всичко да си остане постарому. Но сега… сега исках истината. Исках справедливост.
„Не знам“, признах с дрезгав глас. „Не знам дали съм готова. Но знам, че не мога да продължа да живея в лъжа. Тази къща, колите, ваканциите… всичко губи смисъл, ако е построено върху предателство. Ипотеката, която изплащаме заедно, ми се струва като верига, която ме задушава.“
Адриана кимна бавно. „Добре. Тогава ще действаме стъпка по стъпка. Първо – информация. Второ – контакт с другата страна, но само през мен. В никакъв случай не се опитвайте да говорите с Виолета или да се конфронтирате отново със съпруга си. Дръжте се нормално, доколкото е възможно. Сега ние трябва да контролираме ситуацията, а не те.“
Тръгнах си от кантората ѝ с чувство за цел. Страхът все още беше там, свиваше стомаха ми на топка, но вече не беше парализиращ. Беше смесен с решителност. Бях наела професионалист, бях поела по път, от който нямаше връщане. Войната беше обявена, макар и засега да беше тиха и невидима.
Глава 5: Другата страна
В малък апартамент под наем в другия край на града, животът на Виолета и Николета течеше по съвсем различен начин. Тяхното ежедневие не беше изпълнено с лукса и спокойствието на семейството на Огнян, а с тиха борба и постоянна несигурност. Виолета работеше на две места – през деня като администратор в малка фирма, а вечер чистеше офиси, за да може да осигури на дъщеря си всичко, от което имаше нужда.
Тя никога не беше искала този живот. Когато преди години, млада и наивна, беше започнала работа в прохождащата фирма на Огнян, тя беше видяла в него своя принц. Той беше чаровен, амбициозен, обещаваше ѝ света. Аферата им беше тайна, трескава и изпълнена със страст. Тя знаеше, че е женен, но той я беше убедил, че бракът му е само формалност, че скоро ще се разведе и ще се ожени за нея.
И тогава тя забременя.
В деня, в който му съобщи новината, с усмивка и сълзи на щастие, светът ѝ се срина. Чаровният принц изчезна, а на негово място се появи студен, пресметлив бизнесмен. Той ѝ даде голяма сума пари – „за да си оправи проблема“ – и я уволни. Заплаши я, че ако каже и дума на някого, ще я съсипе, ще използва всичките си връзки, за да гарантира, че никога повече няма да си намери работа.
Виолета беше сама, уплашена и съсипана. Но тя взе единственото решение, което сърцето ѝ позволяваше – да задържи детето. Парите, които Огнян ѝ беше дал, стигнаха, за да си наеме квартира и да преживее първите месеци. След това започна борбата. Години наред тя гледаше отдалеч как неговата империя расте, как семейството му процъфтява, докато тя едва свързваше двата края.
През всичките тези години я крепеше единствено любовта към Николета. Дъщеря ѝ беше нейната светлина, нейното всичко. Тя беше умно, талантливо и добро дете. Но докато растеше, приликата ѝ с баща ѝ – и както Виолета подозираше, с другото му дете – ставаше все по-очевидна. Въпросите на Николета защо няма татко като другите деца ставаха все по-чести и все по-болезнени.
Повратната точка настъпи преди няколко месеца. Фирмата, в която Виолета работеше, съкрати щата и тя остана без основния си доход. Натрупаните заеми, които беше взела, за да плаща уроците по пиано на Николета и да покрива ежедневните разходи, започнаха да я задушават. Колекторски фирми започнаха да ѝ звънят. Отчаянието я притискаше от всички страни.
И тогава, в един късен следобед, докато чакаше дъщеря си пред училище, тя видя Маргарита. Елегантната, спокойна жена, която имаше всичко, което на Виолета ѝ беше отнето. И до нея стоеше момиченце, което беше като огледален образ на нейната Николета. В този момент нещо в нея се пречупи. Не беше само заради парите. Беше заради несправедливостта. Защо нейното дете трябваше да расте в лишения, докато другото дете на Огнян имаше всичко? Защо нейната дъщеря трябваше да носи бремето на една лъжа?
И така, тя измисли план. План, който беше едновременно отчаян и гениален. Тя знаеше, че Николета и Иванина са в едно училище. Подтикна дъщеря си да се сприятели с нея, да я покани да играят заедно. Срещата в „Макдоналдс“ не беше случайна. Беше първият ход в игра, която Виолета беше решила да изиграе докрай.
„Мамо, защо не мога да видя Иванина повече?“, попита Николета една вечер, докато Виолета ѝ помагаше с домашните. „Майка ѝ каза, че е заета.“
Виолета преглътна буцата в гърлото си. „Скоро, миличка. Просто възрастните имат някои неща за уреждане.“
„Но аз я харесвам. Тя е като… като сестра“, каза Николета тихо.
Думите пронизаха сърцето на Виолета. „Да, миличка. Като сестра.“
Тя знаеше, че е поела по опасен път. Знаеше, че може да нарани много хора, включително и собственото си дете. Но усещаше, че няма избор. Годините на мълчание и унижение бяха свършили. Беше време Огнян да плати за миналото си. Беше време дъщеря ѝ да получи това, което ѝ се полага по право. И тя беше готова да се бори за него, без значение каква щеше да е цената.
