Двайсет години. Седем хиляди триста дни, прекарани в споделено мълчание, което тежеше повече от всяка изречена дума. Напуснах Стефан не със скандал, не с трясък на врати, а с тишината, с която бяхме свикнали да живеем. Един ден просто събрах най-необходимото в два куфара, оставих ключовете на масичката в антрето и излязох. Не оставих бележка. Нямаше какво да се каже, което вече да не е било преглътнато хиляди пъти по време на безкрайните вечери, в които седяхме един срещу друг, втренчени в телевизора, докато животът ни изтичаше между пръстите.
Той беше добър съпруг по всички външни показатели. Успешен бизнесмен, чиято фирма за строителни материали се разрастваше с всяка изминала година. Домът ни беше безупречен, гардеробът ми – пълен. Никога не ми беше липсвало нищо материално. Липсваше ми всичко останало. Липсваше ми смехът, който не бяхме споделяли от години. Липсваха ми разговорите, които не се въртяха около сметки и бизнес вечери. Липсваше ми докосването, в което имаше нещо повече от навик. Стефан беше станал призрак в собствения си дом, отдаден изцяло на амбицията си, а аз бях просто част от интериора. Декорация, която трябваше да бъде красива, усмихната и мълчалива.
Скоро след като си тръгнах, той се ожени. Научих го случайно от обща позната. Не се изненадах. Природата не търпи празно пространство, а домът на Стефан беше твърде голям, за да остане празен. Новата му съпруга беше млада, ослепителна и, предполагам, достатъчно впечатлена от богатството му, за да не забелязва оглушителната тишина, която то носеше със себе си.
Аз започнах отначало. С всичките трудности, които това носеше. Наех малък апартамент в крайния квартал, записах се да уча задочно икономика в университета – нещо, за което винаги бях мечтала, но бях загърбила заради брака си. Намерих си работа като администратор в малка фирма. Беше трудно. Имаше дни, в които се хранех само със сухари и чай, за да мога да платя наема и семестриалната такса. Но бях жива. За първи път от двайсет години чувствах, че дишам.
И тогава срещнах Любомир. Той беше различен от Стефан във всяко едно отношение. Беше учител по история, с топли очи и ръце, които сякаш знаеха как да лекуват стари рани. В неговия свят нямаше борсови индекси и договори за милиони, а истории за велики битки, паднали империи и силата на човешкия дух. С него отново се научих да се смея.
Година по-късно се роди Михаела. Нашето малко чудо. Тя изпълни живота ми със смисъл, който дори не бях подозирала, че съществува. Прекъснах всякакъв контакт с миналото си. Смених телефонния си номер. За мен светът на Стефан вече не съществуваше. Бях Анна, майка, студентка, любима жена. И бях щастлива.
Щастието обаче е крехко нещо. Една дъждовна октомврийска сутрин, докато приготвях закуска за Михаела, по новините съобщиха за тежка катастрофа на магистралата. Лъскав черен джип се беше забил с бясна скорост в мантинелата. Показаха смачканите ламарини. Името на загиналия шофьор прозвуча в стаята като ехо от друг живот: Стефан.
Сърцето ми пропусна удар. Не от любов, не от мъка. От шок. Човекът, с когото бях споделила половината си живот, вече го нямаше. Призракът от миналото ми беше станал истински призрак. Почувствах странна смесица от празнота и… нищо. Просто нищо. Една страница от книгата на живота ми беше окончателно затворена. Или поне така си мислех.
Глава 2: Завещанието
Две седмици след погребението, на което не отидох, на вратата ми се позвъни. Беше куриер, който ми носеше плик от известна адвокатска кантора. Отворих го с треперещи ръце. Вътре имаше официално писмо, което ме уведомяваше, че съм единствен наследник на цялото имущество на покойния ми бивш съпруг, Стефан. Банкови сметки, имоти, акции. Общата стойност възлизаше на седемстотин хиляди лева.
