Въздухът в коридора беше гъст и неподвижен, зареден с неизречени думи. Стоях пред огледалото в цял ръст, а отражението ми сякаш принадлежеше на непознат човек – жена с леко приведени рамене и тревожен поглед. Новата рокля, която щяхме да купим днес, трябваше да бъде символ на ново начало, на малка победа над сивотата на ежедневието. Но сега, точно преди да излезем, всичко се разпадна.
„Тази блуза определено не ти стои добре. Подчертава колко си напълняла около талията.“
Думите на племенницата ми, Деница, прорязаха тишината като стъклен сърп. Те не бяха изречени с гняв, а с отегченото безразличие на някой, който просто констатира очевиден факт. За нея това беше просто наблюдение. За мен беше удар с нажежено желязо. Усетих как кръвта се отдръпва от лицето ми, а в стомаха ми се надигна леден възел. Обърнах се към нея, без да мога да скрия болката, която изкриви устните ми.
Тя стоеше облегната на рамката на вратата, скръстила ръце пред гърдите си. На седемнайсет години тя притежаваше онази арогантна красота на младостта, която не прощава несъвършенствата у другите. Беше облечена в скъпи дрехи, които крещяха за статуса на баща ѝ, а изражението ѝ беше лишено от всякакво съчувствие.
Видимо се разстроих. Очите ми се напълниха със сълзи, които отказах да пусна. Тя само извъртя очи. Този малък, почти незабележим жест беше по-обиден от самите думи. Той казваше: „Драмата ти е скучна и пресилена“.
„Както и да е“, въздъхна тя нетърпеливо. „Ще ходим ли все пак да пазаруваме? Обеща ми.“
Гласът ѝ беше остър, прорязан от раздразнение. В този момент завесата падна. Пазаруването не беше споделен момент между леля и племенница. Беше трансакция. Аз бях просто инструментът, който щеше да я заведе до мола и може би да плати за някоя дреболия с парите, които сестра ми, нейната майка, ми беше дала за „джобни“.
„Не“, казах аз. Гласът ми беше дрезгав, едва се чуваше.
„Какво?“ Веждите ѝ се стрелнаха нагоре.
„Няма да ходим никъде“, повторих по-силно, събирайки остатъците от достойнството си.
Лицето на Деница се преобрази. Безразличието изчезна, заменено от грозна гримаса на ярост. Тя не беше свикнала да ѝ отказват. Особено от мен – тихата, зависима леля, която живееше в малкия апартамент, купен с огромен кредит, и вечно се бореше да свърже двата края, докато учеше в университета на трийсет години.
„Ти не можеш да ми откажеш!“, изкрещя тя, а гласът ѝ отекна в тесния коридор. „Мама ти даде пари, за да ме заведеш! Длъжна си!“
Думата „длъжна“ ме прободе по-дълбоко от коментара за тялото ми. Тя беше права. В тази сложна семейна динамика аз бях длъжник. На сестра ми Маргарита, която ми помагаше финансово. На зет ми Огнян, чийто процъфтяващ бизнес поддържаше охолния живот на всички, включително и моите скромни нужди. Бях в капан от благодарност и задължения.
„Не съм ти длъжна за нищо, Деница“, отвърнах, но думите ми прозвучаха кухо дори за самата мен.
Това я вбеси още повече. Тя пристъпи напред, а в очите ѝ гореше огън. „Ти си една неблагодарница! Живееш на наш гръб и само се оплакваш! Мислиш се за нещо повече, защото четеш тъпите си книги в университета, но си просто една неудачница! Дебела неудачница!“
Тя изкрещя последната дума и замахна. Не ме удари, но блъсна една ваза от малката масичка в коридора. Порцелановите парчета се разпиляха по пода с оглушителен трясък. В настъпилата тишина се чу само тежкото ни дишане.
Без да каже и дума повече, тя се обърна, тръшна входната врата и изчезна. Останах сама сред парчетата от разбитата ваза, които бяха огледален образ на състоянието, в което се намираше душата ми. Битката беше приключила, но аз се чувствах победена. Войната обаче тепърва започваше.
Глава 2
С треперещи ръце започнах да събирам парчетата от пода. Всяко остро ръбче беше като материално проявление на обидата. Тази ваза беше един от малкото спомени, останали ми от баба. Сега и тя беше на парчета. Сълзите, които задържах досега, рукнаха безконтролно. Не плачех за вазата. Плачех за себе си, за унижението, за безпомощността, която ме задушаваше.
Телефонът ми иззвъня. Беше Маргарита. Разбира се, Деница веднага ѝ се беше оплакала, представяйки се за жертва. Поех си дълбоко дъх и вдигнах.
„Лилия? Какво става? Деница ми се обади, плачеше истерично. Каза, че си отказала да я заведеш на пазар и си ѝ крещяла.“ Гласът на сестра ми беше студен, обвинителен. Нямаше и следа от въпрос, а само констатация на моята вина.