Глава 6: Буря в рая
Въоръжена с решимостта, която ѝ даде срещата с Адриана, аз реших, че е време за нова конфронтация. Този път нямаше да бъда уплашената, объркана съпруга. Щях да бъда жена, която знае какво търси.
Изчаках децата да си легнат. Симеон беше останал до късно в университетската библиотека, а Иванина спеше дълбоко. Къщата беше притихнала, а напрежението между мен и Огнян беше почти осезаемо. Той седеше в кабинета си, преглеждайки някакви чертежи.
Влязох, без да чукам. Той вдигна поглед, изненадан от рязкото ми влизане.
„Трябва да поговорим“, казах аз с равен тон, който сама не познавах.
Той въздъхна отегчено. „Маргарита, ако пак ще започваш с тази история за…“
„Името ѝ е Виолета“, прекъснах го аз. „И тя е работила за теб. Преди около десет години. Като асистент продажби. Защо ме излъга, Огняне? Защо каза, че не я познаваш?“
Той замръзна. Цветът се оттече от лицето му. За първи път от началото на тази криза видях в очите му не раздразнение, а страх. Истински, панически страх.
„Не знам за какво говориш“, промълви той, но гласът му беше слаб, неубедителен.
Пристъпих към бюрото му и хвърлих пред него старата фирмена брошура. Пръстът ми посочи лицето на Виолета. „За това говоря. Лъжец. Ти си един долен, долен лъжец.“
Той скочи от стола си, лицето му се изкриви от гняв. „Как смееш да ровиш в нещата ми? Какво се опитваш да направиш, да разрушиш семейството ни заради някакви налудничави фантазии?“
„Фантазии ли?“, изкрещях аз, губейки контрол. „Това ли е фантазия? Момичето е копие на дъщеря ми! Ти си я познавал, работила е за теб точно по времето, когато си бил „вечно в командировки“. Сглоби си картинката, Огняне! Или искаш аз да го направя вместо теб?“
Той ме сграбчи за ръцете. „Престани! Чуваш ли ме, престани веднага! Ще съсипеш всичко! Всичко, което съм градил с години!“
„Ти си го съсипал!“, извиках аз, опитвайки се да се освободя от хватката му. „Ти, със своите лъжи и тайни! Кажи ми истината! Това момиче твоя дъщеря ли е?“
В този момент вратата на кабинета се отвори и на прага застана Симеон. Беше се прибрал, без да го чуем. Лицето му беше бледо, а в очите му се четеше шок и ужас. Той беше чул всичко.
Огнян ме пусна веднага, сякаш се беше опарил. Настъпи тежка, гробна тишина, нарушавана единствено от задъханото ни дишане.
„Какво става тук?“, попита Симеон с треперещ глас. „Мамо, татко? За какво говорите?“
Огнян се опита да си възвърне самообладанието. „Нищо, сине. Майка ти не е добре, преуморена е и…“
„Не смей!“, извиках аз. „Не смей да ме изкарваш луда пред собствения ми син! Кажи му, Огняне! Кажи му какъв баща има!“
Симеон гледаше от единия към другия, объркан и уплашен. „Татко? Истина ли е? Имаш ли… имаш ли друго дете?“
Погледът, който Огнян отправи към мен, беше изпълнен с чиста омраза. Той виждаше в мен не съпругата си, а враг, който разрушава света му. „Разбира се, че не е истина“, каза той с леден тон, гледайки право в Симеон. „Майка ти е развила някаква параноя. Това е абсурдно.“
Но лъжата му вече не звучеше убедително. Паниката в очите му го беше издала. Симеон, с острия си ум на бъдещ юрист, усети фалша. Той погледна към мен, после към баща си, и в очите му се появи изражение на дълбоко разочарование.
„Аз… трябва да остана сам“, каза той и излезе от стаята, затваряйки тихо вратата след себе си.
Бурята беше преминала, оставяйки след себе си разруха. Перфектното ни семейство беше разбито на парчета. В кабинета стояхме двама непознати, разделени от пропаст от лъжи и предателства.
„Доволна ли си сега?“, изсъска Огнян. „Въвлече и сина ни в мръсотията си.“
„Това е твоята мръсотия, Огняне. Не моята“, отвърнах аз с леден глас. „И ти казвам, няма да спра, докато не науча истината. Наех си адвокат.“
При споменаването на думата „адвокат“ той пребледня още повече. Маската на арогантния бизнесмен се срина, разкривайки уплашен мъж, който губи контрол.
„Ти си луда“, прошепна той. „Напълно луда.“
Но и двамата знаехме, че не съм луда. Знаехме, че съм по-близо до истината от всякога. И той се страхуваше. Защото истината имаше силата да унищожи не само семейството ни, но и империята, която той толкова ценеше.
Глава 7: Нишките на миналото
След грозната сцена в кабинета, къщата се превърна в ледено поле. С Огнян почти не си говорихме, разменяхме само най-необходимите реплики, свързани с децата или домакинството. Симеон се беше затворил в себе си. Виждах, че е разкъсван между лоялността към баща си и съмненията, които думите ми бяха породили в него. Той избягваше и двама ни, прекарвайки повечето си време в университета или затворен в стаята си. Единствено Иванина, в блаженото си неведение, внасяше лъч светлина в тази мрачна атмосфера.