Седях на кухненската маса и четях документа отново и отново, но думите отказваха да се подредят в смислено изречение. Седемстотин хиляди. Сума, която не можех дори да си представя. Сума, която можеше да реши всичките ми проблеми. Да изплати ипотечния кредит за апартамента, който бяхме изтеглили с Любомир. Да осигури бъдещето на Михаела. Да ми позволи да завърша образованието си, без да се притеснявам за всяка стотинка.
Но защо аз? Защо не новата му съпруга? Защо би оставил всичко на жената, която го напусна? В главата ми беше хаос. Любомир ме гледаше притеснено от другата страна на масата.
— Какво е това, Ани?
— От Стефан е. Оставил ми е всичко.
Той взе писмото и го прочете. Лицето му не изразяваше радост, а дълбока загриженост.
— Това ще донесе само проблеми.
Думите му се оказаха пророчески. Още на следващия ден телефонът ми започна да звъни. Беше тя. Новата съпруга. Името ѝ беше Десислава. Гласът ѝ беше остър и студен, пропит с едва сдържана ярост.
— Не знам каква игра играеш, но тези пари са мои. Аз бях негова съпруга, когато умря. Това е някаква грешка.
— Не играя никакви игри – отвърнах уморено аз. – Не съм искала това. Дори не знаех.
— О, моля ти се, не се прави на невинна! – изсмя се тя. – Мислиш, че не знам? Стефан винаги е бил обсебен от теб. Дори и след като го напусна. Номерът ти няма да мине. Ще се видим в съда!
И така започна. Десислава веднага оспори завещанието. Нае най-добрия адвокат в града, който започна да ме залива с призовки и искове. Твърдяха, че Стефан не е бил с всичкия си, когато е писал завещанието. Че съм го манипулирала. Че съм го изнудвала. Всякакви мръсни лъжи, които целяха да ме смачкат.
Наложи се и аз да наема адвокат. Адвокат Марков беше възрастен, спокоен мъж с вид на човек, който е видял всичко. Той прегледа документите и ме увери, че завещанието е желязно. Подписано пред нотариус, с две независими медицински експертизи, удостоверяващи пълната дееспособност на Стефан към онзи момент.
— Той е искал да се подсигури, че волята му ще бъде изпълнена, госпожо. Въпросът е защо?
Този въпрос не ми даваше мира. Защо Стефан би си направил целия този труд? За да ме защити? Или за да накаже новата си съпруга? Може би и двете. Връзката ни беше сложна, изпълнена с неизказани неща. Може би това беше неговият начин да каже всичко, което не успя през годините.
Напрежението започна да се отразява на живота ми. По цели нощи не спях, мислейки за предстоящите дела, за мръсотията, която щеше да се излее върху мен. Любомир беше до мен, подкрепяше ме, но виждах как и той се тревожи. Парите, които трябваше да бъдат решение, се превръщаха в проклятие. Те висяха над нас като тъмен облак, заплашвайки да унищожат крехкото щастие, което бяхме изградили.
Една вечер, докато преглеждах пощата, открих плик, който беше различен от останалите. Без марка, без адрес на подател. Беше пъхнат директно в кутията ми. Ръкописният адрес беше изписан с познатия, леко наклонен почерк на Стефан. Сърцето ми замря.
Отворих плика с разтреперани пръсти. Вътре имаше един-единствен лист, сгънат на четири. Беше писмо. Писмо от него.
И то промени всичко.
Глава 3: Думи от отвъдното
„Анна,
Ако четеш това, значи се е случило най-лошото. Или може би най-доброто, зависи от гледната точка. Не се страхувай. Не съм го писал снощи. Подготвил съм го отдавна, за всеки случай. Исках да знаеш истината. Исках да те предпазя.“
Ръцете ми трепереха толкова силно, че едва държах листа. Гласът му, неговият познат, спокоен и делови глас, звучеше в главата ми, докато четях думите, изписани с мастило.
