На осемнайсет ми подари червен пуловер — баба ми го беше изплела сама. Дебела, топла вълна, с цвят на презряла вишна. Пръстите ѝ, изкривени от артрита и годините работа на полето, бяха вложили в него цялата си останала сръчност. Беше всичко, което можеше да си позволи. Спомням си момента съвсем ясно. Стоях в малката ѝ, схлупена къщичка, ухаеща на билки и стари книги, а нетърпението да се върна при приятелите си в града ме разяждаше отвътре. Тя протегна към мен пакета, увит в обикновена кафява хартия, и очите ѝ, сини и леко замъглени от старостта, грееха с очакване.
Аз само казах едно сухо ‘Благодаря’.
Дори не го пробвах пред нея. Прибрах го в чантата си и побързах да си тръгна, оставяйки я сама на прага, малка и прегърбена фигура на фона на залязващото слънце. Тя почина няколко седмици по-късно. Внезапно, тихо, в съня си. Не отидох на погребението. Излъгах, че имам важен изпит, но истината беше, че не можех да се изправя пред тихия укор в очите на роднините. Не можех да се изправя пред собствената си вина.
Години наред не го носех. Пуловерът лежеше на дъното на гардероба, сгънат и забравен, като ням свидетел на моята младежка безсърдечност. Преместих се в нов апартамент, омъжих се, родих дете. Животът ми пое по съвсем различна траектория — свят на скъпи дрехи, бизнес вечери и повърхностни разговори, свят, в който ръчно плетеният пуловер нямаше място. Съпругът ми, Стефан, беше успял бизнесмен, човек, за когото стойността на нещата се измерваше в цифри с много нули. Той никога не би разбрал сантименталната стойност на една такава вещ.
Сега дъщеря ми, Мира, е на петнайсет. Тя е пълната ми противоположност — с душа на артист, привлечена от всичко старо, истинско и с история. Днес, докато разчиствахме гардероба, за да освободим място, тя го намери. Извади го от най-долния рафт, разгъна го и ахна.
— Мамо, какъв е този цвят! Невероятен е! Мога ли да го пробвам?
Преди да успея да отговоря, тя го навлече през главата си. Пуловерът, плетен за моето осемнайсетгодишно, слабо тяло, пасна идеално на нейната стройна фигура. Цветът на вишна изпъкваше на фона на светлата ѝ кожа и тъмна коса. Изглеждаше така, сякаш беше създаден за нея.
— Красив е — промълвих, а гърлото ми се стегна. В този момент, виждайки я така, сякаш видях духа на баба си, усмихнат и доволен.
Мира се завъртя пред огледалото, щастлива от новата си находка. Пъхна небрежно ръце в джобовете, които баба беше изплела отстрани. И тогава се случи.
Изражението ѝ се промени. Тя спря да се върти. Погледът ѝ стана сериозен, съсредоточен.
— Мамо… има нещо вътре.
Замръзнахме.
Погледнах я въпросително. Тя бавно извади ръката си от десния джоб. Пръстите ѝ стискаха нещо малко. Когато разтвори дланта си, видяхме го. Не беше монета, нито забравено копче. Беше нещо твърдо, плоско, увито в пожълтяла от времето хартийка, завързана с избледнял конец. Сърцето ми започна да бие лудо. През всичките тези години, през всичките премествания и почиствания, това нещо е стояло скрито там, в джоба на един забравен пуловер, чакайки да бъде открито.
Мира ме погледна с широко отворени очи, пълни с въпроси.
— Какво е това?
Пристъпих напред, ръцете ми леко трепереха. Взех малкото пакетче. Беше леко и някак… значимо. Усещах го. Развързах внимателно конеца, чиито нишки се разпаднаха от допира. Разгънах хартийката.
Вътре лежеше малък, старинен ключ. Потъмнял от времето, с орнаменти по ухото, каквито отдавна не се правеха. Но не беше само ключът. Под него имаше още една, по-малка, сгъната на четири хартийка. Бележка.
С треперещи пръсти я разгънах. Почеркът беше на баба ми — леко наклонен, изписан с мастилена писалка. Думите бяха кратки, но отекваха в тишината на стаята като гръм:
„Не всичко, което блести, е злато. Търси под камъка, където слънцето никога не огрява. Твое е по право.“
Глава 2
Думите висяха във въздуха помежду ни, неразбираеми и същевременно плашещо ясни. Мира ме гледаше, очаквайки обяснение, което нямах. „Твое е по право.“ Какво можеше да е мое? Баба ми Лиляна беше бедна като църковна мишка. Живееше от скромната си пенсия и това, което отгледаше в градината. Не притежаваше нищо ценно, освен може би няколко сребърни лъжички, които пазеше за специални поводи.
— Какъв камък? — попита Мира, нарушавайки мълчанието. — Къде слънцето никога не огрява? Звучи като от приказка.
В съзнанието ми изплува образ — старата къща на баба. Малка, кирпичена, с голяма асмà отпред и огромна градина отзад. Къщата беше на северен склон, винаги леко влажна и хладна. А от северната страна, там където слънцето наистина никога не огряваше, се намираше старият кладенец. И до него… до него имаше голям, плосък камък, покрит с мъх, който баба използваше, за да оставя кофите с вода.
Сърцето ми прескочи един удар. Възможно ли е?
В този момент входната врата се отвори с трясък и в апартамента влезе Стефан. Видът му беше обичайният след тежък работен ден — леко уморен, но излъчващ онази аура на власт и контрол, която го правеше толкова успешен в неговия свят. Хвърли скъпото си кожено куфарче на дивана и разхлаби вратовръзката си.
— Каква е тази смрад на нафталин? — попита той, преди дори да каже „здравей“. Погледът му се спря на Мира и на червения пуловер. — Какво е това парцал? Мира, нали ти купих цяла нова колекция миналата седмица?
Мира се сви. Тя обожаваше баща си, но винаги се страхуваше от острия му език и нетърпимостта му към всичко, което не се вписваше в неговите представи за престиж.
— Това е на баба — обадих се аз, като се опитах гласът ми да прозвучи спокойно. — Намерихме го, докато разчиствахме.
Стефан изсумтя. — На баба ти. Чудесно. Предполагам следващото е да започнеш да събираш буркани за зимнина. — Той ме погледна, забелязвайки ключа и бележката в ръката ми. — А това какво е? Поредната антика?
Подадох му бележката. Той я прочете набързо, с лека насмешка на устните си.
— „Твое е по право.“ — изимитира той старчески глас. — Анна, моля те. Сигурно е скрила буркан с ракия под някой камък. Знаеш ги какви са по селата. Хайде, стига глупости. Тази вечер имаме вечеря с инвеститорите от онази швейцарска фирма. Искам да изглеждаш перфектно. Облечи синята рокля. И без повече такива… — той махна пренебрежително с ръка към пуловера — …сантиментални боклуци.
