Телефонът извибрира върху нощното шкафче с настойчивост, която проряза тишината на ранното утро. Беше онзи специфичен звук, който бях запазил само за едно число – това на бившата ми тъща, Невяна. Сърцето ми подскочи в гърлото. От шест години, след онази непрогледна нощ, в която загубих Лилия и неродения ни син, тази вибрация вещаеше или поредния разпит, или нова вълна от скръб, умело маскирана като загриженост.
Протегнах ръка и погледнах екрана. Съобщение. Не повикване. Това беше необичайно. Невяна предпочиташе да чува гласа ми, да анализира всяка пауза, всяка промяна в тона. Писането не беше в стила ѝ.
До мен Ани спеше дълбоко, сгушена в завивките, едната ѝ ръка лежеше върху вече значително наедрелия ѝ корем. Близнаци. Самата мисъл предизвикваше у мен смесица от паника и неописуемо щастие. Нов живот. Двойно ново начало. Бяхме го пазили в тайна от почти всички, докато не минеха критичните месеци. Вчера най-сетне се решихме да съобщим на най-близките. Бях се обадил на Стоян, бащата на Лилия. Разговорът беше кратък и напрегнат. Той ми пожела всичко хубаво с глас, който се опитваше да звучи бодро, но не успяваше. Знаех, че до вечерта Невяна щеше да знае.
Пръстите ми трепереха, докато отключвах телефона. Отворих съобщението, а думите се забиха в съзнанието ми като нажежени пирони.
Ти я уби веднъж със своето безразличие. Сега я убиваш отново с това предателство. Тези деца, които ще се родят, са плод на грях върху паметта на моята дъщеря. Кълна се в гроба ѝ, няма да познаете и миг спокойствие. Ще направя живота ви ад, както ти направи нашия. Това не е заплаха. Това е обещание.
Въздухът в стаята сякаш се сгъсти. Стана ми студено, въпреки юнската топлина, която се процеждаше през щорите. Всяка дума беше пресметната, всяка сричка – напоена с отрова. Това не беше просто изблик на скърбяща майка. Беше декларация за война.
Внимателно оставих телефона, за да не събудя Ани. Станах и отидох до прозореца. Градът долу едва се пробуждаше, но в моята глава цареше хаос. Шест години. Шест дълги години бях техният син. Техният единствен останал син. Всяка Коледа, всеки Великден, всеки рожден ден бях там. Всяка седмица се обаждах. Всеки месец ги посещавах. Бях се превърнал в жив паметник на Лилия. Те се вкопчиха в мен като удавници за сламка, а аз им позволих. Чувствах се виновен. Виновен, че съм жив. Виновен, че катастрофата отне нея и бебето, а на мен остави само няколко белега и една празнота, която заплашваше да ме погълне.
Те следяха всяко мое движение. Когато преди две години се запознах с Ани, трябваше да го крия месеци наред. Когато най-накрая събрах смелост да им кажа, Невяна не ми говори три седмици. Стоян се опита да бъде разумен, но сянката на жена му тегнеше над всяка негова дума. „Трябва да я разбереш, Александър. Ти си всичко, което ѝ остана от Лили.“
Но аз не бях остатък. Бях жив човек с право на щастие. Ани беше моето спасение. Тя беше светлина, топлина и разбиране. Тя знаеше всичко за Лилия. Никога не показа ревност, само съчувствие. Тя беше тази, която настояваше да поддържам връзка със Стоян и Невяна, защото „те са загубили дете, това е болка, която не можем да си представим“.
Но това съобщение… това беше нещо друго. То преминаваше границата на скръбта и навлизаше в територията на чистата, неподправена злоба. „Ще направя живота ви ад.“
Погледнах към спящата Ани. В нея растяха два живота. Моите деца. Нашето бъдеще. И една жена, обсебена от миналото, току-що се беше заклела да унищожи всичко това. Усетих как страхът се надига в мен – леден и пълзящ. Не се страхувах за себе си. Страхувах се за Ани и за неродените ни деца. Невяна не беше просто разстроена жена. Тя беше интелигентна, властна и имаше ресурси. Баща ѝ беше оставил на нея и Стоян процъфтяващ бизнес, който те управляваха с желязна ръка. Бизнес, в който и аз имах пръст, след като се ожених за Лилия. Една част от акциите все още се водеха на мое име – жест от Стоян, който искаше да ме „подсигури“ след трагедията. Тогава го приех като проява на доброта. Сега осъзнавах, че това е просто още една верига, която ме държи привързан към тях.
Слънцето бавно се издигаше, оцветявайки небето в розово и оранжево. Красива гледка, която не можеше да разсее мрака в душата ми. Войната беше обявена. А аз бях на първа линия, опитвайки се да защитя едно бъдеще, което още не се беше родило, от призраците на едно минало, което отказваше да умре.
Глава 2
Скрих телефона в чекмеджето, сякаш физическото му отстраняване можеше да заличи думите, пропити с омраза. Ани се размърда и отвори очи, усмихвайки ми се сънено.
„Добро утро. Защо си буден толкова рано?“
„Просто се разсъних“, излъгах, навеждайки се да я целуна. Усмивката ѝ стопляше душата ми, но днес не можеше да достигне до ледените кътчета, в които се беше загнездил страхът. „Как спахте вие тримата?“
Тя се прозя и нежно погали корема си. „Малките футболисти имаха тренировка през нощта, но иначе сме добре. Гладен ли си?“
„Умирам от глад.“ Още една лъжа. Стомахът ми беше свит на топка.
Докато правехме закуска, се опитвах да се държа нормално. Говорехме за имена, за детската стая, която трябваше да започнем да подготвяме, за предстоящия преглед при лекаря. Всеки път, когато телефонът ми издаваше звук, подскачах. Ани го забеляза.
„Всичко наред ли е? Изглеждаш напрегнат.“
„Просто работа. Един проект навлиза в критична фаза“, отвърнах уклончиво. Мразех да я лъжа, но как можех да ѝ кажа? Как можех да хвърля сянка върху нейното щастие и спокойствие, които бяха жизненоважни за бременността ѝ? Реших да се справя сам. Поне на първо време.
