Въздухът в ресторанта беше гъст и топъл, пропит със симфония от аромати – печен чесън, прясна мащерка и далечен, сладък дъх на карамел. Седях срещу Деница, най-добрата ми приятелка, и слушах как кристалните кубчета лед потракват в чашата ѝ, докато тя разказваше поредната си служебна драма. Светлината от полилеите се отразяваше в тъмната повърхност на масата от масивно дърво, създавайки усещане за уют и спокойствие, което беше в пълен противовес с бурята, бушуваща в ума ми.
Проблемите в семейната фирма се трупаха като тъмни облаци на хоризонта. Всеки ден носеше ново предизвикателство, нов опит за враждебно поглъщане от анонимен, но изключително агресивен конкурент. Чувствах тежестта на наследството на баща ми върху раменете си – едно наследство, което брат ми, Пламен, изглеждаше твърде склонен да пропилее.
– …и тогава шефът ми каза, че презентацията е била брилянтна! Можеш ли да си представиш? След всичките безсънни нощи! – Деница грееше, а аз се опитвах да извикам на лицето си усмивка, която да изглежда искрена.
– Това е страхотно, Дени. Наистина го заслужаваш.
Кимнах, отпивайки от виното си. Тръпчивият вкус се разля по езика ми, но не успя да притъпи горчивината на притесненията ми. Мислех си за последния имейл от адвоката ни, в който той сдържано, но категорично ме предупреждаваше, че „другата страна“ затяга примката.
Точно в този момент, докато се опитвах да се откъсна от мрачните мисли, усетих присъствие до себе си. Един мъж се беше настанил на стола до нашата маса, който допреди малко беше празен. Той не погледна към мен веднага. Първо постави на масата скъп телефон и кожено портмоне с демонстративна небрежност. Беше облечен в безупречно скроен тъмносин костюм, а ризата му беше отворена на яката, разкривайки лек загар. Излъчваше онази самоувереност, която граничи с арогантност – аура на човек, свикнал да получава това, което иска.
Когато най-накрая обърна глава към мен, очите му бяха студени и преценяващи. Лека, почти подигравателна усмивка изкриви устните му.
– Преди да си правиш илюзии — имам приятелка.
Гласът му беше плътен и нисък, с нотка на самодоволство. Думите му увиснаха във въздуха между нас, нахални и неочаквани. Деница спря да говори по средата на изречението, а вилицата ѝ замръзна на сантиметри от чинията. Погледнах го. В първия момент усетих как кръвта нахлува в лицето ми – не от срам, а от чист, неподправен гняв. Как смееше? Как смееше да предполага, че целият ми свят се върти около това да привлека вниманието на някакъв самовлюбен непознат?
Вместо да избухна обаче, в мен се надигна нещо друго – ледено спокойствие. Бурята в ума ми сякаш утихна, заменена от остра, режеща яснота. Позволих си да се усмихна – бавно, премерено, без да откъсвам поглед от неговия. Наблюдавах как самоувереността му леко трепва пред моята реакция. Той очакваше смущение, може би дори извинение. Не получи нито едно от двете.
Наклоних се леко напред, все още усмихната, и снижих глас, така че само той да ме чуе.
– Преди ти да си правиш илюзии — аз имам…
Направих драматична пауза, наслаждавайки се на объркването, което изплува в очите му. Той очакваше да кажа „съпруг“ или „приятел“. Очакваше познатия отговор, който да върне разговора в познатите релси на флирта и отхвърлянето. Но аз нямах никакво намерение да играя по неговите правила.
– …бизнес за спасяване от хищници като теб. А сега, ако обичаш, пречиш на разговора ми.
Изправих се, усмивката ми изчезна и погледът ми стана твърд като стомана. За момент той изглеждаше напълно стъписан. Маската на арогантност се пропука, разкривайки за части от секундата нещо друго – изненада, може би дори капка уважение. После лицето му отново се вкамени. Той взе телефона и портмонето си, изправи се без дума и се премести на друга маса в другия край на ресторанта.
Деница ме гледаше с отворена уста.
– Ива… ти си невероятна! Видя ли му физиономията?
Не отговорих. Гледах след него, докато той се настаняваше на новата си маса, и едно ледено предчувствие се прокрадна в сърцето ми. Имаше нещо в този мъж. Нещо познато, но същевременно заплашително. Усещането, че този сблъсък не е случаен, не ме напускаше. Не знаех колко съм права и че този арогантен непознат скоро щеше да се превърне от дребна неприятност в центъра на най-големия кошмар в живота ми.
Глава 2: Името на хищника
Вечерта продължи, но лекотата беше изчезнала. Всеки път, когато поглеждах към другия край на заведението, усещах погледа му върху себе си – вече не самодоволен, а аналитичен и студен. Беше като хищник, който е забелязал плячка, оказала се по-зъбата от очакваното, и сега преценява как да подходи.
– Сериозно, Ива, трябва да забравиш за този надувко – каза Деница, докато се прибирахме. – Някакъв комплексар.
– Не е това, Дени. Имаше нещо… друго. Не знам как да го обясня. Чувството, че вече съм го виждала някъде.
– Сигурно прилича на някой актьор. Хайде, не мисли за глупости. По-добре ми кажи как вървят нещата във фирмата. Успя ли да говориш с Пламен?
Въпросът увисна тежко между нас. Пламен. Брат ми. Моята постоянна болка и тревога. Откакто баща ни почина преди две години, той се носеше по течението – апатичен, незаинтересован, сякаш управлението на фирмата, която баща ни беше изградил с голи ръце, е досадно задължение, а не свещен дълг.
– Опитах се. Знаеш го какъв е. „Всичко е наред, како, прекалено се тревожиш.“ „Конкуренцията е нормално нещо.“ Държи се така, сякаш не сме на ръба на фалита. Сякаш този анонимен фонд не изкупува акциите ни под носа и не се опитва да ни смаже.
– Не мога да повярвам, че е толкова сляп. Та това е и неговото бъдеще!
– Не знам дали е сляп, или просто не го интересува – въздъхнах, отключвайки вратата на апартамента си. – Понякога си мисля, че той дори би се радвал да продадем всичко и да се отърве от отговорността.
Разделихме се с Деница и аз влязох в тихия си апартамент. Хвърлих чантата си на дивана и отидох право към кабинета. Нощта щеше да е дълга. Отново. Отворих лаптопа и се потопих в океана от числа, договори и анализи. Търсех пролука, слабост в стратегията на нашите противници, нещо, което да ми даде поне малка надежда.
Часовете се нижеха. Умората започна да замъглява погледа ми. Точно когато бях на път да се откажа, погледът ми попадна на един прикачен файл в стар имейл от нашия адвокат, господин Стоянов. Беше предварителен доклад за дейността на инвестиционния фонд, който се опитваше да ни погълне – „Инвеста Капитал“. Бях го чела десетки пъти, но сега, в малките часове на нощта, реших да го отворя отново. Може би бях пропуснала нещо.
Преглеждах списъка с членове на борда на директорите, ключови фигури, инвеститори. Повечето имена бяха на чуждестранни компании, сложна мрежа от офшорни регистрации, създадена, за да прикрива истинските собственици. Но в края на документа имаше раздел, озаглавен „Оперативни ръководители за региона“. И там, на втория ред, стоеше име, което накара кръвта в жилите ми да замръзне.