Той се обърна и влезе в кабинета си, затваряйки вратата след себе си. Всяка негова дума беше като малка игла, която се забиваше в мен. „Парцал“, „сантиментални боклуци“. За него това беше просто стара дреха. За мен, в този момент, тя се превръщаше в карта към едно непознато минало.
Мира свали пуловера и ми го подаде. В очите ѝ имаше смесица от разочарование от баща ѝ и любопитство.
— Ще отидеш ли да провериш? За камъка?
Кимнах. Вече не ставаше въпрос за възможно наследство. Ставаше въпрос за нещо много по-дълбоко. Имах чувството, че ако разгадая тази тайна, ще разбера не само баба си, но и част от себе си, която бях погребала преди много години.
Вечерята със швейцарските инвеститори беше мъчение. Усмихвах се, кимах, водих любезни разговори за фондови пазари и недвижими имоти, но умът ми беше другаде. Беше в онази обрасла градина, под онзи студен, покрит с мъх камък. Стефан беше в стихията си — обаятелен, убедителен, перфектният бизнесмен. Гледах го и за пръв път от много време насам се запитах кого виждам до себе си. Познавах ли изобщо този мъж? Или просто бях приела ролята на красив аксесоар към успешния му живот?
Когато се прибрахме късно вечерта, той беше в еуфория.
— Сделката е почти сигурна! Това ще ни изстреля в съвсем друга орбита, Анна! Ще купим онази къща с басейна, за която си мечтаеше!
Не отговорих. Мечтаех ли наистина за къща с басейн? Или това беше неговата мечта, която аз просто бях приела за своя?
През нощта не можах да спя. Станах и отидох в хола. Взех червения пуловер и го прегърнах. Миришеше на лавандула и на минало. В джоба, където беше скрито съкровището, пръстите ми напипаха нещо друго — една-единствена, груба вълнена нишка, която се беше разплела. Издърпах я и тя се проточи като червена следа в мрака. Една нишка, която свързваше моето лъскаво, подредено настояще с едно тайно, непознато минало. И знаех, че трябва да я последвам, независимо къде ще ме отведе.
Глава 3
На следващия ден измислих лъжа. Казах на Стефан, че отивам да се видя с приятелка от университета, която не съм виждала отдавна. Той дори не ме погледна, докато говорех, зает с телефона си.
— Добре, добре. Само не закъснявай, довечера имаме билети за опера.
Пътят до родното село на баба ми беше кратък, но ми се стори като пътуване в друго измерение. Колкото повече се отдалечавах от града с неговите стъклени сгради и забързан ритъм, толкова по-ясно усещах как пластове напрежение и преструвки се смъкват от мен. Къщата беше в края на селото, леко изолирана, точно както я помнех. Времето я беше белязало. Мазилката се ронеше, дървените капаци на прозорците висяха под неестествен ъгъл, а градината… градината беше превзета от бурени, превърнала се в дива, непроходима джунгла.
Спрях колата и за момент просто стоях и гледах. Спомените нахлуха в мен — как като дете тичах боса из тази градина, как баба ми показваше различните билки и цветя, как въздухът беше изпълнен с жуженето на пчели и аромата на зрели домати. Сега всичко беше тихо. Тъжно и тихо.
Вратата беше заключена с ръждясал катинар. Разбира се. Нямах ключ за него. Но си спомних, че баба винаги държеше резервен ключ под една счупена саксия до входа. Наведох се и разрових из сухите листа. Беше там. Ръждясал, но все още работещ.
Вътре времето беше спряло. Дебел слой прах покриваше всичко. Мебелите — старият дървен скрин, масата с мушамата на цветя, железните легла — всичко си беше на мястото, сякаш баба просто беше излязла за малко. По стените висяха избелели снимки в дървени рамки. Мои детски портрети, снимки на майка ми и баща ми от сватбата им, и една малка, черно-бяла снимка на самата баба като младо момиче. Гледаше свенливо встрани от обектива, с лека усмивка на устните и плитка, преметната през рамото. Никога не се бях замисляла, че и тя е била млада, че е имала своите мечти и тайни. За мен тя винаги беше просто… баба.
Излязох в задния двор. Сърцето ми биеше учестено. Проправих си път през бурените, които се оплитаха в краката ми, докато не стигнах до северната страна на къщата. Кладенецът беше там, покрит с изгнили дъски. А до него — камъкът. Беше по-голям, отколкото го помнех, потънал в земята, целият покрит със зелен, кадифен мъх. „Където слънцето никога не огрява.“ Това беше мястото.
Опитах се да го помръдна. Не успях. Беше непоклатим. Паника започна да ме обзема. Ами ако всичко е било просто старческа фантазия? Ами ако няма нищо? Огледах се за нещо, което да използвам като лост. В ъгъла, подпряна на стената, ръждясваше стара желязна коса. С неимоверни усилия успях да подпъхна острието ѝ под единия ръб на камъка. Натиснах с цялата си тежест. В началото нищо не се случи. Но после, с оглушително скърцане и стържене, камъкът леко се повдигна.
Под него не беше пръст. Имаше малка, квадратна дупка, в която беше поставена метална кутия. Беше ръждясала, но здрава. Сърцето ми щеше да изскочи. Извадих я. Беше по-тежка, отколкото очаквах. Отпред имаше малка ключалка. Като тази на старите сандъци за съкровища.
С треперещи ръце извадих ключа от джоба си. Пъхнах го в ключалката. Превъртя се трудно, със стържещ звук, но щракна. Отворих капака.
Вътре нямаше нито златни монети, нито скъпоценни камъни. Имаше документи. Много документи. Най-отгоре лежеше пачка писма, привързани с избледняла синя панделка. Под тях имаше нотариален акт за собственост. И под всичко това, на самото дъно, лежеше една-единствена черно-бяла фотография.
Взех я. На нея беше баба ми, Лиляна. Но не момичето от снимката на стената. Беше млада жена, може би на двадесет и няколко години. И не беше сама. До нея стоеше висок, красив мъж в елегантен костюм. Той я беше прегърнал през кръста и я гледаше с такава любов и обожание, че дъхът ми спря. А тя… тя се смееше. Смееше се от сърце, с цялото си същество, по начин, по който никога не я бях виждала да се смее. Двамата стояха пред нещо, което приличаше на строеж.
Обърнах снимката. На гърба, с елегантен калиграфски почерк, беше написано: „Лиляна и Ивайло. Началото на нашия свят.“
Ивайло. Не познавах никой с това име. Дядо ми се казваше Димитър. Той почина много преди да се родя. Кой беше този мъж? И защо баба ми пазеше негова снимка в тайна кутия под камък?