„Тя ме обиди, Меги. Каза ужасни неща.“
„О, хайде стига, Лили“, въздъхна Маргарита с онази покровителствена умора, която винаги използваше с мен. „Знаеш каква е Деница. Ти си възрастната, трябваше да проявиш разбиране. Тийнейджърка е, какво очакваш? Да не би да искаш да ти се извини?“
„Искам просто малко уважение. Искам да не се отнася с мен като с прислуга.“
„Уважението се заслужава“, отвърна тя остро. „Когато спреш да разчиташ на нас за всичко, може би ще започнат да те уважават. Огнян работи по двайсет часа на ден, за да осигури стандарта, на който и ти се радваш донякъде. А ти какво правиш? Учиш история на изкуството. Много практично.“
Всяка нейна дума беше нов пирон в ковчега на моето самоуважение. Тя умееше да го прави – да опакова помощта си в бодлива тел от упреци. Парите, които ми даваше, никога не бяха просто подарък, а инвестиция в правото ѝ да ме контролира и критикува.
„Ще ти се обадя по-късно“, казах аз, неспособна да продължа разговора. „Не се чувствам добре.“
Затворих, преди тя да успее да каже нещо повече. Седнах на пода сред парчетата порцелан и се свих на кълбо. Къщата, която бях купила с толкова надежди, сега ми се струваше като затвор. Ипотечният кредит, който теглеше като воденичен камък на шията ми всеки месец, беше причината да съм толкова зависима от сестра си. Бях решила, че на трийсет години е крайно време да имам нещо свое, да се откъсна. Но реалността беше друга. Таксите за университета, сметките, вноската по кредита – всичко беше непосилно само със скромната ми заплата от работата на половин работен ден в една галерия. И така, кръгът се затваряше. За да имам свой дом, трябваше да разчитам на сестра си, а докато разчитах на нея, никога нямаше да се почувствам у дома.
По-късно вечерта Огнян се отби. За разлика от Маргарита, той винаги беше по-дипломатичен, по-мек. Носеше онази аура на спокоен контрол, която идваше с богатството и властта. Беше елегантен, както винаги, в скъпия си костюм, който ухаеше на луксозен парфюм и успех.
„Лили, чух какво е станало“, каза той с нисък, успокояващ глас, докато оглеждаше празната масичка в коридора. „Почистила си.“
Кимнах.
„Не обръщай внимание на Деница. Разглезена е, знам. И майка ѝ не помага много. Но не го мисли.“ Той седна на дивана и ме погледна. „Искам само да няма напрежение в семейството. Това е важно за мен. И за бизнеса. Знаеш, че сега имам важна сделка. Трябва ми спокойствие.“
Ето го. Истинската причина за посещението му. Не моето наранено достойнство, не поведението на дъщеря му, а неговото спокойствие. Неговият бизнес. Всичко се въртеше около това. Фасадата на перфектното, задружно семейство трябваше да се поддържа на всяка цена, защото клиентите и партньорите на Огнян купуваха не само неговите продукти, но и неговия образ – на стабилен, успял семеен мъж.
„Разбирам“, казах аз тихо.
„Добре.“ Той се изправи и извади от джоба си дебел плик. „Ето. За разходите ти този месец. Има и малко отгоре. Купи си нещо хубаво.“
Той остави плика на масата. Парите лежаха там – едновременно спасение и отрова. Те щяха да платят вноската по кредита, сметките, храната. Но щяха да купят и мълчанието ми. Щяха да ме задължат да забравя за обидата, да се преструвам, че всичко е наред, да отида на следващата семейна вечеря и да се усмихвам.
Когато той си тръгна, дълго гледах плика. Беше толкова лесно да го взема и да продължа постарому. Но нещо в мен се беше счупило, също като вазата на баба. И знаех, че този път не мога просто да събера парчетата и да се преструвам, че всичко е цяло. Трябваше да намеря начин да се измъкна. Не само от финансовата зависимост, а от цялата тази отровна паяжина от манипулации, вина и скрита омраза.
Глава 3
На следващия ден се събудих с тежест в гърдите, която нямаше нищо общо с вчерашния скандал. Беше усещане за безизходица, което ме преследваше от месеци. Отидох в университета като насън. Лекциите по ренесансово изкуство, които обикновено ме изпълваха с вдъхновение, сега звучаха като далечен, безсмислен шум. Гледах репродукциите на Ботичели и Микеланджело и виждах само празни форми. Красотата не можеше да запълни празнотата в мен.
В обедната почивка седнах в кафенето на университета с Мартин. Той беше мой колега, единственият човек, пред когото можех да бъда напълно себе си. Беше от онези редки приятели, които слушат, без да съдят.
Разказах му всичко – за коментара на Деница, за реакцията на Маргарита, за посещението на Огнян и плика с парите. Той мълчаливо ме изслуша, като само от време на време свиваше устни в знак на неодобрение.
