Скръбта е океан. Понякога вълните са кротки, полюшват те с меланхолична нежност, носят те по повърхността на спомените, които блестят като слънчеви зайчета по водата. Друг път те връхлита деветата вълна – ледена, безмилостна, тъмна. Завлича те надолу, към дълбините, където светлината не достига, а дробовете ти се пръскат от липсата на въздух, от тежестта на всичко, което си изгубил.
Сестра ми, моята Лилия, загина миналата седмица. Думата „загина“ звучи толкова плоско, толкова недостатъчно. Тя не просто загина. Светът се пропука и част от моята душа се срина в бездната заедно с нея. Катастрофа. Една банална дума, която криеше в себе си размазан метал, строшено стъкло и последния, угаснал дъх на единствения човек, който ме познаваше изцяло.
Бяхме повече от сестри. Бяхме две половини на едно цяло, огледални образи, които се допълваха до съвършенство. Аз бях спокойната вода, тя – буйният огън. Аз бях разумът, тя – сърцето. Всички го виждаха. Съпругът ми, Александър, често казваше с онази своя топла, леко завистлива усмивка: „Завиждам ви за тази връзка. Това е нещо, което мъжете никога не можем да разберем.“ Думите му тогава ме караха да се чувствам горда. Сега ме пронизваха като нажежени игли.
Погребението беше мъгла от черни дрехи, съчувствени погледи и тихи, неловки думи. Стоях до пресния гроб, взирах се в тъмната пръст и не чувствах нищо. Бях празна черупка, изсмукана от емоции. Александър беше до мен през цялото време – скала в моя океан от мъка. Държеше ръката ми, прегръщаше раменете ми, шепнеше ми, че всичко ще бъде наред, че ще преминем през това заедно. Бях му благодарна. Опирах се на него, защото краката ми отказваха да ме държат. Той беше моят пристан, моето убежище.
Вечерта след погребението къщата потъна в неестествена тишина. Тишината на отсъствието. Сякаш стените ридаеха беззвучно. Александър беше изтощен. Изпи две чаши уиски и заспа на дивана в хола, облечен с ризата и панталона от церемонията. Аз не можех да намеря покой. Обикалях стаите като призрак, докосвах вещите на Лилия, които все още бяха тук – шалът ѝ, небрежно преметнат през стола, книгата, която четеше, оставена с отбелязана страница на нощното шкафче. Всяка вещ беше нож в сърцето ми.
Приседнах на пода до дивана, където спеше съпругът ми. Гледах го. Дишането му беше дълбоко и равномерно. Лицето му, обикновено изваяно от увереност и сила, сега изглеждаше уязвимо в съня. В слабата светлина на нощната лампа забелязах нещо. Ризата му се беше повдигнала леко от едната страна, точно под гръдния кош. Тъмна, неестествена сянка се процеждаше през тънкия памучен плат.
Любопитство, примесено с някакво необяснимо безпокойство, ме накара да се протегна. Пръстите ми трепереха. Повдигнах плата внимателно, сантиметър по сантиметър, страхувайки се да не го събудя.
И тогава…
Светът спря да се върти. Въздухът в стаята се сгъсти, стана тежък, невъзможен за дишане. Сърцето ми не просто се сви, то експлодира в гърдите ми в хиляди ледени парченца. Ужасът не беше чувство, беше физическа сила, която ме парализира, прикова ме към пода и изсмука всяка мисъл от главата ми.
Видях…
Прясна, зловеща рана. Дълга, назъбена драскотина, която пресичаше кожата му диагонално. Все още червена, възпалена, с тънки корички засъхнала кръв по краищата. Не беше стар белег. Беше нещо ново. Нещо, което се беше случило съвсем наскоро.
Но не самата рана ме смрази. Беше формата ѝ. Познах я. Познах я с всяка фибра на съществото си. Беше абсолютно идентична с дълбоката драскотина, която видях на предния капак на смачканата кола на Лилия. Онази зловеща, нащърбена линия в метала, която полицаят ми посочи, обяснявайки как се е получила при удара в мантинелата.
В съзнанието ми двете картини се сляха в една – назъбената рана върху смачкания метал и същата тази рана върху кожата на моя спящ съпруг. Връзката беше невъзможна, абсурдна, чудовищна. Но беше там. И в този миг на парализиращ ужас, в оглушителната тишина на скръбния ни дом, аз разбрах. Разбрах, че катастрофата на сестра ми не е била случайност. И че мъжът, който спеше до мен, знаеше много повече, отколкото показваше.