Развързах панделката на писмата. Първото започваше с: „Скъпа моя Лили, не мога да спра да мисля за теб…“ Почеркът беше същият като на гърба на снимката.
След това взех нотариалния акт. Прочетох го веднъж. Прочетох го втори път. Не можех да повярвам на очите си. Беше документ за собственост на парцел. Огромен парцел, в планински район, който сега беше един от най-скъпите и престижни курорти в страната. И собственикът, вписан в документа, беше… Ивайло. А в долната част на документа, в секцията за бележки, имаше ръкописна добавка, заверена с печат и подпис: „В случай на моя смърт или трайна невъзможност да се разпореждам с имота, пълната собственост се прехвърля на госпожица Лиляна.“
Светът ми се преобърна. Моята бедна, скромна баба, която плетеше пуловери, защото не можеше да си позволи друг подарък, е била наследница на имот, струващ милиони. Какво се беше случило? Кой беше Ивайло? И защо тази тайна е останала погребана толкова дълго?
Прибрах всичко обратно в кутията. Не можех да оставя това тук. Сега това не беше просто любопитство. Това беше мисия. Дължах го на нея. Дължах го на себе си.
Глава 4
Прибрах се вкъщи като в просъница. Скрих металната кутия на най-сигурното място, за което се сетих — на дъното на гардероба, под червения пуловер. Успях да се преоблека и да сложа маската на любяща съпруга точно преди Стефан да се прибере. Операта беше „Травиата“. Иронията не ми убягна — история за обречена любов и пожертвана жена. Докато слушах ариите за изгубена любов и разбити сърца, в главата ми се въртяха образите на Лиляна и Ивайло.
През следващите няколко дни живеех два живота. През деня бях Анна, съпругата на бизнесмена, майка на тийнейджърка, домакиня на перфектния дом. Нощем, когато всички заспяха, се превръщах в детектив. Четях писмата едно по едно, потапяйки се в една история, която беше по-вълнуваща от всеки роман.
Историята беше едновременно красива и трагична. Ивайло беше син на много богато и влиятелно семейство от столицата. Лиляна пък била просто красивото селско момиче, което работело като прислужница в лятната им вила. Срещнали се случайно, влюбили се лудо. Писмата му бяха пълни със страст, с обещания за бъдеще, в което социалните различия нямат значение. Той я наричал „моето диво цвете“, „моята единствена истина“. Пишел ѝ как е купил земята за тях, как ще построят къща, далеч от предразсъдъците на неговия свят, как ще имат деца и ще остареят заедно.
Писмата на баба ми бяха по-сдържани, но любовта в тях беше също толкова силна. Личеше си обаче и страхът ѝ. Тя не вярвала, че приказката може да има щастлив край. „Ние сме от два различни свята, Ивайло. Твоите роднини никога няма да ме приемат.“
Последното писмо беше от него. Тонът беше променен. Отчаян. „Баща ми знае за нас, Лили. Заплашва да те унищожи, да съсипе семейството ти. Уредил е брак за мен с дъщерята на негов бизнес партньор. Изпращат ме в Швейцария за една година, уж да уча. Но ти се кълна, любов моя, това не е краят. Ще намеря начин. Ще се върна за теб. Пази документа. Той е твоята гаранция. Чакай ме. Винаги твой, Ивайло.“
И това беше всичко. Нямаше повече писма. Очевидно, той никога не се беше върнал. Какво се беше случило с него? Защо баба ми никога не беше предявила правата си върху имота? Защо беше избрала да живее в бедност, да се омъжи за дядо ми Димитър и да погребе тази тайна толкова дълбоко?
Въпросите ме измъчваха. Започнах да се държа разсеяно, често се замислях. Стефан го забеляза.
— Какво ти става напоследък, Анна? Витаеш в облаците. Да не би да съжаляваш, че не си събрала онази ракия изпод камъка? — подхвърли той ехидно една вечер.
Не му отговорих. Как можех да му обясня? Той щеше да види само знака за долар. Щеше да види имота, милионите. Нямаше да види любовната история, разбитото сърце, пожертвания живот.
Знаех, ‘че не мога да се справя сама. Трябваше ми помощ. Трябваше ми адвокат. Но не можех да отида при корпоративните акули, с които работеше Стефан. Те щяха да му докладват на момента. Трябваше ми някой дискретен, някой, на когото да мога да се доверя.
Спомних си за Симеон. Той беше стар приятел на баща ми, адвокат от старата школа, с малка кантора в центъра на града. Човек с принципи, който не се интересуваше от големите пари, а от справедливостта. Не го бях виждала от години.
Намерих телефона му и му се обадих. Уговорихме си среща за следващия ден. Отново излъгах Стефан — този път казах, че отивам на зъболекар. Лъжите започваха да стават мое ежедневие и това ме караше да се чувствам мръсна.
Кантората на Симеон беше точно както си я представях — старинно бюро, рафтове, отрупани с дебели книги и папки, и лек мирис на хартия и качествен тютюн. Самият той беше остарял, косата му беше напълно бяла, но очите му зад дебелите очила бяха все така проницателни.
Разказах му всичко. Показах му бележката, ключа, снимката, писмата и нотариалния акт. Той ме слушаше внимателно, без да ме прекъсва. Когато свърших, той взе нотариалния акт и го разгледа под ярката светлина на лампата си. Дълго се взира в печатите и подписите.
— Документът изглежда напълно автентичен — каза той накрая, а гласът му беше сериозен. — И тази ръкописна добавка… заверена е от нотариус, който беше много уважаван по онова време. Това е желязно. Въпросът е защо баба ти никога не го е използвала.
— И аз това се питам.
— И какво се е случило с този Ивайло? — Симеон се облегна назад в стола си. — Това е ключът. Трябва да разберем неговата съдба. И също така, трябва да проверим какво е настоящото състояние на имота. Подобно място не може да е останало незабелязано толкова години.
Той обеща да направи проверка. Когато си тръгвах, ме спря на вратата.
— Анна, трябва да те предупредя. Ако този имот е толкова ценен, колкото предполагам, и ако някой друг го владее в момента, това няма да е лесна битка. Ще си създадеш могъщи врагове. Сигурна ли си, че искаш да продължиш?
Погледнах го право в очите. — По-сигурна не съм била в нищо през живота си.
През следващата седмица живеех в трескаво очакване. В същото време, отношенията ми със Стефан ставаха все по-обтегнати. Той беше изцяло погълнат от своята голяма сделка и нямаше никакво търпение за моята разсеяност.