Мартин.
Нямаше фамилия, само това име и длъжност: „Ръководител придобивания“. Сърцето ми започна да бие лудо. В ума ми изплува лицето му – арогантната усмивка, студените, преценяващи очи. Непознатият от ресторанта. Хищникът.
Това не беше съвпадение. Беше невъзможно. Той е знаел коя съм. Цялата сцена в ресторанта не е била случайна среща. Била е провокация. Опит да ме измери, да ме тества, да види как ще реагирам под напрежение. Изявлението му „Имам приятелка“ не е било флирт, а изстрел. Първият ход в една много по-голяма и по-опасна игра.
Чувствах се така, сякаш някой ме беше ударил в стомаха. Гняв, страх и някакво странно, извратено облекчение се смесиха в мен. Поне вече знаех името на врага си. Врагът имаше лице. Лицето на мъжа, който седеше до мен и ме беше подценил толкова грандиозно.
Взех телефона и без да се замислям, набрах номера на Пламен. Беше почти три сутринта, но не ме интересуваше.
– Ало? – гласът му беше сънен и раздразнен.
– Той се казва Мартин.
– Кой? Како, колко е часът? Какво става?
– Човекът, който се опитва да съсипе фирмата ни. Името му е Мартин. Срещнах го тази вечер.
Настъпи мълчание от другата страна на линията. Твърде дълго мълчание. Не беше мълчанието на изненадан човек, а на някой, който е хванат натясно.
– Пламене? Чуваш ли ме?
– Да, да, чувам те. Мартин, казваш. Странно име. Никога не съм го чувал. Сигурно е някой наемник. Виж, како, нека говорим утре, става ли? Сега ми се спи.
– Не, няма да говорим утре! – повиших тон. – Има нещо, което не ми казваш! Усещам го! Познаваш ли този човек?
– Не! Откъде ще го познавам? Престани с параноята си! Опитвам се да спя! – тонът му стана остър, защитен.
Той затвори телефона, преди да успея да кажа каквото и да било. Стоях в тихия си кабинет, стиснала телефона в ръка, и треперех. Лъжеше. Усетих го с всяка фибра на съществото си. Брат ми лъжеше. И тази лъжа беше по-страшна от арогантното лице на Мартин, защото означаваше, Dе предателството не идваше отвън, а отвътре. От сърцето на собственото ми семейство.
Глава 3: Дълговете на брат ми
На следващата сутрин слънцето нахлу през прозорците, но не донесе никаква топлина. Чувствах се изцедена, сякаш не бях спала от дни. Разговорът с Пламен се въртеше в ума ми като развалена плоча. Неговата паника, прибързаното му отричане.
Отидох във фирмата с тежко сърце. Още с влизането си усетих напрежението. Служителите говореха по-тихо, погледите им бяха неспокойни. Новината за опита за поглъщане вече не беше тайна, а се беше превърнала в тих, разяждащ слух, който тровеше атмосферата.
Кабинетът на Пламен беше празен. Секретарката му, възрастна жена на име Росица, която работеше за баща ни от години, ме погледна със съчувствие.
– Още го няма, госпожице Ива. Каза, че имал някаква спешна работа.
– Спешна работа? – повторих, а в гърлото ми се надигна горчилка. – Добре, Росице, благодаря ти. Когато дойде, кажи му веднага да ми се обади.
Влязох в кабинета на баща ми, който сега беше мой. Всичко беше така, както го беше оставил – тежкото дъбово бюро, кожените кресла, снимките ни с Пламен като деца на рафта. Понякога усещах присъствието му тук, неговата сила и мъдрост. Днес обаче се чувствах сама. Ужасно сама.
Вместо да се заровя в документите, направих нещо, което не бях правила отдавна. Отворих системата за вътрешен достъп и потърсих финансовите отчети на отдела, за който отговаряше Пламен – маркетинг и продажби. Официалните доклади, които той ми представяше всяка седмица, винаги изглеждаха прилични, макар и не блестящи. Но сега исках да видя суровите данни.
Това, което открих, ме ужаси. Имаше огромни разминавания. Суми, отбелязани като „представителни разходи“, бяха астрономически. Договори с външни консултантски фирми, за които никога не бях чувала. Плащания към доставчици за услуги, които изглеждаха напълно измислени. В продължение на месеци, може би дори година, Пламен систематично е източвал пари от собствения си отдел.
С треперещи ръце продължих да ровя. Отключих личния му служебен имейл, използвайки администраторските си права. Чувствах се като престъпник, но знаех, че трябва да го направя. И там, сред спама и служебната кореспонденция, намерих това, от което се страхувах.
Поредица от имейли от различни банки. Уведомления за просрочени вноски по ипотечен кредит. Запорирани сметки. Имейли от онлайн платформи за залози. И накрая – няколко кратки, делови съобщения, разменени с имейл адрес, регистриран на името на Мартин. Не ставаше дума за фирмата. Говореха за „дълг“ и „споразумение“.
Светът ми се срина. Брат ми не просто беше некомпетентен. Той беше затънал до уши в дългове. Беше взел ипотека за луксозния си апартамент, която очевидно не можеше да обслужва. Беше пропилял пари на хазарт. И за да се спаси, беше направил сделка с дявола. Беше продал семейната ни фирма на човека, който се опитваше да я унищожи.
В този момент вратата се отвори и влезе Пламен. Лицето му беше бледо, под очите му имаше тъмни кръгове.
– Росица каза, че ме търсиш – започна той, опитвайки се да звучи небрежно.
Не казах нищо. Просто обърнах монитора на лаптопа към него, така че да види отворения си имейл.
Изражението му се промени за секунда. Видях паника, после гняв, после отчаяние. Той се опита да се защити.
– Как смееш да ровиш в нещата ми? Това е незаконно!
– Незаконно ли? – изсмях се, но смехът ми прозвуча като ридание. – Ти ми говориш за незаконни неща? Ти, който си продал наследството на баща ни, за да покриеш комарджийските си дългове?
– Не знаеш нищо! – извика той. – Ти не знаеш какво е напрежението! Ти винаги си била любимката на татко, перфектната дъщеря! А аз? Аз трябваше да се справям сам! Ипотеката, сметките…
– И затова реши да предадеш всичко, за което той е работил цял живот? Затова си се съюзил с Мартин? Какво ти обеща той, Пламене? Да ти покрие дълговете в замяна на вътрешна информация? В замяна на твоя глас в борда на директорите?
Той не отговори. Просто стоеше там, пречупен и жалък. Гледах го и не виждах брат си. Виждах непознат. Слабохарактерен човек, който беше готов да пожертва семейството си заради собствената си глупост и егоизъм.
– Вън – прошепнах, а гласът ми трепереше от гняв. – Излез от този кабинет. Излез от тази сграда. Не искам да те виждам повече.
– Ива, почакай, мога да го обясня…
– ВЪН!
Той се стресна от силата на гласа ми и бавно се обърна. Когато излезе, затваряйки вратата след себе си, аз се свлякох на стола, зарових лице в ръцете си и за първи път от смъртта на баща ми, се разплаках. Плаках не само за предателството, но и за загубата на брат си, за краха на всичко, в което вярвах. Войната вече не беше само за фирмата. Тя беше станала лична. А аз бях останала съвсем сама в нея.