По-късно през деня, докато Ани си почиваше, се обадих на Стоян. Той вдигна почти веднага.
„Александър?“ Гласът му беше уморен.
„Здравей, Стояне. Обаждам се да видя как сте.“
Последва дълга пауза. Чувах в слушалката приглушения звук на телевизор.
„Как да сме… Невяна не е на себе си, откакто говорихме вчера.“
„Тя ми писа“, казах директно. Нямаше смисъл да увъртам.
Стоян въздъхна тежко. „Видях я. Опитах се да говоря с нея, Сашо, кълна се. Казах ѝ, че животът продължава, че имаш право да бъдеш щастлив. Казах ѝ, че Лили би го искала.“
„И?“
„И тя ме обвини, че предавам паметта на собствената си дъщеря. Крещя, плака… Знаеш я каква е, когато скръбта я завладее. Губи всякакъв разум.“
„Това не е скръб, Стояне. Това е заплаха. Тя се закле да съсипе живота ми, живота на Ани.“
„Думи, изречени в момент на афект, момчето ми. Ще ѝ мине. Дай ѝ време да свикне с мисълта.“
Но аз знаех, че няма да ѝ мине. Това не бяха просто думи. Познавах Невяна. Нейната воля беше като стомана. Когато решеше нещо, тя го преследваше с методичността на хищник.
„Трябва да говориш с нея отново. Трябва да я накараш да разбере, че прекрачва всички граници.“
„Ще опитам. Но не обещавам нищо. В момента е като буре с барут.“
Затворих телефона с чувство на безсилие. Стоян беше добър човек, но слаб. Винаги беше живял под сянката на властната си съпруга. Обичаше я, но и се страхуваше от нея. Той нямаше да бъде мой съюзник в тази битка. Бях сам.
Дните, които последваха, бяха изпълнени с тихо, пълзящо напрежение. Невяна не писа повече, нито се обади. Но присъствието ѝ се усещаше навсякъде. Започна с дребни неща. Един ден, докато се прибирах, видях кола, паркирана в края на нашата улица. Същата кола, която братът на Лилия, Дамян, караше. Когато ме видя, той потегли рязко. Дали беше съвпадение?
Няколко дни по-късно получих имейл от банката. Уведомяваха ме за рутинна проверка на документите по ипотечния кредит, който с Ани бяхме изтеглили преди половин година за новия ни апартамент. Нещо дребно, но необичайно. Никога досега не бяха правили подобни „рутинни“ проверки.
Истинският удар дойде седмица по-късно. Обади ми се главният счетоводител на фирмата, в която бях съдружник със Стоян.
„Александър, имаме проблем. Получихме официално запитване от адвокатска кантора, представляваща госпожа Невяна. Искат пълен одит на финансите на дружеството за последните шест години. Позовават се на нейния дял като наследник на баща си.“
Кръвта изстина във вените ми. Това беше ходът. Тя нямаше да ме нападне директно. Щеше да ме удари там, където съм най-уязвим – финансите ми. Фирмата беше основният ми източник на доходи. Ипотеката, бебешките разходи, всичко зависеше от нея.
„Какъв е поводът?“, попитах с пресъхнало гърло.
„Твърдят, че има съмнения за… финансови злоупотреби и източване на средства от твоя страна.“
Обвинението беше толкова абсурдно, че за момент не можах да реагирам. Аз бях вдигнал тази фирма на крака след смъртта на Лилия. Стоян беше потънал в скръб, а Невяна никога не се беше интересувала от оперативната работа. Аз бях този, който сключваше договори, управляваше проекти, водеше екипа. И сега ме обвиняваха в кражба.
Това беше началото. Невяна не просто искаше да ме притесни. Тя искаше да ме унищожи. Да ме срине финансово, да ме дискредитира професионално, да ме остави без нищо. И го правеше методично, безмилостно и с цялата сила на парите и влиянието, с които разполагаше.
Вечерта, когато Ани ме попита защо съм толкова блед и мълчалив, вече не можех да лъжа. Седнах до нея на дивана, взех ръцете ѝ в своите и ѝ разказах всичко. За съобщението. За колата на Дамян. За проверката от банката. За одита и абсурдното обвинение.
Докато говорех, лицето ѝ премина през гама от емоции – от недоумение, през тревога, до гняв. Когато свърших, тя дълго мълча.
„Значи тя наистина смята да го направи“, каза накрая тихо. „Да съсипе всичко.“
„Да. Но няма да ѝ позволя. Ще се боря, Ани.“
„Няма да се бориш сам“, отвърна тя твърдо и стисна ръцете ми. „Ще се борим заедно. Ние сме семейство. А тя… тя ще трябва да мине през мен, за да стигне до теб и до нашите деца.“
В този момент, гледайки решимостта в очите ѝ, разбрах, че Стоян грешеше. Не бях сам в тази битка. Имах до себе си най-силния съюзник, за когото можех да мечтая. Но също така знаех, че войната тепърва започва и че Невяна ще използва всяко оръжие, с което разполага, за да ни види на колене.
Глава 3
На следващия ден наех адвокат. Адриана беше препоръчана от мой колега като един от най-острите умове в корпоративното право. Беше елегантна жена на около четиридесет, с проницателен поглед, който сякаш виждаше през теб. Разказах ѝ цялата история, без да спестявам нищо – от трагедията с Лилия, през сложните ми отношения с нейните родители, до последните събития.
Тя ме изслуша внимателно, без да ме прекъсва, като си водеше бележки в дебел тефтер. Когато приключих, тя се облегна назад в стола си и ме погледна сериозно.
„Господин Петров… всъщност, нека си говорим на „ти“, ако нямаш против. Ситуацията е по-сложна, отколкото изглежда. От правна гледна точка, искането за одит е напълно легитимно. Като акционер, Невяна има това право. Обвинението в злоупотреба обаче е сериозна клевета, освен ако не представят доказателства.“
„Няма как да представят, защото такива не съществуват“, отвърнах аз.