— Просто се стегни, Анна! — сопна ми се той една сутрин. — Държиш се като дете. Имаш всичко, за което една жена може да мечтае, а ти се цупиш като разглезена принцеса.
Имах всичко? Имах красива къща, но тя не се усещаше като дом. Имах съпруг, но се чувствах по-самотна от всякога. Имах пари, но нямах цел. Може би точно това търсех — не наследство, а смисъл.
Обаждането от Симеон дойде в петък следобед.
— Анна, ела в кантората ми. Веднага. Има развитие. И не мисля, че ще ти хареса.
Глава 5
Стомахът ми се сви на топка. Гласът на Симеон беше напрегнат, лишен от обичайното му спокойно излъчване. За пореден път се наложи да импровизирам лъжа за Стефан. Този път беше мигрена и спешна нужда от чист въздух. Чувствах се като престъпник в собствения си живот.
Когато влязох в кантората, Симеон стоеше до прозореца, загледан в улицата, с ръце в джобовете. На бюрото му бяха разпръснати купчини документи и разпечатки от компютър.
— Открих няколко неща — започна той, без да се обръща. — Първо, за Ивайло. Съдбата му не е била щастлива. Оженил се е за жената, която са му избрали. Имал е един син. Загинал е при автомобилна катастрофа в Швейцария, само две години след последното си писмо до баба ти. Бил е много млад.
Сърцето ми се сви от мъка за тези двама влюбени, чиято история е била прекъсната толкова брутално. Значи затова не се е върнал. А баба ми? Тя сигурно е чакала. Чакала е напразно. Може би, когато е научила за смъртта му, просто се е предала. Омъжила се е за друг, опитала се е да забрави. Но не е забравила. Запазила е кутията, запазила е тайната.
— А имотът? — попитах тихо.
Симеон се обърна и ме погледна. Очите му бяха сериозни.
— Имотът е проблемът, Анна. Големият проблем. Той не е пустееща земя. Напротив. В момента там се строи огромен, луксозен хотелски комплекс. Строителството е в напреднал стадий.
— Как е възможно? Нали земята е била негова? И по наследство, на баба ми?
— Тук нещата стават мътни. След смъртта на Ивайло, баща му, който е бил изключително влиятелен човек с много връзки, е успял по някакъв начин да обяви нотариалния акт за невалиден. Вероятно са използвали фалшиви свидетели, подкупени длъжностни лица… класическа схема за онези времена. Земята е останала собственост на семейството. И сега, познай кой е собственик на компанията-инвеститор, която строи комплекса?
Поклатих глава.
— Синът на Ивайло. Единственият му наследник. Казва се Петър. И е един от най-големите строителни предприемачи в страната. Човек с безскрупулна репутация, огромно богатство и връзки на най-високо ниво.
Светът ми се завъртя. Значи не просто трябваше да се боря с някаква абстрактна държавна машина. Трябваше да се изправя срещу сина на мъжа, когото баба ми е обичала. Човек, който очевидно беше наследил безскрупулността на дядо си, а не романтичната душа на баща си.
— Какви са шансовете ми? — попитах, а гласът ми беше едва доловим шепот.
Симеон седна зад бюрото си и сплете пръсти. — Ще бъда честен с теб, Анна. Минимални. Той има армия от адвокати. Има пари, с които може да купи мълчанието на всеки. Има и медии, които ще те смачкат. Ще изкарат баба ти използвачка и златотърсачка. Ще изкарат теб алчна наследница, която се опитва да измъкне пари. Ще бъде мръсна война.
Мълчах. Всичко в мен крещеше да се откажа. Да се прибера в златната си клетка, да забравя за всичко, да оставя миналото да си остане погребано. Но тогава пред очите ми изникна образът на баба ми — не старата, прегърбена жена, а младото момиче от снимката, което се смее щастливо в прегръдките на любимия си. Те са имали мечта. И тази мечта им е била отнета. Брутално и несправедливо.
— Искам да се боря — казах твърдо.
Симеон ме погледна дълго и накрая кимна бавно. — Знаех си, че ще кажеш това. Приличаш на баща си. И той беше такъв инат. Добре. Ще подготвим документите. Ще заведем дело за собственост. Но трябва да си готова. От този момент нататък, животът ти няма да е същият.
Не беше. Първата стъпка беше да кажа на майка ми. Маргарита. Отношенията ни винаги бяха сложни. Тя беше жена, която цял живот се стремеше към по-висока класа, към лукс и признание. Винаги беше критикувала скромния живот на майка си, моята баба Лиляна. Омъжвайки ме за Стефан, тя сякаш беше осъществила собствените си амбиции чрез мен.
Срещнахме се в едно от онези лъскави кафенета, които тя обожаваше. Когато ѝ разказах историята, очаквах да бъде шокирана, може би дори впечатлена. Но реакцията ѝ беше съвсем различна. Лицето ѝ пребледня, а след това се изкриви в гримаса на чиста ярост.
— Ти луда ли си? — почти изсъска тя, забравяйки за добрите обноски. — Да разравяш стари истории? Да се изправяш срещу такъв човек? Знаеш ли какво ще стане? Ще съсипеш всичко! Ще съсипеш името си, брака си, бъдещето на Мира!
— Мамо, става въпрос за справедливост! За наследството на баба!
— Какво наследство? — изсмя се тя горчиво. — Майка ми беше глупачка! Имала е златен шанс в ръцете си и го е изпуснала! Цял живот я гледах как се мъчи в онази кочина, а е можела да има всичко! И знаеш ли защо? Заради проклетата си гордост и наивност! Тя е избрала този живот! Остави я да почива в мир с грешките си!
Думите ѝ ме поразиха. Но имаше нещо повече в реакцията ѝ. Имаше паника.
— Ти си знаела — прошепнах аз. — Знаела си за Ивайло.
Тя ме погледна с омраза. — Разбира се, че знаех. Бях малко момиче, но не бях сляпа. Виждах как гаснеше след като той замина. Виждах как плачеше нощем. Цял живот съм расла в сянката на един призрак, на една невъзможна любов. Мразех го за това, че я изостави. И мразех нея, задето не беше достатъчно умна да го задържи. Не повтаряй нейните грешки, Анна. Не заменяй реалния живот за някаква си романтична фантазия от миналото.
Станах и си тръгнах, оставяйки я сама с нейната чаша скъпо кафе и горчиви спомени. Разбрах, че от нея няма да получа подкрепа. Разбрах и друго — нейната амбиция, нейният вечен стремеж към материалното, е бил просто отчаян опит да избяга от бедността, която майка ѝ е можела да избегне.
Вкъщи ме чакаше нов проблем. Мира. Тя беше приета в университета, в специалността, за която мечтаеше — история на изкуството. Бях толкова горда с нея. Но Стефан имаше друго мнение.
