Топлината от тавата прогаряше през кухненските ръкавици, но аз я стисках здраво, сякаш държах в ръцете си последния останал спомен. Уханието на печени зеленчуци, крехко месо и онази тайна комбинация от подправки, която само мама знаеше, изпълваше колата и за миг почти можех да я видя до мен на седалката, усмихната и доволна. „Ще го харесат, миличка. Храната сближава хората“, щеше да каже тя с онзи свой топъл, успокояващ глас. Но мама я нямаше вече от година, а аз отивах на семейна вечеря при свекърва си. Сама.
Къщата на Стефка и покойния ѝ съпруг беше от онези, които внушават респект и студенина едновременно. Масивна, на два етажа, с перфектно окосена морава, която сякаш се страхуваше да порасне дори с милиметър повече от позволеното. Всичко беше подредено, излъскано до блясък, всяка вещ си знаеше мястото и сякаш те съдеше, ако посмееш да нарушиш хармонията.
Поех си дълбоко дъх, преди да натисна звънеца. Вратата се отвори почти веднага. Мартин, съпругът ми, ме посрещна с напрегната усмивка. Целуна ме по бузата, но устните му бяха студени, а очите му бързо пробягаха към ястието в ръцете ми.
„Какво е това?“ – попита той, а в гласа му долових нотка на… притеснение?
„Специалитетът на мама. Реших да направя нещо по-различно“, отвърнах, опитвайки се да звуча бодро.
Влязохме в трапезарията. Стефка стоеше до масата, изправена като струна, облечена в тъмна рокля, която подчертаваше строгото ѝ лице. Тя беше жена, която никога не повишаваше тон. Нямаше нужда. Леденият ѝ поглед и премерените думи можеха да поразят по-силно от всеки крясък. Сестрата на Мартин, Диана, седеше на стола си и нервно въртеше салфетката в ръцете си. Тя ме поздрави с едва доловимо кимване.
Масата вече беше отрупана. Порцеланови чинии, сребърни прибори, кристални чаши. Всичко беше безупречно, както винаги. Намерих празно място в средата и внимателно поставих моята скромна глинена тава. В този стерилен лукс тя изглеждаше някак чужда, топла и твърде… жива.
Още щом я сложих на масата, свекърва ми ме изгледа. Не беше просто поглед, беше оценка, присъда. Очите ѝ се присвиха, а устните ѝ се свиха в тънка, безцветна линия. Настъпи тишина. Тежка, оглушителна тишина, в която се чуваше единствено тиктакането на стария стенен часовник. Чувствах се като подсъдима, а моето ястие, приготвено с толкова любов и носталгия, беше вещественото доказателство за някакво мое прегрешение.
Стефка вдигна ръка и посочи тавата с пръст, който трепереше от едва сдържан гняв.
„Махни храната на майка си от моята къща!“
Думите прозвучаха тихо, но остро като счупено стъкло. Всяка сричка беше наситена с отрова. Не беше молба, не беше забележка. Беше заповед. Унижение.
Времето спря. Погледнах към Мартин, търсейки подкрепа, защита, каквото и да е. Но той стоеше като вкаменен, забил поглед в пода. Лицето му беше пребледняло, а на челото му беше избила ситна пот. Диана закри устата си с ръка, а в очите ѝ се четеше ужас.
Никой не каза нищо. Никой не ме защити. Бях сама в тази ледена стая, изправена пред необяснимата омраза на тази жена.
Не казах нищо. Гърлото ми се беше свило на топка. Взех ръкавиците, грабнах топлата тава и без да поглеждам никого, се обърнах и излязох от къщата. Външната врата се затвори зад мен с глух, окончателен трясък.
Стигнах до колата и седнах зад волана. Поставих ястието на съседната седалка. Уханието му вече не носеше утеха, а се усещаше като подигравка. Ръцете ми трепереха неконтролируемо. Взирах се в тъмните прозорци на къщата, от която току-що бях изхвърлена. Какво се беше случило? Защо? Омразата в погледа на Стефка беше твърде дълбока, твърде лична, за да е породена от една обикновена манджа.
Чаках. Не знаех какво. Може би Мартин да излезе, да се извини, да ми обясни. Минутите се нижеха мъчително бавно. Десет. Двадесет. Половин час. Час. Гневът ми бавно премина в ледена обида, а след това в дълбока, смазваща тъга. Сълзите напираха, но аз не им позволих да потекат. Не и тук.
Най-накрая вратата на къщата се отвори и на прага се показа Мартин. Той тръгна бавно към колата, с наведена глава, като виновник, отиващ към ешафода. Качи се на пасажерското място и затвори вратата. Не ме погледна. Запалих двигателя и потеглихме в пълно мълчание. Улиците се нижеха покрай нас, светлините на града се размазваха пред погледа ми. Тишината в колата беше по-тежка и от тази в трапезарията. Беше тишина, пълна с неизказани думи, с предателство и страх.
Когато почти бяхме стигнали до нашия блок, съпругът ми изведнъж избухна в смях.
Не беше весел смях. Беше истеричен, задавен, плашещ. Той се смееше и се държеше за корема, а по лицето му се стичаха сълзи. Спрях колата рязко встрани от пътя и го погледнах, обзета от ужас и погнуса.
Той пое дълбоко дъх, опитвайки се да се успокои, и ме погледна с блеснали, безумни очи.
„Ти нямаш представа…“ – изхриптя той, преди отново да бъде погълнат от конвулсиите на своя страшен, необясним смях.
Глава 2
Смехът му секна така внезапно, както беше започнал, и беше заменен от тежко, хрипливо дишане. Колата беше потънала в полумрак, осветявана единствено от оранжевата светлина на уличната лампа. Гледах го и не можех да го позная. Това не беше моят Мартин. Не беше мъжът, за когото се бях омъжила преди две години – онзи, който ме разсмиваше с непохватните си шеги и ми обещаваше, че винаги ще ме пази. Този човек беше непознат. Смазан от тежестта на тайна, която го караше да се смее пред лицето на моето унижение.
„Какво нямам представа, Мартин? – Гласът ми беше дрезгав, едва се познах. – Какво е толкова смешно? Че майка ти ме изгони като куче? Че ти стоеше и не каза нито дума? Това ли е смешното?“
Той поклати глава, избягвайки погледа ми. Взираше се в ръцете си, сякаш отговорът беше изписан на дланите му.
„Не е това, Милена. По-сложно е.“
„Обясни ми го тогава! Дължиш ми го! Какво толкова има в една проклета манджа, че да предизвика такава реакция? Познаваше ли майка ми? Мразеше ли я? Какво става?“
Въпросите ми увиснаха в напрегнатия въздух. Той въздъхна дълбоко, уморено.
„Майка ми е… труден характер. Знаеш го.“
„Труден характер? – почти изкрещях аз. – Това не е труден характер, Мартин! Това е жестокост! Това е целенасочено унижение! А твоят смях… твоят смях беше най-голямото предателство.“
„Не разбираш… Смехът не беше насочен към теб. Беше… ирония. Ужасна, жестока ирония.“
„Ирония за какво?“ – настоявах аз, но той отново млъкна. Запали колата и без дума повече потегли към дома.
Апартаментът ни, който обикновено усещах като нашето уютно убежище, сега ми се стори студен и чужд. Оставих тавата с недокоснатото ястие на кухненския плот. Ароматът му вече ми действаше задушаващо. Мартин влезе в спалнята и затвори вратата, ясен знак, че разговорът е приключил. Аз останах в хола, сама с мислите си.
Легнах на дивана, но сънят не идваше. В ума ми се въртеше една и съща сцена: студеният поглед на Стефка, думите ѝ, вкамененото лице на Мартин и накрая – неговият ужасяващ смях. „Ти нямаш представа…“ Какво нямах представа?
Започнах да прехвърлям в ума си всичко, което знаех за семейството му. Бяха заможни. Баща му, Симеон, беше починал преди няколко години. Беше основал успешна строителна компания, която сега се управляваше от Мартин. Стефка никога не беше работила. Беше „жена на положение“, както сама обичаше да казва. Винаги се е държала с мен резервирано, с една студена учтивост, която никога не преминаваше в истинска топлота. Отдавала го бях на факта, че произхождам от съвсем различна среда. Аз бях дъщеря на учителка и библиотекар. Родителите ми не ми бяха оставили богатство, а любов към книгите и скромност. Може би това дразнеше Стефка. Може би в нейните очи не бях достатъчно добра партия за сина ѝ. Но това не обясняваше сцената тази вечер. Омразата ѝ беше твърде дълбока, за да е просто снобизъм.