„В един идеален свят би бил прав. В реалния свят обаче, с достатъчно пари и добър, макар и безскрупулен, адвокат, може да се създаде впечатление за нередности. Могат да протакат одита с месеци, дори години. Да оспорват всяка фактура, всеки договор. Това ще парализира работата на фирмата и ще изцеди финансовите ти ресурси. Това е класическа война на изтощение.“
Думите ѝ потвърдиха най-големите ми страхове.
„Какво да правя?“
„Първо, пълно съдействие. Предостави им всичко, което поискат. Нека видят, че нямаш какво да криеш. Второ, трябва да се подготвим за контраатака. Трябва да разберем какъв е крайният им ход. Искат просто да те изкарат от фирмата или целта е да те унищожат напълно?“
„Мисля, че е второто“, признах горчиво.
„Добре. Тогава трябва да играем твърдо.“ Адриана се наведе напред. „Ще започнем собствено проучване. Трябва да намерим слабите места на Невяна. Всеки ги има. Бизнес сделки, лични взаимоотношения, нещо от миналото. Всяка информация може да бъде полезна.“
Идеята да ровя в живота на жената, която някога наричах „мамо“, ме отвращаваше. Но Адриана беше права. Това беше война и аз не можех да си позволя да я водя с вързани ръце.
Междувременно, натискът се засилваше от всички страни. Ани имаше час за консултация в реномирана клиника, но ден преди прегледа ѝ се обадиха, за да го отменят. Официалната причина беше „неотложен ангажимент на лекаря“, но когато се опитахме да запишем нов час, ни казаха, че графикът му е запълнен за месеци напред. Знаех, че не е съвпадение. Главният спонсор на частното крило на болницата беше компания, тясно свързана със семейството на Невяна. Тя използваше влиянието си, за да ни затваря врати.
По-малката сестра на Ани, Симона, която беше студентка по право в последна година, започна да помага. Прекарваше часове в библиотеката и онлайн, опитвайки се да намери прецеденти, подобни на нашия случай. Беше умно и борбено момиче и нейната подкрепа ни даваше кураж.
Една вечер тя дойде в апартамента ни, видимо разтревожена.
„Бате, говорих с един професор днес. Разказах му казуса в общи линии, без да споменавам имена. Той каза, че ако другата страна иска да играе мръсно, може да опита да атакува ипотеката ви.“
„Как?“, попитах.
„Могат да се опитат да докажат, че при кандидатстването за кредита си представил неверни данни за доходите си. Ако успеят да убедят банката, че си подправил документи, позовавайки се на „предстоящия одит за злоупотреби“ във фирмата, банката може да направи кредита предсрочно изискуем. Което означава, че ще поискат да върнете цялата сума наведнъж.“
С Ани се спогледахме. Нямахме такива пари. Щяхме да загубим апартамента. Нашия дом. Мястото, където щяха да растат децата ни. Планът на Невяна беше дяволски. Тя не просто режеше клона, на който седяхме. Тя изкореняваше цялото дърво.
Няколко дни по-късно се сблъсках с Дамян пред офиса. Той ме чакаше, облегнат на колата си. Изглеждаше изтощен, с тъмни кръгове под очите.
„Трябва да спреш това, Сашо“, каза той без предисловие.
„Аз ли да го спра? Брат ми, майка ти обяви война! Тя се опитва да ме съсипе!“
„Тя е съсипана! Не разбираш ли? Новината за децата… това я довърши. За нея това е все едно си изтрил Лили от живота си.“
„Това е лудост! Никой не може да изтрие Лили! Обичах я! Но тя си отиде преди шест години! Не мога да живея в мавзолей до края на дните си! Ани е бременна, Дамяне! Твоята майка тормози бременна жена!“
Той сведе поглед. „Знам, че не е редно. Говорих с нея, с баща ми също. Но тя не слуша никого. Обсебена е. Мисли си, че те защитава. Паметта на сестра ми.“
„Като ме унищожава? Страхотна защита.“
„Тя иска да изкупиш акциите си. Да се оттеглиш от фирмата и да напуснеш града. Каза, че ако го направиш, ще спре всичко.“
Предложението увисна във въздуха. Да продам всичко, за което съм работил. Да избягам като престъпник. Да оставя Невяна да победи.
„Няма да го направя“, отвърнах твърдо. „Няма да бягам. Това е и мой град. Това е и моя фирма. И най-важното – това е моят живот.“
Дамян ме погледна с нещо, което приличаше на смесица от съжаление и разочарование. „Тогава се готви за най-лошото. Защото тя няма да се спре пред нищо.“
Той се качи в колата и си тръгна, оставяйки ме сам на тротоара, с горчивия вкус на безсилие в устата. Разговорът с него ми показа ясно, че семейството на Лилия беше единно в своята заблуда. Те бяха решили, че аз съм злодеят в тази история. А в техните очи, злодеят трябваше да бъде наказан.
Глава 4
Думите на Адриана за „контраатака“ отекваха в съзнанието ми. Досега бях в отбранителна позиция, реагирайки на ударите на Невяна. Но беше време да променя това. Не можех да позволя да ме смачкат, докато просто се опитвам да парирам атаките ѝ.
Една вечер, след като Ани заспа, отворих стара кутия с вещи на Лилия, която пазех в дъното на гардероба. Не я бях отварял от години. Беше твърде болезнено. Вътре имаше снимки, писма, дребни сувенири от нашите пътувания. Единственият спомен за един живот, който вече не съществуваше.
Започнах да преглеждам всичко, макар и да не знаех какво точно търся. Нещо, което да ми даде предимство. Нещо, което да обясни тази непробиваема стена от скръб и омраза. Прелиствах страниците на старите ѝ дневници. Бяха пълни с момичешки мечти, стихове и описания на срещите ни. Сърцето ме болеше, докато четях. Това беше моята Лили – нежна, романтична, изпълнена с любов.
Но тогава, в един от последните дневници, воден месеци преди катастрофата, тонът се промени. Записките станаха по-кратки, по-тревожни. Имаше страници, от които бяха изтръгнати листове. На едно място беше написала: „Защо тайната трябва да тежи толкова много? Понякога искам просто да изкрещя истината на всички.“
Каква тайна? Каква истина? Нямах представа. Винаги съм мислил, че сме били напълно откровени един с друг.