— История на изкуството? — каза той на вечеря, след като Мира развълнувано сподели новината. — И какво ще работи с това? Уредник в някой западнал музей за мизерна заплата? Не ставай смешна, Мира. Ще кандидатстваш право или икономика. В моята фирма винаги ще има място за добър юрист.
— Но татко, аз не искам да бъда юрист! Аз обичам изкуството!
— Любовта не плаща сметки — отсече Стефан. — Въпросът е приключен.
Мира се разплака и избяга в стаята си. Аз се изправих срещу Стефан.
— Нямаш право да решаваш вместо нея! Това е нейният живот!
— Докато живее под моя покрив и аз плащам за образованието ѝ, имам пълното право! — извика той. — Стига си я защитавала! Превръщаш я в разглезена мечтателка, точно като теб напоследък!
Скандалът беше грозен. Крещяхме си неща, които отдавна таяхме в себе си. Пропастта между нас се разтваряше с всеки изминал ден, превръщайки се в бездънна пропаст. Не знаех, че това е само началото. Истинската буря тепърва предстоеше.
Глава 6
Делото беше заведено. Новината се разпространи светкавично, точно както Симеон беше предсказал. Първоначално беше малка статия в икономически вестник: „Наследница на неизвестна любовница предявява претенции към имот на строителен магнат“. Но скоро лавината тръгна. Таблоидите се нахвърлиха върху историята като лешояди. Публикуваха мои снимки, папарашки кадри пред дома ми, пред кантората на Симеон. Наричаха ме „алчната вдовица“ (макар да бях омъжена), „модерната златотърсачка“.
Животът ми се превърна в ад. Приятелките ми започнаха да ме избягват. В скъпия супермаркет, в който пазарувах, усещах шепотите и осъдителните погледи зад гърба си. Мира също страдаше. В училище я тормозеха, наричаха майка ѝ измамница. Тя започна да се затваря в себе си, спря да споделя.
Най-тежко беше у дома. Стефан беше извън себе си от ярост.
— Ти съсипваш всичко! — крещеше той. — Името ми е замесено в тази кална история! Инвеститорите се отдръпват! Сделката, по която работя от една година, е напът да пропадне! И знаеш ли защо? Защото същата тази компания, която строи хотела, е свързана с моите швейцарски партньори! Ти ме саботираш! Ти унищожаваш моята работа!
— Не съм знаела, Стефан! — опитвах се да се защитя.
— Не си знаела, защото не мислиш! Ти мислиш само за твоите глупави романтични истории! Заради един парцалив пуловер и една измислена приказка ти съсипваш реалния ни живот!
Започнахме да спим в отделни стаи. Напрежението вкъщи можеше да се реже с нож. Единствената ми утеха беше Мира. Въпреки тормоза, тя не ме обвини. Една вечер влезе тихо в стаята ми, където седях сама в тъмното.
— Мамо, не се отказвай — каза тя тихо. — Това, което правиш, е правилно. Прабаба Лиляна щеше да се гордее с теб.
Думите ѝ ми дадоха сила да продължа.
Скоро получих първото „предложение“. Адвокатът на Петър, елегантен и студен мъж на име Чавдар, поиска среща със Симеон и мен. Срещнахме се в неговата лъскава кантора в стъклен небостъргач. Атмосферата беше враждебна.
— Моят клиент, господин Петър — започна Чавдар, без никакви предисловия, — е готов да ви предложи компенсация, за да прекратите това нелепо дело. Той е щедър човек. Предлага ви сто хиляди.
Симеон се изсмя. — Сто хиляди? Колега, само земята струва десетки милиони. Предложението ви е обидно.
— Това не е предложение. Това е жест на добра воля. Вие нямате никакви шансове в съда. Ние имаме документи, които доказват, че въпросният нотариален акт е фалшификат. Имаме и свидетели.
— Лъжесвидетели — отвърна спокойно Симеон.
— Това ще реши съдът — усмихна се ледено Чавдар. — Помислете добре, госпожо. Сто хиляди сега, или нищо и разходи по делото по-късно. Да не говорим за накърнената ви репутация.
— Моята репутация вече е накърнена, благодарение на вашите платени статии в пресата — отговорих аз, изненадвайки сама себе си със смелостта си. — Отговорът ми е не.
Чавдар ни изгледа така, сякаш бяхме насекоми. — Както желаете. Но не казвайте, че не сте били предупредени.
Предупреждението не закъсня. Няколко дни по-късно, докато се прибирах, открих, че гумите на колата ми са нарязани. После започнаха анонимни обаждания посред нощ. Мъжки глас ми казваше да се откажа, „ако ми е мил животът на дъщеря ми“. Полицията беше безсилна. Нямаше доказателства.
Страхът започна да ме разяжда. Не за мен, а за Мира. Но точно тогава се случи нещо неочаквано. Стефан се промени. Един ден се прибра по-рано от обикновено. Изглеждаше съсипан. Седна на дивана в хола и зарови лице в ръцете си.
— Провали се — каза глухо. — Сделката се провали. Партньорите се оттеглиха официално тази сутрин.
Очаквах да ми се нахвърли, да ме обвини. Но той не го направи. Просто стоеше там, смазан. За пръв път от много време го видях не като могъщия бизнесмен, а като уязвим човек. Седнах до него.
— Съжалявам, Стефан.
Той вдигна глава и ме погледна. В очите му нямаше гняв, а някаква странна празнота. — Не, аз съжалявам. Бях такъв задник. Толкова се бях вкопчил в тази сделка, в парите, в успеха, че забравих за всичко останало. За теб. За Мира. Днес, когато ми казаха, че всичко е свършено, първата ми мисъл не беше за парите. Беше за това, че те загубих.
Думите му ме разтърсиха. Толкова отдавна не бях чувала нещо подобно от него.
— Всичко е заради Петър, нали? — попитах.
Той кимна. — Той стои зад всичко. Убедил е швейцарците, че сме рисков партньор заради съдебния процес. Искал е да ме притисне, за да те накарам да се откажеш. — Той се изсмя горчиво. — Глупак. Не ме познава. Никой не може да ме изнудва.
В този момент видях проблясък от стария Стефан, когото бях обикнала — боецът, който не се предава.
— Ще те подкрепя, Анна — каза той. — Ще се борим заедно срещу този мръсник. Ще го разорим. Ще му вземем всичко.
Това беше повратна точка. Вече не бях сама. Имах съпруга си до себе си. Финансовото ни състояние беше разклатено. Бяхме взели огромен кредит за апартамента, разчитайки на бъдещите приходи от сделката. Сега бяхме изправени пред реалната опасност да го загубим. Напрежението беше огромно, но поне бяхме заедно в това.