„Парите. Тези 700 000. Знам, че сега Десислава те разкъсва за тях. Остави я. Тя не знае нищо. Парите не са за теб, Анна. Не и по начина, по който си мислиш. Те не са наследство. Те са откуп.
Преди няколко години, за да спася фирмата от фалит, направих грешка. Взех пари назаем от грешния човек. Казва се Димитър. Той не е банкер. Той е… решавач на проблеми. Парите, които ми даде, не бяха чисти. Аз ги превъртях през фирмата, легализирах ги и спасих бизнеса. Но дългът ми към него остана. И той не искаше просто парите си обратно. Искаше контрол. Искаше да използва фирмата ми за своите схеми.
Опитах се да се измъкна. Да му се изплатя. Но той не приемаше. Каза, че съм негов до гроб. Единственият начин да се отърва беше да изчезна. Но знаех, че ще посегне на най-близките ми, за да ме накаже. На Десислава. Но най-вече на теб. Винаги си била ти, Анна. Моята слабост. Знаеше го. Знаеше, че дори и след като си тръгна, ти остана единственото нещо, което имаше значение.
Затова направих този план. Прехвърлих всичките си легални авоари в една сметка. Написах завещанието на твое име, подсигурих го отвсякъде. Димитър е умен, но е предсказуем. Той ще търси парите при настоящата ми съпруга, при роднините ми. Никога няма да му хрумне да ги търси при бившата жена, която ме е напуснала преди години и е започнала нов живот. Това е твоята защита. Твоята анонимност.“
Стомахът ми се сви на топка. Това не беше завещание. Това беше капан. Стефан не ми беше оставил богатство, а смъртна заплаха, опакована в банкови извлечения.
„Сега слушай внимателно. НЕ пипай парите. НЕ ги харчи. НЕ ги прехвърляй. Остави ги да стоят в сметката. Димитър ще те остави на мира, докато вярва, Dесислава се бори за тях. Съдебният процес е твоят щит. Колкото по-дълго продължава, толкова по-добре. Той ще чака да види кой ще спечели, за да си поиска своето.
В банков сейф, номер 317, в централния клон на банката, където е основната сметка, има папка. Ключът е залепен под рамката на нашата стара сватбена снимка, която знам, че още пазиш някъде на тавана. В папката има всичко. Документи, записи, флашки. Всичко, което може да вкара Димитър в затвора до живот. Това е твоята застраховка. Ако някога се доближи до теб или до… новото ти семейство, използвай я. Но бъди внимателна. Този човек е безскрупулен.
Съжалявам, Анна. Съжалявам, че те въвличам в това. Съжалявам за двайсетте години мълчание. Мислех, че като строя империя, строя щастие. Оказа се, че съм строил затвор. Ти беше единствената, която успя да избяга от него. Искам да останеш свободна.
Прости ми.
Стефан.“
Сгънах писмото и го притиснах към гърдите си. Стаята се въртеше около мен. Проблемите с Десислава и нейния адвокат изведнъж ми се сториха като детска игра. Стефан не беше просто бизнесмен. Той беше водел скрит, опасен живот. И след смъртта си ме беше завлякъл в него.
Сега разбрах всичко. Странната му вглъбеност в последните години от брака ни. Дългите отсъствия. Телефонните разговори, които водеше шепнешком в кабинета си. Бях си мислила, че е изневяра. Истината се оказа много, много по-страшна.
Той беше жертвал себе си, за да купи моята безопасност. А парите… парите бяха примамката. Примамка в капан, който сега щракаше около мен. Адвокат Марков беше прав. Въпросът беше „защо“. Сега знаех отговора. И той ме ужасяваше.
Глава 4: Първи сенки
Животът ми се превърна в параноичен кошмар. Всяка непозната кола, паркирана на улицата, ми се струваше заплашителна. Всеки случаен поглед от минувач ме караше да потръпвам. Писмото на Стефан гореше в съзнанието ми, превръщайки света около мен в сцена от трилър, в който аз бях неволната главна героиня.