Аз, от своя страна, се фокусирах върху задачата, която Адриана ми беше поставила – да събера повече информация. Реших да подходя методично. Информацията, че Виолета е работила за Огнян, беше моята отправна точка. Трябваше да разбера при какви обстоятелства е напуснала.
Свързах се с Десислава, бивша колежка от първите години на брака ни, която беше работила като счетоводителка във фирмата на Огнян, преди да напусне, за да си отвори собствена счетоводна къща. Бяхме запазили добри, макар и по-скоро повърхностни отношения. Поканих я на кафе под претекст, че искам да се консултирам с нея за нещо.
Срещнахме се в уютно кафене. След обичайните любезности и размяна на новини за семействата ни, аз предпазливо насочих разговора към темата, която ме интересуваше.
„Спомняш ли си, Деси, едно момиче, което работеше при вас преди много години… Мисля, че се казваше Виолета? Беше в отдела за продажби.“
Десислава се намръщи, ровейки в паметта си. „Виолета… Виолета… Чакай малко, да, сещам се! Едно тихо, скромно момиче, много работливо. Какво за нея?“
„Просто любопитство. Онзи ден случайно я срещнах и се зачудих какво се е случило с нея. Тя напусна доста внезапно, доколкото си спомням.“
При тези ми думи изражението на Десислава се промени. Тя се огледа предпазливо, сякаш се страхуваше някой да не ни подслуша, и се наведе към мен.
„Маргарита, това е стара история и е малко… неприятна“, каза тя тихо. „Никой не говореше много за това тогава. Беше почти табу. Но между нас казано, имаше слухове.“
„Слухове?“, притиснах я аз, опитвайки се да скрия вълнението си.
„Да. Говореше се, че тя е имала връзка с шефа.“ Тя произнесе думата „шефа“ със значение, като ме погледна право в очите. Сърцето ми пропусна удар. „И че е забременяла от него. А след това… просто изчезна. Огнян каза, че е напуснала по лични причини, получи си обезщетението и толкова. Но всички знаехме, че не е съвсем така. Беше уволнена. По-скоро… накарана да напусне. Имаше един голям скандал в офиса, един ден тя дойде разплакана, заключи се в тоалетната. След това Огнян я извика в кабинета си и повече не я видяхме. Всичко беше потулено много бързо.“
Всяка нейна дума беше като удар с нож. Значи е било истина. Не просто афера. Дете. Моят съпруг, човекът, с когото спях в едно легло, беше платил на любовницата си, за да изчезне заедно с детето му. Гаденето отново се надигна в мен.
„Сигурна ли си в това?“, попитах с пресипнал глас.
„Нищо не е сигурно, разбира се. Това бяха само слухове“, отвърна Десислава, усещайки, че е казала твърде много. „Но знаеш как е… където има дим, има и огън. Огнян винаги е бил много амбициозен и много внимателен с имиджа си. Едно извънбрачно дете не се вписваше в картинката на перфектния бизнесмен и баща на семейство.“
Благодарих ѝ за информацията, опитвайки се да изглеждам спокойна, и бързо приключих срещата. Тръгнах си от кафенето като в транс. Парченцата от пъзела се бяха наредили. Вече не ставаше въпрос за съмнения. Ставаше въпрос за доказано предателство, за една огромна, десетгодишна лъжа, която беше в основата на целия ми живот.
Прибирайки се към дома, който вече не усещах като свой, аз взех решение. Вече не ме интересуваше какво ще кажат хората. Не ме интересуваше как това ще се отрази на бизнеса на Огнян. Интересуваха ме само децата ми – и трите. Защото Николета също беше негово дете и заслужаваше да знае истината. А Иванина и Симеон заслужаваха да знаят с какъв човек са живели под един покрив.
Вечерта, когато се видях с Адриана и ѝ разказах какво съм научила, тя кимна бавно.
„Това променя всичко“, каза тя. „Вече имаме свидетел, макар и на слухове. Това ни дава основание да бъдем по-агресивни. Мисля, че е време да изпратим на съпруга ви официално писмо с искане за доброволно предоставяне на проба за ДНК тест. И да уведомим Виолета, че сме готови да я представляваме.“
Действията се задвижваха. Машината на правосъдието, макар и бавна, започваше да се завърта. И аз знаех, че щом веднъж тръгне, нищо не можеше да я спре.
Глава 8: Цената на истината
Докато аз се опитвах да разплета нишките на миналото, Огнян усещаше как светът му започва да се разпада. Той беше човек, свикнал да контролира всичко и всички около себе си. Сега, за първи път от много години, той губеше контрол. Жена му го разследваше, синът му го гледаше с презрение, а призракът на една отдавна погребана тайна се надигаше, за да го преследва.
Но най-голямата заплаха за него не идваше от дома. Идваше от офиса.
Огнян беше в средата на най-голямата сделка в кариерата си – изкупуване на огромен парцел за строеж на луксозен комплекс. Проектът изискваше огромни инвестиции и той беше взел колосален банков заем, залагайки голяма част от фирмените активи. Всичко зависеше от тази сделка. Успехът щеше да го изстреля в стратосферата. Провалът щеше да означава банкрут.