Стефан се включи активно в делото. Неговите бизнес познания и аналитичен ум бяха безценни. Той и Симеон започнаха да работят в екип, ровейки се в миналото на Петър и неговата компания, търсейки слабо място, пробойна в бронята му.
Войната навлезе в нова фаза. Вече не беше само Давид срещу Голиат. Беше битка на умове, на стратегии. А аз бях в центъра на всичко, водена от спомена за една любов и един червен пуловер.
Глава 7
Въпреки обединените ни усилия, делото вървеше бавно и мъчително. Адвокатите на Петър използваха всяка възможна процедурна хватка, за да го бавят. Отлагаха заседания, оспорваха всяко наше доказателство, представяха безкрайни експертизи, които „доказваха“, че подписът на нотариуса е фалшив, че хартията е от по-късен период, че всичко е една голяма измама. Медийната кампания срещу мен продължаваше с пълна сила. Чувствах се като удавник, който едва успява да си поеме дъх, преди следващата вълна да го залее.
Финансовият натиск ставаше непоносим. Банката започна да ни изпраща предупредителни писма за ипотечния кредит. Стефан работеше денонощно, опитвайки се да спаси каквото може от бизнеса си, търсеше нови проекти, но репутацията му беше опетнена от скандала и вратите се затваряха пред него. За пръв път в живота си се сблъскахме с реалния страх от бедността. Трябваше да продадем втората си кола, да спрем почивките, да ограничим разходите до минимум. Луксозният свят, в който живеех, се разпадаше пред очите ми.
Но тази криза имаше и неочакван ефект. Тя ни сближи. За пръв път от години със Стефан бяхме екип. Вечер не седяхме пред телевизора в различни стаи, а разпъвахме документи на масата в трапезарията и обсъждахме стратегии до късно през нощта. Виждах в него хъса и амбицията, които ме бяха привлекли в началото, но този път те не бяха насочени към печелене на пари, а към търсене на справедливост.
Мира също се промени. Вместо да се оплаква от лишенията, тя проявяваше зрялост, която не подозирах, че притежава. Намери си почасова работа в една галерия, за да не ни тежи финансово, и продължаваше да учи с ентусиазъм за специалността, която баща ѝ вече не оспорваше. Понякога, когато ни виждаше уморени и отчаяни, идваше при нас, прегръщаше ни и казваше: „Ще се справим.“
Една вечер, докато преглеждахме за стотен път писмата на баба ми, търсейки някаква пропусната следа, Стефан каза:
— Знаеш ли, има нещо странно в тази история. Защо бащата на Ивайло е положил толкова усилия да скрие всичко? Само заради социалните различия? Струва ми се прекалено. Трябва да има нещо повече. Някаква друга причина, поради която е искал да раздели сина си от баба ти на всяка цена.
Думите му ме накараха да се замисля. Препрочетох отново последното писмо на Ивайло. „Баща ми знае за нас, Лили. Заплашва да те унищожи, да съсипе семейството ти.“ Това не бяха просто думи на ядосан родител. Това беше заплаха. Какво е можел да знае баща му за семейството на Лиляна, което да използва като оръжие? Баба ми беше сираче, отгледана от леля си. Нямаше братя и сестри. Какво можеше да съсипе?
Започнах да ровя в миналото на собственото си семейство. Разпитвах възрастни роднини, търсих стари документи. И тогава, в един прашен сандък на тавана на майка ми, намерих нещо. Стар албум със снимки. В него имаше снимка от сватбата на родителите на баба ми — моите прадядо и прабаба. И под нея, с избледнял почерк, беше написано името на кума: Атанас. Същото фамилно име като на Ивайло.
Сърцето ми спря. Почувствах ледени тръпки. Веднага се обадих на Симеон.
— Симеоне, трябва да провериш нещо. Как се казва бащата на Ивайло?
След кратка пауза, той отговори. — Казва се Атанас. Защо?
Дъхът ми спря. — Защото човек с това име е бил кум на сватбата на родителите на баба.
Последва дълго мълчание от другата страна на линията.
— Анна, това… това променя всичко — каза накрая Симеон с напрегнат глас. — Ако бащата на Ивайло и бабата на Лиляна са имали някаква връзка, ако…
Той не довърши, но аз разбрах. Картината започна да се подрежда с ужасяваща яснота. Атанас, богатият и влиятелен мъж. Родителите на баба ми, бедни селски хора. Защо такъв човек ще им кумува? Освен ако не е имало нещо, което да го свързва с тях. Или по-скоро с нея, с прабаба ми.
Симеон започна да копае в тази посока. И това, което откри, беше по-шокиращо от всичко досега. Намерил акт за раждане. На баба ми, Лиляна. В графата „баща“ пишеше „неизвестен“. Но Симеон, използвайки старите си контакти, успя да се добере до черновата на документа в архива. И там, задраскано с дебела линия, стоеше едно име. Атанас.
Бащата на Ивайло беше и баща на Лиляна.
Те са били брат и сестра. Полубрат и полусестра, които не са знаели за кръвната си връзка.
Сега всичко си дойде на мястото. Паниката на Атанас. Отчаяните му опити да ги раздели. Той не е защитавал социалния статус на семейството си. Той се е опитвал да предотврати кръвосмешение. Но вместо да им каже истината, той е избрал пътя на заплахите, на интригите, на лъжите. Унищожил е любовта им, разбил е сърцата им, за да запази собствената си мръсна тайна.
Това разкритие беше нашият коз. Това беше оръжието, което можеше да унищожи Петър. Защото ако се докажеше, че дядо му е баща на Лиляна, тогава тя се явяваше негова леля. И като такава, тя е имала законно право на част от наследството му, напълно отделно от имота, подарен ѝ от Ивайло. Това превръщаше Петър не просто в некоректен собственик, а в човек, който е заграбил наследството на собствената си леля.
Публичният скандал щеше да бъде огромен. Репутацията на цялото му семейство, градена с поколения, щеше да се срине.
Стояхме пред морална дилема. Да използваме ли тази информация? Да извадим ли наяве тайни, които ще опетнят паметта не само на Атанас, но и на Ивайло, и на Лиляна? Да причиним ли такава болка, само за да спечелим делото?
Стефан беше категоричен. — Разбира се, че ще я използваме! Този човек се опита да ни унищожи! Време е за разплата!
Аз се колебаех. Мислех си за баба ми. Тя е избрала да мълчи. Може би е искала тази тайна да умре с нея. Имах ли право аз да я разкрия пред целия свят?
Глава 8
Докато се борех с моралната дилема, врагът нанесе своя следващ удар. И този път той не беше насочен към мен, а към Стефан.