Имаше нещо общо с майка ми. Бях сигурна в това. Стефка беше казала: „храната на майка си“. Не „твоята храна“. Беше назовала източника на проблема. Но каква връзка можеше да има между моята тиха, скромна майка и тази властна, ледена жена? Мама никога не я беше споменавала. Когато ѝ разказвах за семейството на Мартин, тя просто слушаше и кимаше, без да коментира. Дали е знаела нещо? Дали е криела нещо от мен?
Мислите ми се прехвърлиха към Мартин. През последните месеци той беше станал по-раздразнителен и затворен. Отдавах го на напрежението в работата. Често говореше за „трудни проекти“ и „нелоялна конкуренция“. Понякога го чувах да води напрегнати разговори по телефона късно вечер, но когато го питах, той просто махваше с ръка и казваше, че са „бизнес неща“. Дали проблемите му бяха по-дълбоки, отколкото предполагах? Дали тази семейна тайна го разяждаше отвътре?
Бяхме се оженили по любов. Поне аз така си мислех. Срещнахме се в университета. Аз учех право, а той вече завършваше икономика. Привлече ме със своята увереност и чувството си за хумор. Изглеждаше толкова различен от момчетата, които познавах. В него имаше една зрялост, една солидност, която ми даваше сигурност. Спомних си как ми предложи брак – на една пейка в парка, с пръстен, който беше избрал сам. Беше казал: „С теб искам да споделя всичко, Милена. И доброто, и лошото. Обещавам ти, че никога няма да крия нищо от теб.“
Къде беше този мъж сега? Скрит зад стена от мълчание и истеричен смях. Обещанието му се беше превърнало в прах.
На сутринта се събудих на дивана, схваната и с главоболие. Слънцето се процеждаше през щорите. От спалнята не се чуваше нищо. Отидох в кухнята. Тавата стоеше там, където я бях оставила. Студена и тъжна. Без да се замисля, я грабнах и я изхвърлих в кофата за боклук. Не можех повече да я гледам.
Мартин излезе от спалнята, вече облечен за работа. Изглеждаше уморен, с тъмни кръгове под очите. Избягваше погледа ми. Наля си кафе и застана до прозореца.
„Трябва да поговорим“ – казах тихо.
Той отпи от кафето. „Няма време, закъснявам за среща.“
„Ще намериш време! – Гласът ми трепна. – Дължиш ми обяснение, Мартин. Не можеш просто да се преструваш, че нищо не се е случило.“
Той се обърна към мен. В очите му нямаше и следа от разкаяние. Имаше само досада.
„Слушай, Милена, просто го забрави. Майка ми е такава. Прекали. Край на историята. Не прави от мухата слон.“
„Край на историята ли? – не можех да повярвам на ушите си. – Това е моята майка! Това е моето достойнство! А ти… ти се смя! Как да го забравя?“
„Казах ти, смехът нямаше нищо общо с теб! – повиши тон той. – Просто си представих… нещо. Една стара история. Няма значение. Остави нещата така.“
„Няма да ги оставя! – троснах се аз. – Щом ти не искаш да ми кажеш, ще разбера сама. Ще попитам майка ти. Ще отида и ще я попитам право в очите защо мрази паметта на майка ми!“
При тези думи лицето на Мартин се промени. Досадата изчезна и беше заменена от паника. Той пристъпи към мен и ме сграбчи за раменете.
„Не! – изсъска той. – Не смей да го правиш! Стой далеч от нея! Остави тази тема, чуваш ли ме? За твое добро.“
Заплахата в гласа му ме смрази. Той никога не ми беше говорил така. Пусна ме рязко, грабна си чантата и излезе, тръшвайки вратата след себе си.
Останах сама в тишината, разтреперана от гняв и страх. Вече бях сигурна. Не ставаше дума за „труден характер“ или стара вражда. Ставаше дума за нещо голямо. Нещо тъмно и грозно, което Мартин се опитваше да скрие с всички сили. И беше готов да ме заплашва, за да го запази в тайна.
Но той не ме познаваше. Не познаваше упоритостта, която бях наследила от майка си. Заплахата му не ме уплаши. Напротив. Тя запали в мен огън. Щях да разбера истината. На всяка цена.
Глава 3
Първата ми мисъл беше да се обадя на Диана. Тя беше там, видя всичко. В очите ѝ бях прочела ужас, а не презрение. Може би тя щеше да е по-склонна да говори. Намерих номера ѝ и позвъних. Вдигна почти веднага.
„Милена? Добре ли си?“ – гласът ѝ беше притеснен.
„Не, Диана, не съм добре. Можеш ли да ми кажеш какво, по дяволите, стана снощи?“
От другата страна на линията се чу дълга въздишка. „Не мога. Не и по телефона. Майка… тя е…“
„Знам каква е. Но това беше различно. Има нещо повече, нали? Нещо, свързано с моята майка.“
Настъпи мълчание. Чувах приглушени гласове на заден фон.
„Слушай, не мога да говоря сега. Може би по-късно. Ще ти се обадя“, каза тя бързо и затвори.
Останах с телефона в ръка, по-разочарована от всякога. Явно и тя се страхуваше. Страхът беше обхванал цялото им семейство като отровен бръшлян.
Реших, че трябва да сменя тактиката. Ако те не искаха да ми разкажат миналото, щях да го потърся сама. Започнах от единственото място, което ми беше останало – спомените за мама. Прибрах се в малкия апартамент, в който бях израснала и който стоеше празен след смъртта ѝ. Не можех да се реша да го продам. Беше моето светилище, моята връзка с нея.
Въздухът беше застоял, но всичко си беше на мястото. Книгите по рафтовете, бродираната покривка на масата, саксиите с цветя на перваза. Сякаш мама просто беше излязла за малко и всеки момент щеше да се върне.
Отидох в нейната спалня и отворих стария гардероб. Ухаеше на лавандула и минало. На най-горния рафт, в няколко картонени кутии, тя пазеше целия си живот. Снимки, писма, стари документи, дипломи. Започнах да ги преглеждам методично, кутия по кутия.
Първо бяха снимките. Черно-бели, с назъбени краища. Мама като малко момиченце, после като ученичка, студентка. Беше толкова красива, с лъчезарна усмивка, която озаряваше всичко около нея. После се появиха снимки с татко. Сватбата им, първата им годишнина, раждането ми. Едно щастливо, обикновено семейство. Нямаше и следа от Стефка или някой от семейството на Мартин.
Продължих с писмата. Повечето бяха от татко, от времето, когато е бил в казармата. Нежни, любовни думи, които ме накараха да се усмихна през сълзи. Имаше и картички от приятелки, колеги. Нищо необичайно.
Тъкмо когато започвах да губя надежда, в една малка дървена кутийка, пълна със стари значки и брошки, напипах нещо твърдо. Беше малък, кожен бележник. Дневник. Сърцето ми подскочи. Мама никога не беше споменавала, че си води дневник.
Отворих го с треперещи ръце. Почеркът ѝ беше ситен и наклонен. Датите бяха отпреди повече от тридесет години, от времето, когато е била студентка. Започнах да чета. В началото описваше лекции, изпити, срещи с приятели. И тогава, на една от страниците, се появи име. Стефка.
„Днес Стефка пак ме заведе в онази сладкарница до университета. Тя е невероятна! Толкова е различна от мен. Смела, дръзка, винаги знае какво иска. Понякога ѝ завиждам за увереността. Но тя казва, че харесва моето спокойствие. Каза, че сме като двете страни на една монета. Неразделни.“
Не можех да повярвам. Стефка? Най-добрата приятелка на майка ми? Ледената, властна жена, която ме беше изгонила, е била неразделна с моята нежна, тиха майка? Продължих да чета, поглъщайки всяка дума.
Страниците разказваха за тяхното приятелство. За споделени тайни, за мечти, за момчета. Двете са били като сестри. И тогава се появи още едно име. Александър.
„И двете сме луди по Александър. Той е най-популярното момче във факултета. Умен, забавен, с онази леко арогантна усмивка, която кара коленете ми да омекнат. Стефка е по-смела, флиртува с него открито. Аз само го гледам отдалеч. Знам, че нямам шанс. Той никога не би забелязал момиче като мен.“
Но Александър я беше забелязал. Следващите страници бяха пълни с него. Първата им среща, първата целувка, първата любов. Майка ми беше на седмото небе. Описваше го като своя принц, своята сродна душа. Но между редовете на щастието ѝ започна да се прокрадва сянка.