„Това не е семейство, Лили. Това е бизнес сделка, в която ти си подчинената страна“, каза той накрая, като разбъркваше захарта в кафето си. „Те не ти помагат, те те притежават. Всеки лев, който ти дават, идва с невидима цена.“
„Знам“, въздъхнах аз. „Но какво да направя? Не мога да се справя сама. Не и докато не завърша.“
„Винаги има начин.“ Мартин се наведе напред. „Можеш да прекъснеш за една година. Да започнеш работа на пълен работен ден. Да събереш малко пари, да си стъпиш на краката. После ще продължиш. Или можеш да потърсиш друга работа, по-добре платена.“
„Като каква? Кой ще наеме историк на изкуството на пълен работен ден?“
„Не мисли за специалността си. Мисли за уменията си. Ти си интелигентна, организирана, говориш два езика. Можеш да работиш като административен асистент в голяма фирма. Като координатор на събития. Има хиляди възможности извън света на галериите и музеите.“
Думите му запалиха малка искра на надежда в мен. Може би беше прав. Може би бях толкова фокусирана върху академичния си път, че не виждах другите врати.
„Освен това“, продължи той, „трябва да провериш нещо. Спомняш ли си, когато родителите ти починаха? Ти беше още много малка. Маргарита е управлявала всичко, нали? Цялото наследство.“
Кимнах. Родителите ни загинаха в автомобилна катастрофа, когато аз бях на десет, а Маргарита тъкмо беше навършила осемнайсет. Като пълнолетна, тя беше поела грижата за мен и за скромните активи, които родителите ни бяха оставили – апартамент и малко спестявания.
„Никога ли не си се питала какво точно се е случило с тези пари? Тя ти е казала, че са отишли за твоето отглеждане и образование, нали?“
„Да. Така каза. Че едва стигнали.“
Мартин ме погледна сериозно. „Лили, сестра ти може да е всякаква, но не е глупава. А Огнян е акула в бизнеса. Не мислиш ли, че си струва да провериш документите? Просто за твое собствено спокойствие. Може би има нещо, което не знаеш. Нещо, което може да ти даде свободата, от която се нуждаеш.“
Идеята беше плашеща. Да се усъмня в сестра си по този начин беше равносилно на предателство. Но думите на Мартин бяха посяли семе на съмнение, което бързо започна да покълва. Маргарита винаги избягваше темата за наследството. Всеки път, когато повдигнех въпроса, тя ставаше раздразнителна и казваше, че не иска да рови в миналото. Сега нейното поведение ми се стори подозрително.
В този момент реших. Нямаше да живея повече в неведение. Трябваше да разбера истината, колкото и болезнена да е тя. Това беше първата стъпка към моето освобождение. Трябваше да намеря адвокат.
Глава 4
Светът на Огнян беше изграден от стъкло и стомана. Офисът му, разположен на последния етаж на лъскава бизнес сграда, гледаше към града като гнездо на хищна птица. Всичко тук беше подредено, изчистено и скъпо. Точно като живота, който той се опитваше да проектира пред света.
Но зад полираната повърхност от махагон и кожа се криеха пукнатини. Сделката, за която беше споменал, беше на ръба на провала. Инвеститорите бяха нервни, пазарът беше нестабилен, а конкурентите му надушваха кръв. Той прекарваше дните си в безкрайни срещи и телефонни разговори, опитвайки се да запуши пробойните в кораба си с харизма и празни обещания.
Стресът го разяждаше отвътре. Усмивката му пред партньорите беше безупречна, но когато останеше сам, лицето му се сгърчваше в маска на умора и тревога. Семейното напрежение идваше в най-неподходящия момент. Имаше нужда от спокойствие, от илюзията за ред и контрол, а вместо това получи драма.
Той наля уиски в тежка кристална чаша и се загледа през панорамния прозорец. Градът пулсираше под него, безразличен към неговите проблеми. Всичко, което беше построил, целият този лукс, беше изграден върху пясъчни основи от заеми и рискови инвестиции. Един грешен ход и всичко можеше да рухне.
Взе телефона си и избра номер, който не беше записан в указателя му.
„Аз съм“, каза той, когато отсреща вдигнаха.
„Чаках да се обадиш“, отвърна мек женски глас. Глас, който не принадлежеше на Маргарита.
„Не мога да говоря дълго. Как си?“
„Сама. Както винаги. Липсваш ми, Оги.“
Той затвори очи. Ива. Неговата тайна. Неговото бягство от реалността. Тя беше млада, красива и най-важното – невзискателна. Тя не знаеше за проблемите в бизнеса му, не се интересуваше от семейните му драми. С нея той не беше Огнян, бизнесменът с тежестта на света на раменете си. Беше просто Оги.
„И ти ми липсваш. Ще се опитам да се измъкна утре вечер.“
„Обещаваш?“
„Обещавам.“
Той затвори телефона и изпи уискито на един дъх. Изневярата беше още една пукнатина в стъклената му кула. Още една лъжа, която трябваше да поддържа. Беше започнала като невинна авантюра, начин да изпусне парата. Но сега Ива ставаше все по-привързана, все по-настоятелна. Тя беше бомба със закъснител.