Продължих да ровя в кутията. На дъното, под купчина снимки, намерих малък кожен бележник, който не бях виждал преди. Не беше неин дневник. Вътре имаше само няколко страници с написани набързо имена и телефонни номера. Повечето ми бяха познати – приятели, роднини. Но едно име се повтаряше няколко пъти, оградено с въпросителни. Ивайло.
Не познавах никой с това име.
На следващия ден се срещнах с Адриана и ѝ разказах за откритието си. Тя записа името.
„Ивайло. Нямаш представа кой е?“
„Никаква. Лилия никога не го е споменавала.“
„Ще накарам моя екип да го провери. Може да е нищо, но може и да е нещо.“
Междувременно, правната битка се ожесточаваше. Адвокатът на Невяна, Манолов, беше точно такъв, какъвто си го представях – хлъзгав, самодоволен и безмилостен. На първата ни официална среща той се държа така, сякаш вината ми вече е доказана.
„Господин Петров, моите клиенти са готови да проявят снизхождение“, започна той с мазна усмивка. „Ако признаете за финансовите нередности и се съгласите да прехвърлите дяловете си на госпожа Невяна като компенсация, те са склонни да не повдигат наказателно обвинение.“
Адриана се намеси студено. „Господин Манолов, няма какво да се признава, защото няма извършено престъпление. Опитите ви за изнудване са не само непрофесионални, но и подсъдими. Моят клиент ще съдейства напълно на одита, който ще докаже неговата невинност. А след това ще ви съдим за клевета и уронване на престижа, като щетите ще бъдат в седемцифрен размер.“
Усмивката на Манолов помръкна. Беше свикнал да мачка хората, но Адриана не беше лесна мишена. Срещата приключи без резултат, но беше ясно, че те няма да се откажат.
Натискът върху Ани също продължаваше. Една сутрин намерихме колата си със спукани гуми. Друг път получи анонимен букет с черни рози в офиса си. Дребни, подли атаки, целящи да я изнервят и уплашат. Тя се държеше стоически, но виждах колко ѝ струва. Всяка вечер я прегръщах, опитвайки се да попия част от напрежението ѝ, но се чувствах безпомощен.
Симона, сестрата на Ани, се оказа неочакван лъч светлина. Нейната младежка енергия и правен ентусиазъм бяха заразителни. Тя прекарваше вечерите си с нас, помагайки ни да систематизираме документи за одита.
„Не могат да спечелят, ако фактите са на наша страна“, повтаряше тя. „Правото е на страната на истината.“
Искаше ми се да вярвам в нейния идеализъм, но вече знаех, че правото често е на страната на този с по-дълбоки джобове и по-малко скрупули.
Една седмица по-късно Адриана ми се обади.
„Намерихме твоя Ивайло. Пълното му име е Ивайло Паунов. Собственик на голяма строителна компания, един от основните конкуренти на вашата фирма.“
Стоях като ударен от гръм. Конкурент?
„Но това не е всичко“, продължи тя. „Има нещо много по-интересно. Преди шест години и половина, малко преди сватбата ви с Лилия, фирмата на Ивайло е била на ръба на фалита. И изведнъж, като по чудо, получава огромна финансова инжекция от офшорна компания. Това го спасява и го изстрелва на върха.“
„И какво от това?“, попитах, без да разбирам накъде бие.
„Проверихме офшорката. Трудно беше, но имаме добри контакти. Оказа се, че един от скритите собственици на тази компания е… Стоян. Бащата на Лилия.“
Светът около мен се завъртя. Стоян… финансирал тайно най-големия ни конкурент? Защо?
„Има и още“, каза Адриана и гласът ѝ стана по-тих. „В деня на катастрофата, в която Лилия е загинала… тя не е идвала от лекции, както ти си мислил. Телефонът ѝ е бил локализиран в района, където се намира централният офис на строителната компания на Ивайло. Била е там малко преди инцидента.“
Телефонната слушалка натежа в ръката ми. Всичко, в което вярвах през последните шест години, започна да се разпада. Лилия. Стоян. Тайната. Изведнъж думите от дневника ѝ придобиха зловещ смисъл. „Защо тайната трябва да тежи толкова много?“
Това не беше просто семейна драма, породена от скръб. Беше нещо много по-дълбоко, по-мрачно и по-опасно. А аз, без да знам, бях живял в центъра на тази паяжина от лъжи.
Глава 5
Новината за връзката между Стоян, Ивайло и Лилия ме разтърси из основи. Цяла нощ не мигнах. В главата ми се въртяха хиляди въпроси без отговори. Каква е била ролята на Лилия във всичко това? Дали е знаела, че баща ѝ финансира конкуренцията? Защо е била в офиса на Ивайло в деня на смъртта си?
Чувствах се предаден. Не само от Стоян, когото смятах за втори баща, но и от спомена за Лилия. Перфектният образ, който пазех в съзнанието си, започна да се пропуква, разкривайки нещо непознато и тревожно.
На следващия ден реших да действам. Не можех повече да стоя и да чакам. Трябваше да се срещна със Стоян. Трябваше да го погледна в очите и да го попитам.
Отидох до къщата им без предупреждение. Невяна ми отвори вратата. Лицето ѝ беше като каменна маска, очите ѝ – две парчета лед.
„Какво искаш тук?“, изсъска тя.
„Идвам да видя Стоян.“
„Той не иска да те вижда. Никой от нас не иска.“
„Това ще реши той“, отвърнах твърдо и я подминах, влизайки в къщата, която някога чувствах като свой дом. Сега атмосферата беше ледена и враждебна.
Стоян седеше в хола и гледаше през прозореца. Когато се обърна и ме видя, в погледа му се изписа паника.
„Какво става?“, попита той, ставайки на крака.
„Трябва да поговорим. Насаме“, казах, поглеждайкизначимо към Невяна, която стоеше на прага с ръце, скръстени на гърдите.
„Всичко, което имаш да кажеш на съпруга ми, можеш да го кажеш и пред мен“, отсече тя.
„Не, не мога.“ Погледнах Стоян право в очите. „Ивайло Паунов. Това име говори ли ти нещо?“
Цветът се оттече от лицето на Стоян. Той се олюля и седна обратно на дивана. Дори Невяна изглеждаше изненадана. Тя погледна въпросително към съпруга си.