„Стефка се държи странно напоследък. Радва се за мен и Александър, но понякога я улавям да ни гледа с един особен поглед. Сякаш има тъга в очите ѝ. Опитах се да говоря с нея, но тя казва, че всичко е наред. Липсва ми старият ѝ смях.“
Приятелството им започнало да се пропуква. Стефка се отдръпнала, станала мълчалива и затворена. И тогава се появил баща ми, Димитър. Описваше го като „мил и добър, но толкова предсказуем“. Бил пълната противоположност на Александър.
После записките спряха за няколко месеца. Когато започнаха отново, тонът беше коренно различен. Щастието беше изчезнало. Беше заменено от болка и объркване.
„Не мога да повярвам. Не искам да повярвам. Той ме остави. Александър ме остави. Каза, че не съм за него. Че му трябва нещо повече. Че аз съм твърде… обикновена. Сърцето ми е разбито на хиляди парчета.“
И най-отдолу на страницата, с разкривен почерк, беше добавено: „Стефка знаеше. През цялото време е знаела. Видях ги заедно. Смееха се. Тя го прегърна.“
Предателство. Това беше думата, която пулсираше в ума ми. Стефка не просто е била влюбена в гаджето на най-добрата си приятелка. Тя я е предала. И се е радвала на нещастието ѝ.
Но това не беше всичко. Прелистих няколко страници напред. Имаше само един последен запис, от много по-късна дата, може би години по-късно. Почеркът беше твърд, гневен.
„Видях ги днес. Симеон и Стефка. Карат лъскава кола, живеят в голяма къща. А ние с Димитър едва свързваме двата края. И всичко това е построено върху нашата разруха. Върху неговата идея, върху нашите пари. Александър, Симеон… те ни съсипаха. А тя, Стефка, стоеше отстрани и гледаше. Знам, че знаеше всичко. Тя е в основата. Нейната отмъстителност няма граници. Дано един ден не се задави от парите, които откраднаха от нас. А онова ястие… онова, което създадохме заедно, никога повече няма да го направя. То е символ на всичко, което изгубих.“
Затворих дневника. Ръцете ми трепереха. Всичко започваше да се изяснява. Не ставаше дума само за любовен триъгълник. Ставаше дума за бизнес. За пари. За съсипани животи. Бащата на Мартин, Симеон, е бил съдружник с баща ми. И с мистериозния Александър. И са ги разорили. А Стефка е знаела. Може би дори е участвала.
Ястието. То е било тяхното ястие. На мама и Стефка. Символ на приятелството им. Когато аз го занесох в дома ѝ, без да знам нищо, аз бях донесла призрака на нейното собствено предателство. Бях ѝ показала огледало, в което тя не е искала да поглежда.
„Махни храната на майка си от моята къща!“
Сега думите ѝ имаха съвсем друг смисъл. Тя не гонеше мен. Тя гонеше миналото си. Гонеше вината си.
И смехът на Мартин… „Ужасна, жестока ирония.“ Той е знаел. Знаел е цялата история. И когато ме е видял да влизам с онази тава в ръце, е видял иронията. Дъщерята на измамената, която носи символа на предателството в къщата на предателката.
Гняв, горещ и всепомитащ, ме заля. Бяха ме лъгали. Всички. Мартин ме беше излъгал с мълчанието си. Беше се оженил за мен, знаейки, че семейството му е съсипало моето. Как е могъл? Как е живял с тази тайна?
Имаше и още нещо, което ме тревожеше. Финансовото състояние на Мартин. Неговата раздразнителност, притеснените му разговори. Дали историята не се повтаряше? Дали проклятието на тези пари не тегнеше и над неговото поколение?
Взех дневника. Това беше моето оръжие. Моето доказателство. Вече не бях обърканата, унизена жертва от снощи. Бях дъщерята на майка си. И щях да потърся справедливост.
Глава 4
Прибрах се у дома с дневника в чантата си. Тежеше като камък. Чувствах се сякаш нося кутията на Пандора. Знаех, че щом я отворя пред Мартин, нищо вече няма да е същото. Но нямах избор. Стената от лъжи между нас трябваше да рухне.
Той се прибра късно, както обикновено. Изглеждаше още по-изтощен от сутринта. Свали си сакото и разхлаби вратовръзката си с уморено движение.
„Тежък ден?“ – попитах, а гласът ми прозвуча неестествено спокойно.
„Не питай. Един клиент се оттегля, друг иска предоговаряне на условията… кошмар.“ – Той отвори хладилника, извади една бира и седна на дивана. – „Как мина твоят ден?“
Въпросът му беше небрежен, зададен по навик. Той дори не ме погледна.
Седнах във фотьойла срещу него. Извадих малкия кожен бележник и го поставих на масата помежду ни.
„Прочетох някои интересни неща.“
Той вдигна поглед от бирата си. Очите му се спряха на дневника. За част от секундата видях как лицето му се вкаменява. Той го позна. Може би го беше виждал преди? Или просто се досети какво е.
„Какво е това?“ – попита той, но гласът му беше загубил своята небрежност.
„Дневникът на майка ми. От студентските ѝ години. Оказва се, че е била най-добра приятелка с твоята майка. Представяш ли си? Неразделни.“
Мартин остави бутилката и се наведе напред. В очите му се четеше тревога.
„Милена, недей…“
„О, ще продължа. – прекъснах го аз, а спокойствието ми започна да се пропуква. – Пише и за някакъв Александър. Изглежда и двете са били влюбени в него. Но майка ми го е спечелила. И тогава приятелството им е приключило. Защото твоята майка, Стефка, не е могла да преглътне, че е втора. Че е загубила.“
„Това са стари истории. Глупости отпреди тридесет години.“ – опита се да омаловажи той.
„Така ли? А бизнесът, който баща ти и баща ми са имали заедно? И това ли е стара глупост? Или фактът, че баща ти и същият този Александър са разорили моя баща? Взели са му всичко! Това ли наричаш стара глупост, Мартин?“
При тези думи той скочи на крака.
„Откъде знаеш това? Кой ти го каза?“
„Майка ми го е написала! Черно на бяло! Написала е как вашето семейство е построило богатството си върху руините на моето! Ти знаеше, нали? През цялото време си знаел!“
Той не отговори. Просто стоеше и ме гледаше с изражение, в което се смесваха вина и отчаяние. Мълчанието му беше по-красноречиво от всяко признание.
„Как можа? – Гласът ми се пречупи. – Как можа да ме гледаш в очите, да ми казваш, че ме обичаш, да се ожениш за мен, знаейки това? Знаейки, че баща ти е крадец, а майка ти… съучастник в унищожаването на моето семейство?“
„Не е толкова просто!“ – извика той.
„Тогава го направи просто! Обясни ми! Защо се смя, Мартин? Искам да знам защо се смя!“
Той прокара ръце през косата си, обърна се и закрачи из стаята като животно в клетка.
„Защото, когато те видях да влизаш с онова проклето ястие… – той спря и се обърна към мен, а в очите му имаше болка – …всичко ми се стовари изведнъж. Цялата абсурдност на ситуацията. Ти, невинна и незнаеща, носиш в ръцете си символа на тяхното приятелство и последвалото предателство. Носиш го в къщата, построена с парите, откраднати от баща ти. Поднасяш го на жената, която е съсипала майка ти. Иронията… тя просто ме смаза. Беше или да се разсмея, или да се разкрещя и да унищожа всичко. И аз избрах по-лесния, по-страхливия път.“
Признанието му ме удари като физически удар. Значи беше вярно. Всичко.
„Значи знаеш всичко.“ – прошепнах аз.
„Не всичко. Знам само части. Баща ми ми разказа малко преди да умре. Чувстваше се виновен. Каза, че са направили ужасна грешка. Че Александър ги е подмамил, че са били млади и алчни. Каза, че майка ми… тя е подклаждала огъня. Била е обсебена от идеята да отмъсти на майка ти, задето ѝ е отнела Александър. Баща ми се е опитал да ги спре, но не е успял. Или не е искал достатъчно силно.“
„А ти? Ти защо не ми каза нищо?“
„Защото те обичам! – изкрещя той. – Защото, когато те срещнах, ти беше най-чистото и истинско нещо в живота ми. Не исках тази мръсотия от миналото да те докосне. Не исках да те изгубя. Мислех си, че можем да построим нещо наше, нещо ново, далеч от техните грехове. Бях глупак.“
„Бил си страхливец.“ – поправих го аз.
Той кимна бавно. „Да. Бях страхливец. И все още съм.“
В този момент телефонът му иззвъня. Той го погледна и лицето му пребледня още повече. Отхвърли обаждането. Но телефонът веднага звънна отново.
„Кой е?“ – попитах.