Телефонът на бюрото му иззвъня. Беше секретарката му.
„Господин Димитров, адвокат Симеонов е на линия. Да ви свържа ли?“
Огнян въздъхна. Симеон беше неговият корпоративен адвокат. Студен, пресметлив и безмилостно ефективен. Човекът, който почистваше бъркотиите му.
„Свържи ме.“
„Огнян“, каза Симеон без предисловия. „Имаме проблем. От банката са започнали проверка на кредитната ти история. Искат допълнителни гаранции за заема.“
Лед скова сърцето на Огнян. Това беше началото на края.
„Разбери какво искат. Дай им го. Каквото и да струва“, каза той с равен глас, който не издаваше паниката, бушуваща в него.
„Ще струва скъпо, Огнян. Много скъпо.“
„Просто го направи.“
Той затвори и се втренчи в празната чаша. Стените на неговия свят започваха да се срутват. И той знаеше, че ако падне, ще повлече всички със себе си – Маргарита, Деница и дори тихата, незабележима Лилия, която без да знае, се канеше да запали фитила на бомба, много по-голяма от нейните собствени проблеми.
Глава 5
По препоръка на Мартин се свързах с адвокатска кантора, специализирана в семейно и наследствено право. Прие ме младши адвокат на име Атанас. Беше любезен, но леко разсеян, и докато му разказвах историята си, имах чувството, че мисли за нещо друго. Той записа няколко бележки, обеща да направи проверка и каза, че ще се свърже с мен. Излязох от кантората с усещането, че съм загубила времето си.
Дни по-късно, докато бях в библиотеката, телефонът ми иззвъня. Беше от същата кантора, но този път ме търсеше старшият партньор – Симеон. Името ми прозвуча познато, но не можах да се сетя откъде. Той настоя да се срещнем лично възможно най-скоро.
Кабинетът на Симеон беше коренно различен от този на неговия младши колега. Беше просторен, с тежки дъбови мебели и рафтове, отрупани с правна литература. Самият Симеон беше мъж на около четирийсет и пет, с проницателни сиви очи и лице, което не разкриваше никакви емоции. Той излъчваше аура на спокойна увереност и интелект.
„Госпожице“, започна той, след като се настаних. „Моят колега ми предаде вашия случай. Има някои… несъответствия, които привлякоха вниманието ми.“
Той отвори папка на бюрото си.
„Проверихме документите по наследството на вашите родители. Сестра ви, госпожа Маргарита, действително е била назначена за ваш попечител и управител на имуществото. Тя е продала семейния ви апартамент малко след навършването на пълнолетието си.“
„Да, каза ми, че парите са били нужни за моето отглеждане“, казах аз, повтаряйки заучената лъжа.
Симеон повдигна вежда. „Сумата от продажбата е била значителна. Дори като се приспаднат разходите за вашето отглеждане и образование за осем години, би трябвало да е останала сериозна сума. Сума, която е трябвало да ви бъде предадена, когато сте навършили пълнолетие.“
Сърцето ми започна да бие учестено. „Но… тя каза, че нищо не е останало.“
„Според документите, с които разполагаме, остатъкът е бил инвестиран“, продължи Симеон с равен глас. „Инвестиран е в новосъздадена фирма. Фирмата на вашия зет, господин Огнян.“
Стаята започна да се върти около мен.
„Това… това не е възможно.“
„Възможно е. Парите ви са били използвани като начален капитал за неговия бизнес. Технически, вие сте един от първите инвеститори в компанията му. Инвеститор без право на глас и без знание за инвестицията си, разбира се.“
Думите му бяха като удари. Цял живот бях живяла с чувството, че съм в тежест, че съм зависима от тяхната щедрост. А през цялото време те са градили своето богатство с моите пари. С парите от дома, в който бях родена.
„Какво означава това?“, попитах с пресъхнало гърло.
„Означава, че сестра ви и вашият зет са извършили злоупотреба с доверие и вероятно документна измама“, каза Симеон студено. „Означава, че имате право не само на първоначалната сума, но и на процент от печалбата на компанията за всичките тези години. Процент, който възлиза на… много пари, госпожице. Достатъчно, за да изплатите десетки ипотеки като вашата.“
Той остави документите на бюрото. Тишината в стаята беше оглушителна. Седях там, парализирана от шока. Това не беше просто семеен конфликт. Това беше предателство от такъв мащаб, че умът ми отказваше да го побере.
„Какво… какво мога да направя?“, прошепнах аз.
Симеон ме погледна право в очите. В погледа му нямаше съчувствие, а само професионална преценка.
„Можете да ги съдите. И ако решите да го направите, аз ще ви представлявам. И ще спечелим.“
Изведнъж името му изплува в съзнанието ми. Симеон. Адвокат Симеонов. Това беше адвокатът на Огнян. Човекът, на когото зет ми разчиташе да почиства бъркотиите му.