Основният му бизнес партньор и съинвеститор в проекта беше Пламен – хитър и безскрупулен бизнесмен, с когото имаха дългогодишни, макар и невинаги гладки отношения. Пламен беше от хората, които подушваха кръв от километри. И той беше усетил, че Огнян е разклатен.
Един следобед Пламен влезе в кабинета на Огнян без предупреждение. Разля се на стола срещу бюрото му и запали пура, без да пита за разрешение.
„Изглеждаш зле, приятелю“, каза той, изпускайки гъст облак дим. „Като човек, който не спи добре нощем.“
„Зает съм, Пламене. Имам много работа“, отвърна Огнян рязко.
„Да, сделката. Точно за нея искам да поговорим.“ Пламен се наведе напред, а в очите му проблесна хищническа светлинка. „Искам да предоговорим процентите. Искам още десет процента от печалбата.“
Огнян го погледна невярващо. „Ти луд ли си? Договорът е подписан. Всичко е уточнено.“
„Договорите са за това, да се променят“, каза Пламен с ледена усмивка. „Виж, Огняне, аз рискувам много пари в този проект. Искам да съм сигурен, че партньорът ми е на сто процента фокусиран. А ти напоследък не си. Разсеян си, напрегнат. А аз не обичам да работя с хора, които имат… проблеми.“
„Нямам никакви проблеми“, изръмжа Огнян.
Пламен се засмя. „О, така ли? Чух интересни неща. Знаеш как е в нашите среди, всичко се знае. Чух, че имаш семейни драми. Чух за някаква жена от миналото, която се е появила отново. Жена на име Виолета.“
При споменаването на името, Огнян усети как кръвта замръзва във вените му. Как е разбрал Пламен?
„Чух също, че тази жена има дъщеря, която, по странно съвпадение, поразително прилича на твоята“, продължи Пламен безмилостно. „Скандалът е пред вратата ти, Огняне. А знаеш какво правят банките, когато около един голям техен длъжник се зашуми за скандал. Стават нервни. Започват да си искат парите обратно. А ти в момента нямаш тези пари. Всичко е вложено в проекта.“
Огнян мълчеше, поразен. Пламен го държеше в ръцете си. Той използваше най-голямата му тайна, най-големия му страх, за да го изнудва.
„Така че, да се върнем на моето предложение“, каза Пламен, ставайки от стола. „Още десет процента. Помисли върху това. Но не мисли твърде дълго. Защото знаеш, че мога да бъда както най-добрият ти приятел, така и най-лошият ти кошмар.“
След като Пламен си тръгна, Огнян остана дълго време неподвижен, втренчен в стената. Стените на перфектния му свят се срутваха върху него. Беше в капан. Ако се съпротивеше на Пламен, рискуваше той да разпространи слуховете и да провали сделката, което щеше да го доведе до фалит. Ако приемеше условията му, щеше да бъде унижен и да загуби огромна част от бъдещата си печалба.
В този момент на отчаяние той не мислеше за Маргарита, нито за Виолета, нито дори за децата си. Мислеше единствено за себе си. За империята, която беше построил от нулата. За репутацията си. За парите. Години наред той беше успявал да купи мълчанието, да потули проблемите, да манипулира хората. Беше вярвал, че е недосегаем.
Но сега разбираше, че всяка лъжа има цена. И беше дошло време той да плати своята. И цената беше много, много по-висока, отколкото някога си беше представял.
Глава 9: Невинни жертви
В центъра на тази буря, причинена от лъжи, предателства и бизнес интереси, стояха две малки момичета, чийто единствен грях беше, че се бяха харесали. Иванина и Николета не разбираха сложния свят на възрастните, но усещаха неговия леден полъх.
След първата и единствена среща, майките им рязко прекратиха контактите. Когато Иванина питаше защо не може да се види с Николета, аз измислях неясни извинения. „Николета е болна“, „Семейството ѝ е заминало извън града“, „Много сме заети напоследък, миличка“. Всяка лъжа ми засядаше в гърлото като буца. Виждах разочарованието в очите на дъщеря си и се мразех за болката, която ѝ причинявах.
От другата страна, Виолета правеше същото. Тя обясняваше на Николета, че семейството на Иванина са „много надути хора“ и не искат да се занимават с тях. Това объркваше Николета, която беше видяла само доброта в лицето на новата си приятелка и майка ѝ.
Но децата имат свой собствен начин да се справят със забраните на възрастните. Те са по-изобретателни и по-упорити. Една седмица след като им беше забранено да се виждат, Иванина дойде при мен с молба.
„Мамо, може ли да ми дадеш стария си телефон? Само за да играя на игри“, попита тя с най-невинния си поглед.
Дадох ѝ го, без да се замисля. Не знаех, че в училище, по време на голямото междучасие, Иванина и Николета се бяха срещнали тайно в ъгъла на двора. Разменили си бяха телефонните номера на майките си и бяха измислили план. С помощта на по-големи деца, те бяха инсталирали приложение за съобщения и бяха започнали да си пишат.
Техният таен дигитален свят беше тяхното убежище. Там те не бяха дъщери на враждуващи майки. Бяха просто две момичета, които споделяха всичко – какво са яли за закуска, каква нова рокля имат, колко е строга учителката по математика. Споделяха си рисунки, смешни картинки и мечти.