„Никой. Бизнес.“
„Не ме лъжи повече, Мартин. Писна ми от лъжи.“
Той въздъхна и вдигна телефона.
„Да?… Казах ви, че ще платя до края на месеца… Не, не мога да намеря толкова пари веднага… Слушайте, дайте ми още малко време…“
Гласът му беше напрегнат, умоляващ. Слушах и нов, леден страх започна да пълзи по гръбнака ми.
„Какви пари? На кого дължиш пари?“ – попитах, когато затвори.
Той ме погледна с празни очи. „Компанията е пред фалит, Милена. От месеци съм затънал до гуша. Взех заеми, за да я спася. Големи заеми.“
„Какви заеми? От банка ли?“
Той поклати глава. „Не само. От… хора. Неправилните хора.“
Светът ми се завъртя. Значи не само миналото беше прогнило. Настоящето също се разпадаше.
„Защо не си ми казал?“ – прошепнах аз.
„От срам. От гордост. Не исках да се проваля в очите ти. Исках да бъда успешен като баща ми, но без неговите грехове. Но се провалих. Във всичко.“
Той седна на дивана и зарови лице в ръцете си. За първи път го виждах напълно сломен. Не бизнесменът, не синът на Стефка, а просто един уплашен мъж, който беше загубил всичко.
В мен се бореха две чувства. Гняв заради лъжите му и съжаление към съсипания човек пред мен. Истината беше излязла наяве, но не донесе облекчение. Донесе само още болка и разруха. Сега разбирах, че семейната тайна не беше просто сянка от миналото. Тя беше активно, живо проклятие, което беше протегнало пипалата си и към нашето настояще. И ни дърпаше надолу, към бездната.
Глава 5
В дните след разкритието къщата ни се превърна в бойно поле на мълчанието. Говорехме си само най-необходимото. „Подай ми солта“, „Ще се прибера късно“. Всяка дума беше премерена, всяка тишина беше наситена с неизказани обвинения и разочарование. Мартин беше призрак в собствения си дом. Тръгваше рано, прибираше се късно, а когато беше тук, се взираше в екрана на лаптопа или телефона си с отчаяние, което вече не се опитваше да скрие.
Аз, от своя страна, бях погълната от дневника на майка ми. Препрочитах го отново и отново, търсейки още детайли, още имена, нещо, което да ми помогне да сглобя целия пъзел. Името Александър се беше запечатало в съзнанието ми. Кой беше този човек? Къде беше сега? Той беше ключът към всичко – към предателството, към разорението на баща ми, към омразата на Стефка.
Опитах се да го потърся в интернет, но без фамилия беше невъзможно. Имаше хиляди мъже с това име. Трябваше ми повече информация.
Една вечер, докато Мартин беше в банята, телефонът му, оставен на масата, светна. Беше съобщение от номер, записан просто като „К.“: „Времето изтича, Мартине. Утре сутрин в десет в офиса. Искам парите или ключовете от апартамента.“
Сърцето ми замръзна. Ключовете от апартамента. Нашият апартамент. Онзи, за който бяхме взели ипотечен кредит и който изплащахме с толкова усилия.
Когато той излезе от банята, аз държах телефона в ръка.
„Кой е Кристиян, Мартин? И защо иска ключовете от дома ни?“
Лицето му се сгърчи. Опитът му да излъже се изпари, преди дори да се е появил.
„Той е… партньор. Взех заем от него.“
„Заложил си апартамента ни? Без да ми кажеш?“
„Нямах избор! – извика той. – Банките ми отказаха. Той беше единственият, който се съгласи. Мислех, че ще успея да върна парите навреме. Имахме голям проект, но той се провали…“
„Проектът се е провалил или ти си се провалил?“ – попитах студено.
„Аз! Аз се провалих, добре? – изкрещя той, а отчаянието му се превърна в гняв. – Не мога да бъда перфектния бизнесмен, какъвто беше баща ми! Не мога да правя пари от въздуха! Всичко, до което се докосна, се превръща в прах!“
„Може би защото се опитваш да строиш върху прогнила основа. – отвърнах аз. – Може би проклятието на парите, които баща ти е откраднал, тегне и над теб.“
Думите ми го удариха по-силно от шамар. Той се отпусна на стола, победен.
„Може би си права.“ – прошепна той.
Онази нощ не спах. Мисълта, че можем да останем на улицата, ме ужасяваше. Аз все още учех, лекциите ми в юридическия факултет изискваха цялото ми внимание. Работех на половин ден в една кантора, за да помагам с разходите, но това беше капка в морето. Цялата ни финансова стабилност се крепеше на фирмата на Мартин. Фирма, която очевидно вече не съществуваше.
На следващия ден реших да действам. Не можех повече да стоя и да чакам Мартин да ни завлече и двамата в бездната. Трябваше да намеря начин да се защитя. И да разбера истината за миналото. Двете неща бяха неразривно свързани.
Отидох отново в апартамента на майка ми. Този път търсех друго. Не спомени, а документи. В една стара папка, пълна с платени сметки и данъчни декларации, намерих това, което търсех. Документи за регистрация на фирма. „Светлина-92“ ООД. Съдружници: Димитър, Симеон и… Александър. Имаше и фамилия. Александър Стоилов.
С тази информация в ръце вече имах отправна точка. Бърза проверка в търговския регистър ми показа, че фирма „Светлина-92“ е била обявена в ликвидация през 1995 година. Но намерих и нещо друго. Година по-късно, през 1996, е регистрирана нова фирма. „Стройинвест Груп“. Собственици: Симеон и Александър Стоилов. Това беше фирмата, която Мартин беше наследил. Тя не беше създадена от баща му. Тя беше прероденият феникс на фирмата, която беше споделял с баща ми. Бяха го изхвърлили и просто бяха продължили, сменяйки името. Всичко беше толкова нагло, толкова очевидно.
Но къде беше Александър Стоилов сега? Потърсих го отново. Този път го намерих. Беше известен бизнесмен, с множество фирми, често се появяваше в бизнес изданията. На снимките беше по-възрастен, с прошарена коса и самодоволна усмивка. Но очите му… в тях имаше нещо хищно и безмилостно. Това беше човекът, който беше разбил сърцето на майка ми и бизнеса на баща ми.
Докато ровех из документите, намерих и визитка на адвокат. Адвокат Костов. Той се беше занимавал с процедурата по ликвидация на „Светлина-92“. Може би той знаеше повече. Може би си спомняше нещо.
Адресът на кантората му беше стар, но реших да опитам. Оказа се, че сега там има магазин за пердета. Попитах продавачката за адвокат Костов. Тя беше възрастна жена и си спомни.
„А, адвокат Костов! Добър човек. Пенсионира се преди години. Мисля, че живее някъде наблизо. В онази стара кооперация на ъгъла.“
Намерих кооперацията и името му на една от пощенските кутии. С разтуптяно сърце натиснах звънеца. След дълго чакане вратата изскърца и се отвори. Пред мен стоеше възрастен мъж, прегърбен, с очила с дебели стъкла.
„Какво обичате?“ – попита той с дрезгав глас.
„Адвокат Костов? Казвам се Милена. Дъщеря съм на Димитър. Вие сте се занимавали с фирмата му преди много години.“
При споменаването на името на баща ми, очите на стареца зад дебелите стъкла сякаш се оживиха. Той ме огледа внимателно.
„Влезте, момиче, влезте.“
Апартаментът му беше пълен с книги и прах. Миришеше на старост и спомени. Седнахме в малката му гостна. Разказах му всичко – за вечерята, за дневника на майка ми, за подозренията си. Той слушаше внимателно, без да ме прекъсва. Когато свърших, той въздъхна тежко.
„Помня случая. Помня го много добре. Беше мръсна работа. Баща ти беше добър човек, но твърде доверчив. Симеон беше слаб, лесно се поддаваше на влияние. Но истинският дявол в тази история беше другият. Стоилов.“
„Какво точно се случи?“
„Схема. Проста, но ефективна. Накарали са баща ти да подпише документи, с които прехвърля своя дял като гаранция за голям заем, който уж е трябвало да изтеглят за фирмата. Заем, който никога не е бил изтеглен. След това са използвали тези документи, за да го изхвърлят. Всичко беше законно на хартия, но дълбоко неморално. Опитах се да се боря, но те имаха по-добри адвокати, повече пари, повече връзки. Нямахме шанс.“
„Значи е било умишлено. Не просто бизнес провал.“
„О, беше напълно умишлено. И знам кой дърпаше конците. – той се наведе към мен и пониши глас. – Жената на Симеон. Стефка. Тя идваше с тях на срещите. Не говореше много, но гледаше. Имаше лед в погледа ѝ. Тя мразеше майка ти. Заради Стоилов. Всичко беше отмъщение. Тя използваше алчността на мъжете, за да постигне своето.“
Потвърждението на думите му ме накара да настръхна. Значи Стефка не е била просто пасивен наблюдател. Била е архитектът на разрухата.