Стоях пред избор, който щеше да промени живота ми завинаги. Можех да се прибера у дома, да взема плика с парите от масата и да продължа да живея в златната клетка, която ми бяха построили. Или можех да запаля всичко до основи.
Погледнах Симеон, студения, пресметлив адвокат, който по някаква своя причина беше решил да ми помогне. Може би виждаше в мен възможност за голям хонорар. Може би имаше стари сметки за уреждане с Огнян. Или може би, само може би, в него се криеше някакво чувство за справедливост.
„Искам да ги съдя“, казах аз, а гласът ми прозвуча непознато твърдо. „Искам си всичко, което ми дължат.“
Симеон кимна бавно, а в ъгълчето на устните му заигра едва доловима усмивка.
„Отличен избор.“
Глава 6
Решението беше взето. Вървях по улиците като в транс, думите на Симеон отекваха в главата ми. Инвеститор. Собственик. Не длъжник. Не неудачница. Всичко, в което вярвах за себе си и за семейството си, беше лъжа. Гневът започна да измества шока – студен, ясен и всепоглъщащ гняв.
Първата стъпка беше да се изнеса. Не можех да остана и минута повече в апартамента, купен с парите на унижението. Още същата вечер се обадих на Мартин.
„Спешно ми трябва място, където да остана за няколко дни“, казах аз, опитвайки се да звуча спокойно.
„Какво става? Добре ли си?“, попита той разтревожено.
„Дълга история. Ще ти разкажа. Моля те.“
Мартин живееше в малка квартира под наем близо до университета. Без да задава повече въпроси, той веднага се съгласи. Събрах най-необходимото в един сак – дрехи, учебници, лаптоп и документите, които Симеон ми беше дал. Оставих плика с парите на масата в хола. Погледнах за последно мястото, което за кратко бях нарекла свой дом, и затворих вратата зад себе си.
Когато разказах всичко на Мартин, той беше също толкова шокиран, колкото и аз.
„Не мога да повярвам!“, възкликна той. „Тези хора са чудовища. Да те манипулират по този начин през целия ти живот…“
„Най-лошото е, че дори не знам дали са го направили от чиста злоба, или просто от практичност“, казах аз, загледана в точка на стената. „Може би в началото Огнян наистина е имал нужда от пари, за да започне. Маргарита му ги е дала, като си е казала, че така инвестира в бъдещето на семейството. И после… после просто им е било удобно да забравят. Удобно е да съм им задължена.“
„Това не ги извинява“, отсече Мартин. „Сега какво следва?“
„Симеон ще заведе делото. Ще изпрати официално уведомление на Огнян и Маргарита. Каза ми да се приготвя за война.“
Войната не закъсня. Два дни по-късно получих обаждане от Маргарита. Гласът ѝ трепереше от ярост.
„Какво си направила, Лилия? Какво, за Бога, си направила? Получихме писмо от някакъв адвокат! Ти… ти ни съдиш?“
„Просто си искам това, което е мое, Меги“, отвърнах аз, изненадана от собственото си спокойствие.
„Твое? Нищо не е твое! Ние те отгледахме! Дадохме ти всичко! И така ли ни се отблагодаряваш? Опитвайки се да съсипеш семейството си?“
„Вие не сте ми семейство. Вие сте мои длъжници.“
Последва кратка пауза, след което тя изсъска: „Ще съжаляваш за това, Лили. Кълна се, ще те унищожа. Нямаш представа с кого си се захванала. Огнян ще те смаже.“
Тя затвори. Знаех, че заплахата не е празна. Огнян имаше пари, власт и връзки. Аз имах само Симеон и новооткритата си решителност.
Скоро след това започна тормозът. Получавах заплашителни съобщения от скрити номера. Хазяинът на Мартин получи „анонимен“ сигнал, че в апартамента му живее човек без договор, и го заплашиха с проверка от данъчните. В университета започнаха да се носят слухове за мен – че съм измамница, че съм се опитала да изнудвам сестра си. Беше очевидно, че Огнян използва ресурсите си, за да ме притисне, да ме накара да се откажа.
Но всеки техен ход само засилваше решимостта ми. Те не се бореха за пари. Бореха се, за да запазят лъжата, върху която бяха изградили живота си. А аз се борех за истината.
Една вечер, докато се прибирах към квартирата на Мартин, една кола спря до мен. Прозорецът се свали и видях Огнян. Лицето му беше мрачно.
„Качвай се“, нареди той.
„Няма за какво да говорим.“
„Качвай се, Лилия. Не прави сцени на улицата.“
Колебаех се за момент, но после се подчиних. Не исках да създавам проблеми на Мартин.
Когато седнах до него, той потегли. Мълчахме няколко минути.