Съдебната битка с Десислава продължаваше с пълна сила. Нейният адвокат беше безпощаден. Искаха финансови ревизии на фирмите на Стефан, разпити на служители, ровеха се в миналото ни, търсейки и най-малката капка кал, която да хвърлят по мен. По ирония на съдбата, сега се молех този процес да продължи възможно най-дълго. Той беше моят щит, точно както Стефан беше предвидил. Всяко ново заседание, всяко отлагане, беше глътка въздух за мен.
Любомир усещаше, че нещо се е променило. Виждаше тъмните кръгове под очите ми, забелязваше как скачам при всеки шум.
— Ани, какво има? – попита ме той една вечер, докато Михаела спеше. – Не е само заради делото, нали? Има нещо друго.
Исках да му кажа. Исках да споделя ужасния товар, който носех. Но как можех? Как можех да въвлека и него, и дъщеря ни в тази мръсна история? Писмото на Стефан беше предупреждение – „ако някога се доближи до теб или до… новото ти семейство“. Самата мисъл, че нещо може да се случи на Любомир или Михаела заради тайните на бившия ми съпруг, ме парализираше от страх.
— Просто съм изтощена – излъгах аз, избягвайки погледа му. – Тези адвокати ме съсипват.
Знаех, че трябва да взема папката от банковия сейф. Трябваше да имам „застраховката“, за която Стефан говореше. Но ме беше страх. Страх ме беше, че някой ме наблюдава. Че в момента, в който се доближа до банката, ще задействам аларма, за която дори не подозирам.
Един следобед, докато се прибирах от университета, усетих, че някой ме следи. Не беше нещо конкретно. Просто онова подкожно усещане, че не си сам. Ускорих крачка. Зад мен стъпките също се забързаха. Сърцето ми заби лудо. Свърнах рязко в една малка уличка и се скрих зад ъгъла, задъхана. Висок мъж с тъмно яке мина покрай мен, без дори да ме погледне, и продължи напред. Може би си въобразявах. Може би параноята вече ме беше завладяла напълно.
Но няколко дни по-късно се случи нещо, което разсея всичките ми съмнения. Прибирах се късно вечерта. Входната врата на кооперацията беше открехната. Нещо необичайно, защото винаги се заключваше автоматично. Качих се по стълбите с лошо предчувствие. Когато стигнах до нашия апартамент, видях, че ключалката е разбита. Някой беше влизал.
Любомир беше на работа, имаше втора смяна. Втурнах се вътре, сърцето ми биеше в гърлото. Михаела беше при майка ми за през нощта, слава богу. Апартаментът беше преобърнат. Не беше обикновен обир. Крадците не търсят пари или бижута. Дрехите бяха извадени от гардеробите, книгите – съборени от рафтовете. Но най-много ме смрази гледката в нашата спалня. Всичките ми документи, свързани с делото, бяха разпилени по пода. Някой беше търсил нещо конкретно. Може би писмото.
За щастие, носех го винаги с мен, в таен джоб на чантата си. Полицията дойде, състави протокол. Говореха за случаен вандалски акт, за наркомани. Но аз знаех истината. Това беше предупреждение. Димитър, или някой от неговите хора, беше изгубил търпение. Може би вече не вярваше, че парите са при Десислава. Може би започваше да подозира, че има нещо повече.
Тази нощ не можах да мигна. Седях в разхвърляния хол и гледах през прозореца. Градът спеше, но аз се чувствах по-будна от всякога. Стефан ми беше дал щит, но този щит вече се пропукваше. Трябваше да действам. Трябваше ми „застраховката“. И то веднага.
На следващата сутрин, след като Любомир заведе Михаела на градина, аз се качих на тавана. В един стар, прашен кашон, намерих сватбената ни снимка със Стефан. Бяхме толкова млади. Усмихвахме се насила на фотографа, без да подозираме за дългите години мълчание, които ни предстояха. Прокарах пръсти по гърба на рамката. И го усетих. Малък, метален ключ, залепен с тиксо.