„Днес пак питах мама за теб“, пишеше Иванина. „Тя пак каза, че си заета. Много ми липсваш.“
„И ти на мен“, отговаряше Николета. „Моята майка е много странна напоследък. Все е тъжна и говори по телефона с някаква жена и все споменават твоето име и името на баща ти.“
Това съобщение ме накара да настръхна, когато го открих случайно една вечер, докато проверявах телефона на Иванина. Значи Виолета вече беше в контакт с Адриана. Нещата се случваха зад гърба ми, точно както трябваше. Но виждайки невинния чат между двете деца, сърцето ми се сви.
Те не знаеха, че са сестри. Не знаеха, че са в центъра на съдебна битка. Те просто се бяха намерили и сега възрастните се опитваха да ги разделят. В тяхната чиста и неподправена привързаност една към друга видях най-голямата трагедия в цялата тази история. Каквото и да решеше съдът, каквито и пари да се разделяха, каквито и истини да излизаха наяве, най-големите жертви щяха да бъдат те.
Тяхното приятелство, родено от чисто съвпадение и детска интуиция, беше най-силното доказателство за кръвната връзка, която ги свързваше. И докато ние, възрастните, водехме нашите войни, те, в своята невинност, просто искаха да бъдат заедно.
Една вечер Иванина дойде при мен, докато четях книга в леглото. Тя се сгуши до мен и попита тихо: „Мамо, защо с Николета си приличаме толкова много? Всички в класа го казват. Казват, че сме като близначки.“
Погледнах я в големите ѝ, любопитни очи – същите очи, които бях видяла на лицето на Николета. Преглътнах трудно. Какво можех да ѝ кажа? Истината беше твърде голяма и твърде страшна за едно осемгодишно дете. Но лъжата вече ми тежеше непоносимо.
„Понякога хората просто си приличат, слънчице мое“, казах аз, целувайки я по челото.
Но в сърцето си знаех, че този отговор няма да е достатъчен за дълго. Скоро щеше да се наложи да им обясним всичко. И се молех, когато този ден дойде, да намеря правилните думи, за да не счупя крехкия им свят. Защото тяхната връзка беше единственото чисто и истинско нещо в цялата тази мръсна история.
Глава 10: Пред прага на съда
Официалното писмо от кантората на Адриана пристигна с куриер в офиса на Огнян. Беше доставено лично, с изискване за подпис, за да е сигурно, че го е получил. Представях си реакцията му – първоначално недоверие, последвано от прилив на ярост, и накрая – леденият страх на човек, притиснат в ъгъла.
Писмото беше написано на сух, юридически език. В него се излагаха претенциите на „нашата клиентка, г-жа Виолета“, за установяване на бащинство на непълнолетното ѝ дете, Николета. В писмото се предлагаше на г-н Огнян да съдейства доброволно за провеждането на ДНК експертиза в посочена от нас лицензирана лаборатория, за да се избегне „ненужното въвличане на съдебната система и произтичащата от това публичност“. Крайният срок за отговор беше една седмица.
Това беше ултиматум. Шансът му да реши нещата тихо и извън светлината на прожекторите.
През тази седмица Огнян беше неузнаваем. Арогантността му се беше изпарила, заменена от мрачно, напрегнато мълчание. Той почти не се прибираше у дома, а когато го правеше, се заключваше в кабинета си и провеждаше дълги, разгорещени разговори по телефона. Чувах го да спори с адвоката си, да крещи, да ругае. Той търсеше изход, вратичка в закона, начин да се измъкне. Но такава нямаше.
Аз, от своя страна, се опитвах да запазя самообладание. Адриана ме беше инструктирала да не говоря с него по темата. „Сега топката е в неговото поле. Нека видим как ще реагира“, ми каза тя.
Междувременно, тя беше влязла в контакт с Виолета. Разговорите им бяха трудни. Виолета беше недоверчива и уплашена. Години наред беше живяла със страха от Огнян и заплахите му. Но отчаяното ѝ финансово положение и желанието да осигури бъдещето на дъщеря си ѝ даваха смелост. Адриана успя да я убеди да ѝ се довери, като ѝ предложи да я представлява безплатно, с уговорката, че ще получи процент от бъдещата издръжка, която съдът щеше да присъди. Това беше единственият начин Виолета да си позволи адвокат от такъв ранг.
Срокът, който бяхме поставили, изтичаше в петък. В четвъртък вечерта Огнян се прибра по-рано от обикновено. Намери ме в кухнята, докато приготвях вечеря. Изглеждаше състарен с десет години.
„Искаш да ме унищожиш, нали?“, каза той с дрезгав, уморен глас. „Това е целта ти.“
„Искам истината, Огняне“, отвърнах аз, без да вдигам поглед от дъската за рязане. „Ти имаше десет години, за да ми я кажеш.“
„Не разбираш какво е заложено на карта! Бизнесът ми, репутацията ми, всичко! Пламен знае! Изнудва ме! Ще загубя всичко!“
„Може би трябваше да мислиш за това, когато си лягаше с подчинената си“, отвърнах аз с леден глас.