„Откъде знаеш това име?“, прошепна Стоян.
„Знам много повече. Знам, че си го финансирал тайно. Знам, че си наливал пари в най-големия ни конкурент, докато аз съм работил ден и нощ, за да спася нашата фирма. Искам да знам защо, Стояне. И искам да знам каква е била ролята на Лилия във всичко това.“
Невяна пристъпи напред. „Какви ги говориш? Стояне, какво означава това?“
Той вдигна ръка, за да я спре, без да откъсва поглед от мен. В очите му видях болка, страх и една безкрайна умора.
„Не трябваше да разбираш. Никой не трябваше“, каза той с дрезгав глас.
„Е, разбрах. А сега искам отговори. Дължиш ми ги. Дължиш ги и на паметта на дъщеря си.“
Стоян зарови лице в ръцете си. Тишината в стаята беше оглушителна.
„Това беше… нейна идея“, промълви той накрая.
Думите му ме удариха като ток. На Лилия?
„Тя дойде при мен няколко месеца преди… преди инцидента“, продължи той, като всяка дума му костваше огромно усилие. „Беше разстроена. Каза, че е открила нещо. Че Ивайло я изнудва.“
„Да я изнудва? За какво?“
Стоян вдигна глава. Очите му бяха пълни със сълзи. „Лили… тя не беше светица, Александър. Имаше… връзка с него. Преди да се запознае с теб. Кратка, безразсъдна авантюра от младостта ѝ. Тя я прекратила, но той никога не я оставил на мира. Когато разбрал, че ще се женим, станал агресивен. Заплашвал я, че ще ти разкаже всичко.“
Чувствах се така, сякаш подът под краката ми се разтваря. Лилия. Моята Лилия… е имала връзка с този човек?
„Тя се страхуваше да не те загуби“, продължи Стоян. „Ивайло беше затънал в дългове. Предложил ѝ сделка. Ако му помогне финансово да си стъпи на краката, той ще изчезне от живота ѝ завинаги. Лили дойде при мен, разплакана. Молеше ме да ѝ помогна. Аз… аз съм баща, Сашо. Какво можех да направя? Исках да защитя щастието на детето си. Съгласих се. Прехвърлих парите през офшорна сметка, за да не може да се проследи до мен.“
„Значи си плащал на изнудвач, за да мълчи? И си ме оставил да живея в лъжа през всичките тези години?“
„Мислех, че я защитавам! А после… после дойде катастрофата. И вече нямаше значение. Истината беше погребана с нея. Мислех, че е по-добре така. Да запазим светлия ѝ спомен.“
Невяна стоеше вцепенена. Лицето ѝ беше пребледняло. Тя гледаше съпруга си сякаш го вижда за първи път.
„Ти… ти си знаел?“, прошепна тя. „През цялото това време си знаел, че дъщеря ни…“
„Тя беше отишла при него в онзи ден, за да му каже, че това е краят“, каза Стоян, игнорирайки жена си. „Че е бременна и че никога повече не иска да го вижда. Искала е да сложи окончателна точка. Но не е стигнала до дома…“
Най-сетне пъзелът се подреждаше. Тайната, тревожните записки в дневника, присъствието ѝ в офиса на Ивайло. Всичко беше една огромна, грозна лъжа. Моят брак, моята скръб, всичко беше изградено върху основа от тайни и измами.
Гневът, който се надигна в мен, беше по-силен от всичко, което бях изпитвал досега. Не беше насочен само към Стоян. Беше насочен и към Лилия. За това, че не ми е имала доверие. За това, че ме е направила част от своята лъжа.
Погледнах Невяна. Нейният цял свят, изграден върху идеята за перфектната, предадена дъщеря, се сриваше пред очите ѝ. Омразата ѝ към мен, целият този кръстоносен поход, който беше повела… всичко се основаваше на фалшива представа.
„И ти“, обърнах се към нея, а гласът ми трепереше от ярост. „Ти се осмеляваш да ме обвиняваш в предателство? Ти се осмеляваш да заплашваш моето семейство? Твоята дъщеря ме е лъгала от първия ден! Вашият живот е една лъжа! А вие се опитвате да унищожите моя, защото не можете да понесете собствената си истина!“
Обърнах се и тръгнах към вратата.
„Александър, чакай!“, извика Стоян след мен.
Не спрях. Излязох от тази къща, затръшвайки вратата зад себе си. Истината беше разкрита. Но вместо облекчение, чувствах само горчивина и празнота. Тайната на Лилия беше излязла наяве, но това не слагаше край на войната. Напротив. Това я правеше още по-лична и много по-опасна. Защото сега не се борех само за бъдещето си. Борех се и срещу призраците на едно минало, което се оказа много по-грозно, отколкото можех да си представя.
Глава 6
Прибрах се вкъщи като в транс. Ани веднага усети, че нещо се е случило. Разказах ѝ всичко – за разговора със Стоян, за тайната на Лилия, за изнудването. Тя ме слушаше мълчаливо, а лицето ѝ изразяваше съчувствие и болка. Не за себе си, а за мен.
„Толкова съжалявам, Александър“, каза тя, когато свърших, и ме прегърна силно. „Да носиш цялата тази скръб, мислейки едно, а истината да е съвсем друга… не мога да си представя колко те боли.“
В прегръдката ѝ най-сетне си позволих да се срина. Не плаках за загубата на онази идеализирана Лилия. Плаках за изгубените години, за лъжата, в която бях живял, за глупавата си наивност.
Разкритията промениха всичко. Вече не се чувствах виновен. Чувствах се гневен. И решен да се боря докрай. На следващия ден се обадих на Адриана и ѝ разказах за признанията на Стоян.
„Това е козът, който чакахме“, каза тя, а в гласа ѝ се долавяше вълнение. „Това променя цялата динамика. Вече не става въпрос за скърбяща майка, а за съучастие в прикриване на изнудване и финансови машинации. Манолов ще трябва да смени тона.“
Тя беше права. Адриана поиска официална среща с адвоката на Невяна, на която присъстваше и Стоян. Атмосферата беше направо полярна. Стоян изглеждаше състарен с десет години, а Невяна го гледаше с леден презрителен поглед, сякаш беше предател.