„Може ли да се направи нещо сега? След толкова години?“
Адвокат Костов поклати глава. „Минало е твърде много време. Изтекла е всякаква давност. На хартия всичко е чисто. Те са се погрижили за това.“
Той стана и отиде до един стар шкаф. Извади прашна папка.
„Запазил съм копие от досието. От сантимент, може би. От чувство за вина, че не успях да помогна на баща ти. Вземете го. Може да намерите нещо, което аз съм пропуснал. Но ви съветвам нещо, момиче.“ – той ме погледна строго. – „Някои тайни е по-добре да останат погребани. За доброто на всички. Тези хора са опасни. Особено Стоилов. Не ровете твърде дълбоко, защото може да събудите чудовища.“
Взех папката с треперещи ръце. Предупреждението му ме плашеше, но в същото време ме амбицираше още повече. Вече не ставаше дума само за миналото. Ставаше дума за настоящето. За моя дом. За моето бъдеще. И ако трябваше да събудя чудовища, за да се преборя за него, щях да го направя.
Глава 6
Върнах се у дома, стиснала папката от адвокат Костов. Чувствах се едновременно окрилена и ужасена. Истината беше грозна, но поне беше истина. Лъжите, които ме бяха задушавали, започваха да се разсейват, заменени от суровата, студена реалност.
Мартин беше в хола, заобиколен от купчини документи. Лицето му беше сиво, погледът – празен. Вдигна очи, когато влязох.
„Къде беше?“
„При един стар адвокат на баща ми. – отвърнах, като поставих папката на масата. – Разказа ми интересни неща за „Стройинвест Груп“. Например, как е била създадена върху пепелта на фирмата на баща ми. И как майка ти е била мозъкът на цялата операция.“
Той дори не трепна. Сякаш вече нямаше сили да се изненадва или да отрича.
„Какво значение има това сега?“ – попита уморено.
„Има огромно значение! – повиших тон аз. – Защото това е проклятие, Мартин! И то ни е застигнало! Този Кристиян, на когото дължиш пари… откъде го познаваш?“
Той мълчеше.
„Ще ти кажа аз откъде. – продължих, докато в главата ми се оформяше ужасяващо предположение. – Неговият бизнес не е ли свързан по някакъв начин с бизнеса на Александър Стоилов?“
При споменаването на името, Мартин вдигна рязко глава. В очите му се четеше страх. Чист, неподправен страх.
„Как знаеш за…“
„Значи е вярно! – ахнах аз. – Господи, Мартин! Ти си взел пари от същия човек, който е съсипал баща ми! Как можа да бъдеш толкова глупав?“
„Не знаех! – извика той. – Кристиян е просто… посредник. Той управлява някои от инвестиционните фондове на Стоилов. Когато затънах, той ми предложи помощ. Изглеждаше като единствения изход. Разбрах твърде късно в каква каша съм се забъркал. Те не са като банката, Милена. Те не изпращат уведомителни писма. Те просто идват и си взимат своето.“
Стоях като поразена. Историята не просто се повтаряше. Тя се беше преплела в настоящето по най-жестокия възможен начин. Бяхме в капана на същите хора, които бяха унищожили семейството ми преди десетилетия.
„Трябва да се махаме оттук.“ – прошепнах аз.
„Няма къде да отидем. Дължа им повече, отколкото струва този апартамент. Ще ни намерят, където и да отидем.“
„Тогава трябва да се борим!“
„Как? – попита той с горчив смях. – С какво? С папката на пенсиониран адвокат? Те имат цяла армия от юристи! Ще ни смачкат!“
В този момент на вратата се позвъни. И двамата подскочихме. Погледнахме се с ужас.
„Очакваш ли някого?“ – попитах.
Той поклати глава. Звънецът иззвъня отново, този път по-настоятелно.
Мартин отиде до вратата и погледна през шпионката. Видях как цялото му тяло се сковава.
„Кой е?“ – прошепнах.
„Тя е.“ – отвърна той. – „Майка ми.“
Стефка. Не бях я виждала от онази вечер. Какво правеше тук?
Мартин отвори вратата. Свекърва ми стоеше на прага, изправена и студена както винаги. Беше облечена в безупречен тъмен костюм. Погледът ѝ се плъзна по мен с нескрито презрение, след което се спря на сина ѝ.
„Трябва да поговорим. Насаме.“ – изрече тя с леден тон.
„Каквото имаш да ми казваш, можеш да го кажеш и пред Милена.“ – отвърна Мартин, а в гласа му за първи път от много време долових искра на съпротива.
Стефка повдигна вежди, леко изненадана. Тя влезе в апартамента, без да чака покана, и огледа разхвърляните по масата документи. Погледът ѝ се спря на папката от адвокат Костов.
„Виждам, че си си губила времето да ровиш в миналото.“ – каза тя, обръщайки се към мен. – „Надявам се да си доволна от това, което си намерила.“
„Не, не съм доволна. Отвратена съм.“ – отвърнах, опитвайки се да контролирам треперенето в гласа си.
„Чувствата ти не ме интересуват. – отряза тя. – Тук съм по работа. Научих за проблемите ти, Мартине. Научих за дълговете ти към хората на Стоилов.“
„И какво? Дошла си да ми се присмееш?“ – попита горчиво той.
„Дойдох да ти предложа решение.“ – Тя отвори елегантната си чанта и извади от нея папка с документи. Хвърли я на масата. – „Това е договор. Ще покрия всичките ти дългове. Ще спася фирмата ти. И дома ти.“
Мартин я гледаше недоверчиво. „Защо? Защо ще го направиш?“
„Защото си ми син. И защото не мога да позволя името на баща ти да бъде окаляно от твоя провал.“ – думите ѝ бяха лишени от всякаква майчина топлота. Бяха просто констатация на факт. – „Но има едно условие.“
Разбира се, че имаше условие. При нея винаги имаше.
„Какво е то?“ – попита Мартин.
Погледът на Стефка отново се закова в мен. Беше поглед на хищник, който е притиснал жертвата си в ъгъла.
„Тя да изчезне. Искам да се разведеш с нея. Веднага. Ще ѝ дам щедра компенсация, за да не създава проблеми. Но искам да я няма в живота ти. В живота на нашето семейство. Тя носи само неприятности. Точно като майка си.“
В стаята настана тишина. Предложението ѝ беше толкова чудовищно, толкова жестоко, че за миг не можех да си поема дъх. Тя не просто искаше да ме отстрани. Тя искаше да купи сина си, да изтрие съществуването ми срещу пари. Същите мръсни пари, които бяха в основата на цялата тази трагедия.
Погледнах към Мартин. Чаках го да избухне, да я изгони, да ме защити. Но той стоеше неподвижно. Взираше се в договора на масата. В неговите очи видях нещо, което ме ужаси повече от всичко. Колебание.
Той се колебаеше. Той обмисляше предложението.
В този момент разбрах, че съм го загубила. Може би никога не съм го имала истински. Той не беше мой съпруг. Той беше син на майка си. Слабото звено, което винаги ще избере по-лесния път. Пътя, постлан с парите и лъжите на семейството му.
Болката беше остра, пронизваща. Но под нея се надигна нещо друго. Леден, кристален гняв.
„Няма нужда да се развеждаш с мен, Мартине. – казах, а гласът ми беше спокоен, почти неестествено спокоен. – Аз те напускам.“
Обърнах се към Стефка.
„Можете да си задържите парите. И сина си. Двамата се заслужавате. Но знайте едно. Тази битка не е приключила. Може да сте спечелили преди тридесет години. Но аз не съм баща ми. И няма да се откажа толкова лесно.“
Без да чакам отговор, отидох в спалнята, грабнах една чанта и започнах да хвърлям в нея най-необходимото. Не плачех. Бях преминала отвъд сълзите. В мен имаше само една мисъл. Отмъщение. Не заради парите. А заради паметта на майка ми. Заради съсипания живот на баща ми. Заради моето собствено унижение.
Когато излизах от апартамента, Мартин стоеше на същото място, вцепенен. Стефка седеше на дивана с изражение на триумф.
„Ще съжаляваш за това.“ – каза тя след мен.
Обърнах се на прага и я погледнах право в очите.
„Не. Вие ще съжалявате.“
И затръшнах вратата зад себе си, оставяйки ги с техния свят на тайни и лъжи. Аз излизах навън, на светло. И бях готова за война.