Ключът към миналото на Стефан. И може би, към моето бъдеще.
Глава 5: Сейф номер 317
Да отида до банката се оказа по-трудно, отколкото предполагах. Не беше просто въпрос на физическо придвижване, а на психическа битка със собствените ми страхове. Чувствах се като шпионин в лош филм. Смених три автобуса, за да се уверя, че никой не ме следи. Влязох в банката, оглеждайки се панически, сърцето ми думкаше в ушите.
Трезорът беше в подземието. Студено, тихо място, където единственият звук беше бръмченето на климатичната инсталация. Служителката ме отведе до моята касета. Сейф номер 317. Пъхнах ключа, който Стефан ми беше оставил, заедно с този, който ми дадоха на рецепцията. Вратата щракна и се отвори.
Вътре имаше само една голяма, кафява папка. Взех я, без дори да я отварям. Не исках да оставам тук и секунда повече. Прибрах я в чантата си, благодарих на служителката и почти изтичах навън, обратно към анонимността на улицата.
Прибрах се вкъщи и заключих вратата два пъти. Изчаках Любомир да се обади, че е взел Михаела и отиват направо при майка му, както се бяхме разбрали. Едва тогава, в пълната тишина на апартамента, се осмелих да отворя папката.
Съдържанието ѝ надмина и най-смелите ми очаквания. Вътре имаше копия на договори с офшорни фирми, банкови извлечения, показващи движението на огромни суми пари. Имаше и малък диктофон. Натиснах бутона за възпроизвеждане.
Чух гласа на Стефан, ясен и спокоен. Но човекът, с когото говореше, имаше глас, който караше кръвта да замръзне. Мек, почти съскащ, но изпълнен със стоманена заплаха.
— Ти си мой, Стефане. Разбери го. Твоята фирма, твоите пари, твоят живот… всичко е мое. Опиташ ли се да ме прецакаш, ще започна с нея. С бившата. Знам, че още ти пука. Ще я намеря, където и да е, и ще я накарам да страда бавно. После ще мина на русото ти бижу. Разбра ли ме?
Последва мълчание. После гласът на Стефан, едва доловим.
— Разбрах.
Спрях записа. Димитър. Това беше той. Чудовището, което беше превърнало последните години на Стефан в ад. И сега това чудовище знаеше за мен. Заплахата му не беше празна. Взломът в апартамента ми го доказваше.
В папката имаше и няколко флашки. Пъхнах една от тях в лаптопа си. Беше пълна със сканирани документи, снимки и видеоклипове. Снимки на Димитър с политици, с висши полицаи. Видеоклипове на срещи, на които се предаваха куфарчета с пари. Стефан беше събирал доказателства систематично и търпеливо. Беше изградил цяло дело срещу човека, който го беше поробил. Това не беше просто застраховка. Това беше оръжие. Оръжие за масово поразяване, което можеше да срине цяла престъпна империя.
И сега това оръжие беше в моите ръце.
Разбрах каква е била дилемата на Стефан. Ако беше предал тези доказателства на полицията, Димитър щеше да го унищожи, преди властите дори да реагират. Корумпираните му контакти щяха да го предупредят. Затова беше избрал друг път. Да инсценира собствената си смърт? Не, катастрофата беше твърде реална. Може би просто е знаел, че краят му наближава, и е подготвил своя посмъртен ход. План, в който аз бях ключовата фигура.
Изведнъж телефонът ми иззвъня. Непознат номер. Вдигнах колебливо.
— Ало?
— Госпожа Анна, нали? – Гласът беше мъжки, учтив, но студен. – Обаждам се от името на господин Димитър. Той би искал да се срещне с вас. Да си поговорите за едни пари, които по погрешка са се озовали при вас.
Краката ми се подкосиха. Намерили ме бяха.