Той се приближи до мен. В очите му нямаше гняв, а отчаяние. „Маргарита, моля те. Оттегли иска. Ще ти дам каквото поискаш. Ще се разведем тихо, ще ти прехвърля къщата, ще ти осигуря щедра издръжка. Само спри това. Моля те.“
За първи път той ме молеше. Не заповядваше, не заплашваше, а молеше. За миг се поколебах. Образът на спокойния ни живот, на всичко, което щяхме да загубим, проблесна в съзнанието ми. Но тогава се сетих за Виолета, която се бори сама толкова години. Сетих се за Николета, която растеше без баща. Сетих се за лъжата, в която бях живяла.
„Късно е, Огняне. Вече не става въпрос за мен и теб. Става въпрос за едно дете, което има право да знае кой е баща му. И да получи това, което ѝ се полага.“
Той разбра, че решението ми е окончателно. Обърна се и излезе от кухнята безмълвно. На следващия ден адвокатът му се свърза с Адриана и потвърди, че г-н Огнян е съгласен да даде проба за ДНК тест.
Първата битка беше спечелена. Войната обаче тепърва предстоеше. Но вече нямаше връщане назад. Бяхме прекрачили прага на съда и от другата страна ни чакаше истината, с цялата ѝ болезнена и освобождаваща сила.
Глава 11: Разкрития
Докато възрастните се подготвяха за правната битка, Симеон водеше своя собствена, вътрешна борба. Думите, които беше чул в кабинета на баща си, не му даваха мира. Първоначалният му инстинкт беше да защити баща си, човека, на когото винаги се беше възхищавал. Но категоричното отричане на Огнян, съчетано с паниката в очите му, го караше да се съмнява.
Симеон беше студент по право. Учеха го да търси факти, доказателства, да не се доверява на празни думи. И той реши да приложи наученото. Реши да проведе собствено разследване.
Знаеше, че само със слухове няма да стигне доникъде. Имаше нужда от някой, който е бил там, който е видял всичко с очите си. Спомни си за чичо Антон, дългогодишен служител във фирмата на баща му, който наскоро се беше пенсионирал. Антон беше започнал работа заедно с Огнян, беше му верен като куче и знаеше всичките му тайни. Или поне така се надяваше Симеон.
Намери го в малката му вила извън града, където се грижеше за градината си. Старият човек се зарадва да го види. Симеон започна отдалеч, говореше за университета, за бъдещите си планове. След това, събирайки цялата си смелост, зададе въпроса, който го измъчваше.
„Чичо Антоне, трябва да те питам нещо за миналото. За времето, когато мама е била бременна с Иванина. Имаше ли една жена във фирмата, Виолета?“
Лицето на Антон помръкна. Той остави градинските ножици и седна тежко на пейката. „Защо питаш, момчето ми? Това са стари, заровени неща.“
„Важно е. Моля те. Семейството ни се разпада заради това. Трябва да знам истината.“
Антон го погледна дълго, сякаш преценяваше дали може да му се довери. В очите на Симеон той видя не любопитство, а болка. И реши да говори.
„Да, имаше такава жена“, започна той бавно. „Тя и баща ти… имаха връзка. Всички в офиса знаехме, но си мълчахме. Той беше лудо влюбен. Или поне така изглеждаше. Купуваше ѝ подаръци, водеше я на тайни вечери. Но когато тя му каза, че е бременна, всичко се промени. Огнян се паникьоса. По това време той тъкмо беше получил голям заем за нов проект и един скандал щеше да го съсипе. Аз бях там, когато се случи. Аз бях човекът, когото той изпрати да ѝ даде парите. Беше плик с пари в брой. Каза ми да ѝ предам, че ако проговори, ще я унищожи. Тя плачеше, молеше го да не я изоставя. Но той дори не излезе да се види с нея. Аз… аз се срамувам от това и до днес, Симеоне. Трябваше да направя нещо, но не го направих. Бях лоялен на баща ти.“
Думите на Антон се стовариха върху Симеон като тонове бетон. Всичко, в което беше вярвал, целият образ на баща му като силен, честен и непогрешим човек, се срина на прах. На негово място остана грозната картина на страхливец, който беше платил, за да се отърве от собственото си дете.
Гневът, който изпита, беше по-силен от всичко, което беше чувствал досега. Беше гняв не само заради майка му, но и заради тази непозната жена, Виолета, и заради детето, което беше негова сестра.
Прибра се у дома късно вечерта. Намери баща си в кабинета, както винаги, заровен в документи. Този път Симеон не се поколеба.
„Говорих с чичо Антон“, каза той с леден глас.
Огнян вдигна поглед, лицето му пребледня.
„Той ми разказа всичко. За аферата, за бременността, за парите в плик. Как можа, татко? Как можа да бъдеш такъв страхливец?“
Огнян се опита да каже нещо, да се оправдае, но Симеон не му даде възможност.
„Ти не си мислил нито за мама, нито за тази жена. Мислил си само за себе си, за бизнеса си, за проклетите си пари! Ти си построил империята си върху съсипания живот на една жена и нейното дете! Моята сестра!“
За първи път Симеон произнесе тази дума – „сестра“. Тя прозвуча странно и същевременно правилно.
„Не искам да имам нищо общо с теб“, продължи Симеон, гласът му трепереше от сдържан гняв. „Нито с бизнеса ти. Когато всичко това свърши, аз ще бъда до мама. А ти ще бъдеш сам със своите пари и лъжи.“
С тези думи той се обърна и излезе. Това беше най-тежкият удар за Огнян. По-тежък от писмото на адвоката, по-тежък от изнудването на Пламен. Защото не губеше просто сделка или пари. Губеше сина си. И този път знаеше, че няма сума на света, с която можеше да си го върне. Лоялността на Симеон беше безценна и той я беше изгубил завинаги.