Глава 7
Напуснах апартамента, без да поглеждам назад. Улиците на града ми се сториха чужди и враждебни. Нямах представа къде отивам. Единственото сигурно място, за което се сетих, беше апартаментът на майка ми. Ключът беше в чантата ми. Това беше моето единствено убежище.
Когато влязох, тишината ме посрещна като стара приятелка. Свлякох се на пода в коридора и едва тогава си позволих да се разплача. Плаках дълго и горчиво – за изгубената си любов, за разбитото си семейство, за жестоката несправедливост на съдбата. Плаках за наивното момиче, което бях само преди няколко дни, момичето, което вярваше в щастливия край. Това момиче вече не съществуваше. На негово място стоеше жена, която беше видяла най-грозното лице на човешката природа.
След като сълзите свършиха, остана само празнота. И една студена, твърда решителност. Стефка и Мартин си мислеха, че са ме победили. Че са ме отстранили от пътя си. Но те не знаеха, че като ме изхвърлиха, те всъщност ме освободиха. Вече нямах какво да губя. Нямаше брак, който да пазя, нямаше чувства, които да щадя. Имах само една цел – да извадя истината наяве.
Прекарах следващите няколко дни в апартамента на майка ми, заобиколена от нейните вещи и спомени. Те ми даваха сила. Започнах да подреждам всичко, което знаех. Имах дневника, имах папката от адвокат Костов, имах името на Александър Стоилов. Но това не беше достатъчно. Думите на адвоката отекваха в ума ми: „На хартия всичко е чисто“. Трябваше ми нещо повече от моралнa правота. Трябваше ми доказателство. Нещо, което да не може да бъде отречено.
Един ден, докато преглеждах старите документи на баща ми, намерих нещо, което бях пропуснала. Малък бележник с телефонни номера и имена. Повечето бяха на роднини и приятели. Но едно име привлече вниманието ми. Ивайло. До него имаше номер и бележка: „Старият приятел. Знае всичко.“
Сърцето ми подскочи. Кой беше този Ивайло? Дали беше жив още? Намерих стария стационарен телефон на майка ми, който все още имаше сигнал, и с треперещи пръсти набрах номера. След няколко сигнала, от другата страна се чу мъжки глас, леко дрезгав.
„Ало?“
„Ало, търся господин Ивайло. На телефона е Милена, дъщерята на Димитър.“
Настъпи кратко мълчание.
„Миленка? Ти ли си, миличка? Не мога да повярвам. Колко си пораснала…“ – гласът на мъжа се стопли.
„Вие познавахте ли баща ми?“
„Дали го познавах? Бяхме най-добри приятели, още от деца. И съдружници, за кратко. Преди… преди всичко да се срине.“
Това беше човекът. Човекът, който „знаеше всичко“.
„Господин Ивайло, трябва да говоря с Вас. Много е важно. Става дума за фирмата. За Симеон и Александър Стоилов.“
Той въздъхна тежко. „Знаех си, че този ден ще дойде. Къде си? Ще дойда веднага.“
Срещнахме се в едно малко кафене близо до апартамента. Ивайло беше висок, слаб мъж, с добродушно лице, прорязано от бръчки. В очите му се четеше тъга. Той ме прегърна, сякаш бях негова собствена дъщеря.
Разказах му всичко. Той слушаше, кимаше, а лицето му ставаше все по-мрачно.
„Значи най-лошите ми страхове са се оказали верни. Оженила си се за сина на Симеон.“ – поклати глава той. – „Това момче, Стоилов, беше отрова. Още от самото начало. Появи се от нищото, с големи обещания и празни приказки. Баща ти, лека му пръст, беше мечтател. Искаше да построи нещо голямо, нещо честно. Стоилов се възползва от това. А Симеон… той просто вървеше след него като кученце. А жена му, Стефка, ги насъскваше. Виждал съм я. Идваше в офиса, оглеждаше всичко със студен поглед, сякаш вече беше нейно.“
„Адвокат Костов каза, че всичко е било законно на хартия.“
„На пръв поглед, да. – съгласи се Ивайло. – Но имаше нещо, което ние знаехме, но не можахме да докажем. Преди да измамят баща ти, те източиха фирмата. Прехвърлиха всички активи и договори към новосъздадени, фиктивни фирми, контролирани от Стоилов. Когато изхвърлиха Димитър, „Светлина-92“ беше просто една празна черупка, пълна с дългове. Те не просто са му взели дела. Те са го оставили да плаща сметките за тяхната кражба.“
„Може ли това да се докаже?“
Ивайло поклати глава. „Трудно. Всички документи вероятно са унищожени. Имаше един човек обаче… счетоводителят. Казваше се Петър. Беше уплашен, но знам, че беше отвратен от това, което се случваше. Той ми намекна, че пази копия от някои документи, като застраховка. Но след това изчезна. Напусна града, никой не го видя повече.“
Счетоводител. Копия от документи. Това беше искрата, от която се нуждаех.
„Трябва да го намеря.“ – казах аз.
„Минаха почти тридесет години, Милена. Може дори да не е жив.“
„Ще опитам. Дължа го на баща си.“
Ивайло ме погледна с възхищение. „Приличаш на майка си. Същата упоритост. Добре. Ще ти помогна с каквото мога. Ще се разровя, ще попитам стари познати. Ако някой знае нещо за Петър, ще го открием.“
През следващата седмица с Ивайло се превърнахме в екип. Той се свързваше със стари колеги, а аз прекарвах часове в библиотеката, преглеждайки стари телефонни указатели и адресни книги. Беше като да търсиш игла в копа сено, но нямахме друг избор.
Междувременно, продължавах да ходя на лекции. Университетът беше моето спасение от мрачните мисли. Ученето на закони и казуси ми даваше усещане за контрол, за ред в хаоса на живота ми. Един ден, в лекция по търговско право, професорът ни даде за задача да анализираме известен казус за корпоративна измама и фалит. Докато четях детайлите по делото, нещо в мен трепна. Схемата беше почти идентична с това, което Ивайло ми беше описал – източване на фирма чрез свързани лица, оставяйки я като празна черупка.
След лекцията отидох при професора. Разказах му за моя „хипотетичен“ случай. Той ме изслуша с интерес.
„Това е класическа схема. Трудна за доказване без вътрешен човек или документи. Но ако намерите счетоводителя и той е готов да говори… тогава нещата се променят. Свидетелските му показания, подкрепени дори и със стари копия на документи, могат да бъдат основание за започване на разследване от прокуратурата. Особено ако новата фирма е била създадена веднага след фалита на старата и е продължила същата дейност. Това е силна индикация за умисъл.“
Думите му ми вдъхнаха нова надежда. Имахме шанс. Малък, но съществуваше.
В същата вечер Ивайло ми се обади. Гласът му беше развълнуван.
„Намерих го. Или по-скоро намерих следа. Един стар колега си спомни, че Петър се е преместил да живее при сестра си в един малък град в планината. Имам адрес.“
Сърцето ми заблъска лудо. Бяхме толкова близо.
„Тръгвам утре.“ – казах без колебание.
„Ще дойда с теб.“ – настоя Ивайло.
„Не. Трябва да направя това сама.“
Това беше моята битка. И трябваше да я водя лице в лице. На следващата сутрин хванах първия автобус за малкото градче, сгушено в планината. Не знаех какво ще намеря там. Дали Петър щеше да е жив? Дали щеше да си спомня? И най-важното – дали щеше да се съгласи да говори?
Пътувах с часове, а в главата ми се въртяха хиляди сценарии. Когато автобусът най-накрая спря на малкия, пуст площад, аз поех дълбоко дъх и слязох. Бях на чужда територия, сама, тръгнала на лов за призраци от миналото. Но не се страхувах. Защото знаех, че се боря за истината. А истината, рано или късно, винаги намира своя път.
Глава 8
Малкото градче беше тихо и спокойно, сякаш времето тук беше спряло. Намерих адреса лесно – малка, спретната къща с двор, пълен с цветя. Сърцето ми биеше лудо, докато вървях по калдъръмената пътека към входната врата. Поех си дъх и почуках.
Вратата отвори жена на средна възраст. Погледна ме въпросително.
„Добър ден. Търся господин Петър. Той тук ли живее?“
Жената ме изгледа подозрително. „Кой го търси?“
„Казвам се Милена. Дъщеря съм на Димитър, негов стар колега.“
При тези думи изражението ѝ омекна. „А, вие сте дъщерята на Димитър. Брат ми ми е разказвал за него. Влезте, моля. Той е в градината.“
Тя ме преведе през къщата и излязохме на малък заден двор. На една пейка под сянката на стара ябълка седеше възрастен мъж. Беше слаб, с посивели коси, и се взираше в далечината.