Адриана изложи фактите кратко и ясно. Разказа за връзката на Лилия с Ивайло, за изнудването и за тайното финансиране от страна на Стоян. Заяви, че разполагаме с доказателства за офшорните преводи и сме готови да ги предоставим на данъчните власти, ако атаките срещу мен не спрат незабавно.
Манолов се опита да блъфира, говорейки за „недоказани твърдения“ и „опит за отклоняване на вниманието“, но Адриана го прекъсна.
„Няма да спорим тук, господин Манолов. Предложението ни е следното: прекратявате незабавно одита. Публично се извинявате на моя клиент за неверните обвинения. И оставяте него и семейството му на мира. Завинаги. В замяна, ние няма да предприемаме правни действия срещу господин Стоян за финансовите му машинации, нито ще разгласяваме публично причините, довели до тях.“
Това беше шах и мат. Адриана беше обърнала тяхното оръжие срещу самите тях. Вече не ставаше дума за моята репутация, а за тяхната. Разкриването на истината за Лилия щеше да срине образа на „перфектното семейство“, който те така грижливо поддържаха. А разследване на данъчните можеше да доведе до много сериозни последствия за Стоян.
Невяна избухна. „Никога! Никога няма да се извиня на този… този предател! Той опетни паметта на дъщеря ми с лъжите си!“
„Госпожо“, намеси се Адриана спокойно, „единственият, който е опетнил паметта на дъщеря ви, сте вие, с опита си да я превърнете в оръжие. Фактите са такива, каквито са. Сега трябва да решите дали ще приемете последствията от тях.“
Стоян се намеси за първи път. Гласът му беше слаб, но твърд. „Стига, Невяна. Всичко свърши. Достатъчно болка причинихме. На него, на себе си… на всички. Прекрати го.“
Тя го изгледа с такава омраза, че за момент си помислих, че ще го удари. После се изправи рязко, изгледа ме с поглед, пълен с отрова, и напусна залата, без да каже и дума повече.
Манолов, останал без подкрепата на клиентката си, бързо промени позицията си. В рамките на няколко дни одитът беше прекратен. Всички обвинения бяха оттеглени. Войната сякаш беше приключила.
Но аз знаех, че това не е победа. Беше просто примирие. Бях спечелил битката, но не и войната. Омразата в очите на Невяна ми подсказа, че тя няма да се откаже. Просто щеше да смени тактиката. Щеше да чака. Да търси нова пукнатина в бронята ми.
Реших, че не мога повече да бъда част от тази фирма. Всеки ден да ходя в офис, пропит с толкова много лъжи и болка, беше непосилно. Предложих на Стоян да изкупи моите акции. Той се съгласи веднага, сякаш с облекчение. Цената, която договорихме, беше справедлива. С парите изплатихме ипотеката на апартамента. За първи път от месеци насам почувствах, че мога да дишам свободно. Бях свободен.
Започнах да планирам собствен бизнес, нещо по-малко, нещо мое. Ани беше в осмия месец и цялото ми внимание беше насочено към нея и предстоящото раждане. Започнахме да вярваме, че най-лошото е зад гърба ни.
Но се лъжехме. Затишието беше измамно.
Една вечер получих обаждане от непознат номер. Когато вдигнах, от другата страна се чу познат глас. Гласът на Ивайло.
„Господин Петров? Надявам се, не ви безпокоя“, каза той с дразнещо спокойствие. „Чух, че сте напуснали семейната фирма. Жалко. Имахме добри бизнес отношения с бащата на… Лилия. Мислех си, че може би вие и аз можем да намерим общ език. Има някои неща от миналото, които мисля, че биха ви интересували. Неща, които дори Стоян не знае.“
Сърцето ми замря. Какво още можеше да има?
„Не ме интересува нищо, свързано с вас“, отвърнах студено.
„О, сигурен ли сте?“, изсмя се той. „Защото мисля, че ще ви интересува съдържанието на един определен запис. Запис от охранителна камера. От деня на катастрофата. Мисля, че ще хвърли съвсем различна светлина върху „трагичния инцидент“ с вашата покойна съпруга.“
Ръцете ми се разтрепериха. Запис? Какъв запис?
„Какво искате?“, попитах с пресъхнало гърло.
„Просто разговор. Да се срещнем. Да поговорим за бъдещето. И за миналото. Ще ви изпратя адрес. Елате сам.“
Той затвори. Няколко секунди по-късно получих съобщение с адрес на изоставен склад в индустриалната зона на града.
Знаех, че е капан. Знаех, че е лудост да отида. Но трябваше. Трябваше да разбера каква е последната, най-ужасна част от тази тайна. Не подозирах, че стъпвам в клопка, заложена не от Ивайло, а от някой много по-близък и много по-безмилостен. Някой, който беше загубил всичко и сега искаше да ми отнеме и моето.
Глава 7
Пътят към индустриалната зона беше пуст. Уличните лампи хвърляха призрачна светлина върху порутените фасади на складове и фабрики. Всяка сянка изглеждаше заплашителна. Разумът ми крещеше да се обърна и да се прибера при Ани, но някаква мрачна сила ме теглеше напред. Трябваше да знам.
Намерих адреса – ръждива метална порта, която водеше към тъмен двор. Спрях колата на улицата и продължих пеша. Складът беше огромен и тъмен, само една крушка мъждукаше над страничен вход. Вратата беше открехната.
Сърцето ми биеше до пръсване, докато влизах вътре. Въздухът беше застоял и миришеше на влага и мухъл. Вътре беше почти пълна тъмнина, само лунната светлина, процеждаща се през мръсните прозорци на покрива, очертаваше силуетите на стари машини и палети.
„Ивайло?“, извиках в мрака. Гласът ми прозвуча неестествено високо.
Нямаше отговор. Направих няколко крачки навътре, очите ми бавно привикваха към сумрака. И тогава го видях.
Ивайло лежеше на пода в другия край на склада. Беше в локва кръв, а от гърдите му стърчеше дръжката на нож. Очите му бяха отворени и празни, вперени в тавана.