Глава 4: Студентката по право
Докато светът на Ива се разпадаше, на няколко километра от там, в една малка и претрупана квартира, животът на Симона тепърва започваше. Тя беше студентка по право в пети курс, една от най-добрите в потока си. Живееше на ръба, балансирайки между лекции, учене до късно през нощта и работа на две места, за да може да си плаща наема и таксите. Беше амбициозна до мозъка на костите си, водена от една-единствена цел: да се измъкне от бедността, в която беше израснала, и да си изгради име в света на големите адвокатски кантори.
Нейната мечта беше напът да се сбъдне. След десетки изпратени автобиографии и няколко изтощителни интервюта, тя беше получила предложение за стаж в една от най-престижните кантори в страната – „Петрова и партньори“. Кантора, известна със своята безпощадност и с факта, че никога не губеше дело.
В първия си ден Симона пристъпи в лъскавия офис с треперещо сърце. Всичко наоколо крещеше за пари и власт – полиран мрамор, стъклени стени, картини на съвременни художници. Посрещна я лично адвокат Петрова, управляващият съдружник. Беше елегантна жена на средна възраст, с остра като бръснач прическа и поглед, който сякаш можеше да пробие дупка в стената.
– Добре дошла, Симона. Чух добри неща за теб. Тук не търпим посредствеността. Очаквам от теб пълна отдаденост, дискретност и способност да работиш под огромно напрежение. Ясно ли е?
– Напълно, госпожо Петрова – отговори Симона, опитвайки се гласът ѝ да не трепери.
– Добре. Ще бъдеш назначена към екипа, който работи по един от най-големите ни текущи казуси. Корпоративно придобиване. Клиентът ни е „Инвеста Капитал“. Твоята задача ще бъде да подпомагаш водещия адвокат по случая, да проучваш документи, да систематизираш информация. Нищо бляскаво, но е огън, в който се калява стоманата.
Симона кимна, а в ума ѝ името „Инвеста Капитал“ не говореше нищо. За нея това беше просто поредният голям клиент, поредният шанс да се докаже.
Заведоха я в огромна зала, пълна с млади юристи, които трескаво работеха на компютрите си. Атмосферата беше наелектризирана, усещаше се миризмата на скъпо кафе и амбиция. Посочиха ѝ едно свободно бюро и я затрупаха с папки, високи почти колкото нея.
– Това е само началото – каза ѝ с кисела усмивка един от по-старшите стажанти. – Свиквай.
Симона се потопи в работата с ентусиазъм, който граничеше с фанатизъм. Чешеше договори, анализираше финансови отчети, търсеше законови пролуки. Името на компанията-мишена беше „Наследство Груп“. В началото за нея това бяха просто сухи факти и цифри. Но постепенно, докато навлизаше все по-дълбоко в материята, тя започна да вижда историята зад документите – историята на семеен бизнес, изграден с десетилетия труд, който сега беше напът да бъде погълнат от безлика корпоративна машина.
Един следобед, докато търсеше стар учредителен акт в архива, тя се натъкна на папка с надпис „Вътрешен сътрудник“. От любопитство я отвори. Вътре имаше копия от банкови преводи, извлечения от сметки и кратък договор, подписан от мъж на име Пламен. Договорът беше за „консултантски услуги“, но сумите бяха нереално високи. А получател на услугите беше „Инвеста Капитал“.
Сърцето ѝ подскочи. Това беше нередно. На ръба на закона, ако не и отвъд него. Използването на вътрешен човек, член на семейството, за да се сдобиеш с предимство при враждебно поглъщане, беше не само неетично, но и потенциално наказуемо.
Тъкмо се канеше да затвори папката, когато чу гласове в коридора. Единият беше на адвокат Петрова. Другият беше мъжки, плътен и самоуверен.
– …всичко върви по план, Мартин. Дъщерята се оказа по-костелив орех от очакваното, но братът е в джоба ни. Въпрос на време е да се пречупи напълно.
– Не искам да се пречупва. Искам да спечелим убедително. Без компромиси – отговори мъжкият глас.
Симона надникна предпазливо през процепа на вратата. Видя адвокат Петрова да разговаря с мъжа от ресторанта – онзи със скъпия костюм и арогантното излъчване. Мартин. Ръководителят на „Инвеста Капитал“. Клиентът.
Тя бързо се дръпна назад, сърцето ѝ блъскаше в гърдите. Картината започна да се сглобява. Пламен беше братът. Дъщерята, „костеливият орех“, трябваше да е сестра му. Те бяха наследниците на „Наследство Груп“. А тя, Симона, работеше за хората, които методично и безскрупулно унищожаваха семейството им.
Тя погледна документите в ръцете си. Това беше доказателство. Доказателство за предателство и корпоративен шпионаж. Можеше да се престори, че не е видяла нищо. Можеше да върне папката на мястото ѝ, да си свърши стажа, да получи мечтаната работа и да забрави за всичко. Това беше умният ход. Безопасният ход.
Но докато стоеше в прашния и тъмен архив, думите на професора ѝ по етика изплуваха в съзнанието ѝ: „Законът е инструмент, господа. Можете да го използвате, за да градите, или за да рушите. Изборът какво ще бъдете – архитекти на справедливостта или майстори на разрухата – е изцяло ваш.“
Симона затвори папката. Но вместо да я върне в шкафа, тя я пъхна в голямата си чанта, скрита под купчина учебници. Все още не знаеше какво ще прави. Но знаеше, че не може просто да си затвори очите. Този ден, в прашния архив, младата и амбициозна студентка по право за първи път в живота си се изправи пред морална дилема, която щеше да определи не само бъдещата ѝ кариера, но и същността ѝ като човек.
Глава 5: Игра на нерви
След като изгони Пламен, Ива се обади на адвокат Стоянов. Разказа му всичко – за срещата с Мартин, за лъжите на брат ѝ, за финансовите злоупотреби, които беше открила. Възрастният адвокат я изслуша търпеливо, без да я прекъсва. Когато тя свърши, в слушалката за момент настъпи тишина.
– Това е много лошо, Ива – каза най-накрая той, а гласът му беше сериозен. – Предателството отвътре е най-опасното оръжие в ръцете на противника. Сега разбирам защо винаги са една крачка пред нас.
– Какво да правя, господин Стоянов? Чувствам се напълно сама.
– Не си сама. Аз съм с теб. И баща ти щеше да е с теб. Сега трябва да си по-силна от всякога. Първо, блокирай всички достъпи на Пламен до фирмените сметки и информация. Незабавно. Второ, ще поискаме официално събрание на борда на директорите. Трябва да го отстраним от позицията му, преди да е нанесъл още щети.
– Той ще гласува против. Неговият дял, заедно с тези, които „Инвеста“ вече са изкупили, може да е достатъчен, за да ни блокира.
– Знам. Това ще бъде игра на нерви, Ива. Трябва да ги принудим да покажат картите си. Междувременно, аз ще започна да проучвам този Мартин. Всеки има слабо място. Трябва да намерим неговото.