Глава 12: Признанието
Сривът на Огнян не беше внезапен. Беше бавен, мъчителен процес, като рушенето на сграда, чиито основи са подкопани. Ударът от страна на Симеон беше последният тласък, който срути цялата конструкция. Той се оказа заобиколен отвсякъде – жена му искаше развод, синът му го ненавиждаше, бизнес партньорът му го изнудваше, а една отдавна забравена любовница се готвеше да извади на показ най-мръсната му тайна.
Вечерта след разговора със Симеон, Огнян не отиде в кабинета си. Не отвори лаптопа си. Вместо това, той седна на дивана в хола, наля си голяма чаша уиски и се загледа в празната камина. За първи път от години той не мислеше за бъдещето, а за миналото.
Спомни си за Виолета. Спомни си не само страстта, но и нежността, която беше изпитвал към нея. Спомни си колко уплашен беше, когато му каза за бебето. Страхът беше надделял над всичко останало – страхът от провал, страхът от баща му, който никога нямаше да му прости такъв скандал, страхът да не загуби Маргарита и удобния, подреден живот, който имаше с нея. И той беше избрал лесния път. Беше избрал парите и лъжата.
Сега, десет години по-късно, той виждаше, че лесният път го беше довел до тази празна, студена стая, където беше напълно сам.
Намерих го така, когато слязох да пия вода. Той седеше в полумрака, сянка на мъжа, за когото се бях омъжила.
„Тя е моя дъщеря“, каза той тихо, без да ме поглежда. Гласът му беше кух, лишен от емоция.
Не отговорих. Просто стоях и чаках.
„Да, Николета е моя дъщеря“, повтори той, този път гледайки към мен. В очите му нямаше сълзи, само безкрайна умора. „Направих го. Направих всичко, в което ме обвиняваш. Бях млад, глупав и уплашен. Мислех, че постъпвам правилно, че защитавам семейството си, теб, Симеон. Мислех, че парите могат да решат всичко.“
Той се изправи и се приближи до мен. За пръв път не изглеждаше заплашителен. Изглеждаше… жалък.
„През всичките тези години си мислех, че съм забравил. Че съм погребал тази част от живота си. Но понякога, нощем, се питах какво се е случило с нея, с детето. Дали е момче, или момиче. Дали е добре. Но страхът винаги надделяваше и аз прогонвах тези мисли.“
Той протегна ръка, сякаш искаше да ме докосне, но я свали. „Знам, че е твърде късно за извинения, Маргарита. Знам, че съм съсипал всичко. Не те моля за прошка. Не я заслужавам. Просто исках… исках най-накрая да чуеш истината от мен.“
Това беше моментът, който чаках. Моментът, в който той най-накрая щеше да признае всичко. Мислех, че ще изпитам триумф, удовлетворение. Но не изпитах нищо. Само празнота. Признанието му не можеше да изтрие годините на лъжи. Не можеше да върне доверието ми.
„ДНК тестът е утре“, казах аз с равен глас.
Той кимна. „Ще бъда там.“
Нямаше какво повече да си кажем. Десет години брак, две деца, една къща, един цял живот, изграден заедно, се сведоха до това кратко, изчерпано признание в полумрака на хола. Не беше драматично, не беше филмово. Беше просто тъжно.
В този момент разбрах, че нашият брак не е приключил с появата на Виолета и Николета. Той е приключил много преди това. Приключил е в деня, в който съпругът ми е избрал лъжата пред истината. Всичко след това беше просто бавно, мъчително умиране. А сега, най-накрая, беше дошъл краят.
Глава 13: Нови начала
Резултатите от ДНК теста бяха само формалност. Те потвърдиха с 99,9% сигурност това, което вече всички знаеха: Огнян беше биологичният баща на Николета. Черно на бяло, в официален документ, лъжата беше разголена.
Веднага след това подадох молба за развод. Адвокатите поеха нещата оттам. Предстоеше дълга и сложна процедура по разделяне на имуществото, но емоционалната част за мен беше приключила. Бях взела решението си.
Най-трудната част беше да обясним на децата.
Седнахме с Иванина една вечер. Опитах се да използвам най-простите и щадящи думи. Обясних ѝ, че понякога възрастните правят големи грешки. Че татко ѝ, много отдавна, е имал друга приятелка, и че от тази връзка се е родило бебе – Николета. И затова двете толкова много си приличат, защото имат един и същи баща. Защото са сестри.
Иванина слушаше с широко отворени очи. Тя не плачеше. Просто мълчеше, опитвайки се да осмисли тази огромна, променяща света ѝ информация.
„Значи… тя е моя сестра? Истинска сестра?“, попита накрая.