За момент останах като парализиран. Усетих как стомахът ми се преобръща. Първият ми инстинкт беше да се обърна и да избягам. Но тогава чух шум зад себе си. Вратата се затвори с оглушителен трясък.
Лампите на склада светнаха рязко, заслепявайки ме. Когато очите ми се приспособиха, го видях.
Дамян. Братът на Лилия.
В ръката си държеше пистолет, насочен право към мен. Лицето му беше изкривено от омраза и болка.
„Какво… какво си направил?“, успях да промълвя.
„Това, което трябваше да бъде направено отдавна“, каза той с леден глас. „Той я уби, Сашо. Не директно, но я уби. С изнудването, с тормоза… той я тласна към онази катастрофа. Тя е излязла от офиса му разстроена, плачеща… не е гледала пътя. Той е виновен!“
„Дамяне, свали това оръжие. Не си струва.“
„Не си струва ли?“, изкрещя той, а гласът му пресекна. „Той съсипа сестра ми! Съсипа семейството ми! А ти… ти просто искаше да продължиш напред. Да я забравиш. Да създадеш ново семейство върху нейните кости!“
„Това не е вярно! Обичах я!“
„Не достатъчно! Ако я обичаше, щеше да потърсиш отмъщение! А не да се гушкаш с друга жена! Но не се притеснявай. Аз го направих. За нея. И за мама.“
Думите му увиснаха във въздуха. „За мама?“
Той се изсмя горчиво. „Мислиш ли, че тя щеше да се спре? След като ти и баща ми я унижихте, разкривайки тайната на Лили? Тя беше съсипана. Смазана. Каза, че вече няма за какво да живее. Освен за едно. Да види теб унищожен. И този…“, той кимна към трупа на Ивайло, „…да си плати.“
Всичко започна да се изяснява. Обаждането. Срещата. Това не беше план на Ивайло. Беше план на Невяна, изпълнен от нейния син.
„Тя те е накарала?“, попитах невярващо.
„Тя ми отвори очите! Ти си егоист, Александър. Винаги си бил. Интересуваше те само твоето щастие. А сега ще си платиш. За всичко.“
„Какво ще правиш, Дамяне? Ще ме застреляш ли?“
„О, не. Това е твърде лесно. Имам нещо много по-добро.“ Той се усмихна злокобно. „След минути ще се обадя в полицията. Анонимно, разбира се. Ще им кажа, че тук е извършено убийство. Те ще дойдат. И какво ще намерят? Трупът на мъжа, с когото покойната ти съпруга е имала връзка. И теб, застанал над него. А на ножа…“, той кимна към оръжието в гърдите на Ивайло, „…ще намерят твоите отпечатъци. Удобно, нали?“
Кръвта изстина във вените ми. Погледнах ръцете си. По-рано същия ден бях помагал на Дамян да пренесат едни стари мебели от мазето на родителите му. Беше ме помолил за помощ, каза, че баща му не е добре. Глупак. Бях отишъл. Бях пипал стари инструменти, кутии… и вероятно дръжката на този нож. Беше го планирал.
„Хората ще повярват“, продължи той, сякаш четеше мислите ми. „Ще кажат: „Горкият човек, разбрал е, че жена му му е изневерявала, и е потърсил отмъщение“. Ще бъдеш оневинен като жертва на обстоятелствата. Но ще бъдеш убиец. Жена ти… новата ти жена… ще те намрази. Децата ти ще се родят, докато баща им е в затвора. Ще носиш тази дамга до края на живота си. Това е отмъщението на майка ми. Да ти отнеме всичко, което обичаш. Точно както тя вярва, че ти си ѝ отнел.“
Планът беше чудовищен. Перфектен в своята жестокост.
В този момент телефонът ми извибрира. Беше Ани. Дамян ме погледна и се усмихна.
„Вдигни. Кажи ѝ, че ще се прибереш късно.“
Погледнах екрана, после към Дамян, после към трупа на пода. Бях в капан. Нямаше изход.
Но тогава, в проблясък на отчаяние, се роди идея. Луда, рискована идея.
Вдигнах телефона.
„Ало?“, казах, опитвайки се гласът ми да не трепери.
„Миличък, къде си? Притесних се.“
„Съжалявам, скъпа. Наложи се да свърша нещо. Слушай, искам да направиш нещо за мен.“ Натиснах бутона за високоговорител, така че Дамян да чува. „Спомняш ли си какво ти казах за Дамян? Че се държи странно напоследък? Е, оказа се, че съм бил прав. В момента съм с него в един стар склад в индустриалната зона. Той… той е направил нещо ужасно. Убил е Ивайло. И сега е насочил пистолет към мен.“
Лицето на Дамян се промени. Усмивката му изчезна, заменена от паника.
„Какво правиш!“, изсъска той.
Продължих, говорейки бързо. „Искам да се обадиш на полицията. Веднага. Кажи им адреса, който ти пратих по-рано. Кажи им, че Дамян е въоръжен и опасен и че ме държи за заложник. Побързай, Ани!“
„Затвори!“, изкрещя Дамян и пристъпи към мен.
Но беше твърде късно. Знаех, че Ани ще действа. Планът му се разпадаше. Анонимният сигнал вече нямаше да е анонимен. Историята за отмъщаващия съпруг се превръщаше в история за отвличане и убийство, извършено от него.
Очите му бясно шареха из склада. Той беше в паника. И един паникьосан човек с пистолет е най-опасното нещо на света.
„Ти съсипа всичко!“, извика той. „Трябваше да си платиш!“
Той вдигна пистолета. Нямах време да мисля. Хвърлих се на една страна, зад една ръждясала машина, точно когато се чу оглушителен гръм. Куршумът изсвистя покрай главата ми и се заби в металната стена зад мен с трясък.
Лежах на мръсния циментов под, сърцето ми щеше да изскочи. Отвън се чуха воят на сирени, приближаващи бързо.
Дамян също ги чу. Той ме погледна с чиста, неподправена омраза. После погледна към вратата. Знаеше, че няма време.
Той се обърна и хукна към задната част на склада, където имаше друг изход. Чух как вратата се отваря и затваря със скърцане. Беше избягал.