В следващите дни фирмата се превърна в бойно поле. Ива, с помощта на лоялния екип на баща си, се опитваше да запуши пробойните, докато адвокат Стоянов подготвяше юридическата офанзива. Напрежението беше почти физическо. Всеки телефонен звън, всеки нов имейл носеше заплаха.
Мартин не чакаше. Той нанесе следващия си удар. В медиите започнаха да се появяват статии, които поставяха под съмнение финансовата стабилност на „Наследство Груп“. Анонимни „източници от компанията“ говореха за лошо управление и семеен конфликт. Беше ясно кой стои зад това. Мартин се опитваше да срине цената на акциите и да настрои останалите инвеститори срещу нея.
Един ден, докато си тръгваше от офиса, изтощена и обезверена, тя го видя. Чакаше я, облегнат на черния си спортен автомобил, паркиран точно срещу входа. Изглеждаше спокоен и напълно контролиращ ситуацията.
Сърцето ѝ започна да бие по-бързо, но тя си наложи да запази самообладание. Тръгна към колата си, без да му обръща внимание.
– Ива.
Гласът му я спря. Тя се обърна бавно.
– Какво искаш?
– Да поговорим. Без адвокати, без напрежение. Просто двама души, които могат да си спестят много време и пари.
– Не мисля, че имаме какво да си кажем.
Той се усмихна леко. Беше същата онази арогантна усмивка от ресторанта.
– О, мисля, че имаме. Например, можем да обсъдим бъдещето на твоята компания. Или по-скоро, на моята бъдеща компания. Предложението ми все още е в сила. Продай ми твоя дял на разумна цена и ще си тръгнеш с достатъчно пари, за да не се налага да работиш до края на живота си. Брат ти беше достатъчно умен да го разбере.
– Брат ми е предател и глупак. А аз не съм като него. Тази фирма е всичко, което ми е останало от баща ми. Няма да я предам.
– Наследството е бреме, Ива. Понякога е по-добре да се освободиш от него. Помисли си. Войната е скъпо удоволствие. И ти си сама в нея.
Той пристъпи крачка по-близо. За първи път бяха толкова близо един до друг. Тя можеше да усети скъпия му парфюм – смесица от сандалово дърво и нещо остро, цитрусово. Очите му я гледаха настойчиво, сякаш се опитваха да проникнат в душата ѝ.
– Защо правиш това? – попита тя, а гласът ѝ беше по-тих от очакваното. – Не е само бизнес, нали? Има нещо лично.
Усмивката му изчезна. За миг в погледа му проблесна нещо друго – сянка на стара болка.
– Всичко е бизнес. Просто някои от нас го приемат по-лично от други. Дадох ти шанс да се оттеглиш с достойнство. Не прави грешката да го отхвърлиш.
Той се обърна, качи се в колата си и потегли с рев на двигателя, оставяйки я сама на празния паркинг. Ива трепереше, но не от страх. Трепереше от прилив на адреналин. Заплахата му не я беше уплашила. Напротив, беше запалила в нея искра на инат и решителност.
Той я беше подценил отново. Мислеше я за уплашено момиче, което ще се огъне пред първия натиск. Не разбираше, че като се опитва да ѝ отнеме наследството на баща ѝ, той всъщност я превръщаше в него. Превръщаше я в боец.
Върна се в колата си и потегли. Но не към дома. Потегли към адвокатската кантора на Стоянов. Играта на нерви беше започнала. И тя нямаше намерение да мигне първа.
Глава 6: Анонимният плик
Дните за Симона в адвокатската кантора се превърнаха в мъчение. Всеки документ, който минаваше през ръцете ѝ, всяка среща, на която присъстваше като мълчалив наблюдател, затвърждаваше усещането ѝ, че е съучастник в нещо мръсно. Тя виждаше с очите си как екипът на Петрова, под ръководството на Мартин, плетеше сложна мрежа от юридически капани, финансови машинации и медиен натиск, за да смаже „Наследство Груп“.
Папката с уличаващите документи стоеше скрита на дъното на гардероба ѝ в квартирата, тежейки на съвестта ѝ като воденичен камък. Всяка вечер я вадеше, гледаше я и се питаше какво да прави. Да я предаде на полицията? Щеше да бъде думата на една стажантка срещу тази на най-могъщата кантора в града. Щяха да я смажат. Да се свърже с Ива? Как? И дали тя щеше да ѝ повярва?
Моралната дилема я разяждаше. Тя беше толкова близо до мечтата си, но цената за постигането ѝ се оказваше твърде висока. Започна да спи лошо, да губи апетит. Концентрацията ѝ в университета спадна. Колегите ѝ в кантората забелязаха промяната.
– Какво ти е, Симона? – попита я веднъж онзи същият старши стажант, който я беше посрещнал в началото. – Изглеждаш така, сякаш носиш цялата тежест на света на раменете си. Отпусни се малко. Това е просто работа.
„Просто работа“. За тях може би беше така. Но за Симона вече не беше. Тя виждаше лицата зад имената на фирмите. Виждаше една жена, която се бори сама срещу всички.
Решението дойде неочаквано, по време на една лекция по корпоративно право. Професорът, възрастен и уважаван юрист, говореше за фидуциарното задължение – дългът на директорите да действат в най-добрия интерес на компанията, която управляват.
– Предателството на това доверие – каза професорът, а погледът му сякаш се спря точно на Симона – е един от най-тежките грехове в нашия свят. То разяжда основата на бизнеса, а понякога и на човешката душа.
Тези думи я пронизаха. Тя разбра, че повече не може да бъде мълчалив свидетел. Трябваше да действа, независимо от риска.
Същата вечер тя се прибра, облече си ръкавици, за да не оставя отпечатъци, и внимателно фотокопира всички документи от папката. След това написа на компютъра си кратко анонимно писмо.
„Госпожо Ива,
Не ме познавате и никога няма да научите коя съм. Аз съм просто човек, който вярва, че справедливостта трябва да има шанс. Вашият брат работи срещу Вас в съюз с Мартин от „Инвеста Капитал“. Прилагам доказателства. Използвайте ги разумно. Враговете Ви са силни и безскрупулни. Не се доверявайте на никого.“
Сложи копията и писмото в голям кафяв плик. Не написа нито адрес на подател, нито на получател. Знаеше, че не може да го изпрати по пощата – щеше да е твърде бавно и рисковано. Трябваше да го достави лично.
На следващия ден, след работа, тя отиде до сградата на „Наследство Груп“. Сърцето ѝ биеше до пръсване. Чувстваше се като герой от шпионски филм. Изчака, докато повечето служители си тръгнат. Видя как колата на Ива напусна паркинга. Тогава събра цялата си смелост и влезе във фоайето.
– Добър вечер – каза тя на охраната, опитвайки се гласът ѝ да звучи спокойно. – Имам доставка за госпожица Ива. Лично е. Мога ли да го оставя на рецепцията?
Охранителят я изгледа подозрително, но кимна. Симона остави плика на плота, обърна се и почти избяга от сградата. Когато се озова отново на улицата, тя си пое дълбоко дъх. Чувстваше смесица от страх и облекчение. Беше направила своя избор. Беше пресякла Рубикон. Сега съдбата на „Наследство Груп“ вече не беше в нейните ръце.