Глава 2
Нощта се превърна в безкраен лабиринт от ужасяващи мисли. Не посмях да мръдна. Седях на пода, втренчена в спящия Александър, а умът ми препускаше с бясна скорост, опитвайки се да сглоби пъзел, чиито части не исках да виждам. Всяко негово равномерно вдишване звучеше като зловещо обратно броене. Всеки път, когато се размърдаше в съня си, аз затаявах дъх, очаквайки да отвори очи и да види в моите отражението на чудовищната истина, която бях открила.
Как е възможно? Какво е правил там? Защо ми е излъгал? Въпросите бяха като лешояди, които кръжаха над съзнанието ми, готови да разкъсат и малкото останала мисъл за нормалност. Официалната версия беше ясна – Лилия е изгубила контрол над автомобила на един пуст, заледен участък от пътя. Нямало е други коли. Нямало е свидетели. Просто трагичен инцидент. Така казаха от полицията. Така пишеше в доклада.
Но белегът… Белегът разказваше друга история. История, която ме караше да настръхвам.
На сутринта се престорих на заспала на фотьойла. Когато Александър се събуди, той ме погледна с очи, пълни със съжаление и грижа. Приближи се, коленичи пред мен и нежно погали косата ми.
– Мира, любов моя, не си спала цяла нощ, нали? Трябва да се опиташ да почиваш. Това няма да я върне.
Гласът му беше мек, кадифен, изпълнен с онази искрена загриженост, в която се бях влюбила. Но сега звучеше фалшиво. Всяка дума беше като стържене на стъкло. Успях да се усмихна вяло.
– Просто… не мога да спра да мисля за нея.
– Знам. И на мен ми липсва ужасно. – Той се изправи и се протегна, леко изкривявайки лице от болка, когато напрегна мускулите на торса си. Хванах се за този момент.
– Добре ли си? Изглеждаш така, сякаш те боли нещо.
Той ме погледна изненадано за части от секундата, преди да се усмихне отново, този път малко по-напрегнато.
– Просто съм схванат от спането на дивана. И сигурно съм се ударил вчера в цялата суматоха. Нищо сериозно.
Лъжа. Толкова гладка, толкова добре изиграна. Усетих как ледът в стомаха ми се разраства. Той криеше нещо. Нещо ужасно.
През следващите дни се превърнах в призрак в собствения си дом. Наблюдавах го. Наблюдавах всяко негово движение, анализирах всяка негова дума, търсех пролуки в перфектната му фасада на страдащ зет. Започнах да забелязвам неща, на които преди не бях обръщала внимание. Телефонните разговори, които водеше в другата стая, притихвайки, когато влизах. Напрежението в челюстта му, когато си мислеше, Rоман, че не го гледам. Късните му прибирания от офиса, които оправдаваше с „много работа покрай един нов проект“.
Александър беше успешен бизнесмен. Притежаваше строителна фирма, която беше изградил от нулата. Винаги съм се възхищавала на неговата амбиция и хъс. Той беше от хората, които постигаха всичко, което си наумят. Но напоследък около бизнеса му витаеше някакво напрежение. Беше взел огромен заем от банката преди няколко месеца за разширяване на дейността, за закупуване на нова техника. Спомням си как с Лилия обсъждахме това.
„Не е ли малко рисковано?“, бях попитала сестра си една вечер. „Такива суми…“
Лилия, която работеше като финансов анализатор в голяма компания, само сви рамене. „Всеки голям бизнес е риск, Мира. Но Александър знае какво прави. Винаги знае.“
Сега тези нейни думи звучаха зловещо. Дали наистина е знаел какво прави? Или е бил притиснат до стената?
Реших, че трябва да действам. Не можех да живея в този кошмар от подозрения. Имаше едно място, откъдето можех да започна – апартаментът на Лилия. Тя живееше сама в малко, но уютно жилище, за което беше изтеглила ипотечен кредит и го изплащаше с гордост. След смъртта ѝ никой не беше влизал там, освен за да вземем дрехите за погребението. Ключовете бяха у мен.
Един следобед, когато Александър беше на „важна бизнес среща“, отидох там. Въздухът в апартамента беше застоял, пропит с аромата на нейния парфюм и тишината на вечното ѝ отсъствие. Сърцето ми се сви. Беше по-трудно, отколкото си представях. Всичко тук крещеше нейното име. Но аз бях дошла с цел.
Започнах да преглеждам вещите ѝ. Не знаех какво точно търся. Просто нещо. Нещо, което да не се вписва. Нещо, което да ми даде отговор. Разгледах документите на бюрото ѝ – сметки, банкови извлечения. Всичко изглеждаше наред. Докато не отворих чекмеджето на нощното ѝ шкафче.