„Не знам какво ти е наговорил този адвокат“, започна той с глас, който се опитваше да звучи разумно, „но той те използва. Симеон е лешояд. Той има зъб на мен от една стара сделка. Не му пука за теб, иска просто да ме удари.“
„Това няма значение“, отвърнах аз. „Има значение само истината. А истината е, че вие сте използвали парите ми.“
„Беше бизнес решение!“, повиши тон той. „Тези пари щяха да се стопят за няколко години. Аз ги умножих! Направих те богата, без дори да знаеш! И сега искаш да разрушиш всичко?“
„Не съм искала да бъда богата. Исках просто да имам избор. А вие ми го отнехте.“
„Добре“, каза той, като спря колата на една тиха уличка. „Какво искаш? Пари? Кажи сума. Ще ти я дам. Само прекрати това дело. То вреди на бизнеса ми, вреди на репутацията ми.“
Той ми предлагаше сделка. Искаше да купи мълчанието ми, точно както го беше правил години наред. Но аз вече не бях същият човек.
„Не искам твоите пари, Огнян. Искам справедливост. Искам целия свят да разбере какво сте направили. Искам си живота обратно.“
Той ме погледна и за пръв път видях страх в очите му. Не страх от мен, а страх от последствията. Страх, че стъклената му кула наистина ще се срути.
„Грешиш, Лилия. Правиш ужасна грешка“, каза той тихо.
„Не. За пръв път в живота си правя нещо правилно.“
Отворих вратата и излязох от колата, без да поглеждам назад. Знаех, че преговорите са приключили. Войната беше обявена официално.
Глава 7
Делото се проточи. Огнян и Маргарита, чрез своя екип от скъпоплатени адвокати, използваха всяка възможна процедурна хватка, за да забавят процеса. Искаха да ме изтощят финансово и емоционално. Но не знаеха, че Симеон беше поел случая на база „процент от присъдената сума“, така че нямах директни разходи. А емоционално, гневът ми беше гориво, което не свършваше.
В същото време, тайната на Огнян започна да се разплита. Ива, неговата любовница, ставаше все по-нетърпелива. Тя беше свикнала с луксозния живот, който той ѝ осигуряваше – нает апартамент в престижен квартал, скъпи подаръци, екзотични почивки. Но с нарастващите финансови проблеми и стреса от делото, Огнян ставаше все по-разсеян и все по-малко щедър.
Тя започна да го притиска. Искаше сигурност. Искаше да знае какво е нейното място в живота му.
„Кога ще оставиш Маргарита?“, питаше го тя все по-често. „Обеща ми, Оги. Обеща ми, че ще бъдем заедно.“
„Не сега, Ива. Не сега“, отговаряше той раздразнено. „Имам проблеми. Трябва да бъда търпелива.“
Но търпението ѝ се изчерпваше. Един ден, докато пазаруваше в луксозен бутик, кредитната ѝ карта беше отхвърлена. Огнян беше спрял парите. Това беше последната капка.
Обзета от ярост и паника, Ива взе съдбоносно решение. Щом той нямаше да напусне жена си заради нея, тя щеше да се погрижи жена му да го напусне.
Тя отиде право в офиса на Маргарита. Сестра ми, освен че беше съпруга на богат мъж, управляваше своя собствена малка, но успешна PR агенция. Ива влезе без предупреждение, минавайки покрай смаяната секретарка.
Маргарита вдигна поглед от компютъра си, изненадана от натрапницата.
„Мога ли да ви помогна?“, попита тя с ледено учтив тон.
„Аз съм Ива“, представи се младата жена. „Любовницата на съпруга ви.“
Светът на Маргарита се разпадна в този момент. Тя беше преживяла много унижения в живота си, но това беше различно. Това беше публично. Беше шамар, който отекна в стерилната атмосфера на нейния перфектно подреден живот.
Тя се опита да запази самообладание, да изхвърли натрапницата, но Ива беше подготвена. Тя извади телефона си и започна да показва снимки – от екзотични плажове, от луксозни хотелски стаи, от интимни вечери. Снимки, които не оставяха място за съмнение.
Когато Огнян се прибра същата вечер, го посрещна ледена тишина. Куфарите му бяха събрани и оставени до вратата. Маргарита седеше в хола с чаша вино в ръка. Лицето ѝ беше безизразно.
„Махни се от къщата ми“, каза тя с глас, който не трепна.
Той се опита да отрича, да се извинява, да обяснява. Но беше твърде късно. За Маргарита изневярата не беше най-големият грях. Предателството беше. Но най-непростимото беше, че го е направил толкова небрежно. Че е позволил на тази… жена да дойде и да я унижи в собствения ѝ офис. Това беше проява на слабост и глупост. А Маргарита презираше слабостта повече от всичко.
Фасадата на перфектното семейство се срути с трясък. Новината за раздялата им бързо се разпространи в техните среди, подхранвайки слухове и злорадство. За инвеститорите и кредиторите на Огнян това беше още един знак за нестабилност. Още една причина да се отдръпнат.
В центъра на тази буря стоеше Деница. Нейният подреден, луксозен свят се разпадаше. Баща ѝ, когото боготвореше, се оказа лъжец. Майка ѝ, която винаги беше стоманена и непоклатима, сега беше сломена. А леля ѝ, тихата неудачница, беше тази, която беше запалила пожара.