„Батко, имаш гостенка.“ – каза сестра му.
Мъжът се обърна. Когато ме видя, в очите му се четеше смесица от изненада и… разпознаване.
„Невероятно. Приличаш досущ на майка си, Лилия.“ – каза той с тих, дрезгав глас.
Седнах на пейката до него. Разказах му всичко, от самото начало. За вечерята, за дневника, за Мартин, за Стефка, за дълговете и заплахите. Разказах му и за разговора си с Ивайло. Той слушаше, без да каже дума, забил поглед в земята.
Когато свърших, настъпи дълго мълчание.
„Знаех си, че един ден миналото ще ме застигне.“ – проговори най-накрая той. – „Тридесет години бягам от него. Тридесет години живея със страх и срам.“
„Ивайло ми каза, че може би пазите документи.“ – казах тихо, страхувайки се да не го притисна твърде много.
Той кимна бавно. „Да. Пазя ги. Копия от фактури, банкови извлечения, договори. Достатъчно, за да се види схемата. Как парите се прехвърляха към фирмите на Стоилов, докато вашата фирма трупаше само дългове.“
„Защо не ги показахте тогава? Защо не говорихте?“
Той вдигна поглед към мен, а в очите му видях дълбока, стара болка. „Защото ме заплашиха. Стоилов. Той дойде при мен една вечер. Каза ми, че знае къде живея, знае, че имам жена и малка дъщеря. Каза ми, че ако кажа и една дума, ще се случи нещо лошо със семейството ми. И аз му повярвах. В погледа му видях, че не се шегува. Затова си събрах багажа, взех семейството си и избягахме. Сменихме си името. Започнахме отначало. Тук.“
Срамът му беше почти осезаем. Този човек беше живял тридесет години като затворник на собствения си страх.
„Аз не искам да Ви карам да правите нещо, което ще Ви застраши.“ – казах искрено. – „Но те съсипват и моя живот. Сега. Заплашват да ми вземат дома. Омъжих се за сина на Симеон, без да знам нищо. А сега майка му иска да ме унищожи, точно както е унищожила и моето семейство.“
Той ме гледаше дълго. Виждах как в него се води битка. Битката между страха, който го беше парализирал толкова дълго, и съвестта му.
„Баща ти беше добър човек.“ – прошепна той. – „Не заслужаваше това. Нито той, нито Лилия.“
Той стана и влезе в къщата. След малко се върна, носейки стара, заключена метална кутия. Отключи я с малък ключ, който висеше на врата му. Вътре имаше папка, пълна с пожълтели от времето документи.
„Ето.“ – каза той и ми подаде папката. – „Това е всичко, което имам. Използвай го. Но трябва да ми обещаеш нещо. Няма да споменаваш името ми. Аз ще ти дам документите, но не мога да бъда свидетел. Твърде стар съм, твърде уплашен. Не мога да рискувам семейството си отново.“
Разбирах го. Не можех да го съдя. Той беше направил повече, отколкото можех да се надявам.
„Обещавам.“ – казах, поемайки папката. Тя тежеше в ръцете ми – тежестта на тридесет години мълчание и несправедливост.
Прекарах нощта в малкия хотел на градчето, преглеждайки документите. Беше точно както Ивайло и Петър бяха казали. Черно на бяло. Лабиринт от фирми, фактури за неизвършени услуги, договори с невъзможни неустойки. Всичко водеше в една посока – към джоба на Александър Стоилов. Името на Симеон беше на повечето документи, но беше ясно, че той е просто марионетка. Истинският кукловод беше Стоилов.
На сутринта се върнах в големия град. Чувствах се като войник, който се прибира от битка с плячка. Имах оръжието, от което се нуждаех.
Свързах се с Ивайло и му показах документите. Той ги разгледа с блеснали очи.
„Това е! Това е всичко! С това можем да ги съсипем!“
„Професорът ми каза, че това може да е основание за разследване от прокуратурата.“
„Точно така. – съгласи се Ивайло. – И аз знам точния човек, към когото да се обърнем. Прокурор, с когото сме работили преди. Честен е и не се страхува от хора като Стоилов.“
Срещнахме се с прокурора на следващия ден. Той беше сериозен мъж на средна възраст, с проницателен поглед. Разгледа документите внимателно, задавайки въпроси. Изслуша историята ми без да показва емоции.
Когато свършихме, той се облегна назад в стола си.
„Това е сериозно обвинение, госпожице. И документите изглеждат автентични. Но както казахте, давността за повечето от тези престъпления е изтекла.“
Сърцето ми се сви. Нима целият този път е бил напразен?
„Но…“ – продължи прокурорът и аз затаих дъх. – „…ако докажем, че престъпната дейност е продължила и след това, и че „Стройинвест Груп“ е пряк наследник на измамата, можем да говорим за продължаващо престъпление. И най-важното – за пране на пари. А за това давност няма.“
Надеждата се върна.
„Ще започнем предварителна проверка. Ще бъде тайна. Не искаме да ги подплашим. Ще проверим всички фирми, свързани със Стоилов и семейството на съпруга ви. Ще проследим паричните потоци. Ще отнеме време, но ако има нещо гнило, ще го намерим. Съветвам ви през това време да бъдете много внимателна. Тези хора са опасни.“
Тръгнах си от прокуратурата с чувство за триумф. Колелото на справедливостта се беше задвижило. Бавно, но сигурно.
Не знаех какво ще последва. Но знаех, че съм направила правилното нещо. Бях дала глас на миналото. И бях готова да посрещна бурята, която неизбежно щеше да последва.
Глава 9
Месеците след срещата с прокурора бяха странна смесица от напрегнато очакване и рутина. Продължавах да ходя на лекции, да работя в кантората. Живеех в апартамента на майка ми, който вече усещах като свой дом. От Мартин нямаше и следа. Официално все още бяхме женени, но не бяхме разговаряли от деня, в който си тръгнах. Не знаех дали е приел предложението на майка си. Не знаех дали все още живее в нашия апартамент. И честно казано, не исках да знам. Бях изградила стена около сърцето си.
Ивайло беше единствената ми връзка с разследването. От време на време ми се обаждаше, за да ми каже, че нещата се движат, макар и бавно. Прокурорът беше назначил финансова ревизия на всички фирми на Стоилов и на „Стройинвест Груп“. Ровели са дълбоко.
Един ден, докато се прибирах от университета, видях позната кола, паркирана пред блока ми. Сърцето ми подскочи. Беше колата на Диана, сестрата на Мартин. Тя стоеше облегната на нея и ме чакаше. Изглеждаше притеснена.
„Здравей, Милена.“ – каза тя тихо.
„Какво искаш, Диана?“ – попитах студено.
„Трябва да поговорим. Моля те.“
Колебаех се, но в очите ѝ видях искрено притеснение. Качихме се в апартамента. Тя седна на ръба на дивана, сякаш се страхуваше да се отпусне.
„Как си?“ – попита.
„Добре съм. Какво има?“
Тя въздъхна. „Нищо не е наред, Милена. Откакто си тръгна, всичко се срина. Мартин е напълно съсипан. Не е приел парите на майка ми. Казал ѝ е, че предпочита да загуби всичко, но не и теб.“
Думите ѝ ме изненадаха. Очаквах, че ще е избрал лесния път.
„Той се опита да ти се обади. Десетки пъти. Ти си смени номера.“
„Нямаше какво да си кажем.“
„Има, Милена! Той те обича. Направи ужасна грешка, беше страхливец, но те обича. Сега се опитва да се справи сам. Продаде колата си, опитва се да предоговори дълговете си. Но хората на Стоилов го притискат. Заплашват го.“
Значи Мартин се беше опълчил на майка си. Това беше нещо. Но достатъчно ли беше?
„А майка ти?“ – попитах.
Лицето на Диана се помрачи. „Майка ми… тя е извън контрол. Разбрала е, че си ровила в миналото. Побесняла е. Обвинява те за всичко. За провала на Мартин, за това, че е посрамил името на баща ни. А преди няколко дни… дойдоха хора вкъщи. Икономическа полиция. Започнаха проверка на фирмата. На всичко.“
Значи разследването беше стигнало до тях.
„Майка ми е сигурна, че ти стоиш зад това. Каза, че ще те унищожи.“
Предупреждението на Диана беше ясно. Стефка нямаше да се спре пред нищо.