На следващата сутрин, когато Ива пристигна в офиса, рецепционистката ѝ подаде големия кафяв плик.
– Това пристигна за Вас снощи, госпожице. Няма подател.
Ива го взе с известно подозрение. Отвори го в кабинета си и съдържанието се разпиля по бюрото ѝ – копия на банкови извлечения, договори, и едно кратко, напечатано писмо.
Докато четеше, ръцете ѝ започнаха да треперят. Тя вече знаеше за предателството на Пламен, но тези документи бяха нещо друго. Бяха конкретно, неопровержимо доказателство. Доказателство за заговор, което можеше да се използва в съда.
Кой ѝ беше изпратил това? Някой от кантората на Мартин? Някой, на когото му е дошла съвестта? Нямаше значение. Това беше оръжието, от което се нуждаеше. Беше светлината в тунела.
Тя грабна телефона и се обади на адвокат Стоянов.
– Господин Стоянов, мисля, че току-що получихме чудо. Трябва да се видим. Веднага. Войната приема нов обрат.
Глава 7: Миналото на Мартин
Докато Ива и адвокат Стоянов планираха следващия си ход, Мартин седеше в своя минималистичен, почти стерилен апартамент на последния етаж на луксозна сграда. Гледката към нощния град беше зашеметяваща, но той не я забелязваше. В ръката си държеше чаша с уиски, а в погледа му имаше нещо, което малцина бяха виждали – уязвимост.
За всички той беше безмилостният корпоративен хищник, човекът без слабости. Но зад тази фасада се криеше история. История, която обясняваше, макар и да не извиняваше, неговата жестокост.
Мартин не беше роден богат. Беше израснал в обикновено семейство, а баща му беше собственик на малка производствена фирма – точно като бащата на Ива. Той беше прекарал детството си в цеха, сред миризмата на машинно масло и метал. Баща му беше честен и трудолюбив човек, който вярваше в силата на ръкостискането и дадената дума.
Когато Мартин беше в университета, голяма корпорация беше проявила интерес към фирмата на баща му. Те дошли с усмивки и обещания за „партньорство“ и „модернизация“. Баща му, доверчив по природа, ги беше допуснал в сърцето на бизнеса си. А те, също като хищници, бяха използвали тази информация, за да го унищожат. Подбили бяха цените му, откраднали бяха клиентите му и накрая го бяха довели до фалит.
Мартин никога нямаше да забрави деня, в който баща му се прибра у дома, сломен. Човекът, който беше неговият герой, се беше сринал пред очите му. Семейството им загуби всичко – фирмата, къщата, достойнството. Баща му така и не се възстанови от удара и почина няколко години по-късно от инфаркт, който според Мартин беше причинен от стреса и унижението.
Този ден младият и идеалистичен Мартин умря. На негово място се роди друг човек – циничен, безмилостен и решен на всяка цена да бъде от страната на победителите. Той си даде клетва, че никога повече няма да бъде жертва. Щеше да бъде ловецът, а не плячката.
Завърши икономика с отличие, започна работа в инвестиционна банка и бързо се изкачи по стълбицата. Талантът му да намира слабите места на компаниите и да ги експлоатира беше несравним. Той беше превърнал болката си в оръжие. Всеки път, когато поглъщаше поредната фирма, той виждаше отмъщение за баща си.
„Наследство Груп“ обаче беше различна. Имаше твърде много прилики с миналото му. Семеен бизнес, изграден от бащата. Две деца – син и дъщеря, които трябва да го поемат. Но тук приликите свършваха. Синът, Пламен, беше слабохарактерен и лесен за манипулиране – пълна противоположност на това, което Мартин се стремеше да бъде.
А дъщерята, Ива… тя беше проблем. Тя му напомняше за него самия. В очите ѝ той виждаше същата решителност, същия инат, същата готовност да се бори докрай. Тя не беше жертва. Тя беше противник, равен на него. И това едновременно го вбесяваше и… интригуваше.
Разговорът им на паркинга не му излизаше от ума. Въпросът ѝ – „Не е само бизнес, нали?“ – беше уцелил право в целта. Беше видяла пукнатината в бронята му.
Телефонът му иззвъня. Беше адвокат Петрова.
– Мартин, имаме проблем. От „Наследство Груп“ са поискали извънредно събрание на акционерите. И са внесли иск в съда срещу теб и Пламен за заговор и корпоративен шпионаж.
Мартин се намръщи.
– На какво основание? Нямат доказателства.
– Явно вече имат. Не знам откъде, но са се сдобили с нещо. Искат да замразят акциите на Пламен и да го лишат от право на глас. Ако успеят, ще загубим контролния пакет.
Мартин стисна чашата толкова силно, че кокалчетата на пръстите му побеляха. Ива. Тя някак си беше намерила доказателства. Беше отвърнала на удара.
– Подготви екипа. Няма да се дадем без бой – каза той студено и затвори.
За пръв път от години Мартин усети нещо, което беше забравил – съмнение. Може би този път беше подценил противника си. Може би в лицето на Ива беше срещнал не просто поредната мишена, а отражение на собственото си минало. Играта беше станала много по-сложна. И много по-опасна.
Глава 8: Събранието
Залата за събрания в „Наследство Груп“ никога не беше изглеждала толкова враждебна. Въздухът беше толкова гъст от напрежение, че можеше да се реже с нож. От едната страна на дългата маса седеше Ива, а до нея – адвокат Стоянов, чието спокойно изражение контрастираше с бурята, която се вихреше наоколо. От другата страна бяха Мартин и неговата адвокатка, Петрова, и двамата излъчващи ледена увереност.
Пламен също беше там, но седеше малко встрани, сам. Изглеждаше ужасно – беше отслабнал, с хлътнали очи, избягваше погледа на сестра си. Той беше ключът към всичко, но изглеждаше като пионка, която всеки момент ще бъде пожертвана.
Събранието беше свикано по искане на Ива. Целта беше ясна: да се гласува отстраняването на Пламен от борда на директорите и да се анулират правата му на глас до приключване на съдебното дело.
Адвокат Стоянов пръв взе думата. Говореше спокойно и методично, излагайки фактите. Представи копията от анонимния плик – доказателствата за финансовите транзакции между Пламен и фирма, свързана с Мартин.
– Дами и господа, представените документи недвусмислено доказват, че господин Пламен е действал в ущърб на компанията, която е длъжен да защитава. Той е предоставял вътрешна информация на наш пряк конкурент в замяна на лична облага. Това е не само морално укоримо, но и в пряко нарушение на закона и устава на тази компания.
Адвокат Петрова се изсмя презрително.
– Това са просто хвърчащи листове хартия, господин Стоянов. Анонимни, без произход, без никаква доказателствена стойност. Всеки може да ги е фабрикувал. Моят клиент, господин Мартин, категорично отрича всякакви нерегламентирани контакти с господин Пламен. А тези „консултантски“ договори са за съвсем друго нещо, което няма нищо общо с „Наследство Груп“.
Започна ожесточен юридически спор. Думи като „фидуциарно задължение“, „конфликт на интереси“ и „корпоративен шпионаж“ летяха над масата. Ива мълчеше и наблюдаваше. Гледаше лицето на Мартин. Той беше невъзмутим, студен като лед. Но тя забеляза как пръстите му леко барабанят по масата – единственият признак на скрито напрежение.