— Нямам какво да говоря с него. Парите са обект на съдебно дело – успях да изрека с пресъхнало гърло.
— О, делото е просто формалност, нали знаете? – изкикоти се гласът. – Господин Димитър не обича формалностите. Той е човек на действието. Утре, в десет сутринта, в кафенето на градския парк. Елате сама. Не правете глупости. Знаем къде учи дъщеря ви.
И затвори.
Заплахата вече не беше скрита. Беше директна, брутална и неподлежаща на тълкуване. Знаеха за Михаела. Бяха прекрачили границата. Страхът в мен започна да се трансформира в нещо друго. В ледена ярост. Този човек заплашваше детето ми. Моето малко момиченце.
Вече не ставаше въпрос за пари. Не ставаше въпрос дори за тайните на Стефан. Ставаше въпрос за оцеляване. Стефан ми беше дал оръжие. И аз щях да го използвам.
Глава 6: Сделка с дявола
Нощта беше безкрайна. Прекарах я, взирайки се в съдържанието на папката, в лицето на Димитър от снимките, в схемите на неговата престъпна мрежа. Яростта ми бавно отстъпи място на студена пресметливост. Не можех да отида в полицията. Стефан беше прав – Димитър имаше твърде много влиятелни приятели. Щяха да потулят всичко, а аз и семейството ми щяхме да бъдем лесна мишена.
Не можех и да не отида на срещата. Заплахата към Михаела беше ясна. Трябваше да се изправя срещу него. Но не като жертва. Като играч.
Сутринта се обадих на адвокат Марков.
— Искам да се свържа с адвоката на Десислава – казах му аз, без да му давам обяснения. – Кажете му, че съм готова на споразумение. Искам среща с нея. Днес. Спешно е.
Марков беше изненадан, но не зададе въпроси. Обеща да уреди нещата.
След това се обадих на Любомир.
— Вземи Михаела и идете при вашите на село. Веднага. – Гласът ми беше твърд и не търпеше възражения.
— Ани, какво става? Плашиш ме.
— Просто го направи, Любо. Моля те. Не задавай въпроси. Ще ти обясня всичко, когато му дойде времето. Просто ги искам далеч оттук за няколко дни.
Знаех, че го наранявам с мълчанието си, но нямах избор. Трябваше да ги защитя.
Точно в десет часа влязох в кафенето в парка. Той седеше на една маса в ъгъла, с гръб към стената. Беше точно като на снимките – елегантен мъж на средна възраст, със скъп костюм и ледени сини очи. Очи на хищник.
— Госпожо Анна. Радвам се, че приехте поканата ми – каза той с гласа, който бях чула на записа.
— Да приключваме с това – отсякох аз, сядайки срещу него. – Какво искате?
— Искам си парите. Седемстотинте хиляди. Те са мои. Стефан ми ги дължеше.
— Те са запорирани от съда.
— Формалности – усмихна се той. – Вие ще се откажете от делото, ще убедите и другата кокошка да се откаже, и ще ми прехвърлите парите. Просто е.
— А ако откажа?
Усмивката му изчезна. Той се наведе напред.
— Имате красиво момиченце. Михаела. Хубаво име. Ще бъде жалко, ако нещо се случи с майка ѝ. Или с нея. Едно подхлъзване в детската градина… инцидентите стават.
В този момент омразата ми към него беше толкова силна, че едва дишах. Но запазих самообладание. Извадих от чантата си една снимка и я плъзнах по масата към него. Беше копие на снимката, на която той беше с висш държавен служител, приемайки пачка пари.
Очите му се присвиха.
— Какво е това?
— Това е моята застраховка – казах тихо аз. – Стефан ми остави всичко. И когато казвам всичко, имам предвид наистина всичко. Цяла папка с такива снимки, записи, документи. Достатъчно, за да прекарате остатъка от живота си в килия без прозорци. Заедно с всичките си приятели.