Под купчина шалове, най-отдолу, напипах нещо твърдо и правоъгълно. Беше малка, елегантна кутийка за бижута. Отворих я. Вътре, върху кадифена подложка, лежеше гривна. Дебела, златна гривна с гравирани инициали. Инициалите не бяха нейни. Бяха „А.Д.“.
Александър Димитров. Моят съпруг.
Стомахът ми се преобърна. Това не беше възможно. Той никога не ми беше споменавал, че ѝ е подарявал такова скъпо бижу. Лилия също. Защо биха го пазили в тайна? Огледах гривната отново. Беше тежка, скъпа. Прекалено скъпа за случаен подарък от зет на балдъза.
Продължих да ровя, вече с трескава настойчивост. В гардероба, в най-долния рафт, зад купчина стари списания, открих още нещо. Малък, евтин, предплатен телефон. Не беше нейният смартфон, който беше смачкан при катастрофата. Това беше втори телефон. Таен телефон.
С треперещи ръце натиснах бутона за включване. Батерията беше почти изтощена, но светна. На екрана нямаше нищо – нито снимки, нито контакти. Само списък с повиквания и няколко съобщения. Всичките от и до един-единствен номер, записан просто като „С“.
Последното изпратено съобщение от Лилия гласеше: „Имам всичко. Утре на същото място. Но цената се вдига.“
Последното получено съобщение, пристигнало в деня на катастрофата, беше кратко и зловещо: „Това беше грешка.“
Глава 3
Думите на екрана на тайния телефон пулсираха пред очите ми. „Това беше грешка.“ Чия грешка? На Лилия? На човека, записан като „С“? Усещах, че съм се натъкнала на нещо много по-дълбоко и по-мрачно от семейна тайна или изневяра. Това намирисваше на изнудване, на сделка, която се е объркала фатално. А златната гривна в джоба ми тежеше като камък, който ме дърпаше все по-надолу в бездната на подозренията.
Прибрах се у дома преди Александър. Скрих гривната и тайния телефон. Трябваше да мисля. Трябваше да бъда предпазлива. Вече не можех да вярвам на никого, най-малко на мъжа, с когото споделях леглото си. Превърнах се в актриса. Вечерта, на вечеря, се опитвах да бъда нормална. Разпитвах го за деня му, за „важната среща“.
– Беше напрегнато – отговори той, разрязвайки пържолата си с прецизни движения. – Един от основните ни подизпълнители се опитва да ни изнудва за пари. Иска да предоговорим условията в движение, заплашва, че ще спре работа по обекта. Пълна лудост.
– Как се казва? – попитах аз възможно най-небрежно.
Той ме погледна за миг, леко изненадан от въпроса ми. – Защо питаш? Някакъв си Стоил. Не го познаваш. Дребна риба, която се опитва да изглежда като акула. Ще се справя с него.
Стоил. „С“.
Сърцето ми пропусна удар. Дали беше съвпадение? Едва ли. Всичко започваше да се навързва в една ужасяваща мозайка. Лилия, с нейните финансови познания, е открила нещо. Нещо нередно в бизнеса на Александър, може би свързано с този Стоил. „Имам всичко.“ – беше написала тя. Какво е имала? Документи? Записи? И защо е искала да вдигне цената?
В съзнанието ми изплува спомен отпреди месец. Бяхме на вечеря с Лилия. Тя изглеждаше напрегната.
– Всичко наред ли е? – бях я попитала.
– Да, просто… уморена съм от работа. Имам чувството, че съм затънала до гуша в чужди тайни и мръсни сделки. Понякога ми се иска да зарежа всичко и да отворя едно малко кафене на брега на морето.
Тогава не обърнах внимание на думите ѝ. Но сега те придобиваха съвсем нов смисъл. „Чужди тайни и мръсни сделки.“ Дали е говорела за своята работа? Или за нещо, което е открила за Александър?
Нуждаех се от помощ. От някой, на когото мога да се доверя. Родителите ми бяха съсипани от скръб, не можех да ги товаря с това. Приятелите… как можех да им обясня, че подозирам съпруга си в нещо толкова ужасно? И тогава се сетих за Симеон.
Симеон беше наш братовчед, син на леля ми. Беше с десет години по-млад от мен, студент по право, трети курс. Умно момче, сериозно и аналитично. Винаги сме били близки. Той обожаваше Лилия. Нейната смърт го съсипа. Знаех, че той ще ми повярва. И че може би ще знае как да ми помогне.
Срещнахме се на следващия ден в едно тихо кафене встрани от центъра. Разказах му всичко. За белега, за гривната, за тайния телефон и съобщенията. Докато говорех, лицето му премина през гама от емоции – от недоумение, през шок, до мрачна решителност. Той не ме прекъсна нито веднъж. Когато свърших, той мълча дълго, гледайки през прозореца.