Най-накрая дойде време за гласуване. Резултатът беше ясен предварително. Акционерите, лоялни на Ива и баща ѝ, гласуваха „за“ отстраняването на Пламен. Представителите на „Инвеста Капитал“ и няколко по-малки акционери, които Мартин беше успял да привлече на своя страна, гласуваха „против“.
Всичко се свеждаше до гласа на самия Пламен.
Всички погледи се насочиха към него. Той пребледня още повече. Облиза пресъхналите си устни.
– Аз… аз се въздържам – промълви той.
Думите му прозвучаха като изстрел в тихата стая. Ива го погледна с невярващ поглед. Въздържал се? След всичко, което беше направил, той дори нямаше смелостта да заеме страна. Беше го страх и от нея, и от Мартин.
Адвокат Петрова се усмихна триумфално.
– При това положение, предложението не се приема. Няма необходимото мнозинство. Господин Пламен остава пълноправен член на борда.
Ива усети как земята се изплъзва под краката ѝ. Бяха загубили. Въпреки доказателствата, въпреки всичко. Страхливостта на брат ѝ ги беше обрекла.
Мартин се изправи. Погледна право в Ива, а в очите му имаше триумф.
– Както казах, Ива, войната е скъпо удоволствие. Понякога е по-добре да знаеш кога да се предадеш.
Той и адвокат Петрова излязоха от залата. Останалите акционери също започнаха да се разотиват, говорейки си тихо. Скоро в залата останаха само Ива, адвокат Стоянов и Пламен.
Ива се изправи и отиде до брат си. Той се сви на стола си, сякаш очакваше удар. Но тя не изпитваше гняв. Изпитваше само огромна, безкрайна тъга и съжаление.
– Защо, Пламене? – попита тя тихо. – Защо просто не сложи край на това?
– Страх ме е – прошепна той, без да я гледа. – Той каза… каза, че ако не направя каквото казва, ще се погрижи не само да загубя апартамента, но и да вляза в затвора за финансовите злоупотреби. Каза, че има доказателства.
– А сега какво? Мислиш, че ще те остави на мира? Ти си му по-нужен от всякога. Ти си неговият троянски кон в нашата крепост. Ти не се спаси, Пламене. Ти просто удължи агонията си. И нашата.
Тя се обърна и излезе от залата, без да поглежда назад. Адвокат Стоянов я последва.
– Не се отчайвай, Ива – каза той, когато останаха сами в коридора. – Това беше само една битка, не цялата война. Те спечелиха днес, но се разкриха. Показаха, че ще играят мръсно докрай. А ние все още имаме съдебното дело. Там анонимните доказателства, подкрепени от други факти, ще имат много по-голяма тежест.
– Той е прав, господин Стоянов. Сама съм в това. Брат ми ме предаде за втори път днес.
– Не, не си сама – каза твърдо старият адвокат. – Сега обаче трябва да намерим нещо повече. Трябва да открием анонимния ни източник. Този човек е ключът. Ако той или тя се съгласи да свидетелства, тогава Мартин е свършен.
Ива кимна, макар да не изпитваше никаква надежда. Да намерят анонимен източник в сърцето на вражеския лагер? Звучеше като невъзможна мисия. Но беше единственият им останал шанс.
Глава 9: Пропуканата броня
Загубата на събранието беше тежък удар, но Ива отказа да се предаде. Думите на адвокат Стоянов отекваха в ума ѝ: „Трябва да намерим анонимния ни източник.“ Но как? Единствената следа беше самият плик – обикновен, кафяв, без никакви отличителни белези.
Тя се върна към началото. Срещата в ресторанта. Увереността на Мартин. Предателството на Пламен. Всичко беше свързано. Но липсваше едно парче от пъзела.
Междувременно, Симона живееше в постоянен страх. След като беше изпратила плика, тя очакваше всеки момент да бъде разкрита. В кантората атмосферата беше напрегната. Адвокат Петрова беше бясна, че информацията е изтекла. Започна вътрешно разследване. Всеки стажант и младши адвокат беше разпитван. Симона успя да запази самообладание, но отвътре се тресеше.
Един ден, докато подреждаше документи по делото „Наследство Груп“, тя забеляза нещо, което беше пропуснала досега. Беше разходен отчет, подаден от Мартин. Сред обичайните разходи за бизнес вечери и пътувания имаше една фактура, която привлече вниманието ѝ. Беше от скъп частен санаториум извън града. Сумата беше значителна. В графата „описание“ пишеше просто „Семейни разходи“.
Любопитството надделя над страха. Симона записа името на санаториума. Същата вечер, вместо да се прибере, тя се качи на автобуса и отиде дотам. Представи се за студентка по медицина, която пише курсова работа за частните здравни заведения, и успя да убеди една от сестрите на рецепцията да ѝ даде малко информация.
Това, което научи, я шокира. В този санаториум, в стая с постоянна грижа, от няколко години живееше жена на име Анелия. Тя беше вдовица, на около шестдесет години, страдаща от тежка форма на депресия след внезапната смърт на съпруга ѝ. А единственият ѝ посетител, човекът, който плащаше всичките ѝ сметки, беше нейният син – Мартин.
Картината започна да се прояснява. Безмилостният корпоративен хищник имаше майка. Майка, която очевидно обичаше и за която се грижеше. Това беше неговата ахилесова пета. Неговата човешка страна, която той така грижливо криеше от света.
Симона се върна в града объркана. Тази информация променяше всичко. Тя не можеше да я използва, за да навреди на болната жена. Но може би… може би можеше да я използва, за да достигне до мъжа зад чудовището.
Тя взе рисковано решение. Написа второ анонимно писмо до Ива. Този път беше много по-кратко.
„Той не е това, за което се представя. Всеки има слабост. Неговата се намира в санаториум „Тихият залив“. Потърсете Анелия.“
Отново остави плика на рецепцията на „Наследство Груп“.
Когато Ива прочете бележката, първата ѝ реакция беше недоверие. Какво можеше да означава това? Беше ли капан? Но отчаянието я тласна да провери. Тя също отиде до санаториума. И също научи историята на Анелия, майката на Мартин.
И тогава Ива разбра. Разбра защо Мартин я беше попитал на паркинга за наследството. Разбра защо битката беше толкова лична за него. Той не просто поглъщаше фирми. Той отмъщаваше на света за трагедията на собственото си семейство. „Наследство Груп“ беше просто поредният символ на това, което му беше отнето.
Вместо да използва тази информация като оръжие, Ива реши да направи нещо напълно неочаквано. Тя помоли да се срещне с Анелия. Представи се просто като позната на сина ѝ.
Разговорът беше кратък и тъжен. Анелия говореше с любов и болка за сина си.
– Той е добро момче – каза тя с треперещ глас. – Просто сърцето му се вкамени след смъртта на баща му. Обвинява целия свят. Искам само да бъде щастлив, но той не знае как. Превърна живота си във война.
Когато Ива си тръгна от санаториума, тя вече не виждаше Мартин като чудовище. Виждаше го като ранен човек, който причинява болка, защото самият той е изпитал огромна болка.