Една вечер тя дойде пред квартирата на Мартин. Беше сама. Дъждът се стичаше по лицето ѝ, смесвайки се със сълзите ѝ. Беше далеч от арогантното момиче, което ме беше обидило преди месеци.
„Всичко е заради теб“, каза тя с треперещ глас, когато отворих вратата. „Ти съсипа всичко.“
„Аз не съм съсипала нищо, Деница“, отвърнах аз спокойно. „Аз просто дръпнах завесата. Гнилото беше там отдавна.“
Тя ме гледаше с омраза, но и с отчаяние. „Какво ще правим сега?“
Въпросът ѝ не беше обвинение, а вик за помощ. За пръв път я видях не като моя мъчителка, а като това, което беше – уплашено дете, чийто свят се срива.
„Ще се научим да живеем с истината“, казах аз. „И ще продължим напред. Всеки сам за себе си.“
Тя не каза нищо повече. Просто се обърна и си тръгна в дъжда. В този момент разбрах, че победата ми в съда, ако изобщо дойде, ще бъде горчива. Защото в тази война нямаше да има истински победители. Само различни степени на загуба.
Глава 8
Новината за предстоящия развод на Огнян и Маргарита беше масло в огъня на съдебното дело. Адвокатите на Маргарита веднага промениха тактиката. Сега тя вече не беше лоялната съпруга, която защитава семейното богатство. Тя се превърна в онеправдана жена, която също е била измамена от съпруга си. Нейната защитна теза стана, че Огнян е управлявал всички финанси, включително и моето наследство, без нейното знание. Тя се представи за жертва, точно като мен.
Беше брилянтен, макар и циничен ход. Симеон беше впечатлен.
„Сестра ти е хитър играч“, каза ми той по време на една от срещите ни. „Опитва се да се разграничи от Огнян и да прехвърли цялата вина върху него. Ако успее, може да се измъкне почти невредима, а ти ще трябва да се бориш само с активите, които са на негово име. А те, подозирам, бързо се топят.“
В същото време, връзката ми със Симеон започна да се променя. Дългите часове, прекарани заедно в обсъждане на стратегии и преглеждане на документи, създадоха между нас неочаквана близост. Той беше първият човек от години, който ме приемаше сериозно. Който вярваше в мен.
Зад неговата студена, професионална фасада открих мъж с остър ум, сухо чувство за хумор и изненадваща емпатия. Научих, че причината да напусне корпоративното право и да се заеме с моя случай не е само стара вражда с Огнян. Преди години собственият му баща е бил измамен от бизнес партньор и е загубил всичко. Това събитие го беше белязало и го беше накарало да се посвети на каузи като моята.
Една вечер, след особено тежък ден в съда, той ме покани на вечеря.
„Не като адвокат и клиент“, уточни той. „А като двама души, които имат нужда да изпуснат парата.“
Вечерята беше различна от всичко, което бях преживявала. Говорихме не за делото, а за книги, за филми, за мечти. Разказах му за страстта си към изкуството, за желанието ми да завърша образованието си и да работя в музей. Той ми разказа за любовта си към планинското колоездене и за малката вила в планината, където бягаше от стреса на града.
Видях го в нова светлина – не като могъщия адвокат, а като човек с уязвимости и копнежи. Имаше нещо привлекателно в неговата зрялост и спокойна сила. Усетих, че и той ме гледа по различен начин. В погледа му имаше топлина, която не бях виждала досега.
Когато ме изпрати до квартирата на Мартин, пред входа спряхме.
„Благодаря ти, Симеоне“, казах аз. „За всичко.“
„Все още не сме спечелили“, отвърна той с лека усмивка.
„Не говоря за делото. Благодаря ти, че ми показа, че мога да се боря. Че ми върна гласа.“
Той пристъпи по-близо. За момент си помислих, че ще ме целуне. Напрежението във въздуха беше почти осезаемо. Но той само протегна ръка и нежно отметна един кичур коса от лицето ми.
„Ти сама си го върна, Лилия. Аз само ти дадох правния кодекс.“
Този момент беше повратна точка. Разбрах, че чувствата ми към него надхвърлят благодарността. Но също така знаех, че докато делото не приключи, докато животът ми все още е оплетен с този на Огнян и Маргарита, не можех да си позволя да мисля за бъдещето. Първо трябваше да приключа с миналото.
Битката в съда наближаваше своя край. Финансовото състояние на Огнян беше разнищено. Разкри се мрежа от заеми, рискови инвестиции и фиктивни фирми, създадени, за да крият активи. Изневярата му беше публично достояние, а разводът му с Маргарита го лиши от последния му коз – имиджа на стабилен семеен мъж. Той беше притиснат в ъгъла.
На последното заседание той изглеждаше като съвсем различен човек. Арогантността му беше изчезнала, заменена от отчаяна умора. Когато съдията прочете решението, в залата настъпи тишина.