Една сутрин на вратата се позвъни. Бяха двама мъже в цивилни дрехи. Показаха полицейски значки и поискаха да говорят със съпруга ми. Отведоха го за разпит. Часове по-късно разбрахме за какво става въпрос. Стефан беше обвинен във финансови злоупотреби и пране на пари, свързани със стара сделка отпреди няколко години. Обвиненията бяха скалъпени, базирани на фалшифицирани документи и показанията на бивш служител, който очевидно беше подкупен. Но калната топка беше хвърлена.
Задържаха го в ареста за 72 часа. Бяха най-дългите 72 часа в живота ми. Не ми позволяваха да го видя. Телефонът ми беше иззет. Чувствах се напълно безпомощна. Това беше ходът на Петър. Той не можеше да ме пречупи с директни атаки, затова реши да удари най-близкия ми човек. Искаше да ме постави в позиция, в която да съм готова на всичко, за да спася съпруга си.
Когато най-накрая го пуснаха под гаранция, той беше друг човек. Смазан, унизен, с празен поглед. Арестът го беше пречупил.
— Искат да ме вкарат в затвора, Анна — каза той с глух глас онази вечер. — Имат всичко. Подправени имейли, банкови извлечения… всичко изглежда напълно реално. Ще ме осъдят.
— Ще се борим! — казах аз. — Ще докажем, че е натопен!
Той поклати глава. — Нямаме време. И нямат пари за адвокатите, които могат да се справят с това. Свършено е с мен.
Тогава телефонът ми иззвъня. Беше непознат номер. Вдигнах. Беше Чавдар, адвокатът на Петър.
— Надявам се, че сега разбирате сериозността на ситуацията, госпожо — каза той със същия леден, спокоен тон. — Моят клиент е готов да прояви още веднъж своята щедрост. Всички обвинения срещу съпруга ви ще бъдат свалени. Просто трябва да направите едно нещо. Да се откажете от делото. Да подпишете декларация, че нотариалният акт е бил недоразумение и че нямате никакви претенции. И да ни предадете всички оригинални документи, които притежавате. Писмата, снимката, всичко.
Това беше. Шах и мат. Поставиха ме пред невъзможен избор. Справедливостта за баба ми или свободата на съпруга ми. Миналото или настоящето.
Погледнах Стефан. В очите му видях страх. И молба. Той не го каза с думи, но целият му вид крещеше: „Спаси ме, Анна! Моля те!“
Знаех какво трябва да направя. Нямаше друг изход.
— Съгласна съм — казах в слушалката. Гласът ми беше чужд.
На следващия ден отидох в кантората на Чавдар. Сама. Носех металната кутия. Същата кутия, която бях изровила с толкова надежда изпод онзи камък. Сега ми се струваше като кутията на Пандора, от която бяха излезли всички злини на света.
Подписах документите, без да ги чета. Предадох кутията. Чавдар я отвори, прегледа съдържанието с доволна усмивка, след което я заключи в огромен сейф зад бюрото си.
— Разумно решение — каза той. — До няколко дни съпругът ви ще бъде напълно оневинен.
Тръгнах си от онази сграда с усещането, че съм продала душата си. Бях предала баба си. Бях предала себе си.
Когато се прибрах, не казах нищо на Стефан. Просто седнах на дивана и се втренчих в стената. Той дойде и ме прегърна.
— Благодаря ти, Анна — прошепна той. — Знам какво ти костваше това. Обещавам, ще ти се реванширам.
Но аз не исках реванш. Исках си обратно честта. Исках си обратно силата, която бях намерила.
Няколко дни по-късно, както Чавдар беше обещал, всички обвинения срещу Стефан бяха свалени поради „липса на доказателства“. Той беше свободен. Но ние бяхме в капан. Бяхме загубили всичко — битката, парите, самоуважението.
Една вечер седях в хола и гледах новините. И тогава го видях. Петър. Даваше интервю по повод първата копка на новия си хотелски комплекс. Стоеше на фона на планината, на същата онази земя, която беше откраднал, и говореше за бъдеще, за прогрес, за инвестиции. Усмихваше се самодоволно в камерата. И в този момент нещо в мен се пречупи. Или по-скоро се събуди.
Гневът, който изпитах, беше по-силен от страха, по-силен от отчаянието. Този човек нямаше да победи. Нямаше да му позволя.
Отидох в спалнята и отворих гардероба. Извадих червения пуловер. Навлякох го. Беше мек и топъл. Прегърна ме като утеха от миналото. Пъхнах ръка в джоба. И напипах нещо.
Не беше ключът. Не беше бележката. Беше нещо малко и твърдо. Извадих го.
Беше малко, навито на руло парченце фотографска лента. Негатив.
Бях толкова фокусирана върху кутията, писмата и документите, че никога не бях проверила джоба отново. Баба ми. Хитрата ми, предвидлива баба. Тя не беше оставила всичко на едно място. Беше скрила резервен план. Беше скрила нещо, което е знаела, че никой няма да потърси.
Глава 9
Сърцето ми биеше до пръсване. С несигурни ръце развих крехката лента. Трябваше ми лупа, за да видя какво има на малките кадри. Бяха няколко. Първият беше неясен, но на втория и третия изображението беше ясно. Беше документ. Ръкописен текст. Успях да разчета няколко думи: „завещание“, „единствен наследник“, „моята дъщеря Лиляна“. И най-отдолу имаше подпис. Подписът на Атанас.
Това беше. Това беше бомбата. Не беше просто нотариален акт за един имот, дарен от любовник. Това беше собственоръчно написано завещание от бащата, в което той признава дъщеря си и ѝ оставя част от наследството си. Вероятно го е написал в момент на разкаяние, преди да умре. Завещание, което очевидно е било скрито и унищожено от семейството му след смъртта му. Но не и преди някой да успее да го снима. Може би верен слуга? Или самата Лиляна? Нямаше значение. Важното беше, че съществуваше, макар и само на този малък негатив.
Показах го на Стефан и Симеон. И двамата бяха смаяни.
— Това е динамит, Анна! — възкликна Симеон, докато разглеждаше негатива под лампа. — Ако успеем да докажем автентичността му, това не е просто гражданско дело за имот. Това е криминално дело за укриване на завещание и документна измама с десетилетна давност! Това може да вкара Петър в затвора!
— Но ние подписахме декларация — обади се Стефан. — Отказахме се от всички претенции.
— Подписали сте под натиск! — отвърна Симеон. — Били сте изнудвани чрез фалшиви обвинения срещу теб, Стефан. Това прави декларацията невалидна. Сега ние сме в позиция на силата.
Но аз не исках просто да водя ново дело. Това щеше да отнеме години. Исках възмездие. И го исках сега.