Същата вечер тя му изпрати имейл.
„Тема: Среща
Искам да се срещнем. Сами. Има нещо, което трябва да знаеш. Не е свързано с бизнеса. Свързано е с баща ти.“
Отговорът дойде почти веднага.
„Къде и кога?“
Те се срещнаха в един безличен хотелски бар. Мартин беше напрегнат и подозрителен.
– Какво знаеш за баща ми? – попита той остро.
– Знам, че е загубил всичко, което е построил. Знам, че това те е променило завинаги – каза Ива спокойно. – Днес се срещнах с майка ти.
Лицето на Мартин пребледня. За първи път тя видя в очите му страх.
– Не смей да я замесваш в това!
– Не я замесвам. Просто исках да разбера срещу кого се боря. И разбрах. Ти не се бориш срещу мен, Мартин. Ти се бориш срещу призрака на баща си. Опитваш се да спечелиш война, която той е загубил. Но начинът, по който го правиш… той щеше ли да се гордее с теб? Щеше ли да се гордее с това, че си превърнал сина ми в предател, че съсипваш друго семейство, само за да успокоиш собствените си демони?
Думите ѝ го удариха по-силно от всеки юридически аргумент. Той мълчеше, а маската му на безразличие се пропукваше.
– Ти не знаеш нищо – прошепна той.
– Знам, че отмъщението няма да ти донесе мир. Само ще те остави още по-сам. Има и друг начин. Спри тази война, Мартин. Преди да е унищожила и двама ни.
Ива стана и си тръгна, оставяйки го сам с мислите си и с чашата недокоснато уиски. Тя не знаеше дали е успяла. Но знаеше, че е направила единственото правилно нещо. Беше се прицелила не в бронята му, а в пролуката в нея. И за първи път имаше чувството, че куршумът е попаднал в целта.
Глава 10: Изповед и бягство
Разговорът с Ива разтърси Мартин из основи. Той прекара нощта буден, преследван от думите ѝ и от образа на баща си. За първи път от години той си позволи да се усъмни в пътя, който беше избрал. Дали наистина беше станал чудовището, срещу което се бореше?
На сутринта той взе импулсивно решение. Отмени всичките си срещи и отиде в санаториума при майка си. Тя веднага усети промяната в него.
– Какво има, сине? Изглеждаш… различен.
Той седна до леглото ѝ, хвана ръката ѝ и за първи път от смъртта на баща си, си позволи да бъде уязвим. Разказа ѝ всичко – за омразата, която го е движила през всичките тези години, за битката с „Наследство Груп“, за Ива.
– Тя ми напомня за татко – призна той с дрезгав глас. – Същата упоритост, същата честност. Аз се опитвам да ѝ отнема всичко, точно както направиха с него. Мамо, мисля, че правя ужасна грешка.
Анелия го погали по косата.
– Никога не е късно да поправиш грешките си, Марти. Баща ти не би искал да живееш така. Той би искал да бъдеш щастлив. Да намериш мир.
Междувременно, натискът върху Пламен ставаше непоносим. След провала на събранието, Мартин го притискаше все повече, искайки още и още вътрешна информация, заплашвайки го. От друга страна, пълното отчуждение от сестра му и вината го съсипваха. Той беше в капан, който сам си беше заложил.
Една вечер, неспособен повече да издържа, той отиде пред апартамента на Ива. Чака я да се прибере и я пресрещна на вратата.
– Ива, моля те, трябва да поговорим – каза той с отчаян глас.
Тя го погледна студено, но в очите ѝ имаше повече умора, отколкото гняв. Пусна го да влезе.
В апартамента ѝ Пламен се срина. Разплака се като малко дете и ѝ разказа всичко в детайли – как са започнали дълговете му, как Мартин го е намерил и го е притиснал, как го е манипулирал и заплашвал.
– Аз съм пълен глупак, како. Унищожих всичко. Знам, че никога няма да ми простиш, но исках да го знаеш от мен. Мартин планира последния си удар. Иска да използва моя глас, за да свика ново събрание и да те отстрани теб като изпълнителен директор, обвинявайки те в лошо управление въз основа на фалшифицирани доклади, които аз съм му дал.
Ива го слушаше мълчаливо. Когато той свърши, тя просто попита:
– Готов ли си да кажеш всичко това пред съдия?
Пламен я погледна ужасен.
– Но аз ще вляза в затвора!
– Може би. А може би съдът ще вземе предвид сътрудничеството ти. Това е единственият ти шанс да се измъкнеш от блатото, в което си затънал, Пламене. Изборът е твой. Или ще помогнеш на мен да спасим фирмата, или ще останеш роб на Мартин до края на живота си.
Тя му даде визитката на адвокат Стоянов.
– Обади му се. Той ще ти каже какви са възможностите ти.
Пламен гледаше визитката, сякаш е спасителен пояс. Той кимна бавно.
– Ще го направя.
След като брат ѝ си тръгна, Ива усети, че нещо се е преобърнало. За първи път от месеци тя видя пролука в тъмните облаци.
Но не всички имаха намерение да се предават. В кантората си адвокат Петрова беше притеснена от промяната в поведението на Мартин. Той беше станал разсеян, нерешителен. Тя усещаше, че губи контрол над ситуацията. Реши да действа на своя глава. Вътрешното ѝ разследване я беше насочило към един човек – тихата, амбициозна стажантка, която прекарваше твърде много време в архива. Симона.
Един следобед Петрова извика Симона в кабинета си.
– Симона, ти си умно момиче. И знам, че си амбициозна. Знам също така, че ти си изнесла документите по делото „Наследство Груп“.
Сърцето на Симона спря.
– Не отричай – продължи Петрова ледено. – Имам доказателства. Но съм готова да си затворя очите. Дори ще ти предложа постоянен договор при нас. Срещу една малка услуга. Искам да подпишеш клетвена декларация, че Ива се е опитала да те подкупи, за да откраднеш тези документи.
Симона гледаше жената пред себе си с отвращение. Това беше не просто неетично, това беше престъпление. Предлагаха ѝ мечтаната кариера в замяна на душата ѝ.
– Не – каза тя твърдо.
– Помисли добре, момиче. Алтернативата е да те съсипя. Ще се погрижа никога повече да не работиш като адвокат в тази страна. Ще те обвиня в корпоративен шпионаж и ще прекараш следващите няколко години в съда.
Симона знаеше, че заплахата е реална. Но тя вече беше направила своя избор.
– Правете каквото искате, госпожо Петрова. Аз избирам да мога да се гледам в огледалото сутрин.
Тя се изправи и напусна кабинета, оставяйки бясната адвокатка зад гърба си. Не се върна на бюрото си. Взе си чантата и напусна сградата, без да поглежда назад. Беше загубила стажа си, може би и бъдещата си кариера. Но беше спечелила нещо много по-важно – уважението към самата себе си. Сега обаче трябваше да бяга. Трябваше да се скрие, преди машината на Петрова да я е смазала.
Глава 11: Неочакван съюз
След като напусна кантората, Симона знаеше, че е в опасност. Адвокат Петрова не беше човек, който прощава. Симона изключи телефона си, прибра най-необходимото в една раница и напусна квартирата си. Единственият човек, на когото можеше да се довери, беше нейният стар професор по етика. Тя отиде при него и му разказа всичко.