Съдът признаваше иска ми. Присъждаше ми не само първоначалната сума от наследството, индексирана с инфлацията, но и значителен дял от стойността на компанията на Огнян, изчислен на базата на моята първоначална „инвестиция“. Маргарита беше призната за съучастник, но с по-малка отговорност, благодарение на хитрата ѝ защита.
Победих.
Погледнах към Огнян. Погледите ни се срещнаха за миг. В неговия нямаше омраза, а само празнота. Той беше загубил всичко – бизнеса, съпругата, репутацията си. Погледнах към Маргарита. Тя гледаше право напред, с каменно лице, вече планираща следващия си ход, следващия си живот, в който нямаше място за провали.
Излязох от съдебната зала, чувствайки се странно празна. Битката беше спечелена, но цената беше висока. Бях загубила единственото семейство, което имах, макар и токсично. Но бях спечелила нещо много по-ценно. Спечелих себе си.
Глава 9
Животът след победата беше странен. Изведнъж имах пари. Повече пари, отколкото някога си бях представяла. Първото нещо, което направих, беше да изплатя до стотинка ипотечния кредит. Усещането да държа документа, който удостоверяваше, че апартаментът е изцяло мой, беше неописуемо. Беше първата тухла в новия ми живот.
След това напуснах квартирата на Мартин, не и без да му благодаря хиляди пъти за подкрепата. Той беше моята скала в тази буря.
„Няма за какво. Просто не забравяй малките хора, когато станеш богата и известна кураторка“, пошегува се той, докато ми помагаше да пренеса последния кашон.
Върнах се в своя апартамент. Сега той изглеждаше различен. Вече не беше затвор, а убежище. Мое собствено пространство. Прекарах следващите седмици в преобразяването му. Изхвърлих старите, евтини мебели и ги замених с неща, които наистина харесвах. Стените бяха боядисани в топли, светли цветове. Купих си картини от млади български художници, които подкрепях, работейки в галерията. Къщата ми бавно се превръщаше в дом.
Напуснах работата в галерията и се отдадох изцяло на ученето. Завърших семестъра с отличие. Свободна от финансовия стрес, можех най-накрая да се насладя на това, което обичах. Страстта ми към изкуството се върна, по-силна от всякога.
Връзката ми със Симеон също навлезе в нова фаза. Сега, когато вече не бяхме адвокат и клиент, можехме да си позволим да бъдем просто мъж и жена. Започнахме да излизаме. Той ме заведе в онази негова вила в планината. Беше малка, уютна къща, сгушена сред борови гори. Там, далеч от шума на града, видях една още по-различна негова страна – спокоен, земен, щастлив.
Връзката ни се развиваше бавно, предпазливо. И двамата носехме белези от миналото. Но намирахме утеха и разбиране един в друг.
Не всичко обаче беше розово. Новините за бившето ми семейство достигаха до мен като далечно ехо. Бизнесът на Огнян окончателно фалира. Той беше затънал в дългове и съдебни дела с кредитори. Говореше се, че е напуснал града, за да избяга от проблемите си. Беше паднал толкова бързо, колкото се беше издигнал.
Маргарита, както и очаквах, се приземи на краката си. Беше продала огромната къща, беше се отървала от всички активи, свързани с Огнян, и беше използвала парите, за да разшири своята PR агенция. Беше се превърнала в символ на силната, независима жена, която преодолява предателството на съпруга си. Медиите я обожаваха. Никой не говореше за нейното собствено предателство към мен. Тя беше пренаписала историята, както винаги го правеше.
Не я бях виждала от деня на делото. Не знаех дали някога ще я видя отново. Имаше моменти, в които ми липсваше – не жената, в която се беше превърнала, а споменът за по-голямата сестра, която някога ме беше държала за ръка. Но знаех, че тази сестра е изчезнала отдавна.
Един ден получих имейл. Беше от Деница. Писмото беше кратко и объркано. Пишеше, че е напуснала майка си. Че живее при приятелка и работи в едно кафене. Че се опитва да разбере коя е, след като целият ѝ свят се е сринал. В края на писмото имаше две думи: „Съжалявам. За всичко.“
Прочетох имейла няколко пъти. Не знаех как да отговоря. Не знаех дали мога да ѝ простя. Не още. Но за пръв път от много време почувствах не гняв, а състрадание към нея. Тя също беше жертва на лъжите, макар и по различен начин.
Няколко месеца по-късно, в един слънчев следобед, стоях пред огледалото в коридора. Пробвах нова рокля за откриването на изложба, на която Симеон щеше да ме придружи. Роклята ми стоеше добре. Погледнах отражението си. Жената, която ме гледаше, беше различна от онази, която стоеше на същото място преди година. Раменете ѝ бяха изправени. Погледът ѝ беше спокоен и уверен.
Телефонът ми иззвъня. Беше Симеон.
„Готова ли си?“, попита той.
„Да“, отвърнах аз и се усмихнах на отражението си. „Готова съм.“
И наистина бях. Готова за всичко, което предстоеше. Пътят беше дълъг и труден, но накрая бях стигнала у дома. При себе си.