– Това е… чудовищно, Мира – каза най-накрая той с пресипнал глас. – Но не можем да правим прибързани заключения. Трябва ни повече информация. Много повече.
– Но какво да правя, Симеоне? Не мога да отида в полицията. Нямам доказателства, само подозрения. Ще ми се изсмеят. Ще кажат, че скръбта ме е побъркала.
– Права си. Не можем да ходим в полицията. Все още не. Първо, трябва да разберем кой е този Стоил и каква е връзката му с Александър. Второ, трябва да се опитаме да разберем какво е открила Лилия. Документите, за които говори, може би все още са някъде. В нейния лаптоп? В някой облак?
Идеята за лаптопа ме удари като светкавица. Разбира се. Лилия работеше почти изцяло на лаптопа си. Той беше в апартамента ѝ.
– Лаптопът ѝ е там. Но е защитен с парола. Никога не ми я е казвала.
– Няма значение – каза Симеон. – Има начини. Познавам хора от университета, които се занимават с компютърна сигурност. Може би ще успеят да я разбият. Но трябва да го вземем, без Александър да разбере. Това е ключово. Той не трябва да подозира, че ровиш.
Планът започна да се оформя. Симеон щеше да се опита да проучи фирмата на Александър и връзките му със Стоил, използвайки публични регистри и своите контакти. Аз трябваше да намеря начин да взема лаптопа на Лилия незабелязано.
Животът ми се превърна в шпионски филм. Живеех в постоянен страх и напрежение. Всяка мила дума от Александър, всяка негова прегръдка, ме караше да потръпвам от погнуса. Играех ролята на съкрушена вдовица, докато умът ми трескаво работеше, планирайки следващия си ход. Най-голямото предизвикателство беше да се преструвам пред собствените си родители. Майка ми, Мария, често ми се обаждаше, плачейки.
– Добре ли си, миличка? Как се справяш? А Александър как е? Той толкова я обичаше Лилия, горкият.
Сърцето ми се късаше. Лъжех всички. Но нямах избор. Трябваше да разбера истината. Дължах го на Лилия.
Една вечер, докато Александър беше под душа, телефонът му, оставен на масата, светна. Беше съобщение. Не можах да се сдържа. Погледнах. Беше от номер, който не познавах.
„Уреди ли нещата? Започвам да ставам нетърпелив. И парите също.“
Преди да успея да прочета повече, чух, че водата в банята спира. Оставих телефона и сърцето ми заблъска лудо в гърдите. Когато Александър излезе, увит в хавлия, той видя телефона и лицето му се напрегна. Грабна го и бързо написа нещо, след което го прибра.
– Кой беше? – попитах, опитвайки се гласът ми да звучи безизразно.
– От работата – отсече той. – Пак онзи идиот, Стоил. Не ме оставя на мира.
Той отново използваше Стоил като обяснение. Но аз вече знаех. Знаех, че лъже. Не ставаше въпрос само за бизнес. Ставаше въпрос за пари, за нетърпение, за „уреждане на неща“. И в центъра на всичко това стоеше смъртта на сестра ми.
В този момент разбрах, че съм преминала точката, от която няма връщане. Щях да стигна до края, независимо колко ужасна щеше да се окаже истината.
Глава 4
Възможността се появи няколко дни по-късно. Александър обяви, че трябва да замине за два дни в командировка. Важна среща с инвеститори в друг град. Перфектният момент. Щях да имам на разположение почти четиридесет и осем часа, за да претърся апартамента на Лилия основно и да взема лаптопа.
Когато го изпратих на вратата, той ме прегърна силно.
– Ще ми липсваш. Пази се. Обаждай ми се, ако имаш нужда от нещо.
– Ти също – отговорих аз, а думите засядаха в гърлото ми. Докосването му вече беше непоносимо.
Щом колата му изчезна зад ъгъла, аз се задействах. Обадих се на Симеон.
– Замина. Имам два дни.
– Добре. Аз проучих някои неща. Фирмата на Александър официално е в добро състояние, но от няколко месеца има сериозни проблеми с ликвидността. Заемът, който е взел, е бил огромен, а един от големите му проекти е бил спрян заради административни неуредици. Притиснат е до стената, Мира. Много по-зле е, отколкото си мислим. А за Стоил… той е собственик на малка транспортна фирма, която често е била подизпълнител на Александър. Има репутация на човек, който работи на ръба на закона. Няколко пъти е бил разследван за данъчни измами, но никога не е осъждан.
Информацията потвърждаваше най-лошите ми страхове. Александър е бил отчаян. А отчаяните хора вършат отчаяни неща.