Възрастният мъж я изслуша внимателно.
– Дете мое, постъпила си правилно, но и много рисковано – каза той. – Тази жена е способна на всичко. Трябва да се свържем с адвокат Стоянов. Той е стар мой приятел и един от малкото почтени хора в тази професия. Той ще знае как да те защити.
Междувременно, Мартин се обади на Ива.
– Искам да прекратим това – каза той, а гласът му беше различен – без обичайната арогантност. – Готов съм да продам акциите, които притежавам, обратно на твоята компания. На пазарна цена. Без премии, без спекулации. В замяна искам само едно – да оттеглиш иска срещу Пламен.
Ива беше зашеметена. Не можеше да повярва.
– Защо? Какво се промени?
– Нека кажем, че си ми припомнила някои неща, които бях забравил. Сделката важи 24 часа. След това ще я оттегля.
Това беше нейният шанс. Шанс да спаси фирмата и брат си едновременно. Но имаше един проблем. Адвокат Петрова. Тя беше съдружник в инвестиционния фонд и нямаше да се откаже толкова лесно.
И наистина, в същия момент Петрова действаше. След като не успя да притисне Симона, тя внесе в съда фалшифицираната клетвена декларация, твърдейки, че Симона е избягала и се укрива. Целта ѝ беше да дискредитира доказателствата на Ива и да представи нея като манипулатор.
Ситуацията се превърна в надпревара с времето. Адвокат Стоянов, с помощта на професора, успя да се свърже със Симона. Той я убеди, че най-добрата защита е нападението. Тя трябваше да се появи в съда и да разкаже своята версия.
Ива се изправи пред тежък избор. Да приеме сделката на Мартин и да спаси фирмата, но да остави Симона сама да се оправя с отмъщението на Петрова? Или да откаже и да продължи битката в съда, рискувайки всичко, за да защити момичето, което ѝ беше помогнало?
Тя се обади на Мартин.
– Не мога да приема сделката ти. Не и докато твоята адвокатка се опитва да съсипе живота на невинно момиче.
В слушалката настъпи мълчание.
– Кое момиче? – попита Мартин.
Ива му разказа за Симона, за анонимните писма, за заплахите на Петрова.
– Значи тя е била… – започна Мартин, сякаш сглобяваше пъзела. – Не знаех за това. Петрова е действала зад гърба ми.
Настъпи решителен момент. Ива осъзна, че единственият начин да победят Петрова е да работят заедно.
– Мартин, ти си единственият, който може да я спре. Тя е твой партньор. Ти имаш достъп до информация, която може да докаже нейните машинации.
– Защо да ти помагам?
– Защото това е твоят шанс да поправиш грешките си. Защото баща ти щеше да се гордее с теб, ако постъпиш правилно, а не ако спечелиш на всяка цена.
Мартин мълчеше дълго. Когато най-накрая проговори, гласът му беше твърд.
– Добре. Ще го направя. Но при едно условие. След като всичко това свърши, ти и аз ще седнем и ще поговорим. За бъдещето. И за миналото.
– Прието – отговори Ива.
В деня на съдебното заседание залата беше пълна. Адвокат Петрова беше в стихията си, представяйки фалшивите доказателства срещу Ива и Симона. Точно когато изглеждаше, че съдията се поддава на аргументите ѝ, вратата се отвори.
В залата влязоха Мартин и Симона.
Настъпи пълна тишина. Лицето на Петрова пребледня.
– Господин съдия – каза Мартин с ясен и силен глас. – Аз съм тук, за да потвърдя, че госпожица Симона е била заплашвана от моята бизнес партньорка, адвокат Петрова. Освен това, имам доказателства, че адвокат Петрова е използвала незаконни методи не само в този случай, но и в редица други. Готов съм да предоставя тези доказателства и да сътруднича на разследването.
Това беше краят. Свидетелските показания на Мартин и Симона, подкрепени от самопризнанията на Пламен, бяха съкрушителни. Делото срещу Ива беше прекратено. Започна разследване срещу адвокат Петрова и нейната кантора.
Войната беше свършила.
Глава 12: Наследството
Няколко седмици по-късно, животът бавно започваше да се връща към нормалното си русло, макар и променен завинаги.
Фирмата „Наследство Груп“ беше спасена. Мартин удържа на думата си и продаде акциите си обратно на компанията, като дори предложи помощта си за стабилизиране на пазарните ѝ позиции. Скандалът около кантората на Петрова беше огромен и името ѝ беше опетнено завинаги.
Пламен получи условна присъда благодарение на сътрудничеството си. Той продаде луксозния си апартамент, за да върне парите, които беше присвоил от фирмата, и замина да живее в друг град, търсейки нов старт. Отношенията му с Ива бяха сложни, белязани от болката на предателството, но и от крехката надежда за прошка в бъдеще. Тя знаеше, че ще ѝ трябва време, много време, преди да може отново да му се довери.
Симона стана герой на деня. Адвокат Стоянов, впечатлен от нейната смелост и почтеност, ѝ предложи работа в своята кантора веднага щом се дипломира. Тя прие с радост. Мечтата ѝ се беше сбъднала, но не по начина, по който беше очаквала. Беше го постигнала не като е заобикаляла правилата, а като ги е защитавала.
Един слънчев следобед Ива седеше в кабинета на баща си. Тя гледаше през прозореца и за първи път от месеци чувстваше мир. Влезе секретарката ѝ.
– Госпожице Ива, господин Мартин е тук. Имате уговорена среща.
Ива кимна. Беше време за последния, може би най-трудният разговор.
Той влезе в кабинета, но този път в него нямаше и следа от арогантност. Изглеждаше по-спокоен, почти смирен.
– Благодаря ти, че се съгласи да се видим – каза той.
– Дължахме си го – отговори тя, посочвайки му стола срещу бюрото.
Те говориха дълго. Говориха за бащите си, за загубата, за гнева и за прошката. Мартин ѝ разказа за плановете си – да се оттегли от агресивния инвестиционен бизнес и да създаде фондация на името на баща си, която да помага на малки семейни фирми, изпаднали в затруднение.
– Искам да създавам, а не да руша – каза той. – Ти ми помогна да го осъзная.
Когато разговорът приключи, те се изправиха.
– Какво ще правиш сега? – попита я той.
– Ще правя това, което баща ми би искал. Ще развивам тази фирма, ще се грижа за хората си и ще я предам на следващото поколение. Ще пазя наследството.
Мартин кимна и се усмихна – този път истински, без сянка от цинизъм.
– Знам, че ще успееш.
Той протегна ръка. Ива я пое. Ръкостискането им не беше край, а ново начало. Начало, основано не на илюзии и конфликти, а на взаимно уважение и трудно извоювано разбиране.
Когато Мартин си тръгна, Ива остана сама в кабинета. Погледна към снимката на баща си на рафта и се усмихна. Бурята беше преминала. Беше загубила много, но и беше намерила нещо ново – собствената си сила. Тя вече не беше просто пазител на наследството. Тя беше негов архитект. И бъдещето, за първи път от много време, изглеждаше светло.