— Няма да ходим в съда — казах аз. — Ще отидем директно при него.
На следващия ден, без да се обаждам, отидох в централата на компанията на Петър. Огромна, внушителна сграда от стъкло и стомана. Влязох и казах на рецепцията, че имам среща с господин Петър. Когато секретарката провери и каза, че нямам уговорен час, аз просто я погледнах и казах:
— Предайте му, че Анна е тук. И че нося поздрави от дядо му. От завещанието на дядо му.
Пет минути по-късно бях в кабинета му. Беше огромен, с изглед към целия град. Самият Петър беше точно такъв, какъвто си го представях от снимките. Висок, с преждевременно посивяла коса, студени сини очи и изражение на човек, който е свикнал да получава всичко, което поиска.
Той ме гледаше с презрение. — Не знам каква игра играете, но тя свърши. Подписахте документите.
— Подписах ги, за да спася съпруга си, когото вие натопихте — отговорих спокойно. — Но намерих нещо ново. Нещо, което баба ми е скрила по-добре от всичко останало.
Извадих снимките, които бяхме направили от негатива, и ги плъзнах по полираната повърхност на бюрото му.
Той ги погледна. За част от секундата видях как маската му на безразличие се пропука. В очите му проблесна паника. Но той бързо се овладя.
— Фалшификат — каза той. — Жалък опит.
— Може и да е — отвърнах. — Но представете си каква история ще стане от това. „Строителен магнат укривал завещанието на дядо си, за да лиши от наследство незаконната си леля“. Звучи добре за заглавие, нали? Може и да не ви осъдят, господин Петър. Имате най-добрите адвокати. Но калта ще остане. Вашето име, името на баща ви, на дядо ви — всичко ще бъде опетнено завинаги. Инвеститорите не обичат такъв тип публичност, нали?
Той мълчеше. Гледаше ме. За пръв път не с презрение, а с нещо като… уважение.
— Какво искате? — попита накрая.
— Искам това, което се полага на баба ми. Искам собствеността върху земята. Целият парцел. Ще ми я прехвърлите. Безвъзмездно. Ще спрете строежа и ще изтеглите работниците си.
Той се изсмя. — Невъзможно. Инвестирал съм милиони там.
— Това е ваш проблем. Трябвало е да помислите, преди да строите върху крадена земя. Освен това, искам публично извинение. Ще свикате пресконференция и ще кажете истината. Ще изчистите името на баба ми и моето. И ще компенсирате съпруга ми за провалената сделка и фалшивите обвинения.
Той ме гледаше невярващо.
— Вие сте луда.
— Не, аз съм внучката на Лиляна. И нося нейния пуловер. — В този момент осъзнах, че наистина бях с червения пуловер. Бях го облякла сутринта, без да се замисля, като броня. — Имате 24 часа да приемете условията ми. В противен случай, този негатив и неговата история отиват при най-големия ви медиен конкурент. И повярвайте ми, те ще знаят какво да правят с него.
Станах и тръгнах към вратата.
— И още нещо — спрях се на прага. — Пазете си писмата и снимката, които ви дадох. Те са всичко, което ви е останало от една истинска любовна история. Нещо, което вие, с цялото си богатство, никога няма да имате.
Глава 10: Ново начало
През следващите 24 часа не спах. Чаках. Всяко позвъняване на телефона караше сърцето ми да подскача. Стефан и Мира бяха до мен, мълчаливи и подкрепящи. Не знаехме какво ще се случи. Дали ще се опита да ни елиминира? Дали ще ни предложи пари? Дали просто ще игнорира ултиматума ми?
Обаждането дойде на двадесет и третия час. Беше Чавдар. Гласът му вече не беше леден и надменен. Беше уморен.
— Моят клиент приема условията ви.
Победихме.
Всичко се случи много бързо. Подписахме документите за прехвърлянето на собствеността. Строежът беше замразен. Петър свика пресконференция. Не каза цялата истина за завещанието, разбира се. Представи го като „новооткрито семейно недоразумение“, което той, като морален човек, бърза да поправи. Изчисти името ми, извини се за „медийните спекулации“ и обяви, че земята се връща на законните си наследници. Компенсира Стефан с огромна сума, която не само покри загубите му, но и му даде възможност да започне нов, още по-голям бизнес.
Но това не беше най-важното. Най-важното беше, че справедливостта възтържествува. Истината, макар и частично, излезе наяве.
Животът ни се промени из основи. От ръба на фалита се оказахме собственици на огромно богатство. Но ние вече не бяхме същите хора. Премеждието ни беше променило. Бяхме научили кои са истински важните неща.
Със Стефан седнахме и говорихме дълго. Бракът ни беше преминал през огън и сякаш се беше пречистил. Той ми призна за своите грешки, за своята амбиция, която го беше заслепила. Аз му признах за моята самота и усещането, че съм изгубила себе си. Решихме да опитаме отново. Но този път наистина. Като партньори.
Първото нещо, което направихме с новопридобитото богатство, беше да създадем фондация на името на Лиляна и Ивайло. Фондация, която да подпомага млади, талантливи хора на изкуството, които нямат финансова възможност да развият таланта си — точно като Мира. Продадохме част от земята, за да финансираме фондацията за десетилетия напред.
Но запазихме най-хубавата част от имота. Онази, с изглед към върховете, където Лиляна и Ивайло бяха мечтали да построят своята къща.
Една слънчева пролетна утрин тримата отидохме там. Стефан, Мира и аз. Въздухът беше кристално чист, ухаеше на бор и диви цветя. Гледката беше спираща дъха. На мястото на строежа сега имаше само основи, които бавно се поглъщаха от природата.
Мира, която вече беше студентка по история на изкуството, носеше червения пуловер. Той ѝ стоеше прекрасно.
— Какво ще правим с това място? — попита тя.
Стефан ме погледна. — Ти решаваш, Анна. Това е твоята победа.
Погледнах към върховете, към безкрайното синьо небе. Помислих си за баба си, за нейната тиха сила, за нейната погребана любов и за нейното последно послание към мен. Тя не ми беше завещала просто земя и пари. Беше ми завещала история. Беше ми дала ключ не само към една метална кутия, а към собствената ми същност. Беше ми показала, че никога не е късно да се бориш за това, в което вярваш.
— Ще построим къща — казах аз. — Малка, уютна къща. Не палат, а дом. Място, където да идваме, за да бъдем заедно. Място, където да помним.
Обърнах се към Мира и я прегърнах. Вдишах аромата на вълна и на моето момиче. И за пръв път от онзи далечен осемнайсети рожден ден, от дъното на душата си, безмълвно, но с цялото си същество, казах на баба си: „Благодаря“.