Отидох в апартамента на Лилия. Този път не си позволих да се поддам на емоции. Бях на мисия. Взех лаптопа, внимателно го сложих в една чанта и започнах систематично да претърсвам всичко. Търсех флашки, скрити документи, тефтери. Часове наред отварях чекмеджета, прелиствах книги, проверявах джобове на дрехи. Не открих нищо повече. Изглежда всичко, което е имала, е било дигитално.
Занесох лаптопа на Симеон. Той ме чакаше в квартирата си, заедно с негов колега – слабо момче с очила и вид на компютърен гений, което се представи като Мартин.
– Ще направим всичко възможно, Мира – каза Мартин, поемайки лаптопа с почти благоговейна грижа. – Но може да отнеме време. Защитите на Лилия сигурно са добри.
Оставих ги да работят и се прибрах в празната къща. Чакането беше агония. Всяко иззвъняване на телефона ме караше да подскачам. Разхождах се из стаите, които някога бяха мое светилище, а сега се усещаха като затвор. Гледах нашите сватбени снимки – усмихнати, щастливи, безгрижни. Кои бяха тези хора? Познавала ли съм изобщо мъжа, за когото се бях омъжила?
На следващата сутрин Симеон се обади.
– Пробихме.
Сърцето ми спря. – И? Намерихте ли нещо?
– Да. Много неща. По-добре ела.
Когато пристигнах, двамата с Мартин ме чакаха с мрачни изражения. Екранът на лаптопа на Лилия светеше.
– Тя е била невероятно предпазлива – започна Мартин. – Всичко важно е било в криптирана, скрита папка. Отне ни цяла нощ. Но съдържанието… е взривоопасно.
На екрана имаше сканирани документи. Фактури, банкови преводи, договори. Бяха между фирмата на Александър и тази на Стоил. Но сумите бяха силно завишени. Стоките и услугите, описани във фактурите, бяха фиктивни.
– Това е класическа схема за източване на пари – обясни Симеон с тих, гневен глас. – Александър е плащал на Стоил за несъществуващи дейности. След това Стоил е изтеглял парите в брой и ги е връщал на Александър, като е задържал своята комисионна. Така Александър е пълнил джобовете си с парите от банковия заем, без да ги влага реално в бизнеса. Това е тежко престъпление. Присвояване в особено големи размери. Лежи се в затвора за такова нещо.
Чувствах се така, сякаш подът се разтваря под краката ми. Съпругът ми беше престъпник.
– Но това не е всичко – продължи Мартин и отвори друг файл. Беше аудиозапис.
– Лилия е записала разговор. Изглежда е използвала диктофон на телефона си. Чуй.
Той натисна „play“. Чух гласа на сестра си, ясен и отчетлив.
Лилия: „Знам всичко, Александър. За фиктивните фактури, за изтеглените пари. Имам копия на всичко. Ти си затънал до уши.“
Последва мълчание, а след това гласът на съпруга ми, напрегнат и леден.
Александър: „Какво искаш, Лилия? Пари ли? Ще ти дам пари. Само си мълчи.“
Лилия: „Не става въпрос за пари. Става въпрос за това, че предаваш всички, които вярват в теб. Предаваш Мира. Тя заслужава да знае с какъв човек живее.“
Александър: „Не смей да я намесваш! Това не я засяга. Това е бизнес. Понякога се налага да правиш компромиси.“
Лилия: „Това не е компромис, това е престъпление! Ще съсипеш всичко. Искам да спреш. Да върнеш парите и да прекратиш всякакви отношения със Стоил.“
Александър (гласът му става заплашителен): „Ти не разбираш. Не мога просто да спра. Вече съм твърде навътре. А и Стоил… той не е човек, от когото можеш просто да си тръгнеш. Слушай ме внимателно, Лилия. Забрави какво си видяла. Изтрий всичко, което имаш. Заради Мира го направи. Ако това излезе наяве, всички ще пострадаме.“
Лилия: „Не. Няма да го направя. Давам ти срок до края на седмицата да оправиш тази каша. В противен случай ще отида в полицията. И ще кажа на сестра си.“
Записът свърши. В стаята настана гробна тишина. Треперех неконтролируемо. Симеон ме прегърна.
– Значи това е било – прошепнах аз. – Тя го е изнудвала. Но не за пари. Искала е да го спре.
– И той е решил да я спре нея – довърши Симеон с леден глас. – Завинаги.
Всичко си дойде на мястото. Тайното съобщение на Лилия до „С“. „Имам всичко. Утре на същото място. Но цената се вдига.“ Тя не е искала пари. Цената е била той да си признае и да спре. Срещата. Тя е отивала на среща с него. А може би и със Стоил. И те… те са я убили. Катастрофата не е била инцидент. Била е убийство.