Останах сам. В тишината на огромния склад, с трупа на Ивайло и звука на приближаващите сирени. Бях жив. Бях се спасил. Но знаех, че кошмарът далеч не е свършил. Дамян беше на свобода. А Невяна все още беше там някъде, в сенките, дърпайки конците на тази ужасяваща пиеса.
Глава 8
Полицаите нахлуха в склада минути по-късно. Гледката, на която се натъкнаха, беше като излязла от филм – аз, целият в прах, стоящ до труп, и дупка от куршум в стената. Последваха часове на хаос. Разпити, огледи, криминалисти. Разказах всичко отначало. За заплахите, за тайната на Лилия, за разговора с Дамян, за клопката.
Първоначално ме гледаха с подозрение. Историята ми звучеше невероятно. Но обаждането на Ани, което вече беше записано, потвърждаваше моята версия. Намериха и гилзата от куршума. Балистичната експертиза щеше да покаже, че не е изстрелян от мое оръжие. Малко по малко, от главен заподозрян, се превърнах в основен свидетел и жертва на опит за убийство.
Новината за убийството на Ивайло и участието на Дамян гръмна в медиите. Започна национално издирване. Портретът му беше по всички новинарски канали.
Когато най-накрая ме пуснаха да се прибера, беше почти сутрин. Ани и Симона ме чакаха. Прегръдката на Ани беше спасителна. Тя не каза нищо, просто ме държеше силно, сякаш се страхуваше, че ще се разпадна.
В следващите дни живеехме като под обсада. Полицейска кола пазеше пред входа на блока ни. Не излизахме никъде без причина. Всеки шум, всяка непозната кола на улицата ни караше да подскачаме. Дамян беше на свобода и никой не знаеше на какво е способен.
Стоян се обади. Плачеше по телефона. „Не знаех, Александър, кълна се. Не знаех, че са стигнали толкова далеч. Невяна… тя не е на себе си. Откакто полицията дойде да я разпитва, е заключена в стаята си и не говори с никого. А Дамян… Боже мой, синът ми е убиец.“
Не изпитвах съчувствие към него. Не и сега. Неговата слабост и неговите лъжи бяха подхранили тази чудовищна трагедия.
Адриана пое нещата в свои ръце. Тя беше до мен през цялото време, координирайки действията с полицията и подготвяйки бъдещите съдебни дела.
„Невяна ще бъде обвинена в подбудителство към убийство“, обясни ми тя. „Ще бъде трудно да се докаже без показанията на Дамян, но имаме достатъчно косвени доказателства – съобщението, което ти е пратила, свидетелствата за тормоза. Ще се опитат да я изкарат невменяема, сломена от скръб. Но ние няма да им позволим.“
Седмица след убийството, Ани влезе в болница. Стресът и напрежението си казаха думата и тя получи контракции преждевременно. Лекарите успяха да овладеят положението, но я оставиха под наблюдение. Прекарах следващите дни и нощи до леглото ѝ, държейки ръката ѝ. Гледах мониторите, които показваха сърдечните тонове на нашите две неродени деца, и се молех. Молех се този кошмар да свърши.
И тогава дойде пробивът. Дамян беше заловен. Опитал се да премине границата, но го разпознали. Беше отчаян, изтощен и все още въоръжен. Предал се е без съпротива.
При разпитите, той направи пълни самопризнания. Разказал е всичко. За плана на майка си. За това как тя го е убедила, че аз съм злото, което трябва да бъде премахнато. Как го е манипулирала, използвайки скръбта му по сестра му. Показанията му бяха съкрушителни.
Невяна беше арестувана. Снимките ѝ, извеждана с белезници от луксозната ѝ къща, бяха на първите страници на всички вестници. Желязната дама, властната бизнесдама, сега изглеждаше просто една съсипана, възрастна жена.
В деня, в който арестуваха Невяна, водите на Ани изтекоха. Раждането беше дълго и трудно, но накрая, в ранните часове на следващия ден, чух най-прекрасния звук на света – плачът на моите деца. Първо на сина ми, а минути по-късно – и на дъщеря ми. Бяха малки, родени малко по-рано, но бяха здрави. Бяха истински.
Когато ги видях за първи път, лежащи в кувьозите, малки и крехки, целият гняв, цялата болка и омраза, които бях трупал с месеци, просто се изпариха. На тяхно място остана само любов. Безкрайна, всепоглъщаща любов. Към тези две малки същества и към жената, която ми ги даде.
Съдебните дела се проточиха с месеци. Беше грозен, публичен процес. Адвокатите на Невяна се опитаха да я представят като жертва, манипулирана от собствената си мъка. Но доказателствата бяха неоспорими.
Дамян получи доживотна присъда за убийство и опит за убийство.
Невяна беше осъдена на двадесет години затвор за подбудителство. По време на целия процес тя не показа и грам разкаяние. Гледаше ме със същия леден, омразен поглед.
Стоян продаде фирмата и къщата. Изчезна от публичното пространство. Чух, че се е преместил в малък град на морето, където живее сам и рядко излиза. Никога повече не го видях.
Няколко години по-късно.
Слънцето огряваше детската площадка. Смехът на децата ми, които вече тичаха и се катереха по пързалката, беше най-хубавата музика. Кръстихме ги Павел и Михаела.
Ани седеше до мен на пейката и се усмихваше. Белезите от миналото никога нямаше да изчезнат напълно. Понякога все още се будя нощем от кошмари. Понякога, когато погледна децата си, си спомням за цената, която трябваше да платим, за да ги имаме.
Но тези моменти бяха редки. През повечето време просто се чувствах благодарен. Благодарен за втория шанс, който животът ми даде. Благодарен за семейството си, което беше моята крепост и моето спасение.
„За какво мислиш?“, попита ме Ани, слагайки глава на рамото ми.
„За нищо. И за всичко“, отвърнах аз и я целунах. „Просто съм щастлив.“
И това беше истината. Бях преминал през ада, но бях излязъл от другата страна. Призраците на миналото бяха прогонени, а на тяхно място беше изгряло слънцето на едно ново начало. Войната беше свършила. И аз бях победил.