Той ме гледаше втренчено, лицето му беше непроницаема маска.
— Изнудваш ли ме?
— Не. Предлагам ви сделка. Оставяте мен и семейството ми на мира. Завинаги. Изчезвате от живота ми. В замяна, аз няма да дам тази папка на прокуратурата. Що се отнася до парите… вземете ги. Не ги искам. Те са мръсни.
Той се облегна назад, замислен.
— И как точно предлагаш да стане това?
— Ще се споразумея с Десислава. Ще ѝ предложа да си разделим парите. Веднага щом делото приключи и парите бъдат преведени по сметката ми, аз ще ви прехвърля вашата половина. Другата половина ще остане за нея. Тя има нужда от тях, а аз – не.
Той се замисли за момент. Планът беше добър. Даваше му част от парите, без да привлича излишно внимание.
— Добре – каза най-накрая той. – Но ако се опиташ да ме изиграеш…
— Няма – прекъснах го аз. – Аз искам само едно: да ме оставите на мира. Ако дори косъм падне от главата на дъщеря ми или на мъжа ми, тази папка отива не в полицията, а директно в няколко независими медии. И тогава дори приятелите ви няма да могат да ви спасят.
Той стана.
— Ще се свържа с вас, когато му дойде времето.
И си тръгна. Аз останах на масата, треперейки неконтролируемо. Бях сключила сделка с дявола. Но бях спечелила най-важното – време.
Срещата с Десислава беше в кантората на нейния адвокат. Тя ме гледаше с открита враждебност.
— Какво искаш? Да ми се подиграваш?
— Искам да прекратим това – казах аз. – Предлагам ви споразумение. Ще си разделим парите поравно. 350 000 за вас, 350 000 за мен. Прекратяваме делото още утре.
Тя и адвокатът ѝ ме гледаха невярващо.
— Защо правиш това? – попита тя подозрително.
— Защото съм уморена. Защото този процес съсипва живота ми. Защото тези пари носят само нещастие. И защото, вярвате или не, вие също сте жертва на Стефан, също като мен. Той ни е използвал и двете. Имате нужда от тези пари повече от мен. Аз имам всичко, което ми е нужно.
В очите ѝ за първи път видях нещо различно от гняв. Може би проблясък на разбиране. Може би просто изтощение. Тя беше затънала в дългове след смъртта на Стефан, това го знаех. Тази сума щеше да я спаси.
— Съгласна съм – каза тя след дълго мълчание.
Епилог
Споразумението беше подписано. Делото приключи. Парите бяха преведени по моята сметка. Още на следващия ден, следвайки инструкциите, които получих в криптирано съобщение, прехвърлих половината сума в сметка в чужбина. Часове по-късно, прехвърлих остатъка на Десислава.
След това затворих сметката. Изтрих номера. Унищожих сим картата. Папката със „застраховката“ заключих в нов банков сейф, на мое име. Ключът скрих на сигурно място.
Любомир и Михаела се върнаха. Никога не им разказах цялата истина. Казах им, че съм се споразумяла с Десислава, защото съм осъзнала, че парите са прокълнати. Любомир ме прегърна и каза, че се гордее с мен.
Никога повече не чух за Димитър. Нито за Десислава. Те изчезнаха от живота ми, също като призрака на Стефан.
Понякога, в тихите нощи, се сещам за писмото му. Той ми остави не пари, а избор. Избор между богатството и свободата. Между отмъщението и мира. Аз избрах мира. Завърших университета. Работя работата, която обичам. Гледам как Михаела расте, как се смее. Живеем скромно, но сме щастливи.
Наследството на Стефан не бяха парите. Беше урокът, който ми преподаде след смъртта си. Урокът, че истинското богатство не се измерва в банкови сметки, а в тихите моменти на щастие, в прегръдките на любимите хора и в спокойния сън през нощта. Аз бях избягала от златната му клетка веднъж. И с последното си действие, той ми помогна да остана свободна завинаги.