– Трябва да отидем в полицията – каза Мартин. – Сега. Вече имаме доказателства.
– Не – поклатих глава аз, а в ума ми се роди нов, ужасяващ план. План, продиктуван от скръбта, гнева и желанието за отмъщение. – Не още. Той ще се върне утре. Преди да го предам на полицията, искам да го видя в очите. Искам той да ми каже истината. Искам да видя как лицето му се сгромолясва, когато разбере, че знам всичко.
Глава 5
Александър се прибра на следващата вечер, изглеждайки уморен, но доволен. Носеше ми букет от любимите ми фрезии.
– Срещата мина отлично – обяви той, докато ме целуваше по бузата. Целувката му изгори кожата ми. – Инвеститорите са на борда. Всичко ще се оправи, любов моя. Най-накрая ще излезем от тази дупка.
Той говореше за бизнес, за пари, за бъдеще. А аз стоях пред него и виждах убиец. Убиецът на сестра ми. Беше сюрреалистично. Живеех в два свята едновременно – в единия бях любяща съпруга, която посреща мъжа си след командировка, а в другия – съдия и палач, който знае ужасната му тайна.
Приготвих вечеря. Движех се като робот. Нарязвах зеленчуци, сипвах вино. Седнахме на масата в трапезарията, на същата маса, на която стотици пъти бяхме седели с Лилия, смеейки се и споделяйки си тайни. Сега всяка вещ в тази къща беше прокълната.
– Изглеждаш бледа – отбеляза той. – Всичко наред ли е?
– Просто съм уморена – отвърнах аз. – Липсваше ми.
Лъжа след лъжа. Бях станала добра в това.
Изчаках да се нахраним. Изчаках да се отпусне на дивана с чаша уиски в ръка, точно както в нощта след погребението. Сърцето ми биеше толкова силно, че имах чувството, че той може да го чуе. Взех лаптопа си. Симеон ми беше прехвърлил копие от всичко – документите, записа.
Седнах срещу него. Той ми се усмихна.
– Искаш да гледаме филм?
– Не. Искам да ти покажа нещо.
Отворих папката със сканираните фактури. Обърнах лаптопа към него.
– Познато ли ти е това, Александър?
Усмивката бавно изчезна от лицето му. Той се наведе напред, взирайки се в екрана. Видях как цветът се оттича от лицето му. Челюстта му се стегна.
– Откъде имаш това? – попита той, а гласът му беше дрезгав, неузнаваем.
– От лаптопа на Лилия. Оказа се, че е била много по-добра в събирането на информация, отколкото си предполагал.
Той скочи на крака. Очите му святкаха.
– Ти… ти си ровила в нещата ѝ? Как смееш?
– О, имам пълното право. Особено след като открих и това.
Натиснах „play“ на аудиозаписа. Гласът на Лилия изпълни тихата стая. „Знам всичко, Александър…“
При всяка дума от записа лицето на Александър се променяше. Увереността му се срина, заменена от паника, после от гняв, и накрая – от чист, неподправен страх. Когато записът свърши, той стоеше пред мен като изправен на съд.
– Мира, аз… аз мога да обясня.
– Да обясниш? – изсмях се аз, но смехът ми беше хлип. – Какво ще обясниш? Как си крал пари? Как сестра ми те е хванала? Или как си я убил, за да не проговори?
– Не! – извика той, пристъпвайки към мен. – Не съм я убил! Кълна се!
– Тогава откъде е този белег? – изкрещях аз, посочвайки с треперещ пръст към мястото под ризата му. – Откъде е раната, която е същата като драскотината по колата ѝ? Бил си там, Александър! Признай си!
Той се свлече на дивана, скрил лице в ръцете си. Раменете му се тресяха. За първи път го виждах напълно сломен.
– Да, бях там – прошепна той. – Бях там. Но не съм я убил.
И тогава той ми разказа. Разказа ми своята версия на историята.
Да, Лилия го е конфронтирала. Да, заплашила го е. Той се паникьосал. Не заради полицията, а заради Стоил. Стоил не бил просто дребен мошеник. Бил е опасен. Имал е връзки с хора от престъпния свят. Ако схемата се разпаднела, Стоил е щял да потърси отговорност от Александър. И то не в съда.
– Казах на Стоил, че Лилия знае всичко – продължи Александър с треперещ глас. – Той побесня. Каза, че трябва да я „убедим“ да мълчи. Уредихме среща с нея на онзи пуст път. Искахме само да я сплашим, Мира. Кълна се. Да ѝ вземем всичко, което има като доказателства.