„Да, миличка. Истинска.“
„И затова не ми давахте да я виждам?“
„Да. Защото възрастните бяха объркани и не знаеха как да постъпят. Но това беше грешка. Сега можете да се виждате, колкото искате.“
Лицето ѝ светна. В детския ѝ ум сложността на предателството и лъжата се изпариха, заменени от една проста, щастлива мисъл: „Имам сестра!“
Разговорът с Николета беше проведен от Виолета. Беше също толкова труден, но резултатът беше подобен. Шокът от това, че баща ѝ е жив и че е баща и на най-добрата ѝ приятелка, беше примесен с облекчението, че най-накрая има отговор на въпроса, който я беше измъчвал цял живот.
Първата им среща, след като вече знаеха истината, беше организирана на неутрална територия – в парка. Аз и Виолета стояхме на разстояние, наблюдавайки ги. В началото беше малко неловко. Те се гледаха една друга по нов начин, търсейки прилики, осъзнавайки новата връзка помежду си. След това Иванина просто протегна ръка. Николета я пое. И след миг двете вече тичаха към люлките, смеейки се, сякаш нищо не се беше променило. А всъщност всичко се беше променило.
За нас, възрастните, пътят беше много по-труден. С Виолета разменихме няколко неловки думи. Нямаше какво да си кажем. Бяхме две жени, чиито животи бяха белязани от един и същи мъж. Не бяхме приятелки, но вече не бяхме и врагове. Бяхме просто майките на две сестри.
Симеон беше моята опора през цялото това време. Той ми помагаше с документите за развода, говореше с адвокатите, грижеше се за Иванина, когато бях прекалено изтощена. Той беше пораснал за няколко седмици повече, отколкото за години. Отношенията му с Огнян бяха ледени. Те не разговаряха, освен ако не беше абсолютно наложително.
Започваше нов живот за всички нас. Живот, който щеше да бъде различен, по-сложен и може би по-труден. Но щеше да бъде честен. Нямаше повече тайни, нямаше повече лъжи. И в това се криеше едно странно, горчиво усещане за свобода. Стоях в парка, гледайки двете си дъщери – едната, която бях родила, и другата, за която току-що бях разбрала – и знаех, че колкото и да е трудно, бяхме поели по правилния път. Пътят към едно ново начало.
Глава 14: Равносметка
Изминаха шест месеца. Есента беше дошла, обагряйки листата на дърветата в златисто и червено. Промените в живота ни бяха също толкова драстични.
Разводът беше финализиран. Както беше обещал, Огнян не създаваше проблеми. Съдът ми присъди къщата и попечителството над Иванина. Той беше осъден да плаща солидна издръжка както за нея, така и за Николета. Бизнесът му беше понесъл тежък удар. Сделката с Пламен се беше провалила, след като слуховете за личния му живот бяха стигнали до ушите на банкерите. Той беше принуден да продаде част от активите си, за да покрие заемите. Империята му не се беше сринала, но беше сериозно разклатена.
Той се беше изнесъл в малък апартамент в центъра. Виждах го всяка седмица, когато идваше да вземе Иванина. Беше отслабнал, изглеждаше уморен. Опитваше се да изгради връзка и с Николета. Всяка втора неделя водеше и двете сестри на кино или на сладкарница. Беше неловко, изпълнено с мълчание и несигурност, но беше стъпка. Дали някога щеше да бъде истински баща и за двете, само времето щеше да покаже.
Виолета беше използвала първите вноски от издръжката, за да изплати дълговете си и да се премести с Николета в по-хубав апартамент, близо до училището. Беше напуснала втората си работа и за първи път от години можеше да си поеме дъх. В очите ѝ вече нямаше онази отчаяна тревога. Понякога се засичахме на родителски срещи. Кимахме си учтиво от разстояние. Между нас винаги щеше да стои сянката на Огнян, но имаше и нещо друго – мълчаливото разбиране на две майки, които искат най-доброто за децата си.
Симеон беше твърд в решението си. Беше отказал всякаква финансова помощ от баща си. Беше започнал работа на непълен работен ден в адвокатска кантора, за да плаща таксите си за университета и наема на малката си квартира. Беше му трудно, но беше горд и независим. С Огнян почти не поддържаха контакт. Раната беше твърде дълбока.
Аз самата бавно намирах своя собствен ритъм. Къщата, която преди ми се струваше като златна клетка, сега беше моето убежище. Започнах да се занимавам отново с керамика – старо хоби, което бях изоставила след сватбата. Работата с глина ме успокояваше, помагаше ми да подредя мислите си.
Най-голямата ми радост бяха Иванина и Николета. Връзката им беше разцъфтяла. Те бяха неразделни. Николета често оставаше да спи у нас, а стаята на Иванина беше пълна с нейни вещи. Те споделяха тайни, дрехи, мечти. Те бяха две половини на едно цяло, които съдбата беше разделила, а една детска площадка беше събрала отново. В тяхната обич нямаше и следа от драмата, която я беше породила. Те просто бяха сестри.
Един слънчев следобед седях на пейка в градината и ги гледах как играят. Те строяха къща от стари кашони, смееха се и спореха коя стая чия ще бъде. В този момент осъзнах, че щастието не е в перфектния живот, не е в голямата къща или в успешния съпруг. Понякога то се намира сред руините на стария свят. Понякога трябва да загубиш всичко, за да намериш това, което наистина има значение.
Животът ни не беше приказка с щастлив край. Беше сложна, объркана и понякога болезнена реалност. Но беше нашата реалност. И за първи път от много време насам, тя беше истинска. И това беше достатъчно.