„Защо ми казваш всичко това, Диана?“
Тя ме погледна в очите. „Защото ми писна от лъжи. Цял живот живея в тази къща, пълна с тайни и омраза. Омразата на майка ми към твоята майка отрови всичко. Тя превърна баща ми в нещастен човек, а брат ми – в страхливец. Ти беше единственото хубаво нещо, което се случи на Мартин. И тя го съсипа. Не искам повече да бъда част от това. Искам да ти помогна.“
Тя ми подаде един лист хартия. „Това е номерът на един склад. На името на фирмата. Баща ми го държеше. Там пазеше старите архиви. Не знам какво има вътре, но майка ми винаги се е страхувала от това място. Забранила е на всеки да ходи там. Може би ще намериш нещо полезно.“
Поех листа. Това беше огромен риск за нея. Ако майка ѝ разбереше, щеше да я унищожи.
„Благодаря ти, Диана.“ – казах, и този път го мислех.
След като тя си тръгна, стоях дълго с листа в ръка. Дали това не беше капан? Но погледа на Диана беше искрен. Тя беше също толкова жертва на тази история, колкото и аз.
На следващия ден, заедно с Ивайло, отидохме на адреса. Беше стар индустриален склад в покрайнините на града. Вратата беше заключена с голям катинар. Ивайло, който се оказа изненадващо подготвен, го отвори за секунди.
Вътре беше тъмно и прашно. Миришеше на мухъл и стара хартия. Бяха натрупани десетки, може би стотици кашони, пълни с папки. Беше архивът на „Стройинвест Груп“ за тридесет години назад.
„Ще ни отнеме седмици да прегледаме всичко това.“ – каза Ивайло.
„Нямаме седмици.“ – отвърнах аз.
Започнахме да ровим. Кашон след кашон, папка след папка. Счетоводни отчети, договори, фактури. Всичко изглеждаше чисто, подредено. Твърде чисто.
След часове търсене, вече бяхме загубили надежда. И тогава, в един кашон най-отдолу, под купчина стари каталози, намерих нещо различно. Беше черна, кожена папка. Не надписана, без етикети. Отворих я.
Вътре имаше документи, които изглеждаха съвсем различно. Не бяха официални. Бяха записки, схеми, написани на ръка. Имаше и банкови извлечения от сметки в чужбина. Разпознах почерка на Симеон.
Това беше двойното счетоводство. Истинското счетоводство. Тук беше описано всичко. Всяка стотинка, отклонена от фирмата. Всяка подкуп, даден на длъжностно лице. Всяка прехвърлена сума към сметките на Стоилов.
Но имаше и нещо друго. Нещо, което ме накара да настръхна. Имаше отделен раздел, озаглавен „Стефка“. Под него бяха описани плащания. Редовни, месечни плащания към една и съща сметка. И бележка до тях, написана от Симеон: „Пари за мълчанието ѝ. За онова, което знае за Александър.“
Значи Стефка не просто е била съучастник от омраза. Тя е изнудвала собствения си съпруг и неговия партньор. Александър Стоилов е имал някаква тайна, нещо, което тя е знаела. И е използвала тази тайна, за да ги контролира и да печели.
Това променяше всичко. Тя не беше просто отмъстителна жена. Тя беше престъпник.
„Намерих го, Ивайло.“ – прошепнах аз. – „Намерихме ги.“
Глава 10
Занесохме черната папка директно на прокурора. Когато видя съдържанието ѝ, дори неговото безизразно лице се промени. Той прелистваше страниците, а очите му ставаха все по-широки.
„Това е… това е джакпотът.“ – каза той. – „Това е пряко доказателство за организирана престъпна група, действала в продължение на десетилетия. Укриване на данъци, пране на пари, подкупи… и изнудване.“
Той вдигна поглед към мен. „Знаехте ли, че Александър Стоилов е имал криминално досие в миналото? Преди да стане „уважаван бизнесмен“? За причиняване на тежка телесна повреда след пиянско сбиване. Лежал е в затвора. Но досието му е било изчистено. Някой е платил много пари за това.“
Всичко се свърза. Това е била тайната. Стефка е знаела за миналото му. Може би е била свидетел. И е използвала тази информация, за да го държи в ръцете си. Алчността ѝ е била по-силна дори от омразата или любовта.
„С това можем да ги арестуваме.“ – каза прокурорът. – „Всичките. Стоилов, Стефка…“
„А Мартин?“ – попитах, а сърцето ми се сви.
„Ще трябва да го разпитаме. Трябва да разберем доколко е бил замесен. Ако е знаел за тези неща, и той ще носи отговорност.“
Въпреки всичко, което се беше случило, не исках да го виждам в затвора. Той беше слаб и страхлив, но не вярвах, че е престъпник като тях.
„Той не знаеше.“ – казах твърдо. – „Сигурна съм. Той е просто… жертва на всичко това. Като мен.“
Прокурорът ме погледна изпитателно. „Надявам се да сте права. За негово добро.“
Следващите дни бяха като вихрушка. Новината за арестите гръмна в медиите. Александър Стоилов, бизнес империята му, беше арестуван в лъскавия си офис. Снимката му с белезници беше на първа страница на всички вестници.
Но най-големият шок беше арестът на Стефка. Полицаите бяха отишли в онази перфектна, студена къща и я бяха извели пред очите на всички съседи. Представях си лицето ѝ – маската на ледена кралица най-накрая се беше пропукала.
Мартин също беше отведен за разпит. Прекарах часове в чакане пред районното управление, заедно с Диана. Тя плачеше тихо на рамото ми. В този момент ние не бяхме от различни страни на барикадата. Бяхме просто две жени, уплашени за бъдещето на мъжа, когото обичахме.
Най-накрая го пуснаха. Когато излезе, изглеждаше съсипан, по-стар с десет години. Когато ме видя, в очите му се появи болка и срам.
„Милена…“ – прошепна той.
„Добре ли си?“
Той кимна. „Пуснаха ме под гаранция. Ще бъда свидетел по делото. Срещу тях. Разказах им всичко, което знам. Всичко, което съм подозирал.“
Той беше избрал правилната страна. Най-накрая.
„Съжалявам.“ – каза той, а гласът му се пречупи. – „Съжалявам за всичко. За това, че те излъгах, че не те защитих, че бях такъв страхливец. Можеш ли някога да ми простиш?“
Гледах го. Виждах мъжа, в когото се бях влюбила. Но виждах и всички лъжи, цялата болка, която ми беше причинил.
„Не знам, Мартин.“ – отвърнах честно. – „Не знам.“
Делото беше дълго и шумно. Излязоха наяве невероятни подробности за корупционната мрежа, която Стоилов беше изградил. Стефка се опита да отрече всичко, да се представи за жертва. Но доказателствата в черната папка и свидетелските показания на Мартин бяха неопровержими.
Александър Стоилов получи дълга присъда за финансови престъпления и ръководене на организирана престъпна група. Стефка беше осъдена за изнудване и съучастие. Империята, построена върху лъжи, се срина.
Фирмата на Мартин, „Стройинвест Груп“, беше обявена във фалит. Апартаментът ни беше продаден, за да се покрият част от дълговете. Мартин беше загубил всичко – бизнеса си, дома си, името си.
Един ден, няколко месеца след края на делото, той дойде пред апартамента на майка ми. Носеше един малък кашон.
„Това са твоите неща, които бяха останали.“ – каза той. – „Намерих си малка квартира под наем. Започнах нова работа. Като обикновен служител. Започвам от нулата.“
„И как е?“ – попитах.
„Тихо е.“ – усмихна се той за първи път от много време. И беше истинска усмивка. – „Няма напрежение, няма лъжи. За първи път от години се чувствам… свободен.“
Той ме погледна в очите. „Знам, че нямам право да искам нищо от теб. Но исках да знаеш, че всеки ден съжалявам. И че те обичам. Винаги ще те обичам.“
Той се обърна да си тръгне.
„Мартин.“ – извиках го аз.
Той спря.
„Може би… може би можем да започнем отначало.“ – казах тихо. – „Не като съпруг и съпруга. А просто… като двама души. Които да изпият по едно кафе. Без тайни.“
В очите му грейна надежда. „Бих искал това. Бих искал това повече от всичко.“
Не знаех какво ще стане с нас. Раните бяха твърде дълбоки, за да бъдат излекувани лесно. Но за първи път виждах възможност за бъдеще. Бъдеще, което нямаше да е построено върху богатство и лъжи, а върху нещо много по-крехко, но и много по-истинско – истината.
Стоях на прозореца и го гледах как си тръгва. Слънцето залязваше, оцветявайки небето в меки, топли цветове. Бурята беше преминала. Бях загубила много, но бях намерила себе си. И бях готова да видя какво ще донесе утрешният ден.