Отишли заедно, с колата на Стоил. Чакали я. Когато Лилия пристигнала, те препречили пътя ѝ. Стоил излязъл, започнал да ѝ крещи, да блъска по колата ѝ. Лилия се уплашила. Дала на задна скорост, обърнала колата и потеглила с бясна скорост в обратната посока.
– Стоил се качи в колата и тръгнахме след нея. – Александър плачеше открито. – Карахме като луди. Аз му крещях да спре, да я остави. Но той не ме слушаше. На един завой я засече. Тя изгуби контрол… колата се завъртя, удари се в мантинелата…
Тишина.
– Отидохме до колата. Тя беше… беше още жива. Гледаше ме. Опитваше се да каже нещо. Опитах се да отворя вратата, но беше заклещена. Тогава се порязах на смачкания метал. – Той посочи към белега си. – Стоил ме дръпна назад. „Тръгваме. Веднага. Никой не ни е видял. Тя няма да каже на никого нищо вече.“ Той ме завлече обратно в колата му. И просто я оставихме там. Оставих я да умре, Мира. Като страхливец. Оставих сестра ти да умре сама в тъмното.
Слушах го и светът около мен се разпадаше на парчета. Версията му беше ужасяваща. Тя го правеше не пряк убиец, а съучастник. Страхливец, който е избягал и е оставил сестра ми да умре, за да спаси собствената си кожа.
– Защо не ми каза? – прошепнах аз. – Защо ме остави да мисля, че е било инцидент?
– Защото ме беше страх! – изкрещя той. – Страх ме беше от Стоил. Страх ме беше да не те изгубя. Мислех, че мога да заровя всичко това. Да продължим напред.
– Да продължим напред? – Гласът ми беше леден. – Сестра ми е мъртва. Няма „напред“.
Взех телефона си. Той ме погледна с ужас в очите.
– Мира, моля те… Не го прави. Ще съсипеш всичко. Нашия живот, нашия дом…
– Ти съсипа всичко, Александър. В момента, в който реши, че твоят бизнес е по-важен от нейния живот.
Набрах номера на Симеон.
– Имам самопризнание. Частично, но е достатъчно. Обади се в полицията.
Александър се свлече на колене пред мен, ридаейки. Но аз не чувствах нищо. Нито жал, нито съчувствие. Само празнота. Огромна, изгаряща празнота.
Битката беше спечелена. Но войната в душата ми тепърва започваше.
Глава 6
Пристигането на полицията беше като сцена от филм, който никога не си искал да гледаш. Двама униформени и един цивилен следовател, на име инспектор Петров, влязоха в дома ни, който допреди часове беше символ на успех и щастие, а сега се беше превърнал в местопрестъпление. Александър не оказа никаква съпротива. Седеше на дивана с празен поглед, напълно сломен. Когато му сложиха белезниците, той дори не трепна. Само в последния момент, преди да го изведат, той вдигна очи към мен. В погледа му имаше смесица от молба, отчаяние и нещо, което приличаше на… облекчение.
Разказах всичко на инспектор Петров. Предадох му лаптопа с доказателствата, тайния телефон, разказах му за признанието на Александър. Той ме слушаше внимателно, без да ме прекъсва, като си водеше записки. Лицето му беше непроницаемо.
– Госпожо, разбирам, че това е изключително тежко за вас – каза той накрая. – Вашият съпруг ще бъде задържан за разпит. Ще бъде издадена и заповед за ареста на господин Стоил. Вашето съдействие е от решаващо значение.
През следващите дни живеех в мъгла. Новината гръмна. Първо сред роднините, после в медиите. „Известен бизнесмен арестуван във връзка със смъртта на балдъзата си.“ „Скандал за финансови измами и убийство разтърсва града.“ Телефонът ми не спираше да звъни. Родителите ми бяха в шок. Майка ми не можеше да повярва.
– Не е възможно, Мира! Александър не би го направил! Трябва да има някаква грешка!
Как можех да ѝ обясня? Как да кажа на майка си, че мъжът, когото е смятала за свой син, е оставил другата ѝ дъщеря да умре в смачкана кола?
Симеон беше до мен през цялото време. Той се зае с комуникацията с властите, с наемането на адвокат, който да представлява мен и интересите на семейството ми.
– Нещата са сложни – обясни ми той една вечер. – Александър си е наел един от най-добрите адвокати в страната, някой си Марков. Очевидно ще пледира, че е бил принуден и манипулиран от Стоил. Ще се опита да се изкара жертва. Стоил, от друга страна, е задържан, но отрича всичко. Твърди, че в онази вечер е бил на съвсем друго място и има алиби.
– Алиби? – изсмях се горчиво аз. – Какво алиби?
– Приятелката му. Някоя си Ивелина. Кълне се, че са били заедно цяла вечер. Дума срещу дума. Показанията на Александър срещу тези на Стоил. Ще бъде мръсна битка, Мира.
Чувствах се изтощена. Истината беше излязла наяве, но вместо облекчение, чувствах само тежест. Започна съдебен процес, който се превърна в медиен цирк. Аз бях главният свидетел на обвинението. Трябваше да стоя в съдебната зала и да разказвам отново и отново най-кошмарните моменти от живота си, докато отсреща ме гледаха празните очи на Александър и ледената, подигравателна усмивка на Стоил.
Адвокат Марков беше безмилостен. Опитваше се да ме изкара нестабилна, отмъстителна съпруга. Намекваше, че съм имала връзка със Симеон и че заедно сме скалъпили всичко, за да се доберем до парите на Александър. Всяко заседание беше като физическо насилие.
Междувременно финансовата империя на съпруга ми се сриваше. Банката, от която беше взел заема, започна процедура по отнемане на имущество. Бизнесът му фалира. Нашата красива къща, пълна със спомени, беше обявена за продан. Трябваше да се изнеса. Събрах в няколко кашона целия си живот и се преместих в апартамента на Лилия. Да живея сред нейните вещи беше едновременно болезнено и утешително. Сякаш тя беше до мен, даваше ми сили да продължа.
Един ден, докато разчиствах старите ѝ документи, за да освободя място, попаднах на нещо, което бях пропуснала. Беше папка, надписана „Университет“. Вътре имаше стари студентски книжки, бележки от лекции. Лилия беше завършила икономика преди години. Но най-отдолу имаше един документ, който не беше свързан с нейното следване. Беше копие от договор за заем. Но не нейният ипотечен кредит. Беше потребителски кредит на името на… Ивелина. Същата Ивелина, която осигуряваше алиби на Стоил.
Защо Лилия е пазела копие от договор за заем на тази жена? Разгледах го по-внимателно. Като поръчител по кредита беше посочен… Александър.
Сърцето ми отново замръзна. Александър е бил поръчител на приятелката на Стоил. Това не беше просто бизнес. Връзката между тях е била много по-дълбока, много по-лична. Дали Ивелина е била любовница на Стоил? Или на Александър?
Обадих се на Симеон.
– Намерих нещо. Мисля, че е важно.
Той дойде веднага. Когато видя документа, лицето му стана сериозно.
– Това променя нещата. Това доказва тясна връзка между тримата, която те се опитват да скрият. Но защо Лилия го е имала?
И тогава видяхме. На гърба на последния лист имаше няколко реда, написани с познатия, леко наклонен почерк на сестра ми. Бележки. Дати, суми и имена на места – хотели, ресторанти. Лилия е проследявала нещо. Или някого.
– Тя не е разследвала само финансовите измами – прошепна Симеон. – Разследвала е и него. Личния му живот.
Изведнъж всичко придоби нов, още по-грозен смисъл. Лилия не просто е искала да спре престъпната дейност на зет си. Тя е разкрила и неговата изневяра. Може би е заплашила да каже и на мен. Това даваше на Александър още един, много по-личен мотив да я накара да замълчи.
На следващото съдебно заседание нашият адвокат представи новото доказателство. Когато попитаха Ивелина за заема и за връзката ѝ с Александър, тя се паникьоса. Започна да си противоречи. Лъжите ѝ започнаха да се разплитат. Алибито на Стоил се пропука.
Съдебната битка продължи месеци. Беше изтощителна. Всеки ден беше борба. Но аз вече не бях сама. Имах Симеон до себе си. Имах спомена за Лилия. Борех се за нея. За истината.
Накрая дойде и присъдата.
Стоил беше осъден на доживотен затвор за убийство. Доказателствата, макар и косвени, бяха достатъчни, за да убедят съдебните заседатели, че той е предизвикал катастрофата умишлено.
Александър получи двадесет години за съучастие в убийство, за финансови измами и за възпрепятстване на правосъдието. Адвокат Марков не успя да го спаси.
Когато чух присъдите, не почувствах триумф. Не почувствах радост. Почувствах само една огромна, безкрайна умора. Свърши. Кошмарът беше свършил.
Излязох от съдебната зала и за първи път от месеци вдишах дълбоко. Слънцето грееше. Животът продължаваше. Моят живот, изграден върху руините на лъжи и предателства, също трябваше да продължи. Не знаех как. Но знаех, че трябва. Дължах го на Лилия. Дължах го на себе си. Погледнах към Симеон, който стоеше до мен. Той ми се усмихна. И в тази усмивка видях надежда. Една малка, крехка надежда, че може би един ден океанът на скръбта ще се успокои и аз отново ще мога да плувам, вместо да се давя.